Извънредно сложната вътрешно- и външнополитическа ситуация, в която се намира Италия след края на Втората световна война, е съпроводена от необходимостта да бъде решен въпросът за принадлежността на страната към лагера на западните сили, т. е за нейното развитие като страна с капиталистическа пазарна икономика и съответстващата й политическа система. Приемането на плана "Маршал" е важна стъпка по пътя на икономическата интеграция на Италия в лагера на западните сили. Но страната среща редица трудности, свързани с интегрирането й в политическите и особено във военните структури на западния блок.
Въпреки участието на Италия във войната на страната на съюзниците след 8 септември 1943 г., върху нея силно тегне печатът на фашисткото й минало и предишния й съюз с Хитлер. Затова не всички западни страни гледат благосклонно на интегрирането й в техния блок. Вътре в страната пък съществуват дълбоки противоречия както между различните партии, така и вътре в самите партии по въпроса за участието на Италия в Северноатлантическия пакт. Позициите варират от твърдо противопоставяне на присъединяването към бъдещия пакт (Италианската комунистическа партия) през поддържане на икономическото, но не и на военното сътрудничество със страните от западния блок и САЩ (Социалистическата и Социалдемократическата партия) до пълна подкрепа на участието на страната в НАТО (част Християндемократическата партия, начело в Алчиде де Гаспери). Де Гаспери, Калро Сфорца и Джузепе Сарагат работят активно за присъединяването на Италия към новия съюз.
Подложено на гласуване в парламента, присъединяването на страната към НАТО е прието с преоблазаващо мнозинство (повече от 2/3 от членовете на Камарата на депутатите и почти 3/5 от членовете на Сената). На 4 април 1949 г. Италия е приета за член на Северноатлантическия съюз сред държавите учредителки.
Въпреки участието на Италия във войната на страната на съюзниците след 8 септември 1943 г., върху нея силно тегне печатът на фашисткото й минало и предишния й съюз с Хитлер. Затова не всички западни страни гледат благосклонно на интегрирането й в техния блок. Вътре в страната пък съществуват дълбоки противоречия както между различните партии, така и вътре в самите партии по въпроса за участието на Италия в Северноатлантическия пакт. Позициите варират от твърдо противопоставяне на присъединяването към бъдещия пакт (Италианската комунистическа партия) през поддържане на икономическото, но не и на военното сътрудничество със страните от западния блок и САЩ (Социалистическата и Социалдемократическата партия) до пълна подкрепа на участието на страната в НАТО (част Християндемократическата партия, начело в Алчиде де Гаспери). Де Гаспери, Калро Сфорца и Джузепе Сарагат работят активно за присъединяването на Италия към новия съюз.
Подложено на гласуване в парламента, присъединяването на страната към НАТО е прието с преоблазаващо мнозинство (повече от 2/3 от членовете на Камарата на депутатите и почти 3/5 от членовете на Сената). На 4 април 1949 г. Италия е приета за член на Северноатлантическия съюз сред държавите учредителки.
Comment