Спициално подарък за Голум, с благодарност на Доктора!
Скоро ще се публикува-вие сте първите , които я четат!
Предмет на настоящето изследване е възприемането на едно от най-сложните в техническо отношение средновековни оръжия – арбалета в средновековна България. Той не само отразява високи познания и достижения в областта на механиката, но и специфичните нужди на едно общество, в което военните действия все повече и повече се концентрират около атаката и защитата на укрепления.
Повод да се насоча към темата е все по-увеличаващият се брой на паметниците, свързани с арбалета от територията на България, и същевременно малкото внимание, което им се отделя в родната научна и популярна литература.
Целта на работата е не да се опишат многобройните артефакти в българските музеи и частни колекции, които все още чакат своя проучвател, а да се представят техни образци – върхове на стрели, части от спусковия механизъм и устройството за опъване на тетивата. Някои от тях са малко познати и често остават неидентифицирани.
Друга област, в която ще се насочат усилията, е да се направи опит да се проследи пътят и времето на проникване на арбалета в средновековна България и да се отговори на въпроса до каква степен и в каква среда се възприема той, запазва ли се в употреба и след падането на българската държава в края на Х²V в.
Преди да се превърне в едно от най-популярните и ефективни метателни оръжия на средновековна Европа, арбалетът преживява дълъг път на развитие. Ръчни оръжия, при които дървен или композитен лък е закрепен под прав ъгъл на дървена ложа и тетивата се закрепва неподвижно за различно по конструкция освобождаващо устройство, за да изхвърли движеща се по жлеб стрела, са познати в Средиземноморието още от ²V в. пр. Хр. Независимо дали се използва силата на лък, или на снопове от въжета, тези оръжия под различни названия са употребявани от римляните и картинно описани от Вегеций през ²V в. (Edge D., J. M. Paddock. 1991:34-36). В последвалия период на Ранното средновековие информацията за такива оръжия в Европа е много оскъдна, но очевидно те съществуват. С увеличаване ролята на укрепленията във военното дело през последните десетилетия на Х² в. популярността на арбалета бързо расте, особено в южните райони на Европа – Испания, Прованс, Италия. Стига се дори до забрани за неговата употреба срещу християни от папа Урбан ²² през 1096–1097 г. и от Втория Латерански събор през 1139 г. (Contamine Ph. 1996:71-73; Oakeshott E. 1994:298-299).
Арбалетът се състои от хоризонтално стоящ лък, закрепен към дървена ложа, в която специално приспособление задържа натегнатата тетива, като направлението на полета на стрелата се осъществява от жлеб върху ложата или от два упора, държащи отпред и отзад стрелата (Foley V., G. Palmer, W. Soedel. 1985; Медведев А. Ф. 1966:90-96). Лъкът на оръжието може да е дървен, композитен, при който върху дървена основа отвън са залепени сухожилията, а отвътре роговите пластини или стоманен. Първите два били най-често употребявани, като е показателно, че арбалет с дървен лък струвал два пъти по-евтино от композитния. Стоманените лъкове се появяват едва в края на Х²V в., но техническите затруднения в производството и експлоатацията им пречат да навлязат масово преди първите десетилетия на ХV в. Ложата на арбалета се изработвала от твърдо дърво – дъб или бряст, а тетивата била дебел шнур, направен от растителни влакна (основно коноп) или по-рядко от сухожилия. При продължителна употреба или навлажняване тя се разтягала и можела да се смени единствено на специален станок. Чувствителни към влагата били и композитните лъкове и затова били увивани с пергамент или кожа, а цялата предна част на арбалета, поставена в специален кожен калъф, когато не се използвал (Уваров Д. 2007).
Спусковият механизъм се състои от т. нар. “орех” и съединен с него метален спусък (Обр. 1а). Орехът представлява цилиндър, изрязван от рог или кост, или отливан от бронз, прикрепван с ос към ложата, който има два изреза по извитите си страни. В единия се вместват тетивата и краят на стрелата, а другият поема металния спусък (Обр. 1б). Въпреки простотата си този механизъм е надежден и траен, осигурява плавен и мек спусък даже при мощно оръжие. От съществено значение за точността на стрелбата е, че удържа тетивата точно по средата на оста на стрелата (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Уваров Д. 2007; Foley V., et all. 1985).
Самите стрели са от твърдо дърво (дъб, бук или ясен), много по-къси (между 30-60 см), дебели (между 1 и 2 см), а често и по-тежки (между 70 и 270 г) от тези на лъка, като перата за стабилизиране на полета са от кожа, рог или дърво (Уваров Д. 2007). Причина за това им устройство е стремежът да се устои на огромния натиск върху стрелата, оказван от тетивата и да се подобри балистиката. Пропорционално и върховете за тези стрели са по-масивни. Ако за лък повечето са около 9 г, то за арбалет са от 18 до 30 гр, а много от 30 до 50 гр. При тези с втулка тя е с по-голям диаметър (10-15 мм), а при тези с шип, които са по-типични за Прибалтика, Северозападна Русия и Унгария (Nowakowski A. 1994:97-102; Медведев А. Ф. 1966:90-96; Nicolle D. 1999:301-303), шиповете за прикрепване към дървеното стъбло са по-масивни и с кръгло или квадратно сечение. Дължината на върха варира между 6 и 12 см. Проследима е тенденцията по-ранните (от Х²²–Х²²² в.) да не са така масивни като по-късните (от Х²V, но най-вече от ХV в.), като при късните острието става все по-късо (Обр. 2а), (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Семин С. 2002).
Макар с термините ballista и arbalastes да се отбелязват както ръчни арбалети, така и тежки машини за разполагане по кули и стени (Bachrach D. 2006:1411-1413), документите и описанията на сражения отразяват три основни разновидности на оръжието. Balistae ad unum pedem, или едностъпални арбалети, за употреба от пеши и по-рядко конни стрелци. Balistae ad duos pedem, или двустъпални арбалети. Те били по-мощни, преобладаващо с композитни лъкове. Поради тежестта си са използвани основно на защитени позиции. Последният вид са balistae ad turnum, или още arbaléte à tour. Това са големи и тежки оръжия, разполагани върху станок, с много мощен лък, опъван чрез механично устройство (Bachrach D. 2004:107-119; Bachrach D. 2006:1411-1413; Уваров Д. 2007).
Характерна разлика между арбалетите е методът, използван за опъването на лъка. Усъвършенстването му позволява употребата на по-мощни лъкове и оттук по-голяма далекобойност и пробивна сила на стрелата.
Най-стар е методът, при който стрелецът застъпва с два крака лъка и обтяга с две ръце тетивата. Той е използван при оръжия с по-слаби, най-вече дървени лъкове. Употребата на по-мощни дървени, и най-вече на композитни лъкове, води през XII в. до изполването на кука и стреме. Стрелецът стъпва в стремето, закрепено отпред на ложата и с помощта на кука, закрепена за колана му, захваща тетивата и опъва дъгата на лъка (Обр. 2б; 3а). Този мощен и удобен метод позволява при лъкове със сила на обтягане 150 кг да се осъществят до 4 изстрела в минута (Уваров Д. 2007; Медведев А. Ф. 1966:90-96). Той остава основен до края на XIV в., когато с развитието на доспехите се въвеждат още по-мощни лъкове. Започват да се използват по-сложни механични методи за опъване: с кози крак, с лебедка и с кранекин. Те обаче увеличават теглото на оръжието и забавят скорострелността до 1-2 изстрела в минута (Уваров Д. 2007).
От тактическа гледна точка арбалетът е оръжие за настилна противопехотна стрелба. Поради ниската му скорострелност в полеви сражения той не може да осигури голяма концентрация на огъня като лъка, което е показано нагледно по време на Стогодишната война. Основно е използван в атаката, в защитата на крепости и в морската война. Там проличават и предимствата му. Той позволява продължително прицелване и светкавична стрелба, без изморителната необходимост да се държи опъната тетивата, както при лъка (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Foley V. et all. 1985; Уваров Д. 2007). Друго предимство е сравнително по-лесното обучение в стрелбата с арбалет и по-малките физически изисквания към стрелеца в сравнение със стрелбата с лък. Това обяснява широката му популярност сред градските милиции и в някои селски райони (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Contamine Ph. 1996:71-73; Nicolle D. 1999). По-малките размери на стрелите позволяват да се носят повече от тях и в по-малки колчани.
Не трябва да се пропускат и добрите постижения на самото оръжие, което по пробивна сила превъзхожда лъка. Средновековната мярка “изстрел с арбалет” е равна на 240 м, а прицелна стрелба се водила на 80 м. Един едностъпален арбалет например използва стрели с дължина 32 см и тегло 70-80 гр. Дължината на ложата му е 80-90 см, размахът на лъка 70-90 см, а теглото 4-5 кг, като на дистанция до 150 м е можел да пробие рицарска броня (Уваров Д. 2007).
Това обяснява широката употреба на арбалета в Западна Европа чак до края на XV в., когато е изместен от ръчното огнестрелно оръжие (Contamine Ph. 1996; Nicolle D. 1999; Edge D., J. M. Paddock. 1991). Доколко обаче арбалетът е бил познат и в източния средиземноморски свят?
Споменава се, че е бил известен на арабите и използван в Персия, където е наричан “чарк” (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Pétrin N. 1992:280-291). Дори е смятан за типично оръжие на жителите на Магреба. Употребяваното там оръжие обаче е по-леко, без стреме и с по-тънка ложа, като стрелите му приличат на тези на лъка (Pétrin N. 1992:280-291).
До XI в. във византийските извори не се споменава оръжие с такова устройство. Там се употребява т. нар. “arrow-guide”. Това е лък, към който се закрепя жлеб или тръба, позволяващи да се изстрелват по-къси стрели. Разликата е в наличието на механичен спусък при арбалета (Pétrin N. 1992:270-280; Wyley St. 1992). Стрелите, използвани с това устройство, се доближават по характеристики до арбалетните, но са по-леки. Това се подкрепя и от откритите върхове (Harrison R. 1988: 174).
Показателно за нетипичността на арбалета за Византия е подробното и картинно описание на оръжието и на ефекта от употребата му, направено от Анна Комнина. Столетие след нея църковникът Никола Месарит през 1208 г. също описва “различните лъкове” на атакувалите кораба му пирати. Дори през XIV в. Константин Хермониакос от Епир счита арбалета за достоен за описание в адаптацията си на “Илиада” и дори представя зареждането му със стреме и кука. Във византийските извори оръжието се свързва изключително със западняците и дори Кантакузин го нарича “латински лък”. Става ясно, че арбалетът е бил използван рядко, и то почти само в обсади и морски сражения (Bartusis M. 1992:331-333). Въпреки това, особено през XIV в., той навлиза все повече във военното дело на Византийската империя и съседите и. Без съмнение основни “виновници” за това се явяват западноевропейците–наемници, моряци, търговци, дори цели военни експедиции.
Така арбалетът се появява на Крим към втората половина на XIII в. с проникването на венецианските галери. Находките на върхове за арбалетни стрели (Обр. 2а) и “орехчета” (Обр. 2б) от Судак (Баранов И. А. 2004:527-542; Семин С. 2002), Чобан-Куле (Кирилко В. П., Л. Мыц. 2004:239; Семин С. 2002), Фуна, Аю-Даг, Мангуп, Кафа и Чембало показват, че употребата на арбалета се увеличава, за да достигне своя пик през XV в., и трябва да се свърже основно с генуезкото присъствие и влияние (Семин С. 2002).
Със западноевропейско влияние се обяснява и популярността на арбалета в западната част на Балканския полуостров. Там тази военна технология се предава чрез Унгарското кралство, но най-вече чрез Дубровник, внасящ директно италианско оръжие. Особено силно арбалетът се налага в Далмация, където пехотните стрелци играят важна роля в този урбанизиран морски регион (Nicolle D. 1999:293-295). Арбалетът обаче е широко използван и във вътрешността на Хърватско и Босна. Така намерените в крепостта Добор в Босна върхове от края на XIV–средата на XV в. са само арбалетни (Bojanovski I. 1978:74-75).
В Сърбия най-ранните свидетелства за употребата на арбалета произхождат от Рашката крепост. Откритите върхове за арбалетни стрели (10 % от всички), два ореха и кука за натягане (Обр. 2в) са от хоризонти от края на XII до началото на четвъртото десетилетие на XIII в.(Popović M. 1999:253-259, 352-353). Върху стенописите от 1316-1324 г. в черквата “Св. Димитър” в Печ е изобразен “самострел”. Дубровнишките документи от края на XIV–XV в. ясно показват стремежа на сръбските владетели да се сдобият с възможно повече арбалети и стрели за тях за защита срещу вълната на османското завоевание (Шкриванич Г. 1968:194-196).
Латинските държавици в Гърция и в архипелага също са потенциален източник за новото оръжие. Показателен е примерът със средновековното укрепено селище Панактон, обитавано от средата на XIV до началото на XV в. Там в невоенен контекст са открити 26 върха за арбалетни стрели (Gerstel S. E. et all. 2003:221-222).
На фона на това неравномерно навлизане на арбалета във военното дело на Балканите каква би могла да е картината в земите на днешна България? Разбира се, една цялостна обработка на материалите ще даде много по-пълни данни, но публикуваната информация позволява да се очертаят интересни закономерности за разпространението и хронологията на свързаните с оръжието находки.
Четири върха с късо пирамидално острие и конусовидна втулка са открити в цитаделата на Червен (Нешева В. 1985:185). Връх на арбалетна стрела произхожда от пласта на опожаряването през 90-те години на XIV в. на жилищния квартал около черква ¹ 3 във Външния град на Калиакра (Йосифова М. 1996:61, обр. 12 з). За съжаление неизвестен, но немалък процент от 423-те броя върхове за стрели от Шуменската крепост са за арбалет (Антонова В. 1995:104, обр. 1076). Пак от Шуменско, основно от района на селата Драгоево и по-малко от Медковец, Веселиново и Средня, произхождат разнообразни по форма върхове за арбалетни стрели .
Сред описаните от Д. Момчилов върхове за стрели от разкопките на Преславската Патриаршия номер 100 от каталога е арбалетна (Момчилов Д. 2003:296, 303, обр. 9 г). От 30-те броя върхове за стрели в експозицията на ИМ–Попово 4 са арбалетни .
Пет върха за стрели с призматично острие и шип, които намират прилики с някои арбалетни, са открити и в сектор II на средновековното селище при Стърмен (Вълов В. 1982:95).
Подобни материали са намирани и на юг от Стара планина. От откритите в крепостта Мезек заедно с материали от периода XII–XIV в. 24 върха за стрели 8 са с късо триръбо острие и широка конична втулка. Не без основание е посочена приликата им с тези от Двореца в Търново (Аладжов Д., И. Петров. 1985:59). Археологическите проучвания между 1961 и 1964 г. в Цепина предоставят 21 броя върхове за стрели. От тях 14 (¹¹ 2-15) са с дължина 8,2-12 см, четириъгълно издължено острие и конусовидна втулка (Георгиева С., Н. Гиздова. 1966:51-53) и намират паралели сред някои типове върхове за арбалетни стрели.
Особено интересни данни дават разкопките на средновековното селище над тракийския град Севтополис. Функционирало вероятно като предградие на близката крепост в периода XI–XIV в., в него са открити доказателства за добив и обработка на желязо (Чангова Й. 1972:75-82, 137). От откритите над 100 върха за стрели 20 са за арбалет (Чангова Й. 1972:91, 93).
Най-много археологически данни за употребата на арбалета в средновековна България има от столичния Търновград. При направеното проучване на полевите инвентарни книги на 28 от обектите на Царевец са открити 133 върха на стрели за лък срещу 20 за арбалет, т. е. 6,6:1, и то като се отчита, че част от стрелите за лък може да са от периодите, предшестващи или надхвърлящи този на Второто българско царство. Това е отразено и в данни за проучванията на Трапезица от преди 2007 г. (Долмова-Лукановска М. 2008:89).
Съотношението 5:2 в полза на върховете за арбалетни стрели спрямо тези за лък, открити при разкопките на Патриаршията на Царевец, дори подтиква Н. Ангелов да напише, че те преобладавали във въоръжението на средновековната българска войска (Ангелов Н. 1980:181, 194).
В близост до Патриаршията – западната част на южния и склон, е открита и най-интересната находка, свързана с арбалета. От третия период на съществувалия там жилищен квартал (последната четвърт на XIV в.) датират множество предмети, свързани с въоръжението, сред които са и няколко върха за арбалетни стрели, части от спусков механизъм и един железен предмет, останал неразпознат от изследвача, който всъщност е кука за натягане на арбалет (Обр. 2г), (Квинто Л. 1985:40-41, 57-58, обр. 5 в-д).
Най-многобройни са находките от проучванията на Двореца на Царевец. От откритите 77 броя върхове за стрели 31 са за лък, а 41 за арбалет. Последните са два типа – от най-разпространената форма, с връх като правилна три или четиристенна пирамида и издължена конусовидна втулка. Показателно е, че са открити основно в най-важните за отбраната на Двореца точки – северната кула и портата, и то в пласт от XIV в. Това дава основание на изследвача да предположи, че са навлезли в България тогава (Николова Я. 1974:286-288, 290-291).
Въпреки немалкото археологически данни за употребата на арбалета в средновековна България, за съжаление писмените извори не предоставят такива. Засега единствено изключение, на което не е обръщано внимание, е една миниатюра във Ватиканския препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси (Обр. 3б). На нея е показана обсадата на Константинопол от персите по времето на император Ираклий. Сред зъберите на крепост са изобразени двама защитници, от които горният опъва лък, а долният държи в положение за стрелба арбалет със стреме. Ръката на последния е свита в лакътя, държейки отдолу по-широката ложа на оръжието, чийто лък е по-къс, а тетивата по-слабо обтегната от тези на другия стрелец. Това изображение намира многобройни паралели сред арбалетчиците от западноевропейските миниатюри (Обр. 3а, в).
Чрез представените данни могат да се потърсят отговори на следните въпроси. На първо място, кога трябва да се постави възприемането на арбалета в средновековна България? Археологическите паметници с твърда датировка насочват към дата след средата на XIV в. Такива са данните за находките от Двореца на Царевец (Николова Я. 1974:286-288, 290-291) и квартала до Патриаршията (Квинто Л. 1985:40-41, 57-58, обр. 5 в-д), както и от Калиакра (Йосифова М. 1996:61). Широката датировка на разгледаните предмети от другите обекти не е в противоречие на това предположение. Пряко свидетелство е и миниатюрата във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий, чието създаване се отнася в 1345 г. (Дуйчев И. 1963:XXXV). Увереният и правилен рисунък на стрелеца с арбалет подсказва, че употребата на оръжието вече е била позната на художника, а липсата на други такива в ръкописа намеква, че това все още не е доминиращо явление във военния живот.
Косвено свидетелство е и липсата на върхове за арбалетни стрели или други части от оръжието в широко проучени и сигурно датирани селища от XII в. като Дядово (Borisov B. 1989:115-134), това до с. Ковачево, Пазарджишко (Гатев П. 1985) и Пернишката крепост (Чангова Й. 1992:166-188).
Към такава датировка навеждат също начините и пътищата на проникване на новото оръжие. Преминаването през българските земи на кръстоносците, започнало с Първия поход, продължава до Четвъртия. След последния възстановената българска държава се сблъсква с новосъздадените латински държави, за чиято военна култура арбалетът се явява основно метателно оръжие.
Не трябва да се пропускат и постоянните военни сблъсъци с Унгарското кралство, където процесът на усвояване на арбалета бил по-изразен в неговите западните славянски провинции, но през XV в. той напълно изместил рефлексния лък (Nicolle D. 1999:301-303).
Италианските арбалетчици са интегрална част от войската на граф Амедей VI Савойски, която през 1366–1367 г. опустошава българския черноморски бряг (Кузев А. 2002:171-173).
През XIV в. все повече нараства ролята на наемниците във военните сили на балканските държави, като България не прави изключение. Част от тях са “латини”, които идват със съответното си въоръжение. Показателен е примерът с каталаните, сред които арбалетчиците заемат немаловажно място. Както пише Рамон Мунтанер: “каталаните не считат за арбалетчик този, който не може да направи всичко сам по стрелите и арбалета си... и дори всеки има кутия с инструменти, сякаш има работилница”(Muntaner Ramon 2000:276).
Друг път на проникване трябва да се търси във вноса на италианско оръжие от Дубровник, а може би и от самите венецианци и генуезци, установили се трайно в Черно море след втората половина на XIII в. Показателно е, че арбалети купува в Константинопол самият Амедей Савойски (Кузев А. 2002:173).
Тепърва предстои да се направи картиране, чрез което да се установи наличието и степента на присъствие на арбалета в средновековна България. Очевидно е обаче, че находките, свързани с него, са много по-многобройни в центровете на царството като Търновград, Шумен и Червен и в някои крепости или в свързани с тях селища като Севтополис, Мезек и Цепина.
Интересна светлина хвърлят едни по-късни данни. В османски регистър от 1479–1480 г. се посочва, че в крепостта Никопол наред с 57-те защитници имало и 28 зенберегчии (стрелци с лъкове с пружини). За тях 6 души точилари от с. Гостина, Ловешко трябвало да доставят годишно по 6000 стрели за ръчни лъкове и по 6000 за лъкове с пружини (Кузев А., В. Гюзелев. 1981:128-129). В същия регистър стрелците с пружинени лъкове в разположената срещу Никопол крепост Холъвник са 33-ма, а в Гюргево 55-ма (Кузев А., В. Гюзелев. 1981:145, 166). Не отразяват ли тези данни едни арсенали, а възможно и военизирано население, усвоени от турците след унищожаването на Търновското царство след битката при Ровине? Всъщност това вероятно са били основните крепости на цар Иван Шишман след похода на Али паша през 1388 г. и последвалото падане на Търновград.
Цялата тази картина отразява реална ситуация на възприемане на едно ново оръжие първо във важните военни центрове, свързани с царя и войската. На първо място, трябва да се отчита високата цена на арбалета и стрелите за него. Така Амедей Савойски изплаща “24 флорина добро тегло” за 6-ма “балисти” (Кузев А. 2002:173), а от други данни знаем, че цената на арбалет надвишава тази на меч или шлем (Nowakowski A. 1994:97-102). Това не позволява на българските владетели, чиито ресурси прогресивно намаляват през XIV в., да се сдобият с повече от тези оръжия, въпреки растящата нужда от тях за защитата на крепостите и градовете от вълната на османското нашествие. Показателно е отсъствието на предмети, свързвани с арбалета в неукрепено селище като това до с. Хотница, функционирало през същия период (Алексиев Й. 2004).
Учудваща е липсата на следи от оръжието във важен център като Ловеч (Чангова Й. 2006), а присъствието му в Цепина (Георгиева С., Н. Гиздова. 1966:51-53) и Мезек (Аладжов Д., И. Петров. 1985:59) изкушава да се обвърже с “латински” наемници в гарнизоните на крепостите.
Откриването на свидетелства за арбалета в гражданска среда на Царевец позволява да се изкаже една хипотеза за евентуален зачатък в създаването на гражданска милиция, която да помага в защитата на града. Трябва да се посочи, че поради своите качества арбалетът е типично оръжие за такива формирования както в Западна Европа (Contamine Ph. 1996; Nicolle D. 1999), така и в Западните Балкани (Nicolle D. 1999:293-295), и в средновековна Русия (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Shpakovsky V.et all. 2002:18-19), а сръбските владетели от края на XIV–началото на XV в. полагат специални усилия в тази насока, задължавайки например дубровничаните от Ново Бърдо да се въоръжат със “самострели” (Шкриванич Г. 1968:194-196).
Употребата на арбалета в българските земи не се прекратява с унищожаването на българската държавност. По-горе вече бяха посочени данни за употребата му в дунавските гарнизони от османците. Известно е, че турците ги използвали и във военните действия на Кримския полуостров през XV в. (Семин С. 2002). Арбалетът е част от въоръжението и на участниците в походите срещу османците, водени от полския крал Владислав IV Ягело и бан Янош Хунияди (Светославски В. 2002). Обаче наличието на голям контингент стрелци с рефлексен лък сред турците намалява значението на арбалета, който наред с това след средата на XV в. започва много бързо да се измества от ръчното огнестрелно оръжие. Последното не само е по-евтино като направа и боеприпаси, но е и по-лесно за употреба на защитени позиции.
Накрая бих искал да обърна внимание върху това, под какво име е бил познат арбалетът в средновековна България. Във византийските писмени извори се среща названието цангра или цагра (τζάγρα, (Pétrin N. 1992:280-291; Bartusis M. 1992:331-333). В сръбските документи от XIV–XV в. е наричан “самострел” (Шкриванич Г. 1968:194-196). В единствения, макар и късен домашен извор – “Българската анонимна хроника” от XV в., при описанието на първата турска обсада на Константинопол се посочва, че франките стреляли с “цагри” и “ломбарди” срещу турците, а пак там, на друго място “стреляха със своите самострели и цагри” (Тютюнджиев И. 1992:92-93). Затова е много вероятно българите да са използвали както славянското самострел, така и заетата от византийците дума цагра или, ако отчетем фонетиката на езика, чангра. Тук бих искал да отбележа, че определянето от някои автори на “чангра” като голям лък (longbow) (Овчаров Н. 1994:28-30) напълно противоречи на доста подробните описания във византийските извори.
Изучаването на арбалета като част от въоръжението, използвано от българите в периода на Второто българско царство, тепърва предстои. Надявам се, че с това изследване съм успял да привлека вниманието към това сложно и ефективно оръжие. Особено важно е то да се разглежда в контекста на останалото въоръжение със западен произход от нашите земи. По този начин в бъдеще ще се разбере истинската му роля в българското средновековно военно дело, особено през XIV в.
Цитирана литература:
Аладжов Д., И. Петров. 1985. Археологически разкопки в крепостта при Мезек. – ИМЮИБ, VIII, 49-68.
Алексиев Й. 2004. Средновековно селище при село Хотница, Великотърновско. – В: Средновековно Търново. Велико Търново, 35-92.
Ангелов Н. 1980. Патриаршеският комплекс на Царевец през XII–XIV в. – В: Царевград Търнов, 3, София, БАН.
Антонова В. 1995. Шумен и Шуменската крепост. – Шумен.
Баранов И. А. 2004. Комплекс третьей четверти XIV века в Судакской крепости. – В: Сугдейский сборник, 1. Киев-Судак, 524-559.
Вълов В. 1982. Археологически проучвания в югозападната част на ранносредновековното укрепено селище при Стърмен. – РП, VII, 70-113.
Гатев П. 1985. Средновековно селище и некропол от XII в. край село Ковачево, Пазарджишки окръг. – София, БАН, = РП, XII.
Георгиева С., Н. Гиздова. 1966. Средновековната крепост Цепина (Археологически проучвания 1961-1964). – ИАИ, XXIX, 41-56.
Долмова-Лукановска М. 2008. Трапезица в светлината на археологическите разкопки. – Велико Търново.
Дуйчев Ив. 1963. Летописта на Константин Манаси. – Фототипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод. Увод и бележки от Иван Дуйчев. София.
Йосифова М. 1996. Кварталното ядро около църква ¹ 3 в Калиакра през XIV в. – Археология, XXXVIII, 1, с. 54-64.
Квинто Л. 1985. Занаятчийски квартал до Патриаршията в Търнов. – В: Културата на средновековния Търнов. София, 40-59.
Кирилко В. П., В. Л. Мыц. 2004. Укрепление Чобан-Куле. – В: О древностях Южного берега Крыма и гор Таврических. Киев, 205-245.
Кузев А. 2002. Някои оръжия и обсадни съоръжения във войската на граф Амедей VI Савойски в морския поход през 1366–1367 г. – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV–XV в., Acta Musei Varnaensis I, Варна, 171-177.
Кузев А., В. Гюзелев, 1981. Български средновековни градове и крепости. – 1, Варна.
Медведев А. Ф. 1966. Ручное метательное оружие (лук и стрелы, самострел) VIII–XIV вв. Москва.
Момчилов Д. 2003. Средновековно въоръжение от разкопките на Преславската Патриаршия. – Плиска-Преслав, 9, Шумен, 293-315.
Нешева В. 1985. Металообработване, ювелирство, предачество, шивачество, тъкачество и обущарство. Обработка на кост, дървообработване. Селско стопанство и риболов. – В: Средновековният Червен, 1. Цитаделата на града, София, БАН.
Николова Я. 1974. Домашният бит и въоръжението в двореца на Царевец според археологическия материал. – В: Царевград Търнов, 2. София, БАН, 187-386.
Овчаров Н. 1994. Проучвания върху Средновековието и по-новата история на Вардарска Македония. – София.
Свентославски В. 2002. Польское вооружение во время битвы под Варной в 1444 году. – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV-XV в. Варна (=Acta Musei Varnaensis I), с. 199-212.
Семин С. Средневековое вооружение Крыма второй половины XIII-XV вв. Арбалет (по материалам археологических раскопок). – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV–XV в., Acta Musei Varnaensis I, Варна, 213-220.
Тютюнджиев И. 1992. Българската анонимна хроника от XV век. – Велико Търново.
Уваров Д. 2007. Средневековые метательные машины Западной Евразии. – В: http://www.xlegio.ru/artilery/diu/me...artillery1.htm
Шкриванич Г. 1968. Оръжието в средновековна Сърбия от началото на 15 век до нейното падане (1459). – В: Варна 1444, Варна, 193-205.
Чангова Й. 1972. Средновековно селище над тракийския град Севтополис XI–XIV век. София, БАН.
Чангова Й. 1992. Крепостта Перник VIII–XIV в. – Перник, 3) София, БАН.
Чангова Й. 2006. Ловеч. Цитаделата на средновековния град XII–XIV в. София.
Bachrach D. 2004. Crossbows for the King. – Technology and Culture, XLV, 1, 102-119.
Bachrach D. 2006. English Artillery 1189–1307: The Implications of Terminology. – EHR, CXXI, No. 494, 1408-1430.
Bartusis M. C. 1992. The Late Byzantine Army. Arms and Society, 1204–1453. Philadelphia.
Bojanovski I. 1978. Einige Ergebnisse in der Erforschung mittelalterlicher Burgen in Bosnien mit besonderei Beachtung der Transformation der Burgen in Artilleriefestungen. – Balcanoslavica, 7, 71-100.
Borisov B. 1989. Djadovo. 1. Mediaeval Settlement and Necropolis (11th-12th Century). – Tokyo, Tokai University Press.
Contamine Ph. 1996. War in the Middle Ages. – Oxford.
Edge D., J. M. Paddock. 1991. Arms and Armour of the Medieval Knight. – New York.
Foley V et all. 1985. Foley V., G. Palmer, W. Soedel. The Crossbow. – SA, CCLII, January.
Gerstel et all 2003. Gerstel S. E., M. Munn, H. Grossman, E. Barnes, A. Rohn, M. Kiel. A Late Medieval Settlement at Panakton. – Hesperia, 72, No. 2, Apr.-Jun., 147-234.
Harrison R. M. 1989. Amorium 1988. The First Preliminary Excavation. – AS, 39, 167-174.
Muntaner R. 2000. Chronicle. Translated by Lady Goodenough. – Cambridge, Ontario.
Nicolle D. 1999. Arms and Armour of the Crusading Era, 1050 – 1350, London.
Nicolle D., Gr. Turner. 2004. Poitiers 1356. The capture of a king. Osprey-Campaign.138.– Oxford.
Nowakowski A. 1994. Arms and armour in the Medieval Teutonic Order’s State in Prusia. – Łódź.
Oakeshott R. E. 1994. The Archaeology of Weapons. – Woodbridge.
Petrin N. 1992. Philological Notes on the Crossbow and Related Missile Weapons. – GRBS, XXXIII, 3, 265-291.
Popović M. 1999. Tvrđava Ras. – Beograd,
Shpakovsky V. et all. 2002. Shpakovsky V., D. Nicolle, A. McBride. Medieval Russian Armies 1250–1500. Osprey-Men-at-Arms. – Oxford.
Wyley St. F. 1992. The Solenarion. The Byzantine Arrow Guide. – VV, 23, July.
Списък на илюстрациите:
Обр. 1. Схема на спусково устройство на арбалет (по Foley V., G. Palmer, W. Soedel 1985).
Обр. 2. Графично представяне на “орех” с разрези (по Семин С. 2002.)
Обр. 3. Метателен спусък и стрели (по Nowakowski A. 1994)
Обр. 4. Върхове на стрели (по Медведев А. Ф. 1966) .
Обр. 5. Върхове на стрели (по Семин С. 2002).
Обр. 6. Рисунка на арбалетчик, използващ метода за натягане на арбалет с кука и стреме (по Osprey Publishings).
Обр. 7. Миниатюра на ловци с арбалети от фламандски ръкопис от 1338–1344 г. (по Nicolle D., Gr. Turner 2004).
Обр. 8. Кука за опъване на арбалет от крепостта Раш (по Popović M. 1999).
Обр. 9. Кука за опъване на арбалет и спусков механизъм от разкопките на жилищен квартал, южно от Патриаршията (по Квинто Л. 1985).
Обр. 10. Обсадата на Константинопол от персите по времето на император Ираклий. Миниатюра от Ватиканския препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси (по Дуйчев И. 1963).
Обр. 11. Стрелба с арбалет от Codex Monnesse, създаден 1300–1340 г. от (http://www.vikingsword.com/vb/showthreat.php?t=7460).
ABOUT THE USING OF CROSSBOW IN MEDIEVAL BULGARIA
Dejan Rabovjanov
(Summary)
Detailed investigation of historical and archaeological sources show, that crossbow comes into Balkans and Byzantium from Western Europe.
The archaeological data from Bulgaria reveal that adoption of the crossbow en masse must be put in the middle of 14th c. Then in the big centers particularly in the capital Turnov crossbow is almost dominant missile weapon. About this testified a miniature in the Vatican manuscript of the Chronicle of Constantine Manasi. The weapon was called “samostrel” or “tsangra” from the Bulgarians and remains in use in the ottoman garrisons on the Danube coast at last until the end of the 15th century.
Скоро ще се публикува-вие сте първите , които я четат!
ЗА УПОТРЕБАТА НА АРБАЛЕТА В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
Деян Рабовянов
(НАИМ при БАН – филиал Велико Търново)
Деян Рабовянов
(НАИМ при БАН – филиал Велико Търново)
Предмет на настоящето изследване е възприемането на едно от най-сложните в техническо отношение средновековни оръжия – арбалета в средновековна България. Той не само отразява високи познания и достижения в областта на механиката, но и специфичните нужди на едно общество, в което военните действия все повече и повече се концентрират около атаката и защитата на укрепления.
Повод да се насоча към темата е все по-увеличаващият се брой на паметниците, свързани с арбалета от територията на България, и същевременно малкото внимание, което им се отделя в родната научна и популярна литература.
Целта на работата е не да се опишат многобройните артефакти в българските музеи и частни колекции, които все още чакат своя проучвател, а да се представят техни образци – върхове на стрели, части от спусковия механизъм и устройството за опъване на тетивата. Някои от тях са малко познати и често остават неидентифицирани.
Друга област, в която ще се насочат усилията, е да се направи опит да се проследи пътят и времето на проникване на арбалета в средновековна България и да се отговори на въпроса до каква степен и в каква среда се възприема той, запазва ли се в употреба и след падането на българската държава в края на Х²V в.
Преди да се превърне в едно от най-популярните и ефективни метателни оръжия на средновековна Европа, арбалетът преживява дълъг път на развитие. Ръчни оръжия, при които дървен или композитен лък е закрепен под прав ъгъл на дървена ложа и тетивата се закрепва неподвижно за различно по конструкция освобождаващо устройство, за да изхвърли движеща се по жлеб стрела, са познати в Средиземноморието още от ²V в. пр. Хр. Независимо дали се използва силата на лък, или на снопове от въжета, тези оръжия под различни названия са употребявани от римляните и картинно описани от Вегеций през ²V в. (Edge D., J. M. Paddock. 1991:34-36). В последвалия период на Ранното средновековие информацията за такива оръжия в Европа е много оскъдна, но очевидно те съществуват. С увеличаване ролята на укрепленията във военното дело през последните десетилетия на Х² в. популярността на арбалета бързо расте, особено в южните райони на Европа – Испания, Прованс, Италия. Стига се дори до забрани за неговата употреба срещу християни от папа Урбан ²² през 1096–1097 г. и от Втория Латерански събор през 1139 г. (Contamine Ph. 1996:71-73; Oakeshott E. 1994:298-299).
Арбалетът се състои от хоризонтално стоящ лък, закрепен към дървена ложа, в която специално приспособление задържа натегнатата тетива, като направлението на полета на стрелата се осъществява от жлеб върху ложата или от два упора, държащи отпред и отзад стрелата (Foley V., G. Palmer, W. Soedel. 1985; Медведев А. Ф. 1966:90-96). Лъкът на оръжието може да е дървен, композитен, при който върху дървена основа отвън са залепени сухожилията, а отвътре роговите пластини или стоманен. Първите два били най-често употребявани, като е показателно, че арбалет с дървен лък струвал два пъти по-евтино от композитния. Стоманените лъкове се появяват едва в края на Х²V в., но техническите затруднения в производството и експлоатацията им пречат да навлязат масово преди първите десетилетия на ХV в. Ложата на арбалета се изработвала от твърдо дърво – дъб или бряст, а тетивата била дебел шнур, направен от растителни влакна (основно коноп) или по-рядко от сухожилия. При продължителна употреба или навлажняване тя се разтягала и можела да се смени единствено на специален станок. Чувствителни към влагата били и композитните лъкове и затова били увивани с пергамент или кожа, а цялата предна част на арбалета, поставена в специален кожен калъф, когато не се използвал (Уваров Д. 2007).
Спусковият механизъм се състои от т. нар. “орех” и съединен с него метален спусък (Обр. 1а). Орехът представлява цилиндър, изрязван от рог или кост, или отливан от бронз, прикрепван с ос към ложата, който има два изреза по извитите си страни. В единия се вместват тетивата и краят на стрелата, а другият поема металния спусък (Обр. 1б). Въпреки простотата си този механизъм е надежден и траен, осигурява плавен и мек спусък даже при мощно оръжие. От съществено значение за точността на стрелбата е, че удържа тетивата точно по средата на оста на стрелата (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Уваров Д. 2007; Foley V., et all. 1985).
Самите стрели са от твърдо дърво (дъб, бук или ясен), много по-къси (между 30-60 см), дебели (между 1 и 2 см), а често и по-тежки (между 70 и 270 г) от тези на лъка, като перата за стабилизиране на полета са от кожа, рог или дърво (Уваров Д. 2007). Причина за това им устройство е стремежът да се устои на огромния натиск върху стрелата, оказван от тетивата и да се подобри балистиката. Пропорционално и върховете за тези стрели са по-масивни. Ако за лък повечето са около 9 г, то за арбалет са от 18 до 30 гр, а много от 30 до 50 гр. При тези с втулка тя е с по-голям диаметър (10-15 мм), а при тези с шип, които са по-типични за Прибалтика, Северозападна Русия и Унгария (Nowakowski A. 1994:97-102; Медведев А. Ф. 1966:90-96; Nicolle D. 1999:301-303), шиповете за прикрепване към дървеното стъбло са по-масивни и с кръгло или квадратно сечение. Дължината на върха варира между 6 и 12 см. Проследима е тенденцията по-ранните (от Х²²–Х²²² в.) да не са така масивни като по-късните (от Х²V, но най-вече от ХV в.), като при късните острието става все по-късо (Обр. 2а), (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Семин С. 2002).
Макар с термините ballista и arbalastes да се отбелязват както ръчни арбалети, така и тежки машини за разполагане по кули и стени (Bachrach D. 2006:1411-1413), документите и описанията на сражения отразяват три основни разновидности на оръжието. Balistae ad unum pedem, или едностъпални арбалети, за употреба от пеши и по-рядко конни стрелци. Balistae ad duos pedem, или двустъпални арбалети. Те били по-мощни, преобладаващо с композитни лъкове. Поради тежестта си са използвани основно на защитени позиции. Последният вид са balistae ad turnum, или още arbaléte à tour. Това са големи и тежки оръжия, разполагани върху станок, с много мощен лък, опъван чрез механично устройство (Bachrach D. 2004:107-119; Bachrach D. 2006:1411-1413; Уваров Д. 2007).
Характерна разлика между арбалетите е методът, използван за опъването на лъка. Усъвършенстването му позволява употребата на по-мощни лъкове и оттук по-голяма далекобойност и пробивна сила на стрелата.
Най-стар е методът, при който стрелецът застъпва с два крака лъка и обтяга с две ръце тетивата. Той е използван при оръжия с по-слаби, най-вече дървени лъкове. Употребата на по-мощни дървени, и най-вече на композитни лъкове, води през XII в. до изполването на кука и стреме. Стрелецът стъпва в стремето, закрепено отпред на ложата и с помощта на кука, закрепена за колана му, захваща тетивата и опъва дъгата на лъка (Обр. 2б; 3а). Този мощен и удобен метод позволява при лъкове със сила на обтягане 150 кг да се осъществят до 4 изстрела в минута (Уваров Д. 2007; Медведев А. Ф. 1966:90-96). Той остава основен до края на XIV в., когато с развитието на доспехите се въвеждат още по-мощни лъкове. Започват да се използват по-сложни механични методи за опъване: с кози крак, с лебедка и с кранекин. Те обаче увеличават теглото на оръжието и забавят скорострелността до 1-2 изстрела в минута (Уваров Д. 2007).
От тактическа гледна точка арбалетът е оръжие за настилна противопехотна стрелба. Поради ниската му скорострелност в полеви сражения той не може да осигури голяма концентрация на огъня като лъка, което е показано нагледно по време на Стогодишната война. Основно е използван в атаката, в защитата на крепости и в морската война. Там проличават и предимствата му. Той позволява продължително прицелване и светкавична стрелба, без изморителната необходимост да се държи опъната тетивата, както при лъка (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Foley V. et all. 1985; Уваров Д. 2007). Друго предимство е сравнително по-лесното обучение в стрелбата с арбалет и по-малките физически изисквания към стрелеца в сравнение със стрелбата с лък. Това обяснява широката му популярност сред градските милиции и в някои селски райони (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Contamine Ph. 1996:71-73; Nicolle D. 1999). По-малките размери на стрелите позволяват да се носят повече от тях и в по-малки колчани.
Не трябва да се пропускат и добрите постижения на самото оръжие, което по пробивна сила превъзхожда лъка. Средновековната мярка “изстрел с арбалет” е равна на 240 м, а прицелна стрелба се водила на 80 м. Един едностъпален арбалет например използва стрели с дължина 32 см и тегло 70-80 гр. Дължината на ложата му е 80-90 см, размахът на лъка 70-90 см, а теглото 4-5 кг, като на дистанция до 150 м е можел да пробие рицарска броня (Уваров Д. 2007).
Това обяснява широката употреба на арбалета в Западна Европа чак до края на XV в., когато е изместен от ръчното огнестрелно оръжие (Contamine Ph. 1996; Nicolle D. 1999; Edge D., J. M. Paddock. 1991). Доколко обаче арбалетът е бил познат и в източния средиземноморски свят?
Споменава се, че е бил известен на арабите и използван в Персия, където е наричан “чарк” (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Pétrin N. 1992:280-291). Дори е смятан за типично оръжие на жителите на Магреба. Употребяваното там оръжие обаче е по-леко, без стреме и с по-тънка ложа, като стрелите му приличат на тези на лъка (Pétrin N. 1992:280-291).
До XI в. във византийските извори не се споменава оръжие с такова устройство. Там се употребява т. нар. “arrow-guide”. Това е лък, към който се закрепя жлеб или тръба, позволяващи да се изстрелват по-къси стрели. Разликата е в наличието на механичен спусък при арбалета (Pétrin N. 1992:270-280; Wyley St. 1992). Стрелите, използвани с това устройство, се доближават по характеристики до арбалетните, но са по-леки. Това се подкрепя и от откритите върхове (Harrison R. 1988: 174).
Показателно за нетипичността на арбалета за Византия е подробното и картинно описание на оръжието и на ефекта от употребата му, направено от Анна Комнина. Столетие след нея църковникът Никола Месарит през 1208 г. също описва “различните лъкове” на атакувалите кораба му пирати. Дори през XIV в. Константин Хермониакос от Епир счита арбалета за достоен за описание в адаптацията си на “Илиада” и дори представя зареждането му със стреме и кука. Във византийските извори оръжието се свързва изключително със западняците и дори Кантакузин го нарича “латински лък”. Става ясно, че арбалетът е бил използван рядко, и то почти само в обсади и морски сражения (Bartusis M. 1992:331-333). Въпреки това, особено през XIV в., той навлиза все повече във военното дело на Византийската империя и съседите и. Без съмнение основни “виновници” за това се явяват западноевропейците–наемници, моряци, търговци, дори цели военни експедиции.
Така арбалетът се появява на Крим към втората половина на XIII в. с проникването на венецианските галери. Находките на върхове за арбалетни стрели (Обр. 2а) и “орехчета” (Обр. 2б) от Судак (Баранов И. А. 2004:527-542; Семин С. 2002), Чобан-Куле (Кирилко В. П., Л. Мыц. 2004:239; Семин С. 2002), Фуна, Аю-Даг, Мангуп, Кафа и Чембало показват, че употребата на арбалета се увеличава, за да достигне своя пик през XV в., и трябва да се свърже основно с генуезкото присъствие и влияние (Семин С. 2002).
Със западноевропейско влияние се обяснява и популярността на арбалета в западната част на Балканския полуостров. Там тази военна технология се предава чрез Унгарското кралство, но най-вече чрез Дубровник, внасящ директно италианско оръжие. Особено силно арбалетът се налага в Далмация, където пехотните стрелци играят важна роля в този урбанизиран морски регион (Nicolle D. 1999:293-295). Арбалетът обаче е широко използван и във вътрешността на Хърватско и Босна. Така намерените в крепостта Добор в Босна върхове от края на XIV–средата на XV в. са само арбалетни (Bojanovski I. 1978:74-75).
В Сърбия най-ранните свидетелства за употребата на арбалета произхождат от Рашката крепост. Откритите върхове за арбалетни стрели (10 % от всички), два ореха и кука за натягане (Обр. 2в) са от хоризонти от края на XII до началото на четвъртото десетилетие на XIII в.(Popović M. 1999:253-259, 352-353). Върху стенописите от 1316-1324 г. в черквата “Св. Димитър” в Печ е изобразен “самострел”. Дубровнишките документи от края на XIV–XV в. ясно показват стремежа на сръбските владетели да се сдобият с възможно повече арбалети и стрели за тях за защита срещу вълната на османското завоевание (Шкриванич Г. 1968:194-196).
Латинските държавици в Гърция и в архипелага също са потенциален източник за новото оръжие. Показателен е примерът със средновековното укрепено селище Панактон, обитавано от средата на XIV до началото на XV в. Там в невоенен контекст са открити 26 върха за арбалетни стрели (Gerstel S. E. et all. 2003:221-222).
На фона на това неравномерно навлизане на арбалета във военното дело на Балканите каква би могла да е картината в земите на днешна България? Разбира се, една цялостна обработка на материалите ще даде много по-пълни данни, но публикуваната информация позволява да се очертаят интересни закономерности за разпространението и хронологията на свързаните с оръжието находки.
Четири върха с късо пирамидално острие и конусовидна втулка са открити в цитаделата на Червен (Нешева В. 1985:185). Връх на арбалетна стрела произхожда от пласта на опожаряването през 90-те години на XIV в. на жилищния квартал около черква ¹ 3 във Външния град на Калиакра (Йосифова М. 1996:61, обр. 12 з). За съжаление неизвестен, но немалък процент от 423-те броя върхове за стрели от Шуменската крепост са за арбалет (Антонова В. 1995:104, обр. 1076). Пак от Шуменско, основно от района на селата Драгоево и по-малко от Медковец, Веселиново и Средня, произхождат разнообразни по форма върхове за арбалетни стрели .
Сред описаните от Д. Момчилов върхове за стрели от разкопките на Преславската Патриаршия номер 100 от каталога е арбалетна (Момчилов Д. 2003:296, 303, обр. 9 г). От 30-те броя върхове за стрели в експозицията на ИМ–Попово 4 са арбалетни .
Пет върха за стрели с призматично острие и шип, които намират прилики с някои арбалетни, са открити и в сектор II на средновековното селище при Стърмен (Вълов В. 1982:95).
Подобни материали са намирани и на юг от Стара планина. От откритите в крепостта Мезек заедно с материали от периода XII–XIV в. 24 върха за стрели 8 са с късо триръбо острие и широка конична втулка. Не без основание е посочена приликата им с тези от Двореца в Търново (Аладжов Д., И. Петров. 1985:59). Археологическите проучвания между 1961 и 1964 г. в Цепина предоставят 21 броя върхове за стрели. От тях 14 (¹¹ 2-15) са с дължина 8,2-12 см, четириъгълно издължено острие и конусовидна втулка (Георгиева С., Н. Гиздова. 1966:51-53) и намират паралели сред някои типове върхове за арбалетни стрели.
Особено интересни данни дават разкопките на средновековното селище над тракийския град Севтополис. Функционирало вероятно като предградие на близката крепост в периода XI–XIV в., в него са открити доказателства за добив и обработка на желязо (Чангова Й. 1972:75-82, 137). От откритите над 100 върха за стрели 20 са за арбалет (Чангова Й. 1972:91, 93).
Най-много археологически данни за употребата на арбалета в средновековна България има от столичния Търновград. При направеното проучване на полевите инвентарни книги на 28 от обектите на Царевец са открити 133 върха на стрели за лък срещу 20 за арбалет, т. е. 6,6:1, и то като се отчита, че част от стрелите за лък може да са от периодите, предшестващи или надхвърлящи този на Второто българско царство. Това е отразено и в данни за проучванията на Трапезица от преди 2007 г. (Долмова-Лукановска М. 2008:89).
Съотношението 5:2 в полза на върховете за арбалетни стрели спрямо тези за лък, открити при разкопките на Патриаршията на Царевец, дори подтиква Н. Ангелов да напише, че те преобладавали във въоръжението на средновековната българска войска (Ангелов Н. 1980:181, 194).
В близост до Патриаршията – западната част на южния и склон, е открита и най-интересната находка, свързана с арбалета. От третия период на съществувалия там жилищен квартал (последната четвърт на XIV в.) датират множество предмети, свързани с въоръжението, сред които са и няколко върха за арбалетни стрели, части от спусков механизъм и един железен предмет, останал неразпознат от изследвача, който всъщност е кука за натягане на арбалет (Обр. 2г), (Квинто Л. 1985:40-41, 57-58, обр. 5 в-д).
Най-многобройни са находките от проучванията на Двореца на Царевец. От откритите 77 броя върхове за стрели 31 са за лък, а 41 за арбалет. Последните са два типа – от най-разпространената форма, с връх като правилна три или четиристенна пирамида и издължена конусовидна втулка. Показателно е, че са открити основно в най-важните за отбраната на Двореца точки – северната кула и портата, и то в пласт от XIV в. Това дава основание на изследвача да предположи, че са навлезли в България тогава (Николова Я. 1974:286-288, 290-291).
Въпреки немалкото археологически данни за употребата на арбалета в средновековна България, за съжаление писмените извори не предоставят такива. Засега единствено изключение, на което не е обръщано внимание, е една миниатюра във Ватиканския препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси (Обр. 3б). На нея е показана обсадата на Константинопол от персите по времето на император Ираклий. Сред зъберите на крепост са изобразени двама защитници, от които горният опъва лък, а долният държи в положение за стрелба арбалет със стреме. Ръката на последния е свита в лакътя, държейки отдолу по-широката ложа на оръжието, чийто лък е по-къс, а тетивата по-слабо обтегната от тези на другия стрелец. Това изображение намира многобройни паралели сред арбалетчиците от западноевропейските миниатюри (Обр. 3а, в).
Чрез представените данни могат да се потърсят отговори на следните въпроси. На първо място, кога трябва да се постави възприемането на арбалета в средновековна България? Археологическите паметници с твърда датировка насочват към дата след средата на XIV в. Такива са данните за находките от Двореца на Царевец (Николова Я. 1974:286-288, 290-291) и квартала до Патриаршията (Квинто Л. 1985:40-41, 57-58, обр. 5 в-д), както и от Калиакра (Йосифова М. 1996:61). Широката датировка на разгледаните предмети от другите обекти не е в противоречие на това предположение. Пряко свидетелство е и миниатюрата във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий, чието създаване се отнася в 1345 г. (Дуйчев И. 1963:XXXV). Увереният и правилен рисунък на стрелеца с арбалет подсказва, че употребата на оръжието вече е била позната на художника, а липсата на други такива в ръкописа намеква, че това все още не е доминиращо явление във военния живот.
Косвено свидетелство е и липсата на върхове за арбалетни стрели или други части от оръжието в широко проучени и сигурно датирани селища от XII в. като Дядово (Borisov B. 1989:115-134), това до с. Ковачево, Пазарджишко (Гатев П. 1985) и Пернишката крепост (Чангова Й. 1992:166-188).
Към такава датировка навеждат също начините и пътищата на проникване на новото оръжие. Преминаването през българските земи на кръстоносците, започнало с Първия поход, продължава до Четвъртия. След последния възстановената българска държава се сблъсква с новосъздадените латински държави, за чиято военна култура арбалетът се явява основно метателно оръжие.
Не трябва да се пропускат и постоянните военни сблъсъци с Унгарското кралство, където процесът на усвояване на арбалета бил по-изразен в неговите западните славянски провинции, но през XV в. той напълно изместил рефлексния лък (Nicolle D. 1999:301-303).
Италианските арбалетчици са интегрална част от войската на граф Амедей VI Савойски, която през 1366–1367 г. опустошава българския черноморски бряг (Кузев А. 2002:171-173).
През XIV в. все повече нараства ролята на наемниците във военните сили на балканските държави, като България не прави изключение. Част от тях са “латини”, които идват със съответното си въоръжение. Показателен е примерът с каталаните, сред които арбалетчиците заемат немаловажно място. Както пише Рамон Мунтанер: “каталаните не считат за арбалетчик този, който не може да направи всичко сам по стрелите и арбалета си... и дори всеки има кутия с инструменти, сякаш има работилница”(Muntaner Ramon 2000:276).
Друг път на проникване трябва да се търси във вноса на италианско оръжие от Дубровник, а може би и от самите венецианци и генуезци, установили се трайно в Черно море след втората половина на XIII в. Показателно е, че арбалети купува в Константинопол самият Амедей Савойски (Кузев А. 2002:173).
Тепърва предстои да се направи картиране, чрез което да се установи наличието и степента на присъствие на арбалета в средновековна България. Очевидно е обаче, че находките, свързани с него, са много по-многобройни в центровете на царството като Търновград, Шумен и Червен и в някои крепости или в свързани с тях селища като Севтополис, Мезек и Цепина.
Интересна светлина хвърлят едни по-късни данни. В османски регистър от 1479–1480 г. се посочва, че в крепостта Никопол наред с 57-те защитници имало и 28 зенберегчии (стрелци с лъкове с пружини). За тях 6 души точилари от с. Гостина, Ловешко трябвало да доставят годишно по 6000 стрели за ръчни лъкове и по 6000 за лъкове с пружини (Кузев А., В. Гюзелев. 1981:128-129). В същия регистър стрелците с пружинени лъкове в разположената срещу Никопол крепост Холъвник са 33-ма, а в Гюргево 55-ма (Кузев А., В. Гюзелев. 1981:145, 166). Не отразяват ли тези данни едни арсенали, а възможно и военизирано население, усвоени от турците след унищожаването на Търновското царство след битката при Ровине? Всъщност това вероятно са били основните крепости на цар Иван Шишман след похода на Али паша през 1388 г. и последвалото падане на Търновград.
Цялата тази картина отразява реална ситуация на възприемане на едно ново оръжие първо във важните военни центрове, свързани с царя и войската. На първо място, трябва да се отчита високата цена на арбалета и стрелите за него. Така Амедей Савойски изплаща “24 флорина добро тегло” за 6-ма “балисти” (Кузев А. 2002:173), а от други данни знаем, че цената на арбалет надвишава тази на меч или шлем (Nowakowski A. 1994:97-102). Това не позволява на българските владетели, чиито ресурси прогресивно намаляват през XIV в., да се сдобият с повече от тези оръжия, въпреки растящата нужда от тях за защитата на крепостите и градовете от вълната на османското нашествие. Показателно е отсъствието на предмети, свързвани с арбалета в неукрепено селище като това до с. Хотница, функционирало през същия период (Алексиев Й. 2004).
Учудваща е липсата на следи от оръжието във важен център като Ловеч (Чангова Й. 2006), а присъствието му в Цепина (Георгиева С., Н. Гиздова. 1966:51-53) и Мезек (Аладжов Д., И. Петров. 1985:59) изкушава да се обвърже с “латински” наемници в гарнизоните на крепостите.
Откриването на свидетелства за арбалета в гражданска среда на Царевец позволява да се изкаже една хипотеза за евентуален зачатък в създаването на гражданска милиция, която да помага в защитата на града. Трябва да се посочи, че поради своите качества арбалетът е типично оръжие за такива формирования както в Западна Европа (Contamine Ph. 1996; Nicolle D. 1999), така и в Западните Балкани (Nicolle D. 1999:293-295), и в средновековна Русия (Медведев А. Ф. 1966:90-96; Shpakovsky V.et all. 2002:18-19), а сръбските владетели от края на XIV–началото на XV в. полагат специални усилия в тази насока, задължавайки например дубровничаните от Ново Бърдо да се въоръжат със “самострели” (Шкриванич Г. 1968:194-196).
Употребата на арбалета в българските земи не се прекратява с унищожаването на българската държавност. По-горе вече бяха посочени данни за употребата му в дунавските гарнизони от османците. Известно е, че турците ги използвали и във военните действия на Кримския полуостров през XV в. (Семин С. 2002). Арбалетът е част от въоръжението и на участниците в походите срещу османците, водени от полския крал Владислав IV Ягело и бан Янош Хунияди (Светославски В. 2002). Обаче наличието на голям контингент стрелци с рефлексен лък сред турците намалява значението на арбалета, който наред с това след средата на XV в. започва много бързо да се измества от ръчното огнестрелно оръжие. Последното не само е по-евтино като направа и боеприпаси, но е и по-лесно за употреба на защитени позиции.
Накрая бих искал да обърна внимание върху това, под какво име е бил познат арбалетът в средновековна България. Във византийските писмени извори се среща названието цангра или цагра (τζάγρα, (Pétrin N. 1992:280-291; Bartusis M. 1992:331-333). В сръбските документи от XIV–XV в. е наричан “самострел” (Шкриванич Г. 1968:194-196). В единствения, макар и късен домашен извор – “Българската анонимна хроника” от XV в., при описанието на първата турска обсада на Константинопол се посочва, че франките стреляли с “цагри” и “ломбарди” срещу турците, а пак там, на друго място “стреляха със своите самострели и цагри” (Тютюнджиев И. 1992:92-93). Затова е много вероятно българите да са използвали както славянското самострел, така и заетата от византийците дума цагра или, ако отчетем фонетиката на езика, чангра. Тук бих искал да отбележа, че определянето от някои автори на “чангра” като голям лък (longbow) (Овчаров Н. 1994:28-30) напълно противоречи на доста подробните описания във византийските извори.
Изучаването на арбалета като част от въоръжението, използвано от българите в периода на Второто българско царство, тепърва предстои. Надявам се, че с това изследване съм успял да привлека вниманието към това сложно и ефективно оръжие. Особено важно е то да се разглежда в контекста на останалото въоръжение със западен произход от нашите земи. По този начин в бъдеще ще се разбере истинската му роля в българското средновековно военно дело, особено през XIV в.
Цитирана литература:
Аладжов Д., И. Петров. 1985. Археологически разкопки в крепостта при Мезек. – ИМЮИБ, VIII, 49-68.
Алексиев Й. 2004. Средновековно селище при село Хотница, Великотърновско. – В: Средновековно Търново. Велико Търново, 35-92.
Ангелов Н. 1980. Патриаршеският комплекс на Царевец през XII–XIV в. – В: Царевград Търнов, 3, София, БАН.
Антонова В. 1995. Шумен и Шуменската крепост. – Шумен.
Баранов И. А. 2004. Комплекс третьей четверти XIV века в Судакской крепости. – В: Сугдейский сборник, 1. Киев-Судак, 524-559.
Вълов В. 1982. Археологически проучвания в югозападната част на ранносредновековното укрепено селище при Стърмен. – РП, VII, 70-113.
Гатев П. 1985. Средновековно селище и некропол от XII в. край село Ковачево, Пазарджишки окръг. – София, БАН, = РП, XII.
Георгиева С., Н. Гиздова. 1966. Средновековната крепост Цепина (Археологически проучвания 1961-1964). – ИАИ, XXIX, 41-56.
Долмова-Лукановска М. 2008. Трапезица в светлината на археологическите разкопки. – Велико Търново.
Дуйчев Ив. 1963. Летописта на Константин Манаси. – Фототипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод. Увод и бележки от Иван Дуйчев. София.
Йосифова М. 1996. Кварталното ядро около църква ¹ 3 в Калиакра през XIV в. – Археология, XXXVIII, 1, с. 54-64.
Квинто Л. 1985. Занаятчийски квартал до Патриаршията в Търнов. – В: Културата на средновековния Търнов. София, 40-59.
Кирилко В. П., В. Л. Мыц. 2004. Укрепление Чобан-Куле. – В: О древностях Южного берега Крыма и гор Таврических. Киев, 205-245.
Кузев А. 2002. Някои оръжия и обсадни съоръжения във войската на граф Амедей VI Савойски в морския поход през 1366–1367 г. – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV–XV в., Acta Musei Varnaensis I, Варна, 171-177.
Кузев А., В. Гюзелев, 1981. Български средновековни градове и крепости. – 1, Варна.
Медведев А. Ф. 1966. Ручное метательное оружие (лук и стрелы, самострел) VIII–XIV вв. Москва.
Момчилов Д. 2003. Средновековно въоръжение от разкопките на Преславската Патриаршия. – Плиска-Преслав, 9, Шумен, 293-315.
Нешева В. 1985. Металообработване, ювелирство, предачество, шивачество, тъкачество и обущарство. Обработка на кост, дървообработване. Селско стопанство и риболов. – В: Средновековният Червен, 1. Цитаделата на града, София, БАН.
Николова Я. 1974. Домашният бит и въоръжението в двореца на Царевец според археологическия материал. – В: Царевград Търнов, 2. София, БАН, 187-386.
Овчаров Н. 1994. Проучвания върху Средновековието и по-новата история на Вардарска Македония. – София.
Свентославски В. 2002. Польское вооружение во время битвы под Варной в 1444 году. – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV-XV в. Варна (=Acta Musei Varnaensis I), с. 199-212.
Семин С. Средневековое вооружение Крыма второй половины XIII-XV вв. Арбалет (по материалам археологических раскопок). – В: Оръжие и снаряжение през Късната античност и Средновековието IV–XV в., Acta Musei Varnaensis I, Варна, 213-220.
Тютюнджиев И. 1992. Българската анонимна хроника от XV век. – Велико Търново.
Уваров Д. 2007. Средневековые метательные машины Западной Евразии. – В: http://www.xlegio.ru/artilery/diu/me...artillery1.htm
Шкриванич Г. 1968. Оръжието в средновековна Сърбия от началото на 15 век до нейното падане (1459). – В: Варна 1444, Варна, 193-205.
Чангова Й. 1972. Средновековно селище над тракийския град Севтополис XI–XIV век. София, БАН.
Чангова Й. 1992. Крепостта Перник VIII–XIV в. – Перник, 3) София, БАН.
Чангова Й. 2006. Ловеч. Цитаделата на средновековния град XII–XIV в. София.
Bachrach D. 2004. Crossbows for the King. – Technology and Culture, XLV, 1, 102-119.
Bachrach D. 2006. English Artillery 1189–1307: The Implications of Terminology. – EHR, CXXI, No. 494, 1408-1430.
Bartusis M. C. 1992. The Late Byzantine Army. Arms and Society, 1204–1453. Philadelphia.
Bojanovski I. 1978. Einige Ergebnisse in der Erforschung mittelalterlicher Burgen in Bosnien mit besonderei Beachtung der Transformation der Burgen in Artilleriefestungen. – Balcanoslavica, 7, 71-100.
Borisov B. 1989. Djadovo. 1. Mediaeval Settlement and Necropolis (11th-12th Century). – Tokyo, Tokai University Press.
Contamine Ph. 1996. War in the Middle Ages. – Oxford.
Edge D., J. M. Paddock. 1991. Arms and Armour of the Medieval Knight. – New York.
Foley V et all. 1985. Foley V., G. Palmer, W. Soedel. The Crossbow. – SA, CCLII, January.
Gerstel et all 2003. Gerstel S. E., M. Munn, H. Grossman, E. Barnes, A. Rohn, M. Kiel. A Late Medieval Settlement at Panakton. – Hesperia, 72, No. 2, Apr.-Jun., 147-234.
Harrison R. M. 1989. Amorium 1988. The First Preliminary Excavation. – AS, 39, 167-174.
Muntaner R. 2000. Chronicle. Translated by Lady Goodenough. – Cambridge, Ontario.
Nicolle D. 1999. Arms and Armour of the Crusading Era, 1050 – 1350, London.
Nicolle D., Gr. Turner. 2004. Poitiers 1356. The capture of a king. Osprey-Campaign.138.– Oxford.
Nowakowski A. 1994. Arms and armour in the Medieval Teutonic Order’s State in Prusia. – Łódź.
Oakeshott R. E. 1994. The Archaeology of Weapons. – Woodbridge.
Petrin N. 1992. Philological Notes on the Crossbow and Related Missile Weapons. – GRBS, XXXIII, 3, 265-291.
Popović M. 1999. Tvrđava Ras. – Beograd,
Shpakovsky V. et all. 2002. Shpakovsky V., D. Nicolle, A. McBride. Medieval Russian Armies 1250–1500. Osprey-Men-at-Arms. – Oxford.
Wyley St. F. 1992. The Solenarion. The Byzantine Arrow Guide. – VV, 23, July.
Списък на илюстрациите:
Обр. 1. Схема на спусково устройство на арбалет (по Foley V., G. Palmer, W. Soedel 1985).
Обр. 2. Графично представяне на “орех” с разрези (по Семин С. 2002.)
Обр. 3. Метателен спусък и стрели (по Nowakowski A. 1994)
Обр. 4. Върхове на стрели (по Медведев А. Ф. 1966) .
Обр. 5. Върхове на стрели (по Семин С. 2002).
Обр. 6. Рисунка на арбалетчик, използващ метода за натягане на арбалет с кука и стреме (по Osprey Publishings).
Обр. 7. Миниатюра на ловци с арбалети от фламандски ръкопис от 1338–1344 г. (по Nicolle D., Gr. Turner 2004).
Обр. 8. Кука за опъване на арбалет от крепостта Раш (по Popović M. 1999).
Обр. 9. Кука за опъване на арбалет и спусков механизъм от разкопките на жилищен квартал, южно от Патриаршията (по Квинто Л. 1985).
Обр. 10. Обсадата на Константинопол от персите по времето на император Ираклий. Миниатюра от Ватиканския препис на среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси (по Дуйчев И. 1963).
Обр. 11. Стрелба с арбалет от Codex Monnesse, създаден 1300–1340 г. от (http://www.vikingsword.com/vb/showthreat.php?t=7460).
ABOUT THE USING OF CROSSBOW IN MEDIEVAL BULGARIA
Dejan Rabovjanov
(Summary)
Detailed investigation of historical and archaeological sources show, that crossbow comes into Balkans and Byzantium from Western Europe.
The archaeological data from Bulgaria reveal that adoption of the crossbow en masse must be put in the middle of 14th c. Then in the big centers particularly in the capital Turnov crossbow is almost dominant missile weapon. About this testified a miniature in the Vatican manuscript of the Chronicle of Constantine Manasi. The weapon was called “samostrel” or “tsangra” from the Bulgarians and remains in use in the ottoman garrisons on the Danube coast at last until the end of the 15th century.
Comment