Мото : Моля отстъпете напред!
(Чувал съм този призив от кондуктора във варшавски трамвай. Предлагам го за основен девиз на един могъщ Интернационал, какъвто никога няма да съществува.)
Мислим по консервативен начин, ако смятаме, че:
1. Човешкият живот никога не е бил и няма да бъде подобряван и усъвършенстван, без това да доведе до влошаването му от друга гледна точка, следователно при всеки проект за реформа сме длъжни да си даваме сметка с цената на какво ще бъде осъществена тя. Иначе казано, неизброими са злините, които могат да съществуват заедно и които можем да понасяме едновременно, но има множество добрини, които взаимно се изключват или ограничават и които никога не можем да използваме пълноценно и едновременно. Общество, в което няма никаква свобода и никакво равенство, е напълно възможно, но затова пък не е възможно общество, в което да има пълна свобода и пълно равенство едновременно. По същият начин несъвместими са плановостта и автономността, независимостта и техническия прогрес. Или, с други думи : не може да има happy ending на човешката история.
2. Не знаем в какви размери различните традиционни форми на живот - семейство, народност, религиозни общности, ритуали - са важни и необходими за съществуването и развитието на обществата. Няма никакви причини да смятаме, че унищожавайки тези форми или обявявайки ги за ирационални, ще увеличим шансовете за удовлетвореност от живота, за мир, сигурност и свобода; съществуват обаче достатъчно основания да очакваме тъкмо обратното. Не знаем какво би станало например, ако бъде отменено моногамното семейство или ако традиционният обред погребване на мъртвите се замени с рационално използване на труповете за промишлени цели. На практика можем да очакваме твърде неприятни последици.
3. Просвещенското предубеждение, според което завистта, жаждата за слава, алчността, агресивността са само резултта от вредните обществени институции и ще бъдат премахнати заедно с премахването на тези институции, е не само във висша степен неубедително и противоречащо на човешкия опит (как тогава, по дяволите, са възникнали всичките тези институции, щом толкова противоречат на на човешката природа?), но и пагубно за обществото като начин на мислене. Да вярваме, че е възможно да се институционализират братството, любовта и безкористността, е все едно да си въобразим, че притежаваме сигурна рецепта срещу деспотизма.
Мислим по либерален начин, ако смятаме, че:
1. Старият принцип, според който задължение на държавата е да се грижи за сигурността на гражданите, остава в сила. Той остава в сила и тогава, когато понятието за сигурност се разширява до такава степен, че обхваща не само правната защита на индивида и на собствеността, но също и различните форми на обществено осигуряване. Хората не трябва да гладуват поради липса на работа или пък да умират от лесно излечими болести поради липса на средства, трябва да има безплатни училища за децата - всичко това влиза в понятието сигурност. По никакъв начин обаче не бива да се смесват сигурност и свобода. Държавата осигурява свобода не защото нещо прави и нещо регулира, а защото не прави нищо и оставя различните области на живота без регулация. В действителност сигурността може да се увеличи само за сметка на свободата. А и най-малко задача на държавата е да прави хората щастливи.
2. Човешките общности са заплашени не само от стагнация, но и от деградация и в крайна сметка от смърт, ако са организирани така, че инициативността и изобретателността на индивидите нямат поле за развитие. Може да си представим самоубийство на човечеството, но не и някакво общество от мравки, просто защото не сме мравки.
3. Във висша степен непрвадоподобно е да се очаква, че в обществото, където са премахнати всички форми на конкуренция, могат да действат някакви стимули за творчество и прогрес. Равенството не е цел само по себе си, а средство: с други думи, не е полезно да се стремим изобщо към по-пълно равенство, ако в резултат само ше се смъкнат надолу тези, които са по-добре, а съдбата на онеправданите няма да се подобри. Идеалното равенство се намира във вътрешно противоречие с идеала.
Мислим по социалистически начин, ако смятаме, че:
1. Ако стремежът към печалба е единственият регулатор на производството, днешните общества биха били заплашени от не по-малка, а може би дори по-голяма, макар и по-различна катастрофа, отколкото ако се откажем напълно от печалбата като регулиращ фактор. Това е достатъчна причина да се ограничи свободата на икономическите дейности в името на сигурността на мнозинството и да се попречи на автоматичното самовъзпроизводство на парите. Ограничаването на свободата обаче трябва да се нарича ограничаване на свободата, а не особена форма на свобода.
2. Лицемерие и заговор срещу здравия разум би било ако от невъзможността за съществуване на съвършено и безконфликтно общество се прави извод, че всички форми на експлоатация са оправдани. Историосфският песимизъм, от който - по силата на особено тълкуване - прогресивният данък е позорен и скандален, е също толкова подозрителен, колкото и историосфският оптимизъм, на основата на който е бил създаден архипелагът ГУЛАГ.
3. Трябва да се подкрепя стремежът към обществен контрол върху икономиката, макар това да означава неизбежно разрастване на бюрокрацията. Но този контрол не може да съществува без едно демократично представителство, затова и задължително трябва да се мисли за противодействие срещу заплахите за свободата, които произтичат от разширяването на контрола.
* * *
Струва ми се, че тези регулативни идеи не влизат в противоречие помежду си. Значи оказва се възможно да бъдем консервативно-либерални социалисти, или пък - което е същото - тези три думи вече не представляват жиснеспособни и взаимно изключващи се възможности. А споменатият в началото могъщ Интернационал никога няма да съществува, защото не би могъл да обещае на хората, че ще бъдат щастливи.
с риск да стана вече банален, защото напоследък много често прибягвам до него, но да - това отново беше
Лешек Колаковски "Политиката и дяволът", изд. Панорама 1994
(Чувал съм този призив от кондуктора във варшавски трамвай. Предлагам го за основен девиз на един могъщ Интернационал, какъвто никога няма да съществува.)
Мислим по консервативен начин, ако смятаме, че:
1. Човешкият живот никога не е бил и няма да бъде подобряван и усъвършенстван, без това да доведе до влошаването му от друга гледна точка, следователно при всеки проект за реформа сме длъжни да си даваме сметка с цената на какво ще бъде осъществена тя. Иначе казано, неизброими са злините, които могат да съществуват заедно и които можем да понасяме едновременно, но има множество добрини, които взаимно се изключват или ограничават и които никога не можем да използваме пълноценно и едновременно. Общество, в което няма никаква свобода и никакво равенство, е напълно възможно, но затова пък не е възможно общество, в което да има пълна свобода и пълно равенство едновременно. По същият начин несъвместими са плановостта и автономността, независимостта и техническия прогрес. Или, с други думи : не може да има happy ending на човешката история.
2. Не знаем в какви размери различните традиционни форми на живот - семейство, народност, религиозни общности, ритуали - са важни и необходими за съществуването и развитието на обществата. Няма никакви причини да смятаме, че унищожавайки тези форми или обявявайки ги за ирационални, ще увеличим шансовете за удовлетвореност от живота, за мир, сигурност и свобода; съществуват обаче достатъчно основания да очакваме тъкмо обратното. Не знаем какво би станало например, ако бъде отменено моногамното семейство или ако традиционният обред погребване на мъртвите се замени с рационално използване на труповете за промишлени цели. На практика можем да очакваме твърде неприятни последици.
3. Просвещенското предубеждение, според което завистта, жаждата за слава, алчността, агресивността са само резултта от вредните обществени институции и ще бъдат премахнати заедно с премахването на тези институции, е не само във висша степен неубедително и противоречащо на човешкия опит (как тогава, по дяволите, са възникнали всичките тези институции, щом толкова противоречат на на човешката природа?), но и пагубно за обществото като начин на мислене. Да вярваме, че е възможно да се институционализират братството, любовта и безкористността, е все едно да си въобразим, че притежаваме сигурна рецепта срещу деспотизма.
Мислим по либерален начин, ако смятаме, че:
1. Старият принцип, според който задължение на държавата е да се грижи за сигурността на гражданите, остава в сила. Той остава в сила и тогава, когато понятието за сигурност се разширява до такава степен, че обхваща не само правната защита на индивида и на собствеността, но също и различните форми на обществено осигуряване. Хората не трябва да гладуват поради липса на работа или пък да умират от лесно излечими болести поради липса на средства, трябва да има безплатни училища за децата - всичко това влиза в понятието сигурност. По никакъв начин обаче не бива да се смесват сигурност и свобода. Държавата осигурява свобода не защото нещо прави и нещо регулира, а защото не прави нищо и оставя различните области на живота без регулация. В действителност сигурността може да се увеличи само за сметка на свободата. А и най-малко задача на държавата е да прави хората щастливи.
2. Човешките общности са заплашени не само от стагнация, но и от деградация и в крайна сметка от смърт, ако са организирани така, че инициативността и изобретателността на индивидите нямат поле за развитие. Може да си представим самоубийство на човечеството, но не и някакво общество от мравки, просто защото не сме мравки.
3. Във висша степен непрвадоподобно е да се очаква, че в обществото, където са премахнати всички форми на конкуренция, могат да действат някакви стимули за творчество и прогрес. Равенството не е цел само по себе си, а средство: с други думи, не е полезно да се стремим изобщо към по-пълно равенство, ако в резултат само ше се смъкнат надолу тези, които са по-добре, а съдбата на онеправданите няма да се подобри. Идеалното равенство се намира във вътрешно противоречие с идеала.
Мислим по социалистически начин, ако смятаме, че:
1. Ако стремежът към печалба е единственият регулатор на производството, днешните общества биха били заплашени от не по-малка, а може би дори по-голяма, макар и по-различна катастрофа, отколкото ако се откажем напълно от печалбата като регулиращ фактор. Това е достатъчна причина да се ограничи свободата на икономическите дейности в името на сигурността на мнозинството и да се попречи на автоматичното самовъзпроизводство на парите. Ограничаването на свободата обаче трябва да се нарича ограничаване на свободата, а не особена форма на свобода.
2. Лицемерие и заговор срещу здравия разум би било ако от невъзможността за съществуване на съвършено и безконфликтно общество се прави извод, че всички форми на експлоатация са оправдани. Историосфският песимизъм, от който - по силата на особено тълкуване - прогресивният данък е позорен и скандален, е също толкова подозрителен, колкото и историосфският оптимизъм, на основата на който е бил създаден архипелагът ГУЛАГ.
3. Трябва да се подкрепя стремежът към обществен контрол върху икономиката, макар това да означава неизбежно разрастване на бюрокрацията. Но този контрол не може да съществува без едно демократично представителство, затова и задължително трябва да се мисли за противодействие срещу заплахите за свободата, които произтичат от разширяването на контрола.
* * *
Струва ми се, че тези регулативни идеи не влизат в противоречие помежду си. Значи оказва се възможно да бъдем консервативно-либерални социалисти, или пък - което е същото - тези три думи вече не представляват жиснеспособни и взаимно изключващи се възможности. А споменатият в началото могъщ Интернационал никога няма да съществува, защото не би могъл да обещае на хората, че ще бъдат щастливи.
с риск да стана вече банален, защото напоследък много често прибягвам до него, но да - това отново беше
Лешек Колаковски "Политиката и дяволът", изд. Панорама 1994
Comment