Когато любителят на морска тематика чете интернет страниците или групи във Facebook, посветени на дредноути или линейни крайцери, винаги се набива на очи сравненията на един тип крайцери с други: Дерфлингер или Тайгър; Зайдлиц или Лайън; Фон дер Тан или Инвинсибъл? Залповете в Ютландския бой са затихнали отдавна, но престрелките във виртуалното пространство се разгарят непрекъснато, като всеки почитател на един или друг флот, на един или друг тип кораб го брани с фанатично отчаяние, готов дори да наруши добрия тон на дискусията. За да се сравнят тези диаметрално противоположни кораби, плод на различна концепция, трябва да се върнем назад във времената на додредноутната епоха, където са техните корени.
Като империя над която „слънцето никога не залязва“ Обединеното кралство има нужда от множество крайцери, които да охраняват търговските пътища, включително да унищожават противникови рейдери, да служат като стационери в отвъдморските колонии и да бъдат използвани като бързоходно крило в бойната линия наред с броненосците. Предтеча на линейните крайцери стават „белите слонове“ в Кралския флот – бронепалубните крайцери „Терибъл“ (Terrible) и „Пауърфул“ (Powerful). Построени като отговор на руския броненосен крайцер „Рюрик“, те развиват огромна за времето си скорост от 22.5 възла, имат гигантско водоизместване от 14 200 тона, съозмеримо с броненосец от типа „Маджестик“, но уви огневата мощ е на „крайцерско“ ниво – 2х234мм оръдия и 16х152мм оръдия. Като типичен представител на бронепалубните крайцери, те нямат бордова броня, а само бронева палуба с дебели скосове – 114-152мм и въглищни бункери, които да ги пазят от противниковите снаряди. С усъвършенстването на стоманата и появата на по-тънката, но с повишена снарядоустойчивост стомана закалена по метода „Харви“, а по-късно и круповата стомана, англичаните се връщат към броненосните крайцери, чието развитие е временно спряно от средата на 80-те години на ХIX век.
Броненосното крайцеростроене бележи бърз ръст: построени са броненосните крайцери „Креси“ (6 ед., 2х234мм, 12х152мм оръдия, водоизместване 12 100 тона, скорост 21 възла), последвани от уголемената им версия „Дрейк“ (4 ед., 2х234мм, 16х152мм оръдия, водоизместване 14 200 тона, скорост 23 възла), бюджетната версия „Кент“ (10 ед., въоръжени със средно калибрена артилерия от 14х152мм, водоизместване 9800 тона, скорост 22 възла) и „Девъншир“ (6 ед., 4х190мм, 6х152мм, водоизместване 10 850 тона, скорост 22 възла). Построените типове броненосни крайцери са идеални за охрана на търговското корабоплаване или унищожаване на въоръжени търговски кораби, действащи като рейдери. Артилерията им е напълно адекватна да унищожи всеки лек или бронепалубен крайцер от онова време. Високият им надводен борд им гарантира отлична мореходност, далечината на плаване също е много добра. Защитата остава „крайцерска“ – 152мм броневи пояс по водолинията, като в случая с класа „Кент“ дебелината е намалена до 100мм. От друга страна малобройният главен калибър (2х234мм оръдия) е явно недостатъчен да бъдат включени в бойната линия. Едно попадение (което се доказва на практика от боя при Коронел) може да извади половината от тежката артилерия извън строя.
Успоредно с крайцерите „защитници на търговията“ английското адмиралтейство пристъпва към строителство на качествено различен тип кораби. Смяната на концепцията донякъде се дължи и на смяната на главния корабостроител на флота – Уилям Хенри Уайт е сменен от Филип Уотс. Крайцерите се лишават от неудобните двуетажни каземати, при които долния ред оръдия не могат да стрелят дори при умерено вълнение. Силуетите стават по-ниски и приземисти. Първите крайцери от новия тип са „Дюк ъф Единбург“ (2 ед., 6х234мм, 10х152мм, водоизместване 12 790 тона, скорост 23 възла.). Те са последвани от серията „Уориър“ (4 ед., 6х234мм, 4х190мм, водоизместване 12 790 тона, скорост 23 възла.). И двата класа получават пълна 152мм поясна броня по водолинията. Независимо, че дебелината на броневия пояс се запазва на нивото на предходните класове, площта на защита е много по-голяма. Водени от изводите от Цушимския бой, където е установено, че най-дебелата броня, пробита от 305мм снаряд е 152мм, и то от дистанция 3000-4000 метра, е преценено, че 152мм броня подсилена с 38-51мм скос и въглищни бункери е достатъчна да удържи 305мм попадение от далечно разстояние и напълно адекватна срещу 254мм, 240мм и 234мм снаряди, с каквито са въоръжени броненосните крайцери на потенциалните противници. С аналогична защита са построени и броненосците тип „Канопус“ предназначени за колониална служба. При последната серия броненосни крайцери тип „Минотавър“ (3 ед., 4х234мм, 10х190мм, водоизместване 14 800 тона, скорост 23 възла), акцентът е поставен върху монтирането на повече тежки оръдия от двата основни калибъра – 234мм и 190мм. По този начин е спазено изискването на Фишър, че броненосните крайцери и изобщо бързоходните кораби трябва да имат като въоръжение „най-лекия от тежките калибри“ (разбирай 234мм) и най-тежкия от леките калибри (190мм).
Това което подценяват анлийските конструктори в периода 1904-1914 г. е еволюцията в областта на снарядите и взривните вещества. Появават се бронебойни снаряди със стабилни закъснители, които се взривяват след проникване зад бордовата броня. Нараства теглото и пробивната сила на най-масово използваните снаряди по това време – 305мм. Докато по време на Руско-японската война снарядите тежат по 300-331кг, вече към 1914 г. английските тежат 386кг, германските – 405кг, новите руски 305мм – 471кг, австро-унгарското - 450кг. Внедряването на централизираната система за управление на огъня увеличава дистанцията на действителен огън. Вече дистанция от 8000-10 000 ярда и поразяването на противниковия кораб са нещо напълно нормално.
Повлиян от идеите на Куниберти за „идеален кораб за Кралския флот“ енергичният Джеки Фишър създава нов тип боен кораб – „Дредноут“ въоръжен с еднокалибрена тежка артилерия от 10х305мм оръдия. В сравнение с предшествениците от сериите „Лорд Нелсън“ и „Кинг Едуард VII“, които са въоръжени с тежки оръдия от два главни калибър – 305мм и 234мм, респективно 305мм и 203мм, „Дредноут“ има 10х305мм оръдия, от които осем могат да стрелят побордно. Фишър обаче счита, че бъдещето принадлежи на бързоходните бойни единици. Освен „Дредноут“ (1 бр.) са заложени и три броненосни крайцера тип „Инвинсибъл“, с което ясно се изразяват предпочитанията на първия лорд на Адмиралтеството. Докато „Дредноут“ е еволюция на линейния кораб от броненосец в all-big-gun линкор, създаден за да бъде гръбнак на британския флот и основа на бойната линия, то идеята на новите крайцери е революционна. През лятото на 1904 г. се обсъжда вариант на броненосен крайцер наречен Unapproachable въоръжен с 16х234 в осем двуоръдейни кули, 152мм пояс и скорост от 25.5 възла. През октомври е обсъдена възможността за замяна на 234мм оръдия с 254мм, но Фишър възразява, че няма практическа разлика между 234мм и 254мм снаряд. На съвещанието на адмиралтейството от декември 1904г. се появява идеята за монтиране на „линкорен“ калибър на броненосните крайцери от 305мм. Формулираните задачи са следните:
1. Разузнаване с бой;
2. Близка подкрепа на линейния флот по време на бой – използването им в качеството на бързоходно крило;
3. преследване на неприятелския флот;
4. защита на търговското корабоплаване.
Създадени по дредноутна концепция, въоръжени с 8х305мм оръдия, развиващи огромна за времето си скорост над 26 възла те са смъртоносни за всеки един броненосен или
лек крайцер. Възползвайки се от съвършената си система за управление на огъня и по-високата си скорост, британските линейни крайцери от първото поколение са опасен противник за всеки един броненосец от до-дредноутната епоха. Те се явяват логичен завършек на развитието на броненосните крайцери на Обединеното кралство и слагат точка в надпреварата с останалите велики сили строящи броненосни крайцери, тъй като „Инвинсибъл“ превъзхожда „Рюрик II“, „Едгар Кине“, „Пиза“, „Тенеси“, „Ибуки“ и „Блюхер“. Независимо че по защита „англичанинът“ отстъпва на някои от късните броненосни крайцери („Блюхер“, „Пиза“, „Ибуки“) тяхната огнева мощ и тежки снаряди превръща в уязвими дори по-добре защитените им опоненти. Изглежда еволюционния път на развитие в Кралския флот е правилен и потвърждава сентенцията на Фишър, че „Кралския флот винаги пътува в първа класа“ и той е „законодателят в модата“, но…..
На 20 февруари 1911 г. във Флота на Откритото море влиза първия линеен крайцер – „Фон дер Тан“. Неговата поява бележи нова еволюция във военното корабостроене. Влизането му в строя превръща автоматично построените 6 броненосни крайцера от дредноутен тип („Инвинсибъл“, „Инфлексибъл“, „Индомитейбъл“, „Индефатигейбъл“, „Ню Зилънд“ и „Австралия“) в морално остарели бойни единици. Той представлява първата успешна амалгама между скоростен броненосен крайцер от дредноутен тип с въоръжение и защита на линеен кораб.
Преди конструирането му германският флот има вече няколко поколения от броненосни крайцери, но повечето от тях са с по-малко водоизместване от английските им опоненти 9000-10 000 тона срещу 12 000-14 000. Защитата с изключение на „Фюрст Бисмарк“ е по-слаба (100мм срещу традиционната защита от 152мм на британските броненосни крайцери). Главният калибър от 210мм също отстъпва на 234мм английски оръдия. Единствено ранните броненосни крайцери от типовете „Фюрст Бисмарк“, „Принц Хайнрих“ са въоръжени с 240мм оръдия. С тежките си оръдия, дебела, но тясна броня и ниска за броненосен крайцер скорост от 18.7 възла „Фюрст Бисмарк“ наподобява повече на броненосец втори ранг отколкото на броненосец. Първият пълноценен клас германски броненосни крайцери е типа „Шарнхорст“, който е съизмерим с английските „Дюк ъф Единбург“ и „Уориър“. „Блюхер“ заема особено място в германското крайцеростроене. Той се явява крайцерска версия на дредноутите тип „Насау“ и последващо развитие на броненосните крайцери „Шарнхорст“. Като разположение на артилерията – хексагонална диспозиция той е копие на „Насау“, като калибър – на Шарнхорст, но с подобрена защита. Независимо от широкотиражираната версия, че адмирал Фишър е иницирал „изтичане на информация“, че строящите се във Великобритания нови броненосни крайцери са с главен калибър от 234мм и е заблудил германците да заложат крайцер с по-малки оръдия, няма доказателства в тази насока. Просто германските конструктори проектират кораб с „крайцерска“ артилерия и защита, който да бъде използван както за разузнаване, така и за бързоходно крило в бойната линия в случай на бой с аналогични единици. Следва да се има предвид, че 210/45 оръдие на „Блюхер“ се различава по балистика и далечина на стрелбата от 210/40 монтирано на класа „Шарнхорст“. Докато оръдието на „Блюхер“ стреля на 19 000м и е съпоставимо с далечината на стрелба на оръдията на „Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“, то 210мм оръдие на „Шарнхорст“ е с далeчина на стрелбата от 16 300м. Развитието на броненосните крайцери в Германия следва своята логика, като не се придвижва така скокообразно както във Великобритания, а проектите са плод на постепенно, плавно увеличаване на размерите, защитата и скоростта.
След като стават известни данните за артилерията, защитата и въоръжението на „Инвинсибъл“ (англичаните умишлено сочат в справочника Jane’s Fighting Ships цифрата от 178мм бордова броня и скорост от 27-28 възла), германците създават първия си пълноценен линеен крайцер.
Фон дер Тан е така конструиран, че да отговори на най-съвременните изисквания:
1. Броневата защита е рязко подобрена спрямо „Блюхер“. Вече главният броневи пояс достига 250мм дебелина и е с височина 1.24м в най-дебелата си част. От тези 1.24м 0.36м се намират под водата, като бронята постепенно изтънява до 150мм на протежение от 1.60м. Горният пояс с височина от 2.10м е с дебелина 200мм, като при барбетите от главния калибър дебелината е 225мм. Скоростта без форсаж е 24.7 възла, а при форсиране – 27.4 възла. Допълнителна защита зад основния пояс е 50мм скосена палуба.
2. Германският линеен крайцер има истинска противоторпедна защита с дебелина от 25мм, изработена от хомогенна стомана, която се простира по протежение на цялата цитадела от кула „А“ до кула „Д“.
С монтирането на 305мм оръдия на „Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“ английските конструктори ги превръщат в „яйца въоръжени с чукове“. Създаден около идеята за all-big-gun кораб, „Инвинсибъл“ съчетава много нововъведения като парна турбина, единен главен калибър, централизирана система за управление на огъня, механичен аналогов компютър на Полен и Дюмараск. Всичко е чудесно, но тези нововъведения са натикани в корпус на броненосен крайцер – т.е. кораб от предишна епоха. Английските корабостроители не отчитат факта, че 152мм вертикална броня вече не е достатъчна да защити крайцерите от противниковите 305мм снаряди. При изпитания на английски 12 дюймови бронебойни снаряди, снабдени с бронебоен калпак е отчетено, че при ъгъл на падане по-голям или равен на 20 градуса има много малък шанс снарядът да проникне през 152мм броня, тъй като обикновено се чупи и остава в негодно да се взриви състояние. При падане на снаряда под ъгъл от 30 градуса, дори пълен със сол, 305мм снаряд не може да пробие броня равна на половината калибър (152мм). Пълните с лидит бронебойни снаряди обичайно се чупят при удар върху броня със средна дебелина. Изводите на английското адмиралтейство са, че шест дюймовата броня е напълно достатъчна да спре тежките противникови снаряди (283мм и 305мм). В навечерието на Първата световна война артилерията е изминала дълъг път и в германския, руския и американския флотове са създадени достатъчно надеждни взриватели на бронебойните снаряди. Те се взривяват не само при ъгъл на падане на снаряда около под 20 градуса, което кореспондира на 8-10 000 ярда дистанция на боя, но и при ъгъл на падане над 20 градуса, като снарядът и най-вече взривателят не са толкова чувствителни и са способни да сработят след преминаване зад бронята.
Следващият проблем е противоторпедната защита или по-скоро липсата на такава. Традиционно английските броненосни крайцери нямат противоторпедна преграда и са уязвими за торпеда и мини. Красноречиво доказателство е потопяването на трите броненосни крайцера Абукир, Хоуг и Креси от U-9. Проблемът е, че новото поколение кораби, а именно линейните крайцери струват доста повече – 1 630 000 паунда срещу 1 340 000- 1 400 000 за броненосен крайцер от типа „Минотавър“ и 1 200 000 за броненосен крайцер от типа „Уориър“. Тяхната защита срещу торпеда е чисто символични – бронирани екрани с дебелина от 38мм по протежение на барбетите от главния калибър, които обаче са безсилни да се справят с подводни пробойни и да ограничат нахлуващата във корпуса вода.
В навечерието на Първата световна война Гранд флийт има значително количество дредноути и линейни крайцери въоръжени с 305, 343 и 381мм оръдия, но защитата им е на ниво броненосци. Първите три поколения дредноути – „Белерофон“, „Сейнт Винсент“ и „Нептун“ са защитени с 250мм пояс по водолинията и втори пояс (цитадела) с дебелина 200мм – точно толкова, колкото е защитата и на „Фон дер Тан“, който съгласно немската класификация се води Grossеkreuzer. Накратко имаме 7 английски дредноута защитени на ниво германски линеен крайцер и 6 линейни крайцера, защитени на ниво броненосен крайцер. Следващият клас „Колъсъс“ ( 2 ед.) е защитен на нивото на германските линейни крайцери тип „Молтке“. Английският дредноут има 279мм основен пояс и 200мм горен пояс (цитадела), а германския линеен крайцер е защитен с 270мм главен пояс и 200мм цитадела. „Великолепните котки“ имат измамно подобрение на защитата, тъй като реално 229мм броня, прикрива само машините и котлите. Погребите на кула „А“ и „В“ и „У“ са защитени със 152мм броня. Още по-тънка е бронята на „Тайгър“, която върху носовите погреби е само 127мм. Единственото слабо утешение е, че височината на пояса е малко повишена, като под основния броневи пояс е монтирана 76мм „престилка“ с ширина 0.91м , за да спира подводните снаряди.
Следващото поколение германски линейни крайцери „Зайдлиц“ е с линкорна защита – 300мм на главния пояс, 230мм цитадела и 265мм защита върху погребите на ешелонно монтираните кули от главния калибър. Със същата защита е и „Дерфлингер“, с тази разлика, че горният пояс е с дебелина 230мм, тъй като всичките кули са разположени в диаметрална плоскост, не е необходимо цитаделата да бъде удебелявана до 265мм в района на побордно разположените кули. Тези два класа линейни крайцери стигат нивото на защита на английските дредноути с 343мм оръдия – „Орион“, „Кинг Джордж V“ и „Айрън Дюк“. Всички те имат 300мм главен пояс и 230мм горен пояс.
Ако разгледаме първите две поколения английски линейни крайцери („Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“) и ги сравним с дредноутите от тяхното поколение – „Дредноут“, „Белерофон“ и „Сейнт Винсент“ се набива на очи следното: в сравнение с класическите броненосци от типовете „Формидабъл“, „Лондон“, „Кинг Едуард VII”, които имат основен броневи пояс от 229мм и горен от 152мм защитата на „Дредноут“ е повишена до 279мм основен пояс и 200мм горен пояс. Дори следващите серии - „Белерофон“ и „Сейнт Винсент“, които са с по-тънък основен пояс от 250мм отново превъзхождат додредноутните капитални кораби по защита. Дебелината на бронята е разчетена така, че да издържа на попадения от снарядите на 305/45 и 305/40 оръдия от 10 000 ярда. Можем да се направи извода, че при новото поколение броненосни линейни кораби от дредноутен тип се усъвършенства не само артилерията от главния калибър като се внедрява централизирана система за управление на артилерийския огън, турбинна силова установка, но и защитата.
Не така стоят нещата с линейните крайцери. При тях защитата е застинала на ниво броненосен крайцер. Тези любими универсални кораби на адмирал Фишър би трябвало да изпълняват цяла палитра задачи, които понякога са взаимноизключващи. Тъй като Германия строи крайцери за защита и „демонстриране на флага“ в далечните си колониални бази, основна цел на Кралския флот е прехващането и унищожаването на тези потенциални рейдери. Наистина линейните крайцери се справят с чест в боя при Фолклендските острови, унищожавайки почти без загуби в личния състав „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ – едни от най-силните (с изключение на „Блюхер“) броненосни крайцери във Флота на откритото море. Те са идеални и за разузнаване с бой – спомнете си Първата Хелголандска битка през 1914 г., когато ескадрата на контраадмирал Бийти потопява леките крайцери „Ариадна“, „Кьолн“ и „Майнц“. При Догербанк англичаните си правят неверен извод за непобедимостта на техните кораби. На практика 5 линейни крайцери принуждават 3 линейни крайцера да отстъпят и потопяват крайцер, въоръжен с многобройна малокалибрена артилерия по подобие германски броненосен крайцер (210мм), но концептуално монтирани по „дредноутен“ образец. Защитата на линейните крайцери не претърпява промени, но задачите нарастват, включително вече се възлага и задача за „участие в бойната линия като бързоходно крило“. Това вече не е по силите на толкова слабо бронирани кораби. Разбира се това не трябва да ни учудва, тъй като англичаните изпращат при Ютланд освен слабобронираните линейни крайцери от първите две поколения и 8 броненосни крайцера. Тяхната уязвимост е демонстрирана по недвусмислен начин, когато 3 от тях са загубени в боя. Общо от 6 потопени английски крайцера 5 са със защита на ниво броненосен крайцер. Четири от тях („Инвинсибъл“, „Индефатигейбъл“, „Дифенс“ и „Блек Принс“) са потопени от артилерийски огън, а „Уориър“ става жертва на торпедо, като отново се проявява „ахилесовата“ пета на броненосните крайцери – пълната липса на ПТЗ. Единствено загубата на „Куин Мери“ е истински шок за адмиралтейството, тъй това е линеен крайцер от ново поколение, въоръжен с 343мм оръдия, подобрена защита и по-висока скорост.
Като империя над която „слънцето никога не залязва“ Обединеното кралство има нужда от множество крайцери, които да охраняват търговските пътища, включително да унищожават противникови рейдери, да служат като стационери в отвъдморските колонии и да бъдат използвани като бързоходно крило в бойната линия наред с броненосците. Предтеча на линейните крайцери стават „белите слонове“ в Кралския флот – бронепалубните крайцери „Терибъл“ (Terrible) и „Пауърфул“ (Powerful). Построени като отговор на руския броненосен крайцер „Рюрик“, те развиват огромна за времето си скорост от 22.5 възла, имат гигантско водоизместване от 14 200 тона, съозмеримо с броненосец от типа „Маджестик“, но уви огневата мощ е на „крайцерско“ ниво – 2х234мм оръдия и 16х152мм оръдия. Като типичен представител на бронепалубните крайцери, те нямат бордова броня, а само бронева палуба с дебели скосове – 114-152мм и въглищни бункери, които да ги пазят от противниковите снаряди. С усъвършенстването на стоманата и появата на по-тънката, но с повишена снарядоустойчивост стомана закалена по метода „Харви“, а по-късно и круповата стомана, англичаните се връщат към броненосните крайцери, чието развитие е временно спряно от средата на 80-те години на ХIX век.
Броненосното крайцеростроене бележи бърз ръст: построени са броненосните крайцери „Креси“ (6 ед., 2х234мм, 12х152мм оръдия, водоизместване 12 100 тона, скорост 21 възла), последвани от уголемената им версия „Дрейк“ (4 ед., 2х234мм, 16х152мм оръдия, водоизместване 14 200 тона, скорост 23 възла), бюджетната версия „Кент“ (10 ед., въоръжени със средно калибрена артилерия от 14х152мм, водоизместване 9800 тона, скорост 22 възла) и „Девъншир“ (6 ед., 4х190мм, 6х152мм, водоизместване 10 850 тона, скорост 22 възла). Построените типове броненосни крайцери са идеални за охрана на търговското корабоплаване или унищожаване на въоръжени търговски кораби, действащи като рейдери. Артилерията им е напълно адекватна да унищожи всеки лек или бронепалубен крайцер от онова време. Високият им надводен борд им гарантира отлична мореходност, далечината на плаване също е много добра. Защитата остава „крайцерска“ – 152мм броневи пояс по водолинията, като в случая с класа „Кент“ дебелината е намалена до 100мм. От друга страна малобройният главен калибър (2х234мм оръдия) е явно недостатъчен да бъдат включени в бойната линия. Едно попадение (което се доказва на практика от боя при Коронел) може да извади половината от тежката артилерия извън строя.
Успоредно с крайцерите „защитници на търговията“ английското адмиралтейство пристъпва към строителство на качествено различен тип кораби. Смяната на концепцията донякъде се дължи и на смяната на главния корабостроител на флота – Уилям Хенри Уайт е сменен от Филип Уотс. Крайцерите се лишават от неудобните двуетажни каземати, при които долния ред оръдия не могат да стрелят дори при умерено вълнение. Силуетите стават по-ниски и приземисти. Първите крайцери от новия тип са „Дюк ъф Единбург“ (2 ед., 6х234мм, 10х152мм, водоизместване 12 790 тона, скорост 23 възла.). Те са последвани от серията „Уориър“ (4 ед., 6х234мм, 4х190мм, водоизместване 12 790 тона, скорост 23 възла.). И двата класа получават пълна 152мм поясна броня по водолинията. Независимо, че дебелината на броневия пояс се запазва на нивото на предходните класове, площта на защита е много по-голяма. Водени от изводите от Цушимския бой, където е установено, че най-дебелата броня, пробита от 305мм снаряд е 152мм, и то от дистанция 3000-4000 метра, е преценено, че 152мм броня подсилена с 38-51мм скос и въглищни бункери е достатъчна да удържи 305мм попадение от далечно разстояние и напълно адекватна срещу 254мм, 240мм и 234мм снаряди, с каквито са въоръжени броненосните крайцери на потенциалните противници. С аналогична защита са построени и броненосците тип „Канопус“ предназначени за колониална служба. При последната серия броненосни крайцери тип „Минотавър“ (3 ед., 4х234мм, 10х190мм, водоизместване 14 800 тона, скорост 23 възла), акцентът е поставен върху монтирането на повече тежки оръдия от двата основни калибъра – 234мм и 190мм. По този начин е спазено изискването на Фишър, че броненосните крайцери и изобщо бързоходните кораби трябва да имат като въоръжение „най-лекия от тежките калибри“ (разбирай 234мм) и най-тежкия от леките калибри (190мм).
Това което подценяват анлийските конструктори в периода 1904-1914 г. е еволюцията в областта на снарядите и взривните вещества. Появават се бронебойни снаряди със стабилни закъснители, които се взривяват след проникване зад бордовата броня. Нараства теглото и пробивната сила на най-масово използваните снаряди по това време – 305мм. Докато по време на Руско-японската война снарядите тежат по 300-331кг, вече към 1914 г. английските тежат 386кг, германските – 405кг, новите руски 305мм – 471кг, австро-унгарското - 450кг. Внедряването на централизираната система за управление на огъня увеличава дистанцията на действителен огън. Вече дистанция от 8000-10 000 ярда и поразяването на противниковия кораб са нещо напълно нормално.
Повлиян от идеите на Куниберти за „идеален кораб за Кралския флот“ енергичният Джеки Фишър създава нов тип боен кораб – „Дредноут“ въоръжен с еднокалибрена тежка артилерия от 10х305мм оръдия. В сравнение с предшествениците от сериите „Лорд Нелсън“ и „Кинг Едуард VII“, които са въоръжени с тежки оръдия от два главни калибър – 305мм и 234мм, респективно 305мм и 203мм, „Дредноут“ има 10х305мм оръдия, от които осем могат да стрелят побордно. Фишър обаче счита, че бъдещето принадлежи на бързоходните бойни единици. Освен „Дредноут“ (1 бр.) са заложени и три броненосни крайцера тип „Инвинсибъл“, с което ясно се изразяват предпочитанията на първия лорд на Адмиралтеството. Докато „Дредноут“ е еволюция на линейния кораб от броненосец в all-big-gun линкор, създаден за да бъде гръбнак на британския флот и основа на бойната линия, то идеята на новите крайцери е революционна. През лятото на 1904 г. се обсъжда вариант на броненосен крайцер наречен Unapproachable въоръжен с 16х234 в осем двуоръдейни кули, 152мм пояс и скорост от 25.5 възла. През октомври е обсъдена възможността за замяна на 234мм оръдия с 254мм, но Фишър възразява, че няма практическа разлика между 234мм и 254мм снаряд. На съвещанието на адмиралтейството от декември 1904г. се появява идеята за монтиране на „линкорен“ калибър на броненосните крайцери от 305мм. Формулираните задачи са следните:
1. Разузнаване с бой;
2. Близка подкрепа на линейния флот по време на бой – използването им в качеството на бързоходно крило;
3. преследване на неприятелския флот;
4. защита на търговското корабоплаване.
Създадени по дредноутна концепция, въоръжени с 8х305мм оръдия, развиващи огромна за времето си скорост над 26 възла те са смъртоносни за всеки един броненосен или
лек крайцер. Възползвайки се от съвършената си система за управление на огъня и по-високата си скорост, британските линейни крайцери от първото поколение са опасен противник за всеки един броненосец от до-дредноутната епоха. Те се явяват логичен завършек на развитието на броненосните крайцери на Обединеното кралство и слагат точка в надпреварата с останалите велики сили строящи броненосни крайцери, тъй като „Инвинсибъл“ превъзхожда „Рюрик II“, „Едгар Кине“, „Пиза“, „Тенеси“, „Ибуки“ и „Блюхер“. Независимо че по защита „англичанинът“ отстъпва на някои от късните броненосни крайцери („Блюхер“, „Пиза“, „Ибуки“) тяхната огнева мощ и тежки снаряди превръща в уязвими дори по-добре защитените им опоненти. Изглежда еволюционния път на развитие в Кралския флот е правилен и потвърждава сентенцията на Фишър, че „Кралския флот винаги пътува в първа класа“ и той е „законодателят в модата“, но…..
На 20 февруари 1911 г. във Флота на Откритото море влиза първия линеен крайцер – „Фон дер Тан“. Неговата поява бележи нова еволюция във военното корабостроене. Влизането му в строя превръща автоматично построените 6 броненосни крайцера от дредноутен тип („Инвинсибъл“, „Инфлексибъл“, „Индомитейбъл“, „Индефатигейбъл“, „Ню Зилънд“ и „Австралия“) в морално остарели бойни единици. Той представлява първата успешна амалгама между скоростен броненосен крайцер от дредноутен тип с въоръжение и защита на линеен кораб.
Преди конструирането му германският флот има вече няколко поколения от броненосни крайцери, но повечето от тях са с по-малко водоизместване от английските им опоненти 9000-10 000 тона срещу 12 000-14 000. Защитата с изключение на „Фюрст Бисмарк“ е по-слаба (100мм срещу традиционната защита от 152мм на британските броненосни крайцери). Главният калибър от 210мм също отстъпва на 234мм английски оръдия. Единствено ранните броненосни крайцери от типовете „Фюрст Бисмарк“, „Принц Хайнрих“ са въоръжени с 240мм оръдия. С тежките си оръдия, дебела, но тясна броня и ниска за броненосен крайцер скорост от 18.7 възла „Фюрст Бисмарк“ наподобява повече на броненосец втори ранг отколкото на броненосец. Първият пълноценен клас германски броненосни крайцери е типа „Шарнхорст“, който е съизмерим с английските „Дюк ъф Единбург“ и „Уориър“. „Блюхер“ заема особено място в германското крайцеростроене. Той се явява крайцерска версия на дредноутите тип „Насау“ и последващо развитие на броненосните крайцери „Шарнхорст“. Като разположение на артилерията – хексагонална диспозиция той е копие на „Насау“, като калибър – на Шарнхорст, но с подобрена защита. Независимо от широкотиражираната версия, че адмирал Фишър е иницирал „изтичане на информация“, че строящите се във Великобритания нови броненосни крайцери са с главен калибър от 234мм и е заблудил германците да заложат крайцер с по-малки оръдия, няма доказателства в тази насока. Просто германските конструктори проектират кораб с „крайцерска“ артилерия и защита, който да бъде използван както за разузнаване, така и за бързоходно крило в бойната линия в случай на бой с аналогични единици. Следва да се има предвид, че 210/45 оръдие на „Блюхер“ се различава по балистика и далечина на стрелбата от 210/40 монтирано на класа „Шарнхорст“. Докато оръдието на „Блюхер“ стреля на 19 000м и е съпоставимо с далечината на стрелба на оръдията на „Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“, то 210мм оръдие на „Шарнхорст“ е с далeчина на стрелбата от 16 300м. Развитието на броненосните крайцери в Германия следва своята логика, като не се придвижва така скокообразно както във Великобритания, а проектите са плод на постепенно, плавно увеличаване на размерите, защитата и скоростта.
След като стават известни данните за артилерията, защитата и въоръжението на „Инвинсибъл“ (англичаните умишлено сочат в справочника Jane’s Fighting Ships цифрата от 178мм бордова броня и скорост от 27-28 възла), германците създават първия си пълноценен линеен крайцер.
Фон дер Тан е така конструиран, че да отговори на най-съвременните изисквания:
1. Броневата защита е рязко подобрена спрямо „Блюхер“. Вече главният броневи пояс достига 250мм дебелина и е с височина 1.24м в най-дебелата си част. От тези 1.24м 0.36м се намират под водата, като бронята постепенно изтънява до 150мм на протежение от 1.60м. Горният пояс с височина от 2.10м е с дебелина 200мм, като при барбетите от главния калибър дебелината е 225мм. Скоростта без форсаж е 24.7 възла, а при форсиране – 27.4 възла. Допълнителна защита зад основния пояс е 50мм скосена палуба.
2. Германският линеен крайцер има истинска противоторпедна защита с дебелина от 25мм, изработена от хомогенна стомана, която се простира по протежение на цялата цитадела от кула „А“ до кула „Д“.
С монтирането на 305мм оръдия на „Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“ английските конструктори ги превръщат в „яйца въоръжени с чукове“. Създаден около идеята за all-big-gun кораб, „Инвинсибъл“ съчетава много нововъведения като парна турбина, единен главен калибър, централизирана система за управление на огъня, механичен аналогов компютър на Полен и Дюмараск. Всичко е чудесно, но тези нововъведения са натикани в корпус на броненосен крайцер – т.е. кораб от предишна епоха. Английските корабостроители не отчитат факта, че 152мм вертикална броня вече не е достатъчна да защити крайцерите от противниковите 305мм снаряди. При изпитания на английски 12 дюймови бронебойни снаряди, снабдени с бронебоен калпак е отчетено, че при ъгъл на падане по-голям или равен на 20 градуса има много малък шанс снарядът да проникне през 152мм броня, тъй като обикновено се чупи и остава в негодно да се взриви състояние. При падане на снаряда под ъгъл от 30 градуса, дори пълен със сол, 305мм снаряд не може да пробие броня равна на половината калибър (152мм). Пълните с лидит бронебойни снаряди обичайно се чупят при удар върху броня със средна дебелина. Изводите на английското адмиралтейство са, че шест дюймовата броня е напълно достатъчна да спре тежките противникови снаряди (283мм и 305мм). В навечерието на Първата световна война артилерията е изминала дълъг път и в германския, руския и американския флотове са създадени достатъчно надеждни взриватели на бронебойните снаряди. Те се взривяват не само при ъгъл на падане на снаряда около под 20 градуса, което кореспондира на 8-10 000 ярда дистанция на боя, но и при ъгъл на падане над 20 градуса, като снарядът и най-вече взривателят не са толкова чувствителни и са способни да сработят след преминаване зад бронята.
Следващият проблем е противоторпедната защита или по-скоро липсата на такава. Традиционно английските броненосни крайцери нямат противоторпедна преграда и са уязвими за торпеда и мини. Красноречиво доказателство е потопяването на трите броненосни крайцера Абукир, Хоуг и Креси от U-9. Проблемът е, че новото поколение кораби, а именно линейните крайцери струват доста повече – 1 630 000 паунда срещу 1 340 000- 1 400 000 за броненосен крайцер от типа „Минотавър“ и 1 200 000 за броненосен крайцер от типа „Уориър“. Тяхната защита срещу торпеда е чисто символични – бронирани екрани с дебелина от 38мм по протежение на барбетите от главния калибър, които обаче са безсилни да се справят с подводни пробойни и да ограничат нахлуващата във корпуса вода.
В навечерието на Първата световна война Гранд флийт има значително количество дредноути и линейни крайцери въоръжени с 305, 343 и 381мм оръдия, но защитата им е на ниво броненосци. Първите три поколения дредноути – „Белерофон“, „Сейнт Винсент“ и „Нептун“ са защитени с 250мм пояс по водолинията и втори пояс (цитадела) с дебелина 200мм – точно толкова, колкото е защитата и на „Фон дер Тан“, който съгласно немската класификация се води Grossеkreuzer. Накратко имаме 7 английски дредноута защитени на ниво германски линеен крайцер и 6 линейни крайцера, защитени на ниво броненосен крайцер. Следващият клас „Колъсъс“ ( 2 ед.) е защитен на нивото на германските линейни крайцери тип „Молтке“. Английският дредноут има 279мм основен пояс и 200мм горен пояс (цитадела), а германския линеен крайцер е защитен с 270мм главен пояс и 200мм цитадела. „Великолепните котки“ имат измамно подобрение на защитата, тъй като реално 229мм броня, прикрива само машините и котлите. Погребите на кула „А“ и „В“ и „У“ са защитени със 152мм броня. Още по-тънка е бронята на „Тайгър“, която върху носовите погреби е само 127мм. Единственото слабо утешение е, че височината на пояса е малко повишена, като под основния броневи пояс е монтирана 76мм „престилка“ с ширина 0.91м , за да спира подводните снаряди.
Следващото поколение германски линейни крайцери „Зайдлиц“ е с линкорна защита – 300мм на главния пояс, 230мм цитадела и 265мм защита върху погребите на ешелонно монтираните кули от главния калибър. Със същата защита е и „Дерфлингер“, с тази разлика, че горният пояс е с дебелина 230мм, тъй като всичките кули са разположени в диаметрална плоскост, не е необходимо цитаделата да бъде удебелявана до 265мм в района на побордно разположените кули. Тези два класа линейни крайцери стигат нивото на защита на английските дредноути с 343мм оръдия – „Орион“, „Кинг Джордж V“ и „Айрън Дюк“. Всички те имат 300мм главен пояс и 230мм горен пояс.
Ако разгледаме първите две поколения английски линейни крайцери („Инвинсибъл“ и „Индефатигейбъл“) и ги сравним с дредноутите от тяхното поколение – „Дредноут“, „Белерофон“ и „Сейнт Винсент“ се набива на очи следното: в сравнение с класическите броненосци от типовете „Формидабъл“, „Лондон“, „Кинг Едуард VII”, които имат основен броневи пояс от 229мм и горен от 152мм защитата на „Дредноут“ е повишена до 279мм основен пояс и 200мм горен пояс. Дори следващите серии - „Белерофон“ и „Сейнт Винсент“, които са с по-тънък основен пояс от 250мм отново превъзхождат додредноутните капитални кораби по защита. Дебелината на бронята е разчетена така, че да издържа на попадения от снарядите на 305/45 и 305/40 оръдия от 10 000 ярда. Можем да се направи извода, че при новото поколение броненосни линейни кораби от дредноутен тип се усъвършенства не само артилерията от главния калибър като се внедрява централизирана система за управление на артилерийския огън, турбинна силова установка, но и защитата.
Не така стоят нещата с линейните крайцери. При тях защитата е застинала на ниво броненосен крайцер. Тези любими универсални кораби на адмирал Фишър би трябвало да изпълняват цяла палитра задачи, които понякога са взаимноизключващи. Тъй като Германия строи крайцери за защита и „демонстриране на флага“ в далечните си колониални бази, основна цел на Кралския флот е прехващането и унищожаването на тези потенциални рейдери. Наистина линейните крайцери се справят с чест в боя при Фолклендските острови, унищожавайки почти без загуби в личния състав „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ – едни от най-силните (с изключение на „Блюхер“) броненосни крайцери във Флота на откритото море. Те са идеални и за разузнаване с бой – спомнете си Първата Хелголандска битка през 1914 г., когато ескадрата на контраадмирал Бийти потопява леките крайцери „Ариадна“, „Кьолн“ и „Майнц“. При Догербанк англичаните си правят неверен извод за непобедимостта на техните кораби. На практика 5 линейни крайцери принуждават 3 линейни крайцера да отстъпят и потопяват крайцер, въоръжен с многобройна малокалибрена артилерия по подобие германски броненосен крайцер (210мм), но концептуално монтирани по „дредноутен“ образец. Защитата на линейните крайцери не претърпява промени, но задачите нарастват, включително вече се възлага и задача за „участие в бойната линия като бързоходно крило“. Това вече не е по силите на толкова слабо бронирани кораби. Разбира се това не трябва да ни учудва, тъй като англичаните изпращат при Ютланд освен слабобронираните линейни крайцери от първите две поколения и 8 броненосни крайцера. Тяхната уязвимост е демонстрирана по недвусмислен начин, когато 3 от тях са загубени в боя. Общо от 6 потопени английски крайцера 5 са със защита на ниво броненосен крайцер. Четири от тях („Инвинсибъл“, „Индефатигейбъл“, „Дифенс“ и „Блек Принс“) са потопени от артилерийски огън, а „Уориър“ става жертва на торпедо, като отново се проявява „ахилесовата“ пета на броненосните крайцери – пълната липса на ПТЗ. Единствено загубата на „Куин Мери“ е истински шок за адмиралтейството, тъй това е линеен крайцер от ново поколение, въоръжен с 343мм оръдия, подобрена защита и по-висока скорост.