Мнозина от вас вероятно са забелязали засиления ми интерес към Иран и по-специялно ислямската революция случила се там, както и годините преди нея. Тук, стараеки се да бъда максимално обективен, къде с помоща на мои лични познания, къде благодарение на различните източници, ви предоставям един (надявам се) интересен разказ за събитията от периода 1978-1979година. Приятно четене 
.
Днес повечето хора, щом чуят името Иран, веднага се сеща за държавата, в която определящи за нейната вътрешна и външна политика са религиозния фундаментализъм, суровите закони на шариата, поддържането и налагането на краен ислямизъм и дори тероризъм. Държавата, в която според закона, още се практикува като наказателна мярка физическото малтретиране, ампутирането на крайници, задължава се всички жени да са забулени. А за мъжете е истински празник да участват в масово и кърваво самобичуване, в което вземат участие и невръстни деца. Държавата, която изгуби войната с Ирак, въпреки че имаше близо двойно повече население и територия, защото голяма част личния състав на армията и се състоеше от някакви невръстни тинейджъри (без офицери), според който най-силното им “оръжие” е Корана в раницата.
Но не всеки знае, че преди ислямската революция от 1979 година тази държава беше конституционна монархия с модерен начин на живот и развитие, с цивилизовано законодателство, светско образование, нормално отношение към жените, и силно развита армия. В тази тема ще се опитам да разкажа на интересуващите се за революцията, която унищожава властта на Шахиншаха в Иран.
i57.gif)
Герба на Иран преди 1979 година.
Негово величество – шах (император) Реза Пахлави.
Нейно величество – шахбанау (императрица) Фара Пахлави.
1971година, от ляво на дясно – шахбанау Фара Пахлави, шах Реза Пахлави и престолонаследникът тържествено пристигат в древната персийска столица Персеполис за празника по случай 2500-ния юбилей на Иран. Зад тях се виждат висши офицери.
Преди ислямската революция
За да имате по-ясна представа спрямо характера на тази революция, трябва поне накратко да проследя някои предходни на нея събития и факти. Дълги години преди тя да се осъществи, се води противопоставяне между съпрузите Пахлави и аятолах Хомеини – противник на модерното развитие на Иран.
Още през далечния период на 60-те години, след извършването от шахиншаха на така наречената “Бяла революция”, Хомеини открито започва да пропагандира срещу императорските съпрузи – Реза и Фара Пахлави. Само за уточнение искам да обясня, че “бялата революция” представлява въвеждане на реформи, които фактически унищожават последните остатъци от влияние на исляма в обществено-политическия живот на Иран. Хомеини тогава е първият човек, който се осмелява да говори против Короната. Преди него, всяка дума срещу шаха или шахбанау се счита едва ли не за противодържавно престъпление. Всички иранци, противници или поддръжници на режима, изпитват страх от имперската тайна полиция САВАК, която репресира всеки човек, който е заподозрян, че заговорничи срещу властта. Постъпката на Хомеини тогава с право може да се определи като дръзко опълчване против огромната държавна машина. Макар че, при нормални обстоятелства тази дързост би му осигурила арест и смърт, тогава иранските власти реагират доста снизходително. Хомеини единствено е изгонен от страната, след което се установява в Париж. Оттам той започва своето изгнание и опити да свали от власт съпрузите. Причината Хомеини да не бъде осъден на смърт, вероятно се състои в нарасналата му популярност и опасенията на властите, че екзекуцията му би предизвикала нежелани вълнения сред обществеността.
По време на изгнанието си аятолахът съвсем не стои със скръстени ръце. Въпреки че ненавижда модерните технологии, той не се колебае да ги използва, като например записва своите речи на аудио касетки, които се копират и тайно разпространяват в Иран. Прави също и обръщения по радиото, които правителствените техници в Техеран не винаги успяват да заглушат. В речите си към иранския народ Хомеини пропагандира, че режимът на Реза и Фара Пахлави е работа на дявола – това има буквално значение – и неговото унищожение е религиозен дълг. Според посланието му, света е разделен на “потисници” и “безправни”, а неговата бъдеща ислямска република трябва да бъде благоденстваща държава, в която всички правоверни трябва да бъдат богати и свободни от житейската принуда. Разпространявайки се посредством пиратските касети, пропагандата на Хомеини създава последователи на култ, чиито мащаби остават неразкрити от тайната полиция. Особено важна част от посланията му към иранците е също и предупреждението му да бъдат готови за часа, когато божията воля щяла да възтържествува – т.е., когато режима на Шахиншаха падне.
Хомеини успява да се завърне в Иран, чак след падането на Шахиншаха през 1979 година.
Аятолах Хомеини – водача на ислямското движение в Иран
Ислямската революция.
Още преди да се случат събитията от края на 1978 и началото на 1979 година, съпротивата срещу Пахлави все повече засилва. През 70-те години на няколко пъти избухват размирици в отделни градове, които обаче са бързо потушавани с военна сила. Но въпреки тези свои силови успехи, режима губи все повече подкрепа сред иранския народ. През този период страната започва да изпитва също и икономически затруднения, които допълнително засилва недоволството към властта. Най-силна е опозицията на моллите от свещения град Кум, която още през 1963 година, веднага след извършването на “Бялата революция”, активизира под голяма секретност своята дейност, замисляща и проповядваща свалянето на Шахиншаха. Внушителна заплаха за властта представлява също и забранената Комунистическа партия в Иран.
В края на своето управление, шахът осъзнава безизходицата от опитите си да потуши зачестилите граждански размирици със сила и решава да предприеме алтернативни стъпки. На 6-ти ноември 1978 година, той прави извънредно изявление по телевизията, по време на което видимо емоционално заявява, че е “чул гласа на революцията” и е готов да се “вслуша в него”, като въведе демократично управление на страната. В речта си той призовава всички да се въоръжат с търпение и съдействат за прокарването на промените.
Независимо колко искрен е в оповестяването на своите намерения, подкрепата към режима продължава да си стой на опасно ниско равнище. Главните противници естествено са духовниците. След изявлението те започват яростно да пропагандират, че шахът просто хвърля прах в очите на хората с цел чрез заблуда и фалшиви обещания да притъпи съпротивата на “правоверните”.
Изглежда, верен на своите обещания, Реза Пахлави започва диалог с опозиционните лидери. Той успява да привлече на своя страна д-р Садиги, който е член на Народния фронт – полулегална политическа партия. По негова молба Садиги прави опит да образува коалиционен кабинет. За негово съжаление, политическата криза на този етап вече е прекалено изострена и усилията му се провалят.
След провала на Садиги, шахът кани на диалог Карим Санджаби, който само преди няколко дни се е срещнал с аятолах Хомеини в Париж. Но враждебността между двамата мъже е прекалено голяма и след половин час диалога безрезултатно приключва.
Няколко дни по-късно, английският външен министър лорд Джордж Браун се среща с Реза Пахлави и му предлага да назначи за министър-председател д-р Шапор Бахтияр. Шахът кани Бахтияр в двореца за да разбере по-отблизо що за човек е той и остава доволен. По време на срещата той споделя с него, че възнамерява заедно с шахбанау и останалото си семейство да напусне страната за известно време под предлог, че предприема поредната си чуждестранна “ваканция”. Надеждите му са, че след неговото заминаване, обществените страсти ще се поохладят. Съгласява се да назначи Бахтияр за министър-председател и го упълномощава да създаде регентски съвет. Регентите трябва от името на Короната заедно с правителството да възстановят реда и управляват страната до завръщането на императорското семейство. През следващите няколко дни се изготвя списък от хора, които трябва да бъдат назначени за министри.
На 29 декември Бахтияр отново се среща с шаха. До тогава политическата обстановка продължава да се влошава. Реза Пахлави му заявява, че времето ги притиска и го пита дали е готов да образува кабинет. Бахтияр му обяснява трудностите, предизвикани от нарасналата криза и го моли да му даде още 10 дена. Шахът няма друг избор, освен да се довери на обещанието на Бахтияр, че “ще се опита да ускори нещата”.
На 1 януари 1979 година Бахтиар прави телевизионно обръщение, в което заявява, че щом бъде образуван кабинет, шахът ще предприеме “чуждестранна ваканция”. Научавайки тази новина, Върховното командване на армията реагира незабавно и яростно. Според мнението му, Негово имперско величество не трябва да напуска Иран в такъв кризисен момент. Това поражда противопоставяне и взаимно недоверие между Бахтияр и военните, което допълнително влошава трудностите, пред които са изправени.
До 6 януари, кабинетът вече е образуван. Когато министрите пристигат в императорския дворец за да се видят с шаха, те забелязват, че почти целия персонал го няма – някои са се “разболели”, а другите просто са изчезнали. Само шепа хора, останали верни на Короната са на работните си места. Министрите са поканени в огромна зала, украсена с персийски кристал. Срещата с шаха също не вдъхва особен оптимизъм – според спомените на Карус Амузегар, който присъства на събитието в качеството си на министър на информацията, той изглежда блед и се забелязва слабо треперене на ръцете и лицето му. За това, как е протекла срещата, той разказва: “ Когато представянето на кабинета приключи, всички седнахме на конферентната маса. Шахът искаше да произнесе кратка реч и помоли за микрофон. Няколко секунди просто стояхме така и чакахме някой да го донесе, забравили, че двореца е почти празен и никой няма да изпълни заповедта. Накрая Бахтияр сам стана и излезе от залата, отивайки да търси желаното техническо приспособление. Това беше много трагичен момент за всички нас, защото ни показа ясно, че властта на монархията в Иран е достигнала своя край”. По време на своята реч, Реза Пахлави заявява на новото правителство, че през последните дни здравословното му състояние се е влошило и се налага да продължи лечението си в чужбина. Призовава министрите да изпълняват нарежданията на министър-председателя Бахтияр. Шахът също упълномощава правителството да образува Регентски съвет, заедно с който да управляват страната до неговото завръщане.
И така, на 16-ти януари 1979 година, министър-председателят Бахтияр пристига заедно с императорското семейство на Международното летище в Техеран. Бахтияр е заедно с тях като изпращач. Заминаването на имперската фамилия се излъчва на живо по иранската телевизия. Веднага, щом самолетът на шаха излита, улиците на Техеран експлодират – многохилядни ликуващи тълпи ги задръстват, доволни от победата си над режима. Хората нападат държавните учреждения, свалят портретите на Реза и Фара Пахлави от стените на офисите и ги изгарят на улицата. Шофьорите надуват клаксоните на автомобилите си и размахват снимки на Хомеини.
Няколко дни по-късно, министър-председателя Бахтияр провежда първото заседание на кабинета. Хомеини и Санджаби – неговото протеже в политическия живот на страната, са обявили правителството за “незаконно” и призовават министрите да се оттеглят, ако не искат да понесат последствията. През това време в Техеран и по-големите градове, хиляди демонстранти маршируват и скандират ”Долу Бахтияр!”. Министър-председателя се обръща към министрите, като им заявява, че Иран е изправен пред смъртна опасност. Правителството носило тежката задача да въведе мир сред обществеността. Въпреки трудностите – заявил – ако управляващите се въоръжат със сила и воля, всички заедно можели да надвият идващата бурия. Естествено, всеки министър, желаещ да се оттегли, е свободен да го направи. Само един от тях си подава оставката през този ден и по ирония на съдбата, след победата на Хомеини, той ще бъде хвърлен в затвора.
Определян като “иранския Керенски”, Бахтияр води активна дейност. Многократно прави изявления по телевизията и радиото, в което предупреждава своите сънародници за катастрофата, която застрашава Иран, в парламента призовава опозицията да му съдейства, освобождава политическите затворници и въвежда свобода на печата, обещава да разпусне тайната полиция и да проведе свободни избори. Но иранския народ го игнорира.
На 1-ви февруари, след като отхвърля предложението да се срещне с Бахтияр в Париж, самият Хомеини пристига в Иран. През този напрегнат момент, правителството се колебае дали да отклони самолета на френските авиолинии или да му разреши да кацне. Някой верни на шаха военновъздушни офицери умоляват правителството за разрешение направо да свалят самолета. В края на краищата, правителството е твърде предпазливо да предприеме някакво действие и Хомеини каца благополучно в Техеран. Още преди да пристигне, стотици хиляди негови поддръжници се стичат около летището за да го посрещнат. При пристигането му тълпата буквално изпада в екстаз. Събитието се излъчва на живо от иранската телевизия, но лоялни на Короната телевизионни служители го прекъсват и вместо него пускат портрет на шаха и имперския химн.
До този ден вече са образувани и бригадите на Зелените ленти – ислямски милиции, които нападат полицейски участъци, военни бази и държани учреждения. Ролята на моллите също претърпява интересни метаморфози – освен духовници, те стават също “офицери” и “юристи”, защото поемат командването на Зелените ленти и започват да издават смъртни присъди по местата, върху които установят контрол. Опитите на ислямистите да налагат контрола си в различни области постигат все-повече успехи благодарение на започващите масови дезертьорства в армията.
Щом пристига в Техеран, Хомеини се отправя към гробищата, където присъства на ритуално изгаряне на загинали ислямски революционери. Оттам той призовава демонстрациите да продължат и декларира, че ще “размаже устата на Бахтиярското правителство”. След това установява своята главна квартира в Алави - едно от столичните началните училища, където се образува центъра на революционното движение. Там Хомеини се провъзгласява за Имам – висш чин в ислямската духовна йерархия, който по неговите разбирания означава също “държавен глава”. В качеството си на такъв, той провъзгласява Мехди Базарган – негово протеже – за министър-председател. В същото време на много места властта е поета от т.нар. Революционни комитети, които със сила унищожават държавната администрация и поемат нейните функции. Главната квартира на Хомеини е наречена Имамски революционен комитет.
В началото на януари в Иран фактически започва гражданска война между ислямистите и лоялните на светското правителство иранци. Започва истински терор, особено в областите, където властта е поета от Революционните комитети. Заявявайки, че тяхното управление се ръководи “според законите на Корана”, тези комитети упражняват издевателства над множество цивилни. Студенти, които не спазват обявените бойкотирания на лекциите, са малтретирани или направо разстрелвани пред самите университети. Жените, които отказват да носят фереджета, са арестувани от Зелените ленти и откарвани в по затворите, като много от тях не оцеляват. Масови арести се извършват също над държавни служители, търговци, интелектуалци, журналисти, учени и въобще всеки, който е заподозрян като “неверник”. В това отношение, терора на моллите многократно надвишава дори полицейския произвол от времето на Шахиншаха. Страната е парализирана от масови стачки. Сражения се водят от ислямистите както срещу правителствените части, така срещу започващите да се образуват отделни революционни фракции. Особено разпространена е тази на т.нар. ислямски марксисти. Тяхната идеология е много необикновена – те са си религиозни фанатици, но същевременно силно вярват и в идеите на комунизма.
Въпреки революционната обстановка, има също и порправителствени демонстрации. Няколко такива се провеждат на Арумерския стадион, където хората размахват националния трикольор на Иран и плакати с надпис: “Бахтияр, отстоявай позициите!”. Числеността на участниците възлиза от 40 000 до 100 000 души. Но въпреки това положението продължава да се изплъзва от ръцете на министър-председателя.
В този напрегнат период, двамата съперничещи си министър-председатели – светския, назначен от шаха и ислямския, назначен от аятолаха, провеждат няколко тайни срещи. И двамата изразяват позицията, че кръвопролитията трябва да престанат, но за съжаление преговорите така и не постигат резултат.
На 8-ми февруари армията започва да изоставя своя министър-председател и да преминава на страната на Хомеини. На този ден в главната квартира на аятолаха пристигат офицери, които полагат клетва за вярност към него. “Армията трябва да застане на страната на народа!” – заявил им Хомеини. “Те ще бъдат приветствани с прегръдка! Ислямът е религия на прошката.” – казал още.
Краят на Бахтияр настъпил в петък вечерта на 9-ти февруари. Опитвайки се да дискредитира Хомеини, Бахтияр нарежда програмата на иранската телевизия да изличи интервю на аятолаха взето от чуждестранни журналисти малко преди той да се завърне в Иран. По време на това интервю, на зададения въпрос какво чувства след 15 години изгнание, Хомеини отговорил “Нищо!”.
За нещастие на Бахтияр, резултата е противоположен на очаквания. Излъчения материал провокира бунт срещу правителството на техническия персонал от Хомофарската военновъздушна фабрика за амуниции. Изпратени са части на Имперската гвардия със задача да арестуват бунтовниците, но когато пристигат на мястото са посрещнати със стрелба.
Бахтияр е информиран за възникналата ситуация по телефона към полунощ, но той преценява, че това не е нищо сериозно.
След неуспеха на гвардията да потуши бунта, положението става катастрофално. В събота на 10-ти арсеналът е отворен и хиляди автомати са раздадени в ръцете на прииждащата към военния завод революционна тълпа.
Докато революционерите строят барикади по улиците срещу танковете и джиповете, изпратени да потушат буната и установят военен контрол, Бахтияр провежда заседание на Съвета по национална сигурност. По време на срещата, министър-председателя нарежда на главнокомандващия авиацията - генерал Рабий, да бомбардира военния завод. Рабий отказва да изпълни заповедта, заявявайки, че такова решение е истинска лудост. Тогава дискусията се насочва към доклад, изготвен от шефа на САВАК генерал Могхадам. В него има списък на имена, чиято численост през последната седмица е нараснала от 200 до 308 човека. Според предвидения замисъл, тези хора трябва да бъдат арестувани и откарани в изолационен лагер недалеч от Техеран. Те включват Аятолах Хомеини, неговия антураж в главната му квартира, някои журналисти, активисти на Националния фронт и левичари. Но и този план не се осъществява. За правителството остава надеждата, че армията все пак някак ще успее да въдвори ред.
Междувременно опитите на военния губернатор на размирната област – генерал Мехеди Рахмини, да установи полицейски час, претърпяват катастрофален провал. Губернатора е безсилен пред нарастващата въоръжена тълпа, която постепенно превзема ключови полицейски участъци, казарми, затвори и държавни учреждения. До 11-ти февруари (неделя) военната машина и командването й са изпаднали в тотално объркване. Събитията, които последват, предопределят съдбата на правителството на Бахтияр завинаги. След това поредно влошаване на обстановката министър-председателят прави многократни опити да се свърже със своите военни офицери, но те са се покрили. Накрая, след няколко поредни телефонни обаждания му е съобщено, че Генералния щаб е свикан на събрание от генерал Гарабаги.
Докато Бахтияр очаква Гарабаги да се яви в офиса му за да докладва, последният събира 27 военни командири с намерение да обсъдят своите опции. Атмосферата на заседанието е мрачна. Всички командващи се оплакват, че повече не могат да разчитат на своите войници за да установят ред. Накрая стигат до заключението, че най-доброто решение е да изтеглят частите си от улиците и да ги върнат обратно в казармите. След два часа дискусии, командирите решават да приемат декларация, която да оповести неутралитета на Имперската иранска армия в политическите борби. Текстът е ръчно написан от генерал Хатам и подписан от всеки присъстващ офицер, с изключение на генерал Шафакуат – военния министър на Бахтияр.
Към 10:30 часа през деня Гарабаги телефонира на министър-председателя и му съобщава решението на Генералния щаб. С това настъпва и самият край на правителството на Бахтияр. Около един часа следобед декларацията на военните е оповестена по радиото.
Не след дълго офисът на министър-председателя е обстрелван от автомати. В своите мемоари Бахтияр разказва как спокойно облича зимното си палто и се сбогува със своята вярна секретарка Пари Калантари. Докато слиза по стълбите тя го пита дали ще се върне, на което той отговаря положително. Но това така и не се случва.
Шапор Бахтиар – последният назначен от шаха министър-председател на Иран, опитващ се да удържи напора на ислямската революция през 1979година.
Скоро след това Бахтияр изчезва. Генерал Гарабаги облича цивилно облекло и започва да се укрива. По-късно и двамата бягат в Париж. Но много други посрещат по-нещастен край. Хиляди имперски генерали и офицери са разстреляни, въпреки обещанията на Хомеини за снизходителност. От Евинския затвор, както и много други, денонощно се чуват екзекуции.
Въпреки падането на правителството страната не се умиротворява. Хомеини и неговия министър-председател Базарган успяват да завземат властта, но проблемите пред тях далеч не са приключили.Отделните революционни фракции на ислямските марксисти и останалите левичари отказват да се подчинят на аятолаха, който вече се е провъзгласил за имам. Между тях се водят множество сражения, но постепенно Хомеини взема надмощие.
Последния съпротивителен акт срещу закрепилия се на власт Хомеини е мирната протестна демонстрация на жените, проведена няколко месеца след революцията. Когато аятолаха им забранява да показват косите си и ги задължава да носят фереджета, хиляди от тях задръстват улиците на Техеран и по-големите градове. Исканията им са прости – свобода и равноправие. Първоначално ислямистите не правят особено големи опити да ги разпръснат. Но щом те сами започват са се разотиват в края на деня, по-малките им групи са нападани от поддръжниците на Хомеини и малтретирани. Много други са арестувани и съдени, защото самото провеждане на протеста също беше забранено още преди да се състои. В последствие исканията им не са изпълнени и задължението да покриват главите си остава в сила.
След ислямската революция
Както може да се очаква, след ислямската революция обликът на Иран коренно се изменя. По заповед на Хомеини и антуража му са затворени дискотеки, казина, кина, сладкарници и всякакви други обекти, които дразнят окото на радикалния ислямист. Затворени са също и университетите за две години, като се провежда чистка в образователната система. Наложена е реформа в учебната програма, целяща нейното съсредоточаване върху “разбирането на исляма” и критиката на Запада. Чистка се прави също и в армията, “благодарение” на която скоро след това Иран е напълно неподготвен да се защити срещу иракското нашествие. Започва истински култ към личността на т. нар. имам, който надхвърля дори този към Шаха и Шахбанау. Законодателството също е променено по начин, който отговаря на ислямската идеология. Постиженията на провежданата от Шахиншаха еманципация са унищожени. Жените в Иран са задължавани да напуснат работните си места извън дома като главната им грижа от сега нататък трябвало да бъде раждането, отглеждането на деца и безусловното подчинение на мъжете.
По отношение на външната политика на Иран може да се каже, че тя почти престава да съществува. Страната изпада в международна изолация, като поддържа контакти единствено с някои арабски държави. Някогашният приятел – САЩ, сега е обявен за враг номер едно. Ислямското правителство го обявява за Големия сатана.
Шах Реза Пахлави умира в Кайро през 1981 година. Съпругата му – шахбанау Фара Пахлави е един от водачите на движенията за връщане на стария ред в Иран. След революцията тя повече никога не се завръща в родината си. Шапор Бахтияр е убит в Париж през 1991 година от ислямски агенти.
Днес в управляващите среди на Иран вече са се появили някои реформаторски движения, опитващи се да либерализират обществения живот, като намалят притискащия го религиозен догматизъм. Още преди смъртта на аятолах Хомеини се създават предпоставки за отстъпление от чистотата на ислямските принципи. Наследството му е нестабилно. До 1992 година ролята на моллите в законодателството пада многократно, достигайки една пета от общия състав. В училищата е възстановено изучаването на пренебрегнатите научни и технически предмети.
Главната пречка за модернизацията и либерализацията на Иран сега е т. нар. “Съвет на пазителите”. Тази институция е своеобразна арбитражна комисия с прерогативи на последна инстанция. Нейното предназначение е да следи законодателството, опирайки се на шариата.
Смятам да пусна темата и в Data.bg. Може пък да им се стори интересна.
.Днес повечето хора, щом чуят името Иран, веднага се сеща за държавата, в която определящи за нейната вътрешна и външна политика са религиозния фундаментализъм, суровите закони на шариата, поддържането и налагането на краен ислямизъм и дори тероризъм. Държавата, в която според закона, още се практикува като наказателна мярка физическото малтретиране, ампутирането на крайници, задължава се всички жени да са забулени. А за мъжете е истински празник да участват в масово и кърваво самобичуване, в което вземат участие и невръстни деца. Държавата, която изгуби войната с Ирак, въпреки че имаше близо двойно повече население и територия, защото голяма част личния състав на армията и се състоеше от някакви невръстни тинейджъри (без офицери), според който най-силното им “оръжие” е Корана в раницата.
Но не всеки знае, че преди ислямската революция от 1979 година тази държава беше конституционна монархия с модерен начин на живот и развитие, с цивилизовано законодателство, светско образование, нормално отношение към жените, и силно развита армия. В тази тема ще се опитам да разкажа на интересуващите се за революцията, която унищожава властта на Шахиншаха в Иран.
Герба на Иран преди 1979 година.
Негово величество – шах (император) Реза Пахлави.
Нейно величество – шахбанау (императрица) Фара Пахлави.
1971година, от ляво на дясно – шахбанау Фара Пахлави, шах Реза Пахлави и престолонаследникът тържествено пристигат в древната персийска столица Персеполис за празника по случай 2500-ния юбилей на Иран. Зад тях се виждат висши офицери.
Преди ислямската революция
За да имате по-ясна представа спрямо характера на тази революция, трябва поне накратко да проследя някои предходни на нея събития и факти. Дълги години преди тя да се осъществи, се води противопоставяне между съпрузите Пахлави и аятолах Хомеини – противник на модерното развитие на Иран.
Още през далечния период на 60-те години, след извършването от шахиншаха на така наречената “Бяла революция”, Хомеини открито започва да пропагандира срещу императорските съпрузи – Реза и Фара Пахлави. Само за уточнение искам да обясня, че “бялата революция” представлява въвеждане на реформи, които фактически унищожават последните остатъци от влияние на исляма в обществено-политическия живот на Иран. Хомеини тогава е първият човек, който се осмелява да говори против Короната. Преди него, всяка дума срещу шаха или шахбанау се счита едва ли не за противодържавно престъпление. Всички иранци, противници или поддръжници на режима, изпитват страх от имперската тайна полиция САВАК, която репресира всеки човек, който е заподозрян, че заговорничи срещу властта. Постъпката на Хомеини тогава с право може да се определи като дръзко опълчване против огромната държавна машина. Макар че, при нормални обстоятелства тази дързост би му осигурила арест и смърт, тогава иранските власти реагират доста снизходително. Хомеини единствено е изгонен от страната, след което се установява в Париж. Оттам той започва своето изгнание и опити да свали от власт съпрузите. Причината Хомеини да не бъде осъден на смърт, вероятно се състои в нарасналата му популярност и опасенията на властите, че екзекуцията му би предизвикала нежелани вълнения сред обществеността.
По време на изгнанието си аятолахът съвсем не стои със скръстени ръце. Въпреки че ненавижда модерните технологии, той не се колебае да ги използва, като например записва своите речи на аудио касетки, които се копират и тайно разпространяват в Иран. Прави също и обръщения по радиото, които правителствените техници в Техеран не винаги успяват да заглушат. В речите си към иранския народ Хомеини пропагандира, че режимът на Реза и Фара Пахлави е работа на дявола – това има буквално значение – и неговото унищожение е религиозен дълг. Според посланието му, света е разделен на “потисници” и “безправни”, а неговата бъдеща ислямска република трябва да бъде благоденстваща държава, в която всички правоверни трябва да бъдат богати и свободни от житейската принуда. Разпространявайки се посредством пиратските касети, пропагандата на Хомеини създава последователи на култ, чиито мащаби остават неразкрити от тайната полиция. Особено важна част от посланията му към иранците е също и предупреждението му да бъдат готови за часа, когато божията воля щяла да възтържествува – т.е., когато режима на Шахиншаха падне.
Хомеини успява да се завърне в Иран, чак след падането на Шахиншаха през 1979 година.
Аятолах Хомеини – водача на ислямското движение в Иран
Ислямската революция.
Още преди да се случат събитията от края на 1978 и началото на 1979 година, съпротивата срещу Пахлави все повече засилва. През 70-те години на няколко пъти избухват размирици в отделни градове, които обаче са бързо потушавани с военна сила. Но въпреки тези свои силови успехи, режима губи все повече подкрепа сред иранския народ. През този период страната започва да изпитва също и икономически затруднения, които допълнително засилва недоволството към властта. Най-силна е опозицията на моллите от свещения град Кум, която още през 1963 година, веднага след извършването на “Бялата революция”, активизира под голяма секретност своята дейност, замисляща и проповядваща свалянето на Шахиншаха. Внушителна заплаха за властта представлява също и забранената Комунистическа партия в Иран.
В края на своето управление, шахът осъзнава безизходицата от опитите си да потуши зачестилите граждански размирици със сила и решава да предприеме алтернативни стъпки. На 6-ти ноември 1978 година, той прави извънредно изявление по телевизията, по време на което видимо емоционално заявява, че е “чул гласа на революцията” и е готов да се “вслуша в него”, като въведе демократично управление на страната. В речта си той призовава всички да се въоръжат с търпение и съдействат за прокарването на промените.
Независимо колко искрен е в оповестяването на своите намерения, подкрепата към режима продължава да си стой на опасно ниско равнище. Главните противници естествено са духовниците. След изявлението те започват яростно да пропагандират, че шахът просто хвърля прах в очите на хората с цел чрез заблуда и фалшиви обещания да притъпи съпротивата на “правоверните”.
Изглежда, верен на своите обещания, Реза Пахлави започва диалог с опозиционните лидери. Той успява да привлече на своя страна д-р Садиги, който е член на Народния фронт – полулегална политическа партия. По негова молба Садиги прави опит да образува коалиционен кабинет. За негово съжаление, политическата криза на този етап вече е прекалено изострена и усилията му се провалят.
След провала на Садиги, шахът кани на диалог Карим Санджаби, който само преди няколко дни се е срещнал с аятолах Хомеини в Париж. Но враждебността между двамата мъже е прекалено голяма и след половин час диалога безрезултатно приключва.
Няколко дни по-късно, английският външен министър лорд Джордж Браун се среща с Реза Пахлави и му предлага да назначи за министър-председател д-р Шапор Бахтияр. Шахът кани Бахтияр в двореца за да разбере по-отблизо що за човек е той и остава доволен. По време на срещата той споделя с него, че възнамерява заедно с шахбанау и останалото си семейство да напусне страната за известно време под предлог, че предприема поредната си чуждестранна “ваканция”. Надеждите му са, че след неговото заминаване, обществените страсти ще се поохладят. Съгласява се да назначи Бахтияр за министър-председател и го упълномощава да създаде регентски съвет. Регентите трябва от името на Короната заедно с правителството да възстановят реда и управляват страната до завръщането на императорското семейство. През следващите няколко дни се изготвя списък от хора, които трябва да бъдат назначени за министри.
На 29 декември Бахтияр отново се среща с шаха. До тогава политическата обстановка продължава да се влошава. Реза Пахлави му заявява, че времето ги притиска и го пита дали е готов да образува кабинет. Бахтияр му обяснява трудностите, предизвикани от нарасналата криза и го моли да му даде още 10 дена. Шахът няма друг избор, освен да се довери на обещанието на Бахтияр, че “ще се опита да ускори нещата”.
На 1 януари 1979 година Бахтиар прави телевизионно обръщение, в което заявява, че щом бъде образуван кабинет, шахът ще предприеме “чуждестранна ваканция”. Научавайки тази новина, Върховното командване на армията реагира незабавно и яростно. Според мнението му, Негово имперско величество не трябва да напуска Иран в такъв кризисен момент. Това поражда противопоставяне и взаимно недоверие между Бахтияр и военните, което допълнително влошава трудностите, пред които са изправени.
До 6 януари, кабинетът вече е образуван. Когато министрите пристигат в императорския дворец за да се видят с шаха, те забелязват, че почти целия персонал го няма – някои са се “разболели”, а другите просто са изчезнали. Само шепа хора, останали верни на Короната са на работните си места. Министрите са поканени в огромна зала, украсена с персийски кристал. Срещата с шаха също не вдъхва особен оптимизъм – според спомените на Карус Амузегар, който присъства на събитието в качеството си на министър на информацията, той изглежда блед и се забелязва слабо треперене на ръцете и лицето му. За това, как е протекла срещата, той разказва: “ Когато представянето на кабинета приключи, всички седнахме на конферентната маса. Шахът искаше да произнесе кратка реч и помоли за микрофон. Няколко секунди просто стояхме така и чакахме някой да го донесе, забравили, че двореца е почти празен и никой няма да изпълни заповедта. Накрая Бахтияр сам стана и излезе от залата, отивайки да търси желаното техническо приспособление. Това беше много трагичен момент за всички нас, защото ни показа ясно, че властта на монархията в Иран е достигнала своя край”. По време на своята реч, Реза Пахлави заявява на новото правителство, че през последните дни здравословното му състояние се е влошило и се налага да продължи лечението си в чужбина. Призовава министрите да изпълняват нарежданията на министър-председателя Бахтияр. Шахът също упълномощава правителството да образува Регентски съвет, заедно с който да управляват страната до неговото завръщане.
И така, на 16-ти януари 1979 година, министър-председателят Бахтияр пристига заедно с императорското семейство на Международното летище в Техеран. Бахтияр е заедно с тях като изпращач. Заминаването на имперската фамилия се излъчва на живо по иранската телевизия. Веднага, щом самолетът на шаха излита, улиците на Техеран експлодират – многохилядни ликуващи тълпи ги задръстват, доволни от победата си над режима. Хората нападат държавните учреждения, свалят портретите на Реза и Фара Пахлави от стените на офисите и ги изгарят на улицата. Шофьорите надуват клаксоните на автомобилите си и размахват снимки на Хомеини.
Няколко дни по-късно, министър-председателя Бахтияр провежда първото заседание на кабинета. Хомеини и Санджаби – неговото протеже в политическия живот на страната, са обявили правителството за “незаконно” и призовават министрите да се оттеглят, ако не искат да понесат последствията. През това време в Техеран и по-големите градове, хиляди демонстранти маршируват и скандират ”Долу Бахтияр!”. Министър-председателя се обръща към министрите, като им заявява, че Иран е изправен пред смъртна опасност. Правителството носило тежката задача да въведе мир сред обществеността. Въпреки трудностите – заявил – ако управляващите се въоръжат със сила и воля, всички заедно можели да надвият идващата бурия. Естествено, всеки министър, желаещ да се оттегли, е свободен да го направи. Само един от тях си подава оставката през този ден и по ирония на съдбата, след победата на Хомеини, той ще бъде хвърлен в затвора.
Определян като “иранския Керенски”, Бахтияр води активна дейност. Многократно прави изявления по телевизията и радиото, в което предупреждава своите сънародници за катастрофата, която застрашава Иран, в парламента призовава опозицията да му съдейства, освобождава политическите затворници и въвежда свобода на печата, обещава да разпусне тайната полиция и да проведе свободни избори. Но иранския народ го игнорира.
На 1-ви февруари, след като отхвърля предложението да се срещне с Бахтияр в Париж, самият Хомеини пристига в Иран. През този напрегнат момент, правителството се колебае дали да отклони самолета на френските авиолинии или да му разреши да кацне. Някой верни на шаха военновъздушни офицери умоляват правителството за разрешение направо да свалят самолета. В края на краищата, правителството е твърде предпазливо да предприеме някакво действие и Хомеини каца благополучно в Техеран. Още преди да пристигне, стотици хиляди негови поддръжници се стичат около летището за да го посрещнат. При пристигането му тълпата буквално изпада в екстаз. Събитието се излъчва на живо от иранската телевизия, но лоялни на Короната телевизионни служители го прекъсват и вместо него пускат портрет на шаха и имперския химн.
До този ден вече са образувани и бригадите на Зелените ленти – ислямски милиции, които нападат полицейски участъци, военни бази и държани учреждения. Ролята на моллите също претърпява интересни метаморфози – освен духовници, те стават също “офицери” и “юристи”, защото поемат командването на Зелените ленти и започват да издават смъртни присъди по местата, върху които установят контрол. Опитите на ислямистите да налагат контрола си в различни области постигат все-повече успехи благодарение на започващите масови дезертьорства в армията.
Щом пристига в Техеран, Хомеини се отправя към гробищата, където присъства на ритуално изгаряне на загинали ислямски революционери. Оттам той призовава демонстрациите да продължат и декларира, че ще “размаже устата на Бахтиярското правителство”. След това установява своята главна квартира в Алави - едно от столичните началните училища, където се образува центъра на революционното движение. Там Хомеини се провъзгласява за Имам – висш чин в ислямската духовна йерархия, който по неговите разбирания означава също “държавен глава”. В качеството си на такъв, той провъзгласява Мехди Базарган – негово протеже – за министър-председател. В същото време на много места властта е поета от т.нар. Революционни комитети, които със сила унищожават държавната администрация и поемат нейните функции. Главната квартира на Хомеини е наречена Имамски революционен комитет.
В началото на януари в Иран фактически започва гражданска война между ислямистите и лоялните на светското правителство иранци. Започва истински терор, особено в областите, където властта е поета от Революционните комитети. Заявявайки, че тяхното управление се ръководи “според законите на Корана”, тези комитети упражняват издевателства над множество цивилни. Студенти, които не спазват обявените бойкотирания на лекциите, са малтретирани или направо разстрелвани пред самите университети. Жените, които отказват да носят фереджета, са арестувани от Зелените ленти и откарвани в по затворите, като много от тях не оцеляват. Масови арести се извършват също над държавни служители, търговци, интелектуалци, журналисти, учени и въобще всеки, който е заподозрян като “неверник”. В това отношение, терора на моллите многократно надвишава дори полицейския произвол от времето на Шахиншаха. Страната е парализирана от масови стачки. Сражения се водят от ислямистите както срещу правителствените части, така срещу започващите да се образуват отделни революционни фракции. Особено разпространена е тази на т.нар. ислямски марксисти. Тяхната идеология е много необикновена – те са си религиозни фанатици, но същевременно силно вярват и в идеите на комунизма.
Въпреки революционната обстановка, има също и порправителствени демонстрации. Няколко такива се провеждат на Арумерския стадион, където хората размахват националния трикольор на Иран и плакати с надпис: “Бахтияр, отстоявай позициите!”. Числеността на участниците възлиза от 40 000 до 100 000 души. Но въпреки това положението продължава да се изплъзва от ръцете на министър-председателя.
В този напрегнат период, двамата съперничещи си министър-председатели – светския, назначен от шаха и ислямския, назначен от аятолаха, провеждат няколко тайни срещи. И двамата изразяват позицията, че кръвопролитията трябва да престанат, но за съжаление преговорите така и не постигат резултат.
На 8-ми февруари армията започва да изоставя своя министър-председател и да преминава на страната на Хомеини. На този ден в главната квартира на аятолаха пристигат офицери, които полагат клетва за вярност към него. “Армията трябва да застане на страната на народа!” – заявил им Хомеини. “Те ще бъдат приветствани с прегръдка! Ислямът е религия на прошката.” – казал още.
Краят на Бахтияр настъпил в петък вечерта на 9-ти февруари. Опитвайки се да дискредитира Хомеини, Бахтияр нарежда програмата на иранската телевизия да изличи интервю на аятолаха взето от чуждестранни журналисти малко преди той да се завърне в Иран. По време на това интервю, на зададения въпрос какво чувства след 15 години изгнание, Хомеини отговорил “Нищо!”.
За нещастие на Бахтияр, резултата е противоположен на очаквания. Излъчения материал провокира бунт срещу правителството на техническия персонал от Хомофарската военновъздушна фабрика за амуниции. Изпратени са части на Имперската гвардия със задача да арестуват бунтовниците, но когато пристигат на мястото са посрещнати със стрелба.
Бахтияр е информиран за възникналата ситуация по телефона към полунощ, но той преценява, че това не е нищо сериозно.
След неуспеха на гвардията да потуши бунта, положението става катастрофално. В събота на 10-ти арсеналът е отворен и хиляди автомати са раздадени в ръцете на прииждащата към военния завод революционна тълпа.
Докато революционерите строят барикади по улиците срещу танковете и джиповете, изпратени да потушат буната и установят военен контрол, Бахтияр провежда заседание на Съвета по национална сигурност. По време на срещата, министър-председателя нарежда на главнокомандващия авиацията - генерал Рабий, да бомбардира военния завод. Рабий отказва да изпълни заповедта, заявявайки, че такова решение е истинска лудост. Тогава дискусията се насочва към доклад, изготвен от шефа на САВАК генерал Могхадам. В него има списък на имена, чиято численост през последната седмица е нараснала от 200 до 308 човека. Според предвидения замисъл, тези хора трябва да бъдат арестувани и откарани в изолационен лагер недалеч от Техеран. Те включват Аятолах Хомеини, неговия антураж в главната му квартира, някои журналисти, активисти на Националния фронт и левичари. Но и този план не се осъществява. За правителството остава надеждата, че армията все пак някак ще успее да въдвори ред.
Междувременно опитите на военния губернатор на размирната област – генерал Мехеди Рахмини, да установи полицейски час, претърпяват катастрофален провал. Губернатора е безсилен пред нарастващата въоръжена тълпа, която постепенно превзема ключови полицейски участъци, казарми, затвори и държавни учреждения. До 11-ти февруари (неделя) военната машина и командването й са изпаднали в тотално объркване. Събитията, които последват, предопределят съдбата на правителството на Бахтияр завинаги. След това поредно влошаване на обстановката министър-председателят прави многократни опити да се свърже със своите военни офицери, но те са се покрили. Накрая, след няколко поредни телефонни обаждания му е съобщено, че Генералния щаб е свикан на събрание от генерал Гарабаги.
Докато Бахтияр очаква Гарабаги да се яви в офиса му за да докладва, последният събира 27 военни командири с намерение да обсъдят своите опции. Атмосферата на заседанието е мрачна. Всички командващи се оплакват, че повече не могат да разчитат на своите войници за да установят ред. Накрая стигат до заключението, че най-доброто решение е да изтеглят частите си от улиците и да ги върнат обратно в казармите. След два часа дискусии, командирите решават да приемат декларация, която да оповести неутралитета на Имперската иранска армия в политическите борби. Текстът е ръчно написан от генерал Хатам и подписан от всеки присъстващ офицер, с изключение на генерал Шафакуат – военния министър на Бахтияр.
Към 10:30 часа през деня Гарабаги телефонира на министър-председателя и му съобщава решението на Генералния щаб. С това настъпва и самият край на правителството на Бахтияр. Около един часа следобед декларацията на военните е оповестена по радиото.
Не след дълго офисът на министър-председателя е обстрелван от автомати. В своите мемоари Бахтияр разказва как спокойно облича зимното си палто и се сбогува със своята вярна секретарка Пари Калантари. Докато слиза по стълбите тя го пита дали ще се върне, на което той отговаря положително. Но това така и не се случва.
Шапор Бахтиар – последният назначен от шаха министър-председател на Иран, опитващ се да удържи напора на ислямската революция през 1979година.
Скоро след това Бахтияр изчезва. Генерал Гарабаги облича цивилно облекло и започва да се укрива. По-късно и двамата бягат в Париж. Но много други посрещат по-нещастен край. Хиляди имперски генерали и офицери са разстреляни, въпреки обещанията на Хомеини за снизходителност. От Евинския затвор, както и много други, денонощно се чуват екзекуции.
Въпреки падането на правителството страната не се умиротворява. Хомеини и неговия министър-председател Базарган успяват да завземат властта, но проблемите пред тях далеч не са приключили.Отделните революционни фракции на ислямските марксисти и останалите левичари отказват да се подчинят на аятолаха, който вече се е провъзгласил за имам. Между тях се водят множество сражения, но постепенно Хомеини взема надмощие.
Последния съпротивителен акт срещу закрепилия се на власт Хомеини е мирната протестна демонстрация на жените, проведена няколко месеца след революцията. Когато аятолаха им забранява да показват косите си и ги задължава да носят фереджета, хиляди от тях задръстват улиците на Техеран и по-големите градове. Исканията им са прости – свобода и равноправие. Първоначално ислямистите не правят особено големи опити да ги разпръснат. Но щом те сами започват са се разотиват в края на деня, по-малките им групи са нападани от поддръжниците на Хомеини и малтретирани. Много други са арестувани и съдени, защото самото провеждане на протеста също беше забранено още преди да се състои. В последствие исканията им не са изпълнени и задължението да покриват главите си остава в сила.
След ислямската революция
Както може да се очаква, след ислямската революция обликът на Иран коренно се изменя. По заповед на Хомеини и антуража му са затворени дискотеки, казина, кина, сладкарници и всякакви други обекти, които дразнят окото на радикалния ислямист. Затворени са също и университетите за две години, като се провежда чистка в образователната система. Наложена е реформа в учебната програма, целяща нейното съсредоточаване върху “разбирането на исляма” и критиката на Запада. Чистка се прави също и в армията, “благодарение” на която скоро след това Иран е напълно неподготвен да се защити срещу иракското нашествие. Започва истински култ към личността на т. нар. имам, който надхвърля дори този към Шаха и Шахбанау. Законодателството също е променено по начин, който отговаря на ислямската идеология. Постиженията на провежданата от Шахиншаха еманципация са унищожени. Жените в Иран са задължавани да напуснат работните си места извън дома като главната им грижа от сега нататък трябвало да бъде раждането, отглеждането на деца и безусловното подчинение на мъжете.
По отношение на външната политика на Иран може да се каже, че тя почти престава да съществува. Страната изпада в международна изолация, като поддържа контакти единствено с някои арабски държави. Някогашният приятел – САЩ, сега е обявен за враг номер едно. Ислямското правителство го обявява за Големия сатана.
Шах Реза Пахлави умира в Кайро през 1981 година. Съпругата му – шахбанау Фара Пахлави е един от водачите на движенията за връщане на стария ред в Иран. След революцията тя повече никога не се завръща в родината си. Шапор Бахтияр е убит в Париж през 1991 година от ислямски агенти.
Днес в управляващите среди на Иран вече са се появили някои реформаторски движения, опитващи се да либерализират обществения живот, като намалят притискащия го религиозен догматизъм. Още преди смъртта на аятолах Хомеини се създават предпоставки за отстъпление от чистотата на ислямските принципи. Наследството му е нестабилно. До 1992 година ролята на моллите в законодателството пада многократно, достигайки една пета от общия състав. В училищата е възстановено изучаването на пренебрегнатите научни и технически предмети.
Главната пречка за модернизацията и либерализацията на Иран сега е т. нар. “Съвет на пазителите”. Тази институция е своеобразна арбитражна комисия с прерогативи на последна инстанция. Нейното предназначение е да следи законодателството, опирайки се на шариата.
Смятам да пусна темата и в Data.bg. Може пък да им се стори интересна.
Comment