Съобщение

**ISTORIK** · 16-04-2004, 21:54

Оптимистична теория за песимизма на прехода

Сдружение „Инициатива Глобална България“, 2003-2004

Оптимистична теория за песимизма на прехода

От създаването му през 2002 г. като сдружение с нестопанска цел „Глобална България“ представя изследвания по най-актуалните въпроси на българското общество. „Оптимистична теория за песимизма на прехода“ е годишният доклад на сдружението за 2003 г. Членове на „Инициатива „Глобална България“ са: Иван Кръстев - Център за либерални стратегии; Красен Станчев - Институт за пазарна икономика; Цветелина Бориславова - СИБанк; Светослав Божилов - СИБанк; Валентин Златев - „Лукойл - България“; Сашо Дончев „Овергаз“; Стефан Попов - Институт „Отворено общество“ - София; Красимир Гергов рекламна агенция „Крес“; Левон Хампарцумян - Булбанк; Венелина Гочева - главен редактор на в. „24 часа“; Франк Бауер - Bulgarian American Enterprise Fund; Иво Прокопиев - издател на в. „Капитал“ и в. „Дневник“; Огнян Шентов - Център за изследване на демокрацията.
Вторият проект, който „Глобална България“ завършва и ще представи скоро, е по въпроса за Ефективното усвояване на средствата по предприсъединителните фондове на Европейския съюз и гражданския контрол върху този процес.

Проблемът

През 2003 г., след шестгодишен среден темп на нарастване от около 4.5%, българският БВП на глава от населението достигна равнище, сравнимо с това от 1989 г. Изследванията на потреблението от своя страна регистрират подобряване на материалното състояние на мнозинството от хората. Статистиката отчита намаляване на безработицата от 19% през април 2000 г. на 13.5% през декември 2003 г. Кредитите, раздадени на домакинствата през 2003 г., са два пъти повече от тези, раздадени през 2002 г. България е на прага на присъединяването си към Европейския съюз. По логиката на господстващата парадигма, изповядвана от международните финансови институции, сами по себе си тези трайни положителни тенденции би трябвало да доведат до нарастване на подкрепата както за политиката на икономически растеж, така и за мнозинствата, правителствата и реформаторите, които я провеждат.
Вместо това негативните очаквания за личното и колективното бъдеще нарастват, готовността за участие в изборите намалява, намалява и социалната подкрепа за водената икономическа политика. Това драматично разминаване между макроикономическите измерения на прехода и тяхното субективно преживяване от обществото ние определяме като „парадокса на българския преход“. Данните от серия изследвания от своя страна демонстрират, че съществуват стабилни зависимости между очакванията за бъдещето и електоралната активност; както и между очакванията за бъдещето и доверието в политическите институции. Трайно високите нива на обществен песимизъм предопределят факта, че изборите в България след 1989 г. като правило се решават от протестния вот.
Така протестният вот, свързан с песимистични очаквания за бъдещето, избира всяко следващо българско правителство. В политически план обществото е в ситуация, в която икономическият растеж не води до увеличаване на политическата подкрепа, а в икономически план песимистичните очаквания се превръщат в бариера за инвестициите и за разгръщане на предприемаческото начало. Пазарите имат силната способност да превръщат в действителност това, което участващите в стопанската размяна обекти очакват.
Така че, ако можем да получим адекватен отговор на въпросите защо растежът не поражда оптимизъм и за кого растежът не поражда оптимизъм, ще можем да формулираме платформа за разширяване на социалната база на реформаторската политика, което е и основната цел на нашия доклад.

Призракът на сравненията

Сравнението с други общества и икономики още поясно откроява „парадокса на българския преход“. В САЩ спадът на положителните очаквания за бъдещето е основен предикатор за икономическа рецесия и обратно - ръстът на оптимизъм води до икономически растеж и увеличава политическата подкрепа за правителството. В страните от EС и Централна и Източна Европа икономическият растеж също е съпътстван от нарастване на положителните нагласи към бъдещето. Мащабно изследване на общественото мнение на „Евробарометър“, проведено в периода октомври-ноември 2003 г., показва, че българите са най-недоволни сред гражданите на 13-те страни - кандидатки за членство в ЕС, включително Турция. Ние сме и най-големите песимисти, а нашите институции предизвикват най-малко доверие. В таблицата „Задоволство от живота“ България заема последното място - само 31% от българите са доволни от сегашното си положение. В сравнение с нас всички са по-позитивно настроени: румънците - 40%, словенците 85%, 83% от малтийците, 82% от кипърците, 69% от турците, словаците и унгарците - 54%. Средно за 15-те членки на ЕС процентът на доволните е 79, а средно за 13-те кандидатки - 60. Ние най-критично оценяваме промените в живота си в сравнение с преди 5 години - 13% смятат, че положението в страната е по-добро, отколкото преди 5години, а 50% отговарят, че то е по-лошо. За сравнение, в Турция, която в този период преживя тежка икономическа криза, 46% от респондентите заявяват, че положението е по-добро. Българите сме на предпоследно място по оптимизъм за следващите 5 години - 35% очакват положението да се подобри, като близо до нас са само словаците с 33%. България е на предпоследно място и по доверие в институциите - правителство, парламент, граждански организации и партии. Само 19% от българите са отговорили, че им имат доверие, срещу 56% в Кипър, 44% в Малта, 41% в Турция, 38% в Естония, 32% в Унгария. Най-малко доверие в институциите имат поляците - 15%.

Защо сме такива

Ситуацията на разминаване между растеж и оптимизъм на фона на по-мащабни или по скромни сравнения неведнъж е подлагана на опити за тълкуване и обясняване. От прегледа на досегашните изследвания и проследяването на интерпретациите, които намираме в медиите, се оформят три типа твърдения, които обясняват „българската специфика“ - икономическо, медийно и народопсихологическо.
Икономическата теза в опростения . вариант на доходен детерминизъм търси и намира източниците на песимизма единствено и само в бедността и ниските доходи - „песимисти сме, защото сме бедни“. Управляващите търсят източника на песимизма в „заговора на медиите“, които „изкривяват“ реалността и не отразяват постигнатия прогрес - „хората са песимисти, защото са манипулирани от медиите“.
А всички с готовност ползват народопсихологически обобщения - „песимисти сме, защото сме българи“. Предлаганият доклад отива отвъд търсеното на генерално обяснение за „песимизма на прехода“ и се съсредоточава върху идентифициране на факторите, които определят песимизма на различните социални групи. Ние се стремим не толкова да обясним източниците и възпроизводството на социалния песимизъм, а чрез разбирането на динамиката на песимизма да разберем как би изглеждала една подкрепена от обществото политика на реформи в България.

Подходът

В настоящия доклад са анализирани резултатите от серия различни изследвания, проведени от различни социологически колективи, както и данните от мащабно представително изследване, проведено специално за целите на този доклад през декември 2003 г., комбинирано с данните от 17 антропологически терена, проведени също в края на 2003 г. Хипотезите, формулирани в хода на дискусиите в екипа, са проверявани с различни изследователски методи, оформени в три фази. В началото се извършва анализ на предходни социологически и антропологически изследвания, статистически данни, макроикономически анализи, регионални изследвания, стопанска и културна история с цел формулиране на работни хипотези. Впоследствие тези работни хипотези се проверяват и доуточняват в социално-антропологически проучвания в 17 места в страната, подбрани като тип населено място, ниво и тенденция на развитие, съпроводени от записани 200 дълбочинни интервюта. Накрая, на основа на заключенията от втората фаза и зависимостите, констатирани от предходни социологически изследвания, се провежда националното представително социологическо проучване и се оформят окончателните резултати.

„Теренните антропологически изследвания подчертават в голяма степен зависимостта между типа на населеното място и равнищата и характера на песимизма и оптимизма. Типологията обаче е различна. Ако населеното място е с положителни настоящи икономически характеристики и положителна перспектива, то и хората с по-нисък статус и доходи са по-оптимистично настроени. И обратното, ако населеното място е с негативна сегашна характеристика и негативна перспектива, то и хората с по-висок статус и доходи са песимистично настроени.“

Определения и хипотези

В речника на Найден Геров думата „оптимизъм“ присъства със своето отсъствие. Ако нашето Възраждане познаваше тази дума, то тя щеше да се намира между думата „опрягачь“ (престилка, утайка) и думата „опуйчен“. В историята на българската социология думата „оптимизъм“ винаги ще остане свързана с Иван Хаджийски и неговата „Оптимистична теория за българския народ“. В рамките и за потребностите на нашето изследване под социален оптимизъм или песимизъм разбираме позитивните или негативните очаквания на индивида за собственото му бъдеще или бъдещето на колективите, към които се отнася - семейството, населеното място, района, страната като цяло, така както респондентите ги декларират при отговорите на социологическите анкети.
Това определение на оптимизма не изчерпва много по-сложния характер на оптимизма като социално-психологическа реалност, но то ни позволява сравнения с други изследвания и с други страни в света. В търсене на отговора на въпроса защо икономическият растеж не поражда социален оптимизъм бяха формулирани няколко основни хипотези за източниците на социалния песимизъм в България в периода на преход. Първата от тях търси основанията на песимизма в модела наисторическо развитие, в това, което Хаджийски определя като „нетипични страни на нашето обществено развитие“. Втората хипотеза се съсредоточава върху влиянието на моделите на социалистическата модернизация и представите, формирани при социализма. Третата - в самите характеристики на демократичната система, четвърта - в „изкривяванията“ на посткомунистическата публичност и характера на медийната среда, петата - в динамиката на социалното неравенство и загубите на социален статус в годините на преход, шестата - в егалитаристката и интегрираща функция на песимистичното говорене. В структурата на този доклад отделните хипотези са загубили своята самостоятелност. Песимизмът е видян като резултат от съвместното действие на цяла система от фактори, които имат различна тежест за отделните социални групи и действат с различна сила в отделните времеви отрязъци и крайният резултат е обусловен от взаимната обвързаност между тях. Не е възможно да бъдат изолирани един или два фактора и те да бъдат обявени за причините за социалния песимизъм в България. Поскоро би могло да се говори за йерархична съвкупност от фактори, които при определени параметри засилват или отслабват своето въздействие.
Трудността и деликатността на анализа се усложнява от обстоятелството, че в изследването присъстват два срезаи съответно два реда данни: а) синхронни, целящи да ранжират по значимост факторите, влияещи върху социалния песимизъм; и б) диахронни, целящи, доколкото това е възможно, да проследят процеса във времето. По принцип търсенето на цялостно обяснение на песимизма като явление, съчетаващо в себе си толкова много индивидуални и надиндивидуални характеристики, не може да се постигне в рамките и с ресурсите на нашия тип изследване. Ето защо нашият анализ се концентрира върху това да покаже каква е динамиката на песимизма, кои са найсилните фактори, от които той се влияе, за кои социални групи каква констелация от фактори е характерна и какви тенденции се очертават при всяка една от тях.

Статусен песимизъм

Най-често срещаната хипотеза както сред социалните учени, така и в самата изследвана социална реалност, гласи, че песимизмът се дължи на ниските доходи, докато в групи с високи доходи преобладава социалният оптимизъм. Нашето изследване потвърди хипотезата, че ниските доходи пораждат негативни очаквания за бъдещето. Но противно на очакванията,докато групите с нисък социален статус са по правило песимисти, групите с висок доход не са задължително оптимисти. Като цяло статусно-доходната тезаима обяснителна сила по отношение на индивидуалния и колективния песимизъм на около 54% от пълнолетните български граждани.
Редом с ниския доход върху равнището на социален песимизъм влияят и други мощни стратифициращи фактори. По силата на своето влияние те се ранжират в следния ред: 1) доходи; 2) място в служебната йерархия; 3) образование; 4) тип населено място; 5) възраст. Подоходната, или по-точно статусната хипотеза за социалния оптимизъм, е тясно свързана с променящата се в периода на преход социална стратификация. Социалните редове на социализма се разпадат, раждат се нови, като водеща роля започват да играят нови механизми за социална мобилност. Респективно променените условия и механизми умножават възможностите на едни и стесняват до степен на капсулиране възможностите на други социални групи. Преходът разделя обществото на спечелили и губещи. Очакваната обща тенденция е, че позитивните икономически промени в условията на свободно предприемачество, свободен пазар на труда и конкуренция ще доведат постепенно до активизиране на икономическото поведение, до повишаване благосъстоянието на по-широки групи от обществото, на чиято база да се формира реална обществена подкрепа за политиката на реформи. В много голяма степен именно на развитието на този процес се основават по-непосредствените очаквания, че благоприятната промяна в макроикономическите параметри, в заетостта и доходите ще доведе до по-благоприятен социално-психологически климат, до нарастване на покупателното поведение, активизиране на икономическата активност и ръст на социалния оптимизъм.
Изходните равнища на социален песимизъм и оптимизъм, с които работим, могат да бъдат очертани...

Данните потвърждават, че с най-високо равнище на социален оптимизъм се характеризират хората с най-високи доходи, като най-силна е зависимостта над 300 лв. на глава от домакинство, а общата разграничителна линия минава между хората с доход до 150 и над 150 лв. Това важи както за оптимизма по отношение на личното бъдеще, така и за посоката на развитие на страната.
Границата 150 лева на член от семейството се очертава като най-важната българска граница, тя разделя обществото в много по-голяма степен от държавните граници на републиката. Вторият силно диференциращ фактор е позицията в служебната йерархия, като тук по степен на значимост се открояват три ясно обособени степени - висша управленска длъжност, средна ръководна и изпълнителска; разграничението частен - държавен сектор показва нива на социален оптимизъм, които са по-високи за частния сектор, отколкото за държавния. На трето място се нарежда образователното равнище, следвано от типа населено място и възрастта, като с повишаване на образователното равнище, големината на населеното място и намаляване на възрастта се повишава и равнището на социален оптимизъм.
По-младите, по-добре образованите и живеещите в големите градове са спечелилите от промяната и именно те са в най-голяма степен носители на социален оптимизъм. Общо 14-15% от населението се характеризира с високи равнища на индивидуален социален оптимизъм. Към тази група може да се прибави една периферия от около 14 на сто, при която тенденциите се изразяват с по-малка сила. Характерно за тази група е разширено потребителско поведение; активност във вземането на кредити, но и по-големи възможности за спестяване; достъп до модерно потребление; ценност на образованието; позитивни оценки за развитието на страната и позитивни очаквания. Това е единствената група, в която позитивните оценки за развитието на страната през последните 13 години преобладават над негативните.

Промени в статуса и оптимизма

При сравняване на резултатите с предишни години се оформят някои ясни промени на тенденциите на социалния оптимизъм и песимизъм.

Очакванията за бъдещи промени са по-позитивни, отколкото отбелязаният ръст в сегашните оценки. Спадът на най-ниските стойности по отношение на актуалния социален статус е минус 18, докато при бъдещите оценки минус 22. Другият и може би още по-съществен фактор е, че се променя съществено самата структура на очакванията за личния материален статус.
Докато преди година и половина ниските оценки (60% - 1-4 стъпало) отчетливо доминират над средните и високите, сега вече структурата се променя в посока, по-близка до познатите ни за общества с формираща се средна класа; 38 - ниско, 16 - средно, 28 - високо, без отговор - 18% (обикновено това са хора, които се вписват около средните стойности). Ако тази тенденция продължи, можем да очакваме в следващите години при самооценката за сегашното положение връх да вземат средните стойности, с което да се наруши сегашната структура на пирамидата. Интересен е например фактът, че преди година и половина 62% са мислели, че след няколко години ще бъдат в долната скала на обществената йерархия - сега там се поставят 60%. В момента 22% от поставящите се в ниските етажи на обществото вече се мислят в процес на възходяща мобилност.
Това, което констатираме на този етап, е, че през последната година сме свидетели на положителна динамика на социалната мобилност, но тази динамика не поражда социален оптимизъм. Другият показател, който тук би следвало да бъде разгледан, е посоката в промяната на социалния статус в сравнение с условно приет момент - 1989 г.

Много по-голям дял от респондентите се виждат като изпадащи спрямо базисната 1989 г., отколкото спрямо един условен период отпреди 5 години. Към момента запазилите и повишаващите статута си в сравнение с преди 5 години вече достигат броя на тези, които декларират спад, но в крайна сметка именно сравнението с 1989 г. е това, което формира очакванията за бъдещето. Сравнението с 1989 г. е координатната система, в която губещите от реформите оценяват своите социални перспективи, както и перспективите на обществото като цяло.

„Природен характер на подобренията. България е влязла в коловоз и макар и много бавно, се оправя (Варна, Бургас, Тетевен и др.). Едни от информаторите слагат акцента върху положителната посока, други - върху бавната скорост на напредъка. Забележително е изчезването на едно масово питане, генерално негативно твърдение от предходни години - „кога ще го стигнем това дъно, за да тръгнем нагоре“, „кога най-сетне ще се види светлина в края на тунела“ и пр. Бих нарекъл този лайтмотив природен, естествен или цикличен оптимизъм, защото подобрението не се привижда, приписва или припознава като резултат от действието на някакъв субект. Напротив, заговори ли се за макроикономика, наличен растеж и пр., това се отхвърля от респондентите, които и с което де факто отхвърлят претенцията на властта да е свършила нещо положително или полезно за тях. Когато акцентът се поставя върху положителната посока, твърденията имат характер на констатации. Когато акцентът се поставя върху бавното темпо на промяна в положителната посока, космическия оптимизъм е пореден реторичен похват за делегитимиране на елита като цяло.“
„Привиден характер на подобренията. Втори основен лайтмотив, независимо дали се отнася до промените на национално или местно ниво, макроикономическите показатели или благоустройството в градовете, е мотивът за „козметичните промени“. Този израз се ползва за обяснение както на политически промени в правителството, така и относно дейността на кметовете в предизборна ситуация, но и за цялостно представяне на ситуацията в България. Употребата му най-често води до значения, които констатират промени в икономическата, политическата или градската среда, но които се оценяват като незначителни, несъществени, недостатъчни, минимални или дори лъжливи. Явно, че случващото се мери с образец за развитие и положителна промяна, който е много по-мащабен от днешния размер на случващото се. В много случаи мащабът е в миналото: индустриализацията, големите заводи, многото работни места."

Положителна промяна в самооценката

Първата ос, по която ясно се забелязва отместване, е самооценката на индивидуалното социално положение. Спрямо същия индикатор през май 2002 г. в момента с около една пета е намалял броят на българите, които се поставят на най-ниските стъпала на обществената стълбица. Изтеглянето е както към средната позиция (+7), така и към най-високите (+11). Спрямо 2002 г. 18% повече са хората, които виждат себе си във възходящ тренд. Не по-малко значим е и фактът, че позитивните проекции се запазват и за близкото бъдеще. Преди година очакванията за бъдещето също са били по-позитивни, отколкото оценката за актуалния обществен статус. Сравнението между очакванията, регистрирани през 2002 г., и самооценката за сегашната позиция, регистрирана през 2003 г., показват, че двете структури са много близки, като разликите са в попозитивна посока от предвижданията.

Продължаващият социален песимизъм се дължи в много голяма степен на обстоятелството, че „изходният социален статус“, реконструкцията на социалния статус през 1989 г. продължава да бъде много по-висока от оценката не само за сегашния, но и за социалния статус в обозримо бъдеще. Интересно е да се отбележи, че за разлика от 1989, която е изходната точка за сравнения, хиперинфлацията от 1997 г. е изчезнала като отправна точка за сравнение. 1997 г. не е конституирана в общата памет като точка на оттласкване. 1989 г. или по-точно споменът за нея е единствената отправна точка при формулиране на обществените очаквания. Прави впечатление, че това се отнася и за най-младите поколения, които имат бегъл спомен от 1989 г. В това отношение са налице две тенденции. От една страна, преобладаващата част от хората продължава да живее с чувството за загуба на социален статус. Мнозинството (57%) поставят себе си през 1989 г. на горните пет стъпала и 22% - на долните четири. Сега е почти обратното: мнозинството (62%) - на първите четири, и 20% - на горните пет. Тази обърната пирамида в оценката за притежавания социален статус сама по себе си е основа за социален песимизъм. Колкото по-ниско оценяват социалното си положение сега и колкото по-високо оценяват положението си през 1989 г., толкова по-песимистични са очакванията на анкетираните. Съществува много силен коефициент на зависимост между промяната на социалната позиция в посока надолу и социалния песимизъм. Интересното е обаче, че обратното не е вярно. Корелацията между възходящото движение по социалната стълбица и нивото на социален оптимизъм е твърде ниска.
Оценката за възходяща или низходяща социална мобилност има влияние върху равнището на социален оптимизъм или песимизъм, но с различна сила. Низходящата крива, както и поместването на личността в дъното на социалната стълбица ражда силен социален песимизъм. Обратното обаче не е автоматично вярно.
Нито възходящата мобилност, нито поставянето на горните стъпала на социалната стълбица водят еднозначно до ръст на социалния оптимизъм. Необходимо в тази връзка е да се види на кои социални групи се дължи отместването в положителна посока на индивидуалното социално положение при изследванията през 2002 и 2003 г. Сравнението показва, че в известен смисъл позитивни тенденции се наблюдават при почти всички социални групи с изключение на най-възрастните, хората с основно образование и тези с доход до 50 лв. на глава от домакинство. При тях отместването е около 2-2.5%, което е в рамките на статистическата грешка. При всички останали има изменения в позитивна посока. Проблемът е, че групите, които притежават една от тези характеристики, съставляват 46.9% от населението. Дори наличието на само един от тези фактори (възраст, доход или образование) рязко увеличава нивото на социален песимизъм - до 70% при средно 54% за страната, както и позиционирането в най-ниските нива на скалата 80% при общо за цялата съвкупност 62%.
Ако селектираме групата на хората, които са под 60годишна възраст и едновременно с това имат основно образование (те представляват 17% от цялото население), ще видим, че 41% от най-ниските доходи (до 50 лв.) и 40 на сто от доходите до 100 лв. на глава от домакинството се падат на тази група. Петдесет процента от представителите на тази група живеят в селата, а етнически се разпределят по следния начин - 58% българи, 23% турци, 17% роми. Изолирайки тази група (общо 46%, като вътре се структурира по следния начин: 24% от цялата съвкупност - над 61 г., 30% - с основно образование, 16% доходи до 50 лв.), за която е ясно, че няма практическа промяна в сравнение с предишната година (80% от хората от тази група се определят като изпадащи спрямо 1989 г.), е важно да видим на кои социални групи се дължи позитивното преместване в стълбицата на социалната йерархия.

Общи тенденции в социалната стратификация

Общите тенденции в социалната стратификация се запазват, като в по-добри позиции поставят себе си столичани, младите, високообразованите и хората с по-високи доходи. В същото време интензивността на промените по отношение на тези фактори е различна. Силна е връзката между образование и доход; още по-силна е между позиция в служебната йерархия и доход; докато позиция в служебната йерархия и образование е с малко по-ниска зависимост.
Дистанция между най-високите и най-ниските позиции по отделните фактори през 2002 и 2003 г.

Факторите образование, доходи, възраст, местоживеене действат силно социално диференциращо, като найсилно е отместването при най-благоприятните позиции. Това обяснява донякъде и защо нямаме значително преместване към средните позиции, а изтеглянето е директно към по-високите. Ръстът на индивидуалния социален оптимизъм се дължи на много рязкото му нарастване в групите, намиращи се във водещи позиции, умереното му нарастване в онези групи, които са в средни позиции, и на практика липса на движение при най-нискодоходните групи. Вече спечелилите са тези, които продължават да печелят от социалните промени. Това потвърждава хипотезата, че е необходим достатъчно дълъг период от време на устойчиво развитие, за да могат да бъдат наблюдавани позитивни промени в индивидуален план. Индивидуалният оптимизъм е резултат от растящи доходи и възходяща социална мобилност в период, по-дълъг от една или две години.

Песимизъм на публичната сфера

Ако статусно-доходната теза за корените на песимизма изчерпва всичко необходимо за разбирането на нагласите на 54% от българските граждани, то тя не е в състояние да обясни поведението, очакванията и настроенията на останалите 46%. Към тяхното поведение най-често и с най-голяма лекота се прилагат обяснения, свързани с характера на медийната среда.

Медиите като източник на песимизъм

Изследването установи, че медиите са един от механизмите за възпроизводство на социален песимизъм, но те не могат да бъдат определени като причина за неговата експлозия. Влиянието на медиите като цяло е силно преувеличено, а негативните им послания откликват най-силно в тази част от обществото, чийто песимизъм е предопределен от статусно-доходната му ситуация. В този смисъл предлаганият от медиите катастрофичен образ на настоящето е в по-голяма степен отговор на търсенето на лоши новини, отколкото идеологическа стратегия на самите медии. Данните на „Евробарометър“, цитирани в началото на изследването, показват, че в сравнителен план България е страната - кандидатка за ЕС, в която най-малко се четат вестници - само 15% четат вестници всеки ден, докато за унгарците това са 43%, от естонците - 32%, словенците - 28%, а румънците - 17%. Но влиянието на медиите не може да бъде установено само чрез степента, в която хората осъзнават това влияние. Така че тези сравнения също не трябва да се абсолютизират. В много поголяма степен медиите задават общите клишета, готовите формули за интерпретиране на действителността, които опаковат различния индивидуален опит и създадат общ фон на емоционална чувствителност.
Данните от нашето изследване позволяват да се говори за по-отчетлив медийно породен песимизъм при около една трета от българите. Тук трябва да се има предвид, че тв каналите са най-масовият източник на медийно влияние, докато вестниците достигат по-редовно до 20-25% от населението. Но влиянието на вестниците се усилва от ефекта на снежната топка, т.е. на обговарянето, преразказите, слуховете, следващи медийните новини, които многократно надхвърлят първоначалния обхват на съответната медиа. Сравнението на данните за тревожност между различните групи показва, че в най-голяма степен тя нараства при онези, които не са сред най-редовните читатели и зрители на информационни предавания (най-често това са по-възрастни хора, с по-ниско социално положение, по-ниски доходи и образование). Върху тях е най-силно влиянието на различни медийни послания. Обикновено те не са проследили предисторията на даден проблем, неговите причини и следствия, но пък много силно се влияят от тревожността на посланието, което възпроизвежда собствените им социални нагласи за несигурност и безперспективност на заобикалящия ги свят. Като социален типаж са хора, които нямат ресурси за самостоятелно справяне с проблемите. Но медийното обяснение на песимизма има ограничителна сила, когато трябва да обясним защо хората с растящи доходи и растяща социална мобилност продължават да имат негативни очаквания за бъдещето.

„Прави впечатление масовото недоверие предимно в пресата, но и в телевизията. Хората гледат новини, филми и развлекателни предавания. Забелязва се, че хората с висше образование по-често гледат новини и повече не им вярват, а тези със средно по-скоро отговаряха, че гледат филми и развлекателни програми. Много често се появяваше и темата за лошите новини, за това, че новините по bТВ са се превърнали в „полицейска хроника“. Интересно е, че малко от анкетираните потвърдиха, че се натоварват от медийната информация, по-скоро вече не . обръщали внимание. Някои от анкетираните - полицай и студент, споменаха, че вярват единствено на чуждестранни медии като Би Би Си, „Евронюз“, Си Ен Ен. По тази тема много трудно могат да се обособят някакви групи хора, защото отговорите на респондентите бяха много и различни. Един или двама от анкетираните споменаха, че са взимали под внимание някаква медийна информация, за да решат нещо в личенплан, но като цяло това не се забелязва като масова практика.“ (Бургас)

Демокрацията като източник на песимизъм

Възможно ли е самият характер на демократичното общество, който предполага спорове, конфликти, дискусии, дебати, публични битки, критики, открояване на рискове, чертаене на рискови сценарии като следствие на едно или друго решение, да е причина за дефицита на социален опитимизъм в годините на преход? Сравнението с другите страни - кандидатки за членство в ЕС, показва, че само 22% от българите са доволни от качеството на нашата демокрация, срещу 73% за все още разделения остров Кипър, 60% за Малта, 50% за Словения, 41% за Чехия и т.н. Най-малко доверие в демокрацията си изпитват словаците - 17%, и румънците - 21%. Нашето изследване показа, че при една четвърт от анкетираните социалният песимизъм се засилва от самия механизъм на вземане на решения в демократичните общества - споровете, дискусиите. Това са хора, в много по-голяма степен склонни да подкрепят налагане на решения отгоре, податливи са на послания като „изборите, референдумите, парламентите, депутатите... са само загуба на пари“. Идеята, че без плурализъм и граждански контрол може да се стигне до абсолютна злоупотреба с власт, им е чужда. В тази визия се вписва и възприемането на демокрацията като „анархия“, „слободия“.
Изследването улавя тези около 25-30% от хората, които пряко и недвусмислено се влияят от медийната среда и отъждествяват проблемите във функционирането на демокрацията с нейните принципи. Както беше споменато, около 80% от тази група е съставена от хора с по-нисък социален статус, възрастни, стоящи по-встрани от активния обществен живот. Налице е обаче и група от около 15-20% хора, заемащи доста висока позиция в служебната йерархия, с високи доходи, като правило несимпатизиращи на основните политически сили, чийто негативизъм е формиран не толкова от налагането на общи стереотипи и идеи в публичното пространство, а от прекия сблъсък с практиката на висшите управленски равнища. Част от тези хора вероятно са и участници в този механизъм. Тези хора са песимисти за развитието на обществото, защото знаят как те самите са успели в това общество. Или ако перифразираме Гручо Маркс, „не мога да съм опитимист за едно общество, в което аз съм между успелите“.
Това, което прави впечатление, е, че ние живеем в общество, в което голямото мнозинство от хората не знаят какво е хубавото на демокрацията и са забравили какво е лошото на социализма. В отговор на отворен въпрос за предимствата на социализма и демокрацията става ясно, че характеристиките на социализма са много по-отчетливи в масовото съзнание, отколкото тези на демокрацията. Двадесет и седем процента посочват като основно предимство на социализма липсата на безработица, 13% - сигурността, 6% - спокойния и добър живот, 6% - безплатното образование и здравеопазване. Слабите страни имат значително по-слаб релеф:
Забрани, ограничения - 4%
Липса на лична свобода - 4%
Липса на информация - 2%
Другите - около и под 1%
Как стоят нещата с образа на демокрацията? Най-високият дял за положителна характеристика е 18% за свободата; следват: 8% - свобода на словото, 4% - отваряне на границите. Частният бизнес и личната инициатива са посочени съответно с 1.8% и 1.3%, т.е., както беше посочено, те не са се наложили като нейни здрави и здравословни принципи, не се идентифицират като ефективни носители на едно устойчиво и възходящо икономическо развитие. Обратното, тук „тъмните страни“ са много по отчетливи и се водят от:
Безработица - 20%
Престъпност и несигурност - 15%
Бедност - 12%
Корупция - 3%
Анархия - 3% и т.н.
Много по-ясната концентрация на няколко основни положителни характеристики около образа на социализма и на няколко отрицателни около този на демокрацията прави впечатление и с това, че позитивният образ на социализма е свързан със социално-икономическия статут на личността - работа, сигурност; точно обратното е възприемането на сегашния модел - като загуба на този статут - безработица, бедност, несигурност. В обществото преобладава тезата, че дори и моделът на сегашното икономическо развитие да може да гарантира индивидуални успехи, той не може да гарантира разширяване на възможностите за една по-широка част от обществото. България страда от липсата на колективен проект.

„Деидеологизация и антиполитичност. Една от основните характеристики на теренните изследвания е нежеланието да се говори за политика, генерализации на тема всеки мисли само за себе си; слаба, лъжлива власт; далавера по върховете. Но за разлика от предишни правителства властта не крие заплаха, не излъчва сила и не пречи на далаверата във всекидневните дела. Често срещано твърдение сред анкетирани бизнесмени е, че днес можеш да си решиш всички проблеми с пари, дадени на правилния човек. Това се отнася и за хора, които са направили състоянието си и при СДС, и при БСП. Бизнесът се е отвързал от подчиненото си отношение към властта и преговаря с нея като с равен на себе си бизнес. Гняв по отношение към властта има само в депресивните райони, най-вече сред пенсионери.

Тоталните консенсуси и функционалният песимизъм на въобразените мнозинства

Нито статусната, нито медийната интерпретация на поставения проблем са в състояние да обхванат цялото разнообразие на причини и източници на песимизъм в условията на стабилен икономически растеж. Дори и тези граждани, които усещат подобрение на условията си на живот и очакват подобряване на средата, не са склонни да формират позитивна визия за развитието на страната. Голяма част от нашите съвременници в поведението се държат потребителски или инвестиционно оптимистично - имат цели, правят планове, спестяват, вземат заеми, купуват жилища, коли втора употреба, мобилни телефони, печки, перални, хладилници, микровълнови печки, компютри, телевизори и прочее, а едновременно с това същите тези хора публично възпроизвеждат песимистични оценки на настоящето и бъдещето.
Изследванията на „Медиана“ потвърждават един от основните изводи, направени в доклада за „Състоянието на обществото през 2002 г.“ - свидетели сме не просто на рязка социална стратификация, но и вертикалните мрежи от времето на социализма се подменят от хоризонтални мрежи, в които общуването е само между социално равни. Мнозинството от бедните в България не познават нито един богат човек, а в тяхната представа богат е всеки с доход над 1000 лева. Появата на хоризонтални мрежи дава отговор на въпроса защо губещите от промяната не могат да видят позитивните промени в обществения живот. Но защо и спечелилите остават „слепи“ за промяната? Социалният оптимизъм не може да бъде сведен и изведен единствено от лични статусни характеристики. Съществуват и по-общи колективни предпоставки, които не се осъзнават на индивидуално равнище, но които определят цялостните възгледи и поведение на личността. Защото индивидуалният оптимизъм не е в състояние да превъзмогне общата негативна визия за състоянието на страната и за нейното управление. Нещо повече, той не е пряко свързан с ръст на доверието в институциите или с позитивно отношение към водените политики. Доколкото съществува, социалният оптимизъм е продукт на самозадвижилите се икономически механизми, които разширяват възможностите на отделната личност. В този смисъл това, което поразява в резултатите от изследването, е, че регистрираната социална диференциация не води до различни визии за проблемите, пред които е изправено обществото, или за причините, които са ги породили.
Усещането за икономическо изоставане и представата за всеобща и възпроизвеждаща се бедност са на практика консенсусни за българското общество. Осемдесет и шест процента от анкетираните в нашето изследване са на мнение, че най-големият проблем на България е бедността, а 84% застъпват още по-драстичната теза, че в България има много хора, които, за да се изхранват, са принудени да ровят в кофите за боклук. Това са двете най-високи степени на единодушие, регистрирани в цялото изследване, при които не се забелязва никаква статистическа корелация между поддръжниците им и техния социален, образователен, подоходен статус. Тоталното усещане за бедност е характеристика не толкова на бедните, а на обеднелите общества.
Консенсус има и по отношение на неспособността на политическите сили и държавните институции да се справят с това изоставане, както и по-общо с основните проблеми на страната. Между 65 и 78 на сто нямат никакво доверие към парламент, правителство, съд, политически партии, като тези стойности се запазват почти без промени през последните години. Изключение правят президентът, банковата система и медиите (най-вече телевизията). Тук отново няма значими разлики в оценките на отделните социални групи, налице са известни разлики във вижданията за причините за тяхната неадекватност - основно „персонални“ в по-нискостатусните групи и „свързани с механизмите на функциониране и контрол“ при по-високостатусните. Резултатът обаче е един и същ - всеобща обществена убеденост, че в сегашния си вид държавните институции и политическите сили не са в състояние да генерират икономически напредък и справедливост в обществените взаимоотношения.
Сравнението, от една страна, с миналото и, от друга страна, със сегашния стил на живот в другите страни, получава и един парадоксален израз - убеденост в неспособността в страната ни да успееш с лични качества. Осемдесет процента от анкетираните са на мнение, че в България може да се просперира само с връзки. Което само по себе си, ако не изцяло обезсмисля, то поне силно снижава значението на всяко лично усилие, икономическа активност, професионализъм и лична порядъчност. Колкото по-слаба е увереността на човек във възможностите да бъде направляван и контролиран собственият му живот чрез полаганите лични усилия, толкова по-силно нараства песимизмът му. Това е една от най-силните зависимости, наблюдавани в изследването.
За всички разгледани по-горе тези е характерно: Първо, че се споделят от абсолютното мнозинство от хората независимо от конкретното им социално и икономическо положение, т.е. явяват се общовалидни стереотипи, играещи ролята на масово подръчно обяснение на социалния свят. Второ, че се споделят с много висока степен на единодушие независимо от конкретния практически опит, който имат отделните социални групи. И трето, че придават достатъчна устойчивост на социалния свят, който описват, това допълнително увеличава тяхната валидност. Те придават публичната легитимност на тезата за пребиваването в бедност (ето защо няма особено значение отместването с няколко пункта на икономическите индикатори, след като България пак е с най-нисък БВП, пак е най-бедна от европейските страни, пак е най-зле приета и пр.). Причината за това състояние на страната се идентифицира като слабост и неадекватност на институциите и политиците, а резултатът - като социална несправедливост, която делегитимира самата идея за успех. Тук кръгът се затваря - невъзможността да се постигне успех по честен път прави самоочевидна и саморазбираема бедността, а двете заедно не могат да родят нищо друго освен.... песимизъм.

„Като ги караш да описват обикновения човек, не излизат големи нюанси; всеки казва „аз съм среден българин, зле са тези, които ровят по кофите, щом се оправям, значи съм среден българин“. Разговарям с млада майка в градинката, тя ми казва, че много хора се хранят от кофите за боклук, аз . казвам, че не съм видяла нито един такъв, заоглежда се да види, не видя, но не ми повярва.“ (Плевен)

Въображаемите мнозинства.

В опит да се търсят равнищата и причините за разминаването между растеж и оптимизъм се натъкваме на един изключително интересен феномен. Четиридесет и два процента от хората твърдят, че се справят с всички трудности и проблеми, но едва 17% смятат така за хората около себе си; 23% от пълнолетните българи са на мнение, че живеят все по-зле (затъват все повече), но 43% са убедени, че все повече хора затъват. Така в личен план разграничението „оптимизъм - песимизъм“ не минава единствено по линията на обективните социално-демографски индикатори, но и на субективното възприемане на отношението между собствения просперитет и този на другите.
Следва логичният въпрос - ако 44% са убедени, че се справят с живота, то би трябвало да има едно мнозинство от справящи се хора - докато общото убеждение е точно обратното - едва 17% се справят. Относително най-точно можем да обобщим този наглед явен парадокс с понятието „въобразено мнозинство“ - т.е. изграждане на въображаема идея какво е мнението, позицията, поведението, ценностите на мнозинството от хората. Самата тази перцепция започва да слага отпечатък върху възгледите на индивида. Песимистичното говорене се превръща в социално престижна позиция, защото то е начин спечелилите от промените да се реинтегрират в общество, което възприема себе си като загубило от промяната. Тази самодействаща логика на общественото съзнание се потвърждава и от други индикатори в изследването. Така например между 45 и 50 на сто от хората са убедени, че положението в страната, в региона или тяхното населено място се влошава. Най-песимистични са оценките на равнище „страна“, по отношение на което най-безпроблемно се възпроизвеждат циркулиращите масови оценки.
Гражданите са най-критични към институциите, които познават най-малко. Тоталните консенсуси и въобразените мнозинства стават основна причина за подтискане на индивидуалния оптимизъм и за това, че той не се превръща в позитивно очакване за развитие на страната като цяло. Спечелилите от промените са се „отказали“ от публично представителство на своя опит.

„От „кой открадна парите“ през „няма пари“ към „хората нямат пари.“ При обсъждането на общите дела на села, малки градчета, квартали през последните години се появяват нови нишки. Реално почти нищо не правят, както винаги, но обясненията се променят. При обиколката си ноември-декември постоянно чувах „не можем нищо да направим, защото хората нямат пари“. Един иска родителите да съберат пари, за да боядисат училището, друг иска съседите да оправят тяхната си улица, трети иска да направят общоселска фурна, където хлябът ще излиза по-евтино, и се сблъскват в общата липса на пари. Преди няколко години това водеше до разговори за окрадените пари на държавата, днес - до липсата на пари у хората.“

Колективната памет като генератор на песимизъм

Тезите за статусния характер на песимизма и за публичната сфера като бариера срещу оптимизма имат ограничена теоретична и обяснителна сила. Това се дължи на факта, че преживяването на настоящето и очакванията за бъдещето предполагат минал индивидуален и колективен опит, който в някаква степен задава хоризонта на това преживяване и тези очаквания. В този смисъл може да се предположи и изследването го показва, че в голяма степен социалният песимизъм на българина се корени в „догонващия“ модел на модернизация, характерен за България. Наличието на чувствително разминаване между икономическите условия в страната и в развитите страни създава трайно чувство за фрустрация. В резултат вниманието на обществото се съсредоточава не върху относителния напредък по отношение на предишни, икономически по-неблагоприятни периоди, а на изоставането от „развитите страни“. По отношение на тях нацията се преживява като систематичен губещ, към който освен всичко друго тези страни се отнасят враждебно. В социално-психологически план антропологическата част на изследването откри една интересна закономерност - ако за губещите от промените, групите с нисък доход и низходяща социална мобилност източник на песимизъм са сравненията с 1989 г., то за спечелилите, групите с възходяща социална мобилност източник на песимизъм са сравненията с Европа. Исторически гледано, периодите на силен икономически подем са рядкост в нашата история и като правило са кратки; в резултат, отсъства колективна памет за икономически успех и особено за модели на легитимен личен успех, за икономически здравословна среда, където водеща роля играят стопанските субекти, а не държавата.
Доминиращият в България догонващ модел на модернизация и нескъсяващата се дистанция между икономическите условия у нас и тези в развитите страни създават трайни предпоставки в общественото съзнание да доминира представата за перманентна изостаналост на страната, което е трайна основа за възпроизводство на социален песимизъм. В тази обществена атмосфера много лесно избуяват и се поддържат крайни фаталистични тези, които образуват един самодостатъчен кръг от очевидности - обяснения за липсата на икономически напредък и едновременно с това - за дефицита на лична икономическа активност.

„Според антропологическите терени „чужбината“ вече не е въображаема. Отварянето на границите и падането на визите е довело до голяма вълна навън, която в момента според интервюираните стихва. Българските групи в чужбина, възможността легално или нелегално чрез тях да се сдобиеш с временна или постоянна работа в чужбина е един от основните ресурси на индивидуален оптимизъм при хора под 45-50 години. За едни райони или населени места това е Гърция, за други - Испания, за трети - Италия, четвърти - Германия, пети - САЩ. Нов лайтмотив е темата за съществуването на колонии - населени места или квартали, които са с определен землячески произход: плевенчани край Мадрид, дупничани край Милано, турци и помаци в Германия и пр.“

Постсоциалистически песимизъм

При отсъствието на достатъчно продължителен период на икономически и социален подем в условия на свободно стопанство и демократичен политически режим ролята на модел за позитивно възходящо икономическо развитие в колективната памет се заема от модела на „индустриализирания“ възход на социализма. В социалната памет на съвременното българско общество липсва друг модел за възходящо развитие освен социалистическата индустриализация. Съзнателно или по-често подсъзнателно, представата за това какво би представлявало едно успешно икономическо развитие се съизмерва чрез твърдите (и идеализирани) параметри на социализма - заводи, промишленост, работа за всички, спокойствие и сигурност.
Доколкото сегашното развитие не кореспондира с тази визия (а друга не се предлага), то бива оценено не само като негативно, но и като безперспективно.
Масовата обществена представа за успешно развитие се концентрира около два водещи приоритета, характерни за господстващата визия на социалистическата индустриализация:
- развитие на промишлеността и изграждане на заводи - 61%
- привличане на инвестиции - 62%
Вярно е, че практически същият дял, определили като приоритет „заводите и промишлеността“, посочват и инвестициите, но в редица случаи последните пак се мислят като инвестиции в големи промишлени предприятия. Услугите, туризмът, високите технологии, образованието и науката остават доста по-назад в класацията с дялове между 25 и 49 на сто. Много важно за разбирането на това доколко и как този социалистическо-индустриален модел на възход съдейства за генерирането на социален песимизъм е анализът на това кои социални групи го споделят. Както вече беше посочено, тук е налице известна разлика в оценките на отделните социални групи, но разликата отново не е статистически значима. Ще представим разпределението по някои основни социални характеристики на трите приоритета, събрали най-висок процент предпочитания...

Както ясно личи от таблицата, промишленост и инвестиции се борят за първенство в почти всички социални групи, като дори в столицата, чието население е относително най-модерно мислещо и преодоляващо в най-голяма степен наложения соцстереотип за икономическото развитие, делът на споделящите го не спада под 40 на сто. Не по-малозначителен е фактът, че тази теза се споделя от 51% от най-младите и от 52-53% от хората на ръководни позиции. Като прибавим и това, че вероятно част от посочилите „инвестициите“ ги виждат като нови фабрични „комини“, става ясно, че социалистическата матрица за прогрес продължава да бъде изключително жизнена и с огромно обществено въздействие.
Известните разлики между отделните социални групи са симптоматични за насоките на бъдещи промени, но фактът, че дванадесет години след началото на прехода моделът на социализма продължава да бъде жалон за икономическо развитие, е показателен за това, че друг ефективен модел на икономическо развитие не се е наложил.
Формираната в страната базисна нагласа е, че у нас липсва успешен модел за икономическо развитие, както и ефективни институции. Поради това жизненият стандарт е нисък, а хората не могат почтено да успяват; единственият ефективен модел, който владее обществената памет, е този на социализма (обвързан освен с индустриализацията и с такива придобивки като безплатно здравеопазване, осигурена работа, спокойствие, сигурност и пр.), който именно бива отричан от цялата идеология и практика на прехода. Фактът, че днешният икономически растеж е постигнат в ситуация на деиндустриализация, го прави нелегитимен, измислен в очите на обществото.

„България е в пълен и тотален упадък; според хората ни чака бавно оправяне; градът им бил проспериращ индустриален център, а сега в упадък; мините; стоманата; машиностроенето; заводът в Червена могила дърпал много работна ръка. Днес единствено младите хора не споменават това въобще. Хората над 40-те смятат, че ликвидирането на индустрията в Перник е абсолютен крах за района, тъй като няма подходящи условия за развиване на земеделието, а и защото не могат да си представят по какъв друг начин биха оцелели хората, които цял живот са работили в мината или в заводите. Младите не обръщат толкова внимание на това - за тях е поважно, че сега има повече кафенета, заведения и магазини.“ (Перник)
„Като цяло Видин се приема за западнал град с неголеми шансове за бързо подобрение на състоянието му. Повторното заработване на Химическия комбинат в града се посочва от респондентите като начин за възобновяване на града. Преди неговото затваряне комбинатът е осигурявал около 4000 - 5000 работни места, а сега, след приватизацията, около 500 места. Почти всеки видинчанин е лично свързан със съдбата на „химията“, тъй като или самият той е работил там, или поне един член от семейството му. Част от анкетираните, занимаващи се с частен бизнес, политика или административни дейности не вярват, че комбинатът ще заработи както преди. Отчитат, че е неконкурентоспособен и няма основание за възстановяване на предишния му капацитет на работа. В града „химията“ е тема, която изплува винаги когато се заговори за възход и падение на града. Само един от анкетираните посочи направата на комбината като причина за недоброто състояние на региона: „Има, щото тука имахме един химически завод, той пък беше една гавра, никаква печалба не беше, а взимаха, с автобуси ходеха, та събираха от селата младите жени да работят в „химията“, работят една-две години и им дадат жилище, а сега искат да им се работи земеделието - кой. Хората видяха, че е по-хубаво да се живее в града. Така оголиха селата, тука пък закриха „химията“, разграбиха го и така.“ (Перник)
„Горубсо“ - предприятието, върху което градът до 1990 г. се е крепял почти изцяло, в момента работи с минимален капацитет. Работните места са намалели драстично, очакват се нови съкращения, заплатите са твърде ниски, изплащат се с месеци закъснение. Не се отделят средства за обезопасяване на трудовия процес. Не се отпускат необходимите за работниците материали, така че те да работят спокойно. Опасно е и в момента миньорите да влизат под земята. Никой не гарантира тяхната безопасност. Съоръженията са остарели от много години, но не се инвестира в тяхното обновяване с цел обезопасяване на рудниците. Не се влагат средства за разкриване на нови рудници. Закриват се рудници, които все още могат да се използват. Потопяват се неизчерпани рудници, за да се пести електроенергия. В момента работят само два рудника. Според един от информаторите от „Горубсо“ съкращават всеки месец по 100 души и имат намерение до края на годината да закрият предприятието, а там работят голяма част от жителите на града. Според някои в момента градът до голяма степен се крепи на пенсионерите, тъй като по-голяма част от младите са безработни, а пенсионерите взимат пенсии по-високи от средната. (Мадан)

Социологическата карта на песимизма

Така очертани, източниците на негативни очаквания за бъдещето при наличието на устойчив икономически растеж, а именно ниският статус, медийната среда, характера на демокрацията, въобразените мнозинства, характеристиките на колективната памет, включително принципно нереалистичните образци, създадени по времето на социализма, ни насочват отново да се върнем към основните групи и техните характеристики. В досегашния ход на изследването ние установихме и разграничихме три основни и една междинна група, които можем да представим чрез следните четири типа: Абсолютни песимисти - с неблагоприятни очаквания и за себе си, и за страната като цяло; нетипични песимисти - със сравнително по-висок доход и социален статус, но с неблагоприятни очаквания и за себе си, и за страната като цяло; оптимисти - с благоприятни очаквания и за себе си, и за страната като цяло; оптимисти за себе си и песимисти за страната - с благоприятни очаквания за себе си, но неблагоприятни за страната като цяло. Песимисти Най-ясно изразена и очертана, най-голяма като относителен дял е първата група - тя обхваща около 54% от населението. В България това са значими по размера си социални общности - пенсионери, хора с ниско образование и квалификация, оставащи за по-кратко или дълго време без работа; при тях доминират страховете; ниска социална активност; недоверие към политическите институции; низходящата социална мобилност се свързва и извежда от най-новата история на България (след 1989 г.) и общата присъда е „погрешно развитие“.
Песимизмът
на тази група е пряк резултат от техния социален опит през последното десетилетие. Това е групата на хората, която не просто е изгубила от реформите, но и на практика е лишена от ресурс да промени сегашната си ситуация. Това е изгубилото мнозинство на България.
Доходите им идват от работа, която предполага ниско образование и квалификация. Те са маргинализирани и изтласкани извън модерния свят - имат много по-нисък достъп до компютър, респективно интернет.
На тази група силно влияят катастрофичните медийни образи, защото те са в синхрон със собственото им усещане за безпомощност; те са най-склонни да привиждат „натиск отвън“ върху развитието на страната, да се залавят за спасителни модели.
Характеристики:
- ниски доходи, 66% с доход до 100 лв.
- преобладаващо жени
- ниско образование - 86% средно и по-ниско, като 43% - с основно и по-ниско
- по-възрастно население - 33% от пенсионерите
- общо 56% са неработещи
- очакванията както за страната, така и за живота им са крайно песимистични
- изключително ниска гражданска активност
Нетипични песимисти
Съществува една подгрупа сред песимистите - това е групата, която не отговаря на обективните характеристики, поставящи ги на дъното на социалната стратификация. Това са хората с по-високо образование и доходи, но споделящи изцяло песимистична визия. Отличителната им характеристика - заети в държавния сектор (64% държавен, 31% - частен); повече от останалите са планирали и повече от останалите са постигнали; визията им не се дължи на неуспехи в личен план, а на възпроизводството на общовалидни клишета - те повече от останалите смятат, че има много хора, които, за да се изхранват, ровят в кофите за боклук, повече от останалите смятат, че е възможно да намериш добра работа само с връзки.
Нещо, което тук не можем да проверим, е дали няма социален песимизъм, който да се подхранва от нелегитимни канали за социална мобилност, които е възможно тези хора да са използвали; особеното при тях е, че нямат сигурност, че ще продължат да ги използват, и поради това генерират личностен и социален песимизъм. Това, което си струва да се отбележи при анализа на тази социална група, е, че не само обществото трупа песимизъм и негативизъм, наблюдавайки случаите на нелегитимна социална мобилност. Самите . носители също са източник на песимизъм, защото не могат да са сигурни, че ще удържат ресурсите за нейното възпроизводство (такива нелегитимни мобилности в условията на честа смяна на управляващите и на отсъствие на строги правила за административните и държавните служители за напълно обосновани; това обяснява и факта защо основните и носители за служителите в държавния сектор).
Оптимистите
Третата група обхваща хората, които са оптимисти за себе си и за страната.
Това е единствената група, която оценява общата посока на развитието на страната през последните 12 години като правилна, т.е. като създаваща по-големи шансове за личен и социален просперитет. В демографско отношение тя е съставена преимуществено от по-млади хора, с високо образование и доходи, заемащи ръководни позиции в държавен и частен сектор, по-активистки настроена, но също така с високо недоверие към институциите. Споделят масовите визии за бедността на страната и необходимостта от индустриализация. В същото време две трети от тази група очакват както по-добро развитие на страната през следващите години, така и позитивна промяна в личния им живот. За тях е важно да могат да вземат решения в работата си и по-голямата част имат тази възможност. Имат чувството за контрол над живота си, затова и страховете им са много по-малки. Критицизмът и скептицизмът по отношение на политическата класа е също така висок, както и при другите групи. Те разделят личния си успех от политическите институции и процеси. Дори и тази група, на най-големите социални оптимисти, не смята, че има реално повишение на социалния им статус спрямо 1989, както и спрямо последните пет години.

В рамките на оптимистите едва една трета са онези, които твърдят, че имат възходяща социална мобилност. Това прави нагласите много крехки. И до голяма степен този модел на възприятие (и евентуално поведение) се вписва в хипотезата за неустойчивото социално развитие. Кратките периоди на икономически растеж, страхът от ново неблагоприятно развитие, сравнението със сходни позиции извън България, сдържат оптимизма.
Оптимисти за себе си и песимисти за страната

Тази група (26%) обхваща индивиди, които са оптимистично настроени за собственото си развитие, но не и за страната. Тя се вписва в модела на оптимистичното поведение, но поддържа песимистичен дискурс най-вече постулирайки истинност не на своя социален опит, а на опита на „въобразените мнозинства“. Това са хора, които са убедени, че те успяват да се справят и имат шансове, но мнозинството от хората в България са зле. Те се различават съществено като социално-демографски портрет от песимистите, но почти нямат социалнодемографски разлики с оптимистите - нито като структура, нито като базисни ценности, нито като нагласи и личен социален опит. В сравнение с оптимистите по-силно се влияят от медийните послания. Онова, по което съществено се различават трите групи, това е отношението им към гарантираността на работата при социализма - 5% е значимостта за оптимистите, 16 - оптимисти за себе си и песимисти за страната, и 32 - за песимистите. Оптимистите за себе си и песимисти за страната споделят етатисткия, холистичен и индустриален модел на държавния социализъм, доколкото инвестициите, заводите и фабриките представляват абсолютно еднакъв приоритет за всички социално-демографски групи (съществуват някои малки разлики при някои от тях, но най-много да се стигне до „изравняване с инвестициите“, значими статистически отклонения не се наблюдават). За тях масовият успех е плод не на лични усилия, а на връзки, на протекция В личен план те имат твърде проактивистко поведение. При тях е високо взимането на кредити; сравнението между планове и реализация очертава една картина на високо съотношение планирали - осъществили, т.е. песимизмът не може да бъде обяснен като крах на личните стратегии. Еднакъв е делът на осъществяването им при втората и третата група. Личният опит е приблизително еднакъв. Различна тежест има опитът на другите.
Доколкото значимостта на конкретния личен резултат бива заличена от общото чувство на неудовлетвореност, това е група, която се характеризира с активно поведение и с критичен потенциал.

ИЗВОДИ

Търсенето на отговор на въпросите защо растежът не поражда оптимизъм и за кого растежът не поражда оптимизъм ни позволява да откроим няколко групи отговори, както и да определим приоритетните групи на една бъдеща политика за разширяване на социалната база на политиката на икономически растеж и устойчиво развитие, което бе и основната цел на проучването.
Изследването провери различни хипотези, които в своето допълване и взаимодействие дават отговор на въпроса защо икономическият растеж не поражда социален опитимизъм. С най-висока обяснителна сила е статусно-доходната хипотеза, която обяснява очакванията, възгледите и поведението на 54% от българските граждани, което отразява и социално-демографския характер на българското общество. В рамките на тази социална група подобряването на доходите се мери в намаляване на бедността, а не в появата на възможност за бъдещо развитие. Това е групата на трайно губещите и техният песимизъм обективно отразява социално-икономическата им перспектива.
Невъзможността възходящата социална мобилност да се превърне в позитивна визия за собственото развитие и за развитието на страната като цяло се оказа ключът за решаване на ребуса на българския преход. Изследването констатира тенденция на засилена социална мобилност в рамките на над 40% от гражданите. Но тези позитивни тенденции трудно се превръщат в индивидуален оптимизъм, тъй като голямото мнозинство от респондентите преживяват сегашното си развитие като загуба на статус в сравнение с 1989 г. и тъй като това мнозинство няма модел за обществен прогрес, различен от този на социалистическата модернизация.
Негативни очаквания стават разбираеми през призмата на другите хипотези - конфликтния характер на демократичното общество, негативизма на медиите и въображаемите мнозинства, през които мислим собствения си свят. Личният опит не е призмата, през която спечелилите от реформата мислят бъдещето на страната като цяло. Това, че успелите мислят себе си като изключение, се потвърждава от убеждението им, че те са успели въпреки, а не благодарение на системата. Драматичното разминаване между оптимизма за собственото бъдеще и песимизма за страната се обяснява и със специфичния опит на определени социални групи като трудовите мигранти. Тази социологически значима социална група се връща от „трудовите си екскурзии“ в Европа с подобрено материално състояние, но без усещането за позитивна социална мобилност. Антропологическата част на изследването показва, че като цяло тази група не осъществява нито трансфер на ценности, нито трансфер на ноу-хау. За разлика от „селянина с колелото“ от времето на социалистическата индустриализация, който преживява преместването от селото в града като възходяща социална мобилност, „гражданинът с автобуса“ от началото на XXI век мисли работата си в Европа като загуба на статус и това му усещане е една от причините дори признаването на лична перспектива да не се мисли като основание за обществен оптимизъм.

**ISTORIK** · 16-04-2004, 21:56

Новият български проект - как песимистите да станат оптимисти

На 6 април в хотел „Радисън“ в Клуб „Капитал“ се проведе дискусия „Оптимистична теория за песимизма на прехода“ по едноименния анализ на Сдружение „Глобална България“

Участваха Иван Кръстев - Център за либерални стратегии, Красен Станчев - Институт за пазарна икономика, Цветелина Бориславова - СИБанк, Светослав Божилов - СИБанк, Левон Хампарцумян - Булбанк, Иво Прокопиев - издател на „Капитал“ и „Дневник“, както и Любомир Василев, главен редактор, и Станка Тошева, първи заместник главен редактор на „Капитал“.

ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ::

Добре дошли на всички в Клуб „Капитал“.
За нас е чест „Глобална България“, да е наш партньор в тази инициатива. Мисля, че повечетоот вас са участвали в Клуб „Капитал“ макар и по други теми. С една дума, целта е да се обсъждат и генерират идеи по важни обществени проблеми. Доколкото зная, това е част и от мисията на „Глобална България“, така че в случая има стиковане на интереси, което се надявам да доведе до позитивен резултат.

ЦВЕТЕЛИНА БОРИСЛАВОВА:

Аз също искам да приветствам всички с добре дошли на нашата днешна среща в Клуб „Капитал“ по повод доклада, за който аз искам да благодаря на екипа от елитни специалисти и експерти, които работиха под ръководството на господин Иван Кръстев.
Както вече всички знаем, темата е „Оптимистична теория за песимизма на прехода“ - изключително актуална тема. Действително обществото ни се намира в период на един болезнен преход през изтеклите 15 години - от 1989 г. насам. Логично е, колкото по-демократична е обществено-политическата среда, толкова по-сложен да бъде този процес. Мисля, че е моментът да дам думата на всички нас, за да изкажем своите мнения, съображения и предложения.

СТАНКА ТОШЕВА:

Както е нашата практика, ще ви представя предварителните въпроси, от които предлагаме за днешния ни разговор. Но както е традицията на Клуб „Капитал“, дискусията е абсолютно свободна, нямаме предварителни тези, както не очакваме непременно да стигнем до еднакво мнение.
Аз искам да започна своя първи въпрос с един пример от миналата седмица - в изследването за НАТО, което „Маркет линкс“ направи по поръчка на „Капитал“, преобладаваха тези, които мислят, че НАТО е добре за страната, но в същото време също толкова висок беше процентът на хората, които си казаха своите страхове, например че се повишава опасността от терористични атаки. Тоест дори в един ден, който би трябвало да бъде зареден с позитивизъм, има едно песимистично „да, но“. Така че моят първи въпрос е неизбежен ли е песимизмът на българина?
Ето и другите въпроси:

- Кой е пътят, за да бъде преодоляна тази трайна негативна нагласа в обществото, така че да бъде създадена социална база на дясното у нас, съответно и на политическото му представителство?
- Как би могла да стане смяната на начина на мислене, така че да се промени начинът, по който българите мислят за света и за собствените си възможности?
- Откъде да тръгне промяната - политици, медии, управление, неправителствени организации, всички заедно в името на един нов български модел на успеха, който да е приемлив, ако не за всички, поне за активната част на нацията?
- Кои са параметрите на българския модел на успеха?
- Кои са приоритетните групи на една бъдеща политика за разширяване на социалната база на политиката на икономически растеж и устойчиво развитие?
- Как виждате мястото на медиите като фактор, който произвежда социален песимизъм, от една страна, и от друга - в утвърждаването на българския модел на успеха?
- Коя социална общност според вас има най-голям ресурс да стане фактор на модернизацията на обществото и на страната, да стане „локомотивът на промяната“, ако използваме тази банална метафора, при положение че има криза на политическото представителство?
- Как да се превъзмогне този злощастен опит от прехода, който по някакъв начин се е утвърдил в съзнанието на хората, че дълго време политиците договарят параметрите на управлението, договарят политика?

Все пак ни зарежда добра енергия

ЦВЕТЕЛИНА БОРИСЛАВОВА:

Може ли да се опитам да ви заредя с оптимизъм? Мисля, че независимо от това, че докладът реално се явява анализ на песимизма в България и в нашето общество, включително и в самото му заглавие „Оптимистична теория за песимизма на прехода“, някак си човек, изчитайки го, остава все пак зареден с една добра енергия, с оптимистично чувство, че вече се намираме в един друг етап вразвитието ни, че обществото или най-малко групата на оптимистите, за себе си е в състояние да вярва и да се бори за едно успешно съжителство в европейското семейство.
Мисля, че този етап ни поставя пред още по-голямото предизвикателство като част от това общество да вложим своята експертиза, всеки в своята област и човешкото усещане, за да поставим на дневен ред въпроси,задачи, част от които вече бяха поставени тук за дискусия, които биха могли впоследствие да бъдат и основна тема на по-широка дискусия и на търсене на тази истина, която е необходима, за да настъпят необходимите промени.
Всички ние знаем, че се нуждаем от тези промени и тези промени според мен са не само на база на икономическото състояние на хората, но и основно според мен, разбира се, лично, основно би трябвало да станат някакви по-скоро характерови промени, ако вземем като обяснение едната от трите тези, че народопсихологическият елемент е една от причините за песимизма. Аз бих разгледала тази част от характера на българина, но може би по-нататък ще се впусна в тази подробност. Сега нека да говорим по по-конкретни икономически въпроси.

Чува се само гласът на несъгласните с реформите

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

Основната смислова натовареност в доклада е таблицата за разминаването на брутния вътрешен продукт, неговия растеж и самооценката на хората - дали са, или не са оптимисти.
На мен ми се струва, че тази самооценка има достатъчно ясни икономически обяснения, които винаги бяха с нас от 1997 г. насам.
Първо, има спад на оптимизма през 2000 г. Според мен той е свързан с чисто икономически процеси. През 90-те години имаме разлика между първото и второто начало на промяната. Второто начало е от средата на 1997 г. Някои процеси изостават, както и след първите реформи от 1991 г. Това е видимо при приватизацията и ликвидацията на губещи предприятия. Заради изоставането през 1999-2000 г. има значително повишаване на безработицата - с около една четвърт спрямо предишни години, и тя достига своя връх в периода между 1999 г. и 2002 г. Ето защо, когато питате хората в представително изследване за нагласите след1998 г., този фактор няма начин да не окаже влияние.
Другото много важно обстоятелство е, че въпреки че икономиката расте след 1997 г. и въпреки че този растеж е значителен (около 40% към края на тази или през следващата година),това не означава задължително, че разполагаемият доход на средния статистически гражданин се увеличава. За същия период има други показатели, които сочат, че дългосрочните разходи на хората се увеличават по-бързо, отколкото краткосрочните. В икономиката това е съотношението на инвестициите, което означаваотказ от текущо потребление и самото потребление. Инвестициите от 1998 г. насам растат в относително голям процент. Найниският ръст на инвестициите е около 15%, най-високият - под 22%. Средният растеж е между 18 и 19%.
За целия период от 1998 г. до 2001 г. средният ръст на потреблението е около 2% или малко повече. Единствено след 2002 г. имаме малко по-висок ръст напотреблението. Цитирам по памет, но картината е точна. Следователно тогава, когато питате хората, те естествено ще отчитат факта, че в джоба им за всекидневно харчене остават помалко пари.
Трето, донякъде е подвеждащо да се оценяват оптимизмъти ръстът на благосъстоянието, измерено през ръст на брутния вътрешен продукт от 1998 г. Това е по някакъв начин пикът на оптимизма, свързан с промяната през 1997 г. Всъщност оптимизмът трябва да се сравнява с предишни периоди. За целия период от март 1991 г. до средата на 1997 г. всеки, който плаща и печели в левове, губи 54 стотинки на всеки лев. Вероятно, ако сравните въпроса „как се оценявате“ в този период, едва ли ще получите много високи стойности.
Спомням си един преглед от 1994 г. на базовите данни от всички социологически изследвания по повод на икономическите нагласи и одобрението на различни аспекти на стопанската политика. Най-отрицателните становища на електората на БСП по отношение на най-отрицателните феномени на реформите от гледна точка на условно лявосоциалистическата идеология на този електорат са доста показателни, но неодобрението на приватизацията никога не е било над 11% за периода, когато започва да се прави приватизация. Неодобрението на реституцията никога не е било над 16%. Неодобрението на реституцията на земята никога не е било над 20% в електората на БСП, тоест смятам, че по някакъв начин тази част от населението, за която питате дали може да бъде мотор на благоденствието, е била винаги „с нас“, но не е била забелязвана. На тези хора не им е било обръщано внимание или пък нагласите на несъгласните с реформите са били по някакъв начин хиперболизирани.
Получавал се е ефектът на ехото. Тоест някой политик или партия раздува даден сегмент от общественото настроение, след това раздуването се повтаря от медиите, защото по някакъв начин се оказва популярно и започва да живее собствен живот.

Идеологията на „справедливото неравенство“ - основа на българския проект

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Според мен има много интересни неща в това изследване и едно от тях е може би как стана. Това е резултат от усилията и частното финансиране на една група хора, която започва все по-активно да се интересува от типично обществени проблеми, несвързанис нейния конкретен бизнес, интереси и занимания. Положителните процеси в българското общество са, че все повече организации като „Глобална България“, бизнес асоциации, други неправителствени организации, представляващи конкретни интереси, започват да си задават обществени въпроси. Най-големият според мен въпрос, който това изследване задава, е за българския проект - българският проект, който да може да помогне на всички нас, на обществото, на бизнеса, на пенсионерите, на безработните, на тези, които представляват голямата част от хората в тези 54% песимисти от българските граждани, всъщност да преодолеят себе си и всички заедно да превъзмогнем ситуацията, в която сме.
Резюмето на проекта започва с една констатация, че брутниятвътрешен продукт на глава от населението сега е близък до брутния вътрешен продукт от 1989 г., която е вярна констатация. Наистина, в някакъв смисъл това е исторически момент, който показва някакъв край на преходния период и доказва, че е време българите, българското общество, политиците, гражданското общество да се замислят за някакъв нов икономически ред, за някакъв нов обществен договор за бъдещото си социално и икономическо развитие. Разликата между брутния вътрешен продукт сега и брутния вътрешен продукт от 1989 г. е в начина, по който той се разпределя. Брутният вътрешен продукт от 2004 г. де факто узаконява неравенството. Част от обяснението според мен за най-впечатляващата данна в изследването е, че 44% се оправят сами, но само 17% мислят, че другите могат да се оправят сами, е доказателствотои обяснението, че все още има обществен дискомфорт от неравенството. Българското общество отказва да го приеме, има „свян“ от неравенството и тук искам да формулирам моя образ за „справедливото неравенство“, което според мен е моторът, двигателят на българския проект.

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

Извинявай, че те прекъсвам, но не може ли това да се тълкува, че успелите просто имат повисоко самочувствие от останалите, които според тях не могат да се оправят?

Няма гаранции за успеха на способните

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Не, проблемът е защо нямат достатъчно голямо самочувствие да го заявят и да допуснат, че другите също като тях могат да се оправят. Това е увереността в успеха. Системата не е гарантирала причинно-следствената връзка между това да си талантлив и да успяваш. „Справедливото неравенство“ означава следното всички имат равни права пред закона, всички имат равни шансове за успех, но резултатът зависи от личните им способности.
Не може да се очаква от системата да гарантира и равенство в резултата, в личното състояние на всеки. Това бяха митовете на социализма (не че тогава имаше истинско равенство). Според изследването истински печелившите от реформата, и това се вижда много ясно, са 3% - тези, които имат нормални доходи по европейските стандарти. Това е! Оттам нататък има една сравнително голяма група, която живее нелошо, но истинските печеливши, истински заможнитехора в България са 3%.
Това, което системата не дава в момента и което е проблемът на българското държавно управление, е, че няма гаранции за успеха на способните. Ако ти си талантлив, умен, имаш желание, имаш възможност да носиш отговорност, в момента нямаш увереност в своя успех, нямаш път, който институциите и законите ти гарантират, как ставаш част от този заможен елит на държавата.
Което в крайна сметка е естествената цел на всеки бизнес, на всяка кариера и на всяко предприемаческо занимание. Гарантирането на системност на пътя към този успех е нещото, което българските политици трябва да дадат на избирателите си. Естественото движение към успеха, от друга страна, ще осигури на държавата да изпълнява много по-добре социалните си функции, защото ще е по-богата. Защото другото добро обяснение, което това изследване дава, е защо българските политици в последните шест-седем години просто отказват да се занимават с провеждането на необходимите, но непопулярни реформи.
Ако гледаме повърхностно, те имат железни аргументи за това. Ако слеземпод повърхността, виждаме един затворен кръг, който е много логичен. Ако не се правят реформи, дори и въпреки липсата на „обществена подкрепа“ няма как животът на тези 54% да бъде подобрен и няма как съответно те да изпитат ползите от успешно проведените реформи. Мисля, че времето, в което българските политици можеха само да симулират активност, да флиртуват с медиите и общественото мнение, да се състезават по глупави и популистки идеи, е изтекло. Ако трябва с две изречения да го кажа: според мен българският проект се свежда до това - на тези 44%, които се оправят сами, да бъдат дадени повече възможности, а на другите 54%, които имат нужда от помощ, да бъде осигурена повече грижа. Напълно очевидно според мен е, че идеологията на „справедливото неравенство“ трябва да е в основата на връщането на способността да се правят реформи в България. Как, кога, с какви средства е въпрос на икономически разговор, който според мен ние не водим днес. Идеологията на българския проект трябва да бъде такава просто защото друг модел за пазарна икономика и демокрация според мен още не е измислен.

Сега е моментът елитите да се потрудят

СВЕТОСЛАВ БОЖИЛОВ:

Според мен 1989 г. като сравнима точка, до която икономиката е стигнала сега, може да бъде разгледана и в доста по-позитивен план, тъй като, достигайки тази точка, достигаме също една много по-добра структура на производство на този брутен продукт. В крайна сметка ефективността и степента на конкурентоспособност при тези сравними обеми е драматично различна. И това е основание за голяма гордост на национално ниво, доколкото е достигнато състояние, което към онези години се е считало за удовлетворително от голямата част от населението като общо ниво на икономическо развитие, но с този съществен плюс, че става въпрос за постигнато подобно ниво в пазарни условия и при сравнително агресивна конкурентна среда.
В този смисъл достигането на това число е от моя гледна точка психологически праг за готовност за членство в Европейския съюз. Ако погледнем изводите от доклада и мислим за бъдещето, основният от въпросите, които редакцията на „Капитал“ отправя, е какъв е българският модел на успеха. За мен това е перифразирано - какво правим напред като общество? От тази гледна точка е важен основният извод на доклада, че определена група от обществото, социално активните хора дефинират позитивен личен възглед за бъдещето. Което означава, че промяната е започнала, и то на ниво цяла, голяма социална група, независимо че този оптимизъм е личен, а не обществен на този етап. Моето тълкувание е, че българското общество е извървяло първа и за мен решаваща крачка към западния цивилизационен модел на изграждане на общество. Направена е крачката в посока на извеждане на личната активност и личната инициативност като основа за успеха на всеки отделно, а и на обществото като цяло. И в крайна сметка са заложени здравите цивилизационни корени за бъдещето.
Ако привържем извода от доклада за наличието на социално-оптимистична група в личен план към общата ситуация в страната, можем да кажем, че това е елемент от една обща верига от събития. Част от мозайката, защото е резултат и от наблюденията, показващи ръст на кредитирането и ръст въобще на активите на финансовата система, значително нарастване и на чуждите, и на вътрешните инвестиции. В крайна сметка оптимизмът на активната част от обществото логично следва тези факти. Имаме всички основания да считаме, че сега е моментът да се положат истински усилия от страна на елитите, за да се достигне до следваща крачка в постигането на западния цивилизационен модел на обществено ниво.
Оттук нататък нещата, които могат да са полезни, са продължаване на активността по отношение на данъчна политика и облекчаване на условията за правене на бизнес, създаване на по-добър инвестиционен климат. Всичко това, което би могло да продължи тенденцията, която вече има история от 1997 г. Имаме 8-годишен тренд, който, ако бъде продължен като тенденция, по възможност със същата или с по-голяма скорост за създаване на по-добри условия за бизнес и за инвестиции, ще гарантира, че социално активната група ще може да превърне своя личен оптимизъм в оптимизъм на цялото общество. Разбира се, в контекста на това, което Иво каза, за създаването на политическо представителство, което да може да преформулира идеите в политическо действие.
В такъв момент елитите стават особено отговорни, тъй като губят оправданието си, което във всичките 14 години на прехода даваха. Имам предвид всички видове елити - политически, бизнес, медиен. След като наблюдаваме значима социална група, в която оптимизмът е вече налице, очевидно са налице и всички предпоставки за двустранен процес на размяна на идеи и на внушения, които да водят до обществено значими цели. Има група, която може да излъчва своите представи и изисквания за това какво трябва да се случва на ниво на управление на обществото, за да бъде то адекватно на нуждите на едно още по-интензивно развитие. От друга страна, елитите са длъжни да отправят позитивни послания към цялото общество и към отделните му социални групи, защото вече е видно, че съществува промяна в общото негативно отношение и няма никакво оправдание за песимистично говорене. С една дума - елитите нямат право на негативни послания след това изследване.
Ако погледнем другия извод на доклада, който касае образованието и се дефинира от хората като проблем за техния песимизъм или оптимизъм във времето, според мен би могло да се каже следното. Очевидно е, че социално активната група не е достатъчно голяма, за да извлече цялото общество напред, затова, освен че трябва да бъдат осигурени всички условия да се чува мнението на тази социална активна група, другото огромно усилие трябва да бъде насочено към това как да не се разширява повече пропастта между тези групи от хора, които имат неутрално позитивен възглед за бъдещето, и другите с негативен възглед за бъдещето си. Ако позволим увеличаване на тази дистанция или по-нататъшното разделяне на една малка група, която е с позитивни възгледи, и на една огромна група, която е с негативни, това ще бъде драматичен проблем във времето.
Образованието като проблем е знакова тема от тази гледна точка, защото самото общество усеща къде е възможно равенството, макар не по доходи, по отношение на елементи, които да спояват обществото. За да може то да съществува като едно цяло, а не с разделителни линии, между чужди една на друга съставни части. Базисни неща като образованието и здравеопазването са потенциалните перспективни посоки, в които елитите биха могли да търсят вътрешния си консенсус, за да се постигне такъв модел на преформатиране на тези области, който гарантира не продължаващо разпадане между оптимистичните и песимистичните части от обществото, а спояването на цялото общество в едно позитивно аз, градящо бъдещетоси и работещо съвместно по нормални правила тип общност.

СТАНКА ТОШЕВА:

Един допълнителен въпрос към това, че елитите нямат право на негативни послания, няма ли опасност на следващите избори те да се изкушат да заложат именно на негативните, а не на позитивните послания?

СВЕТОСЛАВ БОЖИЛОВ:

Елитите винаги са били изкушени от това през последните 14 години. Със сигурност може да се каже, че на следващите избори те няма да имат никакви обективни основания за такива послания. Защото анализите на всички възможни данни - икономически, социални или народопсихологически, каквито и тук обсъждаме, показват достатъчно ясен и абсолютно еднозначен като посока тренд на развитие. Негативните послания в критичнипериоди, които се основават на демагогска основа, могат да бъдат прекалено опасни и ми се струва, че няма да има голяма политическа сила, която да си позволи да отиде в такава посока. Надявам се.

Обществото е доста по-рационално и разумно, отколкото елитите си мислят

ЛЕВОН ХАМПАРЦУМЯН:

Аз, ако ми позволите, не съм съгласен с това, че елитите нямат право на негативни послания. Проблемът на елитите в България е това, че е относително ниска критичната маса от хора, които разбират света по модерния начин, имам предвид собственото си образование, собствения си жизнен опит. България независимо от това, че е на кръстопът, исторически е била доста изолирана от света. Като следствие - историческият опит на българските елити е ограничен между Силистра и Малко Търново, Видин и Кулата. И всъщност проблемът не е в това дали посланието е негативно или позитивно, а дали успява рационално и разбираемо, на достъпен език и с последователност от рационални аргументи да обясни какво се е случило, какво се случва и какво има да се случва. Тоест да анализира рационално миналото, настоящето и да даде на тази база някакви проекции за бъдещето.
За съжаление виждаме случаи, когато елитите не са в състояние в повечето случаи, а понякога и не искат да дадат дължимите обяснения на обществото. Повечето от процесите, които се случват дори и до денднешен след модернизацията на държавата, след подобряване на икономическото състояние на държавата, продължават да бъдат непрозрачни. Така че елитите са в голям дълг към обществото. Смятам, че обществото е доста по-рационално и разумно, отколкото елитите си мислят. И точно затова посланията на елитите не стигат там, където елитите искат, а отиват в някакви напълно параноични, конспиративни теории и т.н. Аз си позволявам да се усъмня в това, че брутният национален продукт на България от 1989 г. и сега е един и същ, тъй като аршинът, с който те се мерят, е напълно различен. Българските т.нар. индустрии са били субсидирани здраво от Съветския съюз доста дълго време, тъй като Съветският съюз е продал просто един лош лиценз за управление на държава и е бил принуден в по-голямата част от историята на съществуването си, без последните няколко години, да поддържа този лиценз със субсидии, директно или индиректно в повечето случаи. Прехвалената българска оръжейна индустрия с гигантските си износи всъщност, от друга страна, е причината за натрупания дълг към България на всякакви странни държави, които са напълно неплатежоспособни на днешно време. Така че тези обороти, които са генерирани по един изкуствен начин, в повечето случаи са много трудно сравними с днешния национален продукт, който се генерира и се мери по някакви порационални и по-разбираеми за света начини и в крайна сметка е много по-устойчив.
И ако погледнете тези 3% хора, които днес били добре - в България имаше 10% комунисти - членове на БКП, от които надали повече от 1-2% от тези 10% са били във върха на номенклатурата, защото моето левче като научен сътрудник в соцвреме не беше равно на левчето на някого, който е бил във висшата номенклатура. Там се раздаваха бележки, за да се купуват коли. Пък имаше не знам какво магазинче не знам къде, където се купуваше еди-как си… Да не сравняваме портокали с круши! Днес в държавата има по-голям брой хора, които живеят добре, в сравнение с комунистическото време. Друг е въпросът какво е било усещането на хората на някакво равенство! В много по-неравностойно положение е била някаква много тънка номенклатурна прослойка в България с достъп до образование навън, с примерно смешни скандали, защото не знам си какви мазди им били купили, та цялата държава се разтресе, тоест завистта към хората, които имат, никога не е изчезвала. Завистта, разбира се, може да бъде градивна сила в крайна сметка! Може да се обърне в нещо градивно!

Да се търси начин за увеличаване на индивидуалните оптимисти.

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

Според мен, дори и да питате хората в Обединеното кралство кои са „истински богати“, те ще отговорят, че има един малък процент - 1-2, и те са наистина супербогати, обаче останалите трудно свързват двата края. Така наречените истински богати са интересен сегмент само дотолкова, доколкото действа ефектът на просмукването. Той е открит от Адам Смит, който казва, че независимо от разликите в дохода, където той се генерира, доход - дори и в част от обществото, се получава положителен резултат и в други части от обществото. Аз смятам, че има такъв процес, който не е забелязан от статистиката и изобщо не е търсен като някаква реалност от социологическите изследвания.
Струва ми се също, че когато говорим за оптимизъм, трябва да знаем, че този ефект на просмукването вероятно е оказал някакви ефекти, но за да го разберем, трябва да видим оптимизма, примерно през 1996 и 2004 г. или началото на 1997 и 2004 г. И тогава ще се окаже, че сегашните оптимисти, да кажем, 40 и няколко процента, са вероятно два пъти повече от онези, които са били, условно казано, обществени оптимисти.
Доколкото си спомням изследванията от онзи период, някъде около 10-15 до 20% казваха: „Да, ние може би ще се оправим или няма да се оправим, това не е много ясно, обаче в крайна сметка нещата тръгнаха. Може би посоката е правилна, обаче в момента е зле!“ Струва ми се, че качеството на т.нар. условен оптимизъм едоста сложно. Това качество не трябва да се търси по линия на „обществен оптимизъм“ - аз не разбирам какво е това. Общественият оптимизъм се състои от множество индивидуални оптимисти, които има в дадено общество. Някаква микстура възниква вероятно от всичко това, но не може да се мери общественият оптимизъм тогава, когато питаме дали си оптимист за страната.
Аз може да не съм оптимист за страната, но съм голям оптимист за моя бизнес в тази страна. Може да не съм оптимист за страната, но съм голям оптимист за хората, с които дружа, с които съм по някакъв начин свързан, и т.н. Не е задължително да се търси този обществен оптимизъм. Поважно е, ако човек прави политическа партия, кандидатства в избори, да се търси начин за увеличаване на индивидуалните оптимисти. Според мен в сравнение с периода преди 1997 г. индивидуалните оптимисти даже са прекалено много в сравнение с това, което им се случва на тези индивидуални оптимисти.
В сравнение с периода преди 1994 г. и периода 1994-1997 г. те първо плащат много повече данъци, отколкото плащаха преди, защото в условия на висок инфлационен данък хората просто си спестяват плащането на данъци.
Тези хора, освен че плащат данъци, пак поради ефекта на просмукването, финансират немалка част от своите роднини. Всички изследвания на доходите, специално тези на Световната банка от 2001 г. и от 1997 г., показват, че относително заможните харчат някъде около 30-40% от своя личен доход за подкрепа на роднини. Тоест този ефект съществува и това е допълнителен данък за разлика обаче от другия данък, който те дават на правителството. Този данък е доброволно дарение и правителството го изземва насила. И тези хора, които са оптимисти, ходят по-малко на лекар, работят повече, сравнени с бенефициентите на цялата система. Тези хора ходят примерно три пъти по-малко на лекар, отколкото държавните служители, и ползват много пъти по-малко, да речем, до 4 пъти по-малко болнични и почиват по-малко, отколкото държавните служители.
Значи, има някаква изкривеност в цялата система и може би там е разковничето в търсене на начин да се увеличи броят на индивидуалните оптимисти, който, разбира се, е по-важен от онези, които смятат, че страната е „готина отвсякъде“.

Отговорът не е в политиците

ИВАН КРЪСТЕВ:

Не е тайна за всеки, който се е опитвал да чете книги за Великите географски открития, че откриването на Америка не е толкова резултат от пътуванията на Колумб, а от революцията в картографията. Революцията в картографията е тази, която позволява на Колумб да открие Америка. При друг образ на Земята, при друга представа за света откритието не е възможно. Едно от големите предизвикателства пред българското общество е да направи такава социална карта за себе си, която да му позволи да се развива, да открива бъдещето си. Истината е, че и много от картите, по които се опитваме да описваме какво ни се случва, не работят.
Изследването ни в 90% потвърждава изводи, до които много хора са стигнали. Но това е участта на социологията - да открива неща, които знаем или си мислим, че знаем. Бих искал да откроя някои от направените изводи.
Първият е, че в България са направени критичната маса промени, но в България все още не е консолидиран критичният брой хора, които стоят зад тези промени. Реформаторската политика е най-големият внос, който е правен в България през последните 15 години - тя е внасяна през Международния валутен фонд, през Европейския съюз.
Проблемът е, че без оформяне на социална група, която търси промени, по-нататъшното развитие става все по-трудно. Второто, което е важно при това изследване, е, че е много трудно да кажем дали българите са песимисти или оптимисти, въпросът е кои и защо са такива. Фактът, че образованиетоувеличава силата си като социално стратифициращ фактор, говори добре за българското общество. Представете си една ситуация, в която най-големите спечелили от промените са хора без образование, без квалификация, над 60 години.
Третият въпрос, на който отговаря изследването, е за кризата на политическото представителство. Ние досега винаги сме търсили отговора в политиците. Това изследване показва, че отговорът не е в тях. Хората, които имат собствен, успешен личен опит, отказват да бъдат представители на този опит. Това се е случило в страната. Това са прочутите въображаеми мнозинства. Това са хората, които са успели, но те отказват да мислят своя опит като валиден.
Те го мислят като непредставителен и възпроизвеждат основните клишета за провал, които управляват страната. Тези хора отказват да вярват на очите си, отказват да вярват на това, което самите те са постигнали. Те мислят за себе си като за изключение и отказват да говорят от името на това изключение. Това е причината да няма политическо представителство на спечелилите.
Това е важен извод, защото чисто количествено този тип хора, независимо как ще ги определяме - оптимисти или спечелили от промените, вече са достатъчно много.

Успелите да представляват други успели

ЛЕВОН ХАМПАРЦУМЯН:

Има обаче ключов въпрос в политическото представителство и мотивацията за това сред успелите хора. Всеки човек, който има собствен бизнес или добро ниво на доходи и реализация, ако бъде помолен да стане част от администрацията или онова, което ние наричаме найобщо държава, каква му е мотивацията да отиде там? Той ще загуби сериозен доход, ще бъде обект не непременно на доброжелателно внимание от пресата и в крайна сметка, независимо от това как се е представил, най-вероятно ще бъде обвинен във всички възможни грехове, като започнеш примерно със странни сексуални навици и свършиш с корупция, които са сред стандартните обвинения.
И напълно естествено, че докато не се промени тази система и не се даде достойна компенсация на успелите хора, които да отидат и да представляват други успели или да споделят своя опит, те трябва да получат достойна компенсация. Не да отидат във властта, за да забогатеят с корупция, с непрозрачни сделки и влияние, а точно обратното. Да могат обаче да получават достатъчно, за да поддържат нормален жизнен стандарт - такъв, на какъвто те вече са свикнали. По същия начин висшата администрация ще започне да привлича напълно различни хора с по-добро образование, с подобър опит, по-умели администратори и т.н. По времето, когато бях част от държавната администрация, и през ум не ми е минавало да поканя хора от бизнеса, които познавам. Трябваше да им кажа: „Моля ви, оставете си хубавия бизнес и хубавите доходи. Елате да ви плащам по 500 лв. заплата и да ви бъда началник за една година или три-четири или пет години!“ Такова предложение е абсолютно сигурно, че не е много атрактивно, и успелите хора са обикновено и разумни, те не са привлечени към този тип кариера и затова в администрацията продължават да навлизат хора, които са склонни или чийто праг на податливост към корупцията е, нека да кажем, по-нисък, за да не се изразяваме лошо. Простата причина е, че те не идват поради официалната компенсация, а за набора от други преимущества или други ползи, за които пребиваването им в администрацията да дава възможност.
Това също е част от диалога, който елитите дължат на хората, не да сравняваме заплатата на един министър със заплатата на един учител, а да кажем „да, един министър има прекалено големи отговорности и управлява прекалено големи активи, за да си позволим да му плащаме 1233 лв. примерно, или там, колкото му плащаме“, защото сравнено с нивото на заплащане или компенсация на мениджъри от индустрията или от други сфери на икономиката, да кажем, съотношение заплата активи, които управлява, или приход, който генерира, ами тези хора получават мизерни заплати и искате те да бъдат мотивирани. Как искате да мотивирате по-добрата част от обществото, която е способна да върши тази работа, да отиде там?
Идеалистични са мотивите, че някой ще отиде, за да бъде много успешен за 3-4 години, за да направи след това еди-каква си кариера, също са валидни, но вероятността те да бъдат масово явление е много малка.

Спечелилите дължат на изгубилите елементарна солидарност

ИВАН КРЪСТЕВ:

Справедливи ни изглеждат обикновено стари неравенства, и то обикновено тези, в които ние не участваме.
Справедливо ни изглежда неравенството в Съединените американски щати, защото ние сме тук и защото в крайна сметка това неравенство се мисли като изключително подвижно. Самият американец мисли, че има шанс да се окаже от страната на спечелилите. Не несправедливото равенство, а солидарността е алтернативата на несправедливото неравенство. Това, което спечелилите дължат на изгубилите, не е просто икономическо преразпределение, не е магическата 13-а заплата, а е нещо много по-различно - елементарна солидарност, разбирана като интерес към проблемите и начина, по който тези хора преживяват било своята бедност, било своето обедняване, било своята липса на възможности.
Един от потресаващите резултати от изследванията, които анализирахме, е, че около 57% от хората с много ниски доходи, говоря за доходи под 100 лв. на член на семейството, твърдят, че не познават нито един човек с доход над 1000 лв.
Тази социална сегрегация е другото лице на криминализацията на успеха. Липсата на интерес и появата на социална сегрегация, идваща от несигурността на успелите, от факта, че те се страхуват да демонстрират своя успех, поражда и тази изострена чувствителност, готовността големимнозинства да подкрепят популистки решения.

Да се върне реформаторският хъс

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Очертаха се няколко централни теми, около които се върти дискусията.
Главното, поради което преуспяващите нямат представителство, не споделят собствения си опит, е, че техният успех не е системен. И това е разликата между едно общество като американското, където има система, по която легитимно успяваш, докато в общия случай нашият успех е уникален.
Без значение от конкретната технология (генезиса, политическа подкрепа, произхода, ситуация и т.н.), но всеки успех е уникален и поради тази причина той не е легитимен, защото тези уникалности не могат да бъдат обяснени публично. И оттук нататък наистина е въпрос на критична маса и на осъзнаване на общия интерес уникалностите да прераснат в системност. Без значение дали брутният ни вътрешен продукт е равен или не е равен в момента истински на този от 1989 г.
Можем да вземем за повод влизането в НАТО, можем да вземем някакъв друг повод, важното е този здрав рационален интерес да се обедини и да започне да говори на един глас в желанието си за законност и системност. И изследването е много оптимистично от тази гледна точка, защото то показва, че рационалната политика има на какво да се опре в България. Има достатъчно голям рационален интерес, той трябва да бъде осъзнат и представен. Изцяло съм съгласен с това, което Левон каза за освежаването на политическия елит, с едно допълнение - трябва да има, механизъм за влизане и излизане в политиката, който да гарантира политическата система да не унищожава завинаги репутацията на хората в нея. В някои случаи мотивацията на качествени хора да влизат в политическия елит не е само финансова.
Това, което ние трябва да кажем ясно и на глас, е, че за разлика от други елити в българското общество политическият елит не е на необходимото равнище. Например за разлика от елита на неправителствените организации - най-добрите в региона, елитът на бизнеса, ние имаме много бизнес лидери, които ръководят бизнеса на големи международни корпорации в Централна Европа и т.н. Политическият ни елит като качества, като компетентност, ценности, идеи за бъдещето на България не е на нивото на момента, в който страната се намира.
За да се преодолее тази недостатъчност, част от мотивацията, особено на бизнес лидерите и високопоставените служители в международни организации, би могла да бъде гарантиран вход в политическата система и изход от нея, без задължително да са принудени да плащат висока морална цена.
В момента българската политическа система е една месомелачка. Ако не искаш да излезеш на кайма, ти трябва да си стоиш вечно там, защото в известен смисъл тя е самодостатъчна и създава илюзията, че пази своите представители.Това е за мен също важен елемент от обновяването на политическия елит и от възможността обществото да излъчва лидерите, които имат качествата да го ръководят. По отношение на социалната карта и на реформизма. За мен главният дефицит е дефицитът на реформизъм. В резултат на този голям „внос“ на реформи, както тук се каза, по „обществения платежен баланс“ се е получил един голям дефицит на воля за реформи. През последните шест-седем години политиците започнаха да говорят само добре звучащи и преобладаващо неверни неща. Това поведение почива на едно вярно и едно невярно допускане. Вярното е, че по-голямата част от населението е уморено от непопулярни реформи, живее зле и няма да подкрепи никаква болезнена политика. Невярното е, че избирателите могат да бъдат излъгани и че заблуждавайки общественото мнение, политиците извличат ползи за себе си и увеличават подкрепата си. Началото на този разговор трябва да бъде политиците да се разберат да не се публикуват личните им рейтинги, което засега води единствено до популистки съревнования.
Обществото ни има нужда точно от обратното - да се върне онзи реформаторски хъс, да се обясняват най-елементарни причинно-следствени връзки. Защо е нужна реформата в образованието? Какво по-качественото образование дава на всеки, не на елита, а на всеки? Защо е нужна реформа в здравеопазването? По-общо казано, всеки един от тези проекти може да бъде предаден по следния несложен начин - какви цели имаме ние като нация, какви са нашите приоритети, какви проблеми имаме и с какъв ресурс разполагаме. Ако се подхожда по този честен и открит начин, има чуваемост за рационални аргументи и изследваното го показва по абсолютно безапелационен начин.

Обществото трябва само да се пребори за една нова зрялост

ЦВЕТЕЛИНА БОРИСЛАВОВА:

Ще се опитам да засегна една друга страна на проблема, която е поскоро философско-социалната страна на песимизма в нашето общество. Придържайки се към зададените въпроси - как би могла да стане смяната на начина на мислене на българина, мисля, че един от основните ни проблеми е, че ние вече сме в етап, в който обществото трябва само да се пребори за една нова зрялост, само да се очисти, да си направи един критичен самоанализ и това да бъде базата на една битка с неговите недостатъци. Мисля, че вече е настъпил моментът, в който ние трябва да се преборим с определението, което преди доста години сами сме си дали за нашата работа - българска работа, и което социологът Иван Хаджийски гениално е успял да разшифрова. Аз ще ви го прочета дословно. Той казва така: „Българска работа - това е работа необмислена или недомислена, или зле започната, без ръководство, или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.“
Този елемент, който все още съществува в народопсихологията ни, според мен е един от основните проблеми, в който се корени и негативизмът на обществото.
Тук не говоря за принадлежности партийни или разделяне в различните групи. Смятам, че във всички тези групи има масово такова представителство. Ако си зададем въпроса откъде трябва да тръгне промяната, кои са тези таргет групи, към които трябва да се насочим, аз лично доста време мислех, докато четох доклада, и ми се струва, че ние условно бихме могли да разделим на две части тези групи, които са най-съществени и които действително биха могли да осъществят тази промяна в мисленето на хората у нас.
Към едната група според мен спадат активните участници в прехода през тези 14 години, а към втората група спадат бъдещите участници в този преход, защото той ще продължи. Аз мисля, че трябва да има едно общо послание към двете групи и то трябва да бъде да оставим настрани завистта, злорадството, тези негативни черти, които съществуват в нашия народ и се получават при сравняване на нашата взаимна посредственост, където всеки може да бъде един справедлив изобличител на другите, а иска от тях това, което самият той не може да им даде.
И в такъв аспект аз отново се връщам на първите си думи, че изключително важно според мен е да намерим сили в себе си и мисля, че това трябва да започне от такива групи, които днес бяха наречени елити, да направим един критичен и откровен самоанализ на дейността си и това да бъде базата за тази промяна.
А обръщайки се към втората target група - тази на бъдещите участници в прехода, и подкрепяйки колегите, които споменаха за важността на образователната система у нас, бих искала да добавя: важно е учебните програми да бъдат съобразени и с основните елементи за изграждане на личността като емоционалната интелигентност, часове за изследване на аза и онази част от него, наричана ЕМПАТИЯ - внимание към чувствата на другия, способност да прокараш разграничение между онова, което някой казва или върши, и собствената ти реакция и оценка, да овладеят изкуството на сътрудничеството, на разрешаване на конфликтите и на компромиса. Старомодната дума за съвкупността от умения, каквато е емоционалната интелигентност, се нарича характер.
Характерът (според социолог от университета „Джордж Вашингтон“) е психологическият мускул, необходим на моралното поведение. Развитието на характера е в основата на демократичните общества.

Без външен кредитор закърняват мисловните процеси в обществото

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

Аз не си спомням нещо добро от последните 14 години, което да не се е родило от някакво независимо обществено мнение или бизнес идея. Въпросът е, че присъствието на кредитор от последна инстанция, който покрива някакви рискове по заплащането на външния дълг или влизането в коловоз на присъединяване било към НАТО, било към Европейския съюз, води до закърняване на мисловните процеси в политическите партии, донякъде и в обществото, защото всички смятат, че партитурата вече е написана.
Политическите партии естествено са подложени на едно разлагащо влияние на Европейския съюз. Много бързо се прави коалиция между София и Брюксел, но много трудно се прави коалиция между умни хора, които искат да направят нещо в страната, защото тази сила, този магнит, тези гири, които присъстват в тези външни коалиции, са винаги по-силни от коалициите, които могат да се формират в страната. Така че аз не бих обвинявал толкова много хората, които са оптимисти и с идеи, просто има някаква процедурка, която така или иначе е наложена от обстоятелствата. В нея няма избор.
Ако гледате как се развиват нещата в страните - членки на Европейския съюз от 2004 г., те всички въпреки несъгласията, въпреки модата и т.н. всичките гласуват между 70 и 80% за влизане в Европейския съюз, защото знаят, че друго няма, няма между какво да се избира. И това естествено води до закърняване на рефлекторните механизми в обществото. Какви цели си поставяме като нация

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Според мен е безспорно, че мястото и на нас е в Европейския съюз, но тук говорим за възвръщането на самочувствието, че тази държава е управлявана от собствения си елит. Това е много важно, за да можем да сменим перспективата. Членството в Европейския съюз само по себе си е важно, но то е само средство за постигане на някакви други цели на нацията.
Ние трябва да поставим целите на нацията и да видим с какъв ресурс, с какви механизми, с какви идеи сме въоръжени, за да ги реализираме. Защото дори и самото членство в Европейския съюз може да стане по много повече от един начин. Ние можем много повече да спечелим от това членство или да загубим. Въпросът е какви цели сме си поставили и какво умение имаме да си ги преследваме последователно.

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

На мен ми е много трудно да говоря в първо лице, множествено число. Това „ние“ се получава като утайка от много други процеси на индивидуална инициатива, на индивидуални вътрешни желания за постигане на нещо - било то богатство, било то престиж, било то нещо друго.
Първо лице, множествено число за мен е страшно трудно употребимо за тези неща. Аз съм сигурен, че общественият оптимизъм - пак ще го повторя - се гради от много индивидуални оптимизми.

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Да, но общественият реформизъм е базиран на индивидуалните оптимизми. То и няма на какво друго да е базирана волята на обществото за реформи освен на индивидуалния оптимизъм и разбирането на това защо тези реформи са нужни.

КРАСЕН СТАНЧЕВ:

Едно от обясненията на популярността на Христос, с извинение преди Великден, е това, че той е успял по някакъв начин да привлече жените на средна възраст, които са били по някакъв начин свободният ресурс в съревнованието между религиите преди две хиляди и нещо си години. Искам да кажа, че успехът на Христос е пак увеличаването на индивидуалния оптимизъм за сметка на други конкуренти, които в общи линии са отделяли мястото на жената или като скамейка, или на нещо друго в рая. Така че работа на тези, които търсят политическа подкрепа, е да си я намерят.

СТАНКА ТОШЕВА:

Имам следния въпрос вие няколко пъти всички казахте, че политическият елит и системата се нуждае от някакво обновление. Как трябва да стане това обновление - да се уморят старите играчи, окончателно да изчезнат или да се появят нови играчи под натиск на умните, на успелите, така че именно тези нови субекти да успеят да поведат в крайна сметка един нов проект на успеха, да го направят достъпен?

ИВАН КРЪСТЕВ:

За да могат тези социални групи, за които говорим, да търсят политическо представителство, първо трябва да се окажат в активна позиция. Сега те са в активна позиция от гледна точка на своите икономически и лични планове, политически те не са в активна позиция. Те не търсят представителство, защото отказват да представляват собствения си интерес в не елементарното му икономическо измерение - да им се намалят данъците. Грубо казано, отказват да представляват собствената си визия за общество, в което може да се успява.
Второто предполага политическа система, която позволява решенията да зависят от хората, включително с риска много от решенията, които бъдат взети, да са грешни. Ако аз бих обвинил в нещо политическия ни елит, то е, че той се държи като санитар по отношение на населението. Той през цялото време се опитва да пази хората от самите тях. Европейският съюз и НАТО наистина се изживяват като усмирителни ризи, които се дават на хората, да не би те да сгрешат, да не би да постигнат хиперинфлация, да не би да направят еди-какво си, но до момента, в който човек няма свободата да направи грешка, той всъщност е тотално демотивиран да участва във вземането на решения. Защото той не взема решения, а ги препотвърждава.
От тази гледна точка, когато България вече е в НАТО, в голяма степен е почти и в Европейския съюз, преоткриването на силата на избора, преоткриването на точно тези различни подходи се оказва много важно. Активната част от хората трябва да бъде вкарвана във вземането на решения и политическият елит трябва леко да се успокои от това, че много от решенията няма да ги взема само той.

ЛЕВОН ХАМПАРЦУМЯН:

Извинявай, но когато казваш „правото да вземаш грешни решения“, аз мисля, че в първата половина на 90-те години бяхме свидетели на изключително либерална среда за правене на бизнес, изключително либерална, колкото и парадоксално да е - нереформирана, но либерална. И тогава правото на грешка беше напълно прието. И толкова бързо се случи критична маса от грешки, че системата колабира за няколко години.
Значи правото на грешка е валидно само когато има, според мен, все пак добре структурирани правила и добре имплементирани някакви закони, институции и т.н., иначе в неефикасна система правото на грешка е суицидално - сам да си гръмнеш в крака...

ИВАН КРЪСТЕВ:

Приемам аргумента на Левон. През 1996 г. на децата им беше разрешено да си играят с бомби, да си играят с автоматчета, да си играят с ножове. Това са неща, с които децата не трябва да си играят. Но много лесно се стига до другата крайност, в която на децата не им дават да си играят и с лъжица, за да не би случайно да се наранят.
Намирането на средна позиция е от изключително важно значение, защото единственият момент на истинска подкрепа за реформи в България дойде след хиперинфлацията от 1997 г. Тогава хората разбраха от какво ги спасява икономическата реформа, това беше част от техния собствен социален опит.
Едно общество, което не позволява политическото му развитие да се формира от собствения му политически, икономически и социален опит, ще бъде винаги в опасност. Не правим грешки, но и пропускаме възможности

ИВО ПРОКОПИЕВ:

И сега това е големият въпрос - може ли без хиперинфлация, без да обеднеем с 20% от брутния вътрешен продукт, колкото загубихме през 1996 г. за няколко месеца, обществото да формулира някакъв амбициозен план за икономическото и социалното си развитие. Казвам амбициозен, защото има различни сценарии за годините, които са нужни, за да догоним средния европейски стандарт по брутния вътрешен продукт на глава от населението през паритет на покупателната сила. В по-консервативните изчисления, че ще ни трябва половин век. В по-амбициозни планове - с по-бърз ръст на БВП, ще ни трябва четвърт век.
Ако перспективата е половин век, нали разбирате каква воля трябва от едно поколение, което всъщност никога няма да има шанса са изживее успеха на това, което прави, да участва в промяната?
Трябва да си поставим по-амбициозни цели. Да поемем риск, в смисъла да имаме по-амбициозна икономическа политика. Дори и част от решенията, които се вземат на макрониво, да се окажат грешни. Важното е общият резултат от тях да доведе до ускоряване на икономическото развитие.
В момента сме в едно такова доволно „мъркащо“ състояние на бавно развитие. Не правим грешки, но и пропускаме възможности децата ни да живеят по-добре.

Двуцифреният темп на икономическо развитие не е невъзможен за България

СВЕТОСЛАВ БОЖИЛОВ:

Според мен действително България като общество има всички шансове за бъдещето. Анализите на всички данни показват, че двуцифреният темп на икономическо развитие не е невъзможен за България по много причини, като се започне от присъединителните фондове на Европейския съюз и се стигне до създадените вече условия за степен на инвестиране в икономиката от външни и вътрешни източници. В крайна сметка двата въпроса биха могли да бъдат съчетани така - социално активната група от обществото може да повлияе по два начина на политическия елит.
От една страна, много ясно да се формулират идеите, чрез които социално-икономическото развитие да бъде наистина с двуцифрен темп. За да стане това, не е необходимо толкова много, но самите политически елити трябва да осъзнаят и да чуят правилните разсъждения по тези въпроси.
Дефицитът от експертност в политическите партии е толкова очевиден, че те вече дори не го крият. Не случайно имахме прецедент по повод на вота за недоверие, когато БСП поиска срещи с бизнес организации и СДС поиска срещи с бизнес организации. И двете структури се надяваха да получат подкрепа за свои позиции, включително бяха склонни на корекции в своите позиции от това, което чуват. Поне в едната политическа сила имаше такава корекция в резултат на това.
Това означава, че социално активните групи от населението вече са изслушвани от политическия елит като коректив. Самият политически елит вече е склонен да чува успелите, с които да се съобрази при форматирането на своите идеи, политики и действия за бъдещето. Така че, ако успелите намерят минимална обединителна програма по отношение на национални приоритети, на морален кодекс на поведение, това ще е повече от достатъчно, за да се определи поне рамката, в която политическите сили биха действали. Защото в крайна сметка, ако обществото ни не успя да постигне това консенсусните приоритети на държавата да станат чрез политическите партии с ясно очертана дясна и лява рамка, извън която да не се излиза, то активната част от населението, която е успяла в различни области, вече може да постави тази рамка отвън на политическите партии, тъй като те се чувстват вече задължени да се съобразяват, и ако това бъде настоявано в по-голяма степен от успелите, мисля, че това ще става във все по-голяма степен така.
Това е и предпоставка по същество за реализация и на другата цел, а именно по някакъв начин успелите да имат повече участие във формирането на политическите позиции - нещо, което в крайна сметка е от ключово значение. Няма значение професионалните политици дали ще съвпаднат с активната част от населението, или просто ще изпълняват програми, които по някакъв начин са дефинирани по дългосрочно смислен и целеполагащ начин, и в този смисъл ми се струва, че навлизането на активните хора в политиката е напълно реално и ще се случва, ако те умеят да се мислят като общност, тоест като общност, която може да дефинира наистина нови консенсуси за обществото и да спазва определени правила в постигането им, което вече ми изглежда напълно възможно, извън политическия елит. Може би това ще доведе до такова съзнание най-накрая и в самия политически елит или най-малкото ще ги кара да изпълняват тези приоритети, което вече според мен се вижда, че е възможно и че се случва.

ЛЕВОН ХАМПАРЦУМЯН:

Една дума мен лично много ме дразни и това е социално-икономическо развитие. Има държави, в които двете неща вървят паралелно. Има държави, в които има гигантска разлика между едното и другото. Само ще ви дам пример със Саудитска Арабия, която е икономически много развита, но не е най-приятното място за живот от социална гледна точка и сигурно има още доста да върви напред. Двете неща в най-добрите случаи в света вървят паралелно. В голяма част от света те са по някакъв начин дисоциирани и противоречиви или както искате ги наречете.
В България какво имаме? България е една бедна страна. Винаги е била една относително бедна страна. Всъщност през 1939 г. е била някъде на същото ниво с развитието на Дания, тоест били сме селски държави с наченки на индустрия и т.н. В едната се е случил комунизмът, а другата е избегнала това нещо и вижте днес къде е Дания - една чистичка, подредена, добре уредена страна и относително богата. Бедни сме. Имаме да догонваме 50-100-150 години икономически, за да стигнем нивото на доходи, което все пак се измерва с евро, долари или каквото и да искате. Тук си харчим левчета, ще започнем да харчим евро. Въпросът е за качеството на живота тук, в една страна като нашата с перфектни климатични преимущества, сравнена с Дания например. Обаче с безобразна администрация, безобразни обществени услуги… Това е, което би могло да се промени много по-бързо, отколкото нивото на доходите.
И нито един политик може би до този момент не иска да го каже: „Вижте, ние ще бъдем относително бедни достатъчно дълго време. Това е и конкурентно преимущество при определени обстоятелства, но дайте да направим така, че нашият учител, който винаги ще получава в обозримо бъдеще по-малко, отколкото дори чешкият му събрат, да не говорим за френския или английския, да дава на децата това, което трябва да даде.“ Там е вече въпрос на цялостна мотивация на тези хора, признанието, което обществото дава, тоест българските учители винаги са били относително бедни и са успявали да дадат висококачествено образование на тази нация.
Същото се отнася за определен набор от материална компенсация и друг вид обществено признание или обществена система, в която и полицаят, който пак ще получава помалко, отколкото английският му колега, да бъде точно толкова ефикасен, колкото и той. И в крайна сметка може да се окаже, че живеем в една страна, която е бедничка, относително бедничка, част от клуба на богатите, където добре се живее, и това се е случило в Португалия, това се е случило в Испания, това се е случило в Италия, това донякъде се е случило в Гърция. Тоест този диференциал, който се получава между качество на живот, което е по-добро, отколкото икономическото развитие, носи допълнителен чуждестранен бизнес, носи пенсионери, които ще си купуват къщички и ще се заселват в Подбалкана или по морето и т.н.
Това е според мен краткосрочният проект, който трябва да заинтересува българските политици и обществото, иначе всякакъв проект, който ще ми каже, че днес можем да имаме двуцифрен ръст, извинявайте, но аз като човек на определени години с определен опит няма да му повярвам.
Такива опити са правени. Декларации са правени, но субстанцията да стане това… Друг е въпросът, че средносрочно, ако успеем да направим държава с относително високо качество на живот, може да започнем да си мислим вече и за двуцифрен растеж, защото ще станем по-атрактивни за хора, които днес просто не виждат България на техния радарен екран, защото е малък пазар, защото има репутацията на страна, в която се бие, краде… Съществуват един куп такъв набор от външни предразсъдъци спрямо страната. България винаги изглежда по-добре отвътре, отколкото отвън, но с постепенни усилия в тази посока мисля, че доста бързо може да се постигне прелом в социално развитие, отколкото в чисто икономическите показатели.

ИВАН КРЪСТЕВ:

Ако си позволя да преформулирам последното изказване, голямото предизвикателство пред нас като нация е да постигнем споразумение за това какви са параметрите на приемливото общество - общество, което ще е легитимно за мнозинството от своите граждани.

ИВО ПРОКОПИЕВ:

Хубав край.

Just a moment...

http://www.capital.bg/

**Док Холидей** · 22-04-2004, 23:37

ISTORIK кога го написа това!?

Може съвсем спокойно да обобщим че ние сме изключително песимистични, егоистични, недоверчиви и пресметливи създания. Ще приключа с това, защото останалото може да отиде в темата дали сме горди че сме българи.

Съобщение

Оптимистична теория за песимизма на прехода

Оптимистична теория за песимизма на прехода

Comment

Comment

Comment