Електорални нагласи ляво дясно , лято 2004

[ISTORIK]

Електорални нагласи ляво дясно , лято 2004
Политическите дебати избухват с нова сила.

Румяна Бъчварова
В-к Капитал

Не е случайно, че политическият дебат за лявото и дясното се активизира, в последно време. След шока от изборите, проведени през 2001 г. и 2003 г., и в процеса на подготовка за следващите избори, политическите партии все по често използват ляво дясната политическа терминология, за да очертаят собствената си територия и да определят политическото си лице. Такава атмосфера провокира избирателите да следват този дебат, в който ляво десните координати са най познатите.
Регистрираните в последните месеци стойности на самоопределилите се симпатизанти на десните, а, също така и на левите, по тази скала, нарастват с по 4%. Групата на центристите остава най слабо представена и е спаднала, от 30%, преди 3 г., на сегашните 16%. Тези резултати насочват към няколко извода.
Първо, че, двата основни политически полюса са приблизително равни. Второ, че всеки един от тях има шанс да наклони везната на електоралните предпочитания в своя полза, само ако успее да привлече част от центристките гласове, част от колебаещите се за кого да гласуват и, евентуално, ако успее да привлече част от нежелаещите да гласуват.
Закономерността от последните няколко години, изборните резултати да се решават от групата, гравитираща около центъра, вероятно, ще се запази и при следващите избори.
Социо демографският профил на левите и на десните привърженици показва, че те се различават твърде съществено. Подкрепящи лявата идеология са, по често, жените, хората на възраст над 60 г., живеещите в малките градове и живеещите в селата.
Ориентирани вдясно са предимно мъжете, жителите на големите градове, хората на възраст от 31 г. до 45 г.
Високодоходните български граждани се различават по интересен начин в ориентацията си, спрямо тази координатна система. 1/3 от тях се самоопределят в дясната, а 1/4 в лявата политическа зона. Хората, деклариращи центристки позиции, приличат изключително много на десните привърженици. Техните основни характеристики се припокриват. Този факт подсказва, че взаимодействие на центристите с десните е много по вероятно, отколкото - с левите.
Самоопределянето на привържениците на различните политически партии очертава картината на партийното позициониране. Вдясно и близо едни до други са готовите да гласуват за ДСБ и за СДС. Разликата между тях е по малка, отколкото е дистанцията им от електората на ССД.
Дясноцентристката зона е партийно най пренаселена. В нея съжителстват: ДСБ, СДС, ВМРО, ССД, НДСВ и Новото време .
В центъра се определят гласуващите за ДПС и за Гергьовден, групата на нерешилите кого да подкрепят с гласа си и групата на негласуващите.
В лявоцентристката зона остава БСП.
Левите и крайно левите привърженици не посочват партията, за която биха гласували.
Динамиката на ляво дясното самоопределяне на избирателите е много добър косвен индикатор за състоянието на политическите нагласи, към момента на запитване.
Засилването на центризма ясно сочи деполитизация на обществото. Увеличаването на групите на левите и/или на десните избиратели, аналогично на сегашното, показва, че у обществото се завръща интереса към политическите дебати.
Ако тази тенденция се запази и през следващите месеци, вероятно, ще продължи и политическото преструктуриране.

[ISTORIK]

Електорални нагласи “ляво – дясно”, лято 2004

Как се самоопределяте политически?

В крайно ляво.
В ляво.
В център – ляво.
В центъра.
В център – дясно.
В дясно.
В крайно дясно.

За коя (или – за кои) от изброените политически партии не бихте гласували, при каквито и да било обстоятекства? И – защо?

БСП
БББ
Гергьовден
ДПС
“Новото време”
НДСВ
ССД
ВМРО
ГПБ
СДС
ДСБ
Друга

[messire Woland]

Не че искам да омаловажавам темата, обаче наистина ли мислиш, че нашите партии се различават точно по критерия ляво-дясно? Защото според мен е не е съвсем така. Първо, почти всички партии водят една и съща политика, когато са на власт. Която е малко трудно да бъде определена като само дясна. Второ, поддръжниците (електората, демек) на партиите и членовете им са много пъстри като социална принадлежност. Трето, зад всяка от партиите стоят представители на "едрия" един вид бизнес, а оттам и на организираната престъпност. Просто разликите между партиите са твърде малко, ако се опитваме да ги различим като -леви- или -десни-.
Разбира се, като наближат изборите всички пак ще луднат и ще започнат да говорят нелепости, но предизборните обещания си остават само обещания, като дойдат на власт, разликите между "жълти", "сини" и "червени" практически се заличават.

[rambler]

Точно така, Воланд, и затова от доста време насам не гласувам. Знам, че някои биха казали, че смисълът на една представителна демокрация, каквато е нашата, е именно в гласуването, но просто като си представя хитрите и самодоволни усмивки на политиците и ме засърбяват ръцете да потърся напалм...

[messire Woland]

Мда. Макар Дертлиев според мен да беше свестен. Аз поне гласувах за него навремето. Но другите ... особено червените "капиталисти" - това просто не мога да не го мразя - а техните поддръжници са ми голяма загадка.

[Longanlon]

наистина, казвал съм и преди но не помня къде, в България нагласите за ляво и дясо са дотолкова размити, че направо не виждам как партиите могат да залагат на разграниение на тази база в предизборната си борба. Да каже, че БСП олицетворява лявото би било коректно само и единствено изхождайки от името на партията. Така беше и със СДС преди разпзда му - сега даже не ми се занимава с него.

смятам, ясно е на всички, че лявото по принцип и най-общо, се свързва със социална политика, а дясното - с либералната.

унас, както винаги, нещата стоят малко по-иначе - противопоставянията на политическите сили са на съвсем различна база. всеки политически спор се изражда в обвинения в комунизъм от едната страна и в безхаберие и печалбарство от другата.

в момента нямам време обаче за по-подробен анализ, извинете.

[kapitan]

Дректно по темата - определям себе си като десен, партията, за която в момента мисля, че бих гласувал, е ДСБ.

[Longanlon]

а не смяташ ли, че костов (който е лицето, сърцето, движещата сила, баща, майка, а в отделни случаи - лелинчо и очинайка на ДСБ) се дискредитира достатъчно, провеждайки едно донякъде, признавам, икономически успешно, но напълно непрозрачно и донемай къде корумпирано управление?

не е ли новият му опит да влезе в политиката плюнка в лицето на избирателите, които на последните избори гласуваха за куцо и сакато, само и само не за него?

не е ли играта му с картата 'анти ДПС' отчаян и прозрачен опит да привлече гласовете на националистично настроените българи, при това без да представя каквито и да е националистистични идеи?

и как може да казваш, че ще гласуваш за някоя политическа сила, която дори няма гласуван устав, обявена платформа, да не говорим за цялостна политическа програма?

[gollum]

и как може да казваш, че ще гласуваш за някоя политическа сила, която дори няма гласуван устав, обявена платформа, да не говорим за цялостна политическа програма?

Всъщност отговорът е много прост (макар въпросът да не е диретно поставен към мен, на практика той е отправен косвено към всички гласоподаватели) - в БЪлгария никой не гласува за политическа програма или платформа, бих казал, че дори никой не гласува за предизборни обещания. Хората гласуват за любимата си политическа сила, в която са повярвали и която следват винаги и навсякъде с религиозна ревност. Това може би е и същината на проблема, защото поради тази причина липсва каквъто и да е трезв реализъм в тяхната преценка. Всъщност, повечето хора не се интересуват дали след поредните избори ще ги управляват по-добре и животът им ще стане по-добър, а дали любимата им политическа сила ще е на власт, което явно им дава някакво фалшиво чувство за сигурност и им позволява да отхвърлят бремето на съмненията и свободата на разсъдъка в политически план. Тъжна картинка, но какво да сеправи...

[Imperial]

а не е ли било същото през периода след Освобождението?

[Parabellum]

Филмчета от игри

"ДЕСНИЦА" И "ЛЕВИЦА" ВЪВ ФОРМИРАЩАТА СЕ БЪЛГАРСКА ПАРТИЙНА СИСТЕМА.
КОЕ Е ДЯСНО В БЪЛГАРИЯ?


След събитията от 1989-1990 г., България започна да се връща институционално, политически и икономически към нормите и стандартите, възприети в развитите и демократични западни страни. Употребявам думата "връща", защото с основание можем да считаме, че от освобождението на България от Османско владичество през 1878 г. до установяването на про-съветски режим от авторитарно - тоталитарен тип през 1944 г., страната се е движила по европейския модел на либерално и капиталистическо развитие.

В изминалото десетилетие, България се обърна и устреми към Европа, където е нейното място не само в географски смисъл. Или както доста политици и анализатори често казват, България се опитва да стане "нормална" европейска държава. Измеренията на "нормалността" означават страната да бъде като страните, чиито образец на развитие е избрала: мирна, просперираща, демократична, с ефективна правораздавателна система и стабилни институции.

Партийната система на България, подобно на всички други структури, също започна да се "поевропейчва". Непосредствено след 10-ти ноември бяха възстановени стари партии, забранени от предишния режим, а също образувани нови формирования. Партийният плурализъм разцъфтя с пълни сили. Партии и организации обърнаха взор към еропейските си аналози и започнаха да развиват контакти и сътрудничество с тях. Партиите на страните от Европейския съюз, обединени в над-национални структури, се заинтересуваха от привличането на източноевропейските си съмишленици . Така например, БСДП на д-р Петър Дертлиев бе приета /или възстановена/ в социалистическия интернационал.

Изминалите 12 години на т.нар. преход в България представляват не просто процес на реформи, но и процес на хармонизация на страната с държавите от ЕС. Хармонизацията на партийната система и живот се извършва паралелно с хармонизирането в областта на икономиката, законодателството и др. А страната, която в частност оказва най-силно влияние както идейно, така и финансово за утвърждаването на партийния модел не само в България, но и в останалите източноевропейски държави е Германия. Геополитическото положение, интересите и ресурсите на тази страна й дават възможност да играе такава роля.

Възраждането на опозицията десница - левица в България през 1989 г. бе структурирано изцяло на противопоставянето на принципа комунизъм и запазване на статуквото срещу анти-комунизъм и радикално скъсване със статуквото. В този смисъл е интересно да се отбележи, че ролята на консервативна дясна сила според класическото значение на тези понятия се падна на наследницата на бившата комунистическа партия - БСП, докато основата сила, въплатила опозиционния и реформистки дух - СДС, изглеждаше по-скоро с характеристиките на лява сила. Някои елементи от статуса и разбиранията на привържениците на двете големи политически формации - генерационен, местожителство, визия за бъдещето - също потвърждаваше това положение. Въпреки това, БСП възприе названието левица и парламентарната й група зае лявата страна на пленарната зала на парламента, а СДС бе определен като десница и депутатите му се разположиха на десните банки в Народното събрание. Смятам, че точно оттук се корени неяснотата на понятията дясно - ляво в българската политика и тяхното все още неизбистрено според мен значение, което понякога ме кара да използвам названията "десница" и "левица" в кавички. В това положение на нещата обаче няма нищо нередно, защото то отразява спецификите на българския политически модел и уникалността на политическите процеси у нас. Доказателство за последното е ролята и мястото на бившия български монарх Симеон Сакскобургготски и създадената от него политическа сила през изминалата година.

Още в периода 1990-1991 смятах, че двете големи сили, наричани понякога мастодонти, би трябвало в течение на времето да се разпаднат и да дадат началото на нови, по-ясни и "нормални" политически формации. Развитие в този смисъл имаше - чрез отцепвания, отлюспвания, съюзявания и разпадания от двете страни на политическия спектър. От избори на избори възникваха СДС - либерали, СДС - център, ГОР, ДАР, Евролевица, "Социалдемократи" и др. Истинско разграждане на СДС и БСП обаче нямаше. Това бе така по няколко основни причини. Партийната система на България еволюира бавно, поетапно и по логиката на определени процеси, за чието описание няма готови схеми по западен образец. Въпреки влиянието и натиска от страна на германските ХДС и ГСДП и техните фондации "Конрад Аденауер" и "Фридрих Еберт", двете основни политически сили в България не се реформират и развиват реално в посока, която да ги превърне в истински и големи християндемократическа и социалдемократическа партии. Когато е учредена през 1891 г., БСДП почти не е имала електорална база. Социалдемократическата идея е била привнесена отвън и тепърва е трябвало да се утвърждава. За разлика от земеделското движение например, което е българско социално-политическо явление. Колкото до християндемокрацията, тя възниква в страни, където католическата църква е играла засилена обществена роля. Българската политика няма нищо общо с католицизма. В следосвобожденска България се появяват консервативна, народна и либерална партии. Понятието християндемокрация бе вкарано в употреба едва през последните няколко години.

Не е възможно да налагаме отгоре и изкуствено готови шаблони, които са неадекватни за конкретните социално-политически реалности в България. Липсва покритие между електорална база, социално-икономически статус и проблеми и интереси на избирателите от една страна и теоретични постановки, лични разбирания и декларирани стремежи на политическите лидери. Избирателите на СДС гласуваха и продължават да гласуват като седесари, а не християндемократи, така както в голямото си мнозинство привържениците на БСП са бесепари, а не социалдемократи или дори социалисти.

Поради тази причина, БСП не може все още истински да се реформира като съвременна социалдемократическа партия. Все пак най-важното за нея е да запази електоралната база, на която винаги е разчитала. Истинктът за самосъхранение действа изключително консолидиращо в този случай. Да не забравяме, че исторически, социалдемокрацията в България /широки социалисти/ никога не е била достатъчно силна и мощна и че в ляво от нея винаги е имало една не по-малко влиятелна сила - тесните социалисти, бъдеща БКП.

Що се отнася до СДС, той възникна като формация, обединяваща всички опозиционни на БСП сили, независимо от декларираната от тях идейна ориентация.
В СДС имаше / днес продължават да съществуват остатъци / синдикалисти, еколози, земеделци, потомствени социалдемократи, монархисти, либерали, консерватори. Може ли да говорим за ясна дясна или християндемократическа насоченост? Като председател на СДС /1990-1994/ Филип Димитров предложи съюзът да се оформи като широка коалиция от три основни течения - ляво - социалдемократическо, десноцентристко - либерално и консервативно -християндемократическо. Тази разумна идея не се реализира поради политически и тактически причини, включително тежката загуба на парламентарните избори в края на 1994 г. Следващият лидер на СДС Иван Костов /1994-2001/ пристъпи към силна консолидация, униформизация и идентификация на съюза като голяма дясна партия от християндемократически тип, легитимирана като такава и в международен план чрез членството си в Европейската народна партия. Несъгласните с такава линия трябваше или да я приемат, или да напуснат организацията. Триумфалното спечелване на президентските избори от 1996, а след това и парламентарните с абсолютно мнозинство половин година по-късно, както и старта на управлението на СДС даваха основание да се смята, че превръщането му в партия е най-доброто решение. Консолидираната силна партия беше база за стабилност на управлението и водеше до предположението, че дясното пространство вече се е оформило трайно.

Въпреки преобразуването на СДС като партия и идването му на власт, през 1997 г. продължавах да считам, че за да се нормализира партийната система и политическия живот в България, трябва да има основно преструктуриране е рекомпозиране на политическото пространство при което СДС и БСП да се разделят на две или три отделни формации с ясен идеен облик и място в партийния спектър. Струва ми се, че събитията през последната година, най-вече в дясно, дават основание на такава теза.

Нормализирането на партийната система в България е постепенен процес, който според мен ще завърши след интегрирането на страната в Европейския съюз. Възприемането на европейските норми не означава обаче пренебрегването на характерните особености на българския модел, спецификите на развитието в нашата страна след 1989 г., както и игнорирането на традициите на партийността в периода 1878 - 1944 г. Необходима е спойка между двете тенденции. Все пак трябва да държим сметка за най-същественото: в развитите западни страни след II-та св. война с постигането на общество на масовото благоденствие традиционното делене на десница и левица претърпя видима еволюция. Въпросът за размиването на различията между дясното и лявото е разглеждан и анализиран от голям брой общественици и коментатори. Така че, когато говорим за десница и левица в България и равняването ни по европейските стандарти, винаги трябва да отчитаме еволюцията на тези понятия и на партийността като система по принцип.

В книгата си "Третият път" / С. 1998г. / Антъни Гидънс разглежда пътя на развитие и обновление на социалдемокрацията след нейната криза и изчерпването на традиционните й идеи, включително заради събитията от 1989 г. Според него, понятията десница и левица ще продължават да функционират и да рамкират партийно-политическия спектър. Това, което ще се променя е съдържанието на тези понятия. В духа на преосмислянето на партийното структуриране е и появилото се през 50-те години направление в американската политология, разглеждащо политическия процес от културологична гл.т., което ще илюстрирам с някои примери.

Според Роналд Енгелхарт от Мичиганския университет, след II-та св. война на запад се развива т.н. постматериалистична култура, в противовес на старата материалистична. Тези две понятия, които той въвежда представляват идеални типове по смисъла на Вебер, а измерването на реалните съществуващи типове става по скала, чиито крайни точки са те. Ако пренесем тези понятия към българската действителност можем да отбележим, че сме далеч от икономическите условията, довели до посматериалистични нагласи в западните общества, но въпреки това, степента на постматериализъм в България е значителна / доц. Тодор Танев /, което може да се обясни с европейската и християнска цивилизационна принадлежност на страната, както и с натрупаната материална база при управлението на режима между 1944 и 1989 г.

Много интересно е делението на Даниел Алазар на три типа политическа култура:

- индивидуалистична
- моралистична
- традиционалистична


С тези идеални типове и комбинациите от тях той описва нагласите в американското общество във връзката им с етническия произход и географското местоживеене на гражданите.

Класификацията на друг американски политолог - Аарон Вилдавски е основана на отношението идентификация и самоидентификация на субектите с и в групите:
- йерархисти / при Алазар - традиционалисти / - привърженици на крайни идеологии;
- егалитаристи / при Алазар - моралисти / - привърженици на идеи с широко застъпване на социалната проблематика;
- фаталисти - пасивни и не гласуващи ;
- индивидуалисти - либерално ориентирани;

Последният и най-интересен пример е от спомената по-горе книга на Гидънс. Там той цитира /стр. 28-29/ изследване на двама автори - Бландел и Гошлак от 1997г., в което те разделят нагласите във Великобритания на четири категории според отношението на гражданите към степента на икономическата и личната свобода:


- консерватор - икономическа свобода, но контрол над личната сфера;
- либертарист - подкрепя свободата и в двете сфери;
- социалист - контрол в икономическата сфера, свобода в личната;
- авторитарист - контрол и в двете сфери;

Според тези данни, 1/3 от населението на Великобритания попада в категорията консерватори, под 20% са либертаристи, 18% са социалисти, 13% - авторитаристи и 15% - други. Тези нагласи имат силна генерационна корелация: само 18% от 15-24 годишните са определени като консерватори в изследването, докато те са 54% в групата над 55 години. Свързани с електоралното поведение, данните показват следното: 84% от възнамерявалите да гласуват за британската консервативна партия на изборите през 1997 са класирани като консерватори и либертаристи. Лейбъристката партия на Тони Блеър е водела при всички групи, с изключение на консерваторите.

Без да пренасяме автоматично и неадаптирано изброените модели, бихме могли по някакъв начин да ги свържем и с процесите в българското общество. Тогава ще получим по-ясна представа за нещата, отколкото ако прибягваме до опростенческия образец дясно - ляво. Според мен, партийната идентификация и идейната принадлежност в България често се определят от разнопосочни мотиви, като субективно възприятие, отношение към миналото от периода 1944 - 1989, частно - корпоративни и семейно-групови интереси и т.н. Как иначе да се обясни факта, че в БСП членуват и гласуват не само "червени бабички", но и "червени бизнесмени", а в СДС и възкващите в момента други десни формации има хора с най-разнообразен социално-икономически статус ?

За да съществуват десни партии в традиционния смисъл, в България няма достатъчна социална и икономическа база. Поне 2/3 от българското население живее твърде бедно в сравнение не само със западните стандарти. Често се споменава за олевяване на електората. Липсва т.н. средна класа, която да бъде опората на десницата в България. За да се зароди тя, трябва време - толкова, колкото за избистрянето, стабилизирането и утвърждаването на по-трайна партийна система.

В момента в дясното пространство съществуват няколко основни субекта, докато преди година имаше само един монолитен. Кризата в СДС се засили с тежката изборна загуба. Отцепването и изключването на политици и членове от партията е признак не толкова на тази криза, колкото нейно следствие, изразяващо се в ново структуриране на дясното пространство. СДС, БДС "Радикали", Партията на свободните демократи и Гражданската партия ще се борят за утвърждаване и избирателна подкрепа. Между тях би трябвало да възникват форми на сътрудничество и коалиране. Това вече става по региони. Колкото до царската партия НДСВ, тя продължава да бъде неясен и хетерогенен субект, сформиран около харизматичната личност на бившия монарх. Предстои да видим дали това движение ще се превърне в партия, каква идейна идентификация ще придобие и ще просъществува ли по-трайно, или ще се изчерпи и деструктира.

Десните партии или коалицията от десни партии ще изповядват много от традиционните принципи. Те не трябва да пренебрегват обаче социалното развитие, а да интегрират нови цености в идейната си рамка. Названието народна партия е най-подходящо с оглед на историческата традиция на България, което не изключва признанието на непреходните християнски и демократични цености. Десницата в България трябва да се легитимира едновременно като българска и европейска. В противовес на левицата и в частност на колебливата БСП, десните партии заемат категорично про-западна ориентация и декларират присъединяването на страната към ЕС и НАТО за приоритетна и стратегическа задача. Международните партийни контакти трябва да бъдат балансирани, за да се избeгне по-тясна идейна и финансова зависимост от партийния модел само на една страна.

[gollum]

Може би трябва във връзка с тази тема да възродим една стара политологична дикусия, която имаше място в дните на младостта на този форум :

http://www.boinaslava.net/forum/viewtopic.php?t=2710&start=0

[Longanlon]

в България никой не гласува за политическа програма или платформа, бих казал, че дори никой не гласува за предизборни обещания. Хората гласуват за любимата си политическа сила, в която са повярвали и която следват винаги и навсякъде с религиозна ревност

значи имаме някакъв тип политическа запалянковщина - като при футбола...

[kapitan]

Искам дълбоко да си извиня на всички, които не харесват политическата ми ориентация, извинявам се, че правя свободен избор на базата на разумни аргументи, моля, в деня преди изборите, пратете ми ЛС коя бюлетина да пусна... :roll:

[Shelenberg]

[quote="Longanlon"]

в България никой не гласува за политическа програма или платформа, бих казал, че дори никой не гласува за предизборни обещания. Хората гласуват за любимата си политическа сила, в която са повярвали и която следват винаги и навсякъде с религиозна ревност

За съжеление е така.