Понеже не мога да намеря старите си броеве на сп.Командос пък и в нета нищо интересно няма реших да пусна едно приятно четиво за легендарните руски чсти "А"
На 3 юли 1974 г. завърши визитата на американския президент Ричард Никсън в Москва. Официалните лица, струпани край "Еър форс"-1 помахват за последно и се отдръпват. Групата от силовите структури - шефът на МВР Щелоков и заместник-председателят на КГБ Цвигун, уверени, че всички ядове по посещението са вече зад гърба им, въздъхват и решават да "отдъхнат" на кафе в малко ресторантче на летището. Говорят малко, повече зяпат по пистите - понякога и великите шефове се чудят как да си изгубят времето. Изведнъж по пистите се разтичват хора от обслужващите, спуска се самолет.
А "Внуково" - 2 е, така да се каже, служебно летище и ако тук кацат граждански самолети,техните служби задължително трябва да знаят. След малко им докладват:самолетът е отвлечен!... Щелоков и Цвигун се обаждат до дежурните във своите ведомства.
Изяснява се и картината. Типична история за това време: няколко типа завладяват самолета и искат да се промени курса към някоя западна страна. Пилотите успели да ги излъжат, че горивото няма да стигне и кацнали уж за дозареждане. Съобразителните диспечери, калени вече в подобни ситуации, нарочно ги приземяват на правителственото летище "Внуково"-2, където няма много хора.
И изведнъж двамата големи началници стигат до извода, че няма кого да извикат за освобождаване на заложниците.
Щелоков се свързва с дивизията на Вътрешни войски "Дзержински". Оттам изпратили след доста чакане група.
Още като ги гледали как притичват, натоварени с противогази и куп ненужни армейски джунджурии, сърцата на двамата се свили - не е това, което трябва.
Случаят завършил пак типично: престрелка, жертви от двете страни...
Цвигун доложил всичко на председателя на КГБ Юрий Андропов като очевидец. И споделил, че трябва да се обучат хора за противодействие на отвличанията. Той се съгласил, уточнили към кое управление ще бъде и му дал поле за работа.
Днес по-младите сигурно и не са чували за Андропов, а средното поколение го е запомнило с акциите на милицията на дневните представления на кината, където ловеше зрителите, избягали от работа. Историята го е белязала като сценарист на така наречените унгарски събития от 1956 г., когато е посланик в Будапеща. За своите от КГБ е стоманеният шеф, който дори тежкото заболяване на бъбреците не накара да изохка. За чуждите - съдете по следния случай. Генерал Дроздов, един от най- ефективните съветски разузнавачи, разказва как в канцеларията на офицер от ФБР видял портрета на Андропов редом с този на Хувър. На недоумяващия въпрос американецът отговорил:"Това е ръководителят на най-силното разузнаване в света."
Цвигун извикал шефа на 7-мо управление генерал Милютин.
- Юрий Владимирович заповяда да се създаде бойна група за противодействие на похитители на самолети в състав от 20 души. Ще бъде в рамките на вашето управление, но ще се задейства само по негова заповед. Подгответе необходимото.
Това обаче не се оказало лесна работа. Например, 20 души въобще не се връзвали като състав. При положение, че ще се носи постоянно дежурство и ще има болни и в отпуск, за "работа" остават 5 души.
Милютин доложил на Цвигун, той на Андропов. Той пък разрешил... Така - бавно, тромаво, туткаво - вървяло всичко. Дори за името питали Андропов.
- Име? - замислил се той. - Не е важно как ще я наречем. Важно е какво и как ще върши. Нека да бъде група "А".
В края на юли Андропов не издържал и подгонил всички по веригата. В резултат най-трудното - документът, регламентиращ действията и ръководството на групата, бил завършен и скоростно обсъден.
На 29 юли 1974 г. е утвърден и щатът. Заповед №0089-ОВ, с която е оформен, е написана в един екземпляр на ръка. Нивото на секретност е такова, че не се доверяват дори и на най-проверената машинописка в Комитета. Впрочем, тази мания продължава до 1990 г. Когато закарват тялото на убития през 1979 г. в Афганистан командос Генадий Зудин, в униформа на родителите му, хорицата не могат да повярват, че е техният син. За тях Гена години наред е бил обикновен шофьор на камион...
Оказва се, че да се съберат 30 истински мъжаги никак не е лесно. Когато Чарлз Бекуит получава карт бланш да създаде "Делта", неговите офицери обикалят дори и малките военни постове. Два пъти ходят в американските гарнизони в Европа. А в СССР пречки колкото щеш. Въпреки че Андропов нарежда да се търсят хора из целия КГБ, отнякъде се появява условието бъдещият командос да е с московско жителство. Така че изборът се стеснява силно.
Помага това, че в самия Комитет дълги години наред се е подбирало най-доброто от съветското общество. Романтиката на чекистката служба привлича като магнит младежите, а високата заплата и различните привилегии, каквито няма дори и в армията, ги карат да остават се и после, когато розовото перде се вдигне. Задачата на Бубьонин и Ивон се свежда до направата на още едно "сито".
Когато Чарлз Бекуит събира юначаги за "Делта", пуска следната обява:"Събират се доброволци. Гарантират се медал или гроб, а понякога и двете." Но той е така напраскан, защото знае, че по начало законът подсигурява боеца, ако остане инвалид, или семейството му, ако бъде убит.
Единствената привилегия, която успяват да отвоюват за командосите от "Алфа", е, че един ден служба в групата се брои за ден и половина стаж за пенсия. Мно-о-го!...
В групата се влиза само по желание. Може би заради това първата характеристика на командосите е: мъжки момчета, идеалисти, които са готови да се пожертват за другите. Следва задължителното изискване да са спортисти и пълни професионалисти в предишната си работа. Да умеят да стрелят с всички видове оръжие и карат всякакви автомобили и бойна техника. Но най-много се държи на "наличието на глава". Този шегаджийски термин става определящ. Иска се бърза мисъл, безпогрешно решение и точно изпълнение. Бъдещето ще покаже, че това наистина е най-важното.
КАК СЕ СТАВА КОМАНДОС?
Пътеката, по която върви "Алфа", е неотъпкана. Нито КГБ, нито армията имат опит в подготовката на антитерористи. Нормативите, по която и да е специалност, утвърдени във военнизираните структури, за командосите са хипопотамска история. Ако отделение мотострелковаци или дори "сини барети" за половин минута успее да отвори блокираните врати на самолет и нахлуе вътре, началниците от армията сигурно биха получили жълто по гащите от радост. Но за супербойците от "Алфа" това е двойка. При това - с минус.
Високият професионализъм не е просто прищявка на службата. Той не е заслуга на командирите. Не е и концерт по желание на бойците. Това е жизнена необходимост. Полковник Чарлз Бекуит, чиито мисли са като афоризми, казва:"Ако студент в американски колеж дреме на лекции по американска литература, най-много да получи двойка на изпита. Ако боецът от "Делта" дреме на занятие по специална подготовка, в скоро време ще получи куршум в челото."
Групата е разделена на подгрупи, а те на екипи. В зависимост от задачата те могат да преливат в различни други формирования. По принцип всички се обучават на всичко, но все пак има строга и точна специализация - снайперисти, щурмоваци, водолази. Подгрупите носят двайсетчасово дежурство. Останалите водят учебен процес през деня. Но свързочните средства на разположение осигуряват събиране на командосите за броени минути по всяко време на денонощието.
В "Алфа" всеки се подготвя по индивидуална програма. Това, което така обича да снима телевизията - масовите "балети" по казармите, тук считат за пълна глупост. Всеки набляга на това, по което е по-слаб, а там, където е майстор - заниманията са за поддържане на формата. А материя за овладяване дал господ.
На първо място, естествено, е стрелбата. Тя е култ. Командосите овладяват до съвършенство всички видове руско и чуждо стрелково оръжие. Боецът от "Алфа" трябва да стреля еднакво добре денем и нощем, близо и на пределна далекобойност. Отличен се дава само за поражение с първия изстрел. Голямо внимание се отделя на стрелбата от движение, по звук и отблясък от изстрел. До изнемога и високи резултати са тренировките в градски условия, сграда, вагон, кораб, самолет.
Особено се уважават майсторите на пистолета. И наистина, това е най-трудното оръжие, а в същото време най-използваното в антитерористичната дейност. Най-често се практикува т.нар. инстинктивна стрелба, съчетана със стойката "уийвър". Тя е известна на Запад като "пълис кроуч". При нея пистолетът се държи с две ръце, а краката са леко приклекнали. Много време и тренировки отиват за за бързото вадене на оръжието. Това не е просто от любов към уестърните. Статистиката сочи, че повечето от половината убити полицаи, макар и отлични стрелци, са загинали защото не са успели да извадят навреме пистолета си. В "Алфа" има момчета, които го правят точно за секунда.
А най-големият парадокс е, че групата дълго няма собствено стрелбище. По сложни графици бойците обикалят милиционерски участъци и военни поделения, за да станат суперстрелци.
Веднъж попаднали на строг армейски капитан. Оглеждайки ги придирчиво - с дълги коси и дрехи, твърде далеч от добрия войнишки вид - той ехидно констатирал:
- Запасняци...
И веднага поставил задача на свой сержант да им направи инструктаж по боравене с оръжието. Той надълго и нашироко обяснявал как да го пълнят и празнят. Накрая дал команда "огън". Тримата командоси незабавно изпразнили по един от пълнителите на пистолетите си, без да спират за прицелване. Сержантът се ядосал, че не стреляли по разпоредбите на курса за стрелбите и с велико неудоволствие, уверен в девствеността на мишените, тръгнал напред. Когато стигнал, очите му изхвръкнали като сливи: във всички мишени имало по осем попадения и то в десятката. Притичал при капитана.
- Тези да улучат десятки? - ядосал се той. - Сигурно са ги надупчили с отвертка.
- Каква отвертка! - възкликнал сержантът. - Центърът на мишените е на каша! Няма го! Издухан е!
Капитанът си направил труда да отиде на самия рубеж.
- Не ти се вярва, а? - закачил го старшият на групата.
- А ти би ли повярвал?
- И аз не бих - ухилил се командосът. После казал сериозно: - Добре, капитане, пошегувахме се. Постой малко и погледай.
И като започнали... Капитанът и сержантът не можели да повярват на разочарованието, с което тия непознати мъже констатирали, че тук-там някой куршум се отклонил в девятката... Когато си тръгвали, офицерът удивен попитал:
- Кои сте вие?
- Запасняци, капитане, запасняци...
За физическа подготовка просто не се говори. Ако десантчикът първо бяга колкото може, а после колкото трябва, за боеца от специалната група на КГБ отличната физическа кондиция е задължителна. Не покриваш нормативите - чао, "Алфа". Освен натоварване на мускулите в занятията обикновено има много напрежение, опасности, рискови моменти и неизвестности. Специалната подготовка е толкова многопланова и необичайна, че главата ти се замайва. Те преминават задължително парашутна и леководолазна подготовка, спускат се като паяци по стени и различни съоръжения.
Командосите познават като петте си пръста всички образци автомобилна техника, могат да водят огън от танк, БТР, БМП.
Особено внимание се отделя на авиационната техника. Изучават подробно особеностите и различните типове самолети, разположението на салоните и креслата, зареждането и товаренето, смяната на екипажа. За светкавичното отваряне на врати разполагат със специални заряди с насочено действие и безшумни режещи инструменти. Високочувствителни сензорни устройства дават сведение за движението на терористите в завладян самолет или помещение. Някои от техническите средства на групата са уникати и нямат аналог в света.
Сред бойците все още се разказва любопитна случка, разиграла се на московското летище. Там те провеждали тренировки по освобождаване на заложници в самолет. Край тях случайно минал столичният шеф на КГБ. Генералът се усъмнил, че натоварените с оръжие командоси могат да се промъкнат и го обезвредят като "терорист" и предложил бас. Началникът на групата му уйдисал на акъла. Дори седнал с него в самолета. Шефът стоял нащрек, озъртал се, ослушвал се. После му станало неудобно, разприказвал се. Дори погледнал часовника си и насмешливо подметнал, че рамбовците може да са задрямали някъде.
И изведнъж, за едно трепване на клепача, самолетът се изпълнил с въоръжени хора. Треснал ослепяващ взрив, сковаващ глас заповядал:
- Ръцете на тила! Главата до коленете!
Началникът на групата, без да пророни дума, се подчинил. Генералът се опитал да завърти глава, но към нея вече бил опрян пистолет. Навел се послушно.
- Е, другарю генерал, спечелихме ли баса? - изхихикал с глава между коленете шефът на "Алфа".
- Спечелихте го - изсумтял той. - Хайде, няма ли да им дадеш отбой?...
Изсулил се по терлички, метнал се на волгата и издимял, сподирян от кикота на бойците...
В групата имат разработени планове и проведени тренировки в рискови посолства, всички московски гари и летища, големите банки.
Това е само част от ежедневието на "Алфа".
ПЪРВА КРЪВ
В тази война "Алфа" бе първа в много неща - първа атакува, първа превзе чужди позиции, първа изпълни задача, първа проля чужда кръв... Първа заля с руска кръв афганската земя... Даде първите руски жертви - тук, пред двореца Дар-ул-аман, загинаха Генадий Зудин и Волков... Първият Герой на Съветския съюз в тази война също е от групата - Павел Карпухин. Освен него Златни звезди сложиха Евалд Козлов от 1-во Главно управление на КГБ, полковник Колесник и "маестро" Бояринов от Висшата школа...
Слава на героите!
Вечная памет за мъртвите командоси...
КГБ И АФГАНИСТАН
През 1979 година в коридорите на КГБ все по-често започва да се споменава една дума - Афганистан. Съседът, който десетки години не създаваше проблеми, изведнъж разтревожи чекистките мозъци. Защо? Пропагандата през деветгодишната война засипва с доводи съзнанието на обикновения съветски гражданин. Може би най-вярно бе, че победата на ислямския фундаментализъм в Иран и опастността да се прехвърли в Афганистан щеше да хлопне вратата на СССР към традиционния му съюзник Индия. Това разтревожи Кремъл. Там разбираха, че още по-страшно би станало, ако ислямистите пробият в средноазиатските съветски републики. Това впрочем се доказа и от историята след петнайсет години - фронтът вече е в Таджикистан и Узбекистан... Така че баналната фраза "В Афганистан съветските войници се биеха за Родината" не бе лишена съвсем от съдържание.
А още от време оно Москва се лакомеше и за друго: да боядиса Афганистан в червено. Успешни примери по това време колкото щеш - Куба, Виетнам, Камбоджа, Ангола, Мозамбик... Главната пречка бе кралят. Афганистански офицери, завършили съветски военни училища и академии, са първите завербувани за каузата от КГБ. В група започват да действат там още през 1967 година. През 1972 и 1973 година са разкрити няколко конспирации. Кралят обаче е далеч от мисълта, че може да загуби.
- Още не се е родила жената, която ще роди човек, който ще напра - ви преврат и ще ме свали от власт - обичал да казва той.
Не позна - юнакът се бе родил и събираше сили на неговата трапеза. Събори го собственият му братовчед Мохамад Даут. Той обаче не пожела да строи социализъм и съвсем закономерно загуби битката с КГБ - същите танкове, които го качиха на върха на властта, в края на април 1978 година обкръжиха президентството. Младичък лейтенант, командос от Кабулската десантна бригада, успява да проникне с бой вътре и - игра на съдбата! - налита право на Дауд и двама от неговите министри. Изпразва пълнителя на калашника си във височайшите тела и възкачва на власт Нур Мохамад Тараки, друг от афганистанските лидери и фаворит на Брежнев. Докато прагматизмът на КГБ се бори с емоцията на Политбюро, на сцената излиза и трети - Хафизула Амин. Спечелвайки част от президентската гвардия и началника й Джандат, той арестува Тараки и след два дни наемни убийци го удушават с възглавница. За да се закрепи горе, Амин започва планомерно изтребване на хората и на КГБ, и на Брежнев. Особено популярен е "десантът" - качват ги на самолет и ги и сипват от хиляда метра по скалистите чукари. Двете страни се обединяват...
Спорът какво да се прави в Афганистан се разгаря вече между КГБ и Международния отдел на ЦК на КПСС. Андропов иска нещата да се уредят с пореден дворцов преврат. Дори в Кабул е изпратен Михаил Талебол - азер, който е живял известно време в Афганистан и владее перфектно езика. Той е назначен за готвач в двореца, но не успява да пробута приготвената отрова в храната на новия президент. Амин е изключително предпазлив. От ЦК натискат за военна интервенция, за да се демонстрира пред света, че СССР е готов на всичко за спасението на социализма, където и да е. Полъган може би от успехите в Унгария и Чехословакия, иначе рационалният Андропов се съгласява.
И така, през 1979 г. Съветският съюз планира нахлуване в Афганистан. Има дори и формален повод - превратаджията Амин моли за помощ, за да спре нахлуващите от Пакистан въоръжени групи. КГБ обаче няма намерение да го оставя на власт. Първо, защото ги е излъгал, второ, защото няма никаква популярност сред хората.
Най-главното при един преврат е с първия удар да се обезглави властта. Ето защо КГБ отделя специално внимание за физическото отстраняване на Амин. Още през май 1979 г. полковник Бояринов, началник на спецкатедра във Висшата школа на КГБ, получава задача да преработи програмата така, че слушателите му да завършат през юни, а не през август.
МАЕСТРОТО
Кой е полковник Бояринов? Малко е да се каже командос. Той е специалист от висока класа, с изключителен боен опит. Това, което прави Рамбо в трите филмови серии, Бояринов го е правил цял живот.
Роден е през 1922 г. и влиза в армията на седемнайсет години. Завършва военно училище и заминава на фронта, където скоро е отличен с медал за храброст. През 1942 г. е изпратен на служба в специален полк на НКВД. В тези поделения се подготвят диверсионно-разузнавателни групи за действие в дълбокия тил на врага или ядра за партизански формирования. Бояринов обучава снайперисти, сам оглавява команди за специални задачи, минавайки фронтовата линия многократно. При една такава акция негова група унищожава щаба на италианска дивизия и той е награден с орден "Бойно червено знаме". А този орден по това време означава много.
Бояринов влиза в аналите на КГБ и с един уникален случай. Край Финския залив, за да не изтърве трима нарушители на границата, той се качва на крилото на едноместен самолет и заповядва на летеца да се вдигне. Кацат на леда в залива. А гонитбата продължава още няколко километра.
Бояринов завършва института на КГБ с отличие и остава в него като преподавател. Какво преподава? Това, което прави през войната, което прави цял живот - спецоперации. Към 1979 г. Бояринов вече има 18-годишен стаж в школата и много, много ученици. Именно от тях той подбира групата командоси, станала известна като "Зенит". Тя заминава за Афганистан още през юли и започва да подготвя ликвидирането на Амин.
ОБЕКТЪТ
Пак през май 1979 г. шефът на Главно разузнавателно управление на Съветската армия генерал Ивашутин възлага на полковник Колесник - корав мъжага, чиято служба преминава само в Средна Азия да подбере 500 души за специален щурмови батальон. Изискванията към тях са две - да говорят някой от ползваните в Афганистан езици и отлична физическа подготовка. Колесник обикаля повече от месец затънтените гарнизони на Туркестанския военен окръг и изпълнява задачата. Личният състав е предимно от узбеки, казахи и таджики и затова батальонът е наречен мюсюлмански. След интензивна спецназовска подготовка през ноември той е прехвърлен в Афганистан, а в началото на декември е разположен до целта - двореца Дар-ул-аман.
Какво представлява той?
Името дворец е съвсем условно. Триетажната сграда, с масивни стени, кацнала на господстваща височина, си е истинска крепост. Да се промъкне някой до нея незабелязан, е практически невъзможно. Пътят нагоре се вие по склоновете и докато противникът се придвижва, е като на длан за огъня на защитниците. А те по думите на Михаил Романов, командир на група "Алфа" в тази операция, са "спортни момчета, в ръцете на които автоматът изглежда детска играчка". Освен това са с отлично военно обучение. За мотивацията да не говорим. Те бранят не само Амин, но и високия си жизнен стандарт в тази изостанала и бедна страна. И броят им съвсем не е малък - 200 души. Битовите им помещения са на третия етаж на двореца. Отляво и отдясно са разположени на позиции два пехотни батальона. На петстотин метра от двореца е основното здание на жандармерийски полк. Между него и батальоните има шест вкопани танка.
Накратко сметката: над две хиляди души гарнизон, а срещу него - 500 души от мюсюлманския батальон и 25 командоси от "Зенит".
А знайно е, че за успех срещу отбраняващ се противник трябва да има трикратно превъзходство в личен състав и техника.
Вместо да изпрати още 5000 войници, КГБ създава превес, като прехвърля от Москва командосите от елитната група "Алфа".
ПЛАНЪТ
Пет години група "А" води учебен процес, "прониква" в самолети, автобуси, здания. Изстрелва десетки хиляди патрони. Пролива реки от пот.
Но КГБ не бърза да я използва.
Бойците са нетърпеливи, постоянно питат командирите си защо не са в действие. А случаи да заработят през тези дълги месеци колкото щеш. Само през 1978 г. са извършени шест опита за отвличане на самолет, а в началото на 1979 - три. Вместо да ги изпращат там, момчетата охраняват високопоставени личности.
Докато идва 23 декември 1979 г., когато генерал Безчастнов пристига на крака в разположението на групата. Командирът Зайцев е в болница. Заместникът му майор Ивон си изкълчва крака на тренировка.
- Е, Романов - обръща се той към другия заместник, - мина времето на тежките тренировки. Зайцев каза, че тази, която ни е на прага, само ти можеш да я посрещнеш. Събери хората. Подбери само доброволци, за предпочитане - несемейни.
Майорът мълчи и чака по-нататъшни указания.
- Разбираш ли, там ще стрелят и по вас. Така че - оръжието и боеприпасите по максимума.
Следобед ги качват на специален транспортен самолет. След промеждутъчно кацане за дозареждане в Душанбе минават границата с угасени светлини и кацат на военното летище в афганистанския град Баграм. Сутринта рано ги извозват с дипломатически автобус до съветското посолство в Кабул,където ги обличат в афгански униформи и получават допълнително боеприпаси.
Там извикват Романов на беседа с резидента на КГБ в Афганистан генерал-лейтенант Борис Иванов. Той започва с това, че не са доведени тук да дишат чист планински въздух и че от днес са група с кодово име "Гръм". И в същото време не казва нищо конкретно за задачата. Изглежда повече объркан и смазан от отговорността, която го затиска. Накрая Иванов пита:
- Досещаш ли се каква задача ви предстои да изпълните?
- Досещам се - вдига рамене Романов, макар че нищо не се досеща, а само предполага, че ще е нещо, което през тия пет години са тренирали многократно.
- Твоите момчета не са циркаджии, а там всичко ще бъде на ниво циркаджийски трикове!
И край. Мисли каквото си искаш...
Малко след разговора пак ги качват на автомобили и ги отвеждат в разположението на мюсюлманския батальон. Там за първи път се събират двете групи "Гръм" и "Зенит". Спят като кучета на декемврийският студ в казарма без врати и прозорци. Сутринта най-после им свеждат задачата и посочват целта - двореца Дар-ул-аман.
Срещу него на малка височина има казино, от което той се вижда много добре. Под предлога, че искат да запазят места за празнуване на Нова година, няколко човека отиват там и успяват да уточнят някои неща.
Всяка вечер командосите гледат сияещия в светлини дворец и нервно хапят устни - без да знаят точния брой на гвардейците, предполагат, че съотношението на силите не е в тяхна полза.
На една от срещите с генерал Дроздов, началник на управление "Нелегално разузнаване" от КГБ, дошъл да координира действията с армията, Романов поставя въпроса, че два взвода са малко за щурма. Генералът помълчава и казва:
- Романов, доверявам ти се като на син. Ето, на олтара на отечеството слагам всичко, което имам: две "Шилки" и шест БМП-ета. Останалото е от теб.
В 16 часа на 27 декември командирите на двете групи събират своите старши на подгрупи. Присъстват и полковник Бояринов и майор Евалд Козлов от Първо главно управление на КГБ. В края на краищата решават командосите от "Гръм" да се придвижат под прикритието на зенитните оръдия "Шилка" по серпентината към двореца. "Зенит" трябва да се изнесе на БТР-и до пешеходното стъл-бище. Една от подгрупите на "Гръм" начело с Глеб Толстиков, усилена с част от мюсюлманския батальон, трябва да отреже двореца откъм тила. Полковник Бояринов с двама командоси поема свързочния възел. Уточняват паролите - "Миша" и "Яша", по имената на командирите на двете групи. Освен това за разпознаване всички командоси трябва да си вържат бели ленти над лактите.
КРЪВТА ПОТИЧА
В 19 часа подгрупа на "Зенит" пуска в шахта, през която минават основните свързочни линии на Кабул, два мощни заряда. Взривателят е фиксиран за след петнадесет минути. Столицата е отрязана от света.
Взривът е сигнал за действие на всички групи.
Друга подгрупа на "Зенит", усилена със "сини барети", атакува министерството на вътрешните работи. Охраната оказва яростна съпротива.
Двама командоси от "Гръм" повеждат взвод десантчици срещу щаба на ВВС. Нивото на подготовка си казва думата: вместо да атакуват директно като "зенитовци", те вкарват част от войниците в зданието. По сигнал едните обезвреждат вътрешната охрана, другите - външната. Щабът е овладян без нито един изстрел.
Други от "Зенит" се насочват с два танкови екипажа от мюсюлманския батальон към един от хълмовете. Целта е да се завземат вкопаните танкове, разположени там. Изненадата обаче не успява, завързва се престрелка.
19.15 часа по сигнала командосите от "Гръм" и "Зенит" се насочват на бронирани машини към двореца. Още в началото се получава разминаване с плана: екипажите на зенитните оръдия, вместо да чакат бронираните машини да достигнат определената линия, откриват огън по прозорците преждевременно. Там подават тревога. Гвардейците заемат позиция и засипват атакуващите с олово. Един БТР е подпален. С гранатомет е улучена и БМП.
Устремът на "Зенит" е спрян. Яков Семьонов, командирът им, заповядва да се спешат и се скрият в гънките на местността около стълбите. Отгоре ги заливат с дъжд от куршуми. Успяват да се надигнат едва когато зенитните оръдия и картечниците на мюсюлманския батальон подавят огъня от няколко прозореца.
Но това, което спира тях, не е преграда за суперпрофесионалистите. Макар че куршумите барабанят като град по бронята на машините, "Гръм" успява да се добере до подстъпите на двореца и се спешава пред централния вход. Още със слизането от 24 души 13 са ранени. По законите на войната подразделение, на което 50% от личния състав е изваден от строя, вече се смята за небоеспособно. Но това не е обикновен взвод, това е група "Алфа"!
Разказва Карпухин:
- Още по пътя казах на бордовия стрелец, той бе от мюсюлманския батальон, да не жали боеприпасите. И той се постара - в машината не се дишаше от барутния дим... Когато стигнахме пред двореца, патроните и снарядите на БМП бяха свършили. Механик-водачът спря на петдесетина метра. Накарах го да приближи току до главния вход. Изскочих първи, след мен бе Плюснин. Открихме веднага огън по стрелящите от прозорците...
Двама, Епишев и Якушев от "Зенит", първи стигат до вратата, но куриозът е, че ги спират собствените зенитни оръдия. Отново някой от обслужващите не си е свършил работата - да съобщи по радиостанцията, че огъня трябва да се спре или пренесе по други цели. В резултат двамата са ранени от хвърлена от горните етажи ръчна граната.
Около пет минути продължава двубоят отвън. Едва когато "Шилка" подавя една от картечниците, командосите успяват да се изправят. Входът е блокиран от трупове, падащи като гнили круши от прозорците.
Петнадесет човека успяват да се промъкнат вътре и смъртта тръгва по стаите. Тактиката е изпитана: първо граната, после стрелят с автоматите по всичко, което мърда.
Напорът е толкова силен, че пречупва многочисления противник. Бият се всички - здрави, ранени, почти умиращи.
Сергей Кувилин е ранен в крака и от него изтича толкова кръв, че загубва съзнание. Другарите му го прекрачват като мъртъв. Когато се съвзема, тръгва пак напред. В коридора среща полковник Бояринов - с лице, обляно в кръв и бинтовани ръце. Двамата имат важна задача - да унищожат свързочния възел на двореца. Къде на куц крак, къде с пълзене, но стигат. Хвърлят две гранати вътре. Бояринов тръгва към втория етаж, към Смъртта и Славата, а Кувилин остава да прикрива изнемощял коридора.
В този момент "Гръм" получава помощ - през един от прозорците на завзетия първи етаж влизат момчетата от "Зенит".
Куриозът е, че дворецът - коридори, стаи - продължава да е облян в светлина. Някъде в мазетата че чува пърпоренето на електросилови агрегати, но никой няма време да ги търси. Просто стрелят по лампите - и руснаците, и афганците.
Започва атаката на втория етаж.
- Струваше ми се, че съм празен, всичко бе покрито от един стремеж - да се изпълни задачата. Даже шумът на боя, виковете на хората се приемаха необичайно. Всичко в мен работеше единствено за боя, в който аз бях длъжен да победя - спомня си бъдещият Герой на Съветския съюз Евалд Козлов.
Кой би могъл да спре такива хора!
Пак Карпухин:
- По стълбищата аз не бягах; пълзях, както и всички останали. Да се тича беше просто невъзможно. Ако го бях правил, да ме бяха убили сто пъти. Там всяко стъпало завладявахме както в Райхстага. Местехме се от ъгъл на ъгъл, от укритие на укритие, прострелвахме цялото пространство пред себе си и - към следващото укритие...
И пак Козлов:
- Струваше ми се, че преодоляваме някакво безкрайно, огромно стълбище. По-късно с генерал Громов ходих там... Оказа се, че стълбището е като във всяка нормална сграда. Как настъпвахме осем души по него? Не разбирам. И главно: как останахме живи?
Наистина да се чудиш - особено за него. Евалд Козлов атакува без бронежилетка и с два куршума в крака.
На около десет метра от Берльов изскача гвардеец и изстрелва дълъг ред в него. Няколко куршума попадат в ръката му, другите в бронежилетката и пълнителя на автомата му. Патроните се разсипват. В първия момент той помислил, че е убит. Но пък не падал! Очите на афганеца се разширили - помислил, че срещу него стои омагьосан боец... Берльов се съвзел първи: съобразил, че в цевта трябва да е останал патрон и стрелял...
По стълбите тръгват осем - Бояринов, Евалд Козлов, Романов, Голов, Соболев, Плючнин, Гришин, Филимонов. Когато стигат последната площадка, с удивление откриват, че е потънала в кръв така, че се стича по стълбите като ручейче.
Малко след това на помощ идва Карпухин.
Тактиката остава същата - ритник по вратата, бомба в стаята и много куршуми след това. Когато съпротивата намалява, бойците започват да търсят сред труповете Амин и шефа на гвардията Джандат. В края на коридора откриват първия - по къси гащета "Адидас" и шарена лятна фланелка. Целият е в кръв и не на себе си. Помагат му да си отиде от тоя свят. Зад една завеса Карпухин и Берльов откриват уплашен афганец, който много прилича на Джандат.
- Най-после докопахме тоя гад Джандат - извиква радостно Берльов и се приготвя да изпълни заповедта.
Добре, че оня знае руски.
- Аз съм лекар! - извиква той. - Лекар!
Наистина се оказва така...
- Стрелбата спря внезапно - спомня си командирът на "Зенит" Яков Семьонов. - Доложих по радиостанцията на генерал Дроздов, че има много убити и ранени, че дворецът е превзет и най-главното - край.
Прочистват двореца от скрити гвардейци, изнасят ранените в развърнатия от мюсюлманския батальон лазарет.
Съдбата за втори път спасява Берльов. В раницата си той носи две шишета водка. Потърсва ги, но се оказва, че сержантите, които обслужват бойната машина на пехотата, са преровили багажа им и са ги прибрали. Понатисват ги, както в "Алфа" си знаят, и шишетата изплуват веднага. Берльов налива на всички по чашка, сяда в коридора с Карпухин и той да пийне. В един момент чуват характерното щракане на празен автомат откъм асансьора. Скачат, отварят вратата - умиращ афганец държи оръжието, насочено към тях. Вземат го - пълнителят празен. Ако е имал и два патрона, майките им щели да плачат...
Към двореца започват да идват бойци от мюсюлманския батальон, десантчици. Организират отбраната. Цяла нощ ги обстрелват с танкове и се опитват да ги изтласкат.
На сутринта генерал Дроздов ги предупреждава, че към двореца се придвижва така наречената Синя дивизия на Амин. Когато се съмва съвсем, виждат високо в небето транспортни самолети с опознавателни знаци на Съветската армия. Елитната Витебска въздушнодесантна дивизия подхожда за кацане на Баграмския аеродром. Разбират, че са победили...
ПОСЛЕПИС
В първите дни след щурма началниците мислели да наградят всички командоси със Златна звезда на герой на Съветския съюз. Канцеларските плъхове по всички етажи на властта писнали:
- Ще олекне званието! - И по-тихичко: - Какво пък толкова са направили...
В края на краищата остават само Карпухин и Евалд Козлов. И Бояринов - може би защото е мъртъв...
Андропов наредил да се изплатят на всички участници в овладяването на двореца по СТО рубли. Шефът на Узбекистанския КГБ Мелкумов го досрамяло от скръндзълъка на шефа и отпуснал по още сто и петдесет...
- Минаха двадесет години - спомня си по-късно командирът на "Гръм" Михаил Романов. - Но както преди преживявам всичко. Времето е изтрило кое-що от останалия живот. Но това, което преживяхме и извършихме тогава, е винаги с мен. Като надгробна плоча. Година после ме мъчи безсъние, а когато заспивах, пак виждах едно и също: двореца, който трябваше да бъде взет с щурм и моите момчета...
На 3 юли 1974 г. завърши визитата на американския президент Ричард Никсън в Москва. Официалните лица, струпани край "Еър форс"-1 помахват за последно и се отдръпват. Групата от силовите структури - шефът на МВР Щелоков и заместник-председателят на КГБ Цвигун, уверени, че всички ядове по посещението са вече зад гърба им, въздъхват и решават да "отдъхнат" на кафе в малко ресторантче на летището. Говорят малко, повече зяпат по пистите - понякога и великите шефове се чудят как да си изгубят времето. Изведнъж по пистите се разтичват хора от обслужващите, спуска се самолет.
А "Внуково" - 2 е, така да се каже, служебно летище и ако тук кацат граждански самолети,техните служби задължително трябва да знаят. След малко им докладват:самолетът е отвлечен!... Щелоков и Цвигун се обаждат до дежурните във своите ведомства.
Изяснява се и картината. Типична история за това време: няколко типа завладяват самолета и искат да се промени курса към някоя западна страна. Пилотите успели да ги излъжат, че горивото няма да стигне и кацнали уж за дозареждане. Съобразителните диспечери, калени вече в подобни ситуации, нарочно ги приземяват на правителственото летище "Внуково"-2, където няма много хора.
И изведнъж двамата големи началници стигат до извода, че няма кого да извикат за освобождаване на заложниците.
Щелоков се свързва с дивизията на Вътрешни войски "Дзержински". Оттам изпратили след доста чакане група.
Още като ги гледали как притичват, натоварени с противогази и куп ненужни армейски джунджурии, сърцата на двамата се свили - не е това, което трябва.
Случаят завършил пак типично: престрелка, жертви от двете страни...
Цвигун доложил всичко на председателя на КГБ Юрий Андропов като очевидец. И споделил, че трябва да се обучат хора за противодействие на отвличанията. Той се съгласил, уточнили към кое управление ще бъде и му дал поле за работа.
Днес по-младите сигурно и не са чували за Андропов, а средното поколение го е запомнило с акциите на милицията на дневните представления на кината, където ловеше зрителите, избягали от работа. Историята го е белязала като сценарист на така наречените унгарски събития от 1956 г., когато е посланик в Будапеща. За своите от КГБ е стоманеният шеф, който дори тежкото заболяване на бъбреците не накара да изохка. За чуждите - съдете по следния случай. Генерал Дроздов, един от най- ефективните съветски разузнавачи, разказва как в канцеларията на офицер от ФБР видял портрета на Андропов редом с този на Хувър. На недоумяващия въпрос американецът отговорил:"Това е ръководителят на най-силното разузнаване в света."
Цвигун извикал шефа на 7-мо управление генерал Милютин.
- Юрий Владимирович заповяда да се създаде бойна група за противодействие на похитители на самолети в състав от 20 души. Ще бъде в рамките на вашето управление, но ще се задейства само по негова заповед. Подгответе необходимото.
Това обаче не се оказало лесна работа. Например, 20 души въобще не се връзвали като състав. При положение, че ще се носи постоянно дежурство и ще има болни и в отпуск, за "работа" остават 5 души.
Милютин доложил на Цвигун, той на Андропов. Той пък разрешил... Така - бавно, тромаво, туткаво - вървяло всичко. Дори за името питали Андропов.
- Име? - замислил се той. - Не е важно как ще я наречем. Важно е какво и как ще върши. Нека да бъде група "А".
В края на юли Андропов не издържал и подгонил всички по веригата. В резултат най-трудното - документът, регламентиращ действията и ръководството на групата, бил завършен и скоростно обсъден.
На 29 юли 1974 г. е утвърден и щатът. Заповед №0089-ОВ, с която е оформен, е написана в един екземпляр на ръка. Нивото на секретност е такова, че не се доверяват дори и на най-проверената машинописка в Комитета. Впрочем, тази мания продължава до 1990 г. Когато закарват тялото на убития през 1979 г. в Афганистан командос Генадий Зудин, в униформа на родителите му, хорицата не могат да повярват, че е техният син. За тях Гена години наред е бил обикновен шофьор на камион...
Оказва се, че да се съберат 30 истински мъжаги никак не е лесно. Когато Чарлз Бекуит получава карт бланш да създаде "Делта", неговите офицери обикалят дори и малките военни постове. Два пъти ходят в американските гарнизони в Европа. А в СССР пречки колкото щеш. Въпреки че Андропов нарежда да се търсят хора из целия КГБ, отнякъде се появява условието бъдещият командос да е с московско жителство. Така че изборът се стеснява силно.
Помага това, че в самия Комитет дълги години наред се е подбирало най-доброто от съветското общество. Романтиката на чекистката служба привлича като магнит младежите, а високата заплата и различните привилегии, каквито няма дори и в армията, ги карат да остават се и после, когато розовото перде се вдигне. Задачата на Бубьонин и Ивон се свежда до направата на още едно "сито".
Когато Чарлз Бекуит събира юначаги за "Делта", пуска следната обява:"Събират се доброволци. Гарантират се медал или гроб, а понякога и двете." Но той е така напраскан, защото знае, че по начало законът подсигурява боеца, ако остане инвалид, или семейството му, ако бъде убит.
Единствената привилегия, която успяват да отвоюват за командосите от "Алфа", е, че един ден служба в групата се брои за ден и половина стаж за пенсия. Мно-о-го!...
В групата се влиза само по желание. Може би заради това първата характеристика на командосите е: мъжки момчета, идеалисти, които са готови да се пожертват за другите. Следва задължителното изискване да са спортисти и пълни професионалисти в предишната си работа. Да умеят да стрелят с всички видове оръжие и карат всякакви автомобили и бойна техника. Но най-много се държи на "наличието на глава". Този шегаджийски термин става определящ. Иска се бърза мисъл, безпогрешно решение и точно изпълнение. Бъдещето ще покаже, че това наистина е най-важното.
КАК СЕ СТАВА КОМАНДОС?
Пътеката, по която върви "Алфа", е неотъпкана. Нито КГБ, нито армията имат опит в подготовката на антитерористи. Нормативите, по която и да е специалност, утвърдени във военнизираните структури, за командосите са хипопотамска история. Ако отделение мотострелковаци или дори "сини барети" за половин минута успее да отвори блокираните врати на самолет и нахлуе вътре, началниците от армията сигурно биха получили жълто по гащите от радост. Но за супербойците от "Алфа" това е двойка. При това - с минус.
Високият професионализъм не е просто прищявка на службата. Той не е заслуга на командирите. Не е и концерт по желание на бойците. Това е жизнена необходимост. Полковник Чарлз Бекуит, чиито мисли са като афоризми, казва:"Ако студент в американски колеж дреме на лекции по американска литература, най-много да получи двойка на изпита. Ако боецът от "Делта" дреме на занятие по специална подготовка, в скоро време ще получи куршум в челото."
Групата е разделена на подгрупи, а те на екипи. В зависимост от задачата те могат да преливат в различни други формирования. По принцип всички се обучават на всичко, но все пак има строга и точна специализация - снайперисти, щурмоваци, водолази. Подгрупите носят двайсетчасово дежурство. Останалите водят учебен процес през деня. Но свързочните средства на разположение осигуряват събиране на командосите за броени минути по всяко време на денонощието.
В "Алфа" всеки се подготвя по индивидуална програма. Това, което така обича да снима телевизията - масовите "балети" по казармите, тук считат за пълна глупост. Всеки набляга на това, по което е по-слаб, а там, където е майстор - заниманията са за поддържане на формата. А материя за овладяване дал господ.
На първо място, естествено, е стрелбата. Тя е култ. Командосите овладяват до съвършенство всички видове руско и чуждо стрелково оръжие. Боецът от "Алфа" трябва да стреля еднакво добре денем и нощем, близо и на пределна далекобойност. Отличен се дава само за поражение с първия изстрел. Голямо внимание се отделя на стрелбата от движение, по звук и отблясък от изстрел. До изнемога и високи резултати са тренировките в градски условия, сграда, вагон, кораб, самолет.
Особено се уважават майсторите на пистолета. И наистина, това е най-трудното оръжие, а в същото време най-използваното в антитерористичната дейност. Най-често се практикува т.нар. инстинктивна стрелба, съчетана със стойката "уийвър". Тя е известна на Запад като "пълис кроуч". При нея пистолетът се държи с две ръце, а краката са леко приклекнали. Много време и тренировки отиват за за бързото вадене на оръжието. Това не е просто от любов към уестърните. Статистиката сочи, че повечето от половината убити полицаи, макар и отлични стрелци, са загинали защото не са успели да извадят навреме пистолета си. В "Алфа" има момчета, които го правят точно за секунда.
А най-големият парадокс е, че групата дълго няма собствено стрелбище. По сложни графици бойците обикалят милиционерски участъци и военни поделения, за да станат суперстрелци.
Веднъж попаднали на строг армейски капитан. Оглеждайки ги придирчиво - с дълги коси и дрехи, твърде далеч от добрия войнишки вид - той ехидно констатирал:
- Запасняци...
И веднага поставил задача на свой сержант да им направи инструктаж по боравене с оръжието. Той надълго и нашироко обяснявал как да го пълнят и празнят. Накрая дал команда "огън". Тримата командоси незабавно изпразнили по един от пълнителите на пистолетите си, без да спират за прицелване. Сержантът се ядосал, че не стреляли по разпоредбите на курса за стрелбите и с велико неудоволствие, уверен в девствеността на мишените, тръгнал напред. Когато стигнал, очите му изхвръкнали като сливи: във всички мишени имало по осем попадения и то в десятката. Притичал при капитана.
- Тези да улучат десятки? - ядосал се той. - Сигурно са ги надупчили с отвертка.
- Каква отвертка! - възкликнал сержантът. - Центърът на мишените е на каша! Няма го! Издухан е!
Капитанът си направил труда да отиде на самия рубеж.
- Не ти се вярва, а? - закачил го старшият на групата.
- А ти би ли повярвал?
- И аз не бих - ухилил се командосът. После казал сериозно: - Добре, капитане, пошегувахме се. Постой малко и погледай.
И като започнали... Капитанът и сержантът не можели да повярват на разочарованието, с което тия непознати мъже констатирали, че тук-там някой куршум се отклонил в девятката... Когато си тръгвали, офицерът удивен попитал:
- Кои сте вие?
- Запасняци, капитане, запасняци...
За физическа подготовка просто не се говори. Ако десантчикът първо бяга колкото може, а после колкото трябва, за боеца от специалната група на КГБ отличната физическа кондиция е задължителна. Не покриваш нормативите - чао, "Алфа". Освен натоварване на мускулите в занятията обикновено има много напрежение, опасности, рискови моменти и неизвестности. Специалната подготовка е толкова многопланова и необичайна, че главата ти се замайва. Те преминават задължително парашутна и леководолазна подготовка, спускат се като паяци по стени и различни съоръжения.
Командосите познават като петте си пръста всички образци автомобилна техника, могат да водят огън от танк, БТР, БМП.
Особено внимание се отделя на авиационната техника. Изучават подробно особеностите и различните типове самолети, разположението на салоните и креслата, зареждането и товаренето, смяната на екипажа. За светкавичното отваряне на врати разполагат със специални заряди с насочено действие и безшумни режещи инструменти. Високочувствителни сензорни устройства дават сведение за движението на терористите в завладян самолет или помещение. Някои от техническите средства на групата са уникати и нямат аналог в света.
Сред бойците все още се разказва любопитна случка, разиграла се на московското летище. Там те провеждали тренировки по освобождаване на заложници в самолет. Край тях случайно минал столичният шеф на КГБ. Генералът се усъмнил, че натоварените с оръжие командоси могат да се промъкнат и го обезвредят като "терорист" и предложил бас. Началникът на групата му уйдисал на акъла. Дори седнал с него в самолета. Шефът стоял нащрек, озъртал се, ослушвал се. После му станало неудобно, разприказвал се. Дори погледнал часовника си и насмешливо подметнал, че рамбовците може да са задрямали някъде.
И изведнъж, за едно трепване на клепача, самолетът се изпълнил с въоръжени хора. Треснал ослепяващ взрив, сковаващ глас заповядал:
- Ръцете на тила! Главата до коленете!
Началникът на групата, без да пророни дума, се подчинил. Генералът се опитал да завърти глава, но към нея вече бил опрян пистолет. Навел се послушно.
- Е, другарю генерал, спечелихме ли баса? - изхихикал с глава между коленете шефът на "Алфа".
- Спечелихте го - изсумтял той. - Хайде, няма ли да им дадеш отбой?...
Изсулил се по терлички, метнал се на волгата и издимял, сподирян от кикота на бойците...
В групата имат разработени планове и проведени тренировки в рискови посолства, всички московски гари и летища, големите банки.
Това е само част от ежедневието на "Алфа".
ПЪРВА КРЪВ
В тази война "Алфа" бе първа в много неща - първа атакува, първа превзе чужди позиции, първа изпълни задача, първа проля чужда кръв... Първа заля с руска кръв афганската земя... Даде първите руски жертви - тук, пред двореца Дар-ул-аман, загинаха Генадий Зудин и Волков... Първият Герой на Съветския съюз в тази война също е от групата - Павел Карпухин. Освен него Златни звезди сложиха Евалд Козлов от 1-во Главно управление на КГБ, полковник Колесник и "маестро" Бояринов от Висшата школа...
Слава на героите!
Вечная памет за мъртвите командоси...
КГБ И АФГАНИСТАН
През 1979 година в коридорите на КГБ все по-често започва да се споменава една дума - Афганистан. Съседът, който десетки години не създаваше проблеми, изведнъж разтревожи чекистките мозъци. Защо? Пропагандата през деветгодишната война засипва с доводи съзнанието на обикновения съветски гражданин. Може би най-вярно бе, че победата на ислямския фундаментализъм в Иран и опастността да се прехвърли в Афганистан щеше да хлопне вратата на СССР към традиционния му съюзник Индия. Това разтревожи Кремъл. Там разбираха, че още по-страшно би станало, ако ислямистите пробият в средноазиатските съветски републики. Това впрочем се доказа и от историята след петнайсет години - фронтът вече е в Таджикистан и Узбекистан... Така че баналната фраза "В Афганистан съветските войници се биеха за Родината" не бе лишена съвсем от съдържание.
А още от време оно Москва се лакомеше и за друго: да боядиса Афганистан в червено. Успешни примери по това време колкото щеш - Куба, Виетнам, Камбоджа, Ангола, Мозамбик... Главната пречка бе кралят. Афганистански офицери, завършили съветски военни училища и академии, са първите завербувани за каузата от КГБ. В група започват да действат там още през 1967 година. През 1972 и 1973 година са разкрити няколко конспирации. Кралят обаче е далеч от мисълта, че може да загуби.
- Още не се е родила жената, която ще роди човек, който ще напра - ви преврат и ще ме свали от власт - обичал да казва той.
Не позна - юнакът се бе родил и събираше сили на неговата трапеза. Събори го собственият му братовчед Мохамад Даут. Той обаче не пожела да строи социализъм и съвсем закономерно загуби битката с КГБ - същите танкове, които го качиха на върха на властта, в края на април 1978 година обкръжиха президентството. Младичък лейтенант, командос от Кабулската десантна бригада, успява да проникне с бой вътре и - игра на съдбата! - налита право на Дауд и двама от неговите министри. Изпразва пълнителя на калашника си във височайшите тела и възкачва на власт Нур Мохамад Тараки, друг от афганистанските лидери и фаворит на Брежнев. Докато прагматизмът на КГБ се бори с емоцията на Политбюро, на сцената излиза и трети - Хафизула Амин. Спечелвайки част от президентската гвардия и началника й Джандат, той арестува Тараки и след два дни наемни убийци го удушават с възглавница. За да се закрепи горе, Амин започва планомерно изтребване на хората и на КГБ, и на Брежнев. Особено популярен е "десантът" - качват ги на самолет и ги и сипват от хиляда метра по скалистите чукари. Двете страни се обединяват...
Спорът какво да се прави в Афганистан се разгаря вече между КГБ и Международния отдел на ЦК на КПСС. Андропов иска нещата да се уредят с пореден дворцов преврат. Дори в Кабул е изпратен Михаил Талебол - азер, който е живял известно време в Афганистан и владее перфектно езика. Той е назначен за готвач в двореца, но не успява да пробута приготвената отрова в храната на новия президент. Амин е изключително предпазлив. От ЦК натискат за военна интервенция, за да се демонстрира пред света, че СССР е готов на всичко за спасението на социализма, където и да е. Полъган може би от успехите в Унгария и Чехословакия, иначе рационалният Андропов се съгласява.
И така, през 1979 г. Съветският съюз планира нахлуване в Афганистан. Има дори и формален повод - превратаджията Амин моли за помощ, за да спре нахлуващите от Пакистан въоръжени групи. КГБ обаче няма намерение да го оставя на власт. Първо, защото ги е излъгал, второ, защото няма никаква популярност сред хората.
Най-главното при един преврат е с първия удар да се обезглави властта. Ето защо КГБ отделя специално внимание за физическото отстраняване на Амин. Още през май 1979 г. полковник Бояринов, началник на спецкатедра във Висшата школа на КГБ, получава задача да преработи програмата така, че слушателите му да завършат през юни, а не през август.
МАЕСТРОТО
Кой е полковник Бояринов? Малко е да се каже командос. Той е специалист от висока класа, с изключителен боен опит. Това, което прави Рамбо в трите филмови серии, Бояринов го е правил цял живот.
Роден е през 1922 г. и влиза в армията на седемнайсет години. Завършва военно училище и заминава на фронта, където скоро е отличен с медал за храброст. През 1942 г. е изпратен на служба в специален полк на НКВД. В тези поделения се подготвят диверсионно-разузнавателни групи за действие в дълбокия тил на врага или ядра за партизански формирования. Бояринов обучава снайперисти, сам оглавява команди за специални задачи, минавайки фронтовата линия многократно. При една такава акция негова група унищожава щаба на италианска дивизия и той е награден с орден "Бойно червено знаме". А този орден по това време означава много.
Бояринов влиза в аналите на КГБ и с един уникален случай. Край Финския залив, за да не изтърве трима нарушители на границата, той се качва на крилото на едноместен самолет и заповядва на летеца да се вдигне. Кацат на леда в залива. А гонитбата продължава още няколко километра.
Бояринов завършва института на КГБ с отличие и остава в него като преподавател. Какво преподава? Това, което прави през войната, което прави цял живот - спецоперации. Към 1979 г. Бояринов вече има 18-годишен стаж в школата и много, много ученици. Именно от тях той подбира групата командоси, станала известна като "Зенит". Тя заминава за Афганистан още през юли и започва да подготвя ликвидирането на Амин.
ОБЕКТЪТ
Пак през май 1979 г. шефът на Главно разузнавателно управление на Съветската армия генерал Ивашутин възлага на полковник Колесник - корав мъжага, чиято служба преминава само в Средна Азия да подбере 500 души за специален щурмови батальон. Изискванията към тях са две - да говорят някой от ползваните в Афганистан езици и отлична физическа подготовка. Колесник обикаля повече от месец затънтените гарнизони на Туркестанския военен окръг и изпълнява задачата. Личният състав е предимно от узбеки, казахи и таджики и затова батальонът е наречен мюсюлмански. След интензивна спецназовска подготовка през ноември той е прехвърлен в Афганистан, а в началото на декември е разположен до целта - двореца Дар-ул-аман.
Какво представлява той?
Името дворец е съвсем условно. Триетажната сграда, с масивни стени, кацнала на господстваща височина, си е истинска крепост. Да се промъкне някой до нея незабелязан, е практически невъзможно. Пътят нагоре се вие по склоновете и докато противникът се придвижва, е като на длан за огъня на защитниците. А те по думите на Михаил Романов, командир на група "Алфа" в тази операция, са "спортни момчета, в ръцете на които автоматът изглежда детска играчка". Освен това са с отлично военно обучение. За мотивацията да не говорим. Те бранят не само Амин, но и високия си жизнен стандарт в тази изостанала и бедна страна. И броят им съвсем не е малък - 200 души. Битовите им помещения са на третия етаж на двореца. Отляво и отдясно са разположени на позиции два пехотни батальона. На петстотин метра от двореца е основното здание на жандармерийски полк. Между него и батальоните има шест вкопани танка.
Накратко сметката: над две хиляди души гарнизон, а срещу него - 500 души от мюсюлманския батальон и 25 командоси от "Зенит".
А знайно е, че за успех срещу отбраняващ се противник трябва да има трикратно превъзходство в личен състав и техника.
Вместо да изпрати още 5000 войници, КГБ създава превес, като прехвърля от Москва командосите от елитната група "Алфа".
ПЛАНЪТ
Пет години група "А" води учебен процес, "прониква" в самолети, автобуси, здания. Изстрелва десетки хиляди патрони. Пролива реки от пот.
Но КГБ не бърза да я използва.
Бойците са нетърпеливи, постоянно питат командирите си защо не са в действие. А случаи да заработят през тези дълги месеци колкото щеш. Само през 1978 г. са извършени шест опита за отвличане на самолет, а в началото на 1979 - три. Вместо да ги изпращат там, момчетата охраняват високопоставени личности.
Докато идва 23 декември 1979 г., когато генерал Безчастнов пристига на крака в разположението на групата. Командирът Зайцев е в болница. Заместникът му майор Ивон си изкълчва крака на тренировка.
- Е, Романов - обръща се той към другия заместник, - мина времето на тежките тренировки. Зайцев каза, че тази, която ни е на прага, само ти можеш да я посрещнеш. Събери хората. Подбери само доброволци, за предпочитане - несемейни.
Майорът мълчи и чака по-нататъшни указания.
- Разбираш ли, там ще стрелят и по вас. Така че - оръжието и боеприпасите по максимума.
Следобед ги качват на специален транспортен самолет. След промеждутъчно кацане за дозареждане в Душанбе минават границата с угасени светлини и кацат на военното летище в афганистанския град Баграм. Сутринта рано ги извозват с дипломатически автобус до съветското посолство в Кабул,където ги обличат в афгански униформи и получават допълнително боеприпаси.
Там извикват Романов на беседа с резидента на КГБ в Афганистан генерал-лейтенант Борис Иванов. Той започва с това, че не са доведени тук да дишат чист планински въздух и че от днес са група с кодово име "Гръм". И в същото време не казва нищо конкретно за задачата. Изглежда повече объркан и смазан от отговорността, която го затиска. Накрая Иванов пита:
- Досещаш ли се каква задача ви предстои да изпълните?
- Досещам се - вдига рамене Романов, макар че нищо не се досеща, а само предполага, че ще е нещо, което през тия пет години са тренирали многократно.
- Твоите момчета не са циркаджии, а там всичко ще бъде на ниво циркаджийски трикове!
И край. Мисли каквото си искаш...
Малко след разговора пак ги качват на автомобили и ги отвеждат в разположението на мюсюлманския батальон. Там за първи път се събират двете групи "Гръм" и "Зенит". Спят като кучета на декемврийският студ в казарма без врати и прозорци. Сутринта най-после им свеждат задачата и посочват целта - двореца Дар-ул-аман.
Срещу него на малка височина има казино, от което той се вижда много добре. Под предлога, че искат да запазят места за празнуване на Нова година, няколко човека отиват там и успяват да уточнят някои неща.
Всяка вечер командосите гледат сияещия в светлини дворец и нервно хапят устни - без да знаят точния брой на гвардейците, предполагат, че съотношението на силите не е в тяхна полза.
На една от срещите с генерал Дроздов, началник на управление "Нелегално разузнаване" от КГБ, дошъл да координира действията с армията, Романов поставя въпроса, че два взвода са малко за щурма. Генералът помълчава и казва:
- Романов, доверявам ти се като на син. Ето, на олтара на отечеството слагам всичко, което имам: две "Шилки" и шест БМП-ета. Останалото е от теб.
В 16 часа на 27 декември командирите на двете групи събират своите старши на подгрупи. Присъстват и полковник Бояринов и майор Евалд Козлов от Първо главно управление на КГБ. В края на краищата решават командосите от "Гръм" да се придвижат под прикритието на зенитните оръдия "Шилка" по серпентината към двореца. "Зенит" трябва да се изнесе на БТР-и до пешеходното стъл-бище. Една от подгрупите на "Гръм" начело с Глеб Толстиков, усилена с част от мюсюлманския батальон, трябва да отреже двореца откъм тила. Полковник Бояринов с двама командоси поема свързочния възел. Уточняват паролите - "Миша" и "Яша", по имената на командирите на двете групи. Освен това за разпознаване всички командоси трябва да си вържат бели ленти над лактите.
КРЪВТА ПОТИЧА
В 19 часа подгрупа на "Зенит" пуска в шахта, през която минават основните свързочни линии на Кабул, два мощни заряда. Взривателят е фиксиран за след петнадесет минути. Столицата е отрязана от света.
Взривът е сигнал за действие на всички групи.
Друга подгрупа на "Зенит", усилена със "сини барети", атакува министерството на вътрешните работи. Охраната оказва яростна съпротива.
Двама командоси от "Гръм" повеждат взвод десантчици срещу щаба на ВВС. Нивото на подготовка си казва думата: вместо да атакуват директно като "зенитовци", те вкарват част от войниците в зданието. По сигнал едните обезвреждат вътрешната охрана, другите - външната. Щабът е овладян без нито един изстрел.
Други от "Зенит" се насочват с два танкови екипажа от мюсюлманския батальон към един от хълмовете. Целта е да се завземат вкопаните танкове, разположени там. Изненадата обаче не успява, завързва се престрелка.
19.15 часа по сигнала командосите от "Гръм" и "Зенит" се насочват на бронирани машини към двореца. Още в началото се получава разминаване с плана: екипажите на зенитните оръдия, вместо да чакат бронираните машини да достигнат определената линия, откриват огън по прозорците преждевременно. Там подават тревога. Гвардейците заемат позиция и засипват атакуващите с олово. Един БТР е подпален. С гранатомет е улучена и БМП.
Устремът на "Зенит" е спрян. Яков Семьонов, командирът им, заповядва да се спешат и се скрият в гънките на местността около стълбите. Отгоре ги заливат с дъжд от куршуми. Успяват да се надигнат едва когато зенитните оръдия и картечниците на мюсюлманския батальон подавят огъня от няколко прозореца.
Но това, което спира тях, не е преграда за суперпрофесионалистите. Макар че куршумите барабанят като град по бронята на машините, "Гръм" успява да се добере до подстъпите на двореца и се спешава пред централния вход. Още със слизането от 24 души 13 са ранени. По законите на войната подразделение, на което 50% от личния състав е изваден от строя, вече се смята за небоеспособно. Но това не е обикновен взвод, това е група "Алфа"!
Разказва Карпухин:
- Още по пътя казах на бордовия стрелец, той бе от мюсюлманския батальон, да не жали боеприпасите. И той се постара - в машината не се дишаше от барутния дим... Когато стигнахме пред двореца, патроните и снарядите на БМП бяха свършили. Механик-водачът спря на петдесетина метра. Накарах го да приближи току до главния вход. Изскочих първи, след мен бе Плюснин. Открихме веднага огън по стрелящите от прозорците...
Двама, Епишев и Якушев от "Зенит", първи стигат до вратата, но куриозът е, че ги спират собствените зенитни оръдия. Отново някой от обслужващите не си е свършил работата - да съобщи по радиостанцията, че огъня трябва да се спре или пренесе по други цели. В резултат двамата са ранени от хвърлена от горните етажи ръчна граната.
Около пет минути продължава двубоят отвън. Едва когато "Шилка" подавя една от картечниците, командосите успяват да се изправят. Входът е блокиран от трупове, падащи като гнили круши от прозорците.
Петнадесет човека успяват да се промъкнат вътре и смъртта тръгва по стаите. Тактиката е изпитана: първо граната, после стрелят с автоматите по всичко, което мърда.
Напорът е толкова силен, че пречупва многочисления противник. Бият се всички - здрави, ранени, почти умиращи.
Сергей Кувилин е ранен в крака и от него изтича толкова кръв, че загубва съзнание. Другарите му го прекрачват като мъртъв. Когато се съвзема, тръгва пак напред. В коридора среща полковник Бояринов - с лице, обляно в кръв и бинтовани ръце. Двамата имат важна задача - да унищожат свързочния възел на двореца. Къде на куц крак, къде с пълзене, но стигат. Хвърлят две гранати вътре. Бояринов тръгва към втория етаж, към Смъртта и Славата, а Кувилин остава да прикрива изнемощял коридора.
В този момент "Гръм" получава помощ - през един от прозорците на завзетия първи етаж влизат момчетата от "Зенит".
Куриозът е, че дворецът - коридори, стаи - продължава да е облян в светлина. Някъде в мазетата че чува пърпоренето на електросилови агрегати, но никой няма време да ги търси. Просто стрелят по лампите - и руснаците, и афганците.
Започва атаката на втория етаж.
- Струваше ми се, че съм празен, всичко бе покрито от един стремеж - да се изпълни задачата. Даже шумът на боя, виковете на хората се приемаха необичайно. Всичко в мен работеше единствено за боя, в който аз бях длъжен да победя - спомня си бъдещият Герой на Съветския съюз Евалд Козлов.
Кой би могъл да спре такива хора!
Пак Карпухин:
- По стълбищата аз не бягах; пълзях, както и всички останали. Да се тича беше просто невъзможно. Ако го бях правил, да ме бяха убили сто пъти. Там всяко стъпало завладявахме както в Райхстага. Местехме се от ъгъл на ъгъл, от укритие на укритие, прострелвахме цялото пространство пред себе си и - към следващото укритие...
И пак Козлов:
- Струваше ми се, че преодоляваме някакво безкрайно, огромно стълбище. По-късно с генерал Громов ходих там... Оказа се, че стълбището е като във всяка нормална сграда. Как настъпвахме осем души по него? Не разбирам. И главно: как останахме живи?
Наистина да се чудиш - особено за него. Евалд Козлов атакува без бронежилетка и с два куршума в крака.
На около десет метра от Берльов изскача гвардеец и изстрелва дълъг ред в него. Няколко куршума попадат в ръката му, другите в бронежилетката и пълнителя на автомата му. Патроните се разсипват. В първия момент той помислил, че е убит. Но пък не падал! Очите на афганеца се разширили - помислил, че срещу него стои омагьосан боец... Берльов се съвзел първи: съобразил, че в цевта трябва да е останал патрон и стрелял...
По стълбите тръгват осем - Бояринов, Евалд Козлов, Романов, Голов, Соболев, Плючнин, Гришин, Филимонов. Когато стигат последната площадка, с удивление откриват, че е потънала в кръв така, че се стича по стълбите като ручейче.
Малко след това на помощ идва Карпухин.
Тактиката остава същата - ритник по вратата, бомба в стаята и много куршуми след това. Когато съпротивата намалява, бойците започват да търсят сред труповете Амин и шефа на гвардията Джандат. В края на коридора откриват първия - по къси гащета "Адидас" и шарена лятна фланелка. Целият е в кръв и не на себе си. Помагат му да си отиде от тоя свят. Зад една завеса Карпухин и Берльов откриват уплашен афганец, който много прилича на Джандат.
- Най-после докопахме тоя гад Джандат - извиква радостно Берльов и се приготвя да изпълни заповедта.
Добре, че оня знае руски.
- Аз съм лекар! - извиква той. - Лекар!
Наистина се оказва така...
- Стрелбата спря внезапно - спомня си командирът на "Зенит" Яков Семьонов. - Доложих по радиостанцията на генерал Дроздов, че има много убити и ранени, че дворецът е превзет и най-главното - край.
Прочистват двореца от скрити гвардейци, изнасят ранените в развърнатия от мюсюлманския батальон лазарет.
Съдбата за втори път спасява Берльов. В раницата си той носи две шишета водка. Потърсва ги, но се оказва, че сержантите, които обслужват бойната машина на пехотата, са преровили багажа им и са ги прибрали. Понатисват ги, както в "Алфа" си знаят, и шишетата изплуват веднага. Берльов налива на всички по чашка, сяда в коридора с Карпухин и той да пийне. В един момент чуват характерното щракане на празен автомат откъм асансьора. Скачат, отварят вратата - умиращ афганец държи оръжието, насочено към тях. Вземат го - пълнителят празен. Ако е имал и два патрона, майките им щели да плачат...
Към двореца започват да идват бойци от мюсюлманския батальон, десантчици. Организират отбраната. Цяла нощ ги обстрелват с танкове и се опитват да ги изтласкат.
На сутринта генерал Дроздов ги предупреждава, че към двореца се придвижва така наречената Синя дивизия на Амин. Когато се съмва съвсем, виждат високо в небето транспортни самолети с опознавателни знаци на Съветската армия. Елитната Витебска въздушнодесантна дивизия подхожда за кацане на Баграмския аеродром. Разбират, че са победили...
ПОСЛЕПИС
В първите дни след щурма началниците мислели да наградят всички командоси със Златна звезда на герой на Съветския съюз. Канцеларските плъхове по всички етажи на властта писнали:
- Ще олекне званието! - И по-тихичко: - Какво пък толкова са направили...
В края на краищата остават само Карпухин и Евалд Козлов. И Бояринов - може би защото е мъртъв...
Андропов наредил да се изплатят на всички участници в овладяването на двореца по СТО рубли. Шефът на Узбекистанския КГБ Мелкумов го досрамяло от скръндзълъка на шефа и отпуснал по още сто и петдесет...
- Минаха двадесет години - спомня си по-късно командирът на "Гръм" Михаил Романов. - Но както преди преживявам всичко. Времето е изтрило кое-що от останалия живот. Но това, което преживяхме и извършихме тогава, е винаги с мен. Като надгробна плоча. Година после ме мъчи безсъние, а когато заспивах, пак виждах едно и също: двореца, който трябваше да бъде взет с щурм и моите момчета...
), а выглядят обыкновенными парнями, только выражение лица чуть более уверенное.
Comment