Може би повечето са запознати с въпросната статия но може и да бъда полезен на някой.
На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи.
Български артилеристи при Одрин (1913)
Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на [укреплението] Шарапйолу и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции. Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от [укреплението] Кестенлик започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на [полковник Гиньо] Кърджиева и [полковник Стоян] Абрашева почти безпрепятствено напредваха към фортовете Айджийолу, Айвазбаба и към [хребета] Софуларбурун. Не така беше обаче в центра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията [р.] Каналъдере, [p.] Сервандере и [p.] Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.
Към 8 1/2 часа генерал[-майор Григор] Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, съпряжено4 с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5-и март от генерала [Михаил] Савова, аз реших да отида лично и проверя.
Качих се на автомобила и заминах за [село] Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха кола с тежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други лекоранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.
„Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на Маслака. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ - забележи радостно един ранен в крака. Благодарих ги за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и цалуна5 всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал[-майор Ваклин] Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло. Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъствующи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за нейтрализиране6 на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани7 нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Освен това, за да не бъде атаката изолирана, необходимо бе да се приближат войските от центра (бригадата на [полковник Никола]Рибаров) и лявото крило на [полковник Васил] Делова, които бяха още твърде далеч, за да могат да приемат участие в удара. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.
Укрепления на Одринската крепост
В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. сл[ед] пл[адне], към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергичнонастояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.
Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не бе доведена докрай. 10-и [пехотен Родопски] полк настъпи, но понесе големи загуби и спира настъплението.
Между 1 ч. и 30 м. и 5 ч. и 30 м. аз бях в голямо безпокойство. Предположих най-лошото: че противникът е съсредоточил своите резерви против нашия десен фланг и че той е отбил атаката и може би ще премине в контраатака. За отбиване контраатаката имахме достатъчно сили. Но подобна евентуалност би ни дала възможност да направим прорив8 във фортовия пояс с нашия ляв фланг, гдето при Мезартепе стоеше непокътнат моят главен резерв (бригадата на полковник [Иван] Паскалев). В тоя дух дадох в 3 ч. 30 м. нужните разпореждания за готовност до началника на лявото крило полковник Делов и до полковник Паскалев.
Сведенията, които получих в 5 ч. и 30 м., ми разясниха обстановката. За мене стана ясно, че чрез една нощна атака ще се отстранят причините на неудачата и ще се даде възможност на войските да починат и се устроят. Главното бе да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се приближат до атакувания участък, с наличните защитници ние лесно ще се справим само с полската артилерия. От телената мрежа вече се не бояхме. Това бе изразено в заповедта ми № 2887, дадена в 8 ч. 30 м. сл[ед] пл[адне]. В нея между другото се напомняше на войските, че връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чакат слава и мир, а назад — безславие и смъртта. Заповедта се даде за по-скоро по телефона, макар още в 6 ч. устно бе съобщено за предстоящата нощна атака с изгрева на луната в 11 ч. сл[ед] пл[адне] на 12-и март.
Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч.; до това време остана да бди началник-щабът.
В 10 ч. се разбудих и освободих началник-щаба и адютанта, за да починат и те. Оставих при себе си само майор [Константин] Митов. Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадьта9 пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотини шрапнели се пръскаха във въздуха като някой феерверк10 и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!
Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Валяйте11 да ги изстреляте до един... Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.
Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и получаваме сведение, че 10-и пех[отен Родопски] полк прави прелези в телената мрежа, а 23-и пех[отен Шипченски] полк, макар и подпомогнат от 53-и пех. полк, все не шава от мястото си при [връх] Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери – ординарци, изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че Айджийолу е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.
Проривът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах Грънчарову да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и пада после разни перипетии и Айвазбаба. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
С настъпване на виделината войските от прорива се разпространяват вляво и към 9 ч. пр[еди] пл[адне] фортовете един по един падат без особени усилия и жертви от другите атакующи части.
Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти; Цалувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.
В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибарова, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор [Иван] Вълкова и началника на инженерите в сектора полковник [Симеон] Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи им липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален. На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълняха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм.12 Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, цалувам ви, славни герои!“.
Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги13 благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генер[ал-лейтенант Никола] Иванов.
Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.
На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи.
Български артилеристи при Одрин (1913)
Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника. Полската артилерия и полските гаубици незабавно напуснаха своите позиции на [укреплението] Шарапйолу и се настаниха там, гдето преди малко бяха турските предни части, и откриха огън по фортовия пояс от сравнително близки дистанции. Крепостната артилерия, на която до тогаз бях наложил мълчание, свободно и неудържимо развърна гигантската си мощ и нейното двойно превъзходство над батареите на противника се твърде скоро почувствува. Крепостните батареи на север от [укреплението] Кестенлик започнаха да замълчават или слабо да отговарят и нашите войски от бригадите на [полковник Гиньо] Кърджиева и [полковник Стоян] Абрашева почти безпрепятствено напредваха към фортовете Айджийолу, Айвазбаба и към [хребета] Софуларбурун. Не така беше обаче в центра и на левия фланг, гдето войските имаше да преминат по-голямо разстояние и срещу които противникът имаше превъзходство в артилерията. Но подкрепени от полската артилерия, те също напредваха, ако и бавно, но постоянно, към назначеното им ново изходно положение на линията [р.] Каналъдере, [p.] Сервандере и [p.] Халваджидере. Тук те имаше да се устроят и подготвят за атака на фортовия пояс.
Към 8 1/2 часа генерал[-майор Григор] Грънчаров, началник на войските от дясното ми крило, ми съобщи, че предните части са заели вече назначеното им изходно положение, че веригите са на места до 200–300 метра от телената мрежа; че подемът на духа е голям и войските му се стремят да влязат в Одрин. Той молеше за разрешение да атакува фортовия пояс. Това ме крайно зарадва. Но преди да приема такова важно решение, съпряжено4 с най-тежка отговорност, която ми бе посочена още на 5-и март от генерала [Михаил] Савова, аз реших да отида лично и проверя.
Качих се на автомобила и заминах за [село] Мусубейли, гдето се намираше наблюдателният пункт на началника на дясното крило, като оставих в Гебилер да ме заместя на телефона началник-щабът. По утъпкания червен път вървяха кола с тежко ранени войници, а освен това по надолнището пълзяха без ред други лекоранени, насочени към превързочния пункт в Караюсуф, гдето руската мисия на баронеса Икскул посрещаше братски и превързваше с хиляди ранени. Слязох и се приближих до една група.
„Здравейте, юнаци!“ — „Здраве желаем, г-н генерал!“ — отговориха войниците бодро, а в очите им грееше сиянието на победата. Ранени били при атаката на Маслака. Турците ги посрещнали с огън, но пионерите бързо разчистили теловете и те атакували на нож противника, който избягал към Одрин. „Навярно нашите са вече там!“ - забележи радостно един ранен в крака. Благодарих ги за тяхната храброст. Дадох им всички монети, каквито имах. Исках да разпитам и цалуна5 всички тия доблестни и прости момци. Но времето не търпеше. Около 10 ч. пристигнах при наблюдателния пункт, гдето току-що генерал[-майор Ваклин] Церковски бе почнал да устройва на източния склон бригадата си. При генерал Грънчаров заварих неговия началник на щаба и др. артилерийски и инженерни офицери. Близките батареи водеха честа и оглушителна залпова стрелба по неприятеля, който отговаряше рядко и вяло. Генерал Грънчаров ми повтори казаното по телефона и всички присъствующи единодушно потвърдиха за високия морал на войниците и че не трябва да се изпуща благоприятният момент. Бяха вече приготвили и заповед по войските на дясното крило за атака. Прочетоха ми я. Обърнах вниманието им да я попълнят с вземане мерки за нейтрализиране6 на противниковите батареи около Кестенлика, отгдето могат да бъдат анфилирани7 нашите атакующи части. Одобрих я, но не разреших атаката, понеже се съмнявах, че артилерията на противника е замълчала. Освен това, за да не бъде атаката изолирана, необходимо бе да се приближат войските от центра (бригадата на [полковник Никола]Рибаров) и лявото крило на [полковник Васил] Делова, които бяха още твърде далеч, за да могат да приемат участие в удара. Независимо от всичко това бе необходимо съгласието на командующия армията, за да се окаже съдействие и от другите сектори.
Укрепления на Одринската крепост
В 11 ч. се завърнах в Гебилер и подадох нужните телеграми до командующия армията, като молех съгласието му за атаката на фортовия пояс. Исках да я произведа към 4 ч. сл[ед] пл[адне], към което време предполагах, че ще се приготвят частите. Но вследствие новото енергичнонастояване по телефона от началника на дясното крило — да се не отлага атаката по-късно от 1 ч., аз отдадох заповед за атаката в 1 ч. и 30 м.
Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не бе доведена докрай. 10-и [пехотен Родопски] полк настъпи, но понесе големи загуби и спира настъплението.
Между 1 ч. и 30 м. и 5 ч. и 30 м. аз бях в голямо безпокойство. Предположих най-лошото: че противникът е съсредоточил своите резерви против нашия десен фланг и че той е отбил атаката и може би ще премине в контраатака. За отбиване контраатаката имахме достатъчно сили. Но подобна евентуалност би ни дала възможност да направим прорив8 във фортовия пояс с нашия ляв фланг, гдето при Мезартепе стоеше непокътнат моят главен резерв (бригадата на полковник [Иван] Паскалев). В тоя дух дадох в 3 ч. 30 м. нужните разпореждания за готовност до началника на лявото крило полковник Делов и до полковник Паскалев.
Сведенията, които получих в 5 ч. и 30 м., ми разясниха обстановката. За мене стана ясно, че чрез една нощна атака ще се отстранят причините на неудачата и ще се даде възможност на войските да починат и се устроят. Главното бе да не даде обсадната ни артилерия възможност на неприятелските резерви да се приближат до атакувания участък, с наличните защитници ние лесно ще се справим само с полската артилерия. От телената мрежа вече се не бояхме. Това бе изразено в заповедта ми № 2887, дадена в 8 ч. 30 м. сл[ед] пл[адне]. В нея между другото се напомняше на войските, че връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чакат слава и мир, а назад — безславие и смъртта. Заповедта се даде за по-скоро по телефона, макар още в 6 ч. устно бе съобщено за предстоящата нощна атака с изгрева на луната в 11 ч. сл[ед] пл[адне] на 12-и март.
Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч.; до това време остана да бди началник-щабът.
В 10 ч. се разбудих и освободих началник-щаба и адютанта, за да починат и те. Оставих при себе си само майор [Константин] Митов. Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. В стаята ми се струваше душно. Седнах на площадьта9 пред селската ни хижа на походно столче и гледах на грандиозното зрелище, което се откриваше пред очите ми. Със стотини шрапнели се пръскаха във въздуха като някой феерверк10 и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка!
Викат ме на телефона. Началникът на артилерията ми съобщи, че ще бъде принуден да отслаби огъня, понеже крепостните оръдия имали малко снаряди. „Как! Да намалите сега огъня? По никакъв начин!“ По справката се оказва, че имало по 200 снаряда. Казах му: „Валяйте11 да ги изстреляте до един... Учестете огъня! Утре няма да има нужда от снаряди!“.
Луната закъснява със своя изгрев, бъркат й някакви облаци, нощта е тъмна и се озарява надалече само от блясъците на шрапнелите. Няма донесение. Ето вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение. Какво ни готви тая нощ? Около 2 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и получаваме сведение, че 10-и пех[отен Родопски] полк прави прелези в телената мрежа, а 23-и пех[отен Шипченски] полк, макар и подпомогнат от 53-и пех. полк, все не шава от мястото си при [връх] Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери – ординарци, изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че Айджийолу е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк. „Боже, благодаря ти! Ето началото на края!“.
Проривът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах Грънчарову да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. пр[еди] пл[адне] на 13-и пада после разни перипетии и Айвазбаба. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
С настъпване на виделината войските от прорива се разпространяват вляво и към 9 ч. пр[еди] пл[адне] фортовете един по един падат без особени усилия и жертви от другите атакующи части.
Командующият армията бе държан в течение на всичко. При падането на последния форт той ми каза по телефона: „Благодаря ти; Цалувам те!“ Отговорих му: „И аз също!“.
В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибарова, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор [Иван] Вълкова и началника на инженерите в сектора полковник [Симеон] Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере. Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи им липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален. На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълняха главната улица. При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм.12 Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, цалувам ви, славни герои!“.
Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги13 благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генер[ал-лейтенант Никола] Иванов.
Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.
Comment