Хайде да се отчета и тук при колегите милитаристи. 
Възходът на партите или иранската реконкиста (247 - 91 пр.Хр)
По някаква ирония на съдбата всички ирански империи от Древността – на мидийците, Ахеменидите, Аршакидите, Сасанидите – рухват с гръм и трясък като изгнил от годините дъб, прекършен от лятна буря. Сгромолясването на Ахеменидската империя хвърля иранския Изток в покруса, толкова голяма, че иранските поданици на новите завоеватели почти изцяло се отказват от мисълта за въстания срещу тях. Не само историческата превратност, превърнала довчерашните господари в слуги, но и самите гръко-македонци постоянно и неизменно натякват на покорените иранци, египтяни и семити, че са втора ръка хора, родени роби, неспособни да осъзнаят свободата на човека, носещи женски дрехи боязливи варвари, чиято единствена задача е да работят и произвеждат блага за гордите властелини от Запада. Презрението на последните към “варварите” обаче никак не им попречва не само да насаждат на изток гръцката цивилизация, в резултат на което ще се роди чуден културен синкретизъм, но и бързо да възприемат ориенталското падане по очи, обожествяването на монарсите и всички “робски обичаи на азиатците”, служещи за укрепване на властта на новопръкналите се царе покрай разпадането на империята на македонеца Александър след 323 г. пр.Хр. В настъпилото след първоначалната анархия избистряне на държавните граници между Дарданелите и Инд над утайката изплуват три големи сили – Египет на Птолемеите, държавата на Селевкидите с център Сирия и Гръко-Бактрия по границите на Памир и Индия. На Балканите старата Македония продължава да бъде значителна сила поради сравнителната си етническа хомогенност, силния си флот, дисцплинираната си фаланга и ореола на родина на Александър, както и поради наличието редом с Гърция и Тракия на най-важния ресурс за елинистическите страни – колонистите и наемниците, готови да търсят късмета си на изток. Хроничните войни между пълководците на Александър – диадохите – а след това между Селевкиди, Птолемеи, гръко-бактрийци и македонци вероятно са израз на традиционния елински анархистичен дух, но те са и знак за известна жизненост на държавите, изникнали сред руините на Александровия колос.
Вероятно системата, известна като елинистическа, установила се към първата половина на ²²² пр.Хр., е щяла да работи столетия, ако не са два неприятеля, които я подяждат почти едновременно – от запад римляните, а от изток партите, едни нови нахлули откъм Хорезм номади, на които е съдено да възвърнат иранското величие и самоуважение.
Носещи оригиналното название “парни” или “апарни” (античните автори ги наричат също така и дахи/даи) с праотечество земите на североизток от Хиркания около Аралско море, тези ирански номади към средата на ²²² век пр.Хр. вече населяват старата Ахеменидска провинция Партава, от която получават и новото си име “парти” (арменската форма part’ewk’ произлиза именно от Parthava). Населяващите Партава номади (и земеделци) значително се отличавали от персийските племена по език, въпреки че и едните и другите били ираноезични. По данни от археологията в степите северно от хребета Копет-даг живеели скотовъдни племена с доста примитивен бит, които се намирали все още в кръвно-родовия етап на своето обществено-политическо развитие.
Известно време партите са подвластни (вероятно като васали) на Селевкидите, успяли да сложат ръка на по-голяма част от Александровата империя. Според Ариан към 256 г. пр.Хр начело им са двамата братя Аршак и Тиридат, приемници на Фриапатий. Тогава “назначеният от цар Антиох Теос сатрап на този край Ферекъл искал да упражни насилие над единия от братята; те като не изтърпяли позора, убили злодея, след което, като съобщили на петима съмишленици своя план, братята подбудили народа да се отцепи от македонците и завзели властта”.
При въстанието им в Партава (гръц. Партиена) на парните/партите се налага да съкрушат не само съпротивата на тамошния селевкидски сатрап Андрагор, но и да се сражават срещу местното население. В битките Аршак загива, а брат му Тиридат е обявявен за цар през 247/246 г. пр.Хр. под името Аршак ² в град Асаака, след което превзема и град Ниса и областта Хиркания, превръщайки се по този начин в същинския основател на Партското царство. Заради тези му дела историкът Юстин го сравнява с персиеца Кир и македонеца Александър.
Партският възход противно на този на мидийците и персите не е вихрен конен поход, приключил светкавично във Вавилон, а мъчително редуване на успехи и поражения, често пъти толкова тежки, че заплашвали самото съществуване на партската държава. Във всеки случай политическите кръгове в Антиохия във втората половина на ²²² век пр.Хр. гледат на партските успехи като на нещо временно, на което при първа възможност ще бъде сложен край.
Новият селевкидски цар Селевк ²² се заема първо да осигури тила и фланговете си не само против външнополитическите си противници, но и против по-малкия му брат Антиох Хиеракс. Омъжвайки сестра си за царя на Понт Митридат ²² (250–189 пр.Хр.) и сключвайки съюз с царя на Кападокия Ариамнес ²² (280–230 пр.Хр.), Селевк се спуска с войските си по Горен Ефрат, където основава града Калиникопол през 242/241 г. пр.Хр., а след това изчиства Вавилония, Сирия и Киликия от войските на египетските Птолемеи. Обаче опитът му да унищожи напълно войските на Птолемеите завършва с разгром и в резултат на него на Селевк ²² се налага да признае брат си за владетел на Мала Азия. Уреждането на отношенията между братята принудило Птолемеите да сключат компромисен мир със Селевкидите през 239 г. пр.Хр., което развързало ръцете на Селевк ²² на изток. След успешното потушаване на въстанията във Вавилония, Сузиана и Персида на дневен ред идва походът срещу партите. Опитът на Селевк ²² да установи дружески отношения с царя на Гръко-Бактрия Диодот ²² (240–230 пр.Хр.) в тила на партянина Тиридат ² (246/247–211 пр.Хр.) претърпяват неуспех, тъй като Диодот виждал по-голяма заплаха за властта си в лицето на силните Селевкиди, отколкото в лицето на партите. Нещо повече, Диодот дори сключва съюз с Тиридат, като очевидно целта и на двете страни била да осигурят взаимно тила си срещу външните им неприятели. Въпреки този дипломатически неуспех първоначално кампанията на Селевк ²² против партите се развива добре. Тиридат е принуден да изостави Партиена/Партава и да бяга на изток при номадите апасиаки, но скоро с новонабрани сили нанася поражение на Селевкидите. Окончателен провал на източната кампания причиняват въстанията в тила на Селевк и новият метеж против него на брат му Антиох Хиеракс. За сметка на това Тиридат развива напълно успеха си, като окончателно се затвърждава в земите южно от хребета Копет даг, премества столицата си в планинската крепост Дара, засилва армията си и издига и други крепости. Онова, което дава сила на новосъздадената партска държава, е същността й на твърд съпротивителен център на иранците от Средна Азия и Прикаспието срещу македоно-гръцките завоеватели и колонизатори. Въпреки че първите партски царе секат монети с легенди на гръцки с титлата “елинофил”, това се оказва нищо повече от политическа маневра и формален реверанс към гръцките колонисти в Партиена, за да бъдат използвани като занаятчии, търговци, лекари, художници. Гръцкият запазва позициите си на официален език, но ръководните постове в държавата заемат изцяло представителите на партската родова аристокрация.
Наследникът на Селевк ²² Селевк ²²² по прякор Сотер скоро е убит от заговорници и властта е поета от брат му Антиох ²²² (223–187 пр.Хр.), получил впоследствие прозвището Велики. Първите години от управлението на новия цар преминават в потушаване на междуособици и париране на центробежни тенденции. Към 220 г. пр.Хр. Антиох вече е стабилизирал властта си. Тъй като наскоро преди това разбунтувалият се срещу Антиох сатрап Ахей бил получил подкрепата на египетските Птолемеи, селевкидският цар счел това за повод за война. Започналата през 219 г. пр.Хр. кампания се увенчава с превземането на цялото финикийско крайбрежие, владяно от Египет, включително и град Тир. След 2 години Птолемей ²V Филопатор (221–203 пр.Хр.) предприема контранастъпление с големи сухопътни и морски сили. В битката при Рафия селевкидската армия е напълно разгромена. Последвалият компромисен мир дава възможност на Антиох ²²² окончателно да се разправи с въстаналия в тила му Ахей. През 214 г. бунтът е потушен и Антиох пристъпва към неутрализиране на държавите на Арменското плато. През 212 г. Софена (Цопк) става селевкидски васал, а вероятно на следващата година в Армения Арташес ² се установява като селевкидски сатрап с подкрепата на Антиох. През 209 г. пр.Хр. идва редът на партите. По това време политическата обстановка се оказва твърде неблагоприятна за тях поради влошаване на отношенията им с Гръко-Бактрия. Диодот ²², старият съюзник на Тиридат ², е свален от престола през 223 г. пр.Хр. от някой си Евтидем, родом от Магнезия в Мала Азия, което довежда до изостряне на отношенията между двете страни.
Концетрирайки в Мидия основната част от военните си сили, Антиох ²²² сломява съпротивата на новия партски цар Аршак ²² (211–191 пр.Хр.). Партите не успяват да се противопоставят на по-многобройната професионална селевкидска армия и след първите неуспехи се ориентират към разрушаване на инфраструктурата пред войската на Антиох, за да затруднят напредването му. Ефектът от тези партски действия се оказва слаб и селевкидите навлизат дълбоко в Партиена, като превземат град Хекатомпил, официалната резиденция на Аршакидите. Овладявайки пътя от Месопотамия през Мидия, Антиох ²²² установява контрол не само върху сърцето на Партиена, но и върху подстъпите към Хорезм, Хиркания, Маргиана и Бактрия, тоест към последните територии, от които партите можело да черпят хора и ресурси.
Отстъпвайки пред неприятеля, Аршак ²² намира убежище в проходите на планината Лаба с надеждата да го спре тук. Партите били направили засеки от дървета, натрупали грамадни камъни и се били укрепили по височините в очакване на врага, съобщава Полибий. Благодарение на инженерните си части Антиох ²²² преодолява и тази отбранителна линия, като нанася удар на тила на войските на Аршак. След това селевкидите се спускат в равнините на Хиркания и превземат град Тимбракса. Обаче пред Сиринкс, централния град на Хиркания, войската на Антиох се натъква на жестока съпротива. Обсадата се затегнала и нашествениците се принуждават да изграждят сложна система от валове, окопи и подкопи под стените на града. Изглеждало, че съдбата на Партското царство виси на косъм, който бил на път да се скъса пред Сиринкс. Тогава в пристъп на отчаяние обсаденият партски гарнизон, както разказва Полибий, избил до крак цялото гръцко население, разпилял имуществото му и през нощта след пробив в обсадата се измъкнал.
Касапницата в Сиринкс изглежда хвърля Антиох в такъв потрес, че той прекратява военните действия и сключва мир с победения Аршак при много благоприятни за последния условия. Подобно на владетеля на Атропатена Аршак ²² също се признава за съюзник и васал на Антиох, но запазва земите си и царската си титла.
Развивайки успеха си, Антиох ²²² не се връща обратно в Сирия, а през 208 г. пр.Хр. насочва войските си срещу Гръко-Бактрия. Сведенията за тази кампания са твърде откъслечни. При настъплението си Антиох по всяка вероятност обсажда град Антиохия Маргиана, а по същото време бактрийският цар Евтидем ² с войска набрана в Тапуристан (Табаристан) тръгва в тила на селевкидите. Двете армии се срещат при река Ария. При опита си да я форсират войските на Антиох са атакувани от 10 000 бактрийска лека кавалерия. Сражението е решено от тежката конница на селевкидския цар, сражаващ се в този ден като обикновен войн на бойното поле, която разгромява бактрийците. Поражението принуждава Евтидем да се оттегли на изток и да се затвори в столицата си Бактра. Започната от Антиох обсада обаче се оказва мъчна работа и се проточва близо 2 години. Изпадналият в безизходица Евтидем започва преговори за мир с неприятеля си, намиращ се в не по-малко безизходно положение. Мирът е скрепен чрез брак между сина бактрийския престолонаследник Деметрий и една от дъщерите на Антиох. Де факто чрез този мир селевкидският цар признава Евтидем за независим владетел. Единствена полза на Антиох освен съхранения международен престиж са предоставените му от Евтидем припаси, бойни слонове и възможността да преминава през неговата територия.
Изглежда Антиох ²²² е искал да повтори делото на великия си предшественик Александър, защото след сключването на мира с Гръко-Бактрия продължава на югоизток, прекосява Хиндукуш и нахлува във владенията на индийския цар Субхасена. Резултатите от тази офанзива не са по-големи от тези срещу Евтидем, защото по силата на мирния договор Субхасена предал на припаси за войската и 150 бойни слона. На връщане Антиох, наричан вече Велики, не минава по стария маршрут, а през Дрангиана стига до Кармания, където разполага войската си на почивка.
Грандиозният източен поход на Антиох ²²² се оказва нож с две остриета. От една страна, както правилно забелязва Анатолий Бокщанин, ударите понесени от Партия и Гръко-Бактрия за известно време ги изваждат от строя, но едновременно с това мирните договори с техните владетели са един вид легитимация на новите политически реалности, настъпили на територията на бившите източни македонски сатрапии. От друга страна този поход е и последният истински израз на мощта на македоно-гръцкия Запад срещу Изтока. Нещо повече, признаването на съществуването на Партското царство прекъсва прекия териториален контакт на Гръко-Бактрия със западните елинистични държави, а оттам и възможността тя да получава свежи попълнения от колонисти и наемници от Балканите в дните, когато този преден поста на елинизма в сърцето на Азия ще трябва да се изправи пред напиращите от Западен Китай номади. И тъй, през следващите десетилетия събитията ще поемат в ритъма на постоянно отстъпление на елинизма пред иранизма, олицетворен от агресивната династия на партските Аршакиди.
Към началото на ²² век. пр.Хр. престижът на Антиох ²²² е на върха си. В започналата дипломатическа приписка между него и македонския цар Филип V той предлага на последния сериозна териториална ампутация на Птолемеев Египет, който въпреки военния успех при Рафия от 217 г. пр.Хр. вървял към упадък. През 198 г. пр.Хр. египтяните са разгромени при река Йордан от селевкидската армия, която след това завзема Южна Сирия и Финикия. На следната година Антиох слага ръка на Ефес и други градове по западното крайбрежие на Мала Азия, принадлежащи на Птолемеите, след което прехвърля войска в Тракия за създаването на плацдарм за настъпление на Балканите. През същата 197 г. приключва Втората македонска война между римляните и Филип V и в резултат на поражението на последния Македония не е в състояние да окаже подкрепа на Антиох ²²². За сметка на това въвличането на Рим в егейската и източносредиземноморската политика изправя селевкидския цар пред враг от съвсем различен в сравнение с дотогавашните му неприятели калибър. Настъплението на Антиох на Балканите и в Егея и реалната заплаха Египет да се превърне в зависима от Селевкидите държава принуждава римляните да отправят ултиматум, настояващ за възстановяване на предвоенното стакукво и равновесието на силите в Източното Средиземноморие. Надценявайки силите си спрямо коалицията на Рим, Пергам и Родос, в битката при Магнезия през 190 г. пр.Хр. селевкидската армия е унищожена. Според мирния договор освен отказ от всякакви претенции в Мала Азия западно от река Халис и Киликия, Антиох трябвало да изплати на Рим 15 000 евбейски таланта (105 милиона александрийски драхми), отделно да изплати 400 таланта на Пергам, да избие бойните си слонове и да сведе военния си флот до 15 кораба. Най-страшният удар за монархията на Селевкидите се оказва загубата на западното и южното крайбрежие на Мала Азия с тамошното гръцко или елинизирано население и получаваните приходи от данъци. Гръцкото и елинизираното население на Сирия и Месопотамия се оказва недостатъчно за осигуряването на необходимите административни кадри и най-вече военни набори, което обричало Селевкидското царство на нерадостно бъдеще. Великият завоевател Антиох ²²² загива безславно 3 години след битката при Магнезия в Елимаида (Елам) при опит да конфискува тамошните храмови богатства за изплащане на колосалната военна контрибуция, наложена му от римляните.
Катастрофата при Магнезия прозвучава като тръбен зов за всички скрити или явни врагове на селевкидското господство. Наследникът на Антиох ²²², неговият син Селевк ²V Филопатор (187–175 пр.Хр.), прекарва почти цялото си царуване в опити да изстърже от провинциите си всеки възможен грам скъпоценен метал за изплащане на контрибуцията наложена от неумолимите римляни. А броят на провинциите застрашително започва да намалява. През 189 г. пр.Хр. арменските сатрапи Арташес и Зарех се отцепват. На изток партският цар Фриапатий (190–170 пр.Хр.) също се обявява за независим и завзема някои части от Мидия. На някаква вярност от страна на още по-далечната Гръко-Бактрия Селевк ²V едва ли е можел въобще да се надява. Новият бактрийски цар Деметрий ² (189–167 пр.Хр.) установява контрол над западните части на Таримския басейн, а в средата на 70-те години на ²² век пр.Хр. завоюва и значителна част от Северозападна Индия и дори премества резиденцията си в индийския град Шакала (днес Сиалкот). Избухналото в тила на Деметрий въстание скоро го принуждава да прекрати експанзията си. Размириците достигат такива мащаби, че поставят началото на разпадането на Гръко-Бактрия на няколко отделни царства. В столицата си Антиохия Селевк ²V само можел тъжно да наблюдава краха на бащиното му дело. През 175 г. пр.Хр. е убит в резултат от дворцов заговор, който избутва на престола брат му Антиох ²V Епифан (175–164 пр.Хр.)
За разлика от меланхоличния си брат новият владетел се оказва енергичен и способен владетел. Първата работа на Антиох ²V е да набере нови колонисти от Гърция и да основе нови колонии в Месопотамия. Една от тях е организирана в древния Вавилон, превърнал се заедно със съседната Селевкия на Тигър опора на македоно-гръцката власт в Долна Месопотамия. През 171 г. пр.Хр. войските и флотът на Антиох, създадени в нарушение на мирния договор с Рим, разгромяват епипетските войски, пленяват самия египетски цар Птолемей Филометър и нахлуват в страната му. Три години по-късно селевкидите отново навлизат западно от Синай и завземат град Мемфис. Само ултиматумът на Рим към Антиох да се изтегли от страната спасява Птолемеите от пълен разгром. На връщане към Сирия Антиох спира в Йерусалим, където решава да превърне храма на Йехова в храм на Зевс и забранява еврейския култ, в резултат на което избухва въстание. Без да дочака потушаването му, селевкидският владетел се насочна на изток към Централен Иран, може би с намерението да организира офанзива срещу партите, но е убит от разбунтувалата му се войска.
Смъртта на Антиох ²V Епифан въвлича страната в четвъртвековни вътрешнополитически сътресения, довели не само до големи териториални загуби, до пропукване на единството на гръко-македонския елит в доскоро огромната империя, но и до стопяване на боязънта, която ориенталските поданици изпитвали към европейските си господари. От пиянското клатушкане на Селевкидското царство първа се възползва малката държава Комагена, която се обявява за независима. На изток партите, които с инстинкта на акула надушват мириса на гнилост под привидно твърдото тяло на селевидската монархия, отново се раздвижват по границите с Мидия след временно спрялото им при Антиох ²V напредване. Водени от царя си Митридат ² (170–138 пр.Хр.) те завземат планинския проход, свързващ Хиркания с Партиена и Мидия (т.нар. Каспийски врати) и съседния град Рага. След смъртта на Антиох ²V партите престават да усещат каквато и да е заплаха за по-нататъшното си настъпление не само против селевкидските владения в Мидия, но и срещу полунезависимите от македоно-гърците Елимаида (Елам) и Персида.
При царуването на селевкидските монарси Деметрий ² (162–150 пр.Хр.) и Алксандър Балас (150–145 пр.Хр.) страната е изправена пред поредица от междуособни конфликти, парализиращи усилията им да предотвратят окончателното разпадане на държавата. Въстаналата Юдея окончателно се отделя от селевкидската монархия, на изток възникват самостоятелни ирански държавици в Елимаида и Персида. Партският цар Митридат ² завзема по-голямата част от Мидия, а в края на 40-те години на ²² век пр.Хр. партската конница окупира и Долна Месопотамия. Гръко-македонското и елинизираното население на Двуречието трудно понасяло загубата на привилигированото си положение на господари под властта на “варварския народ” на партите. Юстин, явно имайки предвид тези колонисти, а не доскоро подчиненото им семитско население на Месопотамия, пише: “Народите на Изтока... били възмутени от жестокостта на партския цар Арсакид, и тъй като били от отдавна привикнали към господството на македонците, с негодувание понасяли високомерието на новия народ.” Йосиф Флавий свидетелства, че гръцките и македонските колонисти постоянно отправяли пратеничества до новия селевкидски цар Деметрий ²² (145–138 и 129–126 пр.Хр.) с обещания да му окажат военна помощ срещу партите стига той да навлезе със своя войска в Месопотамия.
Около 140–139 г. пр.Хр. Деметрий ²² отвоюва Долна Месопотамия с активното съдействие на гръко-македонските колонисти и на следната година в съюз с князете на Елимаида и Персида, след като подсилва силите си с войска, набрана в Двуречието, навлиза в Мидия и нанася редица поражения на партите. При започналите по инициатива на партите преговори за мир обаче Деметрий е пленен с измама от Митридат ². Разчитайки очевидно да го използва в бъдещите си политически планове, Митридат не само че оставя Деметрий ²² жив, но и го жени за една от дъщерите си на име Радогун, като го изпраща в почетно изгнание в Хиркания. След това Митридат ² отново завзема Мидия, разгромява Елимаида и Персида и ги присъединява към владенията си, въпреки че дава на последните две области вътрешно самоуправление.
Крахът на експедицията на Деметрий се оказва пореден жесток удар не само срещу елинистическото господство в Предна Азия, но и срещу това по поречието на Яксарт (Аму Даря). След като селевкидската заплаха от запад е неутрализирана, Митридат ² се обръща срещу бактрийския цар Хелиокъл (145–130 пр.Хр.), съюзник на Деметрий. Вероятно през 137 г. пр.Хр. партите завземат оазиса Маргиана, окончателно омаломощавайки и без това изпадналата в пълно разложение Гръко-Бактрия. Скоро след това, през 136 г. пр.Хр., тя е изправена пред още по-опасно нашествие – това на мигриралите от днешен Северозападен Китай под ударите на хуните номади ирански братовчеди на партите, известни на античните автори по името сакарауки, асиани, пасиани и тохари. След като първоначално завземат Согдиана, нашествениците се насочват на юг и слагат ръка на Бактриана, фактически ликвидирайки Гръко-Бактрийското царство и поставяйки край на елинизма в Средна Азия. Жалки остатъци от гръцкото присъствие в региона се запазват още няколко десетилетия в северозападните части на Индия, където до 80-те години на ² век пр.Хр. продължават да управляват потомците на Менандър (ок. 155–130 пр.Хр.), завладял някога Пенджаб и Гандхара.
Унищожаването на Гръко-Бактрия довежда до ликвидирането на източния елинистически фронт в тила на партите. Затова в края на 30-те години на ²² век пр.Хр. новият партски цар Фраат ²² (138–129 пр.Хр.), възползвайки се от настъпилата в Селевкидското царство анархия, прониква далече на запад. Партските войски преминават през Загроските планини, завземат отново Долна Месопотамия заедно с двата й най-големи градски центъра – Вавилон и Селевкия на Тигър. Изглеждало, че монархията на Селевкидите е пред края си, когато едно последно сепване на духа на македоно-гръцкия елит обръща за малко щастието на страната на елинистическия Запад срещу иранския Изток.
Последният от значителните селевкидски монарси Антиох V²² Сидет (138–129 пр.Хр.) успява да консолидира властта си в Сирия и да подчини бунтовната Юдея. През 130 г. пр.Хр. Антиох V²² навлиза в Месопотамия начело на 80-хилядна армия, съставена от македоно-гръцки колонисти в Сирия и от спомагателни войски на васалните на Селевкидите владетели, съпроводена от огромен обоз, наброяващ 300 000 души, сред които и хора от запада, решили да основат колонии на изток. При своето настъпление Антиох V²² разчитал не само на подкрепата на елинистичното население на Южното Двуречие, но е на васалните на партите князе на Елимаида и Персида. При река Ликос партските войски, водени от някой си Индат, са разгромени, а след още 2 поредни победи Антиох триумфално влиза във Вавилон, където царят получава почетната титла “Велики”.
След първоначалния успешен етап на кампанията селевкидските войски се насочват на североизток и овладяват Мидия, където остават да зимуват. Юстин съобщава, че “към Антиох преминали всички народи и на партите не останало нищо освен бащините им земи.” Сякаш се били върнали времената на Антиох ²²² Велики и Аршак ²², когато самото съществуване на партската държава висяло на косъм. Изпадналият в тежко положение Фраат ²² започва привидни преговори за мир, като успоредно с това влиза в контакт с източните си съседи – племената на саките и тохарите – искайки от тях спомагателна наемна войска с обещанието за голяма плячка. Същевременно, за да се всее раздори в редиците на Селевкидите, Фраат освобождава от плен бившият цар Деметрий ²².
По време на преговорите Антиох V²² се оказва сурово непреклонен. Срещу мир партите трябвало да се откажат от всички териториални придобивки извън същинска Партия (Партиена), да изплащат на Селевкидите ежегоден данък и да предадат Деметрий на Антиох. Докато течали преговорите обаче, ситуацията в Мидия се променя рязко. Разквартируваната за зимуване селевкидска войска се отдава на големи насилия и произволи спрямо местното население, което в края на краищата довежда до всеобщо въстание срещу Антиох V²². Разделената на части селевкидска войска е атакувана едновременно от въстаниците и от набралите нови сили парти. В решителната битка гвардията на Антиох се изправя срещу отряда на Фраат ²². Селевкидкият цар показва изключителна храброст и когато вижда, че изходът от сражението е катастрофален, пришпорва коня си и се хвърля заедно с него в близката пропаст. Възхитен от тази доблест, смятаният за варварин от елините Фраат устройва царствено погребение на падналия враг и изпраща тялото му в Сирия.
Катастрофата на Антиох V²² нанася окончателен и смъртоносен удар върху Селевкидското царство. Огромните човешки загуби в Мидия вече не можело да бъдат компенсирани от нови елински или елинизирани колонисти, за които източните земи загубват привлекателността си за сметка на многото опасности, които криели. Държавата, изградена на основата на военното превъзходство и господство на македоно-гръцкия елемент, както справедливо сочи Анатолий Бокщанин, вече нямала ресурс да поддържа мощта си, обградена отвсякъде от противници.
Възползвайки се от разгрома на Антиох и от безсилието на Селевкидите, партите отново завоюват Месопотамия и Мидия, този път окончателно. Това, което попречило на партите да стигнат до река Ефрат, била не излязлата от строя Селевкидска монархия, а нахлуването от изток на саките и тохарите, извикани от Фраат ²² като наемници, но появили се чак след гибелта на Антиох V²². Оставайки без обещаната плячка, номадите разгромяват армията на Фраат ²², непредпазливо попълнил я с пленени гръцки войници на Антиох, изменили решаващия момент на партския цар и станали причина за собствената му гибел. Обаче и самите гърци стават жертва на нашествениците. Саките и тохарите разгромяват северните части на Иранското плато, в т.ч. и населяваните от гръко-македонци тамошни градове. Така на елинизма в района на Хиркания и Маргиана бил сложен край.
Смъртта на Фраат ²² не слага край на опустошенията в Прикаспието. Сраженията срещу саките и тохарите продължават, парализирайки временно силите на партите на запад. Във войната с източните номади загиват и Артабан ² (129–124 пр.Хр.), наследник и племенник на Фраат ²².
С идването на власт на новия партски цар Митридат ²² Велики (124–91 пр.Хр.) Аршакидите успяват да възстановят контрола си върху Партиена, Хиркания и Маргиана, след което насочват вниманието си отново на запад. Още по времето на Фраат ²² партският губернатор на Вавилония Химер опустошава Вавилон и отвежда като роби в Мидия много от жителите му. През 127 г. пр.Хр. на Химер е възложено завоюването на Хараксена (известна още като Месена), област, намираща се в устието на реките Тигър и Ефрат по брега на Персийския залив. Назначеният от Антиох ²V за неин сатрап Аспасинес (Хиспаосинес) обаче оказва неочаквана съпротива, като не само разбива войската на Химер, но на свой ред навлиза в партските владения и превзема град Селевкия на Тигър. Едва през 122 г. пр.Хр. партските войски, водени лично от Митридат ²², разгромяват Аспасинес и превръщат Месена във васално царство. Възползвайки се от набраната завоевателна инерция, през 113 г. пр.Хр. Митридат установява контрол над важния западномесопотамски град Дура-Европос, а на следната година атакува Армения. Арменският цар Артавазд ² търпи поражение и е принуден да даде като заложник при партите племеника си Тигран. Приблизително по същото време отцепилите се от страдащата от политическа гангрена селевкидска монархия северномесотопамски постасирийски държавици Адиабена, Мигдония и Кордуена попадат под политическото влияние на партите. На запад единствено Осроена остава като буфер между тях и Селевкидите. На върха на могъществото и престижа си през 121 и 115 г. пр.Хр. Митридат ²² приема пратеници от далечен Китай и отваря отново великия Път на коприната от бреговете на Китайско до Средиземно море. Тази търговска артерия с времето ще се превърне в толкова важен източник на доходи за Партската империя, че тя не ще се колебае да защитава монопола си върху нея със силата на оръжието. В края на дните на Митридат ²² на целия тогавашен свят изглеждало, че иранският Изток в лицето на партите най-накрая е взел своя реванш срещу елинистическия Запад...
Възходът на партите или иранската реконкиста (247 - 91 пр.Хр)
По някаква ирония на съдбата всички ирански империи от Древността – на мидийците, Ахеменидите, Аршакидите, Сасанидите – рухват с гръм и трясък като изгнил от годините дъб, прекършен от лятна буря. Сгромолясването на Ахеменидската империя хвърля иранския Изток в покруса, толкова голяма, че иранските поданици на новите завоеватели почти изцяло се отказват от мисълта за въстания срещу тях. Не само историческата превратност, превърнала довчерашните господари в слуги, но и самите гръко-македонци постоянно и неизменно натякват на покорените иранци, египтяни и семити, че са втора ръка хора, родени роби, неспособни да осъзнаят свободата на човека, носещи женски дрехи боязливи варвари, чиято единствена задача е да работят и произвеждат блага за гордите властелини от Запада. Презрението на последните към “варварите” обаче никак не им попречва не само да насаждат на изток гръцката цивилизация, в резултат на което ще се роди чуден културен синкретизъм, но и бързо да възприемат ориенталското падане по очи, обожествяването на монарсите и всички “робски обичаи на азиатците”, служещи за укрепване на властта на новопръкналите се царе покрай разпадането на империята на македонеца Александър след 323 г. пр.Хр. В настъпилото след първоначалната анархия избистряне на държавните граници между Дарданелите и Инд над утайката изплуват три големи сили – Египет на Птолемеите, държавата на Селевкидите с център Сирия и Гръко-Бактрия по границите на Памир и Индия. На Балканите старата Македония продължава да бъде значителна сила поради сравнителната си етническа хомогенност, силния си флот, дисцплинираната си фаланга и ореола на родина на Александър, както и поради наличието редом с Гърция и Тракия на най-важния ресурс за елинистическите страни – колонистите и наемниците, готови да търсят късмета си на изток. Хроничните войни между пълководците на Александър – диадохите – а след това между Селевкиди, Птолемеи, гръко-бактрийци и македонци вероятно са израз на традиционния елински анархистичен дух, но те са и знак за известна жизненост на държавите, изникнали сред руините на Александровия колос.
Вероятно системата, известна като елинистическа, установила се към първата половина на ²²² пр.Хр., е щяла да работи столетия, ако не са два неприятеля, които я подяждат почти едновременно – от запад римляните, а от изток партите, едни нови нахлули откъм Хорезм номади, на които е съдено да възвърнат иранското величие и самоуважение.
Носещи оригиналното название “парни” или “апарни” (античните автори ги наричат също така и дахи/даи) с праотечество земите на североизток от Хиркания около Аралско море, тези ирански номади към средата на ²²² век пр.Хр. вече населяват старата Ахеменидска провинция Партава, от която получават и новото си име “парти” (арменската форма part’ewk’ произлиза именно от Parthava). Населяващите Партава номади (и земеделци) значително се отличавали от персийските племена по език, въпреки че и едните и другите били ираноезични. По данни от археологията в степите северно от хребета Копет-даг живеели скотовъдни племена с доста примитивен бит, които се намирали все още в кръвно-родовия етап на своето обществено-политическо развитие.
Известно време партите са подвластни (вероятно като васали) на Селевкидите, успяли да сложат ръка на по-голяма част от Александровата империя. Според Ариан към 256 г. пр.Хр начело им са двамата братя Аршак и Тиридат, приемници на Фриапатий. Тогава “назначеният от цар Антиох Теос сатрап на този край Ферекъл искал да упражни насилие над единия от братята; те като не изтърпяли позора, убили злодея, след което, като съобщили на петима съмишленици своя план, братята подбудили народа да се отцепи от македонците и завзели властта”.
При въстанието им в Партава (гръц. Партиена) на парните/партите се налага да съкрушат не само съпротивата на тамошния селевкидски сатрап Андрагор, но и да се сражават срещу местното население. В битките Аршак загива, а брат му Тиридат е обявявен за цар през 247/246 г. пр.Хр. под името Аршак ² в град Асаака, след което превзема и град Ниса и областта Хиркания, превръщайки се по този начин в същинския основател на Партското царство. Заради тези му дела историкът Юстин го сравнява с персиеца Кир и македонеца Александър.
Партският възход противно на този на мидийците и персите не е вихрен конен поход, приключил светкавично във Вавилон, а мъчително редуване на успехи и поражения, често пъти толкова тежки, че заплашвали самото съществуване на партската държава. Във всеки случай политическите кръгове в Антиохия във втората половина на ²²² век пр.Хр. гледат на партските успехи като на нещо временно, на което при първа възможност ще бъде сложен край.
Новият селевкидски цар Селевк ²² се заема първо да осигури тила и фланговете си не само против външнополитическите си противници, но и против по-малкия му брат Антиох Хиеракс. Омъжвайки сестра си за царя на Понт Митридат ²² (250–189 пр.Хр.) и сключвайки съюз с царя на Кападокия Ариамнес ²² (280–230 пр.Хр.), Селевк се спуска с войските си по Горен Ефрат, където основава града Калиникопол през 242/241 г. пр.Хр., а след това изчиства Вавилония, Сирия и Киликия от войските на египетските Птолемеи. Обаче опитът му да унищожи напълно войските на Птолемеите завършва с разгром и в резултат на него на Селевк ²² се налага да признае брат си за владетел на Мала Азия. Уреждането на отношенията между братята принудило Птолемеите да сключат компромисен мир със Селевкидите през 239 г. пр.Хр., което развързало ръцете на Селевк ²² на изток. След успешното потушаване на въстанията във Вавилония, Сузиана и Персида на дневен ред идва походът срещу партите. Опитът на Селевк ²² да установи дружески отношения с царя на Гръко-Бактрия Диодот ²² (240–230 пр.Хр.) в тила на партянина Тиридат ² (246/247–211 пр.Хр.) претърпяват неуспех, тъй като Диодот виждал по-голяма заплаха за властта си в лицето на силните Селевкиди, отколкото в лицето на партите. Нещо повече, Диодот дори сключва съюз с Тиридат, като очевидно целта и на двете страни била да осигурят взаимно тила си срещу външните им неприятели. Въпреки този дипломатически неуспех първоначално кампанията на Селевк ²² против партите се развива добре. Тиридат е принуден да изостави Партиена/Партава и да бяга на изток при номадите апасиаки, но скоро с новонабрани сили нанася поражение на Селевкидите. Окончателен провал на източната кампания причиняват въстанията в тила на Селевк и новият метеж против него на брат му Антиох Хиеракс. За сметка на това Тиридат развива напълно успеха си, като окончателно се затвърждава в земите южно от хребета Копет даг, премества столицата си в планинската крепост Дара, засилва армията си и издига и други крепости. Онова, което дава сила на новосъздадената партска държава, е същността й на твърд съпротивителен център на иранците от Средна Азия и Прикаспието срещу македоно-гръцките завоеватели и колонизатори. Въпреки че първите партски царе секат монети с легенди на гръцки с титлата “елинофил”, това се оказва нищо повече от политическа маневра и формален реверанс към гръцките колонисти в Партиена, за да бъдат използвани като занаятчии, търговци, лекари, художници. Гръцкият запазва позициите си на официален език, но ръководните постове в държавата заемат изцяло представителите на партската родова аристокрация.
Наследникът на Селевк ²² Селевк ²²² по прякор Сотер скоро е убит от заговорници и властта е поета от брат му Антиох ²²² (223–187 пр.Хр.), получил впоследствие прозвището Велики. Първите години от управлението на новия цар преминават в потушаване на междуособици и париране на центробежни тенденции. Към 220 г. пр.Хр. Антиох вече е стабилизирал властта си. Тъй като наскоро преди това разбунтувалият се срещу Антиох сатрап Ахей бил получил подкрепата на египетските Птолемеи, селевкидският цар счел това за повод за война. Започналата през 219 г. пр.Хр. кампания се увенчава с превземането на цялото финикийско крайбрежие, владяно от Египет, включително и град Тир. След 2 години Птолемей ²V Филопатор (221–203 пр.Хр.) предприема контранастъпление с големи сухопътни и морски сили. В битката при Рафия селевкидската армия е напълно разгромена. Последвалият компромисен мир дава възможност на Антиох ²²² окончателно да се разправи с въстаналия в тила му Ахей. През 214 г. бунтът е потушен и Антиох пристъпва към неутрализиране на държавите на Арменското плато. През 212 г. Софена (Цопк) става селевкидски васал, а вероятно на следващата година в Армения Арташес ² се установява като селевкидски сатрап с подкрепата на Антиох. През 209 г. пр.Хр. идва редът на партите. По това време политическата обстановка се оказва твърде неблагоприятна за тях поради влошаване на отношенията им с Гръко-Бактрия. Диодот ²², старият съюзник на Тиридат ², е свален от престола през 223 г. пр.Хр. от някой си Евтидем, родом от Магнезия в Мала Азия, което довежда до изостряне на отношенията между двете страни.
Концетрирайки в Мидия основната част от военните си сили, Антиох ²²² сломява съпротивата на новия партски цар Аршак ²² (211–191 пр.Хр.). Партите не успяват да се противопоставят на по-многобройната професионална селевкидска армия и след първите неуспехи се ориентират към разрушаване на инфраструктурата пред войската на Антиох, за да затруднят напредването му. Ефектът от тези партски действия се оказва слаб и селевкидите навлизат дълбоко в Партиена, като превземат град Хекатомпил, официалната резиденция на Аршакидите. Овладявайки пътя от Месопотамия през Мидия, Антиох ²²² установява контрол не само върху сърцето на Партиена, но и върху подстъпите към Хорезм, Хиркания, Маргиана и Бактрия, тоест към последните територии, от които партите можело да черпят хора и ресурси.
Отстъпвайки пред неприятеля, Аршак ²² намира убежище в проходите на планината Лаба с надеждата да го спре тук. Партите били направили засеки от дървета, натрупали грамадни камъни и се били укрепили по височините в очакване на врага, съобщава Полибий. Благодарение на инженерните си части Антиох ²²² преодолява и тази отбранителна линия, като нанася удар на тила на войските на Аршак. След това селевкидите се спускат в равнините на Хиркания и превземат град Тимбракса. Обаче пред Сиринкс, централния град на Хиркания, войската на Антиох се натъква на жестока съпротива. Обсадата се затегнала и нашествениците се принуждават да изграждят сложна система от валове, окопи и подкопи под стените на града. Изглеждало, че съдбата на Партското царство виси на косъм, който бил на път да се скъса пред Сиринкс. Тогава в пристъп на отчаяние обсаденият партски гарнизон, както разказва Полибий, избил до крак цялото гръцко население, разпилял имуществото му и през нощта след пробив в обсадата се измъкнал.
Касапницата в Сиринкс изглежда хвърля Антиох в такъв потрес, че той прекратява военните действия и сключва мир с победения Аршак при много благоприятни за последния условия. Подобно на владетеля на Атропатена Аршак ²² също се признава за съюзник и васал на Антиох, но запазва земите си и царската си титла.
Развивайки успеха си, Антиох ²²² не се връща обратно в Сирия, а през 208 г. пр.Хр. насочва войските си срещу Гръко-Бактрия. Сведенията за тази кампания са твърде откъслечни. При настъплението си Антиох по всяка вероятност обсажда град Антиохия Маргиана, а по същото време бактрийският цар Евтидем ² с войска набрана в Тапуристан (Табаристан) тръгва в тила на селевкидите. Двете армии се срещат при река Ария. При опита си да я форсират войските на Антиох са атакувани от 10 000 бактрийска лека кавалерия. Сражението е решено от тежката конница на селевкидския цар, сражаващ се в този ден като обикновен войн на бойното поле, която разгромява бактрийците. Поражението принуждава Евтидем да се оттегли на изток и да се затвори в столицата си Бактра. Започната от Антиох обсада обаче се оказва мъчна работа и се проточва близо 2 години. Изпадналият в безизходица Евтидем започва преговори за мир с неприятеля си, намиращ се в не по-малко безизходно положение. Мирът е скрепен чрез брак между сина бактрийския престолонаследник Деметрий и една от дъщерите на Антиох. Де факто чрез този мир селевкидският цар признава Евтидем за независим владетел. Единствена полза на Антиох освен съхранения международен престиж са предоставените му от Евтидем припаси, бойни слонове и възможността да преминава през неговата територия.
Изглежда Антиох ²²² е искал да повтори делото на великия си предшественик Александър, защото след сключването на мира с Гръко-Бактрия продължава на югоизток, прекосява Хиндукуш и нахлува във владенията на индийския цар Субхасена. Резултатите от тази офанзива не са по-големи от тези срещу Евтидем, защото по силата на мирния договор Субхасена предал на припаси за войската и 150 бойни слона. На връщане Антиох, наричан вече Велики, не минава по стария маршрут, а през Дрангиана стига до Кармания, където разполага войската си на почивка.
Грандиозният източен поход на Антиох ²²² се оказва нож с две остриета. От една страна, както правилно забелязва Анатолий Бокщанин, ударите понесени от Партия и Гръко-Бактрия за известно време ги изваждат от строя, но едновременно с това мирните договори с техните владетели са един вид легитимация на новите политически реалности, настъпили на територията на бившите източни македонски сатрапии. От друга страна този поход е и последният истински израз на мощта на македоно-гръцкия Запад срещу Изтока. Нещо повече, признаването на съществуването на Партското царство прекъсва прекия териториален контакт на Гръко-Бактрия със западните елинистични държави, а оттам и възможността тя да получава свежи попълнения от колонисти и наемници от Балканите в дните, когато този преден поста на елинизма в сърцето на Азия ще трябва да се изправи пред напиращите от Западен Китай номади. И тъй, през следващите десетилетия събитията ще поемат в ритъма на постоянно отстъпление на елинизма пред иранизма, олицетворен от агресивната династия на партските Аршакиди.
Към началото на ²² век. пр.Хр. престижът на Антиох ²²² е на върха си. В започналата дипломатическа приписка между него и македонския цар Филип V той предлага на последния сериозна териториална ампутация на Птолемеев Египет, който въпреки военния успех при Рафия от 217 г. пр.Хр. вървял към упадък. През 198 г. пр.Хр. египтяните са разгромени при река Йордан от селевкидската армия, която след това завзема Южна Сирия и Финикия. На следната година Антиох слага ръка на Ефес и други градове по западното крайбрежие на Мала Азия, принадлежащи на Птолемеите, след което прехвърля войска в Тракия за създаването на плацдарм за настъпление на Балканите. През същата 197 г. приключва Втората македонска война между римляните и Филип V и в резултат на поражението на последния Македония не е в състояние да окаже подкрепа на Антиох ²²². За сметка на това въвличането на Рим в егейската и източносредиземноморската политика изправя селевкидския цар пред враг от съвсем различен в сравнение с дотогавашните му неприятели калибър. Настъплението на Антиох на Балканите и в Егея и реалната заплаха Египет да се превърне в зависима от Селевкидите държава принуждава римляните да отправят ултиматум, настояващ за възстановяване на предвоенното стакукво и равновесието на силите в Източното Средиземноморие. Надценявайки силите си спрямо коалицията на Рим, Пергам и Родос, в битката при Магнезия през 190 г. пр.Хр. селевкидската армия е унищожена. Според мирния договор освен отказ от всякакви претенции в Мала Азия западно от река Халис и Киликия, Антиох трябвало да изплати на Рим 15 000 евбейски таланта (105 милиона александрийски драхми), отделно да изплати 400 таланта на Пергам, да избие бойните си слонове и да сведе военния си флот до 15 кораба. Най-страшният удар за монархията на Селевкидите се оказва загубата на западното и южното крайбрежие на Мала Азия с тамошното гръцко или елинизирано население и получаваните приходи от данъци. Гръцкото и елинизираното население на Сирия и Месопотамия се оказва недостатъчно за осигуряването на необходимите административни кадри и най-вече военни набори, което обричало Селевкидското царство на нерадостно бъдеще. Великият завоевател Антиох ²²² загива безславно 3 години след битката при Магнезия в Елимаида (Елам) при опит да конфискува тамошните храмови богатства за изплащане на колосалната военна контрибуция, наложена му от римляните.
Катастрофата при Магнезия прозвучава като тръбен зов за всички скрити или явни врагове на селевкидското господство. Наследникът на Антиох ²²², неговият син Селевк ²V Филопатор (187–175 пр.Хр.), прекарва почти цялото си царуване в опити да изстърже от провинциите си всеки възможен грам скъпоценен метал за изплащане на контрибуцията наложена от неумолимите римляни. А броят на провинциите застрашително започва да намалява. През 189 г. пр.Хр. арменските сатрапи Арташес и Зарех се отцепват. На изток партският цар Фриапатий (190–170 пр.Хр.) също се обявява за независим и завзема някои части от Мидия. На някаква вярност от страна на още по-далечната Гръко-Бактрия Селевк ²V едва ли е можел въобще да се надява. Новият бактрийски цар Деметрий ² (189–167 пр.Хр.) установява контрол над западните части на Таримския басейн, а в средата на 70-те години на ²² век пр.Хр. завоюва и значителна част от Северозападна Индия и дори премества резиденцията си в индийския град Шакала (днес Сиалкот). Избухналото в тила на Деметрий въстание скоро го принуждава да прекрати експанзията си. Размириците достигат такива мащаби, че поставят началото на разпадането на Гръко-Бактрия на няколко отделни царства. В столицата си Антиохия Селевк ²V само можел тъжно да наблюдава краха на бащиното му дело. През 175 г. пр.Хр. е убит в резултат от дворцов заговор, който избутва на престола брат му Антиох ²V Епифан (175–164 пр.Хр.)
За разлика от меланхоличния си брат новият владетел се оказва енергичен и способен владетел. Първата работа на Антиох ²V е да набере нови колонисти от Гърция и да основе нови колонии в Месопотамия. Една от тях е организирана в древния Вавилон, превърнал се заедно със съседната Селевкия на Тигър опора на македоно-гръцката власт в Долна Месопотамия. През 171 г. пр.Хр. войските и флотът на Антиох, създадени в нарушение на мирния договор с Рим, разгромяват епипетските войски, пленяват самия египетски цар Птолемей Филометър и нахлуват в страната му. Три години по-късно селевкидите отново навлизат западно от Синай и завземат град Мемфис. Само ултиматумът на Рим към Антиох да се изтегли от страната спасява Птолемеите от пълен разгром. На връщане към Сирия Антиох спира в Йерусалим, където решава да превърне храма на Йехова в храм на Зевс и забранява еврейския култ, в резултат на което избухва въстание. Без да дочака потушаването му, селевкидският владетел се насочна на изток към Централен Иран, може би с намерението да организира офанзива срещу партите, но е убит от разбунтувалата му се войска.
Смъртта на Антиох ²V Епифан въвлича страната в четвъртвековни вътрешнополитически сътресения, довели не само до големи териториални загуби, до пропукване на единството на гръко-македонския елит в доскоро огромната империя, но и до стопяване на боязънта, която ориенталските поданици изпитвали към европейските си господари. От пиянското клатушкане на Селевкидското царство първа се възползва малката държава Комагена, която се обявява за независима. На изток партите, които с инстинкта на акула надушват мириса на гнилост под привидно твърдото тяло на селевидската монархия, отново се раздвижват по границите с Мидия след временно спрялото им при Антиох ²V напредване. Водени от царя си Митридат ² (170–138 пр.Хр.) те завземат планинския проход, свързващ Хиркания с Партиена и Мидия (т.нар. Каспийски врати) и съседния град Рага. След смъртта на Антиох ²V партите престават да усещат каквато и да е заплаха за по-нататъшното си настъпление не само против селевкидските владения в Мидия, но и срещу полунезависимите от македоно-гърците Елимаида (Елам) и Персида.
При царуването на селевкидските монарси Деметрий ² (162–150 пр.Хр.) и Алксандър Балас (150–145 пр.Хр.) страната е изправена пред поредица от междуособни конфликти, парализиращи усилията им да предотвратят окончателното разпадане на държавата. Въстаналата Юдея окончателно се отделя от селевкидската монархия, на изток възникват самостоятелни ирански държавици в Елимаида и Персида. Партският цар Митридат ² завзема по-голямата част от Мидия, а в края на 40-те години на ²² век пр.Хр. партската конница окупира и Долна Месопотамия. Гръко-македонското и елинизираното население на Двуречието трудно понасяло загубата на привилигированото си положение на господари под властта на “варварския народ” на партите. Юстин, явно имайки предвид тези колонисти, а не доскоро подчиненото им семитско население на Месопотамия, пише: “Народите на Изтока... били възмутени от жестокостта на партския цар Арсакид, и тъй като били от отдавна привикнали към господството на македонците, с негодувание понасяли високомерието на новия народ.” Йосиф Флавий свидетелства, че гръцките и македонските колонисти постоянно отправяли пратеничества до новия селевкидски цар Деметрий ²² (145–138 и 129–126 пр.Хр.) с обещания да му окажат военна помощ срещу партите стига той да навлезе със своя войска в Месопотамия.
Около 140–139 г. пр.Хр. Деметрий ²² отвоюва Долна Месопотамия с активното съдействие на гръко-македонските колонисти и на следната година в съюз с князете на Елимаида и Персида, след като подсилва силите си с войска, набрана в Двуречието, навлиза в Мидия и нанася редица поражения на партите. При започналите по инициатива на партите преговори за мир обаче Деметрий е пленен с измама от Митридат ². Разчитайки очевидно да го използва в бъдещите си политически планове, Митридат не само че оставя Деметрий ²² жив, но и го жени за една от дъщерите си на име Радогун, като го изпраща в почетно изгнание в Хиркания. След това Митридат ² отново завзема Мидия, разгромява Елимаида и Персида и ги присъединява към владенията си, въпреки че дава на последните две области вътрешно самоуправление.
Крахът на експедицията на Деметрий се оказва пореден жесток удар не само срещу елинистическото господство в Предна Азия, но и срещу това по поречието на Яксарт (Аму Даря). След като селевкидската заплаха от запад е неутрализирана, Митридат ² се обръща срещу бактрийския цар Хелиокъл (145–130 пр.Хр.), съюзник на Деметрий. Вероятно през 137 г. пр.Хр. партите завземат оазиса Маргиана, окончателно омаломощавайки и без това изпадналата в пълно разложение Гръко-Бактрия. Скоро след това, през 136 г. пр.Хр., тя е изправена пред още по-опасно нашествие – това на мигриралите от днешен Северозападен Китай под ударите на хуните номади ирански братовчеди на партите, известни на античните автори по името сакарауки, асиани, пасиани и тохари. След като първоначално завземат Согдиана, нашествениците се насочват на юг и слагат ръка на Бактриана, фактически ликвидирайки Гръко-Бактрийското царство и поставяйки край на елинизма в Средна Азия. Жалки остатъци от гръцкото присъствие в региона се запазват още няколко десетилетия в северозападните части на Индия, където до 80-те години на ² век пр.Хр. продължават да управляват потомците на Менандър (ок. 155–130 пр.Хр.), завладял някога Пенджаб и Гандхара.
Унищожаването на Гръко-Бактрия довежда до ликвидирането на източния елинистически фронт в тила на партите. Затова в края на 30-те години на ²² век пр.Хр. новият партски цар Фраат ²² (138–129 пр.Хр.), възползвайки се от настъпилата в Селевкидското царство анархия, прониква далече на запад. Партските войски преминават през Загроските планини, завземат отново Долна Месопотамия заедно с двата й най-големи градски центъра – Вавилон и Селевкия на Тигър. Изглеждало, че монархията на Селевкидите е пред края си, когато едно последно сепване на духа на македоно-гръцкия елит обръща за малко щастието на страната на елинистическия Запад срещу иранския Изток.
Последният от значителните селевкидски монарси Антиох V²² Сидет (138–129 пр.Хр.) успява да консолидира властта си в Сирия и да подчини бунтовната Юдея. През 130 г. пр.Хр. Антиох V²² навлиза в Месопотамия начело на 80-хилядна армия, съставена от македоно-гръцки колонисти в Сирия и от спомагателни войски на васалните на Селевкидите владетели, съпроводена от огромен обоз, наброяващ 300 000 души, сред които и хора от запада, решили да основат колонии на изток. При своето настъпление Антиох V²² разчитал не само на подкрепата на елинистичното население на Южното Двуречие, но е на васалните на партите князе на Елимаида и Персида. При река Ликос партските войски, водени от някой си Индат, са разгромени, а след още 2 поредни победи Антиох триумфално влиза във Вавилон, където царят получава почетната титла “Велики”.
След първоначалния успешен етап на кампанията селевкидските войски се насочват на североизток и овладяват Мидия, където остават да зимуват. Юстин съобщава, че “към Антиох преминали всички народи и на партите не останало нищо освен бащините им земи.” Сякаш се били върнали времената на Антиох ²²² Велики и Аршак ²², когато самото съществуване на партската държава висяло на косъм. Изпадналият в тежко положение Фраат ²² започва привидни преговори за мир, като успоредно с това влиза в контакт с източните си съседи – племената на саките и тохарите – искайки от тях спомагателна наемна войска с обещанието за голяма плячка. Същевременно, за да се всее раздори в редиците на Селевкидите, Фраат освобождава от плен бившият цар Деметрий ²².
По време на преговорите Антиох V²² се оказва сурово непреклонен. Срещу мир партите трябвало да се откажат от всички териториални придобивки извън същинска Партия (Партиена), да изплащат на Селевкидите ежегоден данък и да предадат Деметрий на Антиох. Докато течали преговорите обаче, ситуацията в Мидия се променя рязко. Разквартируваната за зимуване селевкидска войска се отдава на големи насилия и произволи спрямо местното население, което в края на краищата довежда до всеобщо въстание срещу Антиох V²². Разделената на части селевкидска войска е атакувана едновременно от въстаниците и от набралите нови сили парти. В решителната битка гвардията на Антиох се изправя срещу отряда на Фраат ²². Селевкидкият цар показва изключителна храброст и когато вижда, че изходът от сражението е катастрофален, пришпорва коня си и се хвърля заедно с него в близката пропаст. Възхитен от тази доблест, смятаният за варварин от елините Фраат устройва царствено погребение на падналия враг и изпраща тялото му в Сирия.
Катастрофата на Антиох V²² нанася окончателен и смъртоносен удар върху Селевкидското царство. Огромните човешки загуби в Мидия вече не можело да бъдат компенсирани от нови елински или елинизирани колонисти, за които източните земи загубват привлекателността си за сметка на многото опасности, които криели. Държавата, изградена на основата на военното превъзходство и господство на македоно-гръцкия елемент, както справедливо сочи Анатолий Бокщанин, вече нямала ресурс да поддържа мощта си, обградена отвсякъде от противници.
Възползвайки се от разгрома на Антиох и от безсилието на Селевкидите, партите отново завоюват Месопотамия и Мидия, този път окончателно. Това, което попречило на партите да стигнат до река Ефрат, била не излязлата от строя Селевкидска монархия, а нахлуването от изток на саките и тохарите, извикани от Фраат ²² като наемници, но появили се чак след гибелта на Антиох V²². Оставайки без обещаната плячка, номадите разгромяват армията на Фраат ²², непредпазливо попълнил я с пленени гръцки войници на Антиох, изменили решаващия момент на партския цар и станали причина за собствената му гибел. Обаче и самите гърци стават жертва на нашествениците. Саките и тохарите разгромяват северните части на Иранското плато, в т.ч. и населяваните от гръко-македонци тамошни градове. Така на елинизма в района на Хиркания и Маргиана бил сложен край.
Смъртта на Фраат ²² не слага край на опустошенията в Прикаспието. Сраженията срещу саките и тохарите продължават, парализирайки временно силите на партите на запад. Във войната с източните номади загиват и Артабан ² (129–124 пр.Хр.), наследник и племенник на Фраат ²².
С идването на власт на новия партски цар Митридат ²² Велики (124–91 пр.Хр.) Аршакидите успяват да възстановят контрола си върху Партиена, Хиркания и Маргиана, след което насочват вниманието си отново на запад. Още по времето на Фраат ²² партският губернатор на Вавилония Химер опустошава Вавилон и отвежда като роби в Мидия много от жителите му. През 127 г. пр.Хр. на Химер е възложено завоюването на Хараксена (известна още като Месена), област, намираща се в устието на реките Тигър и Ефрат по брега на Персийския залив. Назначеният от Антиох ²V за неин сатрап Аспасинес (Хиспаосинес) обаче оказва неочаквана съпротива, като не само разбива войската на Химер, но на свой ред навлиза в партските владения и превзема град Селевкия на Тигър. Едва през 122 г. пр.Хр. партските войски, водени лично от Митридат ²², разгромяват Аспасинес и превръщат Месена във васално царство. Възползвайки се от набраната завоевателна инерция, през 113 г. пр.Хр. Митридат установява контрол над важния западномесопотамски град Дура-Европос, а на следната година атакува Армения. Арменският цар Артавазд ² търпи поражение и е принуден да даде като заложник при партите племеника си Тигран. Приблизително по същото време отцепилите се от страдащата от политическа гангрена селевкидска монархия северномесотопамски постасирийски държавици Адиабена, Мигдония и Кордуена попадат под политическото влияние на партите. На запад единствено Осроена остава като буфер между тях и Селевкидите. На върха на могъществото и престижа си през 121 и 115 г. пр.Хр. Митридат ²² приема пратеници от далечен Китай и отваря отново великия Път на коприната от бреговете на Китайско до Средиземно море. Тази търговска артерия с времето ще се превърне в толкова важен източник на доходи за Партската империя, че тя не ще се колебае да защитава монопола си върху нея със силата на оръжието. В края на дните на Митридат ²² на целия тогавашен свят изглеждало, че иранският Изток в лицето на партите най-накрая е взел своя реванш срещу елинистическия Запад...
Comment