Из моето творчество.

[Parabellum]

тази тема изчезна когато системата се срина,затова я възстановявам пак.Бях пуснал един мой разказ.Когато тази тема беше готова,разбрах съвсем случайно,че нашият многоуважаван Гоги е бил скрит талант.Затова приканвам всички да пускат тук нещо свое.Предполагам ,че ще се получи интересна тема.Нека всички други,които влизат тук в този форум разберат,че ние освен с милитария се занимаваме и с далеч по възвишени неща.

[Parabellum]

Из моето творчество.

Самодивата



Слънцето се спускаше все по ниско над хребета на планините на запад. Венсан караше доста разсеяно, наблюдавайки неправдоподобно огромната и неестественно цикламена топка която висеше вече съвсем ниско от лявата му страна. Да, природната картина си я биваше, и той спонтанно отвори прозореца за да се почуства по-близо до всичката обкръжаваща го красота. Не се получи… Заедно с ароматът на бор и някакви билки отвън нахлу и гръмотевичният тътен на двигателя. Този мощен и нисък звук който той така харесваше, сега му се стори много неуместен и той се опита да си представи как ли изглеждаше всичко отстрани – огромен и почти заспал горски масив, прорязан от криволичещ път и изведнъж целият този грохот от неговото чудовище който сигурно се чуваше от километри. Вятъра влизащ през прозореца разроши русата му коса и доста неприятно духаше в късия ръкав на фанелката му. “Обаче вечерите тук са доста хладни” помисли си Венсан и отби встрани за да се облече на спокойствие – не му се искаше да затваря прозореца. Дръпна коженото пилотско яке от съседната седалка и излезе навън осъзнавайки че всъщност отдавна подсъзнателно се е опитвал да намери начин да се пораздвижи. С удоволствие се протегна усещайки че все пак се е схванал.
- Да, човек залепва за теб, приятелю. – каза той на глас и с удоволствие и любов потупа Хемикудата по лъскавия хълбок. Облече якето и с задовоство отбеляза че никога не му омръзва да се наслаждавя на гледката на неговия “анаболен изрод”. Беше отделил толкова време на тази кола, че всяка жена би се почусвала крайно засегната ако разбереше. Но пък резултатът си го биваше – Plimouth Barracuda, с огромен 440 – кубически инчов HEMI двигател (хемикуда), това са близо петстотин коня. За повечето влюбени в muscle cars това е повече от достатъчно, но не и за него. След доста работа добави два огромни турбокомпресора Paxston-novi с двустъпални интеркулери, и за екстремален форсаж – N.O.S. – Nitrogen Oxide System или както я наричаха приятелите му – “нитроженка”. Системата впръсква райски газ в цилиндрите намалявайки температурата им и ето чудо – 20% мощност допълнително. По най-скромни преценки мощноста в този момент надминаваше 1000 коня – наистина безумна стойност. Оказа се че с това нещата не свършиха – беше почти невъзможно да се кара такова неуправляемо чудовище, и както се изрази една негова позната, която реши че може да се справи с колата, (но много бързо слезе) това е като да се опитваш да белиш краставица с мощен моторен трион. Наложи се прекалибровка на елементите на окачването и нови (и много скъпи) газо-хидромагнитни амортисьори на Delphi, ново кормилно управление с променливи характеристики и различни колела и гуми. Като за капак нови седалки от МОМО с четриточкови колани – абсолютна необходимост при тези параметри. И най-важното за всички останали които си нямаха и хабер какво се крие под ламарините – външния вид. Един приятел на Венсан, който бе художник така хареса колата че му я боядиса безплатно. Боядиса е слаба дума – Хемикудата беше изрисувана в змийска кожа, започваща с почти черни, тъмнозелени люспи върху покрива и капаците, изсветляващи до изумрудено отстрани и завършващи с почти жълт електриков цвят в долната част на вратите праговете и калниците. Отровна работа… Не автомобил, а демон -реален, истински демон с гръмотевичен глас, оставящ след себе си не миризма на сяра, а на високооктанов бензин и изгоряла гума.
Цялата тази красота сега стоеше безмълвна до пътя и тихичко пропукваше истивайки. Мараня от струйки горещ въздух се издигаше над хрилете на интеркулера. Венсан си спомни че едно от момичетата с които излизаше му каза че колата отивала на цвета на очите му. Какво ли щеше да каже тя ако го видеше сега – зелена кола, зелени борове, и призрачна зеленикава мъгла спускаща се заедно със слънцето. Той изведнж си помисли че всичките истории които беше чувал за това място сигурно са дошли на ум на този който ги е съчинил в такова време. Качи се и подкара надолу по пътя, и макар че трябваше да бърза, караше по-бавно и от главата му не излизаха мислите за мистичните истории които разказваха малкото минаваши през този район шофьори. Повечето бяха тираджии а той знаеше че както и всички други хора чиито професии са напрегнати и стресиращи, така и тираджиите са достатъчно суеверни. Това че всичките разказваха почти едно и също едва ли можеше да се приеме кото подвърждение на историите им. Пръв такава история му разказа приятелят му Ларс. Преди няколко години шведът претърпя тежка (но се оттърва с леки травми) авария минавайки с Кенуорта си през този район. Венсан го навести в болницата, където той се лекуваше не толкова от счупени ребра и натъртвания, колкото от преживения стрес. Спокойния и немногословен Ларс, сега не си намираше място, и не го сдържаше да разкаже всичко което беше преживял. Като начало трябвало да прекара десет тона първокачественно уиски, и докъто разгеждал картата за да види пункта за дестинация, видял и този видимо по-кратък път през планините. Нещо не много хубаво свързано с този път се въртяло някъде дълбоко в подсъзнонието му, но той решил това е заради репортажите които разказвали за блокираните през зимата в планината от снега коли. Сега обаче бил месец август и Ларс тръгнал без много-много да му мисли.
По пътя спрял да хапне в една селска кръчма, и когато дядката с каскета, който явно бил и барман и сервитьор и готвач, му донесъл порция наденички с боб, съвсем невинно се поинтересувал хубав ли е пътят през планината. Резултатът бил впечатляващ – няколко съвършинно различни изражения на лицито на дядото се сменили само за секунда, той погледнал навън, видял огромния тир на Ларс, отново го погледнал с някаква смесица от страхопочитание и съжаление и се отдалечил мърмореики си нещо под носа. В този момент зад гърба си Ларс чул най-дивия и смразяващ кръвта кикот, който бил чувал през живота си. С усилие на волята той се накарал да се обърне съвсем бавно, и видял мъж на неопределена възраст с вид на клошар. Онзи спрял да се смее също така внезапно както бил започнал и казал със тънък и дрезгав глас:
- През планината значи…Е, добре щом не ти е мил живота…
- Какви ги говориш – попитал го Ларс при който моментния уплах започнал да се сменя с нарастващо и усилващо се раздразнение.
- Самодивата…Там…живее…самодивата… Никого не обича…Никого не пуска да мине... когато е сам де…И мрази мъжете…Тя може всичко…да ти спука гума…когато си в завой…да събори върху тебе дърво или камък…а най-обича да разсейва мъжете…та да се пребият…сами… много е красива…Самодивата…
И след този брътвеж той се прибрал обратно зад по-далечната масичка и замлъкнал сякаш са го изключили.
Ларс станал – апетитът му бил изчезнал, и изведнъж усетил че несъзнателно е извадил автоматичният Colt 45-ти калибър и силно го стиска в ръка. Ама че простотия. Прибрал пистолета и тръгнал навън. Барманът явно доста поуплашен от израза на лицето му подтичвал отзад и извинително дърдорел:
- Пешо, местнияидиот, прсотопредигодини катастрофира в планината и оттогава нещоосепобърка…- И после изведнъж ставайки по-сериозен бавно и разбрано казал – Не минавайте през планината.
Ларс ядно се изплюл и се покатерил в кабината. Разбира се и дума не можело да става да се върне и да обикаля. Запалил и внимателно подкарал. Обаче пътят бил прекрасен – леко занемарен но с безупречна настилка, достатъчно широк и бърз. И най-важното никакво движение. Минал 20, 30, 50 километра и нищо необичайно. Ларс карал вече съвсем спокойно и си мислел че всичките 250 километра ще са детска игра, когато я видял…
Всички опити на Венсан да го накара да даде някакво описание се оказаха напразни. “Красива” беше казал Ларс и с това всичко приключи. А тогава Ларс просто бил толкова впечатлен че не могъл да откъсне поглед от тази красавица която стояла но банкета и мило му се усмихвала, махайки му с ръка. Някак със закъснение разбрал че тя е абсолютно гола, както и това че с тази скорост няма да може да вземе неочакванно острия, сякаш появил се отникъде завой… Многотонното чудовище на тира буквално издухало мантинелата и се понесло надолу по урвата. Ларс стискал волана и натискал спирачките, докъто един особенно свиреп удар не го изхвърлил през стъклото напред. Падането било много болезнено, и премятайки се през ниската растителност, която съвсем не омекотявала камъните отдолу той видял как камионът спрял сред един сипей и пламнал почти целия, някак изведнъж. После загубил съзнание. Свестил се от ураганен вятър който носел разни изсъхнали клечки и листа из въздуха, съпроводен от гръмотевичен тътен. Погледнал нагоре и видял че над него виси армейски хеликоптер МИ – 17. Усмихнал се и отново загубил съзнание. Свестил се окончателно в болницата. Спасила го сптниковата система за свръзка и навигация на камиона, която автоматично изпратила сигнал за бедствие при катастрофата, преди да изгори.
Венсан мислеше за това и за други подобни истории които беше чул оттогава но от непознати хора, и касаещи други, трети лица, и разглеждаше величественната панорама наоколо. Той не вярваше в тях, заклет материалист той беше единственно сигурен в ръкотворното торнадо от огън и метал, скрито (но не напълно) под капака, и във огромния Desert Eagle ’50 който така привично тежеше под лявата му мишница. Ниската скорост която поддържаше в момента акустично се изразяваше не в гръмотевичен тътен, а в ниско дрезгаво гъргорене, подобно на звука от дълбочинен каменопад, нейде дълбоко в земните недра. Той изведнъж се разсмя на глас, и си каза “коя ли ще е тази храбра самодива, която ще дръзне да се изпречи пред това чудо”. С тези мисли той лекичко настъпи газта и дрезгавото гъргорене се смени с кадифен рев, оборотомера показа 1000 оборота отгоре, докъто скоростомера подскочи с 45 километра. Сега вече отново чустваше че всичко е под контрол, и той сам си се присмиваше заради мислите които го бяха обзели. Просто караше и се наслаждаваше на тази чудесна лятна вечер. Такаа…разклон. Венсан намали, а после и съвсем спря, за да разгледа по внимателно, защото доколкото си спомняше тук отбивки не трябва да има (доколкото може да се вярва на картата). Да, работата е ясна. Отбивката наляво изглеждаше неизползвана много отдавна, тя водеше плътно покрай склона на планината който се издигаше стръмно от лявата и страна, а най отпред, подпрян на един камък се виждаше стълбът, на който се мъдреха знаците за затворен път и опасност от падащи камъни. Десния път беше като че ли по употребяван, той се спускаше леко надолу и заобикаляше опасния участък. И въпреки това на Венсан не му се минаваше по него, но трезвия разум взе връх и той зави надясно. Вече беше изминал няколко километра, и доста се отдалечи от хребета на планината, когато пътят отново промени посоката си и отново започна да се приближава към посоката преди отклонението. И тогава (а стига бе!) след поредния завой, той видя че пътя напред беше затворен. Огромен бор беше паднал напреки на двете планта и нямаше никаква възможност да го обиколи. Тфу, мама ти…Венсан изкрещя през прозореца такива думички, че всяка уважаваща себе си самодива, ако такава съществуваше щеше тутакси да си запуши зачервените уши. Еми-и това е, няма как. Той ядосано обърна колата (с вой на гуми и облак дим) и след малко вече беше отново на отбивката. Явно съдбата ми е такава – и той внимателно обикаляйки падналите на асфалта камъни и канари тръгна по лявата отбивка. Явно не целия участък беше опасен, на някои места по склона отляво растяха ниски храсталаци, и на тези участъци не беше паднал нито един камък. Съсредоточен Венсан си говореше сам:
- Така-а, този по-добре да го обиколя отдясно, леко само да не закачи отдолу. Я какъв дълаг равен и прав участък, няма никакви камъни а на склона нищо не расте. А това до огромния камък вдясно е ТЯ!!!
Не вярваше на очите си – небрежно облегнала гръб на твърдия камък там стоеше невероятно красива жена – водопад, не, неубоздана грива от пшеничени коси се спускаше към раменете и, две огромни леденостудени синьозелени очи го гледаха насмешливо и предизвикателно. Наистина не носеше никакви дрехи и погледът му се спускаше по съвършенното и тяло бавно надолу, въпреки магнетичната сила на погледа и от който беше почти невъзможно да се откъснеш. Нещо висеше на изящната и шия, и погледът му се плъзна по тънката сребърна верижка надолу, там където тя се събираше между гърдите и. Самите гърди бяха учудващо големи напрегнати и с такава безупречно геометрична форма, че при други обстоятелства той би рещил че тук си е казала думата съвременната силиконова индустрия. Гледката така го разконцентрира, че не можа да разбере, какво всъшност виси на края на верижката. Той отново вдигна поглед към лицето и – сладко чипо носле плътни леко приотворени устни и високи скули – красиво и чуственно, но очите толкова изпъкваха, че всичко останало бледнееше. Докъто зяпаше Венсан се изравни с нея и видя че тя му праща въздушна целувка, но погледът и стана леден и пронизващ. В този момент той не толкова видя, колкото почуства че нещо се промени в света който го обкръжава. Някакво подсъзнателно чуство го накара да се завърти на ляво и да погледне по склона нагоре… Цяла лавина от каменни блокове, някои с големината на автобус се спускаше по склона към него, и то на участък от близо триста метра…Отново рязко се завъртя надясно но там вече нямаше никой. Това беше краят. Тялото му отново реагира преди мозъка – първа, газ до дупка и плавно отпускане на съединителя. Четвърт секунда по-късно, когато смазващото ускорение вече го беше залепило за седалката, дясната му ръка натисна бутона на “нитроженката” и това почти спря дъхът му. Преди време той почти на шега “издуха” един мазен тип с чисто ново Ламборджини, пред един хотел в Монте Карло. Сега обаче залогът беше живота му . Зад него канарите вече прелитаха през платното, но тй беше четвърт секунда преди фронта на лавината. Малко се забави с преминаването на четвърта и няколко ситни камъчета изчаткаха по колата, но той нямаше време да мисли за това – скороста се приближаваше към двеста километра, а отпред липсваше цяло парче платно – близо двадесетина метра се бяха свлекли няколко метра надолу… В левия край дъждовете валяли през годините бяха нанесли полегата купчина чакъл и използвайки го като естественн трамплин Венсан прелетя над дупката и се приземи доста твърдо но успешно от другата му страна. Докъто летеше не си свали кракът от газта и защитата изключи двигателя за да не гръмне от свръхоборотите. След дългите спирачки настъпи тишина, и той знаеше че и този път е прескочил трапа (и в двата смисъла). Облакът прах който вдигна лавината обаче го настигна и обгърна колата. За повече от минута настъпи тъмнина, която така и не се разсея докрай. Тогава Венсан осъзна че навън прахта е покрила колата затъмнявайки по този начин стъклата. Отвори вратата и погледна навън – тишина. Излезе и се огледа в сгъсяващия се вечерен мрак всичко което му се случи преди малко изглеждаше съвсем в кръга на нещата. Слънцето беще залязло и небето беше придобило на запад нежния прасковен цвят, сякаш взет от китайска гравюра, докато на изток се разливаше дълбок плътен аквамарин. Въртейки се и опитвайки да успокои неприятната слабост в краката и треперещите си ръце, осъзна че ако и отпред пътят е непроходим, както и отзад, тогава е увиснал тук за дълго.
- Ама че се подредх…
Някой отзад се изхили така сякаш се беше опитвал да се сдържи но не беше успял. Венсан вече знаеше кой е, и се обърна преднамеренно бавно, като вътрешно се напрегна за да издържи на погледа на тези невероятни издължени очи.
Тя беше там, надничаше из зад едно дърво, но погледът и сега беше съвсем друг. В него се четеше закачка, желание и малко тъга. И в този момент сякаш някай завъртя невидимия регулатор на сетивните възприятия на Венсан, и го заля водопад от усещания…чуваше как в гората чуруликат птички, с басово жужене прелетя зелен бръмбар, някъде встрани се чуваше кълвач, работещ на къси откоси и от далече-далече долиташе шума на прелитащ самолет. Миришеше на борова смола, билки, окапали листа и бодлички и още неулегнал прах. Но очите на Венсан не се откъсваха от тялото на горската красавица, а тя прочела желанието в погледа му бавно излезе из зад скриващото я дърво. Очите и бяха леко притворени когато тя лекичко прехапа долната си устна, а рязкощните и гърди се повдигаха участено от дишането. Погледът му се плъзна нагло нодолу и се спря на онова съкровенно място, осъзнавайки че с изключение на косата, дългите мигли и неестественно правилните вежди, по тялото и няма никаква друга растителност, и дори следа от такава. Самодивата отметна назд глава и ръцете и се плъзнаха по тялото и галейки двата купола на гърдите. Венсан не се сдържа и протегна ръка напред, отначало смело, но почти докоснал я се спря и замръзна в нерешителност. Сега вече можеше да разгледа какво висеше на тънката сребърна верижка. Отначало му се стори че това е обикновен кръст с разпятие, но после забеляза че към кръста е прикована гола женска фигурка със съвършенни форми. Невероятно, странно, разпятие… Самодивата почуствала нерешителноста му хвана ръката му и я плъзна по корема си надолу. Предусещайки какво ще се случи в следващия момент Венсан инстинктивно се стегна, някаква топка заседна в стомаха му и едва си пое въздух. Ръката му се плъзна по топлата кадифена нежна кожа и дланта му се залепи за нещо толкова нежно и същевременно мокро и много хлъзгаво, че в почти блокиралия му мозък се мярна мисълта че никога не беше пипал по-възбудена и мокра жена. Усещането беше толкова приятно, че той не разбра как средния му пъст някак от самосебеси потъна в тази обхващаща го мекота и нежност. Не, това не се издържа … той я хвана внимателно и я пренесе върху топлия капак на колата, усещайки под меката и кадифена кожа стомонените мускули на дива котка. Венсан коленичи и впи устни в това толкова приятно място, което сега изглеждаше като разцъфнала екзотична орхидея. Вкусът и беше опияняващ – аромат от горски плодове и билки, и той я целуваше и потъваше в нея, докато ниските и стонове не се засилиха до сподавен вик. Бедрата и силно стиснаха лицето му, а тялото и се растресе в силни, дълго не свършващи конвулсии. Когато Венсан най-накрая се надига, срещна две очи пълни с любов и благодарност. Той протегна ръка, и хвана странното сребърно кръстче което тя носеше, и придърпвайки я към себе си впи устни в нейните. Езикът и страстно се сплете с неговия а ръцете и трескаво разкопчаваха колана му. Беше толкова възбуден, че имаше чуството че ще гръмне като прегрят парен котел. Усети дългите и влажни пръсти върху него и спя да диша, чуствайки как тя го намества вниматилно но трескаво между краката си. Меката влажна топлина го обхвана и сякаш от самостоятелно го засмука, обхващайки го плътно.
Ревът на мощен клаксон и пищенето на спирачки го стреснаха така че едвам успя да извърти встрани волана, натискайки спирачката. Сърцето му биеше в такт с тежкото боботене на двигателя. Отби встрани до пътя и отпусна глава върху волана. Шумът от тира в който той едва не се заби челно се отдалечаваше зад гърба му. Беше тъмно но и в светлината на фаровете той позна мястото – длече от планините, в низината пред него се простираше градът, зад който се виждаше лунната пътека от луната изгряла над морето. Нещо болезнено убиваше дланта му стиснала волана. С мъка разтвори схванатите си побелели пръсти, и се взря в шепата си. На дланта му лежеше сребърно кръстче с разпятие на жена с съвършенно тяло, и все още провряно през халкичката му късо парченце от скъсана сребърна верижка…

[Parabellum]

НАЙ-КРАСИВАТА КАРТИНА




Беше влажна октомврийска сутрин. Всичко наоколо беше златно от обагрените в най-невероятни цветове листа на дърветата. Те играеха под звънливата песен на нежния есенен вятър. Всичко изглеждаше толкова красиво, но младият мъж, който вървеше през парка сякаш изобщо не забелязваше очарованието на природата. Всичко му се струваше някак сиво и мрачно. Той вървеше бавно сред дърветата, които сякаш се отдръпваха нарочно от него. Но това изобщо не му правеше впечатление, защото младежът беше изцяло обсебен от някаква мисъл.
Най-сетне той забави съвсем крачка и се спря пред някаква не много голяма стара къща. Ниската й портичка изскърца негостоприемно, когато младият мъж я побутна. Само след миг той се озова в двора на сградата, който очевидно не беше поддържан. Малка каменна пътечка водеше до вратата на дома. Дори му се наложи да се наведе леко, защото трендафилите почти падаха върху главата му. Все пак си личеше, че е идвал там и друг път, защото всичко му беше много познато - скърцането на портичката, каменната пътека, нападалите трендафили…Това изобщо не беше ново за него.
След като се добра до солидната дървена врата, той леко хлопна халката, която беше окачена на нея. Само след миг му отвори една възрастна жена, която се усмихна сърдечно, когато го видя. Тя го посрещна много любезно и го придружи до горния етаж, където някой го очакваше.
След като открехна леко една врата на втория етаж и съобщи за пристигането на младия мъж, старата дама побърза да слезе долу, защото усети как обедът, който готвеше бе започнал да загаря. Младежът влезе в стаята и се приближи до прозореца, където седеше едно момиче в инвалидна количка. Тя гледаше бръшляна в задния двор на къщата, който беше започнал да окапва. Младата жена бавно се обърна към своя гост и устните й се изкривиха в тъжна усмивка. Те се целунаха нежно, след което младежът се опита да подхване някакъв разговор.
Как си? - я попита той, опитвайки се да изглежда малко по-ведро.
Тя сви рамене, поглеждайки го с тъжните си очи, без да даде какъвто и да е отговор. Вместо това му отвърна със същия въпрос - А ти как си?
Добре съм, възложиха ми да нарисувам една нова картина и много радостен от това. А ти какво гледаше през прозореца?
Гледах бръшляна в задния ни двор. Погледни. - той се загледа и наистина видя един осукан около стената бръшлян, от който се отрони едно листо, което леко падна на влажната пръст. - Падна още едно, нали? - тя по-скоро отбеляза, отколкото наистина попита.
Да. - глухо отвърна той.
Когато паднат всичките, аз вече ще съм мъртва. - съвсем спокойно тя отрони тези думи от устата си, но това го накара да потръпне.
Не, няма! Ти няма да умреш! Няма да умреш, защото те обичам прекалено много, за да допусна да те загубя! Спомни си за прекрасните мигове, които сме имали заедно, за всичко хубаво, което сме преживели двамата. Не се отказвай от живота си, моля те, Анна! Не мога да живея без теб!
Знаеш много добре, че не ми остава много още, лекарите го казаха. Отивам си с всеки изминал ден, Искрене. Въпрос само на време е да умра. - простена тя с тон, от който личеше, че вече се е примирила с жестоката си съдба.
След като се поуспокоиха и двамата, започнаха да говорят за съвсем ежедневни и незначителни неща, които изместиха разговора от тъжната тема за болестта на Анна. Така измина доста време, затова се наложи младежът вече да си ходи и те трябаше да се сбогуват.
На другия ден той пак дойде по същото време. Тя изглеждаше по-зле от предния ден. Беше дори по-бледа и тиха, опита се да се усмихне на Искрен, но напразно. Младежът се опита да я развесели с какво ли не, но нищо не помогна. Тя продължаваше да гледа в бръшлянът и той дори забеляза как още едно листо падна безмилостно на земята. В този момент девойката пребледня още повече, защото усещаше колко близо беше краят.
На следващия ден се повтори същото. С всяко окапало листо Анна ставаше все по-зле, защото беше загубила вече желание да живее. За нея нищо нямаше смисъл и едва ли не тя чакаше бръшлянът съвсем да окапе, за да си отиде и тя с него.
Така измина почти месец. Един ден Искрен преброи колко листа бяха останали. Той потрепна. Бяха само две. Не знаеше какво да прави. Искаше пак предишната Анна - тази, която се усмихваше на всички и всичко, за която нямаше невъзможни неща и която не се страхуваше да се опълчи срещу всичко, което смяташе за лошо и нередно. Искаше я пак до себе си - да я прегърне, да я целуне, просто да бъдат заедно.
Беше началото на ноември, когато той отново отиде сутринта при нея. Едвам я позна, когато влезе в стаята. Тя му се усмихна мило и го прегърна. Той почти не можа да повярва на очите си заради внезапната промяна в нея. Нима до вчера същото това момиче не бе бледа сянка на сегашната Анна? Очите й бяха възвърнали своя блясък, руменината по бузите й бавно се връщаше. Искрен просто не можеше да повярва. Всичко беше като на сън.
Лекарят дойде вчера и ми каза, че симптомите ми са почти изчезнали. - побърза да го зарадва още повече тя.
Но как така? - Искрен все още беше напълно шокиран от това, което се случваше.
Дори той не знаеше, каза, че било истинско чудо, че аз съм си върнала желанието да живея. И знаеш ли кое е най-странното…на бръшляна сякаш му порастнаха нови листа, свежи и зелени, точно когато старите почти окапаха. - усмихвайки се каза девойката.
После те се прегърнаха силно и се радваха един на друг както преди. Бяха щастливи както преди, защото бяха заедно. Така минаха няколко дни - най- прекрасните, за които Искрен и Анна са си мечтали някога. Тя дори сподели с него, твърдата си увереност, че вече е преодоляла болестта и е наистина щастлива.
След два дни обаче Искрен отново дойде и го посрещна старата жена както винаги. Този път обаче той видя сълзи в очите й. Без изобщо да пита каквото и да било побягна нагоре по стълбите до стаята на Анна. Тя седеше бездиханно в инвалидната количка, все така втренчена в бръшляна, който беше все още свеж и зелен. Той затвори красивите й черни очи и зарида над мъртвото момиче.
Не след дълго се наложи къщата да се продаде и когато двамата мъже от мебелната фирма изнасяха вещите от стария дом, потънал в самота, единият от тях забеляза:
Хей, я виж оградата! Не ти ли се струва, че този бръшлян е нарисуван?
Да, наистина, имаш право, но изглежда напълно като истински. Все пак на кого му е притрябвало да рисува бръшлян на стената в този заден двор?!

[Gaden Gogi]

A sega neщо от моето творчество. Едно писание изпълнено с романтика, с прекрасни мечти, висия за светло бъдеще. Каква романтика

Една червена роза от мен.
Или
Когато настане денят.

Смърт в окопите
Смърт по полето
Кръв на реки
Се влива в морето.

Поразени танкове, изпускат мазен дим
Бункери настръхнали, чакат да ги поразим
Вой на ракети, поразяващи целта
Всеки се пита-мой ред ли е сега

На бръснещ полет самолетите се приближават
С касетъчни бомби те целта си поразяват
Металът с кръв се оцветява
И никой жив там долу не остава

Линейни кораби порят океана
Часът на тотална война каточели настана
Подводница тихо в дълбините се промъква
Но на торпеда с ядрена бойна част тя се натъква

Дъжд от омраза
Сипе се от небесата
Ядрени гъби
Никнат по земята

Кръв и сражения
Сеч и опустошения

В този хубав ден вземи една червена роза от мен
Нека тя да ти напомня с ароматният си глас
За войната , за клането и за всички вас
Застаналите срещу мен в тоз’ съдбовен час.

Пловдив 02.4.2002 г.
Глейте с к'ви неща се занимава човек когато се предполага че трябва да си пише дипломната работа а това оригинално го бях писал за поетичния форум на гювеч защото ме дразниха че са прекалено лигави и розови а в същото време се закачах с едно деовйче :tup:

[Gaden Gogi]

Това тука го написах за религиозния форум на гювеч, там се гаврих с тъпите християни и им обяснявах че са овчедушни и плазмодоидни, и за повечко образност им написах това:

Сълзите на Господ
Или
Защо ме разбраха грешно

Не можах ли аз да разбера
Когато правих си света
Че
Ще стоят олтари
Тези нисши земни твари
Ще се молят след това
Да оправя аз света
Ма не могат ли да разберат
Че избрал съм този път
За да стане ясно има ли за тях в вселената ми място
Ако исках да търча
Щях аз да си построя
Малка бягъща пътечка
Воля трябваше аз да им дам
Индивидуалността да им създам
Но направих аз овци
Мирни кротички уви
Хленчат всеки ден
искат да са като мен
Но не става то така
Клекнеш искаш си и на
Трябва сам да си го вземеш

Пловдив 18.3.2002 г.

[Gaden Gogi]

Малко плагиатство от дядо Вазов. пак се гавря с хората от форума на гювеч, за "конете с капаци" имах такава тема в религиозния, та си писателствах глупости докато чаках да ми доставят едно инфо за дипломата.
The Great One

Светът ви тесен за мойта душа е
Щом човек дошъл е тук да си играе
Той иска простори безпир
Да търси злодеи и да налага мир
Защото светът ви населен е с
Луди
Движат се те от много странни
Подбуди
Коне със капаци наричам ги Аз
Тез люде странни
Тез души бедни
С мисли черни отравят мира (мир=свят,това специално за Gil за да не изпада в излишни полемики)
Но ида Аз да поведа
Силите що ще изчистят света.
И ще бъде планетата ви паметник огромен
Защото светът ви ще има един спомен
Ще има едно име що вечно ще живей
И във вашата история като легенда то ще грей
Едно име ново, голямо, титанично
Като Господ славно, като вселена безгранично
Що отговор дава и изчиства умът
И на конете с капаци открива светът.

Пловдив 20.3.2002 г.

[nachtigal]

Lit. opiti

Parabelum написа : ….......”Нека всички, които искат да напишат нещо свое. .... За да видят всички, които влизат в този форум, че ние, в този форум,се занимаваме не само с милитарии, но и с някои по-възвишени работи......
Разказите “Самодивата” и “Най-красивата картина” са чудесни. Ако ги поставим до познанията на г-н Parabelum за оръжията и моторите и вземем предвид използуването на специфичните термини “Двустъпален турбокомпресор”, “Интеркулер”, “Nitrogen Oxide System”, което показва задълбочени познания по двигателите с вътрешно горене и по-специално тяхното форсиране, ще се уверим, че това очертава един интелигентен млад мъж, с висока техническа компетентност и с нежна и чувствителна душа, скрита зад стоманена броня, от която при удар излизат сноп искри..
O.K. Прилагам нещо и аз – Nachtigal
P.S. По двигателя на Фиата /с OHV газоразпределение/, споменат в есето за Ремарк, беше направено в общи черти следното:
- Увеличено компресно отношение от 1:4,5 на 1:8,5; Наложи се да се снемат няколко милиметра от главата.
- Вместо елементарния карбуратор с дифузьор Ф27, /характерен за евтините автомобили от 1943г/, беше монтиран по-модерен с дифузьор Ф36, с ускорителна помпа;
- Разширени и полирани съответно смукателните и изпускателни тръби;
- Приспособени нови бутала от мотоциклет MZ 250, като се добави и по един “Self made” маслен сегмент. /двигателя беше с много износени цилиндри и бутала/.
- Приспособени и пришлайфани нови супапи. Не си спомням вече за какъв двигател бяха.
N.

[Док Холидей]

Хрумването на Parabellum е нещо страхотно :tup: - тия дни ще ви засипя с глави от романа ми "Приключенията на Пигмо Буркинс" който (романът) скоро ще стане по дебел от "Властелинът на пръстените" със приложениета илюстрациите и т.н. сложи го към 1200 страници. Ще искам строга критика, гледам на това произведение като на роднина да не казвам дете че съм само на 17 и ще си помислите нехубави работи за мен :twisted:

[Политкомиссар]

Е нека и аз да се отбележа

Чух аз изстрел,
а после още два.
Чудех се?Да бягам или да стоя.
Но не, вече няма смисъл
усетих болката в гърба.

[Mad Hatter]

Parabelum,
много яки разказчета; повече ми хареса този за най-красивата картина, много е добър, наистина; по стил прилича малко на Йовков
Може би скоро ще пусна и аз нещо, ама то е по-старичко (отпреди 1-2 години), напоследък музата ми ме бе напуснала...
Сега нещо пак се появи, дано да остане
:idea:

[Док Холидей]

Истината за последните часове на касоразбивача Холк


Дълги години във вестници списания и книги се пишеха неверни групости с цел създаване на сензация около смъртта на изклйчителния касоразбивач Холк. Хващам перото/клавиатурата за да разсея съмненията относно последните часове на този зъл гении когато той беше прекрачил със единия шперц оп извинете ме - крак в гроба:

СТАРИЯТ КАСОРАЗБИВАЧ ХОЛК СЕ ВЪРГАЛЯШЕ В ЛЕГЛОТО И СЕ превиваше под напора на лютата туберкулозна КАШЛИЦА. Прислужниците ВЕЧЕ БЯХА ПОВИКАЛИ СВЕЩЕНИКА, НО И СВЕТИ ПЕТЪР ДА БЕШЕ ДОШЪЛ ПАК НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОМОГНЕ НА ЗАКОРАВЕЛИЯ ГРЕШНИК.
Портиерът шофьорът и любовницата му СЕ БЯХА СКУПЧИЛИ ОКОЛО ЛЕГЛОТО НА ХОЛК И ЧАКАХА ДА НАСТЪПИ КРАЯТ.
Изведнъж ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ И В СТАЯТА ВЛЕЗЕ ДЕБЕЛИЯТ СВЕЩЕНИК ФУДЪЛ И С БЛАЖЕНО ИЗРАЖЕНИЕ ЗАПОЧНА ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАУЧЕНАТА С ПОДРОБНОСТИ РЕЧ:
- Е ЧАДО МОЕ, ИЗПОВЯДАЙ ВСИЧКИ СВООИ ГРЕЕХОВЕ ЗАА ДА БЪЪДЕ ЧИИСТА ДУШААТА ТИ В РААЯ........ИИЛИ ААДА!
ХОЛК МАХНА С РЪКА И СЛУГИТЕ СЯКАШ СЕ ИЗПАРИХА В ДРУГАТА СТАЯ. СТАРИЯ РЕЦИДИВИСТ ЗАПОЧНА ДА ГОВОРИ МНОГО бавно с лице излъчващо спокойствие и вяра в себе си:
- ЗНАЧИ ОТЧЕ (КАШЛИЦА КРЕЩЯЩА ЗА НАГРАДА ЗА ТУБЕРКУЛОЗА) АЗ СЪМ НАЙ-ГОЛЕМИЯТ МРЪСНИК И НЕГОДНИК КОГОТО ПОЗНАВАМ! АЗ СЪМ ОБРАЛ ПОВЕЧЕ ВДОВИШКИ КАСИ ОТКОЛКОТО КИТАЙЦИ ИМА ПО СВЕТА!
ТАКОВА НЕЩО ФУДЪЛ НЕ БЕ ЧУВАЛ ДОСЕГА, НО ТОВА НЕ МУ ПОПРЕЧИ ДА ИЗСТРЕЛЯ СЛЕДВАЩАТA СИ РЕПЛИКА:
- КАЖИ МИ СИНКО КОЙ БЕШЕ ПЪРВИЯ ТИ ОБИР?
ХОЛК ПОГЛЕДНА МАЛКО ПОДОЗРИТЕЛНО И НЕДОВЕРЧИВО СТАРИЯ СВЕЩЕНИК И ПОПИТА ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ:
- АМА ДА НЕ МИ ИЗВИКАТЕ ЧЕНГЕТАТА, ЧЕ ЩЕ НАПУСНА ТОЯ СВЯТ ПО-БЪРЗО ОТКОЛКОТО ИСКА И ГОСПОД!
- НЕ СЪМ ОТ ТИЯ ЧЕДО НЕ СЪМ ОТ ТИЯ. Все едно майка си да продам! И ТАКА КОЙ БЕШЕ ПЪРВИЯ ТИ ОБИР?
ХОЛК СЕ ВГЛЕДА В НЕГО КАТО КРИМИНАЛИСТ ПРЕД КОГОТО СЕДИ НЯКАКЪВ МНОГО ПЕСТЕЛИВ ОТ КЪМ ПРИКАЗКИ ПРЕСТЪПНИК И си помисли ("Попе, попе ще я продадеш но няма да я доставиш както се казваше във вица) и ЗАПОЧНА изповедта СИ:
- АМИ ОТЧЕ БЯХ СЕ НАРЯЗАЛ КАТО СВИНЯ ОПА ПРОСТЕТЕ ЗА ПРИКАЗКАТА ама така си беше!
- НИЩО НИЩО. Вече свикнах, чадо.
- И ЗНАЧИ БЯХ СЕ ОСВИНИЛ И РЕШИХ ДА ПОНАДНИКНА В КЪЩАТА НА КМЕТА... АМА ЧОВЕК ПРЕДПОЛАГА – ГОСПОД РАЗПОЛАГА... НЕ СЪМ ЗНАЕЛ, ЧЕ ТАМ ИМАЛО ДВЕ КУЧЕТА БУЛДОЗИ КАААТО МАГАРЕТА ГОЛЕМИ ТИ КАЗВАМ БРАТЛЕ! ВЛЯЗОХ И ЕДВА ИЗЛЯЗОХ... ТО КМЕТА ДОБРЕ ЧЕ БЕШЕ НА ГОСТИ... САМО ТОЙ МИ ЛИПСВАШЕ... АМА ТИЯ ДВАТА УРОДА ТАКА МЕ ЗАХАПАХА ЗА ЧАТАЛА... УФ ЛОШО МИ СТАВА КАТО СИ ПОМИСЛЯ...ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИ Я ПОКАЖА белега? – ЛЮБЕЗНО ПОПИТА ХОЛК.
НА ФУДЪЛ МУ СЕ ПРИИСКА ДА МУ ПРАСНЕ ЕДНА ПРЕЗ УСТАТА, НО СЕ СЕТИ, ЧЕ ТОВА Е ГРЯХ, А и му дойде на ум , ЧЕ ПОСЛЕ ЩЕ ВЗЕМЕ ПАРИ ОТ ОПЕЛОТО И СЕ ОТКАЗА.
- ННЕ, ННЕ НЯМА НУЖДА. АМИ ВТОРИЯТ ВИ ОБИР?
- ИМАТЕ ЛИ ЦИГАРА? – ПРЪСТИТЕ НА ХОЛК ЗАПОЧНАХА ДА ТРЕПЕРЯТ ОТ ВЪЛНЕНИЕ.
- ДА!
- Дай една, отче. – Холк свойски потупа гърба на Фудъл – знаех си, че си пич.
- ЕДИН МОМЕНТ. – притесни се Фудъл – той не знаеше дали не е грях да дадеш цигара на умиращ.
ФУДЪЛ СЕ РАЗШАВА ИЗ РАСОТО, НО КУТИЯ С ЦИГАРИ ПРОСТО НЕ СЕ ПОЯВЯВЯАШЕ.
- Тюх ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ! – ИЗРУГА ТОЙ С ЦЕЛ ДА НАПРАВИ АТМОСФЕРАТА ПО-задушевна.
ИЗВЕДНЪЖ ХОЛК СЕ СЕПНА СЯКАШ НЕОЧАКВАНО СЕ СЕТИ ЗА НЕЩО:
- ПРОСТЕТЕ ОТЧЕ... НАВИК... – И КРАДЕЦЪТ ИЗВАДИ ЕДИН ПОЗНАТ НА СВЕЩЕНИКА ПАКЕТ ЦИГАРИ. – Извинете ама ... пусти навик! :roll: АЗ КАТО МАЛЪК КРАДЯХ КИБРИТЕНИ КЛЕЧКИ... ТО ОТТАМ СЕ ПОЧВА... ПОСЛЕ КЛЕЧКИ ЗА чистене на ЗЪБИ ИГЛИ ЗА ПЛЕТЕНЕ ТОЧИЛКИ МАСИ ПЕЧКИ... КЪМ КРАЯ СИ ЧОВЕК ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА КЪМ СТАРИТЕ НЕОТМЕНИМИ НАВИЦИ. – ЗАКЛЮЧИ ТОЙ И СТИСНА РЪКАТА НА ОТЕЦ ФУДЪЛ С БЛАЖЕНО ИЗРАЖЕНИЕ.
- Простено да ти е... (но Фудъл реши че след като Холк се спомине непременно трябва да го пребърка за да си вземе тефтерчето с телефоните и портфейла защото усещаше странна празнина във вътрешния джоб на расото. Холк продължи:
- АМИ ВМЪКНАХ СЕ В ЕДИН МАНАСТИР ПОКВАРИХ ТРИ МОНАХИНИ НАРИСУВАХ ДЯВОЛА НА ЕДНА БЕЛОСАНА СТЕНА И НАПРАВИХ ОЩЕ КУП ПОРАЗИИ...
- НА КОЛКО ГОДИНИ БЯХТЕ ТОГАВА? – ПОПИТА ФУДЪЛ.
- НА 7! – с нескрита гордост РЕЧЕ ХОЛК.
- БРЕЙ! НЕ СЪМ ИЗПОВЯДВАЛ ТАКЪВ РЕЦИДИВИСТ! - завайка се отец Фудъл но вътре в него започна да се поражда странно уважение към умиращия талантлив касоразбивач.
- ТОВА Е САМО НАЧАЛОТО! – със светнали от гордост очи ЗАЯВИ ХОЛК.
ПОСЛЕДВА СЕРИЯ ОТ РАЗКАЗИ ЗА НАЙ-СМАЙВАЩИТЕ КРАЖБИ ЗА ИЗМЪКВАНИЯ ПОД НОСА НА ПОЛИЦИЯТА КОИТО БИХА БИЛИ ГОРДОСТ ЗА ВСЕКИ ЧИКАГСКИ ГАНГСТЕР и можеха преобърнат в гроба Шерлок Холмз Еркюл Поаро или най-малкото Бойко Борисов (последното в кръга на шегата).
НАКРАЯ ХОЛК ПОЕ ДЪЛБОКО ДЪХ И КАЗА С ВЪЗДИШКА:
- ОТЧЕ, ТРЯБВА ДА ВИ КАЖА НЕЩО НО и ТРЯБВА ДА МИ ОБЕЩАЕТЕ ДА НЕ МЕ НАПАДНЕТЕ В ПРИСТЪП НА УМОПОМРАЧЕНИЕ. АЗ ОТЧЕ В МОМЕНТА СЪМ АБСОЛЮТНО БЕЗЗАЩИТЕН! (ХОЛК СЕ РАЗПЛАКА и започна да трие почервенелите си очи с ръкави).
- ОБЕЩАВАМ.
- АЗ АЗ АЗ...... ЪЪЪ АЗ ВИ ОБРАХ! МНОГО СЪЖАЛЯВАМ!
- ЗНАЧИ ТИ МЕ ОГРАБИ ДО ШУШКА! ДОРИ ДЖОБНИТЕ ЕВТИНИ ИКОНКИ МИ ВЗЕ ЧУДОВИЩЕ ТАКОВА! ИДЕ МИ ДА ТЕ ПРЕТРЕПАМ КАТО КОТЕ СЕГА... ТАКА И ТАКА СИ МИ ПАДНАЛ!
В ТОЗИ МОМЕНТ ХОЛК издъхна!. НО ЗА ОТЕЦ ФУДЪЛ ЧУДЕСАТА ЕДВА СЕГА ЗАПОЧВАХА.
ЩОМ ТОЙ ПОНЕЧИ ДА ИЗВИКА СЛУГИТЕ ЕДНА ЛЕДЕНОСТУДЕНА РЪКА ГО ХВАНА ЗА ГЪРЛОТО ОТВОРИ ВХОДНАТА ВРАТА И ЕДИН ШУТ ГО ИЗВАДИ ОТ СТРОЯ НА СТЪЛБИЩЕТО.
ФУДЪЛ ПОСЕДЯ МАЛКО ТАМ РАЗМИШЛЯВАЙКИ НАД ИДЕЯТА КАК ТОЛКОВА БЪРЗО ДУШАТА СЕ ОТДЕЛЯ ОТ ТЯЛОТО И ЗАПОЧВА ДА СИ ВРЪЩА ЗА ЛОШИТЕ ПРИКАЗКИ.
ПОСЛЕ ДЯДКАТА ПРОУМЯ ЧЕ СТАВА ВЪПРОС ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА НЕЩО ПАРА(не)НОРМАЛНО И ЧЕ АКО БЪРЗО НЕ СЕ МАХНЕ ЩЕ ПОЧНЕ И ДА БОЛИ.
ПРИЗРАКЪТ НА КАСОРАЗБИВАЧА РАЗБРА, ЧЕ ЩЕ СИ ИЗПУСНЕ ЖЕРТВАТА. ТОЙ ЧЕВРЪСТО ИЗСКОЧИ ОТ ВРАТАТА И ЗАПОЧНА ДА ЗАМЕРЯ БЯГАЩИЯ СВЕЩЕНИК С БУТИЛКИ ОТ ВОДКА (ПЪЛНИ ПРИ ТОВА – ХОЛК БЕШЕ КОЛЕКЦИОНЕР И НА ВСИЧКОТО ОТГОРЕ И ВЪЗДЪРЖАТЕЛ ЗАЩОТО СЛЕД КАТО НАПРАВИ ПИЯН ПЪРВИЯ СИ ОБИР ВЕЧЕ НЕ СРЪБВАШЕ НЕЩО РАЗЛИЧНО ОТ ЛИМОНАДА).
Тази история имаше две последици – след два дни свещеникът умра внезапно, а душата му се закле че ще преследва Холк във всеки възможен живот и след всяко прераждане И ВТОРОТО – гробарите се напиха славно със колекцията на Холк...
:twisted:

Разказът е идиотски-несериозен а и доста недообработен и се извинявам за това, но само това имам подръка а и другите ми неща са доста дълги защото се явяват глави от романа Но като ги поправя и завърша ще пусна някое от тях за мнение.

[Док Холидей]

За паметника на американските летци от ВСВ

Народе не се срамувай да пишеш!

[Mad Hatter]

Макар че тази тема е малко или много предназначена за публикуването на литературни работи, реших че мога да постна два снепшота от един видеоколип с мое участие Еми и то все пак е 'мое лично творчество' а като знам през какво минах по време на трите снимачни дни, мисля че си заслужава да се изфукам малко :twisted:

Дааа, Шапкарката взе участие при снимането на видеото към музиката на една унгарска поп-рок група в Ню Йорк... знам че звучи абсурдна цялата комбинация от националности и локации: унгарец, ромънка, българка и молдовец, в Ню Йорк, но резултата си заслужава Поне според мен


качеството на снаповете не е много добро, щото ги правих сама с подръчни средства, но ако някой ми даде идея за по-добра програма - супер :idea:

[Sir Gray]

Ти дай да дръпнем видеото направо

[Mad Hatter]

Сър Грей,
ако ми кажеш къде и как да го кача на уебсайт, няма проблем Исках да го покажа на още няколко човека, а те не са в БГ и се чудих как да стане. Ако имаш някакво конструктивно предложение ще съм много щастлива. :twisted: