Битката за Кан: Сталинград на HitlerJugend
От Герхард Ремпел
В 3 : 00 сутринта на D-Day (6 юни 1944) SS-Brigadefuehrer Фриц Вит научава за дебаркирането на британските войски в устието на Oрн. Неговата дивизия е готова. Плановете са внимателно приготвени и се очакват сражения близо до Кан. Въпреки това голямото объркване в горните нива на командване завършва с противоречиви нареждания и принуждава дивизията да прекара целия ден в безполезно и уморително маршируване. 21ва танкова дивизия от I. SS танков корпус се сражава северно от Кан през D-day, а другата - 1ва SS танкова дивизия е още в Белгия, където се възстановява от кървавите битки в изток. 12та SS танкова дивизия може да влезе в действие чак на 7 юни. Само част от нейния 25ти полк, командван от Курт Майер достига района на Кан предишната нощ. Докато съюзническите бомбардировачи забавят марша на дивизията към Кан, разузнавателните групи на Mайер откриват около 1 : 00 сутринта на 7 юни, че селата на север и северозапад от Кан и летището при Карпике са все още незавзети от врага. Той бързо основава щаб в абатството, което се намира на северозапад от Кан и организира пристигащите батальони. 3та британска дивизия междувременно се придвижва към Кан, но е задържана от 21ва танкова дивизия на осем километра североизточно от града. SS-Brigadefuehrer Фриц Вит нарежда на Курт Майер да се подготви за координирана атака в синхрон с 21ва танкова дивизия в 12 : 00 ч. на обяд за да "изхвърли врага обратно в морето."
В 3 : 00 сутринта Майер започва да позиционира батальоните си на пет мили на север и северозапад от Кан и така до утрото на 7 юни, когато 25ти полк получава драматичното си кръщение на огъня (първи досег с врага, първо сражение).
Двете кули на Арденското абатство, заобиколени от големи овощни градини и високи стени, предоставят изгоден изглед на цялата крайбрежна област. Артилерийският командир Карл Бартлинг използва едната кула като наблюдателен пост, а Майер другата за да проучи предвиденото поле за битка. Докато картечари и зенитната артилерия стрелят по бомбардировачите, цялата област е подложена на адски морски бомбардировки от пристанището, което е наблюдавано от Майер.
Цялата крайбрежна област е развълнувана като кошер. Британските танкови части се организират западно от Дувр, докато Mайер и войниците му чакат разтревожено пристигането на своите танкове. Най-накрая, в 10 : 00 ч. е докладвано за група от петдесет танка Panzer ІV. Останалата част е все още на пътя и й е заповядано да не се мести докато е под прикритието на тъмнината, която ги пази от въздушни нападения и морски обстрел. Това, което последва е типично за агресивния вид война, воден от Waffen-SS и типът дисциплина, който всява страх от SS у съюзническите войници. Курт Майер ясно си спомня момента:
"Сега пък какво бе това? Правилно ли виждам? Неприятелски танк си пробиваше път през овощната градина на Контест! Сега спря. Командирът вдигна люка на купола и започна да проучва околността. Да не би приятелчето да е ослепяло? Не забеляза ли, че стои само на 200 метра пред гренадирите от 2ри Батальон и че оръдията са насочени към него? Очевидно не. Той спокойно извади цигара. Моите войници не изстреляха нито снаряд. Батальонът спазваше пълна дисциплина.
Аха! Сега всичко ми стана ясно! Танкът се придвижи за да осигури десния фланг. От Бюрон вражеските танкове се придвижваха към Оти. Господи! Каква възможност ни се предлагаше! Вражеските танкове караха точно срещу нашия 2ри батальон! Неприятелските части предлагаха своя незащитен фланг. Заповядах на всички батальони, артилерия и налични танкове: "Не стреляйте докато не ви дам нареждане!" Командирът на нашия танков полк седна в неговата (бронирана) командна кола в градината на абатството. Телефонните линии бяха спуснати от наблюдателницата към неговия танк и по този начин движението на врага бе прехвърлено като информация към всеки танк. Една рота стоеше в района на абатството, а друга лежеше, дебнейки в засада южно от Франквил. Колебливо, но танковете постоянно се придвиждваха към Оти. Те преминаваха през селото към Франквил.
Вражеският командир изглежда не виждаше нищо друго освен летището при Карпике - мястото бе право пред него. То вече бе в обсега на оръдията му. Но той не виждаше, че смъртта му се спотаява в засада. Веднага, след като танкове му преминеха пътя Кан - Баю, те щяха да попаднат право на чакащата ги танкова рота от 2ри Батальон. Само броени метри разделяха железните чудовища.
Ние бяхме сило заинтригувани от развиващото се действие: Макс Вюнше, командир на танковия полк, препредаваше движението на неприятелските танкове тихо. Никой дръзваше да говори високо.
Мислех за дивизионното нареждане за атака и за аксиомата на Хайнц Гудериан:" Удряйте силно, не се лигавете" и в тази ситуация трябваше да действам точно така - незабавно. 26ти полк бе все още на изток от Орн и Iви танков батальон от 12ти танков полк бе на 30 километра източно от Oрн без гориво.
Горивото не можешe да бъде предоставено заради въздушнитe атаки. Тогава реших! Веднага, след като неприятелските танкове преминеха през Франквил, 11ти батальон и танковата рота в засада трябва да нападнат. Когато батальонът достигнеше Оти, другите батальони също трябваше нападат. Цел: крайбрежието!
Ужасното напрежение ни потискаше. Сега всичко каквото имаше да се случи щеше да се случи. Неприятелската част преминаваше през Франквил и щеше да пресече пътя. Аз дадох сигнал за атака на Вюнше и успях да чуя заповедта му: "Внимание, танкове! Напред!" Напрежението изведнъж изчезна. Изскочи светкавица и над Франквил се чу гръм. Първият неприятелски танк се обви в пушек и видях как мъжете изскачат от него. Другите танкове минаха встрани. Един Panzer IV изведнъж спря и над купола му се появиха пламъци. Канадската пехота се опитваше да достигне Оти и да изнесе битката по-далеч оттук, но без успех. Гренадирите от 2ри Батальон бяха окрилени от гордост. Те бяха решени да спрат танковете, които се стремяха да нахлуят в Оти. Гренадирите едва достигнаха Оти когато 1ви и 2ри батальони атакуваха. Врагът бе ударен дълбоко във фланг. Чрез агресивна атака Оти и Оти бяха превзети. Сега Контест и Бюрон трябваше да паднат. Неприятелските сили изглеждаха напълно изненадани. Досега никоя страна не бе изстреляла нито един снаряд.
Атаката бързо продължава напред. Пленниците се събират и се връщаха назад с вдигнати ръце. Изненадващата атака на 25ти полк на Mайер напредва добре в следващите няколко часа и отблъсква предните части на 3та канадска дивизия. Но тя не може да бъде поддържана. 21ва танкова дивизия е задържана близо до Епрон. От лявата й страна I. батальон се придвижва към предградията на Камб, където е спрян от канадските танкове и тежък картечен огън. Силната артилерийска поддръжка и атаки на бомбардировачите и поддръжка от изтребители свършиват останалото. Комуникациите са прекъснати. Няма достатъчно Panzer IV, които да спрат Шърманите. И трите батальона скоро са принудени да отстъпят. Предишната оценка на Mайер за канадците като "дребна риба" е в известна степен неточна, защото подценява ситуацията. От 1ви батальон има 15 убити, 87 ранени и 10 MIA (изчезнали в сражение). Загубите на 2ри батальон са дори още по-тежки като включват повечето ротни командири и дори самият главен командир. Танковият батальон губи 6 Panzer IV, но от 27ми канадски танков полк са унищожени 28 Шърмана, а 9та канадска бригада дава 245 жертви.
През нощта останалите единици от 12та SS танкова дивизия пристигат и нейният 26ти полк, воден от SS-Obersturmbannfuehrer Вилхелм Монке атакува през жп-линията Кан-Баю. Закъснялото пристигане на 26ти полк е причината, поради която Mайер трябва да премине към отбрана, защото неговият ляв фланг е застрашен от 6ти канадски брониран полк. Последният превзема Bretteville l`Orgueilleuse в ранните утринни часове на 8 юни и тръгва наляво по пътя Кан - Баю към летището на Карпике. Канадците имат възможността да превземат летището, но атаката на 26ти полк ги отблъсва. В Пюто ен Бесан атаката на 26ти полк довежда до обкръжаването и унищожаването на три роти от кралските стрелци от Уинипег и Canadian Scottish. Последвалата контраатака на канадците завършва с превземането на Пюто и тежки жертви от германска страна. В следобеда на 8 юни SS-Brigadefuehrer Вит заповядва на ротата, въоръжена с Пантери от 12 полк и разузнавателната рота от 25ти полк да контраатакуват Bretteville l'Ogrueilleuse. Контраатаката е насрочена за нощта заради силната артилерия и въздушна подкрепа на съюзниците. Градът е превзет и полевият щаб на Regina riffles е обкръжен, въпреки че германците трябва да предадат Bretteville отново скоро след това с тежки загуби, понесени и от двете страни. Бойните линии започват да се очертават все по-ясно. Съюзниците не успяват да превземат Кан, но и германците не ги "изблъскват" в морето.
12 SS Panzerdivision "HitlerJugend" се бие добре по време на своите първи два дни на фронта. Майер казва по-късно, че бойният дух на неговите гренадири го оставили безмълвен. "Ние, старите войници бяхме дълбоко повлияни от събитията през този ден, но не и младите гренадири. За тях кръщението на огъня бе точно това, което си представяха. Но те знаеха, че трудните дни и седмици тепърва ги очакват. Техният дух бе наистина удивителен." Млади SS командири изграждат близки връзки със своите момчета, подсилени от практиката им да водят битките редом с обикновените войници вместо да командват действията далеч от него. Дори Mайер води атаката на Бретвил возейки се във водещия танк (забележка: или мотоциклет както твърди Кийгън).
Относително патовото положение води до две важни конференции на 9 юни. Главният командир на танковите войски на запад - генерал Гейр фон Швепенбург, (антинацист до започването на войната), идва в щаба на Mайер в Арденското абатство. Той прекъсва ентусиазираният доклад на Mайер за положението и подчертава решаващата важност на непосредственото военно действие върху човешката маса чрез обявяване, че "войната може да бъде спечелена сега само чрез политически средства." Фон Швепенбург информира Курт Майер, че е планирана последна, отчаяна едва ли не самоубийствена атака, която трябва да въвлече PANZERLEHR в удар към Баю, 21ва танкова да се премести северно от Кан, а 12та SS да премине пътя Кан-Баю. Междувременно, съюзническите командири Бърнард Монтгомъри, Дъмпси и Омар Брадли правят конференция в пристанището на Бесан, на която е решено да бъдат проведени съгласувани действия, които имат за цел превземането на Кан, като по този начин се прави отклонение от главната американска задача, която е превземането на Шербур. Никой план не успява веднага и това доведе до продължителни сражения, което значително намали числеността на дивизията HitlerJugend, която е принудена да води кървави отбранителни битки, продължили цял месец.
На 11 юни битката отново се концентрира върху 26ти полк на Монке, давайки му кратък момент на временна победа. 3та канадска дивизия решава да изчисти долината Мю като се придвижи към по-високия терен на Haut du Basq, където е разположен щабът на SS-Standartenfuehrer Вилхелм Mонке. 6ти канадски брониран полк оглавява нападението, поддържано от пехотата на личните стрелци на кралицата. Те преминават покрай Нори ен Бесан под тежък обстрел и достигат откритите зърнени полета на север от Mesnil. Водещите танкове достигат селото под тежък обстрел на картечници и минохвъргачки, когато изведнъж са нападнати от полка на Монке, батальон, командван от SS-Hauptsturmfuehrer Ханс Скапини, идващ от Кристо в тяхно дясно и 1ви батальон, командван от SS-Sturmbannfuehrer Бернхард Краузе от St. Mauvieu в тяхно ляво. Канадците са принудени да отстъпят, оставяйки зад себе си 37 изгорени танка, 95 убити офицери и войници и голям брой ранени и изчезнали. 6ти канадски полк дава една трета от всички свои жертви в европейската кампания точно в тази "среща" с HitlerJugend при Mesnil patry. 26ти полк изгуби само 13 "Пантери" и даде по-малко жертви от канадците. Канадският пехотен полк de lа Chaudiere и танкове на форт Гери Хорс е изпратен да замести 6ти брониран полк, Тази невлизала още в сражение част скоро изпита яростта на HitlerJugend. Малко от патрулите към Ротс се завръщат. Гренадирите на HitlerJugend им "позволяват да се поразходят преди да ги унищожат." Вечерта на 11 юни високо ценената 46та кралска морска команда щурмува Ротс. Местният историк на Lа Chaudiere, който посещава Ротс на следващия ден описва какво се е случило:
Войниците и от двете страни се сражаваха като лъвове и много убити лежаха нахвърляни и натрупани един върху друг. Ние претърсвахме всяка къща и двор за да избегнем засада. През последната нощ тук се бе водила свирепа битка. Командоси лежаха мъртви в редове до мъртви есесовци. Гранати бяха разпръснати навсякъде - по пътя и в преддверията на къщите. Ето тук виждаме как командос и SS войник, буквално са се вкопчили един на друг и така са застинали докато се бият с нечовешко настървение. Там пък един германски и канадски танк са се унищожили взаимно и още тлеят, а от една дупка в почернелия купол на единия танк е провесен овъгления труп на картечар. Ето тук виждаме група войници, която са се опитали да притичат към стена и да я използват за убежище, но са били разстреляни преди да успеят. След това близо до църквата, когато авангардът на Рота С и брен кариерите се обръщат, виждат трима германци. Само трима. Но един от тях мигновено извади пистолета си и застреля един от нашите мъже. Един картечар уби двама от тримата SS войници, но оцелелият избяга. Едва сега започнахме да разбираме с какви фанатици трябва да се борим.
Канадски сержант описва същото усещане на ужас и гняв: "Бойният дух на войниците несъмнено бе много нисък. Самата битка бе толкова разярена и бясна и всеки човек знаеше, че 12 SS танкова дивизия бе решила да ни унищожи до крак - нас и танковете ни. Всеки от нас обаче бе решен да им отмъсти." Но всичко това имаше и обратна страна. В Mesnil Patry в края на битката 12 SS отказа да стреля по канадски санитари, които събират своите ранени.. Лейтенант от Вермахта от 21ва танкова, койтоопределна има причина да защитава SS, каза на един съюзнически историк на битката за Кан, че Hitlerjugend "се биха ожесточено за всеки метър : помощта между другарите бе толкова спонтанна и безкористна, че е неподходящо за сравнение или описание и въпреки че вие вече сте чул ужасяващи факти за тях, аз мога на базата на собствения си опит мога да говоря за най-хуманно поведение.
За следващите седмице относително спокойствие двете страни се изтощават с артилерийски дуели, морски бомбардировки и неспирни въздушни атаки. Записите на I/25 батальон посочват средна дневна загуба на един или двама убити и дузина ранени или изчезнали. От 23 юни бойната му сила спада на 539 войници и офицери от 700 на 1 юни. Since this battalion occupied the quietest section of the front between June 9 and July 7 the losses of the rest of the division must have been correspondingly higher. Most casualties during this time were artillery victims, as was the commander of the division himself. On June 16 Fritz Witt died alongside many of his men while overseeing that the last man of his headquarters staff reached the safety of a bunker' An artillery shell exploded on the edge of the trench. To no one's surprise Kurt Meyer was immediately selected to replace Witt. At thirty-three Meyer was at the time probably the youngest divisional commander in the war and a veteran of every Body Guard campaign from the beginning. As commander of the Body Guard's reconnaissance battalion he had earned the Knight's Cross in the Balkan offensive by such typical daring do as rolling handgrenades under his hesitant men to make them move more aggressively. He was a natural choice for the Hitler Youth Division, as he was soon to demonstrate. Meyer immediately reorganized the command, pulled the division further back and prepared for a desperate attempt to defend what could no longer be defended. The divisional headquarters was moved closer to Verson because Meyer preferred to keep near his men and the excitement of battle. By the time he assumed command the division had lost a ''dangerous number'' of its officers and NCOs. Most company commanders and platoon leaders had become casualties. Battalions had been reduced to the combat strength of two companies. No replacements had yet arrived and none were expected. The "destruction of the division could be counted on," in the words of Meyer. This thinned out division of teenagers was now confronted by three Allied divisions and several tank brigades.
On June 25 the British launched a major offensive against the left wing of the 12th SS and the right wing of Panzer Lehr, with the object of capturing the bridges across the Odon and the Orne Rivers, thus finally beginning the encirclement of Caen. For this ''Epsom'' offensive Montgomery assembled 600 tanks and 60,000 men. Panzer Lehr and the 12th SS together probably had no more than 250 tanks by this time and some 70 88mm. guns to oppose the British forces. They had little air support and no defense against the artillery of three cruisers and one monitor. The 12th SS bore the brunt of the assault. Although it had the advantage of well known terrain, ideal for defense, superiority of Allied men and material made it a desperate situation for the Hitler Youth. But Hitler, as at Stalingrad, gave the Order to ''hold Out until the last cartridge was spent.'' The 49th British Division began the operation at dawn with the objective of reaching Rauray, Vendes and Juvigny. They met unexpectedly tough resistance, especially at Fontenay le Pesnel. They progressed less than a mile by the end of the day, a third of the way from Rauray. The Fontenay sector was defended by SS Captain Hans Scapini's III. Battalion of the 26th Regiment. Its 10th company had already been overrun a week before. On the 21 June when Meyer visited the front lines, the 15th company had fought without its commander, braving murderous fire to retrieve the chief's dead body. The weakened II. Battalion, commanded by the twenty-seven-year-old SS Captain Gerhard Bremer, fought bitterly on June 25 without adequate artillery and tank support. With bazookas in hand the grenadiers assaulted a swarm of enemy tanks. Meyer could not understand "where these young fellows found the strength to survive this thunder of steel and destruction." In the early morning of 26 June the 15th Scottish Division set out from Bretteville l'Orgueilleuse to capture the Odon bridges, thus opening the way for the 1lth Armored Division to run through to the Orne and the elevated ground south of Caen. Rain and mist prevented Allied air activity for the first time since D Day. The soggy ground and fierce resistance retarded progress. Close, confused and suicidal combat occurred at la Gaule, St. Mauvieu, Cheux and le Haut du Basq. These villages ''were entered only with hand to.hand fighting: it took a long time to overcome all the parties which held out to the last in ruined buildings, farmyards and orchards.'' The villages Were reduced to shambles by the dueling artillery, which stalled the progress of the tanks. At Cheux the 46th Brigade (Glasgow Highlanders, lost twelve officers and had nearly 200 casualties. At the end of the first day of ' Epsom,' the Germans still held the high ground between the Mue and the Odon' When Meyer recognized the main thrust of the attack early on, he ordered Max Wünsche's tanks to hold Rauray at all costs. Back at headquarters in Verson he discovered that the Engineers Regiment had been overrun west of St. Mauvieu, and that the three weakened battalions of his 26th Regiment were struggling to resist a fleet of British tanks. He pulled together the reconnaissance company from the 25th and the divisional headquarters company to defend Verson. Pleas to Corps headquarters for support resulted only in the command to "hold the line until the last cartridge is spent" and the promise that the II. SS Corps was on the way to the front. "So," Meyer recalled, "we had no choice, but to sell our lives as dearly as possible."
The experience of the Panzer Engineer Battalion 12, commanded by SS Captain Max Müller, which was overrun on the first day of the Epsom' assault, was typical of the kind of fatalistic resignation displayed by the Hitler Youth. An anonymous diarist of the Battalion recorded the events of June 26 in the command bunker. Since 2:45 a.m. there had been intermittent artillery bombardment. Communication lines between companies and to the 26th Regiment were cut by 7:00 p.m. An hour later the headquarters came under heavy artillery fire and enemy machine guns were heard nearby. The entire area was enveloped in dust and heavy ground fog, preventing observation of enemy movements. At 9:00 British tanks, armored vehicles and infantry were bypassing the headquarters. Müller then ordered his staff to fan out into the trenches and observation posts and commence firing at the enemy infantry. But British tanks forced them back into the heavily-reinforced redoubt. Three times an enemy tank fired directly into the bunker, killing two men and wounding most of the others. Handgrenades were thrown in but did little damage. "It was a wonder," the diarist wrote. "We sat there nervously but determined to wait for the next attack. The tension got greater and greater. The wounded men were groaning. We could clearly hear the orders and laughter of the enemy."
Suddenly there was noise at the rear entrance. ''Our nerves were at the breaking point. Pistols were quickly pointed at the entrance, but the man who stole his way into the bunker was a German grenadier' He reported two enemy tanks destroyed, grabbed the rest of the grenades and disappeared again." Müller then ordered the unwounded to guard the entrances with knives in hand. 'Every opponent who dared to enter would be dispatched quietly. The wounded grew quieter, avoiding every noise. Some fell asleep, others smoked. After an hour the lonely warrior returned and reported that the bunker was entirely surrounded by enemy tanks and infantry. They could hear them talking and playing with their equipment' When British munitions trucks began to explode, indicating activity of German artillery, their spirits rose somewhat. All went well until 11:00 p.'m' when suddenly voices were heard again' A British soldier approached the entrance. ''Hey boys,' he cried. The wounded woke in panic. The 'Tommy' shot. Then he tore the blanket from the entrance and threw a hand grenade. When it detonated he jumped into the bunker. A knife flashed in his fist. The commander fired--once, twice--the 'Tommy' collapsed." An English voice demanded surrender. The men wavered, but Müller ordered resistance to the last man. One boy lost his nerve and gave himself up. With the aid of the renegade the soldier once more demanded surrender. Handgrenades once more flew into the bunker. The Englishman fired into the bunker with a machine pistol, wounding more men. One grenadier returned the fire and the Englishman dropped his weapon and disappeared. A tank fired a few more shots into the bunker and then all was quiet again. The German prisoner suddenly returned and begged forgiveness.
Hours of tension followed. The last cigar was smoked, the last bottle of Sekt was passed around. No further attack came. All were resigned to confront the last moment of combat. It began to rain and get dark. The commander kept up his words of encouragement. The hour of escape had been set for 12:00 midnight. All got ready, tensely but resolutely. At the chosen moment the commander and the nine-man remnant Of his battalion sneaked out into the darkness. With pistol and compass in hand, Müller led his boys through the British positions to find the German lines towards the south. Again and again they had to stop and tend their wounded comrades. In the blinding rain and darkness, occasionally lighted by British flares, the little group pressed on. For four hours they crawled through the devastated countryside. In the hedgerows they heard English voices. For a moment they rested between two English tank positions, covering themselves with debris. Twenty minutes later they awoke with a start. Tanks were heard nearby' They were German tanks, part of the spearhead of a German counter attack which reached the outskirts of Cheux that night before being forced to retreat once more.
During this night, so eventful for Müller and his boys, the British prepared to resume the offensive. But they met stiff resistance in the Haut du Basq area, where confused fighting continued all day. On the eastern road, however, from Cheux to the Odon bridges progress was rapid. The bridge near Tourmanville was captured intact, opening the way for the 1lth Armored Division to pass over and secure the rising ground beyond, approaching Hill 112. The 12th SS, despite some reinforcements, was forced to fight haphazard, disjointed actions, losing many tanks and men in the process. The 15th Scottish moved east towards Verson which they knew to be 12th SS headquarters. Meyer led his divisional headquarters company to oppose them. They fought a desperate action near Mouen, trying to stop tanks with grenades and anti tank rockets. There was no more artillery support for lack of ammunition. ''For the first time,' Meyer confessed, "I had an empty feeling in my heart and cursed the years of murder. That, which l now experienced, was not war any more, but naked murder. I knew every one of these boys. The oldest of them was barely eighteen years old. These boys had hot yet learned how to live--but God knows they knew how to die! The crushing chains of the tanks ended their young lives. Tears rolled over my face--I began to hate war."
"Panzermeyer's" moment of emotional humanity and regret did not last long. He moved his headquarters to Caen on 28 June. His battered division was practically destroyed. Elements of the SS Body Guard Division (lst SS Panzer) finally arrived at the front, but it was too late to save its Hitler Youth client' Meyer disengaged his division from the battle and prepared for the defense of Caen, once more occupying the sector north and northwest of the ruined city where the battle for Caen had begun three weeks before. The much deserved rest did not last long. On 29 June the II. SS Corps ordered the remnants of the 12th SS tank and reconnaissance battalions to attack and recapture Hill 112, which the British had taken the day before. The plowed-up ground of this plateau was retaken by Max Wünsche's tanks at great cost. The Germans thought they had won a victory without knowing that the British had ordered a temporary holding posture, fearing a massive German counter-attack. Hill 112 became a symbol of the horrendous waste of human lives in the meaningless strategy of tactical but hopeless defense. Hitler repeated the mistake of Stalingrad by ordering that Caen should be held "to the last shot!" Meyer knew that this meant destroying the Hitler Youth Division, but a Hitler order could not be challenged under the circumstances, even if Meyer had been inclined to do so, which he was not. The 26th Regiment had already been reduced to a "small battalion," perhaps not unusual for any division after a few days of combat, but, nevertheless fatal for the HJ. Some 150 to 200 men of its I. Battalion, commanded by SS Major Bernhard Krause, defended the airport at Carpiquet. Some 88mm. guns and other artillery were still available, and a few tanks were dug in at the east end of the airport. The Division as a whole was a mere Battle Group ' in size, although OKW still carried it as a full division. The Stalingrad of the Hitler Youth was about to reach its murderous finale.
As a preliminary to the major Allied assault on Caen the airport was to be captured on July 4. Following heavy shelling by naval guns and artillery, three infantry battalions and tanks of the 8th Canadian Brigade attacked from their base at Marcelet. The village of Carpiquet was entered within an hour, but two successive assaults on the airport buildings were beaten back by fierce resistance' Oh July 5 the lst SS Panzer made a counter attack further south, which forced the Canadians to postpone the capture of the airport until 8 July. Fifty grenadiers of SS Major Krause's I. Battalion held up three Canadian battalions at the west end of the airport. Meyer himself was in Krause's command bunker during the first Canadian attack. Again he was amazed at the resolute, methodical, almost instinctive way the boys fought. Twenty of them were left at the end of the day. All officers fell' But the airport remained in German hands for another four days.
On July 8 the British began the frontal assault on Caen. The 25th Regiment of Meyer's Division was well entrenched in a network of anti tank ditches and weapon pits. A defensive belt, two or three miles deep, made the northern suburban villages "virtually tank-proof." Against this strong defensive position, manned by a single depleted regiment in the center, parts of the SS Body Guard on the left, and the 16th Air Force Ground Division (German) on the right, the British threw three infantry divisions supported by two armored brigades and a number of flail, engineer and flame thrower tanks. They were covered by the naval artillery of one battleship, a monitor and two cruisers. Some 450 bombers struck the defensive positions on the outskirts of Caen. This raid smashed the city at a time when there were only a handful of Germans safely underground in it. The massive artillery barrage was aimed to fall right behind the German lines to hinder the movement of reinforcements, had their been any. But this meant that the infantry had to storm the German positions, which led fierce hand-to-hand fighting in numerous places.
Starting at 4:20 a.m. the 3rd British and 59th Divisions made rapid progress at first, reaching Heronville, Lebisey and the outskirts of la Bijude and Galmanche within an hour. When the second phase of the assault began at 7:30 the progress came to a standstill. '"In the center, the 12th SS Panzer Division fought back hard and parties held out against the 59th in la Bijude and Galmanche. Similar struggles were soon developing in Epron and St. Contest," scene of the original contest between the HJ and the Canadians a month before. "The Canadians" this time "were in Buron by half past eight, but the 12th SS Panzer Division was prepared," having lost none of their resolve, ' to fight to the end in the rubble, and it took most of the day to master them.'' The attacking battalions of the 3rd Canadian Division lost 262 officers and men and its squadron of fifteen tanks was reduced to one. Heavy fighting at Buron delayed progress until 2:30 p.m. when the Canadians finally began to move on Authie and St. Louet. The attack on Cussy and Ardenne Abbey began at 6:30 p.m. Cussy was captured after two hours of hard combat, but Ardenne Abbey, site of Meyer's original headquarters from which he had surveyed his and the HJ's own D Day, was not taken until the next morning. The reason for the delay was a counter attack ordered by Kurt Meyer.
Meyer knew that the city of Caen could no longer be held and that it Was likely to become ' the coffin lid of our courageous division.' The l. SS Corps could provide as reinforcements only fifteen tanks. So the pattern of Stalingrad repeated itself. The 3rd British Division attacked the 16th Air Force Ground Division and "seemed to wipe it off the map" within a short time, opening the right flank. Meyer sent a section of tanks and the divisional staff company to fill the gap. This left some four decimated infantry battalions and one depleted battalion of tanks to oppose the 3rd Canadian and 59th British Divisions north of Caen. During the first hour of combat the I/25 Battalion lost almost all of its company commanders. SS Major Johann Waldmüller, now the chief of the l. Battalion, stood in the midst of his men, the very soul of resistance,' according to Meyer. The II. Battalion lost all company commanders and all anti-tank artillery, fighting tanks with bazookas' But the heaviest combat occurred in the area of the III' Battalion, Waldmüller's earlier unit, now fighting for its life at Buron, Authie and the Ardenne Abbey once again. The symbolic Abbey was now used as a field hospital. Massive air attacks prevented the movement of the wounded to the rear. The roads had become ''race tracks of death and destruction.'' General Heinrich Eberbach' commander of the 5th Panzer Army, braved the hail of artillery and bombs to consult With Meyer in his bunker. He recognized the achievements of the 12th SS but could do little to offer assistance. Yet Meyer got the impression that the general would do everything he could to prevent further deaths in the ruins of Caen.''
In the afternoon Gruchy had to be surrendered after bloody fighting, which claimed all but one courier of the 16th company. The boys ''died in their positions..' Remnants of the III. Battalion brought the Canadians to a halt in front of the inevitable Ardenne Abbey. At this point, in the evening hours of July 8, Meyer ' could no longer contain himself. He had to be in the center of the fight to make a decision which in the nature of things would have to disregard Hitler's order. He went to the Abbey himself, driving and running through artillery barrages. The Abbey had been reduced to shambles. The courtyard was strewn with the dead. In )he cellar the wounded commander of the 25th Regiment pictured the desperate situation for him. It was decided to mount a limited counter attack with all available tanks and mortars, in order to allow the evacuation of the wounded during the night' Meyer decided to pull back behind the Orne, but the I. SS Corps refused to go along. Meyer was '.overcome with anger ' when he 'thought of the courageous grenadiers who had fought night and day for four weeks and were how to be sacrificed uselessly. ' So he ignored all orders finally and began the withdrawal' Most of the wounded were moved to the rear, but the III. Battalion was reduced to 100 men and NCOs in the process of covering the evacuation' In the morning hours of July 9 the Division moved south of the city. New headquarters were established at Carcelles as the last security units left the ruins of Caen to the Canadians and the British.
From June 7 until July 9 the Hitler Youth Division lost 4,000 dead and 8,000 wounded and missing. An Allied officer thought that it had "fought with a tenacity and fierceness" such as he had not seen in the entire European campaign. A few days later, Field Marshal von Rundstedt, in conversation with 'Sepp' Dietrich and Kurt Meyer, recognized the unique attitude of the HJ Division: . Your soldiers possess the spirit of the young regiments of Langemarck, but are far better trained and above all led by front experienced officers and NCOs. It is a shame that his faithful youth is being sacrificed in a hopeless cause.'' Erwin Rommel made similar remarks shortly before his death.
But the end was not yet in sight. What followed was attrition, gradually grinding the remaining elements of the division to shreds. New headquarters were established at Potigny north of Falaise. Regimental staffs were withdrawn to hammer new replacements into marching companies, while remaining troops were organized into two Battle Groups. With some 50 remaining tanks the latter played a significant role in spiking three separate British offensives between Caen and Falaise, prolonging the capture of Falaise for a month. A concerted counter-attack at Cintheaux, organized by Kurt Meyer, and isolated victories demonstrated that the Hitler Youth had lost none of its resolute combat elan. When Falaise was finally taken by the Canadians on August 16 a remnant of 60 Hitler youths held out in the ruins of the Ecole Superieure until all but two messengers, chosen by lot, were dead. The rest of the Division helped to keep the pincers of the Falaise Argentan pocket open long enough to allow two decimated German Armies to escape. By September 4, 1944 the fighting strength of the division was enlarged again to 600 men from the 200 who slipped out of the pocket, but the sum and substance of its effectiveness had been destroyed. Eighty percent of the original combat personnel had been annihilated, and similar losses had been sustained by the support troops. The Division lost 80 percent of its tanks, 70 percent of its armored vehicles, 60 percent of its artillery and mortars and 50 percent of the rest of its vehicles.
The Reichsjugendfьhrung made feeble recruiting efforts to rebuild its elite formation. In some areas fifteen-year-olds were drafted to shore up dwindling reserves. Axmann even made plans to establish a separate reserve organization for the Division, but little came of this nonsensical effort. The shock of Caen had been too great. The Division was replenished with air force ground personnel, navy personnel and recuperated veterans from military hospitals. Some new HJ recruits must also have been added. This patched-up division, with little resemblance to its former elite character, was engaged in the Battle of the Bulge and subsequently in Hungary and Austria, but with little noticeable effect.
On 5 May 1945, the ''Baby Division" was withdrawn from futile, last-ditch efforts to defend Vienna, their patron's libidinal battleground a generation before. SS Major General Hugo Kraas, the last commander of the 12th SS Panzer Division, gave his men free reign to follow their natural inclination to escape the clutches of the approaching Russian troops by moving west toward the American lines. Three days later, near the small town of Enns, 6,000 weary and bedraggled survivors of the once proud Hitler Youth Division tried to cross a bridge across the Danube. It had been blocked by other Hitler Youth boys working in tank trap battalions organized by Gauleiter Baldur von Schirach. Someone cried "Russky!" and panic broke loose as all stampeded towards a narrow gap on the bridge. Trucks rammed into the surging mass and killed at least 15 of them, scattering the fleeing hordes along both sides of the river. A single Russian tank "clanked toward the bridge. A Red Army lieutenant stood in the turret, laughing at the sight of 6,000 men frantically scrambling to escape his single gun." Towards the end of the day a faithful remnant of 455 men and one tank marched before Hugo Kraas for the last time. In a final symbolic act of arrogant defiance, the HJ-SS soldiers refused to obey an American order to drape their vehicles in white flags and drove into American captivity "proud and erect."
От Герхард Ремпел
В 3 : 00 сутринта на D-Day (6 юни 1944) SS-Brigadefuehrer Фриц Вит научава за дебаркирането на британските войски в устието на Oрн. Неговата дивизия е готова. Плановете са внимателно приготвени и се очакват сражения близо до Кан. Въпреки това голямото объркване в горните нива на командване завършва с противоречиви нареждания и принуждава дивизията да прекара целия ден в безполезно и уморително маршируване. 21ва танкова дивизия от I. SS танков корпус се сражава северно от Кан през D-day, а другата - 1ва SS танкова дивизия е още в Белгия, където се възстановява от кървавите битки в изток. 12та SS танкова дивизия може да влезе в действие чак на 7 юни. Само част от нейния 25ти полк, командван от Курт Майер достига района на Кан предишната нощ. Докато съюзническите бомбардировачи забавят марша на дивизията към Кан, разузнавателните групи на Mайер откриват около 1 : 00 сутринта на 7 юни, че селата на север и северозапад от Кан и летището при Карпике са все още незавзети от врага. Той бързо основава щаб в абатството, което се намира на северозапад от Кан и организира пристигащите батальони. 3та британска дивизия междувременно се придвижва към Кан, но е задържана от 21ва танкова дивизия на осем километра североизточно от града. SS-Brigadefuehrer Фриц Вит нарежда на Курт Майер да се подготви за координирана атака в синхрон с 21ва танкова дивизия в 12 : 00 ч. на обяд за да "изхвърли врага обратно в морето."
В 3 : 00 сутринта Майер започва да позиционира батальоните си на пет мили на север и северозапад от Кан и така до утрото на 7 юни, когато 25ти полк получава драматичното си кръщение на огъня (първи досег с врага, първо сражение).
Двете кули на Арденското абатство, заобиколени от големи овощни градини и високи стени, предоставят изгоден изглед на цялата крайбрежна област. Артилерийският командир Карл Бартлинг използва едната кула като наблюдателен пост, а Майер другата за да проучи предвиденото поле за битка. Докато картечари и зенитната артилерия стрелят по бомбардировачите, цялата област е подложена на адски морски бомбардировки от пристанището, което е наблюдавано от Майер.
Цялата крайбрежна област е развълнувана като кошер. Британските танкови части се организират западно от Дувр, докато Mайер и войниците му чакат разтревожено пристигането на своите танкове. Най-накрая, в 10 : 00 ч. е докладвано за група от петдесет танка Panzer ІV. Останалата част е все още на пътя и й е заповядано да не се мести докато е под прикритието на тъмнината, която ги пази от въздушни нападения и морски обстрел. Това, което последва е типично за агресивния вид война, воден от Waffen-SS и типът дисциплина, който всява страх от SS у съюзническите войници. Курт Майер ясно си спомня момента:
"Сега пък какво бе това? Правилно ли виждам? Неприятелски танк си пробиваше път през овощната градина на Контест! Сега спря. Командирът вдигна люка на купола и започна да проучва околността. Да не би приятелчето да е ослепяло? Не забеляза ли, че стои само на 200 метра пред гренадирите от 2ри Батальон и че оръдията са насочени към него? Очевидно не. Той спокойно извади цигара. Моите войници не изстреляха нито снаряд. Батальонът спазваше пълна дисциплина.
Аха! Сега всичко ми стана ясно! Танкът се придвижи за да осигури десния фланг. От Бюрон вражеските танкове се придвижваха към Оти. Господи! Каква възможност ни се предлагаше! Вражеските танкове караха точно срещу нашия 2ри батальон! Неприятелските части предлагаха своя незащитен фланг. Заповядах на всички батальони, артилерия и налични танкове: "Не стреляйте докато не ви дам нареждане!" Командирът на нашия танков полк седна в неговата (бронирана) командна кола в градината на абатството. Телефонните линии бяха спуснати от наблюдателницата към неговия танк и по този начин движението на врага бе прехвърлено като информация към всеки танк. Една рота стоеше в района на абатството, а друга лежеше, дебнейки в засада южно от Франквил. Колебливо, но танковете постоянно се придвиждваха към Оти. Те преминаваха през селото към Франквил.
Вражеският командир изглежда не виждаше нищо друго освен летището при Карпике - мястото бе право пред него. То вече бе в обсега на оръдията му. Но той не виждаше, че смъртта му се спотаява в засада. Веднага, след като танкове му преминеха пътя Кан - Баю, те щяха да попаднат право на чакащата ги танкова рота от 2ри Батальон. Само броени метри разделяха железните чудовища.
Ние бяхме сило заинтригувани от развиващото се действие: Макс Вюнше, командир на танковия полк, препредаваше движението на неприятелските танкове тихо. Никой дръзваше да говори високо.
Мислех за дивизионното нареждане за атака и за аксиомата на Хайнц Гудериан:" Удряйте силно, не се лигавете" и в тази ситуация трябваше да действам точно така - незабавно. 26ти полк бе все още на изток от Орн и Iви танков батальон от 12ти танков полк бе на 30 километра източно от Oрн без гориво.
Горивото не можешe да бъде предоставено заради въздушнитe атаки. Тогава реших! Веднага, след като неприятелските танкове преминеха през Франквил, 11ти батальон и танковата рота в засада трябва да нападнат. Когато батальонът достигнеше Оти, другите батальони също трябваше нападат. Цел: крайбрежието!
Ужасното напрежение ни потискаше. Сега всичко каквото имаше да се случи щеше да се случи. Неприятелската част преминаваше през Франквил и щеше да пресече пътя. Аз дадох сигнал за атака на Вюнше и успях да чуя заповедта му: "Внимание, танкове! Напред!" Напрежението изведнъж изчезна. Изскочи светкавица и над Франквил се чу гръм. Първият неприятелски танк се обви в пушек и видях как мъжете изскачат от него. Другите танкове минаха встрани. Един Panzer IV изведнъж спря и над купола му се появиха пламъци. Канадската пехота се опитваше да достигне Оти и да изнесе битката по-далеч оттук, но без успех. Гренадирите от 2ри Батальон бяха окрилени от гордост. Те бяха решени да спрат танковете, които се стремяха да нахлуят в Оти. Гренадирите едва достигнаха Оти когато 1ви и 2ри батальони атакуваха. Врагът бе ударен дълбоко във фланг. Чрез агресивна атака Оти и Оти бяха превзети. Сега Контест и Бюрон трябваше да паднат. Неприятелските сили изглеждаха напълно изненадани. Досега никоя страна не бе изстреляла нито един снаряд.
Атаката бързо продължава напред. Пленниците се събират и се връщаха назад с вдигнати ръце. Изненадващата атака на 25ти полк на Mайер напредва добре в следващите няколко часа и отблъсква предните части на 3та канадска дивизия. Но тя не може да бъде поддържана. 21ва танкова дивизия е задържана близо до Епрон. От лявата й страна I. батальон се придвижва към предградията на Камб, където е спрян от канадските танкове и тежък картечен огън. Силната артилерийска поддръжка и атаки на бомбардировачите и поддръжка от изтребители свършиват останалото. Комуникациите са прекъснати. Няма достатъчно Panzer IV, които да спрат Шърманите. И трите батальона скоро са принудени да отстъпят. Предишната оценка на Mайер за канадците като "дребна риба" е в известна степен неточна, защото подценява ситуацията. От 1ви батальон има 15 убити, 87 ранени и 10 MIA (изчезнали в сражение). Загубите на 2ри батальон са дори още по-тежки като включват повечето ротни командири и дори самият главен командир. Танковият батальон губи 6 Panzer IV, но от 27ми канадски танков полк са унищожени 28 Шърмана, а 9та канадска бригада дава 245 жертви.
През нощта останалите единици от 12та SS танкова дивизия пристигат и нейният 26ти полк, воден от SS-Obersturmbannfuehrer Вилхелм Монке атакува през жп-линията Кан-Баю. Закъснялото пристигане на 26ти полк е причината, поради която Mайер трябва да премине към отбрана, защото неговият ляв фланг е застрашен от 6ти канадски брониран полк. Последният превзема Bretteville l`Orgueilleuse в ранните утринни часове на 8 юни и тръгва наляво по пътя Кан - Баю към летището на Карпике. Канадците имат възможността да превземат летището, но атаката на 26ти полк ги отблъсва. В Пюто ен Бесан атаката на 26ти полк довежда до обкръжаването и унищожаването на три роти от кралските стрелци от Уинипег и Canadian Scottish. Последвалата контраатака на канадците завършва с превземането на Пюто и тежки жертви от германска страна. В следобеда на 8 юни SS-Brigadefuehrer Вит заповядва на ротата, въоръжена с Пантери от 12 полк и разузнавателната рота от 25ти полк да контраатакуват Bretteville l'Ogrueilleuse. Контраатаката е насрочена за нощта заради силната артилерия и въздушна подкрепа на съюзниците. Градът е превзет и полевият щаб на Regina riffles е обкръжен, въпреки че германците трябва да предадат Bretteville отново скоро след това с тежки загуби, понесени и от двете страни. Бойните линии започват да се очертават все по-ясно. Съюзниците не успяват да превземат Кан, но и германците не ги "изблъскват" в морето.
12 SS Panzerdivision "HitlerJugend" се бие добре по време на своите първи два дни на фронта. Майер казва по-късно, че бойният дух на неговите гренадири го оставили безмълвен. "Ние, старите войници бяхме дълбоко повлияни от събитията през този ден, но не и младите гренадири. За тях кръщението на огъня бе точно това, което си представяха. Но те знаеха, че трудните дни и седмици тепърва ги очакват. Техният дух бе наистина удивителен." Млади SS командири изграждат близки връзки със своите момчета, подсилени от практиката им да водят битките редом с обикновените войници вместо да командват действията далеч от него. Дори Mайер води атаката на Бретвил возейки се във водещия танк (забележка: или мотоциклет както твърди Кийгън).
Относително патовото положение води до две важни конференции на 9 юни. Главният командир на танковите войски на запад - генерал Гейр фон Швепенбург, (антинацист до започването на войната), идва в щаба на Mайер в Арденското абатство. Той прекъсва ентусиазираният доклад на Mайер за положението и подчертава решаващата важност на непосредственото военно действие върху човешката маса чрез обявяване, че "войната може да бъде спечелена сега само чрез политически средства." Фон Швепенбург информира Курт Майер, че е планирана последна, отчаяна едва ли не самоубийствена атака, която трябва да въвлече PANZERLEHR в удар към Баю, 21ва танкова да се премести северно от Кан, а 12та SS да премине пътя Кан-Баю. Междувременно, съюзническите командири Бърнард Монтгомъри, Дъмпси и Омар Брадли правят конференция в пристанището на Бесан, на която е решено да бъдат проведени съгласувани действия, които имат за цел превземането на Кан, като по този начин се прави отклонение от главната американска задача, която е превземането на Шербур. Никой план не успява веднага и това доведе до продължителни сражения, което значително намали числеността на дивизията HitlerJugend, която е принудена да води кървави отбранителни битки, продължили цял месец.
На 11 юни битката отново се концентрира върху 26ти полк на Монке, давайки му кратък момент на временна победа. 3та канадска дивизия решава да изчисти долината Мю като се придвижи към по-високия терен на Haut du Basq, където е разположен щабът на SS-Standartenfuehrer Вилхелм Mонке. 6ти канадски брониран полк оглавява нападението, поддържано от пехотата на личните стрелци на кралицата. Те преминават покрай Нори ен Бесан под тежък обстрел и достигат откритите зърнени полета на север от Mesnil. Водещите танкове достигат селото под тежък обстрел на картечници и минохвъргачки, когато изведнъж са нападнати от полка на Монке, батальон, командван от SS-Hauptsturmfuehrer Ханс Скапини, идващ от Кристо в тяхно дясно и 1ви батальон, командван от SS-Sturmbannfuehrer Бернхард Краузе от St. Mauvieu в тяхно ляво. Канадците са принудени да отстъпят, оставяйки зад себе си 37 изгорени танка, 95 убити офицери и войници и голям брой ранени и изчезнали. 6ти канадски полк дава една трета от всички свои жертви в европейската кампания точно в тази "среща" с HitlerJugend при Mesnil patry. 26ти полк изгуби само 13 "Пантери" и даде по-малко жертви от канадците. Канадският пехотен полк de lа Chaudiere и танкове на форт Гери Хорс е изпратен да замести 6ти брониран полк, Тази невлизала още в сражение част скоро изпита яростта на HitlerJugend. Малко от патрулите към Ротс се завръщат. Гренадирите на HitlerJugend им "позволяват да се поразходят преди да ги унищожат." Вечерта на 11 юни високо ценената 46та кралска морска команда щурмува Ротс. Местният историк на Lа Chaudiere, който посещава Ротс на следващия ден описва какво се е случило:
Войниците и от двете страни се сражаваха като лъвове и много убити лежаха нахвърляни и натрупани един върху друг. Ние претърсвахме всяка къща и двор за да избегнем засада. През последната нощ тук се бе водила свирепа битка. Командоси лежаха мъртви в редове до мъртви есесовци. Гранати бяха разпръснати навсякъде - по пътя и в преддверията на къщите. Ето тук виждаме как командос и SS войник, буквално са се вкопчили един на друг и така са застинали докато се бият с нечовешко настървение. Там пък един германски и канадски танк са се унищожили взаимно и още тлеят, а от една дупка в почернелия купол на единия танк е провесен овъгления труп на картечар. Ето тук виждаме група войници, която са се опитали да притичат към стена и да я използват за убежище, но са били разстреляни преди да успеят. След това близо до църквата, когато авангардът на Рота С и брен кариерите се обръщат, виждат трима германци. Само трима. Но един от тях мигновено извади пистолета си и застреля един от нашите мъже. Един картечар уби двама от тримата SS войници, но оцелелият избяга. Едва сега започнахме да разбираме с какви фанатици трябва да се борим.
Канадски сержант описва същото усещане на ужас и гняв: "Бойният дух на войниците несъмнено бе много нисък. Самата битка бе толкова разярена и бясна и всеки човек знаеше, че 12 SS танкова дивизия бе решила да ни унищожи до крак - нас и танковете ни. Всеки от нас обаче бе решен да им отмъсти." Но всичко това имаше и обратна страна. В Mesnil Patry в края на битката 12 SS отказа да стреля по канадски санитари, които събират своите ранени.. Лейтенант от Вермахта от 21ва танкова, койтоопределна има причина да защитава SS, каза на един съюзнически историк на битката за Кан, че Hitlerjugend "се биха ожесточено за всеки метър : помощта между другарите бе толкова спонтанна и безкористна, че е неподходящо за сравнение или описание и въпреки че вие вече сте чул ужасяващи факти за тях, аз мога на базата на собствения си опит мога да говоря за най-хуманно поведение.
За следващите седмице относително спокойствие двете страни се изтощават с артилерийски дуели, морски бомбардировки и неспирни въздушни атаки. Записите на I/25 батальон посочват средна дневна загуба на един или двама убити и дузина ранени или изчезнали. От 23 юни бойната му сила спада на 539 войници и офицери от 700 на 1 юни. Since this battalion occupied the quietest section of the front between June 9 and July 7 the losses of the rest of the division must have been correspondingly higher. Most casualties during this time were artillery victims, as was the commander of the division himself. On June 16 Fritz Witt died alongside many of his men while overseeing that the last man of his headquarters staff reached the safety of a bunker' An artillery shell exploded on the edge of the trench. To no one's surprise Kurt Meyer was immediately selected to replace Witt. At thirty-three Meyer was at the time probably the youngest divisional commander in the war and a veteran of every Body Guard campaign from the beginning. As commander of the Body Guard's reconnaissance battalion he had earned the Knight's Cross in the Balkan offensive by such typical daring do as rolling handgrenades under his hesitant men to make them move more aggressively. He was a natural choice for the Hitler Youth Division, as he was soon to demonstrate. Meyer immediately reorganized the command, pulled the division further back and prepared for a desperate attempt to defend what could no longer be defended. The divisional headquarters was moved closer to Verson because Meyer preferred to keep near his men and the excitement of battle. By the time he assumed command the division had lost a ''dangerous number'' of its officers and NCOs. Most company commanders and platoon leaders had become casualties. Battalions had been reduced to the combat strength of two companies. No replacements had yet arrived and none were expected. The "destruction of the division could be counted on," in the words of Meyer. This thinned out division of teenagers was now confronted by three Allied divisions and several tank brigades.
On June 25 the British launched a major offensive against the left wing of the 12th SS and the right wing of Panzer Lehr, with the object of capturing the bridges across the Odon and the Orne Rivers, thus finally beginning the encirclement of Caen. For this ''Epsom'' offensive Montgomery assembled 600 tanks and 60,000 men. Panzer Lehr and the 12th SS together probably had no more than 250 tanks by this time and some 70 88mm. guns to oppose the British forces. They had little air support and no defense against the artillery of three cruisers and one monitor. The 12th SS bore the brunt of the assault. Although it had the advantage of well known terrain, ideal for defense, superiority of Allied men and material made it a desperate situation for the Hitler Youth. But Hitler, as at Stalingrad, gave the Order to ''hold Out until the last cartridge was spent.'' The 49th British Division began the operation at dawn with the objective of reaching Rauray, Vendes and Juvigny. They met unexpectedly tough resistance, especially at Fontenay le Pesnel. They progressed less than a mile by the end of the day, a third of the way from Rauray. The Fontenay sector was defended by SS Captain Hans Scapini's III. Battalion of the 26th Regiment. Its 10th company had already been overrun a week before. On the 21 June when Meyer visited the front lines, the 15th company had fought without its commander, braving murderous fire to retrieve the chief's dead body. The weakened II. Battalion, commanded by the twenty-seven-year-old SS Captain Gerhard Bremer, fought bitterly on June 25 without adequate artillery and tank support. With bazookas in hand the grenadiers assaulted a swarm of enemy tanks. Meyer could not understand "where these young fellows found the strength to survive this thunder of steel and destruction." In the early morning of 26 June the 15th Scottish Division set out from Bretteville l'Orgueilleuse to capture the Odon bridges, thus opening the way for the 1lth Armored Division to run through to the Orne and the elevated ground south of Caen. Rain and mist prevented Allied air activity for the first time since D Day. The soggy ground and fierce resistance retarded progress. Close, confused and suicidal combat occurred at la Gaule, St. Mauvieu, Cheux and le Haut du Basq. These villages ''were entered only with hand to.hand fighting: it took a long time to overcome all the parties which held out to the last in ruined buildings, farmyards and orchards.'' The villages Were reduced to shambles by the dueling artillery, which stalled the progress of the tanks. At Cheux the 46th Brigade (Glasgow Highlanders, lost twelve officers and had nearly 200 casualties. At the end of the first day of ' Epsom,' the Germans still held the high ground between the Mue and the Odon' When Meyer recognized the main thrust of the attack early on, he ordered Max Wünsche's tanks to hold Rauray at all costs. Back at headquarters in Verson he discovered that the Engineers Regiment had been overrun west of St. Mauvieu, and that the three weakened battalions of his 26th Regiment were struggling to resist a fleet of British tanks. He pulled together the reconnaissance company from the 25th and the divisional headquarters company to defend Verson. Pleas to Corps headquarters for support resulted only in the command to "hold the line until the last cartridge is spent" and the promise that the II. SS Corps was on the way to the front. "So," Meyer recalled, "we had no choice, but to sell our lives as dearly as possible."
The experience of the Panzer Engineer Battalion 12, commanded by SS Captain Max Müller, which was overrun on the first day of the Epsom' assault, was typical of the kind of fatalistic resignation displayed by the Hitler Youth. An anonymous diarist of the Battalion recorded the events of June 26 in the command bunker. Since 2:45 a.m. there had been intermittent artillery bombardment. Communication lines between companies and to the 26th Regiment were cut by 7:00 p.m. An hour later the headquarters came under heavy artillery fire and enemy machine guns were heard nearby. The entire area was enveloped in dust and heavy ground fog, preventing observation of enemy movements. At 9:00 British tanks, armored vehicles and infantry were bypassing the headquarters. Müller then ordered his staff to fan out into the trenches and observation posts and commence firing at the enemy infantry. But British tanks forced them back into the heavily-reinforced redoubt. Three times an enemy tank fired directly into the bunker, killing two men and wounding most of the others. Handgrenades were thrown in but did little damage. "It was a wonder," the diarist wrote. "We sat there nervously but determined to wait for the next attack. The tension got greater and greater. The wounded men were groaning. We could clearly hear the orders and laughter of the enemy."
Suddenly there was noise at the rear entrance. ''Our nerves were at the breaking point. Pistols were quickly pointed at the entrance, but the man who stole his way into the bunker was a German grenadier' He reported two enemy tanks destroyed, grabbed the rest of the grenades and disappeared again." Müller then ordered the unwounded to guard the entrances with knives in hand. 'Every opponent who dared to enter would be dispatched quietly. The wounded grew quieter, avoiding every noise. Some fell asleep, others smoked. After an hour the lonely warrior returned and reported that the bunker was entirely surrounded by enemy tanks and infantry. They could hear them talking and playing with their equipment' When British munitions trucks began to explode, indicating activity of German artillery, their spirits rose somewhat. All went well until 11:00 p.'m' when suddenly voices were heard again' A British soldier approached the entrance. ''Hey boys,' he cried. The wounded woke in panic. The 'Tommy' shot. Then he tore the blanket from the entrance and threw a hand grenade. When it detonated he jumped into the bunker. A knife flashed in his fist. The commander fired--once, twice--the 'Tommy' collapsed." An English voice demanded surrender. The men wavered, but Müller ordered resistance to the last man. One boy lost his nerve and gave himself up. With the aid of the renegade the soldier once more demanded surrender. Handgrenades once more flew into the bunker. The Englishman fired into the bunker with a machine pistol, wounding more men. One grenadier returned the fire and the Englishman dropped his weapon and disappeared. A tank fired a few more shots into the bunker and then all was quiet again. The German prisoner suddenly returned and begged forgiveness.
Hours of tension followed. The last cigar was smoked, the last bottle of Sekt was passed around. No further attack came. All were resigned to confront the last moment of combat. It began to rain and get dark. The commander kept up his words of encouragement. The hour of escape had been set for 12:00 midnight. All got ready, tensely but resolutely. At the chosen moment the commander and the nine-man remnant Of his battalion sneaked out into the darkness. With pistol and compass in hand, Müller led his boys through the British positions to find the German lines towards the south. Again and again they had to stop and tend their wounded comrades. In the blinding rain and darkness, occasionally lighted by British flares, the little group pressed on. For four hours they crawled through the devastated countryside. In the hedgerows they heard English voices. For a moment they rested between two English tank positions, covering themselves with debris. Twenty minutes later they awoke with a start. Tanks were heard nearby' They were German tanks, part of the spearhead of a German counter attack which reached the outskirts of Cheux that night before being forced to retreat once more.
During this night, so eventful for Müller and his boys, the British prepared to resume the offensive. But they met stiff resistance in the Haut du Basq area, where confused fighting continued all day. On the eastern road, however, from Cheux to the Odon bridges progress was rapid. The bridge near Tourmanville was captured intact, opening the way for the 1lth Armored Division to pass over and secure the rising ground beyond, approaching Hill 112. The 12th SS, despite some reinforcements, was forced to fight haphazard, disjointed actions, losing many tanks and men in the process. The 15th Scottish moved east towards Verson which they knew to be 12th SS headquarters. Meyer led his divisional headquarters company to oppose them. They fought a desperate action near Mouen, trying to stop tanks with grenades and anti tank rockets. There was no more artillery support for lack of ammunition. ''For the first time,' Meyer confessed, "I had an empty feeling in my heart and cursed the years of murder. That, which l now experienced, was not war any more, but naked murder. I knew every one of these boys. The oldest of them was barely eighteen years old. These boys had hot yet learned how to live--but God knows they knew how to die! The crushing chains of the tanks ended their young lives. Tears rolled over my face--I began to hate war."
"Panzermeyer's" moment of emotional humanity and regret did not last long. He moved his headquarters to Caen on 28 June. His battered division was practically destroyed. Elements of the SS Body Guard Division (lst SS Panzer) finally arrived at the front, but it was too late to save its Hitler Youth client' Meyer disengaged his division from the battle and prepared for the defense of Caen, once more occupying the sector north and northwest of the ruined city where the battle for Caen had begun three weeks before. The much deserved rest did not last long. On 29 June the II. SS Corps ordered the remnants of the 12th SS tank and reconnaissance battalions to attack and recapture Hill 112, which the British had taken the day before. The plowed-up ground of this plateau was retaken by Max Wünsche's tanks at great cost. The Germans thought they had won a victory without knowing that the British had ordered a temporary holding posture, fearing a massive German counter-attack. Hill 112 became a symbol of the horrendous waste of human lives in the meaningless strategy of tactical but hopeless defense. Hitler repeated the mistake of Stalingrad by ordering that Caen should be held "to the last shot!" Meyer knew that this meant destroying the Hitler Youth Division, but a Hitler order could not be challenged under the circumstances, even if Meyer had been inclined to do so, which he was not. The 26th Regiment had already been reduced to a "small battalion," perhaps not unusual for any division after a few days of combat, but, nevertheless fatal for the HJ. Some 150 to 200 men of its I. Battalion, commanded by SS Major Bernhard Krause, defended the airport at Carpiquet. Some 88mm. guns and other artillery were still available, and a few tanks were dug in at the east end of the airport. The Division as a whole was a mere Battle Group ' in size, although OKW still carried it as a full division. The Stalingrad of the Hitler Youth was about to reach its murderous finale.
As a preliminary to the major Allied assault on Caen the airport was to be captured on July 4. Following heavy shelling by naval guns and artillery, three infantry battalions and tanks of the 8th Canadian Brigade attacked from their base at Marcelet. The village of Carpiquet was entered within an hour, but two successive assaults on the airport buildings were beaten back by fierce resistance' Oh July 5 the lst SS Panzer made a counter attack further south, which forced the Canadians to postpone the capture of the airport until 8 July. Fifty grenadiers of SS Major Krause's I. Battalion held up three Canadian battalions at the west end of the airport. Meyer himself was in Krause's command bunker during the first Canadian attack. Again he was amazed at the resolute, methodical, almost instinctive way the boys fought. Twenty of them were left at the end of the day. All officers fell' But the airport remained in German hands for another four days.
On July 8 the British began the frontal assault on Caen. The 25th Regiment of Meyer's Division was well entrenched in a network of anti tank ditches and weapon pits. A defensive belt, two or three miles deep, made the northern suburban villages "virtually tank-proof." Against this strong defensive position, manned by a single depleted regiment in the center, parts of the SS Body Guard on the left, and the 16th Air Force Ground Division (German) on the right, the British threw three infantry divisions supported by two armored brigades and a number of flail, engineer and flame thrower tanks. They were covered by the naval artillery of one battleship, a monitor and two cruisers. Some 450 bombers struck the defensive positions on the outskirts of Caen. This raid smashed the city at a time when there were only a handful of Germans safely underground in it. The massive artillery barrage was aimed to fall right behind the German lines to hinder the movement of reinforcements, had their been any. But this meant that the infantry had to storm the German positions, which led fierce hand-to-hand fighting in numerous places.
Starting at 4:20 a.m. the 3rd British and 59th Divisions made rapid progress at first, reaching Heronville, Lebisey and the outskirts of la Bijude and Galmanche within an hour. When the second phase of the assault began at 7:30 the progress came to a standstill. '"In the center, the 12th SS Panzer Division fought back hard and parties held out against the 59th in la Bijude and Galmanche. Similar struggles were soon developing in Epron and St. Contest," scene of the original contest between the HJ and the Canadians a month before. "The Canadians" this time "were in Buron by half past eight, but the 12th SS Panzer Division was prepared," having lost none of their resolve, ' to fight to the end in the rubble, and it took most of the day to master them.'' The attacking battalions of the 3rd Canadian Division lost 262 officers and men and its squadron of fifteen tanks was reduced to one. Heavy fighting at Buron delayed progress until 2:30 p.m. when the Canadians finally began to move on Authie and St. Louet. The attack on Cussy and Ardenne Abbey began at 6:30 p.m. Cussy was captured after two hours of hard combat, but Ardenne Abbey, site of Meyer's original headquarters from which he had surveyed his and the HJ's own D Day, was not taken until the next morning. The reason for the delay was a counter attack ordered by Kurt Meyer.
Meyer knew that the city of Caen could no longer be held and that it Was likely to become ' the coffin lid of our courageous division.' The l. SS Corps could provide as reinforcements only fifteen tanks. So the pattern of Stalingrad repeated itself. The 3rd British Division attacked the 16th Air Force Ground Division and "seemed to wipe it off the map" within a short time, opening the right flank. Meyer sent a section of tanks and the divisional staff company to fill the gap. This left some four decimated infantry battalions and one depleted battalion of tanks to oppose the 3rd Canadian and 59th British Divisions north of Caen. During the first hour of combat the I/25 Battalion lost almost all of its company commanders. SS Major Johann Waldmüller, now the chief of the l. Battalion, stood in the midst of his men, the very soul of resistance,' according to Meyer. The II. Battalion lost all company commanders and all anti-tank artillery, fighting tanks with bazookas' But the heaviest combat occurred in the area of the III' Battalion, Waldmüller's earlier unit, now fighting for its life at Buron, Authie and the Ardenne Abbey once again. The symbolic Abbey was now used as a field hospital. Massive air attacks prevented the movement of the wounded to the rear. The roads had become ''race tracks of death and destruction.'' General Heinrich Eberbach' commander of the 5th Panzer Army, braved the hail of artillery and bombs to consult With Meyer in his bunker. He recognized the achievements of the 12th SS but could do little to offer assistance. Yet Meyer got the impression that the general would do everything he could to prevent further deaths in the ruins of Caen.''
In the afternoon Gruchy had to be surrendered after bloody fighting, which claimed all but one courier of the 16th company. The boys ''died in their positions..' Remnants of the III. Battalion brought the Canadians to a halt in front of the inevitable Ardenne Abbey. At this point, in the evening hours of July 8, Meyer ' could no longer contain himself. He had to be in the center of the fight to make a decision which in the nature of things would have to disregard Hitler's order. He went to the Abbey himself, driving and running through artillery barrages. The Abbey had been reduced to shambles. The courtyard was strewn with the dead. In )he cellar the wounded commander of the 25th Regiment pictured the desperate situation for him. It was decided to mount a limited counter attack with all available tanks and mortars, in order to allow the evacuation of the wounded during the night' Meyer decided to pull back behind the Orne, but the I. SS Corps refused to go along. Meyer was '.overcome with anger ' when he 'thought of the courageous grenadiers who had fought night and day for four weeks and were how to be sacrificed uselessly. ' So he ignored all orders finally and began the withdrawal' Most of the wounded were moved to the rear, but the III. Battalion was reduced to 100 men and NCOs in the process of covering the evacuation' In the morning hours of July 9 the Division moved south of the city. New headquarters were established at Carcelles as the last security units left the ruins of Caen to the Canadians and the British.
From June 7 until July 9 the Hitler Youth Division lost 4,000 dead and 8,000 wounded and missing. An Allied officer thought that it had "fought with a tenacity and fierceness" such as he had not seen in the entire European campaign. A few days later, Field Marshal von Rundstedt, in conversation with 'Sepp' Dietrich and Kurt Meyer, recognized the unique attitude of the HJ Division: . Your soldiers possess the spirit of the young regiments of Langemarck, but are far better trained and above all led by front experienced officers and NCOs. It is a shame that his faithful youth is being sacrificed in a hopeless cause.'' Erwin Rommel made similar remarks shortly before his death.
But the end was not yet in sight. What followed was attrition, gradually grinding the remaining elements of the division to shreds. New headquarters were established at Potigny north of Falaise. Regimental staffs were withdrawn to hammer new replacements into marching companies, while remaining troops were organized into two Battle Groups. With some 50 remaining tanks the latter played a significant role in spiking three separate British offensives between Caen and Falaise, prolonging the capture of Falaise for a month. A concerted counter-attack at Cintheaux, organized by Kurt Meyer, and isolated victories demonstrated that the Hitler Youth had lost none of its resolute combat elan. When Falaise was finally taken by the Canadians on August 16 a remnant of 60 Hitler youths held out in the ruins of the Ecole Superieure until all but two messengers, chosen by lot, were dead. The rest of the Division helped to keep the pincers of the Falaise Argentan pocket open long enough to allow two decimated German Armies to escape. By September 4, 1944 the fighting strength of the division was enlarged again to 600 men from the 200 who slipped out of the pocket, but the sum and substance of its effectiveness had been destroyed. Eighty percent of the original combat personnel had been annihilated, and similar losses had been sustained by the support troops. The Division lost 80 percent of its tanks, 70 percent of its armored vehicles, 60 percent of its artillery and mortars and 50 percent of the rest of its vehicles.
The Reichsjugendfьhrung made feeble recruiting efforts to rebuild its elite formation. In some areas fifteen-year-olds were drafted to shore up dwindling reserves. Axmann even made plans to establish a separate reserve organization for the Division, but little came of this nonsensical effort. The shock of Caen had been too great. The Division was replenished with air force ground personnel, navy personnel and recuperated veterans from military hospitals. Some new HJ recruits must also have been added. This patched-up division, with little resemblance to its former elite character, was engaged in the Battle of the Bulge and subsequently in Hungary and Austria, but with little noticeable effect.
On 5 May 1945, the ''Baby Division" was withdrawn from futile, last-ditch efforts to defend Vienna, their patron's libidinal battleground a generation before. SS Major General Hugo Kraas, the last commander of the 12th SS Panzer Division, gave his men free reign to follow their natural inclination to escape the clutches of the approaching Russian troops by moving west toward the American lines. Three days later, near the small town of Enns, 6,000 weary and bedraggled survivors of the once proud Hitler Youth Division tried to cross a bridge across the Danube. It had been blocked by other Hitler Youth boys working in tank trap battalions organized by Gauleiter Baldur von Schirach. Someone cried "Russky!" and panic broke loose as all stampeded towards a narrow gap on the bridge. Trucks rammed into the surging mass and killed at least 15 of them, scattering the fleeing hordes along both sides of the river. A single Russian tank "clanked toward the bridge. A Red Army lieutenant stood in the turret, laughing at the sight of 6,000 men frantically scrambling to escape his single gun." Towards the end of the day a faithful remnant of 455 men and one tank marched before Hugo Kraas for the last time. In a final symbolic act of arrogant defiance, the HJ-SS soldiers refused to obey an American order to drape their vehicles in white flags and drove into American captivity "proud and erect."
Comment