Кратка история на Православието в Китай
Според повечето учени, писали за християнството в Китай*, първовестител на Божието слово в далечната източна империя бил св. апостол Тома. В една древна служба на св. Тома, написана на халдейски език, няколко пъти се споменава, че той проповядвал Божественото Евангелие в Етиопия, Персия, Индия и Китай. За мисионерските подвизи на св. Тома в Индия и Китай свидетелствуват и древните писатели Ориген и Евсевий. В устното индийско предание от тия далечни времена също е съхранен споменът за проповедта на св. апостол Тома в Индия и Китай и за мъченическата му кончина в г. Милиатур, на Караманделския бряг на р. Ганг. През 64 г. сл. Р. Хр. пратеници на китайския император предприели пътешествие, както някога древните източни мъдреци, да дирят Свещенейшия. Те попаднали на цели християнски общини в югозападен Китай. От тези християни било известено на императора за Рождеството, волните страдания и Възкресението на Христа. Те твърдели, че на това ги научил праведен и учен мъж на име Тома.
Кой именно е проповядвал Евангелието след св. апостол Тома до VII век и по-късно в средновековен Китай това е въпрос, на който и до днес историческата наука не е дала точен отговор. Несъмнен обаче остава фактът, че и в следапостолските времена християнството продължило да се разпространява и утвърждава в Китай. В хронологическите таблици на арабския писател Амру, цитиран от Асеман, китайската митрополия стои по ред след индийската. Основавайки се на редица исторически свидетелства, учените стигат до извода, че християните и църквите в Китай били многобройни, особено преди V-VI в. Следващите исторически свидетелства за проповедта на християнството в Китай между VII-IХ в. са взети от средновековен исторически паметник, открит в 1621 г. Според него през 782 г. започнало гонение на християните, съпроводено от масовото им избиване и разоряването на храмовете им.
За периода VIII-ХIII вв. сведения относно историята на християнството в Китай черпим от сказанията на арабски и несториански историци. В сирийски летописи от 1279 г. се говори за кончината на китайския митрополит и назначаването на негово място на Мар-Сергий, който заедно с подчинените му епископи и монаси разпространявал в Китай християнството, за съжаление повредено от несторианската ерес. И навярно той щял да осъществи целта си да утвърди това учение във всички области на обширния Китай, ако не му било попречило появяването през 1291 г. на други опасни съперници римокатолическите мисионери.
Дошли през 1291 г., сякаш за да изместят несторианите, новите проповедници, предимно доминиканци и францисканци, бързо си издействували свобода на проповедта. Ала този успех на латинската пропаганда бил кратковременен. През 1369 г. паднала от власт монголската династия Юан. В китайската душа се била насъбрала естествена омраза към варварите-поробители, която се пренесла и върху всичко некитайско. На императорския трон възлязъл китаецът Джу Юанджан, който основал династията Мин. Започнало кърваво гонение срещу християните. Първият мински император и наследниците му смятали християнските проповедници и последователите им за хора, склонни към заговори, кроежи и смутове и поради тия причини крайно опасни за новооснованата династия.
Избити били стотици хиляди християни, имуществата им били изпепелени и разпиляни по вятъра. Унищожавано било всичко, което напомняло Христа: храмове, надписи, книги и други писмени свидетелства от тях не останал дори прах.
След династията Мин властта попаднала отново в ръцете на некитайци тоя път завоевателите били манджурците. В сърцата на китайските властители още по-дълбоко се загнездило онова недоверие и презрение към чуждоземците и техните религия, нрави, и обичаи, което в хода на историята се взидало в себезатворения национален характер на китайците. Това е важно за разбиране корените на китайската неприязън към християните от Запад и въобще на китайската ксенофобия. Впоследствие то се отразило в самите закони на империята и било една от най-сериозните пречки за успеха на евангелската проповед в Китай.
Между годините 1368-а и 1591-а християнството в Китай на практика не съществувало. Всичко, напомнящо дори най-смътно за него, било изтребвано като нещо опасно, грозящо виновните с неминуема гибел.
Проникналите през 1591 г. в Китай йезуити се убедили, че китайската душа се била превърнала в езическа пустиня. Много от инославните проповедници завършвали тук живота си в страшни страдания и насилствена смърт. Впоследствие цялата религиозна дейност на тези мисионери, особено на протестантите, придобила чисто просветителски характер.
* * *
Първите проповедници на св. Православие в Китай проникнали в страната на Жълтия Император през втората половина на XVII в., когато в Китай властвувала манджурската династия Цин.
Някъде в средното течение на река Амур се намирало укреплението Албазин, построено от руски предприемачи, казаци, ловци на диви зверове и търсачи на скъпоценни метали. Китайският император Кан Си (1662-1723) решил да отдалечи опасните, по мнението на китайците, съседи и пратил към Албазин войска, предвождана от генерал Лан Тан. Това станало през 1685 г. След продължителна обсада 450-те населници на приамурския гарнизон били пленени. Предложили им или да се върнат в Якутск и Нерчинск, или да станат китайски поданици. Част от албазинците склонили към второто предложение и заедно с домочадията си се преселили в Пекин. С тях бил и свещеникът на албазинската Църква Св. Николай Чудотворец , отец Максим Леонтиев, който донесъл в Пекин църковни вещи и една икона на св. Николай. Православните албазинци били приветливо приети от самия император Кан Си, който им отредил за живеене североизточния край на Пекин. След време цинският император им предоставил будистка кумирня, която отец Максим превърнал в параклис, посветен на св. Николай Чудотворец. Новите си поданици император Кан Си причислил към наследственото военно манджурско съсловие.
Освен албазинците, в Пекин идвали и православни руси. Руски търговци навлезли в Китай през XVII в., а през 1698 г. в хилядолетната империя стъпили представители на руското правителство, за което им било предоставено посолствено подворие.
През 1695 г., точно преди 300 години, Тоболският митрополит Игнатий пратил на албазинците свещеник и дякон, които носели осветен антиминс, св. миро, богослужебни книги и други нужни църковни вещи. В специална грамота Високопреосвещеният утешавал пленниците и ги съветвал да не скърбят за положението си, но да възнасят прошения и молитви към Бога и за страната, в която се намират. В съслужение с пратените от Тоболск клирици о. Максим осветил през 1696 г. албазинския православен храм Св.София , където служил до кончината си през 1711 г. Над 25-годишната пастирска дейност на о. Максим се ограничавала в извършването на богослужения и треби за албазинците и идващите от Пекин руси.
Петър I също не останал безучастен към съдбата на православните си сънародници в Китай. Във връзка с освещаването на храма той им писал следното: Това дело е наистина чудесно. Само, заради Бога, постъпвайте внимателно и неприбързано, за да не озлобите китайските началници и йезуитите, които от дълго време са свили там гнездо . С указ на Петър I от 18 юни 1700 г. в Тоболск била учредена духовна мисия. Двама или трима възрастни монаси от членовете й трябвало да живеят в Пекин, за да ограждат от всякаква идолослужителска прелест живеещите там (албазинци) и преминаващите християни, и да служат в построения Божий храм .
Първите опити на мисията да се сдобие с правото да изпрати в Пекин православни пастири били отклонени от китайските власти, подучвани от йезуитите. Едва през 1712 г. след кончината на о. Максим, по настояване на руския комисар Худяков, император Кан Си разрешил на руските мисионери да дойдат в Пекин. Тази първа православна мисия в древната империя била оглавявана от архим. Иларион (Лежайски), който взел със себе си свещеник, дякон и седем ученици-църковници. Последните трябвало да изучат с мисионерска цел китайски и манджурски език. По-късно те били натоварени с превеждането на грамотите от Русия. Мисията, снабдена с икони, богослужебни одежди и книги, пристигнала в Пекин през 1715 г., където била приета с особена почит. Император Кан Си веднага причислил мисионерите към висшето съсловие. Архимандрит Иларион бил възведен в мандарин (висш сан) от V степен, свещеникът и дяконът в мандарини от VII степен, а учениците били причислени към военното съсловие, за да могат да получават полагащата се държавна издръжка. Архим. Иларион изпълнявал ревностно пастирските си задължения, за което бил особено обичан от паството си. Починал в Господа през 1718 г. С високо добродетелния си живот о. Иларион спечелил благоразположението на самия император, който всеки месец се осведомявал за здравето му и за нуждите на мисията.
Загрижен за назначаването на нов архимандрит вместо покойния о. Иларион, Сибирският митрополит Филотей в писмо до тоболския губернатор, княз Гагарин, предложил да се изпрати в Китай като началник на мисията лице с епископски сан. Чрез императорски указ Св. Синод получил одобрение да изпрати в Китай за евангелска проповед йеромонаха от Александро-Невската лавра, о. Инокентий (Кулчицков). Петър I обаче не позволил бъдещият епископ да бъде наречен Иркутски и Нерчински, като заповядал: да се посвети в архиерейство о. Инокентий, но по-добре без титла, понеже тия градове са погранични на Хина (Китай), та да не изтълкуват йезуитите това превратно и да сторят поразии. Впоследствие Св. Синод разпоредил при хиротонията си на 5 март 1721 г. йером. Инокентий да бъде наречен епископ Переяславски.
През март, 1722 г. светител Инокентий пристигнал в Иркутск, а по-късно в Селенгинск. Но многократните преговори за допускане на Преосвещения в Китай били провалени от йезуитите, които правели всичко възможно да не бъде допуснат в Китай православен епископ. Тогава владика Инокентий бил назначен на Иркутската архиерейска катедра, а за началник на мисията бил поставен архим. Антоний (Платковски).
На 14 юни 1728 г. на русите било разрешено да пратят в Пекин православни свещеници с шестима ученици, които да се заловят с изучаването на местните говори. По това време с иждивение на императора била построена преизрядна каменна църква . Освен това в Пекин още стояла старата албазинска църква, която през 1730 г. била разрушена до основи от земетресение и отново възстановена от албазинците.
Мисията на архим. Антоний дошла в Пекин през юни 1729 г., а през 1732 г. в северното подворие бил осветен храм в чест на Успението на Пресвета Богородица.
Началниците на мисията се наричали старши свещеници. Началникът на Третата мисия бил подчинен пряко на иркутския архиерей, комуто бил длъжен да изпраща доклади за дейността си и от когото получавал съвет и указания при затруднения.
Според Синодалната разпоредба първоначалната цел на мисията била не толкова да разпространява светото Православие сред китайците, колкото да удовлетворява духовните потребности на православните руси и албазинците. Едва на началника на III-та мисия, архимандрит Иларион, било дадено благословение благоразумно да призовава към благочестие и китайците . По негово време там била осветена църквата Сретение Господне , а през 1736 г. при нея бил съграден първият православен монастир в Китай Сретенската св. обител.
Общ изглед на северното подворие на Руската православна мисия в Пекин, нарисуван от натура от китаец в 1805 г.
Четвъртата пекинска мисия, начело с архим. Гервасий продължила десет години (1745-1755). О. Гервасий се ползувал с огромно уважение сред китайците заради високата си нравственост. Началникът на V-та мисия, архим. Амвросий (Юматов, 1755-1771) притежавал изключителни способности и освен ползата, която имало неговото паство и Църквата от непрестанните му грижи, той допринесъл значително и за разрешаването на важни дипломатически въпроси. О. Амвросий поддържал връзки с Трибунала в Пекин, откъдето често в особено тържествени дни и на Господски празници идвали в руския посланически двор колегии от важни особи, за да гледат църковните церемонии и украшения .
От началниците на Мисии през XVIII век трябва да споменем о. Иакинт (Бичурин), считан за първия руски китаевед. Той много се трудил над преводи и издал кратък катехизис на китайски език. След него архимандритите Петър, Вениамин, Авакум, Поликарп, Паладий и Гурий придобили известност и сред европейските синолози. По времето на архим. Гурий (1858-1864) вече имало много преведени книжки и статии, жития на светци и богослужебни книги. Сам архим. Гурий подготвил и издал Новия Завет на китайския литературен език уън-йен . (Езикът на образованото малцинство, считан за класически сред далекоизточните страни: в Китай, Япония и др (подобно на латинския в средновековна Европа).
Мисионерите се занимавали и с научна дейност и се стремели да живеят с всички в мир и съгласие. Затова те се ползували с благоразположението на китайските власти, които неведнъж им предлагали придворни длъжности като астроном, математик и лекар, но подобни предложения били отклонявани. Те склонили само да преподават руски език в основаното през 1758 г. манджурско-руско училище, а също така да се занимават с преводи на дипломатически книжа при Трибунала на външните връзки.
След смъртта на архим. Паладий ( 1878), мисията оглавил архим. Флавиан, по-късно митрополит Киевски и Галицки. При него мисията придобила научно-издателски характер. Сам архим. Флавиан и неговите дейни сътрудници, йером. Николай (Адоратски) и йером. Алексей (Виноградов) се занимавали със събиране и проверка на преводите на богослужебните книги, направени от техните предшественици, при което били отпечатани над 20 тома, съдържащи православното богослужение. От тях се ползувал и св. Николай Японски при превода на богослужебните книги на японски език, те били основа и на корейския превод. Приемникът на о. Флавиан, архим. Амфилохий се занимавал и със съставянето на речник и китайска граматика.
Според повечето учени, писали за християнството в Китай*, първовестител на Божието слово в далечната източна империя бил св. апостол Тома. В една древна служба на св. Тома, написана на халдейски език, няколко пъти се споменава, че той проповядвал Божественото Евангелие в Етиопия, Персия, Индия и Китай. За мисионерските подвизи на св. Тома в Индия и Китай свидетелствуват и древните писатели Ориген и Евсевий. В устното индийско предание от тия далечни времена също е съхранен споменът за проповедта на св. апостол Тома в Индия и Китай и за мъченическата му кончина в г. Милиатур, на Караманделския бряг на р. Ганг. През 64 г. сл. Р. Хр. пратеници на китайския император предприели пътешествие, както някога древните източни мъдреци, да дирят Свещенейшия. Те попаднали на цели християнски общини в югозападен Китай. От тези християни било известено на императора за Рождеството, волните страдания и Възкресението на Христа. Те твърдели, че на това ги научил праведен и учен мъж на име Тома.
Кой именно е проповядвал Евангелието след св. апостол Тома до VII век и по-късно в средновековен Китай това е въпрос, на който и до днес историческата наука не е дала точен отговор. Несъмнен обаче остава фактът, че и в следапостолските времена християнството продължило да се разпространява и утвърждава в Китай. В хронологическите таблици на арабския писател Амру, цитиран от Асеман, китайската митрополия стои по ред след индийската. Основавайки се на редица исторически свидетелства, учените стигат до извода, че християните и църквите в Китай били многобройни, особено преди V-VI в. Следващите исторически свидетелства за проповедта на християнството в Китай между VII-IХ в. са взети от средновековен исторически паметник, открит в 1621 г. Според него през 782 г. започнало гонение на християните, съпроводено от масовото им избиване и разоряването на храмовете им.
За периода VIII-ХIII вв. сведения относно историята на християнството в Китай черпим от сказанията на арабски и несториански историци. В сирийски летописи от 1279 г. се говори за кончината на китайския митрополит и назначаването на негово място на Мар-Сергий, който заедно с подчинените му епископи и монаси разпространявал в Китай християнството, за съжаление повредено от несторианската ерес. И навярно той щял да осъществи целта си да утвърди това учение във всички области на обширния Китай, ако не му било попречило появяването през 1291 г. на други опасни съперници римокатолическите мисионери.
Дошли през 1291 г., сякаш за да изместят несторианите, новите проповедници, предимно доминиканци и францисканци, бързо си издействували свобода на проповедта. Ала този успех на латинската пропаганда бил кратковременен. През 1369 г. паднала от власт монголската династия Юан. В китайската душа се била насъбрала естествена омраза към варварите-поробители, която се пренесла и върху всичко некитайско. На императорския трон възлязъл китаецът Джу Юанджан, който основал династията Мин. Започнало кърваво гонение срещу християните. Първият мински император и наследниците му смятали християнските проповедници и последователите им за хора, склонни към заговори, кроежи и смутове и поради тия причини крайно опасни за новооснованата династия.
Избити били стотици хиляди християни, имуществата им били изпепелени и разпиляни по вятъра. Унищожавано било всичко, което напомняло Христа: храмове, надписи, книги и други писмени свидетелства от тях не останал дори прах.
След династията Мин властта попаднала отново в ръцете на некитайци тоя път завоевателите били манджурците. В сърцата на китайските властители още по-дълбоко се загнездило онова недоверие и презрение към чуждоземците и техните религия, нрави, и обичаи, което в хода на историята се взидало в себезатворения национален характер на китайците. Това е важно за разбиране корените на китайската неприязън към християните от Запад и въобще на китайската ксенофобия. Впоследствие то се отразило в самите закони на империята и било една от най-сериозните пречки за успеха на евангелската проповед в Китай.
Между годините 1368-а и 1591-а християнството в Китай на практика не съществувало. Всичко, напомнящо дори най-смътно за него, било изтребвано като нещо опасно, грозящо виновните с неминуема гибел.
Проникналите през 1591 г. в Китай йезуити се убедили, че китайската душа се била превърнала в езическа пустиня. Много от инославните проповедници завършвали тук живота си в страшни страдания и насилствена смърт. Впоследствие цялата религиозна дейност на тези мисионери, особено на протестантите, придобила чисто просветителски характер.
* * *
Първите проповедници на св. Православие в Китай проникнали в страната на Жълтия Император през втората половина на XVII в., когато в Китай властвувала манджурската династия Цин.
Някъде в средното течение на река Амур се намирало укреплението Албазин, построено от руски предприемачи, казаци, ловци на диви зверове и търсачи на скъпоценни метали. Китайският император Кан Си (1662-1723) решил да отдалечи опасните, по мнението на китайците, съседи и пратил към Албазин войска, предвождана от генерал Лан Тан. Това станало през 1685 г. След продължителна обсада 450-те населници на приамурския гарнизон били пленени. Предложили им или да се върнат в Якутск и Нерчинск, или да станат китайски поданици. Част от албазинците склонили към второто предложение и заедно с домочадията си се преселили в Пекин. С тях бил и свещеникът на албазинската Църква Св. Николай Чудотворец , отец Максим Леонтиев, който донесъл в Пекин църковни вещи и една икона на св. Николай. Православните албазинци били приветливо приети от самия император Кан Си, който им отредил за живеене североизточния край на Пекин. След време цинският император им предоставил будистка кумирня, която отец Максим превърнал в параклис, посветен на св. Николай Чудотворец. Новите си поданици император Кан Си причислил към наследственото военно манджурско съсловие.
Освен албазинците, в Пекин идвали и православни руси. Руски търговци навлезли в Китай през XVII в., а през 1698 г. в хилядолетната империя стъпили представители на руското правителство, за което им било предоставено посолствено подворие.
През 1695 г., точно преди 300 години, Тоболският митрополит Игнатий пратил на албазинците свещеник и дякон, които носели осветен антиминс, св. миро, богослужебни книги и други нужни църковни вещи. В специална грамота Високопреосвещеният утешавал пленниците и ги съветвал да не скърбят за положението си, но да възнасят прошения и молитви към Бога и за страната, в която се намират. В съслужение с пратените от Тоболск клирици о. Максим осветил през 1696 г. албазинския православен храм Св.София , където служил до кончината си през 1711 г. Над 25-годишната пастирска дейност на о. Максим се ограничавала в извършването на богослужения и треби за албазинците и идващите от Пекин руси.
Петър I също не останал безучастен към съдбата на православните си сънародници в Китай. Във връзка с освещаването на храма той им писал следното: Това дело е наистина чудесно. Само, заради Бога, постъпвайте внимателно и неприбързано, за да не озлобите китайските началници и йезуитите, които от дълго време са свили там гнездо . С указ на Петър I от 18 юни 1700 г. в Тоболск била учредена духовна мисия. Двама или трима възрастни монаси от членовете й трябвало да живеят в Пекин, за да ограждат от всякаква идолослужителска прелест живеещите там (албазинци) и преминаващите християни, и да служат в построения Божий храм .
Първите опити на мисията да се сдобие с правото да изпрати в Пекин православни пастири били отклонени от китайските власти, подучвани от йезуитите. Едва през 1712 г. след кончината на о. Максим, по настояване на руския комисар Худяков, император Кан Си разрешил на руските мисионери да дойдат в Пекин. Тази първа православна мисия в древната империя била оглавявана от архим. Иларион (Лежайски), който взел със себе си свещеник, дякон и седем ученици-църковници. Последните трябвало да изучат с мисионерска цел китайски и манджурски език. По-късно те били натоварени с превеждането на грамотите от Русия. Мисията, снабдена с икони, богослужебни одежди и книги, пристигнала в Пекин през 1715 г., където била приета с особена почит. Император Кан Си веднага причислил мисионерите към висшето съсловие. Архимандрит Иларион бил възведен в мандарин (висш сан) от V степен, свещеникът и дяконът в мандарини от VII степен, а учениците били причислени към военното съсловие, за да могат да получават полагащата се държавна издръжка. Архим. Иларион изпълнявал ревностно пастирските си задължения, за което бил особено обичан от паството си. Починал в Господа през 1718 г. С високо добродетелния си живот о. Иларион спечелил благоразположението на самия император, който всеки месец се осведомявал за здравето му и за нуждите на мисията.
Загрижен за назначаването на нов архимандрит вместо покойния о. Иларион, Сибирският митрополит Филотей в писмо до тоболския губернатор, княз Гагарин, предложил да се изпрати в Китай като началник на мисията лице с епископски сан. Чрез императорски указ Св. Синод получил одобрение да изпрати в Китай за евангелска проповед йеромонаха от Александро-Невската лавра, о. Инокентий (Кулчицков). Петър I обаче не позволил бъдещият епископ да бъде наречен Иркутски и Нерчински, като заповядал: да се посвети в архиерейство о. Инокентий, но по-добре без титла, понеже тия градове са погранични на Хина (Китай), та да не изтълкуват йезуитите това превратно и да сторят поразии. Впоследствие Св. Синод разпоредил при хиротонията си на 5 март 1721 г. йером. Инокентий да бъде наречен епископ Переяславски.
През март, 1722 г. светител Инокентий пристигнал в Иркутск, а по-късно в Селенгинск. Но многократните преговори за допускане на Преосвещения в Китай били провалени от йезуитите, които правели всичко възможно да не бъде допуснат в Китай православен епископ. Тогава владика Инокентий бил назначен на Иркутската архиерейска катедра, а за началник на мисията бил поставен архим. Антоний (Платковски).
На 14 юни 1728 г. на русите било разрешено да пратят в Пекин православни свещеници с шестима ученици, които да се заловят с изучаването на местните говори. По това време с иждивение на императора била построена преизрядна каменна църква . Освен това в Пекин още стояла старата албазинска църква, която през 1730 г. била разрушена до основи от земетресение и отново възстановена от албазинците.
Мисията на архим. Антоний дошла в Пекин през юни 1729 г., а през 1732 г. в северното подворие бил осветен храм в чест на Успението на Пресвета Богородица.
Началниците на мисията се наричали старши свещеници. Началникът на Третата мисия бил подчинен пряко на иркутския архиерей, комуто бил длъжен да изпраща доклади за дейността си и от когото получавал съвет и указания при затруднения.
Според Синодалната разпоредба първоначалната цел на мисията била не толкова да разпространява светото Православие сред китайците, колкото да удовлетворява духовните потребности на православните руси и албазинците. Едва на началника на III-та мисия, архимандрит Иларион, било дадено благословение благоразумно да призовава към благочестие и китайците . По негово време там била осветена църквата Сретение Господне , а през 1736 г. при нея бил съграден първият православен монастир в Китай Сретенската св. обител.
Общ изглед на северното подворие на Руската православна мисия в Пекин, нарисуван от натура от китаец в 1805 г.
Четвъртата пекинска мисия, начело с архим. Гервасий продължила десет години (1745-1755). О. Гервасий се ползувал с огромно уважение сред китайците заради високата си нравственост. Началникът на V-та мисия, архим. Амвросий (Юматов, 1755-1771) притежавал изключителни способности и освен ползата, която имало неговото паство и Църквата от непрестанните му грижи, той допринесъл значително и за разрешаването на важни дипломатически въпроси. О. Амвросий поддържал връзки с Трибунала в Пекин, откъдето често в особено тържествени дни и на Господски празници идвали в руския посланически двор колегии от важни особи, за да гледат църковните церемонии и украшения .
От началниците на Мисии през XVIII век трябва да споменем о. Иакинт (Бичурин), считан за първия руски китаевед. Той много се трудил над преводи и издал кратък катехизис на китайски език. След него архимандритите Петър, Вениамин, Авакум, Поликарп, Паладий и Гурий придобили известност и сред европейските синолози. По времето на архим. Гурий (1858-1864) вече имало много преведени книжки и статии, жития на светци и богослужебни книги. Сам архим. Гурий подготвил и издал Новия Завет на китайския литературен език уън-йен . (Езикът на образованото малцинство, считан за класически сред далекоизточните страни: в Китай, Япония и др (подобно на латинския в средновековна Европа).
Мисионерите се занимавали и с научна дейност и се стремели да живеят с всички в мир и съгласие. Затова те се ползували с благоразположението на китайските власти, които неведнъж им предлагали придворни длъжности като астроном, математик и лекар, но подобни предложения били отклонявани. Те склонили само да преподават руски език в основаното през 1758 г. манджурско-руско училище, а също така да се занимават с преводи на дипломатически книжа при Трибунала на външните връзки.
След смъртта на архим. Паладий ( 1878), мисията оглавил архим. Флавиан, по-късно митрополит Киевски и Галицки. При него мисията придобила научно-издателски характер. Сам архим. Флавиан и неговите дейни сътрудници, йером. Николай (Адоратски) и йером. Алексей (Виноградов) се занимавали със събиране и проверка на преводите на богослужебните книги, направени от техните предшественици, при което били отпечатани над 20 тома, съдържащи православното богослужение. От тях се ползувал и св. Николай Японски при превода на богослужебните книги на японски език, те били основа и на корейския превод. Приемникът на о. Флавиан, архим. Амфилохий се занимавал и със съставянето на речник и китайска граматика.
Comment