Свидетели сме на изобретателни упражнения с неконвенционални версии в историята. Нищо укорително. Защо тогава не се досети някой да ни поднесе и една въображаема реконструкция, при която нищо от онова, което отбелязваме като историческа реалност, не се е случило? Така още да сме в Памир, ще сме католици, ще си стоим под турците, ще задържим Одрин, още ще сме членове на Тройния съюз, Тристранния пакт и Варшавския договор.
Как бихме изглеждали и живеели тогава? Човечеството се облагородява, а първосигналните реакции спрямо миналото остават. Някогашното разделение между съсловия и класи сега се простира към държави, нации и континенти. Казват, че всичко в миналото, което генерира омраза, е забравено и зарито. Но то подлежи на разравяне.Тогава историците стават по-опасни от ядрените физици.
В средата на XVII век в разпокъсана и безлична Италия битувала странна юридическа формула: "Да не разваляме истината с факти." Допускам, че тогава се е приемало за несериозно надълго да се доказва очевидното. Но прогресът променял всичко. С него пристигнали модерното право и модерната историография. Истината се утвърждавала само с факти. Но те ставали все по-противоречиви, затова лесни за преиначаване. Така установяването на истината ставало все по-трудно. Защото фактът и аргументът вече се разминавали. Между тях стояло изкусното нагласяване. Колкото повече набъбвала информацията, толкова по-лесно ставало нейното преувеличаване и насочване към предварителна и преднамерена цел. Идвал свещеният час на адвокатите. Не толкова като професия, колкото като нарицателно име за ловки тълкувания. Така се появил изразът на Бомарше: "Понеже не съм юрист, ще говоря истината".
Тази шега може да се отнесе и към историците. Увеличаването на историческата дистанция прави нашите погледи към паметни исторически събития уязвими за адаптации, твърде чужди на тяхната автентична същност. Ревизии, приноси, открития. Днес всеки може да излезе от архив, библиотека и подземни развалини и ви намига, че знае нещо, което досега не се е знаело. С преднамерена селекция на факти в историята може да се докаже всичко. Например, че Съветска Русия, нацистка Германия и перонистка Аржентина са перфектните страни на миналия век. Няма корупция, наркомания, има отлично здравеопазване, висок добив на чугун от глава на население, магистрали и язовири, масов спорт, нарастващ прираст, всеобща грамотност. Ако приемем такива реални факти за същностен показател, какво излиза тогава?
Няма велико събития в световната история, което освен напредък да не е донесло незаслужени страдания и неизбродими несправедливости. Няколко френски селища са изпепелени при дебаркирането на брега при десанта в Нормандия. За местните фермери битката за освобождение на Франция е същият ад, колкото за бойците, които идват да прогонят немците.
Извеждането на един факт и пренебрегването на друг е основна манипулативна методика в политизираната хуманитаристика. С нея започват всичките искрени заблуди, за които обикновено после заплащат не тези, които са ги изработили, а онези които са повярвали. Цялата разлика е в пропорциите на съпоставянето. От едно предаване по Би Ти Ви разбрахме колко интимни приятели са били Хитлер и Сталин. Двамата злодеи пред края на войната искали отново заедно да смажат проклетата демокрация. Ами! Дотогава нямаше ли секретни и сепаративни контакти в Швейцария? А храбрият едноок майор Ерих фон Щаунфенберг не искаше ли мир с англо-американците, за да се разправи с руснаците и французите? Ако е за приятелство, връзката между върховния главнокомандващ на СССР и двамата атлантически лидери в опредени моменти стигаше до интимна лична симпатия. Словесните ласкателства на Рузвелт и Чърчил спрямо Вожда и Учителя по време на войната бяха близки до всевъзможните подмазвачества, чувани на партийни конгреси в Кремъл или от представителите на "братските компартии". По време на войната в Холивуд бе изработен сладникав игрален филм за добродушния "Чичо Джо". А само в резултат на Ялта и Потсдам ли се появиха или укрепиха диктаторски режими по света? Цяла Южна Америка почти век остана диктаторска зона, без това да е предизвикано от териториалните апетити на Сталин. Там тях ги инсталираше някой друг! Режимът на Кастро бе допуснат по-късно, просто защото в началото още не се знаеше неговият външнополитически курс. Елементарни съпоставителни истини, в които няма само злодеи и само ангели. А ако някой днес му е неудобно да ги напомни, има просто обяснение - него терзаят спомени от предишни докарвачески престаравания, които са били точно обратната крайност и на които сме се смеели с по-голяма охота, отколкото на сегашните.
В историческите летописи често срещаме изкуствено героизиране на предците и техните дела. Ренесансът преувеличаваше обаянието на античните стойности като укор към средновековната неподвижност и нейните институции. Встъпителната лекция на сър Хю Тревър-Роупър, произведен в лорд Дейкър, лансира становището, че онези научни изследвания, които се четат само между професионалните историци, нямат особена стойност. Този екстравагантен упрек настоява за други методи в равномерното осмисляне на историческия опит. Все пак история повече се чете, отколкото пише. Това убеждение е интуитивно споделено от Джефри Елтън - метежния предшественик на лорд Дейкър. В предговора към седмото издание на знаменитата си книга "The Practice of History" той мимоходом отбелязва, че нищо от предишния текст не е променено , освен поправянето на няколко фактологични грешки! Така, само фактологични грешки.Толкова той им е обръщал внимание. Това би разгневило нашенски буквояд. Не съм видял или чел некадърник, който да е обвиняван във фактографска неточност. Как биха се разпенили тези педанти на числото, ако разберат, че първото вдъхновение за историческата приемственост, дошло във въображението на младия А.Тойнби, се появило тогава, когато по собствените му спомени видял край "Ориент експрес" български селяни в шапки от лисича кожа. Но шапките били от овча кожа! Каква скандална неточност за търсачите на фрагментарни подробности. А Тойнби се е отнесъл с демонстративно пренебрежение към цифровия израз на историческата философия.
Подвизите, битките, изобретенията, доблестта, всичко онова, което славим или осъждаме, не е в такъв стерилен пакет, както го приемаме от славните легенди или травматичните трагедии. Дотегналото вече оплакване, че политическите дейци "не слушат" историците невинаги е основателно. Защото всичко градивно и трайно на този свят е постигнато чрез скъсване с традицията, значи с пренебрегване на исторически опит. Някой решава, че "може и иначе", въпреки съветите, че така не може. Повечето политически идеологии възпроизвеждат императивните предразсъдъци от миналото, но под друго име и с друго начало. Понякога дори и идейната фризура е издайнически същата. Цялата разлика лежи в целите и носителите на спасителните идеи. Ако не друго, историята ни учи, че злодеите и негодниците никога не свършват. Защото тяхната хранителна среда са именно онези добри и доверчиви наивници, които приемат преувеличения или омаловажавания. Все с факти. Те в еднаква степен лежат в основата на масовите заблуди, които обикновено откриваме твърде късно. Затова нека не проповядваме удобната глупост, че политиката е само съобразяване с реалностите. Не, стойностната политика означава промяна на реалностите!
Проф. Андрей Пантев
Монитор, 11.05
Как бихме изглеждали и живеели тогава? Човечеството се облагородява, а първосигналните реакции спрямо миналото остават. Някогашното разделение между съсловия и класи сега се простира към държави, нации и континенти. Казват, че всичко в миналото, което генерира омраза, е забравено и зарито. Но то подлежи на разравяне.Тогава историците стават по-опасни от ядрените физици.
В средата на XVII век в разпокъсана и безлична Италия битувала странна юридическа формула: "Да не разваляме истината с факти." Допускам, че тогава се е приемало за несериозно надълго да се доказва очевидното. Но прогресът променял всичко. С него пристигнали модерното право и модерната историография. Истината се утвърждавала само с факти. Но те ставали все по-противоречиви, затова лесни за преиначаване. Така установяването на истината ставало все по-трудно. Защото фактът и аргументът вече се разминавали. Между тях стояло изкусното нагласяване. Колкото повече набъбвала информацията, толкова по-лесно ставало нейното преувеличаване и насочване към предварителна и преднамерена цел. Идвал свещеният час на адвокатите. Не толкова като професия, колкото като нарицателно име за ловки тълкувания. Така се появил изразът на Бомарше: "Понеже не съм юрист, ще говоря истината".
Тази шега може да се отнесе и към историците. Увеличаването на историческата дистанция прави нашите погледи към паметни исторически събития уязвими за адаптации, твърде чужди на тяхната автентична същност. Ревизии, приноси, открития. Днес всеки може да излезе от архив, библиотека и подземни развалини и ви намига, че знае нещо, което досега не се е знаело. С преднамерена селекция на факти в историята може да се докаже всичко. Например, че Съветска Русия, нацистка Германия и перонистка Аржентина са перфектните страни на миналия век. Няма корупция, наркомания, има отлично здравеопазване, висок добив на чугун от глава на население, магистрали и язовири, масов спорт, нарастващ прираст, всеобща грамотност. Ако приемем такива реални факти за същностен показател, какво излиза тогава?
Няма велико събития в световната история, което освен напредък да не е донесло незаслужени страдания и неизбродими несправедливости. Няколко френски селища са изпепелени при дебаркирането на брега при десанта в Нормандия. За местните фермери битката за освобождение на Франция е същият ад, колкото за бойците, които идват да прогонят немците.
Извеждането на един факт и пренебрегването на друг е основна манипулативна методика в политизираната хуманитаристика. С нея започват всичките искрени заблуди, за които обикновено после заплащат не тези, които са ги изработили, а онези които са повярвали. Цялата разлика е в пропорциите на съпоставянето. От едно предаване по Би Ти Ви разбрахме колко интимни приятели са били Хитлер и Сталин. Двамата злодеи пред края на войната искали отново заедно да смажат проклетата демокрация. Ами! Дотогава нямаше ли секретни и сепаративни контакти в Швейцария? А храбрият едноок майор Ерих фон Щаунфенберг не искаше ли мир с англо-американците, за да се разправи с руснаците и французите? Ако е за приятелство, връзката между върховния главнокомандващ на СССР и двамата атлантически лидери в опредени моменти стигаше до интимна лична симпатия. Словесните ласкателства на Рузвелт и Чърчил спрямо Вожда и Учителя по време на войната бяха близки до всевъзможните подмазвачества, чувани на партийни конгреси в Кремъл или от представителите на "братските компартии". По време на войната в Холивуд бе изработен сладникав игрален филм за добродушния "Чичо Джо". А само в резултат на Ялта и Потсдам ли се появиха или укрепиха диктаторски режими по света? Цяла Южна Америка почти век остана диктаторска зона, без това да е предизвикано от териториалните апетити на Сталин. Там тях ги инсталираше някой друг! Режимът на Кастро бе допуснат по-късно, просто защото в началото още не се знаеше неговият външнополитически курс. Елементарни съпоставителни истини, в които няма само злодеи и само ангели. А ако някой днес му е неудобно да ги напомни, има просто обяснение - него терзаят спомени от предишни докарвачески престаравания, които са били точно обратната крайност и на които сме се смеели с по-голяма охота, отколкото на сегашните.
В историческите летописи често срещаме изкуствено героизиране на предците и техните дела. Ренесансът преувеличаваше обаянието на античните стойности като укор към средновековната неподвижност и нейните институции. Встъпителната лекция на сър Хю Тревър-Роупър, произведен в лорд Дейкър, лансира становището, че онези научни изследвания, които се четат само между професионалните историци, нямат особена стойност. Този екстравагантен упрек настоява за други методи в равномерното осмисляне на историческия опит. Все пак история повече се чете, отколкото пише. Това убеждение е интуитивно споделено от Джефри Елтън - метежния предшественик на лорд Дейкър. В предговора към седмото издание на знаменитата си книга "The Practice of History" той мимоходом отбелязва, че нищо от предишния текст не е променено , освен поправянето на няколко фактологични грешки! Така, само фактологични грешки.Толкова той им е обръщал внимание. Това би разгневило нашенски буквояд. Не съм видял или чел некадърник, който да е обвиняван във фактографска неточност. Как биха се разпенили тези педанти на числото, ако разберат, че първото вдъхновение за историческата приемственост, дошло във въображението на младия А.Тойнби, се появило тогава, когато по собствените му спомени видял край "Ориент експрес" български селяни в шапки от лисича кожа. Но шапките били от овча кожа! Каква скандална неточност за търсачите на фрагментарни подробности. А Тойнби се е отнесъл с демонстративно пренебрежение към цифровия израз на историческата философия.
Подвизите, битките, изобретенията, доблестта, всичко онова, което славим или осъждаме, не е в такъв стерилен пакет, както го приемаме от славните легенди или травматичните трагедии. Дотегналото вече оплакване, че политическите дейци "не слушат" историците невинаги е основателно. Защото всичко градивно и трайно на този свят е постигнато чрез скъсване с традицията, значи с пренебрегване на исторически опит. Някой решава, че "може и иначе", въпреки съветите, че така не може. Повечето политически идеологии възпроизвеждат императивните предразсъдъци от миналото, но под друго име и с друго начало. Понякога дори и идейната фризура е издайнически същата. Цялата разлика лежи в целите и носителите на спасителните идеи. Ако не друго, историята ни учи, че злодеите и негодниците никога не свършват. Защото тяхната хранителна среда са именно онези добри и доверчиви наивници, които приемат преувеличения или омаловажавания. Все с факти. Те в еднаква степен лежат в основата на масовите заблуди, които обикновено откриваме твърде късно. Затова нека не проповядваме удобната глупост, че политиката е само съобразяване с реалностите. Не, стойностната политика означава промяна на реалностите!
Проф. Андрей Пантев
Монитор, 11.05
), - няма начин покрай другото да не се обслужи някоя и друга политическа цел.
Comment