Югозападно от гр. Русе, на разстояние 25 км. от последния, до самия
дунавски бряг, от двете страни на устието на р. Ореше, е разположено
малкото рибарско селце Дикилиташ.
Името си селото носи от двата побити камъка (дикили-таш) пред
селото, в самата делта на река Ореше, които при прииждане на Дунава
се заливат от водите му – по-малкият се загубва във водите, а
по-големият остава да стърчи, като остров, приличащ на огромно
допотопно животно – вечният страж на селото. Легендата говори, че
големият камък е донесъл тук Крали Марко под „култука” си, а малкият
жена му с престилката си.
Двата камъка са дело на ерозията и декудацията на р. Ореше и р.
Дунав, известни под названието земни скални пирамиди.
За старините около това село е писал у нас по-подробно Карел Шкорпил
– археолог с големи заслуги за българската история и география в „
Известия на Руския архел. институт в Цариград”, т. Х, стр. 454, в
„Опис на старините по течението на русенския Лом”, стр. 91, освен
това, преди него ни съобщава за крепостта около селото капитан М.
Ванков, в „Задружен труд”, год. ²V, а напоследък направих съобщения
във в. „Русенска поща”, бр. 3664 и в. „Зора”, бр. 4005, по който
случай проф. Г. И. Кацаров написа статията си „Един нов паметник на
Тракийския конник” в „Литературен глас”, бр. 176.
На 22 ноември 1932 год., с група ученици посетихме селото и всички
старини около него. Бяхме разведени от учителя, свещеника, капитана
на заставата и стари местни жители, които дадоха ценни сведения и
няколко монети, за което им изказваме голямата си благодарност.
До самото село, около местността „Пулгаря”, върху плоска скала
разгледахме добре запазените 4-5 римски гробници. Гробниците са били
похлупени с каменни специални капаци и споени с мъчно разрушима
спойка (цимент); някои от капаците са запазени, а други строшени се
търкалят около скалата – кариерата. Тези гробници-саркофази, са били
открити преди около 30-32 години, при разкриването на скалата, за да
бъде приспособена за кариера. При откриването на гробниците са били
намерени в тях кости, амфори и пр.
Напуснахме гробниците и се отправихме по сухата долина „Ореше”
нагоре, за да видим някакъв си мадарски конник, за който ми съобщи
един мой ученик, че заедно с останалите си другарчета от селото и с
учителя си са идвали да го рисуват.
След не повече от 500-600 крачки ход, с голямо любопитство се
спираме под една отвесна скала и бързаме да разпознаем „Мадарския
конник”.
Действително, пред нас на едно от ъгълчетата на скалата, на височина
3 м. от земята, в трапезоидна рамка, широка долу около 1 м., а горе
80 см. и висока 50 см, изпъква следната релефна сцена: галопиращ
конник вдясно, с развяваща се мантия и облечен в къс хитон. Конят е
сравнително добре запазен и живо представен с гъста и буйна
опашка. Под коня малка хрътка с увиснали уши – догонва бягаща пред
нея сърна. Пред коня има дърво, по ствола на което се вие змия.
Дикилиташкият конник, въпреки че на пръв поглед се схожда с
Мадарския, при по-внимателно сравнение всеки ще долови, че той няма
абсолютно нищо общо с него.
Дикилиташкият конник е един паметник на тракийския конник – херой,
единствен в България, изваян върху отвесна скала.
Времето напредваше и трябваше да бързаме. Напущаме скалата с конника
и се спираме пред една пещера-храм, на десния бряг на сухата долина.
Над входа има счупен жлеб, а под него се редят, доста симетрично,
четири малки ниши. Интересно е, че в тази пещера се е влизало преди
30-32 години с пълна кола, била е много висока (5 м. стена). К.
Шкорпил пише, че когато я посетил (1905 г.) пещерата е била висока
1,5 м., а сега тя е почти съвършено запълнена, при входа може да има
50 см. височина. Този факт е много важен при изучаване живота на
тази долина и на този край от географска гледна точка.
Минаваме по запълнената, загладена и преобърната от поройните наноси
в истинско китонно шосе, долина на отсрещния бряг – баир, известен
под името „Калето”.
Тук е била римската станция Фриматиум по главното римско
крайдунавско шосе, развалините от което личат на много места.
Използувана с местността и отвесните огради на скалите, над които са
били зидани дебели стени за още по-голяма сигурност. Всичко е в
развалини и покрито с миризливи полски цветя. Фрагменти от съдове,
тухли, римски лампички, монети често се намират.
При слизане от крепостта в предната й част, по склона на една
височина от 12 м. ни посочиха „римската чешма”.
Тази чешма ни смая по своята оригиналност. Подобна чешма от римско
време няма никъде другаде в България. Съжалявам, че поради големия
наклон на местността, не можах да направя снимка на тази открита
чешма, с грамаден четвъртит басейн и грамаден улей, всичкото
издялано на самото място, в самата скала. Личат двата отвора, от
където се е изливала водата, идваща от далече по сложна водопроводна
мрежа.
Огромният кървавочервен диск на залязващото слънце беше покрил
околността с великолепни багри, посребрените Дунавски води ту се
доближаваха, ту отдалечаваха в мрачните страхотни силуети на
изправените скали-великани, природата стихваше, заспиваше когато ние
крачехме замислени към големия град.
Публикация на В. Маринов (уредн. на археол. сбирка, Русе) в сп.
Нива, 1933 година.
Comment