ВОЕНЕН АВТОТРАНСПОРТ В БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ
1904-1918
Първият автомобил на военна служба в България се появява през 1904 г. Тогавашният министър на войната генерал-майор Михайл Савов закупува за нуждите на министерството един лек автомобил “Де Дион Бутон”. От 28 септември 1904 г. в министерството е назначен и шофьор на автомобила – френският гражданин Гюстав Беенювер – като за приемането му на държавна служба през декември с.г. е гласуван специален закон (в сила със задна дата).
През 1905 г. към Управлението на Началника на инженерните войски са организирани 15-дневни курсове за механик-шофьори. Доставени са и учебни автомобили: 3 коли “Де Дион Бутон” и 1 “Мерцедес”. Първите завършили курса са: фелдфебел Димитър Димитров, Едуард Мушек, Емил Неф, Жак Колев, Коста Маджаров, Костадин Атанасов, Любен Сливнишки, Матей Станев, Симеон Аврамов и Стоян Колев. Със заповед ¹ 74 от 28.02.1906 г. е определен щат на автомобилна команда към Железопътната дружина (1 началник, капитан, 1 фелдфебел-автомобилист, 1 подофицер-автомобилист).
През следващите години редица военнослужещи завършват в чужбина (Австрия, Италия, Франция) школи и курсове за “автомобилни механици и кондуктори” (водачи).
С Княжески указ ¹ 107 от 01.01.1909 г. е сформирано автомобилно отделение към Железопътната дружина с щат от 10 души. С разрешение на Министерския съвет от 01.04.1910 г. от фирмата “Даймлер” (Австро-Унгария) е закупен един автовлак - “трен в комбинация камион-трактор с два реморка”(ремаркета).
Към 1912 г. автомобилното отделение е вече с щат от 81 души. Материалната част се състои от закупените от Франция 10 товарни и 2 командирски коли “Шнайдер”, влекача “Даймлер” с две ремаркета, учебните коли и автомобила на министерството. Функционира и малка ремонтна работилница.
В навечерието на Балканската война (септември 1912 г.) в България има общо 164 автомобила (леки и товарни) от 13 различни марки.
След мобилизацията щатът на автомобилното отделение нараства на 344 души (3 офицери, 4 чиновници, 337 подофицери и войници). Заедно с реквизираните за нуждите на войната граждански коли автомобилният парк на армията възлиза на 114 единици (48 командирски коли, 36 товарни камиона и 30 болнични автомобила). В Димотика е открита полева авторемонтна работилница. Автомобилният транспорт доказва предимствата си и още в хода на бойните действия са доставени 10 камиона “Фиат”, 4 “Бенц” и 6 санитарни линейки “Даймлер”.
При подготовката на България за Първата световна война развитието на автотранспорта не е сред приоритетите. През 1915 г. организационно е обособена автомобилна рота с пет автомобилни отделения (по едно към Щаба на Действащата армия, към Главно тилово управление, към щабовете на 1, 2 и 3 армии). Българската армия започва войната с 163 автомобила (в т.ч. 95 реквизирани) от 22 различни марки. Товароподемността на колите е от 1 до 4 тона, а разходът им на бензин – от 41 до 110 л. на 100 км.
Нуждите на войната, характерът и мащабите на военните действия налагат ускорено развитие на автотранспорта. Още през 1915 г. се създават две нови камионни отделения с по 24 автомобила, през 1916 г. са създадени още пет камионни и едно санитарно отделение (с 20 линейки), от 01.06.1916 г. действа Управление на автомобилния парк (подчинено на Началника на инженерните войски), през септември-октомври 1916 г. към армиите се създават служби “Автомобилен транспорт” (подчинени в организационно и техническо отношение на старшия инженерен началник, а в оперативно – на този, когото обслужват).
В края на войната (септември 1918 г.) в Действащата армия на служба са над 700 автомобила от различни марки, организирани в 23 товарни, 7 пътнически и 4 санитарни автомобилни отделения.
За сравнение: Към 1918 г. във френската армия има 92 000 автомобила, в английската — 76 000, в германската — 56 000, в руската — ок. 21 000.
През трите военни години постоянно 20% от автомобилите са били в ремонт. Среднодневният пробег на автомобил с гумени бандажи е 90-100 км., а с железни бандажи – 60-70 км. С автомобилен транспорт са превозени общо 350 хил. тона товари.
Развитие на автотранспорта в българската армия 1904-1918 г.
1904 Автомобилни отделения - няма,Личен състав - 1,Автомашини - 1
1906 1 команда, Личен състав - 3, Автомашини - 5
1909 1 команда, Личен състав - 10, Автомашини - 5
1912 1 полурота, Личен състав - 81, Автомашини - 18
1912(септ.)1 рота, Личен състав - 344, Автомашини - 114
1915 1 рота, Личен състав - ок. 120, Автомашини - 68
1915(септ.) 5 отдел., Личен състав - ок. 250, Автомашини - 163
1918(септ.) 34 отдел., Личен състав - ок.1700, Автомашини - над 700
1919-1940
По силата на Ньойския мирен договор (1919) българската армия е съкратена до небоеспособност и е лишена от възможности за развитие и модернизация. Техническият полк от структурата на Инженерните войски, в състава на който е автомобилната дружина, е разформирован. Дружината номинално остава да съществува като самостоятелна единица.
Едва след 1927 г. (след като Междусъюзническата военноконтролна комисия на Антантата напуска страната) започва мащабна организационна реформа в армията с цел възстановяването й като национална въоръжена сила. Автомобилната дружина е с численост 172 човека и 17 коня и в състав: щаб, 3 автомобилни роти, 1 електромоторна рота. Материалната част, както в цялата армия, е крайно недостатъчна, стара и амортизирана. Усилията са за съхраняване на наличната техника и повишаване на квалификацията на личния състав. През 1928 г. се обособява Инженерна школа с едногодишен курс на обучение. Завършилите школата получават и правоспособност за военен шофьор и мотоциклетист. Ограничени доставки на нова техника се извършва от Италия (камиони и влекачи “Фиат”), Австрия (автомобили “Щаер”), Чехословакия (трактори и леки коли “Шкода”), Полша (камиони и трактори “Урсус”) и Германия.
От средата на 30-те години започва “тайно” превъоръжаване и модернизация на армията. Командването отчита съвременните тенденции към висока подвижност и маневреност на войските. От Италия са закупени артилерийски влекачи “Павези-Фиат” и “Бреда”. През 1936 г. са създадени две дивизии, наричани “бързи” (с механизирани и кавалерийски подразделения). Сключени са първите обемни договори с германски консорциуми за доставка на военна техника, в т.ч. 316 камиона, 333 моторни шасита, 160 санитарни коли (линейки), 100 учебни и 67 командирски коли, 57 мотоциклета.
През юли 1938 г. Цар Борис III сключва с представителите на “Малката Антанта” (балканските страни) т.нар. Солунски договор, според който окончателно отпадат ограничителните клаузи на Ньойския мирен договор от 1919. Започва интензивно превъоръжаване, модернизиране и снабдяване с нова техника. Въпреки усилията обаче армията продължава да е бавна и недостатъчно моторизирана.
Към началото на Втората световна война българските въоръжени сили разполагат с: 572 камиона и 411 триосни моторни коли, 161 влекача, 90 разузнавателни и командирски коли, 200 учебни и 72 пътнически автомобила, 163 санитарни автомобила, 44 специални (цистерни, работилници) и 215 мотоциклета.
1941-1945
През есента на 1941 г. двама български офицери (подполк. Мартинов и кап. Велев) са командировани на Източния фронт. Една от задачите им е да обърнат “най-голямо внимание на ... автомобилното снабдяване”. През октомври 1942 г. се провеждат т.нар. “снабдителни” маневри с цел да се провери ефективността на ежедневното дивизионно снабдяване, в т.ч. и ефектът от частичната моторизация на превозите. Оценките като цяло са положителни, но резултатите показват, че дивизията не може да се отдалечи от армейските складове на повече от 20 км.
Като резултат от натрупания опит през 1943 г. към всяка пехотна дивизия е сформиран камионен взвод (83 души личен състав с 32 товарни и 2 разузнавателни автомобила). Общовойсковата камионна дружина се развръща в Общовойскови камионен полк (1 септември 1943). Междувременно е в ход снабдителната програма “Барбара” (за ежегодна доставка от Германия на съвременно въоръжение и военна техника). Значителна част от доставките по планове 43 и 44 заема автомототехниката, вкл. гъсенични и полугъсенични влекачи, вседеходни командирски коли, бронирани автомобили, радиоколи и пр. Автомобилният парк на българската армия се увеличава неколкократно.
Към 15 октомври 1944 г. (след включването на България във войната срещу Германия и проведената мобилизация) в състава на Бойния фронт на служба са: 2513 камиона (Опел-Блиц, Даймлер Мерцедес Бенц, Щаер, Хорх, Бюсинг, Боргвард, Хеншел, Форд, Феномен, Татра, Рено и др.), 436 влекача (Мерцедес-Бенц, Кльокнер Магейрус Дойц, Фаун и др., полуверижни Бюсинг-ХАГ (SdKfz 6), Краус-Мафай (SdKfz 8) и Фамо/Татра , верижни Щаер-Изток, Форд-катър, Дойц, Прага), 764 леки, командирски и разузнавателни автомобила (Мерцедес, Щаер, Хорх, Щьовер, БМВ, КДФ, Ситроен и др.), 291 санитарни линейки (Опел, Мерцедес, Феномен, Хорх, Прага и др.) и 1594 мотоциклета (ДКВ, НСУ, БМВ, Цюндап, полуверижни SdKfz 2). Основната част от войсковия транспорт обаче продължава да е с животинска тяга, в т.ч. 70% от артилерията. Към същата дата в армиите има над 68 000 коня (товарни и впрегатни), 1 300 вола и 21 288 каруци.
За осигуряването на войските с автомобили, горива, масла и гуми, за организацията на експлоатацията и ремонта на автомобилите непосредствено отговаря създадената тилова служба “Моторно снабдяване”.
Началото на военните действия потвърждава очевидната недостатъчност на моторните транспортните средства. Командванията на 1-ва и 4-а армии компенсират недостига чрез увеличаване на ефективността на наличния автотранспорт. В хода на настъпателните действия са иззети камионите от дивизиите и механизираните части и са формирани централизирани армейски снабдителни ешелони.
По-сериозни са проблемите, произтичащи от недостига на резервни части (особено за машините, внесени след 1941 г.) и недостатъците в ремонтната дейност. Разнообразието от марки и модели на автомобилите и мотоциклетите (вкл. и мобилизираните граждански) затруднява експлоатацията, подръжката и ремонтите.
Не е достатъчна квалификацията на личния състав в ремонтните звена. Много аварирали автомобили се изпращат за ремонт директно в София (във Военната инженерно-свързочна фабрика), без това да е наистина неоходимо. В хода на Нишката настъпателна операция ремонтната работилница на 2-ра армия извършва само 18 ремонта, докато фабриката в София е затрупана от повредени автомобили.
Нерядко, като резултат от интензивната експлоатация в тежки условия, над 25% от колите поради повреди не се завръщат от задача, а към ремонтните работилници няма влекачи за евакуация, което също удължава времето за ремонт.
С изключение на Бронираната бригада, останалите съединения не разполагат с подвижни ремонтни работилници и настъпващите първоешелонни дивизии се оказват без необходимата подръжка на автомобилите. 3-а армейска работилница остава на 150-200 км. от фронта. 4-а армейска работилница не напуска Горна Джумая (Благоевград) до края на Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция, в хода на която излизат от строя над 50% от моторните превозни средства.
Проблеми възникват и с доставката на горивно-смазочни материали и с традиционно неудовлетворителната дисциплина на автомобилистите.
Състоянието на автомобилния транспорт в армията е отразено в констатацията на Щаба на Главното командване от началото на ноември 1944 г. - “от наличните коли 70% са за ремонт, но не се знае колко за какъв ремонт, къде са и кога ще бъдат поправени.” Предприемат се мерки за отстраняване на слабостите.
В първия период на войната срещу Германия (септември-ноември 1944) участват общо 7 793 моторни превозни средства като постоянно 50% от тях са в ремонт. Средният денонощен пробег на товарен автомобил е 100 км. (N.B. сравни с пробега през ПСВ!), а на лек и разузнавателен – 150 км. Невъзстановимите загуби са ок. 13% (поради естествена износеност, експлоатационни причини и бойни повреди са изписани 991 автомобила)...
(Използвани източници: История на отечествената война на България 1944-1945. Т. 1-4.1982, Военна техника и технически служби в БА и БНА. 1988, История на инженерните войски на България. 1992, Калоян Матев. Автомобили, камиони и влекачи 1935-1945. 2001. и др.)
Оставям материала недовършен – за допълване и дописване.
1904-1918
Първият автомобил на военна служба в България се появява през 1904 г. Тогавашният министър на войната генерал-майор Михайл Савов закупува за нуждите на министерството един лек автомобил “Де Дион Бутон”. От 28 септември 1904 г. в министерството е назначен и шофьор на автомобила – френският гражданин Гюстав Беенювер – като за приемането му на държавна служба през декември с.г. е гласуван специален закон (в сила със задна дата).
През 1905 г. към Управлението на Началника на инженерните войски са организирани 15-дневни курсове за механик-шофьори. Доставени са и учебни автомобили: 3 коли “Де Дион Бутон” и 1 “Мерцедес”. Първите завършили курса са: фелдфебел Димитър Димитров, Едуард Мушек, Емил Неф, Жак Колев, Коста Маджаров, Костадин Атанасов, Любен Сливнишки, Матей Станев, Симеон Аврамов и Стоян Колев. Със заповед ¹ 74 от 28.02.1906 г. е определен щат на автомобилна команда към Железопътната дружина (1 началник, капитан, 1 фелдфебел-автомобилист, 1 подофицер-автомобилист).
През следващите години редица военнослужещи завършват в чужбина (Австрия, Италия, Франция) школи и курсове за “автомобилни механици и кондуктори” (водачи).
С Княжески указ ¹ 107 от 01.01.1909 г. е сформирано автомобилно отделение към Железопътната дружина с щат от 10 души. С разрешение на Министерския съвет от 01.04.1910 г. от фирмата “Даймлер” (Австро-Унгария) е закупен един автовлак - “трен в комбинация камион-трактор с два реморка”(ремаркета).
Към 1912 г. автомобилното отделение е вече с щат от 81 души. Материалната част се състои от закупените от Франция 10 товарни и 2 командирски коли “Шнайдер”, влекача “Даймлер” с две ремаркета, учебните коли и автомобила на министерството. Функционира и малка ремонтна работилница.
В навечерието на Балканската война (септември 1912 г.) в България има общо 164 автомобила (леки и товарни) от 13 различни марки.
След мобилизацията щатът на автомобилното отделение нараства на 344 души (3 офицери, 4 чиновници, 337 подофицери и войници). Заедно с реквизираните за нуждите на войната граждански коли автомобилният парк на армията възлиза на 114 единици (48 командирски коли, 36 товарни камиона и 30 болнични автомобила). В Димотика е открита полева авторемонтна работилница. Автомобилният транспорт доказва предимствата си и още в хода на бойните действия са доставени 10 камиона “Фиат”, 4 “Бенц” и 6 санитарни линейки “Даймлер”.
При подготовката на България за Първата световна война развитието на автотранспорта не е сред приоритетите. През 1915 г. организационно е обособена автомобилна рота с пет автомобилни отделения (по едно към Щаба на Действащата армия, към Главно тилово управление, към щабовете на 1, 2 и 3 армии). Българската армия започва войната с 163 автомобила (в т.ч. 95 реквизирани) от 22 различни марки. Товароподемността на колите е от 1 до 4 тона, а разходът им на бензин – от 41 до 110 л. на 100 км.
Нуждите на войната, характерът и мащабите на военните действия налагат ускорено развитие на автотранспорта. Още през 1915 г. се създават две нови камионни отделения с по 24 автомобила, през 1916 г. са създадени още пет камионни и едно санитарно отделение (с 20 линейки), от 01.06.1916 г. действа Управление на автомобилния парк (подчинено на Началника на инженерните войски), през септември-октомври 1916 г. към армиите се създават служби “Автомобилен транспорт” (подчинени в организационно и техническо отношение на старшия инженерен началник, а в оперативно – на този, когото обслужват).
В края на войната (септември 1918 г.) в Действащата армия на служба са над 700 автомобила от различни марки, организирани в 23 товарни, 7 пътнически и 4 санитарни автомобилни отделения.
За сравнение: Към 1918 г. във френската армия има 92 000 автомобила, в английската — 76 000, в германската — 56 000, в руската — ок. 21 000.
През трите военни години постоянно 20% от автомобилите са били в ремонт. Среднодневният пробег на автомобил с гумени бандажи е 90-100 км., а с железни бандажи – 60-70 км. С автомобилен транспорт са превозени общо 350 хил. тона товари.
Развитие на автотранспорта в българската армия 1904-1918 г.
1904 Автомобилни отделения - няма,Личен състав - 1,Автомашини - 1
1906 1 команда, Личен състав - 3, Автомашини - 5
1909 1 команда, Личен състав - 10, Автомашини - 5
1912 1 полурота, Личен състав - 81, Автомашини - 18
1912(септ.)1 рота, Личен състав - 344, Автомашини - 114
1915 1 рота, Личен състав - ок. 120, Автомашини - 68
1915(септ.) 5 отдел., Личен състав - ок. 250, Автомашини - 163
1918(септ.) 34 отдел., Личен състав - ок.1700, Автомашини - над 700
1919-1940
По силата на Ньойския мирен договор (1919) българската армия е съкратена до небоеспособност и е лишена от възможности за развитие и модернизация. Техническият полк от структурата на Инженерните войски, в състава на който е автомобилната дружина, е разформирован. Дружината номинално остава да съществува като самостоятелна единица.
Едва след 1927 г. (след като Междусъюзническата военноконтролна комисия на Антантата напуска страната) започва мащабна организационна реформа в армията с цел възстановяването й като национална въоръжена сила. Автомобилната дружина е с численост 172 човека и 17 коня и в състав: щаб, 3 автомобилни роти, 1 електромоторна рота. Материалната част, както в цялата армия, е крайно недостатъчна, стара и амортизирана. Усилията са за съхраняване на наличната техника и повишаване на квалификацията на личния състав. През 1928 г. се обособява Инженерна школа с едногодишен курс на обучение. Завършилите школата получават и правоспособност за военен шофьор и мотоциклетист. Ограничени доставки на нова техника се извършва от Италия (камиони и влекачи “Фиат”), Австрия (автомобили “Щаер”), Чехословакия (трактори и леки коли “Шкода”), Полша (камиони и трактори “Урсус”) и Германия.
От средата на 30-те години започва “тайно” превъоръжаване и модернизация на армията. Командването отчита съвременните тенденции към висока подвижност и маневреност на войските. От Италия са закупени артилерийски влекачи “Павези-Фиат” и “Бреда”. През 1936 г. са създадени две дивизии, наричани “бързи” (с механизирани и кавалерийски подразделения). Сключени са първите обемни договори с германски консорциуми за доставка на военна техника, в т.ч. 316 камиона, 333 моторни шасита, 160 санитарни коли (линейки), 100 учебни и 67 командирски коли, 57 мотоциклета.
През юли 1938 г. Цар Борис III сключва с представителите на “Малката Антанта” (балканските страни) т.нар. Солунски договор, според който окончателно отпадат ограничителните клаузи на Ньойския мирен договор от 1919. Започва интензивно превъоръжаване, модернизиране и снабдяване с нова техника. Въпреки усилията обаче армията продължава да е бавна и недостатъчно моторизирана.
Към началото на Втората световна война българските въоръжени сили разполагат с: 572 камиона и 411 триосни моторни коли, 161 влекача, 90 разузнавателни и командирски коли, 200 учебни и 72 пътнически автомобила, 163 санитарни автомобила, 44 специални (цистерни, работилници) и 215 мотоциклета.
1941-1945
През есента на 1941 г. двама български офицери (подполк. Мартинов и кап. Велев) са командировани на Източния фронт. Една от задачите им е да обърнат “най-голямо внимание на ... автомобилното снабдяване”. През октомври 1942 г. се провеждат т.нар. “снабдителни” маневри с цел да се провери ефективността на ежедневното дивизионно снабдяване, в т.ч. и ефектът от частичната моторизация на превозите. Оценките като цяло са положителни, но резултатите показват, че дивизията не може да се отдалечи от армейските складове на повече от 20 км.
Като резултат от натрупания опит през 1943 г. към всяка пехотна дивизия е сформиран камионен взвод (83 души личен състав с 32 товарни и 2 разузнавателни автомобила). Общовойсковата камионна дружина се развръща в Общовойскови камионен полк (1 септември 1943). Междувременно е в ход снабдителната програма “Барбара” (за ежегодна доставка от Германия на съвременно въоръжение и военна техника). Значителна част от доставките по планове 43 и 44 заема автомототехниката, вкл. гъсенични и полугъсенични влекачи, вседеходни командирски коли, бронирани автомобили, радиоколи и пр. Автомобилният парк на българската армия се увеличава неколкократно.
Към 15 октомври 1944 г. (след включването на България във войната срещу Германия и проведената мобилизация) в състава на Бойния фронт на служба са: 2513 камиона (Опел-Блиц, Даймлер Мерцедес Бенц, Щаер, Хорх, Бюсинг, Боргвард, Хеншел, Форд, Феномен, Татра, Рено и др.), 436 влекача (Мерцедес-Бенц, Кльокнер Магейрус Дойц, Фаун и др., полуверижни Бюсинг-ХАГ (SdKfz 6), Краус-Мафай (SdKfz 8) и Фамо/Татра , верижни Щаер-Изток, Форд-катър, Дойц, Прага), 764 леки, командирски и разузнавателни автомобила (Мерцедес, Щаер, Хорх, Щьовер, БМВ, КДФ, Ситроен и др.), 291 санитарни линейки (Опел, Мерцедес, Феномен, Хорх, Прага и др.) и 1594 мотоциклета (ДКВ, НСУ, БМВ, Цюндап, полуверижни SdKfz 2). Основната част от войсковия транспорт обаче продължава да е с животинска тяга, в т.ч. 70% от артилерията. Към същата дата в армиите има над 68 000 коня (товарни и впрегатни), 1 300 вола и 21 288 каруци.
За осигуряването на войските с автомобили, горива, масла и гуми, за организацията на експлоатацията и ремонта на автомобилите непосредствено отговаря създадената тилова служба “Моторно снабдяване”.
Началото на военните действия потвърждава очевидната недостатъчност на моторните транспортните средства. Командванията на 1-ва и 4-а армии компенсират недостига чрез увеличаване на ефективността на наличния автотранспорт. В хода на настъпателните действия са иззети камионите от дивизиите и механизираните части и са формирани централизирани армейски снабдителни ешелони.
По-сериозни са проблемите, произтичащи от недостига на резервни части (особено за машините, внесени след 1941 г.) и недостатъците в ремонтната дейност. Разнообразието от марки и модели на автомобилите и мотоциклетите (вкл. и мобилизираните граждански) затруднява експлоатацията, подръжката и ремонтите.
Не е достатъчна квалификацията на личния състав в ремонтните звена. Много аварирали автомобили се изпращат за ремонт директно в София (във Военната инженерно-свързочна фабрика), без това да е наистина неоходимо. В хода на Нишката настъпателна операция ремонтната работилница на 2-ра армия извършва само 18 ремонта, докато фабриката в София е затрупана от повредени автомобили.
Нерядко, като резултат от интензивната експлоатация в тежки условия, над 25% от колите поради повреди не се завръщат от задача, а към ремонтните работилници няма влекачи за евакуация, което също удължава времето за ремонт.
С изключение на Бронираната бригада, останалите съединения не разполагат с подвижни ремонтни работилници и настъпващите първоешелонни дивизии се оказват без необходимата подръжка на автомобилите. 3-а армейска работилница остава на 150-200 км. от фронта. 4-а армейска работилница не напуска Горна Джумая (Благоевград) до края на Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция, в хода на която излизат от строя над 50% от моторните превозни средства.
Проблеми възникват и с доставката на горивно-смазочни материали и с традиционно неудовлетворителната дисциплина на автомобилистите.
Състоянието на автомобилния транспорт в армията е отразено в констатацията на Щаба на Главното командване от началото на ноември 1944 г. - “от наличните коли 70% са за ремонт, но не се знае колко за какъв ремонт, къде са и кога ще бъдат поправени.” Предприемат се мерки за отстраняване на слабостите.
В първия период на войната срещу Германия (септември-ноември 1944) участват общо 7 793 моторни превозни средства като постоянно 50% от тях са в ремонт. Средният денонощен пробег на товарен автомобил е 100 км. (N.B. сравни с пробега през ПСВ!), а на лек и разузнавателен – 150 км. Невъзстановимите загуби са ок. 13% (поради естествена износеност, експлоатационни причини и бойни повреди са изписани 991 автомобила)...
(Използвани източници: История на отечествената война на България 1944-1945. Т. 1-4.1982, Военна техника и технически служби в БА и БНА. 1988, История на инженерните войски на България. 1992, Калоян Матев. Автомобили, камиони и влекачи 1935-1945. 2001. и др.)
Оставям материала недовършен – за допълване и дописване.
Comment