Кое е по важно? Пътят или Човекът?

[ISTORIK]

Кое е по – важно? Пътят или Човекът?
Планинският връх или хората? Целта оправдава ли средствата?

Макар да е затворена и самодостатъчна група, общността на алпинистите е проекция на процесите, които се случват в обществото. На законите и на принципите, на които то се подчинява. На нормите на поведение, които е приело и използва.
Ако планинският връх и пътят към него могат да се използвт като метафора за целите на едно общество, както – и за начините, по които то ги постига, тогава, случилото се придобива различни измерения.
Представете си група хора, която формулира своя обща цел. Групата се обединява около определена идея. Разработва стратегия за постигането й. След което, всички тръгват в една и съща посока. Но не – заедно, за да си помагат един на друг и да постигнат онова, което желаят. А всеки – сам, вкопчил се, с поглед, в целта, докато, накрая, не бъде обсебен от нея до такава степен, че да забрави всичко останало. Като, например, че запазването и оцеляването на общността е много по – важно от целта. Че, невинаги, целта оправдава средствата и, че един човешки живот струва много повече от постигането на някакъв рекорд.
Това, което се случи на връх Еверест, се случва, всеки ден, и тук, в живота на обикновените хора. Разликата се състои във факта, че общите цели не не могат да бъдат постигнати само от един или друг индивид, а единствено - от всички членове на общността, действащи заедно. Историята многократно е доказала, че съединението прави силата. Защото има пътища, които човек не може да извърви сам.
Алпинизмът, в България, за разлика от състоянието му в много други страни, не се развива на професионално ниво. Всички алпинисти са любители, съчетаващи хобито си с професионални задължения в друга сфера. Алпинизмът е спорт за хора, чиито действия, често, са доминирани от чувствата. В крайна сметка, в това се крие част от очарованието на този спорт.
Събитията около покоряването на връх Еверест през тази (2004) година илюстрираха, от една страна, борбите в, на пръв поглед, благороден и много рисков спорт и, от друга, оформиха доста неблагоприятен имидж на алпинизма. При това – в експедиция, свързана с честване на едно от емблематичните събития за последните 20 години в България. И, ако, в такава мащабна кампания с национално значение, като (поредното) покоряване на връх Еверест, не е имало добра координация на действията, липсвало е разумно премерване на рисковете, действало се е хаотично и прибързано, и всичко това е завършило със смъртни случаи, наистина, по – добре би било нашите алпинисти въобще да не бяха тръгвали.
В такъв случай, върхът просто няма значение. Защото най – добрият алпинист е живият алпинист.

[ISTORIK]

Кое е по – важно? Пътят или Човекът?

Двата пътя към върха

Няма нищо по – предизвикателно от това да си поставиш някаква висока цел. Възможно най – високата. И да тръгнеш да я осъществяваш, стъпка след стъпка. (Защото и най – дългият път започва с първата крачка.) Докато, накрая, я постигнеш (целта), за да можеш да кажеш: “Да, няма невъзможни неща, стига желанието, волята и вярата ти да са достатъчно силни!”
Няма нищо по – предизвикателно от високите цели, които са на границите на човешките възможности. (Спомнете си романите на Жул Верн и на Джек Лондон!) Както няма и нищо по – трудно от това, докато вървиш, да не загубиш човешкия си облик. Да не забравиш, че си човек (съвсем между другото!) и, че нищо друго не е по – важно от това. Че нищо друго не може да бъде от по – голямо значение.
Последната българска експедиция към Еверест, в която загинаха алпинистите Христо Христов и Мариана Масларова, показа двата възможни пътя към върха. Те са израз на два типа философия, които се изповядват от алпинистите – елитарна и взаимопомощна. Първата теза формулира алпинизма като спорт на единаците. Концепцията е, че, в планината, с помощта на отличната си подготовка и екипировка, в комбинация със съвременните технологии за осигуряване и за комуникации, всеки трябва да е способен да се справи и да оцелее сам. Без значение какво се случва с другите (ако има такива), дори и животът им да е застрашен. Единствено постижението и собственото оцеляване са от значение. Особено - на връх Еверест (8848 м.), чиято най – горна точка е разположена много над определената като “зона на смъртта” височина от 7800 м., където организма и психиката на човека претърпяват сериозни изменеия и поражения, заради силното атмосферно налягане и разредения въздух. Това е зона, в която някои алпинисти приемат за нормално, а други – за ненормално обстоятелството, че, в някои случаи, човешките закони може да спрат да действат, за да бъдат заменени от вълчите.
Втората теза поставя на преден план принципа за взаимопомощ и дори – за отказ от реализирането на такава мечта на живота като покоряването на връх Еверест, в името на спасяването на живота на друг алпинист (дори той да не е от твоята група!).
Експедицията към Еверест, погледната извън рамките на спортните постижения и рекорди, може да разкаже много за това, в което се е превърнало обществото в България.
Ако приемем, че то вече е формулирало своите цели и приоритети, възниква въпросът:
Коя от двете философии ще надделее, по време на Пътя?
Първата, при която, освен постигането на целта, нищо друго няма значение?
Или втората, при която поставената цел не е по – важна от това, в което можеш да се превърнеш?
Експедицията към “покрива на света” навява усещането, че българското общество е избрало първия подход.
А това означава, че то до такава степен е обсебено от идеята за личен просперитет (разбирай: слава, популярност, висок жизнен стандарт – на всяка цена!), че всичко останало е загубило значение.
Така се стига до парадокса, че, втренчени в поставените цели, хората забравят всичко останало. Като, например, каква е цената на дадените жертви или на компромисите, които се правят, в името на успеха.
Безспорно, целта е изключително важна! Тя те мотивира, помага ти да се развиваш, да не седиш дълго време на едно място...
Дали, обаче, е по – малко важен начинът по който я постигаш?
Защото, ако, вървейки по Пътя, загубиш човешкото си лице, тогава, каква е ползата от постигнатите цели? Че си достигнал върха на планината ли? Че си я победил? Или – че си победил себе си?
Едва ли... Просто, има пътища, които не можеш да извървиш сам, а - само с помощта на другите. Не приемеш ли този факт, се превръщаш в участник в процеса на разпадане на общността на самотни единаци.
Докато, накрая, самата общност не изчезне напълно.

[RAMMSTEIN]

:lol:

алоооююююууууу тука да няма алпинисти които да са били в групичката , всеки си е бъшка л%д , и тук старата мъдрост , че на крива ракета космоса и пречи може би ще е доста подходяща .