Съобщение

**Thorn** · 14-03-2016, 22:26

Добро е. Много дребна забележка - романизирани не върви като термин за алеманите, защото се използва главно в лингвистичен контекст.

**Amazon** · 14-03-2016, 22:43

Thorn написа Виж мнение

Добро е. Много дребна забележка - романизирани не върви като термин за алеманите, защото се използва главно в лингвистичен контекст.

Да използвам да поздравя автора за поредната прекрасна статия. Торн, може ли малко повече за това? Доколкото знам латинският(официалният) е бил неразбираем за масите, извън писатели и писари. Говорели са си на нещо доста различно. Лингва Франка на империята пък бил гръцкият. На какъв точно език са говорели/пишели италийците и романизираните народи? Някакъв прото-италиански?

**Thorn** · 14-03-2016, 23:11

На Запад са говорели на доста варварски латински, от който Цицерон би получил уртикария. Нещо като "английския", който днес говорят помежду си хора от различни народи, на които не им е роден. Те някакси се разбират, но оксфордските преподаватели падат в несвяст на първата минута. При това се смята, че реалната романизация на масово ниво се случва именно през 4 век, включително и с усилията на църквата. Най-малкото келтските езици по това време със сигурност изчезват, а езиковата романо-германска граница дори след дългите векове германска власт, в наши дни се е дръпнала едва на няколко десетки километра от границата на Западната империя. При това езикът тогава си е били относително единен, имало си е сериозен обмен на население в рамките на империята и е трябвало векове самостоятелно развитие за да почнат да се формират сериозни разлики в местните диалекти, които някъде около 8-9 век започват да се оформят като самостоятелни езици, предшественици на съвременните романски езици. Романизацията на не е протекла в такъв мащаб в Африка, където береберските езици се запазват (изключение е Тунис, но през 12 век латинският там изчезва) и в Британия, където латиноезичното население явно е било съсредоточено в градовете и е избито от саксите.

Латинският е лингва франка и за западните и северните Балкани. До ново време се запазва значимо романско население в Далмация, както и многобройни "влашки" общности в Македония, Тесалия, вероятно Софийско и в Карпатите.

На юг от Балкана (линията Иречек) протича процес на елинизация, местното население научава гръцки, а не латински. Изобщо в източната част на империята, латинският е единствено език на армията, правото и висшата администрация, за която обаче знаенето на гръцки е било практически задължително в тези области и остава такъв до 6-7 век, когато и тези сфери минават на гръцки. Вероятно през ранновизантийско време е изчезването на местните древни езици в Мала Азия и почти тоталното ѝ гърцизиране. В източните провинции висшите класи и градското население говорят на гръцки, останалите на арамейски в Сирия, Месопотамия и Палестина и на коптски в Египет. Арамейският и коптският постепенно засилват позициите си през 6-7 век, но след арабското завоевание постепенно се изоставят като говорими езици в полза на близкия им арабски, оставайки дълги векове литургични за местните църкви (но в наше време дори и като литургичен, сирийците и коптите ползват ппредимно арабски). Гръкоезични общности в цяла предна Азия и Египет остават чак до средата на 20 век.

Колкото до алеманите, в земите на завладените от тях бивши провинции Реция и Норик още много дълго време остават компактни райони на романоезично население, от които дори и днес има реликтен остатък - така наречените реторомани в Швейцария.

И нещо недиректно свързано, но любопитно - дори Трир е бил романоезичен поне до 10 век.

**Amazon** · 14-03-2016, 23:26

Благодаря Торн! Супер синтезирано.

**Юлиан Август** · 15-03-2016, 00:56

Страхотна статия!

Покорно благодаря

Прочее, тази победа изиграва голяма роля за идущите събития в този регион - прочистването на границата и усмиряването на Галия. Това пък от своя страна вдига неимоверно рейтинга на цезар Юлиан в очите на местните и те (в лицето на местната армия), заедно с останалата част от подвластната му войска в крайна сметка го издигат като император.
Вижда се, че дяволът не е толкова черен и с правилното командване армията може да се разправи сравнително лесно с варварите. Не иде реч само за самата битка, а за кампанията като цяло. Необходима е най-вече бързина и решителност.
Колкото до самата битка, поразява мижавото значение на тежката конница на катафрактите, нещо, за което в една съседна тема така и не се постигна консенсус. В крайна сметка битката я изнася пехотата със стари и отживели вече похвати, но пък с устойчивост и дисциплина, каквато трябва да бъде свойствена за един истински легион.

**Last roman** · 15-03-2016, 21:40

Thorn написа Виж мнение

Добро е. Много дребна забележка - романизирани не върви като термин за алеманите, защото се използва главно в лингвистичен контекст.

Благодаря за оценката, използвал съм термина романизиран в смисъла на усвоил римския бит и култура /носенето на туника и римски украшения може да се счита за такъв признак/. Както показва случая със Серапио - не било рядкост алемански благородници да бъдат изпращани като заложници или да служат в различни войскови части. Връщайки се след това по родните си места, те определено са донасяли римски начин на живот и идеи.

Ето и описанието на битката от Амиан Марцелин:

Ammianus Marcellinus. Res Gestae, КНИГА XVI, (години 356—357)

18. И ето, когато старшите и младшите офицери считали момента за най-подходящ за започването на битката и всеобщата възбуда не отслабвала, изведнъж един знаменосец възкликнал: „Тръгвай щастливи Цезарю натам, накъдето те води благосклонната съдба. В твое лице са съчетани храбростта и ума. Върви пред нас като предвещаващ щастието храбър воин. Ти от опит ще видиш какво могат да направят въодушевените от силата си войници пред очите на нашия войнствен предводител, непосредствен свидетел на подвизите ни, стига да имаме помощта на всевишния Бог“.

19. След този възглас вече нямало време за отлагане. Войските настъпили и достигнали до полегат хълм недалеч от Рейн, покрит с вече узряла пшеница. От върха му побягнали трима конници – вражески разузнавачи, които побързали при своите, за да ги предупредят за приближаващата римска войска. Един техен пехотинец, който не успял да се оттегли навреме, бил хванат от бързо напредналите наши и разказал, че германците преминали реката три дни и три нощи.

20. Когато нашите видели, че враговете са близо и се построяват в клинове, те спрели и се наредили в несъкрушима стена, съставена от хората от първа линия – линията от ветераните със знамената им.

21. И когато те видели, че цялата наша конница е построена срещу тях отдясно /както им бил съобщил един дезертьор/, то те събрали всички конни части и ги разположили в компактна маса срещу нашите отляво на строя им. Сред конниците те разположили лека пехота, което било напълно целесъобразно.

22. Те знаят, че конника, независимо от опитността си, държейки юзда в едната си ръка и копие в другата не може да причини вреда на нашия клибанарий /нашия закован в желязо воин/, а пехотинецът, по време на опасност /когато вниманието на сражаващия се е приковано върху противника му, незабелязано може да пропълзи и да нанесе удар по коня, сваляйки така конника и можещ без затруднения след това да го убие.

23. Построени по такъв начин варварите укрепили десния си фланг с хитро прикрити засади. Предводителите на всичките войнствени и диви пълчища били Хнодомарий и Серапион, чиято власт била по-голяма от тази на останалите царе.

24. Престъпният инициатор на тази война – Хнодомарий, с тъмночервен гребен на главата, разчитайки на силата си, смело предвождал лявото крило, където се предполагало, че ще бъде най-ожесточената битка. Конят под него бил разпенен, в ръката си стискал копие с ужасяващи размери, блясъкът на оръжията му се виждал от всички страни; преди той бил храбър войник, а сега – пълководец, превъзхождащ всички останали.

25. Дясното крило било водено от Серапион, тогава още младеж, с едва набола брада, но деятелен и енергичен за годините си. Той бил син на брата на Хнодомарий – Медерих, който целия си живот проявявал към Рим голямо предателство. Името си получил от това, че баща му бил дълги години заложник в Галия, запознал се с някои елински таинства и дал на сина си това име /Серапион/, вместо предишното Агенарих.

26. След него следвали близките по власт царе наброй пет, десет принца, голямо количество благородници и 35 000 войни, събрани от различни племена – наети или по договор за взаимна помощ.

27. При страшния звук на тръбите Север, командващият лявото крило на римляните се приближил към рововете, служещи за прикритие на неприятелите. По техни планове оттам трябвало да се появят внезапно легналите в засада, за да объркат строя ни. Север спокойно спрял и, подозирайки военна хитрост, нито настъпил, нито отстъпил.

28. Жадуващ за велики премеждия Цезар видял това и със свита от 200 конника препуснал към пехотата, за да се обърне, както било необходимо в опасен момент, към хората.

29. ... Той препускал сред летящите вражески стрели, съблюдавайки при това предпазливост и призовавайки към храбри подвизи познати и непознати:

30. „Дойде моментът за битка, отдавна желана от мен и от вас, която вие по-рано сами искахте с вашите буйни призиви за бой“.

31. А когато наближавал другите, строени във втора линия, то казвал така: „Ето, другари, настана отдавна чакания ден, който ни задължава да върнем подобаващия блясък на римската държава, измивайки от нея петната на предишния позор. Ето ги варварите, които поради своята ярост и диво безумие се осмелиха да потеглят срещу нашата доблест и на своя погибел.

32. Той подравнил строя на старите бойци, калени от продължителна служба и ги поощрявал с такива думи: „Напред, смели мъже, и да отстраним с храброст, която е необходима сега нанесеният на армията ни ущърб....“

33. А към тези, които лекомислено настоявали за сигнала за бой, от които се опасявал, че те със безпокойните си придвижвания нарушават дисциплината, той се обръщал така: „Моля ви, да не помрачите славата на идващата победа с прекалено усърдно преследване на бягащия враг, но нека и никой не отстъпва без крайна необходимост. Ако вие побегнете, то и аз, разбира се ще ви изоставя, но ако посичате врага в гръб, и аз ще съм неразделно с вас, ако вие разбира се ще се държите предвидливо“.

34. Повтаряйки многократно подобни обещания пред войниците, Юлиан построил по-голямата част от армията пред първата линия на варварите. Изведнъж сред алеманите се разразили с негодуващи викове. Те едногласно искали принцовете им да слязат от конете и да застанат в строя с тях, за да не могат да избягат в случай на неуспех и да изоставят хората си.

35. Разбирайки за това, Хонодомарий сам слязъл от коня и неговия пример веднага бил последван и от останалите. Никой от тях не се съмнявал, че победата ще е на тяхна страна.

36. И ето, след обичайния сигнал на тръбите в началото на боя, двете страни се сблъскали неудържимо. Отначало полетели стрели и германците се втурнали напред с бърз бяг, без да мислят за предпазливост. Размахвайки оръжие в десните си ръце те се хвърлили, скърцайки със зъби върху кавалерийските ни турми /отреди/; развяващите се коси от крайното им ожесточение били настръхнали, а очите блестели от ярост. Нашите воини не отстъпили, закривайки главите си със щитове, те устрашили враговете си, размахвайки мечове и сипейки смъртоносни изстрели.

37. В разгара на сражението конниците храбро държали плътния си строй, а пехотата укрепвала фланговете си, образувайки стена от сключени щитове. Вдигнали се гъсти облаци от прах и сражаващите се се придвижвали от място на място: нашите ту оказвали съпротива, ту отстъпвали. Някои варвари - опитни бойци, падайки на едно коляно се опитвали така да отблъснат врага. Упорството и от двете страни било голямо. Ръка срещала ръка, щит се удрял в щит, небето се огласяло от крясъците на тържествуващите и падащите. В това време, докато лявото крило, настъпвайки отхвърлило със силен натиск напиращите германци, и с гръмки викове напредвало срещу варварите, нашата кавалерия на десния фланг, изведнъж безредно се оттеглила назад. Но първата линия на бягащите била задържана от последните и прикритата в това време от легионите конница се прегрупирала и отново влязла в бой.

38. Това /оттеглянето/ станало, тъй като по време на престрояването клибанариите видели, че командирът им е леко ранен, а един от другарите им, изхвърлен от падналия си кон, бил смазан от тежестта на доспехите си. Те се разпръснали и щели да предизвикат пълна бъркотия, стъпквайки пехотата, ако последната, събирайки в тесен строй, не устояла на едно място.

39. Когато Цезар отдалеч видял, че конницата търси спасение с бягство, той препуснал с все сили и я задържал, все едно залоствайки врата. Познавайки го по прикрепения към върха на копието пурпурен плат – остатъкът от разкъсания дракон /военно знаме/, трибунът на една от турмите се спрял и смутен и бледен побързал назад, за да възстанови бойната линия.

40. И както обикновено се постъпва при съмнителни обстоятелства, Цезар ги упрекнал меко: „Накъде отстъпваме, храбреци мои? Или вие не знаете, че бягството, което никога не донася спасение, показва само глупостта на тези, които предприемат този безполезен опит? Да се върнем към нашите, поне за да споделим бъдещата им слава, щом неразумно сме ги оставили в борбата им за благото на държавата“.

41. С тези благи думи той върнал всички към изпълнението на воинския им дълг, вземайки пример /без да говорим за различията/ от древния Сула. Когато последният, изтощен в тежката битка срещу Архелай, пълководецът на Митридат, бил изоставен от всички свои войници, то се устремил към първата линия, хванал знамето и хвърляйки го срещу врага извикал: „Вървете си вие, които бях избрал за другари в опасността и ако ви попитат къде е останал вашият пълководец , отговорете така: В Беотия, един проливайки в бой кръвта си за всички нас“.

42. Когато алеманите отблъснали нашата конница, те се нахвърлили върху пехотния строй, надявайки се че сега, когато бодростта на съпротивата е сломена, те ще успеят и него да отхвърлят назад.

43. Но при сблъсъка лице в лице боят дълго вървял с равни шансове за успех и за двете страни. Корнутите и брахиатите /римски поделения/, калени в боеве и вдъхвайки страх само с външния си вид, надигнали страшен боен вик. Започвайки с тихо мърморене и постепенно усилвайки се, този вик достига силата на звука на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали. Дротиците и стрелите свистейки летели като облак от едната и от другата страна и сред плътната прах, вдигната от движението на хората, се кръстосали мечове и се сблъскали тела.

44. Горящи от гняв варварите разбъркали редиците си и се стараели удряйки с мечовете си да разбият заслона от щитове подобно на костенурка закриващ нашите.

45. Забелязвайки това, на помощ на другарите си бързо се притекли батавите с „царете“ (страшен отряд, който може да изтръгне намиращите се в крайна опасност от лапите на смъртта, ако случаят благоволи) и ужасно отеквали тръбите, и хората се биели напрягайки всички сили.

46. Но алеманите, яростно встъпили в бой, все повече въодушевявайки се и в порива на беса си били готови да унищожат всичко, изпречило се на пътя им. Като облак продължавали да летят копия, дротици и стрели с железни върхове, в боя лице в лице се биели с ками, мечове разбивали брони, ранените, незагубили още цялата си кръв се вдигали, за да се бият с още с по-голямо настървение.

47. Тук равни се срещнали с равни: алеманите били по-силни тялом и по-високи, нашите – по-ловки, благодарение на огромния си опит; те – диви и буйни, нашите – спокойни и внимателни; те разчитали на огромния си ръст, нашите – на храбростта си.

48. Римлянинът понякога отстъпвал под натиска на оръжието, за да се вдигне отново, а алеманът, ако чувствал слабост в краката си, клякал на едното си коляно и хвърлял предизвикателство на врага – висша степен на упорство.

49. Внезапно излязъл напред отрядът от най-знатни, сред които се сражавали и царете. Съпроводен от други войници, той най-дълбоко се вклинил в нашия строй и достигнал чак до легиона на приманите, поместен в средата на бойния ни ред – тази позиция се нарича „преториански лагер“. Но нашите войници стегнали редиците си подобно на здрава кула и с голямо въодушевение подновили боя; отбягвайки от удари и прикривайки се подобно на мирмилони /вид гладиатори/ те мушкали враговете с мечове отстрани, ако той в гнева си свалял защитата си.

50. Алеманите, готови да пожертват с живота си за победата, се опитвали да пробият сгъстения ни строй. Иззад многото мъртви тела, паднали под ударите на ободрените ни войници изскачали още оцелели варвари, но донасящите се отвсякъде стонове на умиращите ги накарали да се спрат в ужас.

51. Най-накрая алеманите паднали духом: остатъка от енергията им стигнала само за бягство. Те бързали да напуснат полето по разни пътечки подобно на това как моряците и щурманите бързат да се спасят от бушуващото море, без да подбират посока. Това че спасението било по-скоро мечта, отколкото надежда, признават всички, които били там.

52. Милостивото решение на благосклонното божество било на наша страна. Ако нашите войници, поразявайки в гръб бягащите огъвали мечовете си, те грабвали мечовете на противниците си и продължавали да секат. И никой от тях не утолил жаждата си за кръв, не наситил ръката си с убийства, никой не се смилил над молещите за пощада и не ги оставил жив.

53. И ето много лежали, смъртоносно наранени и желаели избавление в смъртта; други, полумъртви, с отслабващо вече дихание, търсели с угасващ взор лъч светлина; при едните главите били строшени от метателно оръжие и наклонени едва се държали върху шийния хрущял; други пък, подхлъзнали се от кръвта на ранените падали и, въпреки че не получили никаква рана, умирали затиснати от тежестта на труповете.

54. Постигнали такъв успех, победителите започнали още по-яростно да настъпват; от честите удари мечовете им се затъпявали, под краката им се въргаляли блестящи шлемове и щитове. Варварите пък, понеже камарите от трупове им преграждали пътя за отстъпление, търсели спасение в реката подир тях.

55. Войниците ни, движейки се на бегом с пълно въоръжение, без умора притискали враговете. Някои от тях, разчитайки че могат с плуване да се спасят от гибелта си, се хвърляли в реката. Предвидил със свойствената за него бърза съобразителност възможността от опасни последствия, Цезар с трибуните и другите командири удържал с викове своите, за да не се хвърлят и те, разгорещени от преследването в дълбините на бързо течащата река.

56.Подчинявайки се на тези разпореждания, нашите, стоейки на брега, поразявали германците с метателни оръжия и тези, спасили се от боя с бързия си бяг, отивали на дъното.

57. И като на някакво театрално представление, когато се отваря завесата и се откриват разни удивителни картини, така и сега без никакъв страх можеше да се видят много трагически сцени: как едните, не можещи да плуват се хващали за плуващите, как други били отнасяни от течението като дънери, как някои били погълнати от вълните, все едно и реката встъпила в борба с тях. Само малка част, плувайки на щитовете си по диагонал на течението, трудно успели да достигнат до срещуположния бряг. Пенейки се от варварската кръв, изменилата естествения си цвят река сама би трябвало да се чуди на необичайното си наводнение.

58. В това време цар Хнодомарий намерил възможност да избяга. Промъквайки се през купчините трупове, той с неголям брой телохранители побързал да се оттегли в лагера си, който се намирал до римските укрепления Трибунка и Конкордия. Там имало предварително подготвени в случай на неуспех лодки, с които той разчитал да се оттегли в недостъпни области.

59. ...Той се оттеглял прикрил лицето си, за да не бъде разпознат. Наближавайки река Рейн, той трябвало да заобиколи заблатена местност. Тук попаднал на тресавище и паднал от коня си. Успял да се измъкне, въпреки едрото си тяло на съседен хълм и бил разпознат – на часа след него бегом се втурнала кохорта, оглавена от трибун и отцепила покрития с растителност хълм, за да не се натъкне на засада сред дърветата.

60. Виждайки това, Хнодомарий напълно изгубил самообладание, той излязъл един и се предал на милостта на победителите. Свитата му, наброяваща 200 човека и трима негови близки приятели, считащи за безчестие да преживеят царя и да не умрат за него, също се предали.

61. Тъй като в характера на варварите е залегнало да се унижават, когато изпаднат в нещастие и да се превъзнасят при щастливо стечение на обстоятелствата, Хнодомарий вървял сега като роб на чужда воля, бледен от вълнение, онемял от съзнанието за собствените си престъпления. Колко не приличал той на онзи Хнодомарий, който извършил толкова ужасни зверства в Галия и безчинствайки на пожарищата й изричал свирепите си заплахи.

62. И ето, когато с благоволението на върховното божество работата била завършена по този начин, в края на деня се чул и сигналът за отдих. Без желание се връщали назад войниците. Разположили се на брега на Рейн и ограждайки мястото на лагера повече заграждения, римляните се подкрепили с храна и сън.

63. В тази битка паднали от римска страна 243 войника и 4 офицера: трибуните на корнутите Байнобавд и Лайпсо, командирът на катафрактите Инокентий, и още един трибун, името на който не знам. От алеманите наброили 6000 трупа на полето, а голяма част от тях били погълнати от водите на реката. Възвеличен повече от заеманото от него положение и по-могъществен, поради сътворените от него подвизи, отколкото от предоставената му власт, Юлиан единодушно бил провъзгласен за Август /т. е. император – победоносен пълководец/ от цялата армия. Но той тогава порицал войниците си, наричайки постъпката им дързост и клетвено ги заверил, че не очаква такова повишение и няма никакво желание да го постигне.

**Tom_Calm** · 18-03-2016, 11:37

Четох с кеф, за което благодаря на автора. Изключително подробен, увлекателен и добре подреден текст!
Освен добър пълководец обаче в последствие Юлиан се оказва и добър администратор. А опитите му за възраждане на древната философия и религия, както и предприетите мерки срещу християните са достойни за възхищение. Жалко, че времето не му е стигнало. Ако се беше задържал на престола по-дълго, може би Империята щеше да преживее своего рода ренесанс в икономически и културен план, въпреки напиращите варвари по границите. Знам ли...

**peshev2000** · 31-03-2016, 22:15

Браво Last roman, страхотно изложение! И аз така мисля не му е стигнало времето да възроди Империята, а доколкото помня е убит в следствие на заговор.

**Last roman** · 01-04-2016, 18:32

Спорно е дали смъртоносното му раняване е резултат на заговор или случайно получено в битка. Но подобни съмнения има още в Античността.

**Mitko Popov 8** · 26-04-2016, 18:04

Юлиан, безспорно, доказва пълководческите си умения, въпреки. че конницата побягва благодарение, на добрата му стратегия, успява, да победи. Побеждава силна войска и пред Ктезифон. Можв би той, би могъл да победи при Адрианопол.

**Thorn** · 26-04-2016, 23:47

То и Валент е могъл, но вместо това се опекъл ненадейно. Шансове е имал, армията му не е била слаба. При това няколко години по-рано ги е разбивал същите тези готи.

**г-н Никой** · 27-04-2016, 22:44

Thorn написа Виж мнение

Романизацията на не е протекла в такъв мащаб в Африка, където береберските езици се запазват (изключение е Тунис, но през 12 век латинският там изчезва)

Торне, дай някакво инфо за четене за романизацията (езикова и прочее) на Римска Африка.

**Thorn** · 28-04-2016, 00:03

Often called the Maghreb, North-West Africa is today divided from west to east into three countries, Morocco, Algeria and Tunisia. Two thousand years ago the area was inhabited by a people called the Berbers, but when the region was conquered by the Roman Empire, it was also colonized by Roman settlers.
Following settlement by the Jewish Diaspora and then the preaching of the Gospel, by the second century the area had started to become a centre of Latin-speaking Orthodoxy. Gradually, both Roman settlers and Romanized Berbers became Christian. In this way the region was to produce figures such as the Church writer Tertullian (c 155 – c 202), the martyr St Cyprian of Carthage (+ 258), the Righteous Monica, her son the philosopher Blessed Augustine, Bishop of Hippo I (+ 430) (1), the martyr St Julia of Carthage (5th century) and many other saints of God.

In the early centuries the Church here was also to be much shaken and divided by various heresies and schisms. There was fanatical Donatism from the fourth century onwards, Manicheanism which so tempted the pagan Augustine, and then Arianism brought by the invading Germanic Vandals in the fifth century. This dissidence and the ensuing schisms were much coloured by ethnic tensions between the wealthier Roman settlers and the poorer native Berbers, some of whom for ethnic and social reasons wished to differentiate themselves from the colonists.

Thus, the heresies and schisms of the region were much conditioned by politically-motivated nationalism. The process here was therefore similar to the rise of the ethnic heresies of Monophysitism and Nestorianism of the Copts in North-East Africa and the Semites in the Middle East. Nevertheless, in those areas Orthodoxy survived, whereas in North-West Africa, where there were once hundreds of Orthodox dioceses and bishops, today there are none. What happened? Let us look and see what we can learn from this tragedy for today.

The beginning of the end of Orthodoxy in North-West Africa came in the year 647 with the arrival from the east of the first Arab invaders, bringing Islam with them. The capture of St Cyprian’s great Christian Metropolia of Carthage in 698 and the gradual Islamization of dissident native Berbers followed. For the Orthodox, Islam was (as it still is) a Christian heresy, or rather a heresy of a heresy. Therefore, for political and ethnic Berber dissidents, Islam was just another opportunity to be independent of Roman colonial administration. However, this still does not explain why here in North-West Africa, Orthodoxy did not survive, unlike in Egypt and the Middle East, where native Orthodox Christianity has survived to this day. When and why then did Orthodoxy disappear in North-West Africa?

Undoubtedly, the main cause was the progressive emigration of Christians of colonial origin, who sought refuge from Islamic taxes elsewhere. Many of them had interests, property and family in other countries of the Western Mediterranean. In a word, they had somewhere else to go. Thus, on the capture of Carthage in 698, there was a huge exodus to Sicily, Spain and elsewhere in the Mediterranean. This exodus especially affected the educated elite, including churchmen, many of whom were not of native Berber origin, but were descendants of the Latin-speaking settlers of Roman times. This emigration continued in the eighth century. Some were even to settle as far north as Germany, as is mentioned in a letter of Pope Gregory II (715-731) to St Boniface.

Nevertheless, many Christians stayed on in North-West Africa throughout the eighth century and relations between Muslims and the remaining Christians, who by now often belonged to the same Berber race, were mainly cordial. Letters from the Christian Maghreb to Rome from the ninth century prove that Christianity was still a living faith at that time too. Although in the tenth century a reference to forty episcopal towns must be more historic rather than real, nevertheless Orthodoxy continued and several bishops and dioceses were active (2). Relations continued with the Patriarchal See in Rome and towards the end of the century, under Pope Benedict VII (974-983), a certain priest called James was sent to Rome to be consecrated Archbishop of Carthage. However, it is from this end of the tenth century that we hear that Christians are abandoning even the local form of Latin, and as in the Middle East, are using Arabic to communicate.

Unlike in North-East Africa and the Middle East, it is in the eleventh century that Orthodoxy finally begins to disappear in the Maghreb. Communities become isolated and ever smaller. For example, the church in Kairouan in Tunisia disappears from history in 1046 with the victory of militant Muslims. A second exodus occurs now, further weakening the Christian presence. In a letter from the Pope of Rome dated 17 December 1053, we hear that there are only five bishops left in all the Maghreb and that they are to recognize Thomas, Archbishop of Carthage as their Metropolitan. Two other bishops, Peter and John, perhaps of Tlemcen in Algeria or Gafsa in Tunisia, are mentioned, but we do not even know the names of the other two bishops at this time. By 1073 the Archbishop of Carthage is called Cyriacus, and there are now only two bishops left in all of North-West Africa. By 1076 he was alone and another bishop, Servandus, for Tunis, had to be consecrated in Rome.

These are the last communications that we have between the Christian Maghreb and Rome, which was by now in any case undergoing its own Gregorian Revolution. From this time on it is clear that surviving Christian communities are ever smaller and fewer, as emigration continues. With the capture of the Christian centre of Tunis in 1159 by the militant Muslim leader Abd al-Mu’min, who in 1160 also chased the Normans from what is now Tunisia, there was a further weakening. Without the protection of the Normans, a third exodus of Christians, following that of the end of the seventh century and the mid-eleventh century, now occurred.

Without monastic centres and writers, the Christians of the Maghreb faced assimilation. Unlike in the Middle East, where there were great figures like St John Damascene, there was no-one to argue the Orthodox cause with understanding of Islam, its culture and its language. There are no literary monuments, no Patristic figures, writing in either Latin or Arabic, from this period. The old Orthodox culture of North-West Africa was disappearing. True, even after the eleventh century, isolated survivals continued. Thus a Christian community is recorded in 1114 in Qal’a in central Algeria. In the mid-twelfth century an Africanized Latin was still being spoken by Orthodox in Gafsa in the south of Tunisia – at a time when Latin was nowhere spoken in Western Europe. And in 1194 a church and community dedicated to the Mother of God is recorded in Nefta, in the south of Tunisia (3).

In the thirteenth century, the apogee of Papal power, Spanish and Italians tried to conquer North-West Africa for Catholicism, as the Spanish had done in the Iberian Peninsula, and convert the Arab-speaking Muslims. However, importing Dominicans and other Catholics and setting up tiny chapels on the coastal fringes of the Maghreb led them nowhere. Not only did they fail to convert Muslims, but some of these imported Catholics within a few years themselves became Muslim (4). Moreover, these new religious imports had no contact whatsoever with the few remaining native Christians of the far older Orthodox Tradition. The latter were faithful, not to the new medieval Catholicism, but to the ancient Orthodox life of North-West Africa.

Thirteenth and fourteenth century Catholicism came from a different planet from that of historic Maghreban Orthodoxy. Thus, even though Berber Christians continued to live in Tunis and Nefzaoua in the south of Tunisia up until the early fifteenth century, they did not recognize the new Catholicism. In the first quarter of the fifteenth century, we even read that the native Christians of Tunis, though much assimilated, extended their church, perhaps because the last Christians from all over the Maghreb had gathered there (5). Moreover, this is the last reference to native Christianity in North-West Africa. Tunis seems to have been the last citadel from over twelve hundred years of Orthodoxy in North-West Africa. With assimilation in the sea of Islam, native Christianity now died out all over the Maghreb.

Enfeebled by ethnic and social division, weakened by the emigration of their elite and deprived of monastic life, not persecuted as such but nevertheless reduced by Islam to second-class citizens, isolated from the outside world, the Orthodox of the Maghreb were over seven centuries assimilated into the Muslim universe. In about 1400, after 700 years of faithfulness, the lamp of Orthodoxy in North-West Africa went out through lack of oil. It left vestiges only in folklore and language. For example, to this day the Touareg word for ‘sacrifice’ is ‘tafaske’, derived from the Latin word for Easter ‘Pascha’.

......

Notes:
1 Now called Annaba. In 1963 Matushka was the last Christian to be baptized in St Anne’s church in Blessed Augustine’s City of Annaba, before it was destroyed the very next day by Muslim bulldozers.
2 See P. 332 of Le Christianisme maghrébin (LCM) by Mohamed Talbi in Indigenous Christian Communities in Islamic Lands, M. Gervers and R. Bikhazi, Toronto, 1990. I am indebted to this valuable article, which is largely based on Arabic sources, for much of this article.
3 LCM, Pp. 338-9
4 LCM, Pp. 342 and 346
5 LCM, Pp. 344-45

courtesy of: http://www.orthodoxengland.org.uk/maghreb.htm

**Thorn** · 28-04-2016, 00:19

В Ифрикийи последние надписи на латинском языке относятся к середине XI в.

Восток в средние века. III. Магриб в IХ-ХI вв. Альморавиды и Альмохады

http://gumilevica.kulichki.net/HE2/he2302.htm

Съобщение

Битката при Аргенторат

Битката при Аргенторат

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment

Comment