Раз-говорът
Разговорът...
За кого пишем, кой ни чете?
(публична дискусия в „Червената къща“ с кафе и кроасани от „Онда“ събота, 12.02.2005 г., ранен обяд)
КАТЯ АТАНАСОВА: Здравейте, всички!
От името на „Капитал light“ и на в. „Капитал“ ви благодаря, че сте тук, очевидно ви е интересно това, за което ще си говорим. Ние не че знаем какво точно ще бъде то, защото всъщност темата на разговора е „Разговорът“, така че сега ще става това, което ще става.
Водещ на този разговор, който се надявам да не бъде само между нас петимата, а между всички, които присъстват, ще бъде Алексей Лазаров, който е журналист във в. „Капитал“. Въпреки че не обича да се нарича журналист и аз много харесвам това. Казва, че пише във в. „Капитал“. Всички на тази маса сме хора, по-скоро привързани, пристрастени към „Капитал light“, и за начало ще ви представя авторите на „Капитал light“, които ние много обичаме.
Ще започна с Ида Даниел. Освен че изглежда така прекрасно, Ида се занимава с няколко неща. Има две поетични книги, които по някакъв начин се забавляваха с това да се занимават с езика, с традиционния език на поезията, да се закачат с него и да го разграждат. Вижте каква дума знам?! (Весело оживление.) Освен това се занимава с театър. Завърши театрална режисура съвсем наскоро. Тук, в „Червената къща“, след седмица тя ще постави дебютното си представление. Занимава се още с реклама, копирайтър с вече дълъг стаж. Един човек, който има отношение към писането, към думите и към говоренето.
Срещу мен точно, рисуващ си или пишещ може би „Манчестър форевър“, е Димитър Павлов (смях).
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: На „М“-то съм още! (Смях.)
КАТЯ АТАНАСОВА: Димитър Павлов е освен автор на „Капитал light“ - винаги ще започвам с това, защото за нас е важно, и водещ в сутрешния блок на „Ретро радио“. Тук е пълно с негови почитателки, издавам това - като започнем от Мира, Деси Бошнакова, аз самата. Сутрин, ако искам да се заредя, пускам „Ретро радио“, чувам няколко реплики на Димитър Павлов и ми става радостно. Още какво? Пише много прекрасни кратки текстове, винаги с чувство за хумор.
До него, понеже заговорихме за смях, е Димитър Стоянович, или Дими, както го наричаме, също автор на „Капитал light“. Той основно е сценарист и за да добиете представа (защото сценаристите обикновено не са много популярни публично, което не знам дали е за добро или за зло), ще кажа, че точно той е автор на онова предаване, което аз винаги ще свързвам най-вече с него - „Пътеводител на историческия стопаджия“. То вървеше по националната телевизия и може би е най-доброто предаване от този тип, което пом*ня. Продължава да е сценарист. Мисля, че току-що ще завърши пълнометражен документален филм за д-р Кръстев, режисиран от Христо Живков. Ироник по душа и природа.
До мен отляво е Богдан Русев. Освен че е приятел, той е един от любимите автори на „Капитал light“ и е може би с най-дълъг стаж от всички нас в правенето на списания. Беше главен редактор на „Егоист“, главен редактор на „Една седмица в София“, редактор в списанието на „Мтел“, сценарист на „Рекламна пауза“, редактор „Мисии“ в „Биг брадър“, понастоящем - копирайтър в рекламна агенция „Огилви“. Не знам още какво да кажа… (Шум и реплики в залата, смях.) Ще кажат, че те „пробутвам“, ама накрая е най-важното, това, на което Богдан особено държи - той пише. Пише книги. Освен на романа „Дванадесет приказки от Белегаст“, който излезе съвсем наскоро, е автор на сборника, да кажем, с кибер-пънк разкази „Електрочакра“ и на знам ли колко книги-игри, 30?
БОГДАН РУСЕВ: Да, 32!
КАТЯ АТАНАСОВА: Ти си много популярен! Ужас!
Аз се казвам Катя Атанасова и съм редактор в „Капитал light“. Радвам се, че всички сте тук!
монолог или диалог
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Като ходех на уроци, за да вляза в университета, моят учител по литература ми беше дал едно универсално изречение за започване на всяка една тема, а именно, че така предложената тема предполага много равнища на интерпретация, които могат да се открият на различни нива от нейната многопластова смислова структура. (Смях.) Той после стана министър на образованието, може би сте го чували, а аз въпреки него влязох в университета, от което пък не знам дали имаше някаква полза. Все едно! В опита си да разбера тази тема съм я разбил на три по-малки въпроса.
Според мен първият подвъпрос на темата „Можем ли да разговаряме“ е имаме ли какво да кажем, след това знаем ли как да го кажем и има ли кой да ни чуе. По отношение на журналистиката и масовите комуникации според мен последният въпрос трябва да е първи - знаем ли на кого говорим и как разбираме какво го интересува, според мен е първият въпрос, който журналистите би трябвало да си задават. Доскоро мислех, че това важи само за журналистиката, но бях много - не мога да кажа приятно или неприятно - изненадан от едно интервю на Ли Чайлд, един американски автор, който в интервюто благодари на социологическата си агенция за това, че му е провела много хубави фокус групи, които му дали възможност да разбере какво мислят неговите читатели, така че това нещо не важи само за журналистиката и ми се искаше да започнем оттук - как вие, като пишете, разбирате за кого пишете и какво ги вълнува тези хора?
БОГДАН РУСЕВ: Може ли аз да кажа, защото съм превеждал Ли Чайлд? (Смях.) Това не беше нагласено!
Според мен има огромна разлика между начина на писане, който се осъществява в една такава среда, в която пише Ли Чайлд, където наистина за всяко нещо си има човек, който това работи, и можеш с голяма точност да прецениш от своя пазар от няколко десетки милиона души кои от какво точно ще се интересуват, и нашата. Но това, което аз адски много уважавам в горе-долу всички места, където съм работил, и което съм научил там е, че на човек абсолютно не трябва да му пука кой ще го прочете. В смисъл, че колкото по-остра и по-брутална е тази позиция, толкова по-добре работи. Никакви компромиси! Просто правиш нещата само за себе си. Ако са ти интересни на теб, винаги се намира и още някой, на когото да са интересни, и това някак си внушава някаква искреност, която пък на свой ред внушава уважение и т.н. Според мен целият този интерес към публиката е болезнен. Ние, така или иначе, хайде, не ние, а аз, си имаме предостатъчно проблеми и комплекси, щом изобщо сме се хванали с писане и с публично говорене, така че няма какво да се занимаваме със сходните явления и при другите хора.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Ремарк има една такава мисъл, че ако му е интересно на писателя да пише, на читателя след това му е интересно да чете, но аз винаги съм си мислил, че това се отнася по-скоро за литературата, а не за някакъв тип по-комерсиална комуникация като журналистиката.
БОГДАН РУСЕВ: Ние слагаме ли още разлика между тях?
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: По някакъв начин да. Какво е според теб?
БОГДАН РУСЕВ: Според мен няма разлика. Това е като гравитацията, не съм се замислял.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз с Богдан искам да не се съглася, защото все пак писането не съм сигурен дали е самозадоволяване, както излиза.
БОГДАН РУСЕВ: Не е съвсем така. Виж колко човека те четат после.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз не знам колко човека ме четат, не ги познавам. И затова си мисля, че все пак трябва да имаш някаква посока на писането - към хора, които изпитват потребност да видят нещо, което ти си написал, защото ти пишеш по определен начин и ти все пак ги познаваш тези хора. Да кажем, те са с чувство за хумор или те са сноби, или друго.
БОГДАН РУСЕВ: Аз знам трима-четирима от тях, които са ми като представителна извадка. Те са ми приятели и ме четат.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Защото някога ти пишеш едно нещо, което на теб ти създава изцяло удоволствие, и от тази гледна точка съм склонен донякъде да се съглася с Богдан, че аз дори не съм си мислил понякога кой ме чете. Когато пишеш, нещо преди всичко то е, за да ти направи удоволствие на теб.
ИДА ДАНИЕЛ: И сега аз, понеже така се оказа, че през последните години писах всякакви видове текстове, както се спомена. Започнах със стихотворения или парчета, както на мен ми харесва да се наричат, и там аз бях сигурна, че ги пиша за всички хора и че всеки един човек би се радвал да попадне срещу този текст, защото те са писани с радост и са покана за някакъв вид игра. И бях много изненадана, когато се оказа, че полека-лека много малко хора хващат пътеката към тази игра. Т.е. оказа се, че тези неща са написани така, че входът много дълго се търси и примерно някой по средата се отказва да го намери. След това попаднах в рекламна агенция, където има един дълъг период, в който, преди да се измисли кампанията, точно това се търси - на кого говориш. И се оказа много интересно да си представиш различните портрети на хората, на които говориш. И тогава трябваше да се науча да говоря по различни начини на тези различни хора. А сега това, което се случва в „Капитал light“, много прилича на това, което Богдан каза - това са неща, които мен дълбоко ме занимават. Много искам да ги изнеса от себе си и искам да ги сложа някъде. Ако някой иска да ги прочете - да ги чете.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Добре, тогава има ли разговор според вас или е по-скоро някакъв монолог, в който вие си казвате какво си мислите и някакви други хора го четат?
ИДА ДАНИЕЛ: При мен се получава дълъг вътрешен диалог, преди да излезе това, така че наистина не знам.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз си мисля, че… Дали го признаваме или не, всеки от нас има някакъв неосъзнаван образ на читателя си. Ето, Богдан и Ида някак си имат тази нагласа. Аз също не мога да кажа, че сядам да пиша и си представям как ме четат примерно 20 човека мои студенти или колегите ми от „Капитал“, които много добре познавам, с които си говоря, или моите приятели, с които се виждам всяка вечер. Те ме четат, наистина, знам това, но не си го представям и въпреки всичко някак си винаги усещам нещо като изискване. Някакви рамки, в които сам се вкарваш.
В този смисъл си мисля, че съзнателно или не, разбира се, хората, които пишат, както и ние в „Капитал light“, при всички случаи отчитат някаква аудитория. Този читател може да е много имагинерен, може да е конкретен, но наистина си мисля, че има някой, за когото пишем, въпреки че съм съгласна с Богдан и с Ида и настоявам на това, че ако ти не започнеш да пишеш от себе си, няма да се получи. И ти при всички случаи можеш да бъдеш силен, как да кажа, страстен, ако минаваш през някакъв собствен опит или някакво собствено преживяване. Но оттам нататък все повече в писането то ти се изплъзва, то става все повече не за теб, и когато стигне до читателя, то е друго, то не е наше.
БОГДАН РУСЕВ: Аз се сетих за нещо, което не знам дали изобщо има връзка с главния мозък, но тази агенция, за която работя в момента, има един основател, който се цитира до ден днешен, и някои неща, които е казал през 50-те, но той е казал по отношение на рекламата, което според мен може да се приложи и за много други комуникации, че
ако не можеш да продадеш себе си, нищо не можеш да продадеш!
Т.е., ако ти не си интересен, е много малко вероятно да напишеш или кажеш нещо интересно.
ИДА ДАНИЕЛ: Обаче никога не можеш да знаеш дали някой е интересен всъщност.
КАТЯ АТАНАСОВА: Това става ясно, когато си говориш с него. В този смисъл писането е пак вид разговор.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: (от публиката): Кой е идеалният читател?
БОГДАН РУСЕВ: Ами тя е на 19, социология - първи курс, 180 см е висока, много слаба, брюнетка.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Какво харесва?
БОГДАН РУСЕВ: Мен! (Смях.)
КАТЯ АТАНАСОВА: Може би е идеален слушател, но да включим Димитър Павлов, защото той е радиочовек.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Аз съм си мислил между другото, за себе си и не съм можел да си отговоря на този въпрос. Това, което правя сутрин, просто го правя всеки ден, гледайки някакви рейтинги, някакви пийпълметри, от които технологии за съжаление няма къде да избягаш. Колкото и да не ми се е искало, аз съм се опитвал да си представя най-малкото някакви такива хора, но много бързо се отказах, защото в това според мен няма смисъл. За мен е важно аз да се забавлявам с това, което правя преди всичко. Оттам нататък смятам, че аз, ако се забавлявам, това се усеща. Аз, ако престана да се забавлявам, просто ще престана да правя това нещо, тъй като няма да ми е интересно на самия мен, наистина.
ИДА Даниел: Аз се сетих в момента за една максима, която казва, че
удоволствието е заразително
В смисъл, ако успееш да излъчиш удоволствие… Не става дума, че текстът задължително трябва да носи самият той забавление или темата му да те води натам, но това удоволствие от споделянето може би е заразително и е важно за текста и за общуването.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз съм съгласен, че писането е повече или по-малко една занаятчийска работа, затова ти тръгваш от някаква идея, нещо ти е приятно, имаш някаква тема, както в „Капитал Light" има теми - примерно „Пазаруването“. От пазаруването аз лично не мога да направя някаква гениална разработка, защото ненавиждам да пазарувам. (Смях.) И аз си измислям нещо, то на мен ми доставя удоволствие и влизам в тази тема.
ИДА ДАНИЕЛ: Аз не говоря за удоволствие за самия тебе. Популярен въпрос е изкуството е ли самозадоволяване или е за публиката и ако е за публиката, тогава не е ли подмазване? Всъщност къде точно е границата и какво трябва се получи. А това удоволствие, за което аз ти говоря, е чувството, че си вършиш добре работата, че този занаят го владееш, че си достигнал нещо, което в мечтите си - дълбоките и тайни, можеш да наречеш магия например. Тоест това е удовлетворение и удоволствие и то не е самозадоволяване, защото ти го правиш то да бъде хубаво, за да може да бъде употребено с добро чувство.
БОГДАН РУСЕВ: Не е случайно, че думата за занаята на много езици е свързана много пряко с корените на думите, от които са думите за магия и за разни такива неща, защото между двете може би няма чак такава голяма разлика. И аз много често употребявам за писането си и за писането на разни хора, които ми харесва как пишат глаголи, които са за физическо движение, в смисъл „да праснеш едно интервю с някого“ или друго… Това си е точно занаят, в смисъл ти знаеш едва ли не за колко часа можеш да напишеш текст за пазаруването в „Капитал Light“ - факт. В смисъл знаеш колко лева ще вземеш за него и горе-долу знаеш какво ще се хареса, но това в никакъв случай не изключва кефа да го направиш за пореден път и то е като удоволствието от някакви физически движения или примерно от шофирането или нещо от този род. Просто се кефиш колко си добър в нещо. Е, не слизат музи като Кайли Миноуг с небесни песни, но е готино, като удариш ентъра за пореден път и си вкарал още един абзац. Мен много ме кефи това усещане. Ако ти е омръзнало писането, тогава ти е омръзнал животът, грубо казано. И включително и за шопинга, когато Катя ми каза - хайде да напишеш тук един текст за шопинга и аз бях в шок. Шопинг?! Аз много мразя да пазарувам, ходя само с други хора да пазарувам, защото се чувствам неудобно от продавачките, в смисъл че при мен е наистина комплекс това, и просто седнах, и се оказа, че имало какво да се направи, самият начин на преодоляване на тази съпротива е малко като да скочиш, защото те е било страх да го направиш. Не, адски е пресилено! В смисъл че е готино да се преодоляваш дори когато малко те мързи или темата не ти е много интересна, и да намериш нещото.
Както е готино всяка сутрин да ставаш и да имаш за какво да ставаш!
писането - пазарно или авторско?
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Нали точно за това говорим, че съчетаваш комерсиалната част от работата си с удоволствието от писането.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Защо комерсиалната част страда и не е удоволствие, защо се смята, че комерсиалното е лошо, а другото - хубаво? Дали просто не е само различно?
БОГДАН РУСЕВ: Подозирам, че при всички нас, които живеем в градове, комерсиалното е неотделимо от удоволствието. Ти не можеш да отидеш някъде и да се направиш на нищо с ирландско уиски, без да си платиш за него! Парите са нещото, което се движи между нас постоянно и трябва да ги имаш…
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Не, ясно! Просто исках да кажа, че не е задължително да има такова разграничение между писане за пари и писане за удоволствие. Писането за удоволствие също може да се плаща и по-скоро трябва да се плаща.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз мисля, че има все още налагащо се, и то от началото на по-миналия век още, по различни причини, разграничение между писането за вестници и списания и писането на големите книги. Обикновено, като се каже писател, се разбира човек, който е написал роман или има публикувани книги с разкази, ето, като Богдан Русев, а пък ние на практика се наричаме журналисти, въпреки че аз също като Алекс никак не обичам това определение. Предпочитам да бъда наречена човек, който пише. Но за една широка читателска аудитория сигурно е трудно да преодолее разграничението между това, че пишеш в списание, пишеш някакви неща като „Шопинг“ или „Пътуване“, или пък сядаш и написваш романа на живота си, в който се случват някакви неща, които могат да се случат винаги, по всяко време и т.н. Мисля, че това на никого от нас тук не му пречи, няма такова усещане, но по принцип, ако така се гледа на писането, би било проблем на възприемането на текстовете и проблем на комуникацията с читателя.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз упорствам за това, че именно защото всеки започва и първоначално идеята му е, че пише за себе си, за собствено удоволствие и чак след това за читателите има проблем на всички пишещи в България. Има го за тези, които смятат, че пишат добре и са с нагласата, че аз съм на едно по-високо ниво от теб и по някакъв начин с това, което напиша, колкото е по-неразбираемо, толкова по-доб*ре за мен, това е моето удоволствие. Аз пиша на много висок тон и читателят изглежда като идиот. Той чете и стига до една дума, а аз използвам „алиенирам“ вместо „отчуждавам“ или примерно „вътретекстовото послание на послефактовата случка“ и става някакво безумие… Понякога има някакви текстове, които примерно само група руски учени могат да ги разберат… (Смях.) Между другото и в „Капитал Light“ ги намирам понякога. Ето, казвам си го съвсем откровено. Така е!
КАТЯ АТАНАСОВА: И спират да те четат в един момент…
ДЕСИСЛАВА БОШНАКОВА: Дискусията беше как разговаряме, а стана как пишем. Означава ли това, че, пишейки, говорим или, говорейки, пишем, или има разлика? Аз исках да кажа, че аз пък, като се готвех за университета, ми казваха от време на време, през десет изречения да повтарям заглавието на темата, за да бъде концентрирано. (Смях.) Аз много обичам писането и то е наистина според мен преди всичко индивидуално удоволствие, преди да стигне до другите, но на мен наистина ми е интересно умеем ли да говорим. Защото, освен че пиша, аз преподавам и пъблик рилейшънс, където основното и най-важното е да можем да говорим и да общуваме. Можем ли да говорим помежду си в България?
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Въпросът за разговора е свързан с това, за което си говорим до момента, защото ти, ако не знаеш за кого пишеш и какво интересува тези хора, то това не е точно разговор. То е монолог. Ти хвърляш някакви твои мисли, които, ако вълнуват някакви хора - те ги четат, ако не - няма. Работата е леко хаотична, според мен, така че не мисля, че сме избягали от темата.
писането като покана за разговор
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз също мисля, че въобще не сме избягали от темата, защото писането е вид покана за разговор. В смисъл - идеята, че ти пишеш, имаш читател, а ние всички имаме читатели, е по някакъв начин покана за разговор, а дано да се случва разговор между една аудитория и друга аудитория. Въпросът е обаче дали не започва всичко от това на какъв език пишем. И не толкова за конкретната лексика и дали ще използваме „текст“ или „дискурс“, а по-скоро наистина дали това е един език, който днес говорим, дали е един език, който голяма общност от хора разбира. Сега аз подреждам някакви изречения, някак си се надявам, че всички тук ме разбират какво казвам, но би могло и да не е така. Ние пишем на един език и как разбираме, че нашият език се владее от другите, като пишем?
БОГДАН РУСЕВ: Най-малкото защото ти общуваш с такива хора, които са сигурни, че го владеят този език, и не знам, може би аз те разбрах малко накриво, но този процес според мен се саморегулира по най-простия възможен начин. Това е, ако отидем на ниво на обикновен разговор на купон дори, в момента, в който ти спреш да си интересен на човека, той отива да си вземе още нещо за пиене или лекичко изведнъж започва да му се танцува много и просто разговорът прекъсва.
Същото се случва и на други места. Примерно на един преподавател спират да му идват на лекции, защото не е интересен, после читателите спират да те четат.
ВЪПРОС ОТ ПУБЛИКАТА: Читателят ли избира автора или авторът избира читателите?
КАТЯ АТАНАСОВА: Преди да направим промени в „Капитал Light“, ние, разбира се, направихме нещо много просто, което би трябвало да се направи. Доверихме се на хората, които се занимават с това. Направихме анкета, социологическо проучване за това кой ни чете, какво чете по принцип, възрастови особености, някакъв демографски профил на нашия читател, този не идеален, но среден образ на читателя, какво предпочита, защо го предпочита и т.н.
При всички случаи това беше основното, от което тръгнахме, за да променяме нещо. Винаги, когато правиш някакво издание, което и да е то, ти тръгваш отнякъде и си представяш за кого пишеш. Това после вече става формат, това е гадна дума, която аз също не обичам. Но влиза в теб по някакъв начин. Аз съм човек, който изключително държи на удоволствието от писането. Смея да кажа, че съм индивидуалист, но така или иначе, вече съз*навам, че сядам пред компютъра и си казвам: добре, но аз пиша за еди-кои си хора. И пак ми се включва удоволствието и всичко останало, но така или иначе, отчитам винаги, че ще ме четат примерно 25 хиляди души, които четат в. „Капитал“, а не примерно петимата човека, с които бих отишла на научни конференции.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Може би да попитам Катя, малко остро ще прозвучи въпросът ми: малко идеалистичното отношение на авторите не се ли дължи до известна степен на това, че „Капитал light“ е притурка, тоест тиражите му се определят от вестника, а не от съдържанието на самото приложение.
КАТЯ АТАНАСОВА: Въпросът е ужасно важен и много коректен, въобще не е агресивен. „Капитал Light“ точно в това е неговата особеност, е приложение на в. „Капитал“ и в този смисъл аз не се срамувам да го кажа, а предполагам, че така е с всички останали, които работят в изданието и са тук, че ние имаме ракета носител. Точно така е! И това ти носи предимства и недостатъци.
Недостатъкът е този, че не можем да изглеждаме като едно голямо списание - с голям обем, лъскаво, красиво, както изглеждат други издания. Нямаме достатъчно пространство и, разбира се, сме приложение в целия смисъл на тази дума. Искам да поканя обаче да видите нашата изложба. Големите европейски и световни вестници всички те имат уикенд приложения. И като формат са същите. Мисля, че има бум на уикенд приложенията. От друга страна, имаме известна свобода. Въпросът е как я използваме. Значи, ние можем да бъдем абсолютно свободни, безконтролно свободни в писането си, но не се възползваме. Това е самоконтролът на пишещия и нека да отговоря и на Калина - нищо, че изглеждаме хора, които настояват на това, че започват от удоволствието - така е, но ние всички, повярвайте, дълбоко отчитаме читателя си и всъщност някак си го обичаме.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Аз пък никога поне не съм разглеждал „Капитал light“ като приложение. За мен то си е част от вестника. Много хора купуват вестника заради притурките, други го купуват заради секцията „Икономика“, други - заради секцията „Семеен капитал“, трети - заради друго.
ОТ ПУБЛИКАТА: Въпросът ми е „Капитал light“ опитва ли се да следва читателската група на вестника, или придърпва други читатели и е адресиран и към други хора, извън вестника?
КАТЯ АТАНАСОВА: И двете. Но все пак настоявам на това, че се опитва да привлече и други хора, и то по-скоро младата аудитория, не само бизнес и икономически ориентираните хора, които са основните читатели на вестника.
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: В каква степен съществува рискът хората като вас, които пишат за подобен тип издания, в един момент да заприличат на хора, които са влезли в един
супермаркет от думи
напълнили са си кошницата, излезли са оттам и в общи линии се опитват да боравят само с тях.
Защото, аз съм съгласна с Алекс, че има две нива на писане, и това писане, което вие упражнявате, е бързият тип литература, която, за съжаление, има и доста кратък живот. Освен това как се зареждате, когато пишете подобни текстове, защото за мен това е много важен въпрос.
БОГДАН РУСЕВ: Аз мисля, че ние очевидно четем много, в смисъл, че четем повече от средния читател, защото това ни е работата. И оттам се зареждаме. Аз лично ходя всяка седмица, за да пазарувам от този супермаркет и установявам, че има нови и нови неща, които ми харесват. Което не е лошо и ако можеш да си чопнеш нещо... (Смях.)
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: Използвах тази метафора за супермаркет от думи, където отиваш, пазаруваш си, трупаш много, за да можеш да дадеш след това, защото в крайна сметка аудиторията ти е свикнала да очаква нещо от теб, обаче какъв е рискът, от друга страна, да започнеш да се автоцитираш?
БОГДАН РУСЕВ: Пак зависи от мястото, където ходиш да пазаруваш. Който се интересува от новите неща и проявява добър вкус при пазаруването, това е една много добра основа, на която построяваш своите текстове. Да речем, че ходим в „Била“ на думите“ просто имаш толкова по-голяма възможност да сготвиш трюфели със синьо сирене, колкото по-добре можеш да пазаруваш. Това, че аз чета много, според мен също така е гаранция на това, че никога няма да се капсулирам - това, за което ти говориш за високопарното писане и други такива неща. Аз просто чета някакви неща и, искам или не, подсъзнателно се сравнявам с тях и виждам как го правят хората, и при това при едно добро пазаруване.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз не намирам нищо лошо в автоцитирането. По-скоро мисля, че Весислава искаше или поне ми подхвърли нещо, на което аз много държа и което ми хрумна като пътувах насам. Всъщност, ако искаш да говориш добре със своя читател, ти трябва да си сигурен, че той те познава. Един от начините да бъдеш разпознат е начинът, по който пишеш. Аз примерно се самоцитирам много често и не мисля, че това е лошо. А всъщност ние всички цитираме непрекъснато неща, независимо дали си го признаваме или не. Всички сме цитиращи хора. А е въпрос и на стил. И си мисля, че едно от хубавите неща е да отвориш едно списание - аз бих искала да ми се случи, не смея да кажа, че съм стигнала дотам, да отвори някой едно списание, там да го няма моето име, но този, който го е прочел, да каже: това май е Катя.
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: Добре, а тогава как да се разпознава за кого пишеш, защото това наистина е важен въпрос и някак ми се струва, че пак се бяга от него, защото всички вие сте автори не само в едно издание. Аз съм срещала ваши текстове и в други издания, така че би трябвало да се прави разлика между това как пишеш за „Капитал light“ и как пишеш за друг тип издания.
ИДА ДАНИЕЛ: Тук, освен че ние трябва да решим как да пишем, има някакъв тип отговорности в този, който решава формата на изданието - дали ще те покани, защото счита, че неговата публика има нужда от човека, който говори за тези неща, говори за тях по този начин и би бил интересен на тях. Все пак ние сме освен занаятчии и наемници. Нещо такова, тоест отговорността у нас е да напишем текст, който считаме, че говори. На кого говори - може би отговорността е повече в редактора. Не е изцяло наша.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Добре, а как се избират темите - дали понякога на вас ви хрумват някои неща, или ви се възлагат теми? И точно затова - каква е отговорността на редактора? Аз се притеснявам за това какво ще е интересно на хората да прочетат.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Миналата седмица, когато Катя ми беше казала да напиша за бялото някакви неща, аз попаднах в един ад - какво бяло? Седнах и се чудих колко са белите неща - бяло сладко, бяло сирене, да не влизам във вулгарни теми и т.н. И минавам по „Шишман“, и точно пред 7-о училище един мъртвопиян мъж дърпаше едно детенце и му крещеше нещо и аз си викам: ами сега, ако трябва, просто ще се помогне на детето, ако този човек му обърше един шамар, но все пак беше очевидно, че те са баща и син. Завивайки по „Венелин“, този мъж само застана и изкрещя на детето: „Мартине, сине мой! Аз те обичам!“ и започна да му пее тази песен и му я пя до „Васил Левски“. Знам, защото тръгнах след тях. И оттам ми дойдоха всичките бели неща.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Мисля си дали да не поговорим - какво му е по-различното на модерната комуникация? С какво е по-различно писането сега от преди?
БОГДАН РУСЕВ: Най-хубавото, за което искам да благодаря на „Нокиа“ и на „Мтел“ е, че ги има SMS-ите. Това е може би най-хубавото нещо след интернет, лично за мен. Дори не и интернет, а „Гугъл“ - за начина, по който общувам, и начина, по който работя. Преди 10 години, когато започвах да превеждам, имаше невероятен проблем. Както си превеждаш, и се шибнеш в някое име или нещо, което изобщо не знаеш, и трябва примерно да ходиш до библиотеката или да пишеш до Британския съвет или де да знам къде, за да разбереш какво е това нещо и да не се изложиш. Сега това става за 0.4 сек. и със 114 хил. резултата. Това промени начина, по който работим всички. Този непрекъснат и лесен достъп до някаква база данни много улесни начина ни да разберем, защото много по-лесно вече можем да имаме примери и да си ги казваме.
А и за SMS-ите исках да кажа, че това все още дори не си даваме сметка колко е променило емоционалния ни живот и начина, по който разговаряме с близките си хора и с хората, с които евентуално ще станем близки. SMS-ите, имейлите и бързата писмена комуникация едновременно ти дават възможност да се разгърнеш в максимална степен, без никой да те прекъсва, и да се редактираш и много внимателно да прецениш посланието си, което означава, че всяка дума да си тежи на мястото и едновременно с това ти осигурява обратна връзка.
ДОРОТЕЯ МОНОВА: (от публиката): Ясно е, че
няма разговор без език
и, струва ми се, че трябваше да кажем няколко думи за езика, на който пишем. Искам да попитам авторите в „Капитал light“ какво съзнание имат те за езика, с който си служат, защото аз имам теза по въпроса за „Капитал light“ и неговия език. Езикът, който ние употребяваме в нашата междуличностна и обществена или масова комуникация е различен. Според мен „Капитал light“ прави някаква стъпка нап*ред и я направи още със самото си появяване в медиите не толкова с темите и начина, по който жанрово ги разпределя, а с езика, с който започна да си служи. Има доста личности и теми, които се появяват и в други издания, но ние предпочитаме да ги прочетем в „Капитал“.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз ще разделя отговора си на две - първата част е, разбира се, личната, моят език - този, на който аз пиша. А след това ще кажа като редактор нещо по-общо и свързано с масовата комуникация. Смятам, че за да започна да си говоря с някого, трябва да говоря на език, който говорим и разбираме и двамата. И наистина мисля, че дори и несъзнателно имам идея за това кой ме чете, затова едно от основните неща, които се опитвам да не забравям, е да казвам нещата с тези думи и по начина, по който ги казвам на улицата, когато срещна примерно Богдан или Дими или когато седнем заедно в „703“ и си говорим за последната пиеса, която е поставил Явор Гърдев, все едно. Това е що се отнася до мен. А що се отнася до общата политика и идеология на изданието, тя, разбира се, съвпада с някаква моя лична и не е случайно, че аз работя там. Значи, езикът ни е съвременен, колкото и клиширано да звучи това определение. Така или иначе, езикът, знаете всички, особено говоримият език, се развива ужасно бързо, по-бързо от писмения и ако ние искаме да разговаряме и да бъдем разбрани, би трябвало да употребяваме точно този език - говоримия, което не означава, че той е лош език или една идея по-некачествен от онзи, който ползва, както се казваше преди, художествената литература или официалният публичен език, който, разбира се, е нещо, което много по-бавно се променя. Така че нашият език е днешният, съвременният, говоримият език с цялата му променена лексика, която обаче в един момент става общосподелима. И, разбира се, още нещо, с което трябваше да започна - много ми се иска и смятам, че „Капитал light“ говори на български език.
БОГДАН РУСЕВ: Ти малко ме изпревари, защото аз щях в отговор на въпроса на какъв език пишем да отговоря, че на български с малко повече чуждици, но все пак значително по-малко чуждици, отколкото е прието. Според мен това са малко абстракции, в смисъл че малко отиваме към дискурс, ако започнем за говорим за езика като такъв, откъснат от хората, защото, ако някой трябва да даде пример, в смисъл, ако хванем когото и да е от вас и му опрем молив в главата, и искаме да даде един добър пример за журналистическо писане, най-вероятно първото нещо, което човек казва, не е примерно език, който е с еди-какви си характеристики или нещо такова, а ще каже нещо от сорта: последната статия на еди-кого си. Това не може да се отдели. А за езика на „Капитал light“ - аз лично се чувствам много комфортно в това списание, защото наистина мога да пиша така, както говоря, както примерно в момента говоря и по никакъв начин не се чувствам длъжен да се съобразявам с някакви формати, защото тези формати ние ги правим в момента.
ОТ ПУБЛИКАТА: Как избирате авторите си?
КАТЯ АТАНАСОВА: Знаех си аз, че ще стигнем до
„Убий редактора!“
(Весело оживление.)
Няма тайна в това, че авторите на всяко издание са кръг от хора, които имат по някакъв начин общи интереси. Те са среда. Има нещо чисто емоционално в избора на автора и то е харесването. Аз просто харесвам начина, по който говори Димитър Стоянович или както говори Богдан Русев, но, разбира се, оттам нататък това не означава, че оставаме до простото харесване. Оттам нататък е възможността този, който бихме обикнали и поканили за свой автор, да казва нещата на този език, който ние сме избрали за своето издание, защото наистина тук става дума за избор и за „власт“. Ние сме тези, които по някакъв начин имаме властта да избираме и избираме ето по този показател - човекът да пише на съвременен език, да разказва истории, които първо на нас ни харесват, защото няма как по друг начин да бъде, и след това, разбира се, че биха се харесвали и на нашите читатели. Общо взето, то е непрекъснато, бавно и постепенно изграждане на среда, което не означава, че имаме някаква елитарна позиция и това единствено са нашите автори - не. Това е отворена система. Има много хора, които пращат имейли, пращат свои текстове. Ние никога не сме ги виждали, но те ни харесват, т.е. те ни казват нещо, ние го разбираме и го публикуваме, за да го разберат и други.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Имам един въпрос, който се надявам, че ще открие разговора отново към основната тема. Вие говорите на някого независимо от това дали пишете текстове, водите радиопредаване или сте правили или правите телевизионно предаване. Вие говорите на някаква аудитория, тоест разговарянето не е някак си очевидно. То би трябвало да бъде предизвикано. Имате ли нужда от разговарянето и къде го търсите? Дали това разговаряне по същността на това, което пишете, се случва в кръга на вашите приятели или в тази естествена среда? И разговаряте ли с хора, които се намират извън вашето собствено „гето“ на мнения, така да го наречем?
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Това, за което попита - с какви хора. Миналата седмица в едно софийско заведение говорих с една сервитьорка. Просто ми стана много любопитен самият контакт с нея без абсолютно никакъв подтекст, просто като контакт - зверски, много, много просто момиче. Тя не говореше на български. Тя говореше на някакъв диалект, но не знам откъде, в който аз не можех да си обясня някои думи какви са. Но това беше забавното, както и начинът, по който тя обясняваше. Аз говоря между 1.30 и 2 и можете да предположите, че не е било най-интересното нещо в момента, и тя изведнъж ми казва: „Чекай, Митак! Чекай! Е, те т`ва случвало ли ти се е да си го сънувал, да имаш е такова чувство?“ И този разговор с нея ми даде много неща, когато после правих прог*рамата. Нещо друго трябваше да пиша, но просто се сетих за тази жена и викам: „Ле-ле, майко!“ Самата трактовка за нещата беше уникална. Няма къде да го чуеш другаде това. На мен ето такова общуване ми дава много. Имам нужда от общуване с такива хора от време на време.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Мисълта ми е, защото аз пак ще се върна на това дали се осъществява въобще един такъв разговор между пишещ човек и, образно казано, публиката. Според мен, общо казано, този диалог не се състои. Това, което се случва в цялост, не говоря само за „Капитал light“, а във всички издания, има едно акцентиране върху или графоманство, тоест писане за собствено удоволствие, без да има отношение към публиката, тя е объркана, аз това го повтарям отпреди малко, или пък е в една много ниска среда на писане. Въпросът пак трябва да се отнесе към хората, които в крайна сметка се занимават с писане. Според мен такава среда в България няма. Тя е измислена, както повечето неща, сфери, грубо казано, на културата.
Давам един пример, просто актуален в момента - конкурс за песен на „Евровизия“. Случва се нещо, ще се кандидатства на някакъв форум, а всъщност няма нищо. Там има някакви полуидиоти, които излизат, пеят фалшиво, кълчат се и това ще представлява България някъде! И аз се хващам за главата и си казвам какво е това сега. Има ли комуникация между зрителите, които ще гласуват, защото за кого да гласуват? Нашата среда и въобще културната среда не създава тези хора. Ние си спомняме (давам пример за театъра), да кажем, за представленията на Леон Даниел и знаем, че той е добър режисьор, а се задоволяваме в момента с някакви средни представления, които са малко по-добре от Панкин.
Това ни е нивото! Затова се говори и затова се пише. Аз как да напиша статия, да кажем, за новата постановка на Панкин? Ами не можеш да пишеш, обаче това е! Това е културната ни ситуация! И същото се отразява и в писането въобще.
БОГДАН РУСЕВ: Няма култура, а се пише за култура ли?
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Ние измисляме една културна ситуация, която всъщност не съществува.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Можем да продължим да говорим за това и в следващата ни среща.
разговорни истории
КАТЯ АТАНАСОВА: А накрая може ли всеки от авторите на „Капитал light“, от основните разговарящи, ако му хрумне, да разкаже някаква история, която е лична и свързана със ситуация на разговор.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Онази вечер получавам един SMS: „Рачков, тя не е за теб, тя не те заслужава! Бъди силен!“ И аз, понеже имах някакви такива филми преди месец-два, виждам, че е от познат човек SMS-а, и си викам: „Боже мили, тази жена какво е направила? Фамилията ми е объркала!“ Получавам след 2 минути друг SMS: „Митко, извинявай много, SMS-а беше за другия Митко!“ (смях).
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: И аз имам една история. Много исках да пиша за „Космополитън“. Ама страшно много. И за първи път отидох да се предложа. И им казвам: аз много искам да пиша точно за вас, и за да се презентирам, казвам, пиша например за „Плейбой“. А те ми отговарят: „О, това е много елитарно издание.“ И ме отрязаха.
БОГДАН РУСЕВ: Аз имам една история, която е много хубава и е много лична. Тя е свързана с днешната дата - 12 февруари. Преди няколко години, много преди да я познавам, бях чел едно интервю на Ида в „Литературен вестник“, в което ми направи впечатление, че тя употребява думата „бидейки“: аз, бидейки еди-каква си и еди-какво си или еди-кое си нещо, бидейки. Тази дума ми се стори толкова очарователна, в смисъл че някой може да си позволи да я каже и това да бъде публикувано, че пуснах малките си връзчици и успях да открия телефона на Ида. Обадих се преди няколко години на днешния ден и оттогава се познаваме и сме много добри приятели и си говорим до ден-днешен.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Бидейки такива (смях)!
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Аз мога да разкажа накратко история с циганка в село Николаево. Един ден идва на вратата и пита: „Тази къща продава ли се?“ Аз казвам: „Абсурд!“ Тя пак: „Тази къща продава ли се?“ - „Абсурд, бе!“ Тя обаче пак: „Къщата продава ли се?“ Аз - „Абсурд!“ И накрая разбрах, че тя не знае какво значи абсурд.
За кого пишем, кой ни чете?
(публична дискусия в „Червената къща“ с кафе и кроасани от „Онда“ събота, 12.02.2005 г., ранен обяд)
КАТЯ АТАНАСОВА: Здравейте, всички!
От името на „Капитал light“ и на в. „Капитал“ ви благодаря, че сте тук, очевидно ви е интересно това, за което ще си говорим. Ние не че знаем какво точно ще бъде то, защото всъщност темата на разговора е „Разговорът“, така че сега ще става това, което ще става.
Водещ на този разговор, който се надявам да не бъде само между нас петимата, а между всички, които присъстват, ще бъде Алексей Лазаров, който е журналист във в. „Капитал“. Въпреки че не обича да се нарича журналист и аз много харесвам това. Казва, че пише във в. „Капитал“. Всички на тази маса сме хора, по-скоро привързани, пристрастени към „Капитал light“, и за начало ще ви представя авторите на „Капитал light“, които ние много обичаме.
Ще започна с Ида Даниел. Освен че изглежда така прекрасно, Ида се занимава с няколко неща. Има две поетични книги, които по някакъв начин се забавляваха с това да се занимават с езика, с традиционния език на поезията, да се закачат с него и да го разграждат. Вижте каква дума знам?! (Весело оживление.) Освен това се занимава с театър. Завърши театрална режисура съвсем наскоро. Тук, в „Червената къща“, след седмица тя ще постави дебютното си представление. Занимава се още с реклама, копирайтър с вече дълъг стаж. Един човек, който има отношение към писането, към думите и към говоренето.
Срещу мен точно, рисуващ си или пишещ може би „Манчестър форевър“, е Димитър Павлов (смях).
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: На „М“-то съм още! (Смях.)
КАТЯ АТАНАСОВА: Димитър Павлов е освен автор на „Капитал light“ - винаги ще започвам с това, защото за нас е важно, и водещ в сутрешния блок на „Ретро радио“. Тук е пълно с негови почитателки, издавам това - като започнем от Мира, Деси Бошнакова, аз самата. Сутрин, ако искам да се заредя, пускам „Ретро радио“, чувам няколко реплики на Димитър Павлов и ми става радостно. Още какво? Пише много прекрасни кратки текстове, винаги с чувство за хумор.
До него, понеже заговорихме за смях, е Димитър Стоянович, или Дими, както го наричаме, също автор на „Капитал light“. Той основно е сценарист и за да добиете представа (защото сценаристите обикновено не са много популярни публично, което не знам дали е за добро или за зло), ще кажа, че точно той е автор на онова предаване, което аз винаги ще свързвам най-вече с него - „Пътеводител на историческия стопаджия“. То вървеше по националната телевизия и може би е най-доброто предаване от този тип, което пом*ня. Продължава да е сценарист. Мисля, че току-що ще завърши пълнометражен документален филм за д-р Кръстев, режисиран от Христо Живков. Ироник по душа и природа.
До мен отляво е Богдан Русев. Освен че е приятел, той е един от любимите автори на „Капитал light“ и е може би с най-дълъг стаж от всички нас в правенето на списания. Беше главен редактор на „Егоист“, главен редактор на „Една седмица в София“, редактор в списанието на „Мтел“, сценарист на „Рекламна пауза“, редактор „Мисии“ в „Биг брадър“, понастоящем - копирайтър в рекламна агенция „Огилви“. Не знам още какво да кажа… (Шум и реплики в залата, смях.) Ще кажат, че те „пробутвам“, ама накрая е най-важното, това, на което Богдан особено държи - той пише. Пише книги. Освен на романа „Дванадесет приказки от Белегаст“, който излезе съвсем наскоро, е автор на сборника, да кажем, с кибер-пънк разкази „Електрочакра“ и на знам ли колко книги-игри, 30?
БОГДАН РУСЕВ: Да, 32!
КАТЯ АТАНАСОВА: Ти си много популярен! Ужас!
Аз се казвам Катя Атанасова и съм редактор в „Капитал light“. Радвам се, че всички сте тук!
монолог или диалог
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Като ходех на уроци, за да вляза в университета, моят учител по литература ми беше дал едно универсално изречение за започване на всяка една тема, а именно, че така предложената тема предполага много равнища на интерпретация, които могат да се открият на различни нива от нейната многопластова смислова структура. (Смях.) Той после стана министър на образованието, може би сте го чували, а аз въпреки него влязох в университета, от което пък не знам дали имаше някаква полза. Все едно! В опита си да разбера тази тема съм я разбил на три по-малки въпроса.
Според мен първият подвъпрос на темата „Можем ли да разговаряме“ е имаме ли какво да кажем, след това знаем ли как да го кажем и има ли кой да ни чуе. По отношение на журналистиката и масовите комуникации според мен последният въпрос трябва да е първи - знаем ли на кого говорим и как разбираме какво го интересува, според мен е първият въпрос, който журналистите би трябвало да си задават. Доскоро мислех, че това важи само за журналистиката, но бях много - не мога да кажа приятно или неприятно - изненадан от едно интервю на Ли Чайлд, един американски автор, който в интервюто благодари на социологическата си агенция за това, че му е провела много хубави фокус групи, които му дали възможност да разбере какво мислят неговите читатели, така че това нещо не важи само за журналистиката и ми се искаше да започнем оттук - как вие, като пишете, разбирате за кого пишете и какво ги вълнува тези хора?
БОГДАН РУСЕВ: Може ли аз да кажа, защото съм превеждал Ли Чайлд? (Смях.) Това не беше нагласено!
Според мен има огромна разлика между начина на писане, който се осъществява в една такава среда, в която пише Ли Чайлд, където наистина за всяко нещо си има човек, който това работи, и можеш с голяма точност да прецениш от своя пазар от няколко десетки милиона души кои от какво точно ще се интересуват, и нашата. Но това, което аз адски много уважавам в горе-долу всички места, където съм работил, и което съм научил там е, че на човек абсолютно не трябва да му пука кой ще го прочете. В смисъл, че колкото по-остра и по-брутална е тази позиция, толкова по-добре работи. Никакви компромиси! Просто правиш нещата само за себе си. Ако са ти интересни на теб, винаги се намира и още някой, на когото да са интересни, и това някак си внушава някаква искреност, която пък на свой ред внушава уважение и т.н. Според мен целият този интерес към публиката е болезнен. Ние, така или иначе, хайде, не ние, а аз, си имаме предостатъчно проблеми и комплекси, щом изобщо сме се хванали с писане и с публично говорене, така че няма какво да се занимаваме със сходните явления и при другите хора.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Ремарк има една такава мисъл, че ако му е интересно на писателя да пише, на читателя след това му е интересно да чете, но аз винаги съм си мислил, че това се отнася по-скоро за литературата, а не за някакъв тип по-комерсиална комуникация като журналистиката.
БОГДАН РУСЕВ: Ние слагаме ли още разлика между тях?
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: По някакъв начин да. Какво е според теб?
БОГДАН РУСЕВ: Според мен няма разлика. Това е като гравитацията, не съм се замислял.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз с Богдан искам да не се съглася, защото все пак писането не съм сигурен дали е самозадоволяване, както излиза.
БОГДАН РУСЕВ: Не е съвсем така. Виж колко човека те четат после.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз не знам колко човека ме четат, не ги познавам. И затова си мисля, че все пак трябва да имаш някаква посока на писането - към хора, които изпитват потребност да видят нещо, което ти си написал, защото ти пишеш по определен начин и ти все пак ги познаваш тези хора. Да кажем, те са с чувство за хумор или те са сноби, или друго.
БОГДАН РУСЕВ: Аз знам трима-четирима от тях, които са ми като представителна извадка. Те са ми приятели и ме четат.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Защото някога ти пишеш едно нещо, което на теб ти създава изцяло удоволствие, и от тази гледна точка съм склонен донякъде да се съглася с Богдан, че аз дори не съм си мислил понякога кой ме чете. Когато пишеш, нещо преди всичко то е, за да ти направи удоволствие на теб.
ИДА ДАНИЕЛ: И сега аз, понеже така се оказа, че през последните години писах всякакви видове текстове, както се спомена. Започнах със стихотворения или парчета, както на мен ми харесва да се наричат, и там аз бях сигурна, че ги пиша за всички хора и че всеки един човек би се радвал да попадне срещу този текст, защото те са писани с радост и са покана за някакъв вид игра. И бях много изненадана, когато се оказа, че полека-лека много малко хора хващат пътеката към тази игра. Т.е. оказа се, че тези неща са написани така, че входът много дълго се търси и примерно някой по средата се отказва да го намери. След това попаднах в рекламна агенция, където има един дълъг период, в който, преди да се измисли кампанията, точно това се търси - на кого говориш. И се оказа много интересно да си представиш различните портрети на хората, на които говориш. И тогава трябваше да се науча да говоря по различни начини на тези различни хора. А сега това, което се случва в „Капитал light“, много прилича на това, което Богдан каза - това са неща, които мен дълбоко ме занимават. Много искам да ги изнеса от себе си и искам да ги сложа някъде. Ако някой иска да ги прочете - да ги чете.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Добре, тогава има ли разговор според вас или е по-скоро някакъв монолог, в който вие си казвате какво си мислите и някакви други хора го четат?
ИДА ДАНИЕЛ: При мен се получава дълъг вътрешен диалог, преди да излезе това, така че наистина не знам.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз си мисля, че… Дали го признаваме или не, всеки от нас има някакъв неосъзнаван образ на читателя си. Ето, Богдан и Ида някак си имат тази нагласа. Аз също не мога да кажа, че сядам да пиша и си представям как ме четат примерно 20 човека мои студенти или колегите ми от „Капитал“, които много добре познавам, с които си говоря, или моите приятели, с които се виждам всяка вечер. Те ме четат, наистина, знам това, но не си го представям и въпреки всичко някак си винаги усещам нещо като изискване. Някакви рамки, в които сам се вкарваш.
В този смисъл си мисля, че съзнателно или не, разбира се, хората, които пишат, както и ние в „Капитал light“, при всички случаи отчитат някаква аудитория. Този читател може да е много имагинерен, може да е конкретен, но наистина си мисля, че има някой, за когото пишем, въпреки че съм съгласна с Богдан и с Ида и настоявам на това, че ако ти не започнеш да пишеш от себе си, няма да се получи. И ти при всички случаи можеш да бъдеш силен, как да кажа, страстен, ако минаваш през някакъв собствен опит или някакво собствено преживяване. Но оттам нататък все повече в писането то ти се изплъзва, то става все повече не за теб, и когато стигне до читателя, то е друго, то не е наше.
БОГДАН РУСЕВ: Аз се сетих за нещо, което не знам дали изобщо има връзка с главния мозък, но тази агенция, за която работя в момента, има един основател, който се цитира до ден днешен, и някои неща, които е казал през 50-те, но той е казал по отношение на рекламата, което според мен може да се приложи и за много други комуникации, че
ако не можеш да продадеш себе си, нищо не можеш да продадеш!
Т.е., ако ти не си интересен, е много малко вероятно да напишеш или кажеш нещо интересно.
ИДА ДАНИЕЛ: Обаче никога не можеш да знаеш дали някой е интересен всъщност.
КАТЯ АТАНАСОВА: Това става ясно, когато си говориш с него. В този смисъл писането е пак вид разговор.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: (от публиката): Кой е идеалният читател?
БОГДАН РУСЕВ: Ами тя е на 19, социология - първи курс, 180 см е висока, много слаба, брюнетка.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Какво харесва?
БОГДАН РУСЕВ: Мен! (Смях.)
КАТЯ АТАНАСОВА: Може би е идеален слушател, но да включим Димитър Павлов, защото той е радиочовек.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Аз съм си мислил между другото, за себе си и не съм можел да си отговоря на този въпрос. Това, което правя сутрин, просто го правя всеки ден, гледайки някакви рейтинги, някакви пийпълметри, от които технологии за съжаление няма къде да избягаш. Колкото и да не ми се е искало, аз съм се опитвал да си представя най-малкото някакви такива хора, но много бързо се отказах, защото в това според мен няма смисъл. За мен е важно аз да се забавлявам с това, което правя преди всичко. Оттам нататък смятам, че аз, ако се забавлявам, това се усеща. Аз, ако престана да се забавлявам, просто ще престана да правя това нещо, тъй като няма да ми е интересно на самия мен, наистина.
ИДА Даниел: Аз се сетих в момента за една максима, която казва, че
удоволствието е заразително
В смисъл, ако успееш да излъчиш удоволствие… Не става дума, че текстът задължително трябва да носи самият той забавление или темата му да те води натам, но това удоволствие от споделянето може би е заразително и е важно за текста и за общуването.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз съм съгласен, че писането е повече или по-малко една занаятчийска работа, затова ти тръгваш от някаква идея, нещо ти е приятно, имаш някаква тема, както в „Капитал Light" има теми - примерно „Пазаруването“. От пазаруването аз лично не мога да направя някаква гениална разработка, защото ненавиждам да пазарувам. (Смях.) И аз си измислям нещо, то на мен ми доставя удоволствие и влизам в тази тема.
ИДА ДАНИЕЛ: Аз не говоря за удоволствие за самия тебе. Популярен въпрос е изкуството е ли самозадоволяване или е за публиката и ако е за публиката, тогава не е ли подмазване? Всъщност къде точно е границата и какво трябва се получи. А това удоволствие, за което аз ти говоря, е чувството, че си вършиш добре работата, че този занаят го владееш, че си достигнал нещо, което в мечтите си - дълбоките и тайни, можеш да наречеш магия например. Тоест това е удовлетворение и удоволствие и то не е самозадоволяване, защото ти го правиш то да бъде хубаво, за да може да бъде употребено с добро чувство.
БОГДАН РУСЕВ: Не е случайно, че думата за занаята на много езици е свързана много пряко с корените на думите, от които са думите за магия и за разни такива неща, защото между двете може би няма чак такава голяма разлика. И аз много често употребявам за писането си и за писането на разни хора, които ми харесва как пишат глаголи, които са за физическо движение, в смисъл „да праснеш едно интервю с някого“ или друго… Това си е точно занаят, в смисъл ти знаеш едва ли не за колко часа можеш да напишеш текст за пазаруването в „Капитал Light“ - факт. В смисъл знаеш колко лева ще вземеш за него и горе-долу знаеш какво ще се хареса, но това в никакъв случай не изключва кефа да го направиш за пореден път и то е като удоволствието от някакви физически движения или примерно от шофирането или нещо от този род. Просто се кефиш колко си добър в нещо. Е, не слизат музи като Кайли Миноуг с небесни песни, но е готино, като удариш ентъра за пореден път и си вкарал още един абзац. Мен много ме кефи това усещане. Ако ти е омръзнало писането, тогава ти е омръзнал животът, грубо казано. И включително и за шопинга, когато Катя ми каза - хайде да напишеш тук един текст за шопинга и аз бях в шок. Шопинг?! Аз много мразя да пазарувам, ходя само с други хора да пазарувам, защото се чувствам неудобно от продавачките, в смисъл че при мен е наистина комплекс това, и просто седнах, и се оказа, че имало какво да се направи, самият начин на преодоляване на тази съпротива е малко като да скочиш, защото те е било страх да го направиш. Не, адски е пресилено! В смисъл че е готино да се преодоляваш дори когато малко те мързи или темата не ти е много интересна, и да намериш нещото.
Както е готино всяка сутрин да ставаш и да имаш за какво да ставаш!
писането - пазарно или авторско?
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Нали точно за това говорим, че съчетаваш комерсиалната част от работата си с удоволствието от писането.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Защо комерсиалната част страда и не е удоволствие, защо се смята, че комерсиалното е лошо, а другото - хубаво? Дали просто не е само различно?
БОГДАН РУСЕВ: Подозирам, че при всички нас, които живеем в градове, комерсиалното е неотделимо от удоволствието. Ти не можеш да отидеш някъде и да се направиш на нищо с ирландско уиски, без да си платиш за него! Парите са нещото, което се движи между нас постоянно и трябва да ги имаш…
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Не, ясно! Просто исках да кажа, че не е задължително да има такова разграничение между писане за пари и писане за удоволствие. Писането за удоволствие също може да се плаща и по-скоро трябва да се плаща.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз мисля, че има все още налагащо се, и то от началото на по-миналия век още, по различни причини, разграничение между писането за вестници и списания и писането на големите книги. Обикновено, като се каже писател, се разбира човек, който е написал роман или има публикувани книги с разкази, ето, като Богдан Русев, а пък ние на практика се наричаме журналисти, въпреки че аз също като Алекс никак не обичам това определение. Предпочитам да бъда наречена човек, който пише. Но за една широка читателска аудитория сигурно е трудно да преодолее разграничението между това, че пишеш в списание, пишеш някакви неща като „Шопинг“ или „Пътуване“, или пък сядаш и написваш романа на живота си, в който се случват някакви неща, които могат да се случат винаги, по всяко време и т.н. Мисля, че това на никого от нас тук не му пречи, няма такова усещане, но по принцип, ако така се гледа на писането, би било проблем на възприемането на текстовете и проблем на комуникацията с читателя.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Аз упорствам за това, че именно защото всеки започва и първоначално идеята му е, че пише за себе си, за собствено удоволствие и чак след това за читателите има проблем на всички пишещи в България. Има го за тези, които смятат, че пишат добре и са с нагласата, че аз съм на едно по-високо ниво от теб и по някакъв начин с това, което напиша, колкото е по-неразбираемо, толкова по-доб*ре за мен, това е моето удоволствие. Аз пиша на много висок тон и читателят изглежда като идиот. Той чете и стига до една дума, а аз използвам „алиенирам“ вместо „отчуждавам“ или примерно „вътретекстовото послание на послефактовата случка“ и става някакво безумие… Понякога има някакви текстове, които примерно само група руски учени могат да ги разберат… (Смях.) Между другото и в „Капитал Light“ ги намирам понякога. Ето, казвам си го съвсем откровено. Така е!
КАТЯ АТАНАСОВА: И спират да те четат в един момент…
ДЕСИСЛАВА БОШНАКОВА: Дискусията беше как разговаряме, а стана как пишем. Означава ли това, че, пишейки, говорим или, говорейки, пишем, или има разлика? Аз исках да кажа, че аз пък, като се готвех за университета, ми казваха от време на време, през десет изречения да повтарям заглавието на темата, за да бъде концентрирано. (Смях.) Аз много обичам писането и то е наистина според мен преди всичко индивидуално удоволствие, преди да стигне до другите, но на мен наистина ми е интересно умеем ли да говорим. Защото, освен че пиша, аз преподавам и пъблик рилейшънс, където основното и най-важното е да можем да говорим и да общуваме. Можем ли да говорим помежду си в България?
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Въпросът за разговора е свързан с това, за което си говорим до момента, защото ти, ако не знаеш за кого пишеш и какво интересува тези хора, то това не е точно разговор. То е монолог. Ти хвърляш някакви твои мисли, които, ако вълнуват някакви хора - те ги четат, ако не - няма. Работата е леко хаотична, според мен, така че не мисля, че сме избягали от темата.
писането като покана за разговор
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз също мисля, че въобще не сме избягали от темата, защото писането е вид покана за разговор. В смисъл - идеята, че ти пишеш, имаш читател, а ние всички имаме читатели, е по някакъв начин покана за разговор, а дано да се случва разговор между една аудитория и друга аудитория. Въпросът е обаче дали не започва всичко от това на какъв език пишем. И не толкова за конкретната лексика и дали ще използваме „текст“ или „дискурс“, а по-скоро наистина дали това е един език, който днес говорим, дали е един език, който голяма общност от хора разбира. Сега аз подреждам някакви изречения, някак си се надявам, че всички тук ме разбират какво казвам, но би могло и да не е така. Ние пишем на един език и как разбираме, че нашият език се владее от другите, като пишем?
БОГДАН РУСЕВ: Най-малкото защото ти общуваш с такива хора, които са сигурни, че го владеят този език, и не знам, може би аз те разбрах малко накриво, но този процес според мен се саморегулира по най-простия възможен начин. Това е, ако отидем на ниво на обикновен разговор на купон дори, в момента, в който ти спреш да си интересен на човека, той отива да си вземе още нещо за пиене или лекичко изведнъж започва да му се танцува много и просто разговорът прекъсва.
Същото се случва и на други места. Примерно на един преподавател спират да му идват на лекции, защото не е интересен, после читателите спират да те четат.
ВЪПРОС ОТ ПУБЛИКАТА: Читателят ли избира автора или авторът избира читателите?
КАТЯ АТАНАСОВА: Преди да направим промени в „Капитал Light“, ние, разбира се, направихме нещо много просто, което би трябвало да се направи. Доверихме се на хората, които се занимават с това. Направихме анкета, социологическо проучване за това кой ни чете, какво чете по принцип, възрастови особености, някакъв демографски профил на нашия читател, този не идеален, но среден образ на читателя, какво предпочита, защо го предпочита и т.н.
При всички случаи това беше основното, от което тръгнахме, за да променяме нещо. Винаги, когато правиш някакво издание, което и да е то, ти тръгваш отнякъде и си представяш за кого пишеш. Това после вече става формат, това е гадна дума, която аз също не обичам. Но влиза в теб по някакъв начин. Аз съм човек, който изключително държи на удоволствието от писането. Смея да кажа, че съм индивидуалист, но така или иначе, вече съз*навам, че сядам пред компютъра и си казвам: добре, но аз пиша за еди-кои си хора. И пак ми се включва удоволствието и всичко останало, но така или иначе, отчитам винаги, че ще ме четат примерно 25 хиляди души, които четат в. „Капитал“, а не примерно петимата човека, с които бих отишла на научни конференции.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Може би да попитам Катя, малко остро ще прозвучи въпросът ми: малко идеалистичното отношение на авторите не се ли дължи до известна степен на това, че „Капитал light“ е притурка, тоест тиражите му се определят от вестника, а не от съдържанието на самото приложение.
КАТЯ АТАНАСОВА: Въпросът е ужасно важен и много коректен, въобще не е агресивен. „Капитал Light“ точно в това е неговата особеност, е приложение на в. „Капитал“ и в този смисъл аз не се срамувам да го кажа, а предполагам, че така е с всички останали, които работят в изданието и са тук, че ние имаме ракета носител. Точно така е! И това ти носи предимства и недостатъци.
Недостатъкът е този, че не можем да изглеждаме като едно голямо списание - с голям обем, лъскаво, красиво, както изглеждат други издания. Нямаме достатъчно пространство и, разбира се, сме приложение в целия смисъл на тази дума. Искам да поканя обаче да видите нашата изложба. Големите европейски и световни вестници всички те имат уикенд приложения. И като формат са същите. Мисля, че има бум на уикенд приложенията. От друга страна, имаме известна свобода. Въпросът е как я използваме. Значи, ние можем да бъдем абсолютно свободни, безконтролно свободни в писането си, но не се възползваме. Това е самоконтролът на пишещия и нека да отговоря и на Калина - нищо, че изглеждаме хора, които настояват на това, че започват от удоволствието - така е, но ние всички, повярвайте, дълбоко отчитаме читателя си и всъщност някак си го обичаме.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Аз пък никога поне не съм разглеждал „Капитал light“ като приложение. За мен то си е част от вестника. Много хора купуват вестника заради притурките, други го купуват заради секцията „Икономика“, други - заради секцията „Семеен капитал“, трети - заради друго.
ОТ ПУБЛИКАТА: Въпросът ми е „Капитал light“ опитва ли се да следва читателската група на вестника, или придърпва други читатели и е адресиран и към други хора, извън вестника?
КАТЯ АТАНАСОВА: И двете. Но все пак настоявам на това, че се опитва да привлече и други хора, и то по-скоро младата аудитория, не само бизнес и икономически ориентираните хора, които са основните читатели на вестника.
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: В каква степен съществува рискът хората като вас, които пишат за подобен тип издания, в един момент да заприличат на хора, които са влезли в един
супермаркет от думи
напълнили са си кошницата, излезли са оттам и в общи линии се опитват да боравят само с тях.
Защото, аз съм съгласна с Алекс, че има две нива на писане, и това писане, което вие упражнявате, е бързият тип литература, която, за съжаление, има и доста кратък живот. Освен това как се зареждате, когато пишете подобни текстове, защото за мен това е много важен въпрос.
БОГДАН РУСЕВ: Аз мисля, че ние очевидно четем много, в смисъл, че четем повече от средния читател, защото това ни е работата. И оттам се зареждаме. Аз лично ходя всяка седмица, за да пазарувам от този супермаркет и установявам, че има нови и нови неща, които ми харесват. Което не е лошо и ако можеш да си чопнеш нещо... (Смях.)
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: Използвах тази метафора за супермаркет от думи, където отиваш, пазаруваш си, трупаш много, за да можеш да дадеш след това, защото в крайна сметка аудиторията ти е свикнала да очаква нещо от теб, обаче какъв е рискът, от друга страна, да започнеш да се автоцитираш?
БОГДАН РУСЕВ: Пак зависи от мястото, където ходиш да пазаруваш. Който се интересува от новите неща и проявява добър вкус при пазаруването, това е една много добра основа, на която построяваш своите текстове. Да речем, че ходим в „Била“ на думите“ просто имаш толкова по-голяма възможност да сготвиш трюфели със синьо сирене, колкото по-добре можеш да пазаруваш. Това, че аз чета много, според мен също така е гаранция на това, че никога няма да се капсулирам - това, за което ти говориш за високопарното писане и други такива неща. Аз просто чета някакви неща и, искам или не, подсъзнателно се сравнявам с тях и виждам как го правят хората, и при това при едно добро пазаруване.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз не намирам нищо лошо в автоцитирането. По-скоро мисля, че Весислава искаше или поне ми подхвърли нещо, на което аз много държа и което ми хрумна като пътувах насам. Всъщност, ако искаш да говориш добре със своя читател, ти трябва да си сигурен, че той те познава. Един от начините да бъдеш разпознат е начинът, по който пишеш. Аз примерно се самоцитирам много често и не мисля, че това е лошо. А всъщност ние всички цитираме непрекъснато неща, независимо дали си го признаваме или не. Всички сме цитиращи хора. А е въпрос и на стил. И си мисля, че едно от хубавите неща е да отвориш едно списание - аз бих искала да ми се случи, не смея да кажа, че съм стигнала дотам, да отвори някой едно списание, там да го няма моето име, но този, който го е прочел, да каже: това май е Катя.
ВЕСИСЛАВА АНТОНОВА: Добре, а тогава как да се разпознава за кого пишеш, защото това наистина е важен въпрос и някак ми се струва, че пак се бяга от него, защото всички вие сте автори не само в едно издание. Аз съм срещала ваши текстове и в други издания, така че би трябвало да се прави разлика между това как пишеш за „Капитал light“ и как пишеш за друг тип издания.
ИДА ДАНИЕЛ: Тук, освен че ние трябва да решим как да пишем, има някакъв тип отговорности в този, който решава формата на изданието - дали ще те покани, защото счита, че неговата публика има нужда от човека, който говори за тези неща, говори за тях по този начин и би бил интересен на тях. Все пак ние сме освен занаятчии и наемници. Нещо такова, тоест отговорността у нас е да напишем текст, който считаме, че говори. На кого говори - може би отговорността е повече в редактора. Не е изцяло наша.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Добре, а как се избират темите - дали понякога на вас ви хрумват някои неща, или ви се възлагат теми? И точно затова - каква е отговорността на редактора? Аз се притеснявам за това какво ще е интересно на хората да прочетат.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Миналата седмица, когато Катя ми беше казала да напиша за бялото някакви неща, аз попаднах в един ад - какво бяло? Седнах и се чудих колко са белите неща - бяло сладко, бяло сирене, да не влизам във вулгарни теми и т.н. И минавам по „Шишман“, и точно пред 7-о училище един мъртвопиян мъж дърпаше едно детенце и му крещеше нещо и аз си викам: ами сега, ако трябва, просто ще се помогне на детето, ако този човек му обърше един шамар, но все пак беше очевидно, че те са баща и син. Завивайки по „Венелин“, този мъж само застана и изкрещя на детето: „Мартине, сине мой! Аз те обичам!“ и започна да му пее тази песен и му я пя до „Васил Левски“. Знам, защото тръгнах след тях. И оттам ми дойдоха всичките бели неща.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Мисля си дали да не поговорим - какво му е по-различното на модерната комуникация? С какво е по-различно писането сега от преди?
БОГДАН РУСЕВ: Най-хубавото, за което искам да благодаря на „Нокиа“ и на „Мтел“ е, че ги има SMS-ите. Това е може би най-хубавото нещо след интернет, лично за мен. Дори не и интернет, а „Гугъл“ - за начина, по който общувам, и начина, по който работя. Преди 10 години, когато започвах да превеждам, имаше невероятен проблем. Както си превеждаш, и се шибнеш в някое име или нещо, което изобщо не знаеш, и трябва примерно да ходиш до библиотеката или да пишеш до Британския съвет или де да знам къде, за да разбереш какво е това нещо и да не се изложиш. Сега това става за 0.4 сек. и със 114 хил. резултата. Това промени начина, по който работим всички. Този непрекъснат и лесен достъп до някаква база данни много улесни начина ни да разберем, защото много по-лесно вече можем да имаме примери и да си ги казваме.
А и за SMS-ите исках да кажа, че това все още дори не си даваме сметка колко е променило емоционалния ни живот и начина, по който разговаряме с близките си хора и с хората, с които евентуално ще станем близки. SMS-ите, имейлите и бързата писмена комуникация едновременно ти дават възможност да се разгърнеш в максимална степен, без никой да те прекъсва, и да се редактираш и много внимателно да прецениш посланието си, което означава, че всяка дума да си тежи на мястото и едновременно с това ти осигурява обратна връзка.
ДОРОТЕЯ МОНОВА: (от публиката): Ясно е, че
няма разговор без език
и, струва ми се, че трябваше да кажем няколко думи за езика, на който пишем. Искам да попитам авторите в „Капитал light“ какво съзнание имат те за езика, с който си служат, защото аз имам теза по въпроса за „Капитал light“ и неговия език. Езикът, който ние употребяваме в нашата междуличностна и обществена или масова комуникация е различен. Според мен „Капитал light“ прави някаква стъпка нап*ред и я направи още със самото си появяване в медиите не толкова с темите и начина, по който жанрово ги разпределя, а с езика, с който започна да си служи. Има доста личности и теми, които се появяват и в други издания, но ние предпочитаме да ги прочетем в „Капитал“.
КАТЯ АТАНАСОВА: Аз ще разделя отговора си на две - първата част е, разбира се, личната, моят език - този, на който аз пиша. А след това ще кажа като редактор нещо по-общо и свързано с масовата комуникация. Смятам, че за да започна да си говоря с някого, трябва да говоря на език, който говорим и разбираме и двамата. И наистина мисля, че дори и несъзнателно имам идея за това кой ме чете, затова едно от основните неща, които се опитвам да не забравям, е да казвам нещата с тези думи и по начина, по който ги казвам на улицата, когато срещна примерно Богдан или Дими или когато седнем заедно в „703“ и си говорим за последната пиеса, която е поставил Явор Гърдев, все едно. Това е що се отнася до мен. А що се отнася до общата политика и идеология на изданието, тя, разбира се, съвпада с някаква моя лична и не е случайно, че аз работя там. Значи, езикът ни е съвременен, колкото и клиширано да звучи това определение. Така или иначе, езикът, знаете всички, особено говоримият език, се развива ужасно бързо, по-бързо от писмения и ако ние искаме да разговаряме и да бъдем разбрани, би трябвало да употребяваме точно този език - говоримия, което не означава, че той е лош език или една идея по-некачествен от онзи, който ползва, както се казваше преди, художествената литература или официалният публичен език, който, разбира се, е нещо, което много по-бавно се променя. Така че нашият език е днешният, съвременният, говоримият език с цялата му променена лексика, която обаче в един момент става общосподелима. И, разбира се, още нещо, с което трябваше да започна - много ми се иска и смятам, че „Капитал light“ говори на български език.
БОГДАН РУСЕВ: Ти малко ме изпревари, защото аз щях в отговор на въпроса на какъв език пишем да отговоря, че на български с малко повече чуждици, но все пак значително по-малко чуждици, отколкото е прието. Според мен това са малко абстракции, в смисъл че малко отиваме към дискурс, ако започнем за говорим за езика като такъв, откъснат от хората, защото, ако някой трябва да даде пример, в смисъл, ако хванем когото и да е от вас и му опрем молив в главата, и искаме да даде един добър пример за журналистическо писане, най-вероятно първото нещо, което човек казва, не е примерно език, който е с еди-какви си характеристики или нещо такова, а ще каже нещо от сорта: последната статия на еди-кого си. Това не може да се отдели. А за езика на „Капитал light“ - аз лично се чувствам много комфортно в това списание, защото наистина мога да пиша така, както говоря, както примерно в момента говоря и по никакъв начин не се чувствам длъжен да се съобразявам с някакви формати, защото тези формати ние ги правим в момента.
ОТ ПУБЛИКАТА: Как избирате авторите си?
КАТЯ АТАНАСОВА: Знаех си аз, че ще стигнем до
„Убий редактора!“
(Весело оживление.)
Няма тайна в това, че авторите на всяко издание са кръг от хора, които имат по някакъв начин общи интереси. Те са среда. Има нещо чисто емоционално в избора на автора и то е харесването. Аз просто харесвам начина, по който говори Димитър Стоянович или както говори Богдан Русев, но, разбира се, оттам нататък това не означава, че оставаме до простото харесване. Оттам нататък е възможността този, който бихме обикнали и поканили за свой автор, да казва нещата на този език, който ние сме избрали за своето издание, защото наистина тук става дума за избор и за „власт“. Ние сме тези, които по някакъв начин имаме властта да избираме и избираме ето по този показател - човекът да пише на съвременен език, да разказва истории, които първо на нас ни харесват, защото няма как по друг начин да бъде, и след това, разбира се, че биха се харесвали и на нашите читатели. Общо взето, то е непрекъснато, бавно и постепенно изграждане на среда, което не означава, че имаме някаква елитарна позиция и това единствено са нашите автори - не. Това е отворена система. Има много хора, които пращат имейли, пращат свои текстове. Ние никога не сме ги виждали, но те ни харесват, т.е. те ни казват нещо, ние го разбираме и го публикуваме, за да го разберат и други.
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: Имам един въпрос, който се надявам, че ще открие разговора отново към основната тема. Вие говорите на някого независимо от това дали пишете текстове, водите радиопредаване или сте правили или правите телевизионно предаване. Вие говорите на някаква аудитория, тоест разговарянето не е някак си очевидно. То би трябвало да бъде предизвикано. Имате ли нужда от разговарянето и къде го търсите? Дали това разговаряне по същността на това, което пишете, се случва в кръга на вашите приятели или в тази естествена среда? И разговаряте ли с хора, които се намират извън вашето собствено „гето“ на мнения, така да го наречем?
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Това, за което попита - с какви хора. Миналата седмица в едно софийско заведение говорих с една сервитьорка. Просто ми стана много любопитен самият контакт с нея без абсолютно никакъв подтекст, просто като контакт - зверски, много, много просто момиче. Тя не говореше на български. Тя говореше на някакъв диалект, но не знам откъде, в който аз не можех да си обясня някои думи какви са. Но това беше забавното, както и начинът, по който тя обясняваше. Аз говоря между 1.30 и 2 и можете да предположите, че не е било най-интересното нещо в момента, и тя изведнъж ми казва: „Чекай, Митак! Чекай! Е, те т`ва случвало ли ти се е да си го сънувал, да имаш е такова чувство?“ И този разговор с нея ми даде много неща, когато после правих прог*рамата. Нещо друго трябваше да пиша, но просто се сетих за тази жена и викам: „Ле-ле, майко!“ Самата трактовка за нещата беше уникална. Няма къде да го чуеш другаде това. На мен ето такова общуване ми дава много. Имам нужда от общуване с такива хора от време на време.
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Мисълта ми е, защото аз пак ще се върна на това дали се осъществява въобще един такъв разговор между пишещ човек и, образно казано, публиката. Според мен, общо казано, този диалог не се състои. Това, което се случва в цялост, не говоря само за „Капитал light“, а във всички издания, има едно акцентиране върху или графоманство, тоест писане за собствено удоволствие, без да има отношение към публиката, тя е объркана, аз това го повтарям отпреди малко, или пък е в една много ниска среда на писане. Въпросът пак трябва да се отнесе към хората, които в крайна сметка се занимават с писане. Според мен такава среда в България няма. Тя е измислена, както повечето неща, сфери, грубо казано, на културата.
Давам един пример, просто актуален в момента - конкурс за песен на „Евровизия“. Случва се нещо, ще се кандидатства на някакъв форум, а всъщност няма нищо. Там има някакви полуидиоти, които излизат, пеят фалшиво, кълчат се и това ще представлява България някъде! И аз се хващам за главата и си казвам какво е това сега. Има ли комуникация между зрителите, които ще гласуват, защото за кого да гласуват? Нашата среда и въобще културната среда не създава тези хора. Ние си спомняме (давам пример за театъра), да кажем, за представленията на Леон Даниел и знаем, че той е добър режисьор, а се задоволяваме в момента с някакви средни представления, които са малко по-добре от Панкин.
Това ни е нивото! Затова се говори и затова се пише. Аз как да напиша статия, да кажем, за новата постановка на Панкин? Ами не можеш да пишеш, обаче това е! Това е културната ни ситуация! И същото се отразява и в писането въобще.
БОГДАН РУСЕВ: Няма култура, а се пише за култура ли?
ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ: Ние измисляме една културна ситуация, която всъщност не съществува.
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Можем да продължим да говорим за това и в следващата ни среща.
разговорни истории
КАТЯ АТАНАСОВА: А накрая може ли всеки от авторите на „Капитал light“, от основните разговарящи, ако му хрумне, да разкаже някаква история, която е лична и свързана със ситуация на разговор.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Онази вечер получавам един SMS: „Рачков, тя не е за теб, тя не те заслужава! Бъди силен!“ И аз, понеже имах някакви такива филми преди месец-два, виждам, че е от познат човек SMS-а, и си викам: „Боже мили, тази жена какво е направила? Фамилията ми е объркала!“ Получавам след 2 минути друг SMS: „Митко, извинявай много, SMS-а беше за другия Митко!“ (смях).
КАЛИНА ГАРЕЛОВА: И аз имам една история. Много исках да пиша за „Космополитън“. Ама страшно много. И за първи път отидох да се предложа. И им казвам: аз много искам да пиша точно за вас, и за да се презентирам, казвам, пиша например за „Плейбой“. А те ми отговарят: „О, това е много елитарно издание.“ И ме отрязаха.
БОГДАН РУСЕВ: Аз имам една история, която е много хубава и е много лична. Тя е свързана с днешната дата - 12 февруари. Преди няколко години, много преди да я познавам, бях чел едно интервю на Ида в „Литературен вестник“, в което ми направи впечатление, че тя употребява думата „бидейки“: аз, бидейки еди-каква си и еди-какво си или еди-кое си нещо, бидейки. Тази дума ми се стори толкова очарователна, в смисъл че някой може да си позволи да я каже и това да бъде публикувано, че пуснах малките си връзчици и успях да открия телефона на Ида. Обадих се преди няколко години на днешния ден и оттогава се познаваме и сме много добри приятели и си говорим до ден-днешен.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ: Бидейки такива (смях)!
АЛЕКСЕЙ ЛАЗАРОВ: Аз мога да разкажа накратко история с циганка в село Николаево. Един ден идва на вратата и пита: „Тази къща продава ли се?“ Аз казвам: „Абсурд!“ Тя пак: „Тази къща продава ли се?“ - „Абсурд, бе!“ Тя обаче пак: „Къщата продава ли се?“ Аз - „Абсурд!“ И накрая разбрах, че тя не знае какво значи абсурд.