Християнството

[gollum]

Тази тема ще е малко по-свободна откъм съдържание - най-малкото, защото въпросът е хипотетичен (както всяка друга тема, нагазваща в полето на алтернативната история), което не означава, че ще е дотам свободна като форма.
В тази тема ми се иска да обсъдим някои хипотетични въпроси (и във всеки случай, от областта на алтернативната история). Цялата европейска история и цивилизация (както и до голяма степен - исляма) се коренят върху приемането и разпространението на християнството в Римската империя и по-късното му разпространение върх цяла Европа. Едва ли можем да си представим европейското средновековие без него, още по-малко Ренесанса (най-малкото - той не би бил необходим , Голямата европейска експанзия и съвременната европейска глобална цивилизация. Въпросът, който ми се иска да обсъдим е доколко неизбежна (или ако предпочитате "закономерна") е появата и надмощието на монотеистична религия, а още повече - от типа на християнството. Дали има смислен вариант, при който е възможно християнството да не се превърне в доминираща държавна религия и да остане просто една от многото религии (да цитирам Пратчет : "със свои магазини и графити по стените"). Какво би станало, ако опитите за възвръщането на елинизма бяха успешни (като този на Юлиян Отцепника, например)?
Разбира се, за тези, които смятат, че историята и човешката цивилизация са подвластни на определени винаги действащи механизми и които, съответно, вярват в някаква форма на исторически детерминизъм, подобен въпрос е безсмислен - държавната монотеистична религия изглежда закономерен следващ етап в развитието на социалната организация.
Ще се опитам да събера множеството проблеми в няколко групи въпроси:

1? доколко надмощието на монотеистичните религии над политеистичните е предопределено или пък неизбежно; дали става въпрос за следващ етап в прогресивното развитие на социума и цивилизацията, ако се придържаме към някаква форма на исторически детерминизъм или по-скоро за алтернативни пътища, като ЕВропа поема по този, предопределен от християнството.

2? дали е възможно християнството да бъде "опитомено" още в структурите на римската империя и по този начин да бъде избегнато (ако приемем, разбира се, че се пхредприемат някакви стъпки в тази насока) и съответно, доколко конфликтът му с цивилизацията на Античността е неизбежен.

3? дали са възможни успешни по-късни опити за изместване на християнството (или пък за асимилацията му) - хипотетични опити, подобни на предприетия от Юлиян Отцепника.

4? доколко християнството и разпространението му като единствена официална религия в Европа е "отговорно" за настъпването на "Тъмните векове" - когато почти цялото цивилизационно-културно наследство от Античността е забравено или унищожено и на практика, европейската цивилизация се връща много назад в социално-икономическото и политическото си развитие - като темпове на развитие и като сложност и ефективност на основните форми.

5? какво би представлявала европейската цивилизация без историята на християнството.

Рамките на тази дискусия са до голяма степен свободни, помествам я тук именно защото по това време (късната Античност) започва всичко.

[ZWQRA]

Много хубава тема, Ам-Гъл. Аз лично замислях нещо подобно, но то беше засегнато в известна рамка в темата за падението на Рим. С повече инфо утре ще се включа.

[Parabellum]

Тук пускам едно кратко резюме за

История на Българската Православна Църква

I. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

Корените на Българската православна църква се крият в цветущите християнски общини и църкви, които били устроени на Балканския полуостров още през първите векове на християнската ера. Нашествието на славяни и прабългари в балканските земи /V²I - VII в./ разстроили до известна степен църковната организация и създали трудности за християнизаторската мисия, но не поставили дълготрайни препяствия по нейния път. Византийски писатели свидетелстват за различни връзки на Източната империя с новите заселници - славяни и прабългари, както и за взаимоотношения на завоеватели с християнизираното туземно население. Християнството проникнало сред българските славяни /прадеди на български народ/ още от VI - VIII век. Продължителният процес на християнско влияние постепенно /VII - IX в./ обхванал и прабългарите. Развитието на живота в страната и международните отношения на славянобългарските държави благоприятствали за успеха на християнството, което намерило достъп дори до ханския двор /IX в./. Местното население, покръстените български славяни, постонния контакт с Византия, размяната на военнопленници, употребата на гръцки език и др. фактори улеснили християнската мисия в Първата българска държава. Папа Николай I бил уведомен, че още в началото на 60-те години на IX в. "мнозина от българите станали християни". След покръстването на княз Борис I /865 г./ християнството станало официално вероизповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Константинопол били изпратени в България "отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра". Евангелското слово дало нови обилни плодове.

Княз Борис ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоустроена, автокефална Църква - дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата : да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България. За постигането на тази цел, като използвал умело историческата обстановка, благоприятните условия и переспективи, той минал по пътя на тригодишни преговори с Рим, за да обърне след това отново поглед към Византия. От 5.Х.869 до 28.II.870 г. в Константинопол заседавал църковен събор по делото на патриарх Фотий. Тук пристигнали български пратеници, посрещнати с подобаваща почит. На извънредно заседание /4 март/, с участието на римски пратеници и представители на четирите източни патриаршии, бил поставен на съборно разглеждане въпросът за църковната юрисдикция в България. След продължителни разисквания, в които ярко се отразили целите и задълбочаващите се вече противоречия на Рим и Константинопол, окончателно се утвърдило становището, че българския народ е свързан в църковно отношение с християнския Изток. Представителния форум на 4 март 870 г. създал отделна църковна област и поставил основите на Българската църква, която завинаги се свързала с източноправославната общност. Хронологически тя се явява осма по ред /след четирите източни патриаршии: Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Иерусалимска, и трите древни архиепископии: Кипърска, Синайска, Грузинска/ в тогавашната органическа общност на православните сестри църкви. Отначало Българската църква била автономна архиепископия. Тя се намирала под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила и първия си предстоятел, духовенство, богослужебни книги и др. Ползвала се обаче с широка вътрешна автономия. Скоро се създали условия за нейното процъфтяване и автокефално устройство.

II. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ

През 886 г. в България пристигнали най-видните ученици на светите славянски просветители Кирил и Методи. В градовете Преслав и Охрид били организирани книжовно-просветни школи. Именно в резултат на тяхната дейност настъпил т.нар. "Златен век" на старобългарската книжнина и образованост. Още в края на IX в. българския език станал официален в църквата и държавата. Строежът на църкви и манастири спомогнал за развитието на българското изкуство. От буренясала и трънлива езическа нива България станала истински духовен разсадник и мощен фар на славянската култура. Българската църква имала вече родна иерархия, растяла в благодатна сила и духовна зрялост, успешно утвърждавала православната вяра, благочестие и просвета, насочвала народа към духовен подем.

През Х век Първата българска държава достигнала върха на своето могъщество. Християнството дало тласък на прогресивния за онова време процес на феодализация и укрепило централната държавна власт. Църквата спологнала за вътрешнополитическия стабилитет на държавата и за създаване народностно, религиозно и духовно единство, за културното процъфтяване на народ и родина. След военните победи при р. Ахелой /Анхиалско/ и Катасирти /до Цариград/ българския владетел княз Симеон се провъзгласил за цар. Положението на Църквата в устройствено положение трябвало да отговаря на нарасналия международен престиж на българската държава. По онова време господствала създадената във Византия теория за тясна връзка между държава и патриаршия: "царство без патриарх не бива". По силата на този възглед към 919 г. на църковно-народен събор Българската църква била провъзгласена за автокефална и издигната в ранг на патриаршия. През 927 г. в резултат на сключения мирен договор взаимните отношения между България и Византия се подобрили. Както се вижда от историческия паметник "Архиепископи на България" /т.нар. Дюканов каталог/, тогава била потвърдена автокефалията на Българската църква и признато патриаршеското и достойнство.

През втората половина на Х в. поради военно-политически обстоятелства българският патриаршески престол се премествал последователно от столицата Преслав в Доростол, Триадица /София/, Воден, Мъглен, Преспа и накрая се установил в Охрид - столица на Западната българска държава, възглавявана от цар Самуил /976-1014 г./.

След падането на България под византийско иго /1018 г./ император Василий II признал автокефалията на Охридската архиепископия и със специални грамоти /хрисовули/ определил нейните граници, епархии, имуществени и др. права, но отнел патриаршеския и титул. От втората грамота на императора и "Дюканжевия каталог" ясно се вижда, че Охридската архиепископия е приемница и продължителка на древната Българска патриаршия. Макар да се намирала под различна политическа власт /на византийци, латинци, българи, сърби и турци/ нейната автокефалия била зачитана близо осем столетия - до неправомерното и унищожение в 1767 г. Въпреки че минала по пътя на сериозни изпитания и дълго време била ръководена от инороден клир, Охридската архиепископия успешно вършила своята църковна мисия, пазила славянското богослужение, съдействала за развитието на славянската писменост и укрепвала патриотичното съзнание на своето паство, а по-късно послужила като знаме на борците за българска църковна независимост.

В резултат на успешното въстание, ръководено от братята Петър и Асен /1185 - 1186 г./, било поставено началото на Втората българска държава със столица Търново. Поради приемствената връзка между църковните центрове в Преслав и Охрид, и особено въз основа на принципа за свързване държавния суверенитет с църковната автокефалия клирът и вярващия народ в Търновска България ратували за възтановяване на Българската патриаршия. Отначало /1186 г./ била учредена самостоятелна архиепископия в Търново. Наскоро се направили постъпки за нейното признаване по надлежния църковноканоничен ред и въвеждането и в патриаршия. В резултат на връзките /1203 - 1204 г./ на българския владетел цар Калоян с папския престол, установени повече с политическа цел, първия търновски архиепископ Василий бил провъзгласен от папа Инокетий III за примас. Той се титуловал: "примас и архиепископ на цяла България и Влахия".

Българската църква все повече укрепвала външно и вътрешно. Скоро се създали условия за всеобщо признание на нейната автокефалия и за издигането и в ранг на патриаршия. През 1235 г. в гр. Лампсак бил свикан голям църковен събор под председателството на Константинополскиа патриарх Герман II. Тук участвали много гръцки и български архиереи, игумени на манастири, светогорски монаси. Със съгласието на всички източни патриарси съборът утвърдил патриаршеското достойнство на Българската църква. Възглавявана от достойни предстоятели, тя била добре устроена, имала голям диоцез, проявила особена активност и оставила светла диря в историята. Под крилото на Българската патриаршия била организирана Търновската книжовно-просветна школа с представители преп. Теодосий Търновски, св. Патриарх Евтимий и още плеада културно-просветни деятели. Така тя станала ревностна продължителка на делото на Охридската и Преславската школи. Отбелязан бил значителен подем в областта на литературата, архитектурата, живописта и пр. Голям разцвет получила религиозно-богословската книжнина. Най-бележит писател, богослов и учител, изряден архипастир и пламенен родолюбец бил Търновския патриарх Евтимий /починал около 1404 г./.

След падане на Търново под османска власт /1393 г./ и заточението на патриарх Евтимий отново се разтроила автокефалната църковна организация. Българския диоцез бил подчинен на Константинополската /Цариградската/ патриаршия. Другия български църковен център - Охрид - просъществувал още няколко века /до 1767 г./ като твърдина на вяра, благочестие, народностен дух и независимост.

III. ЦЪРКОВНАТА ЗАКРИЛА НАД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ПЕТВЕКОВНОТО ДВОЙНО ИГО (ПОЛИТИЧЕСКО И ДУХОВНО)

В края на XIV в. българския народ изгубил своята свобода, политическа и духовна. Тежките условия на двойното иго възпрепяствали неговото културно и политическо развитие. Подтисничеството, експлоатацията и безмилостните жестокости принудили хиляди българи, заедно с по-голямата част от оцелялата интелигенция, да емигрират във Влашко, Молдавия, Русия, Сърбия и Австрия. Масови изселвания на българи от родните им земи ставали и след всеки бунт, след възстанията за независимост, както и след всяка руско-турска война.

Мнозина били насилствено помохамеданчвани, преселвани и избивани от османските завоеватели. Така например по заповед на великия везир Мехмед Кюпрюли били потурчени в 1657 г. чепинските българи. Поп Методий Драгинов от с. Корова съобщава, че тези, които отказвали да приемат мохамеданството, били избити, а на избягалите по горите били изгорени къщите. През XVI и XVII в. по същия начин били потурчени българи в Ловчанско, Тетевенско, Свищовско, Никополско и Търновско. Делиорманът, който в XVI в. бил още български, след XVII в. придобил мохамедански облик чрез колонизация и насилствено потурчване на християнското население, което се сляло с гъстата османска маса и изгубило родния си език. Такава съдба сполетяла много българи през XVII в. в Разлог, Крупник и р. Брегалница. През XVIII в. насилствено били помохамеданчвани преславските села Търновци и Черковна.

Една част от помохамеданчените изгубили завинаги народностното си съзнание и забравили родния си език. Друга част от тях, така наречените помаци или българомохамедани, запазили българския си език и обичаи, но изгубили за векове съзнанието за принадлежността си към своя народ.

Завоевателите не пощадили също християнските светини и културни паметници. В Търново били разрушени патриаршеската катедрала "Св. Възнесение" и дворцовата църква "Св. Петка". Покорителите на Търновска България унищожили 18 болярски църкви на хълма Трапезица. Храмът "Св. 40 мъченици" бил обърнат в джамия. Търновската царква "Св. Богородица" била преустроена в баня. В Пловдиска епархия чепински помаци разрушили 218 храма и 33 манастира. Във Видин била разрушена катедралата "Св. Богородица". Множество храмове в различни краища на българската земя били обърнати в джамии.

Тежък бил ударът и върху българската църковна организация, подчинена на Цариградската патриаршия. Фенерското духовенство провеждало асимилаторска политика. На първо време висшето българско духовенство било заменено с гръцко, което служело в храмовете и проповядвало на неразбираем за народа език. То откривало гръцки училища, които провеждали асимилаторска дейност. Такива имало в Търново, Свищов, Котел, Сливен, Пловдив, Одрин, Струга, Битоля, Воден, Струмица, Мелник, Сер и др.

Османските завоеватели дали на цариградския патриарх широки граждански и съдебни права. Той станал висок султански сановник и върховен началник на всички православни християни в Османската империя. Граждански и съдебни функции притежавали и епархийските владици, предимно гърци, които налагали на българското население данъци и ги събирали насилствено със съдействието но местната власт.

Измъчения български народ копнеел за църковна и политическа свобода и се борил срещу поробителя. През тази изключителна епоха Църквата се оказала най-добрия бранител на праотеческата вяра, пазител на народния дух и възпитател в дух на родолюбие. В организираното през 1598 г. първо Търновско въстание взели участие: Търновския митрополит Дионисий и епископите Теофан Ловчански, Иеремия Русенски, Спиридон Шуменски, Методий Романски /Тракийски/, а така също 23 никополски и 12 търновски свещеници.

През втората половина на XVI в. като организатор на освободителна борба е известен и Охридския архиепископ Атанасий.

През XVII в. съзаклятие организирал римокатолическия епископ Петър Парчевич.

В 1737 г. Самоковския митрополит Симеон бил обесен заради неговата родолюбива дейност.

Църквата дала много мъченици за вяра и род. Изумителни са подвизите на св. Георги Кратовски /+1515/, св. Николай Софийски /+1555/, епископ Висарион Смоленски /+1670/, св. Дамаскин Габровски /+1771/, св. Злата Мъгленска /+1795/, св. Иоан Българин /+1814/, преп. Игнатий Старозагорски /+1814/, св. Онуфрий Габровски /+1818/ и др.

Огромна роля за опазване православната вяра и народностното съзнание на българския народ през време на робството изиграли манастирите. Пръснати по цялата българска земя манастирите преди всичко задоволявали религиозните нужди на селищата, в които нямало църкви и свещеници. Те пазели християнското и народностното съзнание, насаждали благочестие, развивали книжовно-просветна дейност. Това се отнася най-вече до манастирите: Зографски и Хилендарски в Света гора, Рилски, Троянски, Етрополски, Дряновски, Черепишки, Кукленски край Асеновград, Лесновски, Гложенски, Драгалевски и др. Известни книжовници от тази епоха са : Владислав Граматик /XV в./, Димитър Кантакузин /XV в./, поп Пейо /XVI в./, Матей Граматик /XVI в./, поп Тодор Врачански /XVIII в./ и др.

Освен това, пътуващи монаси /таксидиоти/ обикаляли родната земя, откривали килийни училища, учели народа на българско четмо и писмо, вършели възродителна дейност. Те били предвесници на Българското национално възраждане. Неуморен таксидиот и книжовник бил Йосиф Брадати /XVIII в./.

През време на игото килийни училища имало в Трявна, Елена, Враца, Габрово, София, Пловдив, Пирот, Скопие, Самоков, Калофер, Сопот, Копривщица, в селата из Странджа планина и другаде.

В манастирите били организирани редица бунтове срещу поробителя. Оттам излязъл и първия пламенен зов за национално осъзнаване. Преп. Паисий Хилендарски /втората половина на XVIII в./ стои в началото на Българското възраждане. В неговата "История славяноболгарская" е начертана пограмата за църковно-национална и политическа независимост. Тази дивна книга привлякла и други труженици за народна подбуда. Между следовниците на преп. Паисий били и следните духовници: св. Софроний Врачански /1739-1813/, иеросхимонах Спиридон от Габрово /XVIII в./, иеромонах Иоаким Кърчовски /+1820/, иеромонах Кирил Пейчинов /+1845/ и др. Раждвижили се и съпротивителните сили на народа. Започнала борба за църковна и държавна независимост, която довела до желания край: извоюването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на България в 1877/78г.

IV. БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ

Няколко столетия Българската църква се намирала под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцката църковна организация, в която били включени и българите, както и отъждествяването на веровата с народностната принадлежност от страна на завоевателите, станали причина с течение на времето българите в Османската империя да бъдат уеднаквени с гърците и да бъдат наричани също "рум-милети", т.е. гръцки народ. Така българите постепенно престанали да бъдат считани за отделен народ.

В течение на пет века завоевателят стоварвал ударите си главно върху православно-християнската вяра на покореното население и се стремяло да го асимилира.Неизменното пребиваване на българския народ в праотеческата вяра допринесло за запазване и на съзнанието му за народностна принадлежност. Духовното напрежение в този продължителен стоманен отпор издигнало мнозина до ореола на светостта. Българския народ, свързан по участ и историческа мисия с другите балкански народи, допринесъл твърде много за спиране настъплението на Исляма към Западна Европа, което от своя страна е могло да има отрицателни последици в нейното развитие и да забави Ренесанса. Следователно тази роля на българския народ има общоевропейско и оттук световно културно-историческо значение.

През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, преп. Паисий Хилендарски чрез своята с огнен патос написана книга "История славянобългарска" поставил началото на Българското възраждане. Преп. Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала будително-просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло: формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл.10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.

През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.

Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.

С Първата световна война, по силата на мирните договори, Българската екзархия била лишена от ведомството си в Македония и Беломорска Тракия. Още през 1913 г. екзарх Йосиф I се преместил от Цариград в София. След неговата смърт /1915 г./ Екзархията дълго време била възпрепяствана да пристъпи към избор на свой редовен предстоятел. Отдавайки се обаче по-безпрепяствено на своята пряка мисия, тя засилила духовно-просветната си и социално-етична дейност. Организиран бил редовен църковен печат, засилило се разпространението на св. Библия и на богословската литература, борбата срещу инославните пропаганди и др.

V. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ

Учредяването на Българската екзархия /1870 г./ е преходен исторически етап към възстановяване на Българската патриаршия, прекратила неправомерно своето съществуване в края на 14-то столетие.

Още през възрожденската епоха българските църковни дейци замислили осъществяването на идеята на преп. Паисий Хилендарски за възстановяване на Българската патриаршия.

Зависимостта от Цариградската патриаршия, трудностите произтичащи от политическото иго и други фактори, налагали обаче да се върви към постепенно осъществяване на този възрожденски идеал.

След края на Втората световна война /1944 г./, в България бе създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви /особено Руската/ на 22.II.1945 г. бе вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепястваше нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия призна автокефалията на Българската църква.

През 1950 г. бе изработен "Устав на Българската православна църква", който подготви по-нататък пътя към възстановяване на Патриаршията. Още в началото /чл. 1/ на Устава "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия".

В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската Православна Църква реши да свика на 8 май с.г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.

За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския /Санкт Петербург/ и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви.

Свикания съгласно Устава Трети църковно-народен събор /8-10 май/ въстановил патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избра Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за Патриарх Български и митрополит Софийски.

Интронизацията станала непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ.

Нововъзстановената Българска патриаршия бе призната от всички православни църкви. Нейния предстоятел установи жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той доби широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израстна престижът на Българската църква както всред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.

След блажената кончина на Светейшия Патриарх Кирил /7 март 1971 г./, в заседанието си на 19 май 1971 г., въз основа чл. 16-23 от Устава на Българската православна църква, Св. Синод реши да се произведе избор за нов патриарх.

Свикания на 4 юли 1971 г. Патриаршески избирателен църковно-народен събор избра единодушно Негово Високопреосвещенство св. Ловчанския митрополит Максим, тогавашен наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски.

Непосредствено след това в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", в присъствието на представители на правителството и на българската културна общественост, на гостуващите делегации и многочисления вярващ народ тържествено бе извършена интронизацията на новия патриарх.

В това голямо общоцърковно тържество участваха със свои делегации, привествия и поздравления следните църкви и междухристиянски организации: Вселенската патриаршия, начело с митрополит Спиридон Родоски; Александрийската патриаршия, начело с митрополит Синесий Нубийски; Иерусалимската патриаршия, начело с архиепископ Имений Лидски; Руска православна църква, начело с Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен; Грузинската църква, начело с Патриарх-католикос Ефрем II; Сръбската църква, начело с епископ Емилиян Славонски; Румънската църква, начело с Патриарх Юстиниан; Кипърската църква, начело с хорепископ Хризостомос Констански; Еладската църква, начело с митрополит Стефан Трифилски; Полската православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Василий Варшавски; Чехословашката православна църква, начело с предстоятеля и митрополит Доротей; Финландската църква, начело със свещеник Олли Бергман; Руската православна църква в САЩ, начело с архиепископ Иоан Чикагски и Минеаполски; Японската православна църква, начело с архиепископ Владимир; Арменската църква, начело с епископ Дираир Мардикян; Световния съвет на църквите, начело с пастор Йенс Томсън, помощник-генерален секретар; Християнската миротворна конференция, начело с нейния генерален секретар д-р Януш Маковски; организация "Пакс", начело с Мечислав Стахура. Присъстваха също представители на Българската Акронска и Детроитска епархия в Америка, начело на протоиерей Борис Вангев.

[Parabellum]

Тази кратка история я пускам за да имате напредстава горе-долу за какво става въпрос.
А иначе темата я продължаваме.
Дайте да я започнем от 325г., когато в Никея се свиква първият Църковен Събор, на който се приема т.нар Никейски Символ на Вярата-Светата Троица.
Отец-Син-Светия Дух.

[Parabellum]

Ето го Символът на Вярата



Тук слагам Преводът му. Не съм сигурен дали съм го превел правилно-позабравил съм доста работи


Символ на вярата
1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин

[Parabellum]

Първата ерес в ранното християнство е свързана с Арий-Арианството.
Арий бил александрийски свещеник, човек безмерно горделив и честолюбив. Отхвърляйки Божественото достойнство на Иисуса Христа и Неговото равенство с Бог Отец, Арий лъжовно учел, че Божият Син не е Единосъщен с Отца, че е сътворен от Него във времето, като нещо средно между Бог и човек. По настояване на александрийския патриарх Александър бил свикан поместен събор, който осъдил лъжеучението на Арий, но той не се покорил. Жалвайки се от определението на Поместния събор, изпратил писма до много епископи из целия православен Изток и получил поддръжка в своето заблуждение от някои от тях. За да разследва възникналия смут светият равноапостолен император Константин (празн. 20 май) запитал епископата и, получил уверение че ерестта на Арий е насочена против най-основния догмат на Христовата Църква, се решил да свика Вселенски Събор.

На поканата на св. Константин в Никея се отзовали 318 епископа от различни държави, много от тях носещи по телата си следи от изтезания. Всред тях били и великите светила на Църквата - Св. Николай, архиепископ Мирликийски, св. Спиридон, епископ Тримитунски (празн. 12 дек.) и други до днес почитани свети отци. Александрийският патриарх Александър пристигнал заедно с човека, когото Църквата помни като св. Атанасий Велики - голям ревнител за чистотата на Православието (по това време дякон, а по-късно сам Александрийски патриарх). Император Константин присъствал на заседанията на Събора.


Подкрепен от 17 епископа, Арий се държал гордо, но учението му било опровергано и бил отлъчен от Църквата. Приет и утвърден бил православният Символ на вярата. В него светите отци формулирали апостолското учение за Божественото достойнство на Второто Лице на Пресветата Троица - Господа Иисуса Христа. Ереста на Арий била разобличена и отхвърлена като заблуда на гордия разум. След решението на главния догматически въпрос, Съборът установил също двадесет канона (правила) за църковното управление и дисциплина, както и въпросът за празнуването на Св. Пасха. Светите отци постановили Тя да се празнува в различен от юдеите ден и непременно в първата неделя след деня на есенното равноденствие (който през 325 г. бил на 22 март).



Свиканият от император Константин събор осъдил арианството като ерес, но по-късно императорът поддържал Арий поради някакви политически интереси и му оказвал официално покровителство. На Вторият вселенски събор в 381 г. в Константиновпол арианството било отново осъдено.

[gollum]

предложение

Не, моето намерение беше малко по-различно. Иска ми се да започнем от самата поява на християнството и не толкова да се занимаваме с богословски въпроси, колкото с цивилизационното значение на християнството и най-вече - какво би станало ако нещата не бяха тръгнали по текущия път. Като времева рамка ми се струва, че е добре да приемем от периода от първите сведения за християнството до окончателното му налагане като официална общоеевропейска религия. Разбира се, теоретичните обсъждания могат да отиват и по-далеч.

[IYI-jorovelev]

1. Кан Кубрат e бил християнин......

2. Исус e учил при есеи и зилоти....

3. За есеите има съмнение (предположение), че сa течиение в древнобългарското жреческо изкуство или поне сa имали вземане-даване.

4. Исус не e умрял нa кръста (физически нe e възможно зa 1 ден дa сe умре нa нeгo, обикновенно тoвa става нa втория или третия дeн при условие чe e с привързани или приковани крака както е в случая).
Но...дали e вярно или не, това нe омаловажава нито личноста му нито дейноста му..


Приведено на кирилица от ZWQRA

[gollum]

Аз не знам за някакви доказателства, че Кубрат е бил християнин, но по-важното е, че това няма никакво отношение към обсъжданата тема. Или поне аз не го виждам.
Не виждам как някаква жреческа каста или учение в Палестина ще има нещо общо с древните български племена.
Исус, поне според достъпната информация, умира на кръста, защото е прободен с копие в сърцето от римски войник. Нещо, което при повечето хора довежда до съответното прискърбно състояние на липса на живот.

Но, да повторя още един път - тази тема не е за обсъждане на християнството като религия, а още по-малко, като съвкупност от догми. Мисля че достатъчно ясно съм написал къде са рамките и насоките на темата (или поне на мен така ми се струва) в откриващия пост. Ако това все пак не е така, мога да се поясня допълнително (или пък, което може би и ще направя - да я преместя в аналитичната част на форума).

[IYI-jorovelev]

Izviniavam se 4e pi6a na latinica no v kluba ot kolito pi6a nemat kirilica.
Dobre 4e ima koj da go prevejda.
Spored Vizantijski izto4nici, Kubrat e u4il v Konstantinopol i e priel Hristianstvoto tam. Negovia grob kakto i tozi na Asparuh sa spored hristianskite tradicii.(Namereni sa v Ukrajna)
V apokrifnata literatura se pi6e, 4e Bulgarite vodiat na4aloto si ot Ziezi - sin na Sem i vnuk na Noj. Ot tova sledva 4e nie sme semitski narod i dostata4no dreven.Po-kasno 6te Vi citiram ot koj avtor e tvardenieto, 4e eseite imat ne6to ob6to s drevnite BG. (Mislia 4e e Hristo Madjarov)
A pravi li Vi vpe4atlenie 4e samo nie kazvame na Evreite - Evrei. Samo nie - za6to li? A i kontinenta ni e sas sa6tia koren Evropa.:? A za parvi pat tozi etnonim e polzvan po na6ite zemi (v trakia po-to4no strandga) za naimenuvaneto na teritoria.
Za Isus:
Spored izto4nici ot Egipetskite biblioteki i ot miusulmanski takiva, Toj e prejivial rapavaneto. Spored zakonite na Rimskata Imperiata, razpavani sa na krast samo borcite protiv samata Imperia i e triabvalo da stoiat na nego 3 dni - a Isus e svalen na sa6tia den(za6to:? ?). Proboden e v rebrata a ne v sarceto (taka pi6e v Bibliata koiato 4etoh). Ako e bil osaden ot Sinedriona (kakto e spored nekoj) e triabvalo spored tehnite zakoni a bade ubit 4rez zameriane s kamani - tova ne e stanalo ZA6TO?
Kakvo e ob6toto s temata za "Християнството, основа на съвременната европейска цивилизация?".
Dosta (spored men razbira se, koeto ne e nepremeno verno).
Sled svalianeto na Isus ot krasta, Maria Magdalena i Moisei Arimateiski (tozi kojto svalja Isus ot krasta, namira6t se v sobstvenia mu imot a ne na halma Golgota(dokazano)?) vednaga zaminavat za Evropa. Za tova ima materiali v Frenskata nacionalna biblioteka.
Ima mnogo razminavania v tvardeniata na 4etirimata evangelisti kakto za proizhoda taka i za miastoto na ragdane a sa6to dali sa do6li madreci ili ov4ari. Problema idva izglegda ot po-kasnite redakcii na Bibliata avtorstvo na otcite ot Rimskata imperia(pone tri ustanoveni do sega).
Ako Vi e napravilo vpe4atlenie Rimlianite ni nari4at ERETICI a ne EZI4NICI. EZI4NICI sa nari4ani vsi4ki nehristiani, a ERETICI vsi4ki hristiani s nekoi otklonenia v dogmite. Kakvi li ne6ta sa znaeli za nas koito nie sega ne pomnim.
A Sharl de Gol e kazal na Todor Jivkav i delegaciata mu, 4e evropejcite trebva da sa blagodarni na Bulgarite za tova 4e sa donesli civilizaciata v Evropa. Strano spored mnozina no kakvo li e znael toj???
Ta ob6toto s temata - nie sme edna ot parvite darjavi v Evropa (karta ot IV vek). A po drugi izto4nici Bulgarite sa drevni trako-ilirijci??? A naj-staroto obraboteno zlato e po Trakijskite zemi(VARNA).
Oh.... maj se polu4i dosta obarkano i razhvarliano, no tova e v momenta v glavata mi. Nadiavam se skoro da go podredia i sistematiziram za da e po-iasno za vsi4ki. Predvidil sam i multimedijno predstaviane na apokrifnata BG istoria. Dano ne mi mine kotka pat. :tup:
Do skoro!!!

[IYI-jorovelev]

IYI

[gollum]

Хъм. "Махалото на Фуко" е хубава книга и да си призная много се забавлявах, докато я четох. Но не съм си и мислил, че ще срещна подобни на някои нейни герои на практика. Теорията за световния заговор е хубава литературна тема, вярата в апокрифите и задаването на тайнствени въпроси също. Но защо ли си мисля, че ако пожелая да докажа нещо въз основа на подобен род "доказателства", то каквото и да е то - ще го сторя. Съвсем не смятам, че българите са някакъв избран народ или пък, че всичко едва ли не има български корен. Може и да е много забавно да се мисли така, но аз предпочитам именно да се забавлявам с подобни писания.

[Sir Gray]

Че то в "Махалото" точно това се показва - как човек с малко въображение и остроумна игра на асоциации може да "докаже" всичко - наистина интересна игра, но само игра. За ""богоизбрания" български народ ми се струва също такава игра, забавна, но напълно несериозна.

[gollum]

Ами това ми беше и на мен мисълта .

[Sir Gray]

Аз да потвърдя.....
:lol: :lol: