Георги ГАНЕВ, Център за либерални стратегии*
В рамките на няколко години след 1989 г. марксизмът изчезна от публичното пространство на България, заменен от пазарно-демократична идеология. Изчезването на набор от идеи от публичното пространство и от политиката обаче не означава непременно изчезване от обществото като цяло. Напълно е възможно марксизмът, вероятно като отломки от различни постановки, все още да живее в общественото съзнание в България. Можем ли да открием тези отломки днес? Отговорът е да, макар и косвено.
Поради сложността и инертността на процеса на обществено познание е нормално на моменти да има разминаване между обществени възприятия и реален опит. В тези случаи въпреки наличието на промени в действителността обществото не е склонно да промени своите възприятия и оценки за нея. Възможността за подобно разминаване с опита (experience gap) на обществено равнище се дължи на факта, че обяснителните модели, които хората използват при възприемане и тълкуване на действителността, отразяват само част от нейната сложност и се променят бавно. Ако има някакви останки от марксизма в обяснителните модели на хората в България, мястото те да бъдат открити са именно някакви разминавания с опита.
Българският преход след повратната за стопанството 1997 г. съдържа поредица от данни, които могат да бъдат определени като
Разминаване с опита
Първото е макроикономическо и се съдържа в оценката на обществото за развитието на страната. Данните са ясни - в продължение на близо 8 години (1997 - 2004 г.) българската икономика расте стабилно. Същевременно нивото на оптимизъм за бъдещето на страната отбелязва почти равномерен спад от около 40% през 1998 до под 20% през 2003 г.
Второто разминаване е микроикономическо. В продължение на 8 години стопанското взаимодействие между хората в България успява да доведе до създаване на повече и по-добри блага. Същевременно различни национално представителни допитвания сочат, че над половината от българите са съгласни с твърдението, че стопанското взаимодействие винаги е игра с нулев резултат, при която печалбата за едни е неизменно загуба за други.
Третото разминаване с опита е свързано с възприятията за корупция. Двете съществуващи измервания на нивата на корупция в България сочат забележим спад в корупционността на средата между 1998 и 2004 г. Същевременно социологически данни сочат, че възприятията и очакванията за разпространеност на корупцията в обществото са високи с тенденция към покачване.
Наличието на тези три примера дава възможност да се провери дали съществува набор от идеи, който да може да ги обясни. За целта са очертани две обяснителни рамки, които да бъдат сравнявани. Техни основни градивни камъни са две алтернативни теории за стойността, характерни съответно за марксизма и за идеологията на пазарната демокрация.
Марксизмът почива на трудовата теория за стойността. Според нея стойността на благата се дължи изцяло на количеството вложен в създаването им труд и всеки би трябвало да бъде възнаграждаван според труда. Но има цяла класа хора, собственици на средства за производство, които получават, без да се трудят. Според марксизма това става с кражба от работниците. В тази рамка частната собственост, пазарите и конкуренцията са средство за кражба.
Пазарната демокрация от своя страна се основава на пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея единствената адекватна мярка за стойността на благата е тяхната пазарна цена, получена при доброволна конкурентна размяна. За да може пазарната цена да служи за мярка на стойността, наличието на частна собственост, пазари и конкуренция е насъщно.
Тези алтернативни теории на стойността могат да бъдат сравнявани по способността им да обяснят вече описаните три разминавания с опита в България.
Ако приемем, че достатъчно хора в България все още възприемат марксическата трудова теория за стойността, макроикономическото разминаване може да бъде незабавно обяснено. Внимателният анализ
на българския песимизъм показва, че той може да бъде обяснен с разминаване между това, което хората си представят като необходимо за истински икономически растеж, и реалния растеж, който се случва. Респондентите в допитванията ясно очертават кое според тях е „валиден” стопански растеж - огромни предприятия, комини, тежка индустрия. Тази картина е пряко следствие на марксистката теория за стойността: тежката индустрия е въплъщение на „минал труд”, единственото, което има някаква стойност. Същевременно днешният български растеж е генериран другаде - в услугите и леката промишленост. Според хората подобен растеж е неудържим и той неминуемо ще се срине, което
Поражда песимизъм
До обратния извод би стигнал човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея инвестициите също са изключително важно условие за растеж, но няма никаква необходимост те непременно да са във формата на огромни и видими купчини минал труд, нито да са в предварително определени стопански сектори.
Пазарно-ценовата теория за стойността не може да обясни и микроикономическото разминаване. Според нея стопанските субекти могат да насочат усилията си както към интеракции с нулев резултат, така и към взаимодействие с положителен резултат.
Не така стоят нещата с хората, които вярват в трудовата теория за стойността. Доколкото количеството минал и настоящ труд е зададено отвън - исторически и демографски, значи и общо благата са дадени отвън и единственият въпрос е за тяхното разпределение. За хора, вярващи в това, убедеността в нулевата сума е не само естествена, но и резистентна на противоречащи и сигнали от действителността - всяко намаляване или увеличаване на личното благосъстояние може да бъде разказано като увеличаване или намаляване на краденето от някой друг.
Това в голяма степен обяснява и разминаването между действителност и корупционни възприятия в България. За вярващите в трудовата теория за стойността частната собственост е кражба, значи приватизацията е кражба по определение, и то кражба от държавата, което е самата дефиниция на термина корупция. Щом приватизацията е корупция, колкото по-частно и пазарно е стопанството, толкова по-корумпирана е страната.
Подобна логика е невъзможна за човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Там частната собственост и инициатива са необходими, приватизацията е желателна, а подкупите са институционална слабост.
В обобщение и трите разминавания с опита, разгледани тук, могат да бъдат обяснени с трудовата теория за стойността като основа на умствените модели на хората и не могат да бъдат обяснени с пазарно-ценовата теория. Изглежда, че основополагащата за марксизма трудова теория за стойността още присъства в умовете на значителен брой българи и това присъствие вероятно продължава да причинява разломи между действителност и обществени възприятия.
Това разминаване с опита води до два значителни обществени риска. Първо, то води до песимизъм, който засяга решенията и поведението на стопанските субекти в посока по-ниски спестявания, и тежи на дългосрочната способност на икономиката да расте. Второ, то води до намалена обществена подкрепа за пазарни реформи, защото техните положителни резултати са невидими във възприетата от много хора обяснителна рамка. Така важни промени като приватизация, либерализация, институционално изграждане започват да зависят само от условия, поставяни на България отвън - от Европейския съюз и от международните финансови институции. Това прави процеса на реформи (и оттам на растеж) неустойчив и уврежда демократичната легитимност на българската политическа система.
В рамките на няколко години след 1989 г. марксизмът изчезна от публичното пространство на България, заменен от пазарно-демократична идеология. Изчезването на набор от идеи от публичното пространство и от политиката обаче не означава непременно изчезване от обществото като цяло. Напълно е възможно марксизмът, вероятно като отломки от различни постановки, все още да живее в общественото съзнание в България. Можем ли да открием тези отломки днес? Отговорът е да, макар и косвено.
Поради сложността и инертността на процеса на обществено познание е нормално на моменти да има разминаване между обществени възприятия и реален опит. В тези случаи въпреки наличието на промени в действителността обществото не е склонно да промени своите възприятия и оценки за нея. Възможността за подобно разминаване с опита (experience gap) на обществено равнище се дължи на факта, че обяснителните модели, които хората използват при възприемане и тълкуване на действителността, отразяват само част от нейната сложност и се променят бавно. Ако има някакви останки от марксизма в обяснителните модели на хората в България, мястото те да бъдат открити са именно някакви разминавания с опита.
Българският преход след повратната за стопанството 1997 г. съдържа поредица от данни, които могат да бъдат определени като
Разминаване с опита
Първото е макроикономическо и се съдържа в оценката на обществото за развитието на страната. Данните са ясни - в продължение на близо 8 години (1997 - 2004 г.) българската икономика расте стабилно. Същевременно нивото на оптимизъм за бъдещето на страната отбелязва почти равномерен спад от около 40% през 1998 до под 20% през 2003 г.
Второто разминаване е микроикономическо. В продължение на 8 години стопанското взаимодействие между хората в България успява да доведе до създаване на повече и по-добри блага. Същевременно различни национално представителни допитвания сочат, че над половината от българите са съгласни с твърдението, че стопанското взаимодействие винаги е игра с нулев резултат, при която печалбата за едни е неизменно загуба за други.
Третото разминаване с опита е свързано с възприятията за корупция. Двете съществуващи измервания на нивата на корупция в България сочат забележим спад в корупционността на средата между 1998 и 2004 г. Същевременно социологически данни сочат, че възприятията и очакванията за разпространеност на корупцията в обществото са високи с тенденция към покачване.
Наличието на тези три примера дава възможност да се провери дали съществува набор от идеи, който да може да ги обясни. За целта са очертани две обяснителни рамки, които да бъдат сравнявани. Техни основни градивни камъни са две алтернативни теории за стойността, характерни съответно за марксизма и за идеологията на пазарната демокрация.
Марксизмът почива на трудовата теория за стойността. Според нея стойността на благата се дължи изцяло на количеството вложен в създаването им труд и всеки би трябвало да бъде възнаграждаван според труда. Но има цяла класа хора, собственици на средства за производство, които получават, без да се трудят. Според марксизма това става с кражба от работниците. В тази рамка частната собственост, пазарите и конкуренцията са средство за кражба.
Пазарната демокрация от своя страна се основава на пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея единствената адекватна мярка за стойността на благата е тяхната пазарна цена, получена при доброволна конкурентна размяна. За да може пазарната цена да служи за мярка на стойността, наличието на частна собственост, пазари и конкуренция е насъщно.
Тези алтернативни теории на стойността могат да бъдат сравнявани по способността им да обяснят вече описаните три разминавания с опита в България.
Ако приемем, че достатъчно хора в България все още възприемат марксическата трудова теория за стойността, макроикономическото разминаване може да бъде незабавно обяснено. Внимателният анализ
на българския песимизъм показва, че той може да бъде обяснен с разминаване между това, което хората си представят като необходимо за истински икономически растеж, и реалния растеж, който се случва. Респондентите в допитванията ясно очертават кое според тях е „валиден” стопански растеж - огромни предприятия, комини, тежка индустрия. Тази картина е пряко следствие на марксистката теория за стойността: тежката индустрия е въплъщение на „минал труд”, единственото, което има някаква стойност. Същевременно днешният български растеж е генериран другаде - в услугите и леката промишленост. Според хората подобен растеж е неудържим и той неминуемо ще се срине, което
Поражда песимизъм
До обратния извод би стигнал човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея инвестициите също са изключително важно условие за растеж, но няма никаква необходимост те непременно да са във формата на огромни и видими купчини минал труд, нито да са в предварително определени стопански сектори.
Пазарно-ценовата теория за стойността не може да обясни и микроикономическото разминаване. Според нея стопанските субекти могат да насочат усилията си както към интеракции с нулев резултат, така и към взаимодействие с положителен резултат.
Не така стоят нещата с хората, които вярват в трудовата теория за стойността. Доколкото количеството минал и настоящ труд е зададено отвън - исторически и демографски, значи и общо благата са дадени отвън и единственият въпрос е за тяхното разпределение. За хора, вярващи в това, убедеността в нулевата сума е не само естествена, но и резистентна на противоречащи и сигнали от действителността - всяко намаляване или увеличаване на личното благосъстояние може да бъде разказано като увеличаване или намаляване на краденето от някой друг.
Това в голяма степен обяснява и разминаването между действителност и корупционни възприятия в България. За вярващите в трудовата теория за стойността частната собственост е кражба, значи приватизацията е кражба по определение, и то кражба от държавата, което е самата дефиниция на термина корупция. Щом приватизацията е корупция, колкото по-частно и пазарно е стопанството, толкова по-корумпирана е страната.
Подобна логика е невъзможна за човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Там частната собственост и инициатива са необходими, приватизацията е желателна, а подкупите са институционална слабост.
В обобщение и трите разминавания с опита, разгледани тук, могат да бъдат обяснени с трудовата теория за стойността като основа на умствените модели на хората и не могат да бъдат обяснени с пазарно-ценовата теория. Изглежда, че основополагащата за марксизма трудова теория за стойността още присъства в умовете на значителен брой българи и това присъствие вероятно продължава да причинява разломи между действителност и обществени възприятия.
Това разминаване с опита води до два значителни обществени риска. Първо, то води до песимизъм, който засяга решенията и поведението на стопанските субекти в посока по-ниски спестявания, и тежи на дългосрочната способност на икономиката да расте. Второ, то води до намалена обществена подкрепа за пазарни реформи, защото техните положителни резултати са невидими във възприетата от много хора обяснителна рамка. Така важни промени като приватизация, либерализация, институционално изграждане започват да зависят само от условия, поставяни на България отвън - от Европейския съюз и от международните финансови институции. Това прави процеса на реформи (и оттам на растеж) неустойчив и уврежда демократичната легитимност на българската политическа система.
Comment