За първи път прехвърляне на войници по въздух се извършва по време на Първата световна война. Това става по идея на Уинстън Чърчил, по-късно министър -председател на Великобритания. Малки групи от офицери били хвърляни в тила на германците за взривяване на мостове и прекъсване на комуникации.
През 1927 г. италианците създават парашутни поделения като част от армията си. Така те са първите, претворили идеята на практика.
Следващите са руснаците. През 1932 г. е издадено постановление, с което се създава първата въздушно-десантна бригада на СССР. През 1937 г. на големи военни учения в европейската част са поканени всички военни аташета - нещо невиждано дотогава! - и Червената армия демонстрира въздушен десант на дивизия в тила на "противника". Такова чудо никой дотогава не е правил! Германците, присъствали там, се връщат потресени и веднага докладват на Хитлер. Следват веднага действия за окрупняване на съществуващите парашутни подразделения.
И наистина, след няколко години те стават основата на успеха на Райха - чрез въздушно-десантни операции са пречупени Белгия и Холандия, завзет е костеливия орех Крит.
Тези акции отварят пък очите на американците. През 1940 г. те правят първия учебен десант През 1941 г. САЩ вече имат четири парашутни батальона, а през 1942 г - две въздушно-десантни дивизии. До края на войната те нарастват до пет.
Не изостава и България. Или по-точно: изостанала, тя бърза да навакса. През пролетта на 1942 г. Министерството на войната обявява, че търси 350 човека за формиранто на парашутна дружина/батальон/. На обявения ден през месец май на летище Враждебна се събират 5000 души. След няколко отсявания са подбрани необходимите бойци и изпратени на обучение в Германия. След завръщането им, на 18 март 1943 г., със заповед на началника на Въздушните войски е обявено създаването на първото българско парашутно-десантно поделение.
То се състояло от щабна рота, две лекопарашутни, една тежкопарашутна и една щурмова роти. Офицерите били 19, подофицерите 60, а войниците - 348.
Въоръжените било изцяло немско. По това време няма друго българско поделение така наситен с автоматично оръжие/89 картечни пистолета и 29 картечници/.
Ирония на историята е, че първото бойно използване на парашутистите е срещу тези, които са ги обучавали. След 9 септември 1944 г. България обявява война на Германия и армията получава заповед да прекъсне пътищата на отстъпление на германските войски от Гърция. Зле въоръжената ни армия е спряна на няколко места от добре укрепени линии. Срещу един такъв пункт - Страцин - е хвърлена Парашутната дружина. Тя дава 150 убити и ранени, но превзема височините.
Днес българските сини барети се подготвят в рамките на Силите за специални операции, в които влизат 68-ма бригада "Специални сили", 1-ви парашутно-разузнавателен полк и батальон за психологически операции.
Поделението в Пловдив е създадено през 1964 г. с ранг на батальон. През 1968 г. става парашутно-разузнавателна база, а през1975 --полк. От 1993 г. се разраства в бригада.
Парашутно-разузнавателният полк в Сливен е създаден през 1997 г. Преди това там е имало парашутна рота, която през 1975 г. се преобразува в парашутно-разузнавателен батальон.
Батальонът за психологически операции е дислоциран в София.
Доскоро един от показателите за подготовката на българските сини барети беше ежегодния парашутен многобой, популяризиран от журналистите с името "Рамбо". Той е комплексно състезание, което се провежда за проверка и демонстрация на бойните умения на парашутните поделения. Включва елементи от основните им дейности: групов доцелен скок, движение по карта и азимут, стрелба с автомат, забиване на пластина, преодоляване на водна преграда и телено заграждение. Всичко това е разположено на около 20/!/ километрово трасе.
За първи път състезанието се провежда през 1976 г. Някои казват, че е по съветски образец, други претендират да е наша марка. Истината вероятно по средата - идеята е дошла от север, ние сме вложили свои елементи. Инак си е практика по цял свят, но нашето е едно от най-трудните.
За първи път през 1994 г в него участват чужди отбори - Румъния, Белгия и два отбора от САЩ.
През 1995 г. - Белгия, Германия, Гърция, Румъния, Русия и САЩ/с два отбора/
През 1996 г - Германия, Гърция, Испания, Русия, Югославия и САЩ.
През 1997 г- идва само отбор на Русия
Трябва да отбележим, че на трасето на многобоя българските барети са побеждавани само веднъж от отбора на Русия!!!
От 1998 г. състезанието не се провежда поради липса на средства. Злите езици говорят, че прекратяването е станало под натиск от НАТО, тъй като се виждало на практика, че тяхната система за подготовка не струва…
За съжаление тази прословута липса на пари е на път да загроби феномена "български парашутист". А феномен има: малко грижи - голям ентусиазъм - високи резултати.
През 1996 г. в Сливен капитан от германския отбор по парашутен многобой в разговор с придружаващия групата военен полицай пита:
- Каква заплата получаваш?
Нашият обърнал левчетата в марки и казал червен от срам:
- 150 марки.
Германецът машинално попитал:
- На ден?
- Не.
- На седмица?
- Не. На месец.
Германецът го погледнал потресен: После се сетил нещо:
- Чакай… Ами тия, вашите парашутисти, с които утре ще се състезаваме, колко получават?
- С около 30 марки повече.
- 180? На месец?
- Да.
- Боже мой! Остава и да победят мен, който за същото вземам 4000…
Победиха го. И то с голяма разлика. Но заплатите им останаха същите…
В резултат - младите постепенно си отидоха. Командния състав забележимо застаря и вдигна килограми. Срочнослужещите преди идваха подготвени от Организацията за съдействие на отбраната - с парашутни скокове, стреляли с автомат, говорили по радиостанция… Сега това е забравено. Връзкарството във военните окръжия намали качеството - все още като прецедент, но неграмотните опряха и до парашутните поделения.
Липсата на средства се отрази на бойната подготовка. Парашутните скокове паднаха до критичните осем на година. Въоръжението, средствата за навигация, разузнаване и свръзка са морално остарели. Чуждите образци са скъпи, руските са ни по джоба, но те пък не ни ги дават. Има български конкурентни разработки, но няма кой да ги произведе серийно - военната ни промишленост е в колапс.
Западнякът що кацне на земята и вади индивидуалната си система за ориентация, която е свързана поне с два спътника. Нашите все още се оправят само с бинокъл и компас…
Парадокс е, че дори с парашутите има проблем. От 20 години се ползва българският десантен парашут ДП - 90. С него се скача от 200 до 4000 м височина, с предварително разтваряне и след стабилизация. Според родните специалисти той превъзхожда много от използваните в НАТО образци. Но фабриката ., която го произвежда е затворена, а специалните конци и платове вече никъде в България не се правят... Затова се използва основно руския Д-6.
За трагичното състояние на останалото снаряжение няма да говорим - само ще споменем, че на големите учения през 2001 г. Участваха /по оценка на всички висшестоящи началници - отлично!/ с каски от Втората световна война. Някои даже още бяха с петолъчки…
Новобранците преминават три месечно обучение в учебния център на бригадата. Основно се набляга на стрелбата, физическата подготовка. Правят задължително по четири скока.
За останалия срок на службата се разпределят в бойните подразделения и продължават подготовката за действия в рамките на тях. Обикновено правят по още пет-шест скока.
Малко по-добре стоят нещата с кадровите войници. Те скачат с германския парашут RS -8. След определена подготовка с ръчно отваряне те биват допускани за скокове с "летящо крило". С него по принцип скача само командния състав. При скок от 6000 м с него при благоприятен вятър могат да се минат до 30 км - нещо много важно за командосите.
И въпреки трудностите, българските сини барети все още пазят прилично ниво
- Поне да ни бяха оставили многобоя - въздишат те. - Да виждаме къде сме и кой кой е…
През 1927 г. италианците създават парашутни поделения като част от армията си. Така те са първите, претворили идеята на практика.
Следващите са руснаците. През 1932 г. е издадено постановление, с което се създава първата въздушно-десантна бригада на СССР. През 1937 г. на големи военни учения в европейската част са поканени всички военни аташета - нещо невиждано дотогава! - и Червената армия демонстрира въздушен десант на дивизия в тила на "противника". Такова чудо никой дотогава не е правил! Германците, присъствали там, се връщат потресени и веднага докладват на Хитлер. Следват веднага действия за окрупняване на съществуващите парашутни подразделения.
И наистина, след няколко години те стават основата на успеха на Райха - чрез въздушно-десантни операции са пречупени Белгия и Холандия, завзет е костеливия орех Крит.
Тези акции отварят пък очите на американците. През 1940 г. те правят първия учебен десант През 1941 г. САЩ вече имат четири парашутни батальона, а през 1942 г - две въздушно-десантни дивизии. До края на войната те нарастват до пет.
Не изостава и България. Или по-точно: изостанала, тя бърза да навакса. През пролетта на 1942 г. Министерството на войната обявява, че търси 350 човека за формиранто на парашутна дружина/батальон/. На обявения ден през месец май на летище Враждебна се събират 5000 души. След няколко отсявания са подбрани необходимите бойци и изпратени на обучение в Германия. След завръщането им, на 18 март 1943 г., със заповед на началника на Въздушните войски е обявено създаването на първото българско парашутно-десантно поделение.
То се състояло от щабна рота, две лекопарашутни, една тежкопарашутна и една щурмова роти. Офицерите били 19, подофицерите 60, а войниците - 348.
Въоръжените било изцяло немско. По това време няма друго българско поделение така наситен с автоматично оръжие/89 картечни пистолета и 29 картечници/.
Ирония на историята е, че първото бойно използване на парашутистите е срещу тези, които са ги обучавали. След 9 септември 1944 г. България обявява война на Германия и армията получава заповед да прекъсне пътищата на отстъпление на германските войски от Гърция. Зле въоръжената ни армия е спряна на няколко места от добре укрепени линии. Срещу един такъв пункт - Страцин - е хвърлена Парашутната дружина. Тя дава 150 убити и ранени, но превзема височините.
Днес българските сини барети се подготвят в рамките на Силите за специални операции, в които влизат 68-ма бригада "Специални сили", 1-ви парашутно-разузнавателен полк и батальон за психологически операции.
Поделението в Пловдив е създадено през 1964 г. с ранг на батальон. През 1968 г. става парашутно-разузнавателна база, а през1975 --полк. От 1993 г. се разраства в бригада.
Парашутно-разузнавателният полк в Сливен е създаден през 1997 г. Преди това там е имало парашутна рота, която през 1975 г. се преобразува в парашутно-разузнавателен батальон.
Батальонът за психологически операции е дислоциран в София.
Доскоро един от показателите за подготовката на българските сини барети беше ежегодния парашутен многобой, популяризиран от журналистите с името "Рамбо". Той е комплексно състезание, което се провежда за проверка и демонстрация на бойните умения на парашутните поделения. Включва елементи от основните им дейности: групов доцелен скок, движение по карта и азимут, стрелба с автомат, забиване на пластина, преодоляване на водна преграда и телено заграждение. Всичко това е разположено на около 20/!/ километрово трасе.
За първи път състезанието се провежда през 1976 г. Някои казват, че е по съветски образец, други претендират да е наша марка. Истината вероятно по средата - идеята е дошла от север, ние сме вложили свои елементи. Инак си е практика по цял свят, но нашето е едно от най-трудните.
За първи път през 1994 г в него участват чужди отбори - Румъния, Белгия и два отбора от САЩ.
През 1995 г. - Белгия, Германия, Гърция, Румъния, Русия и САЩ/с два отбора/
През 1996 г - Германия, Гърция, Испания, Русия, Югославия и САЩ.
През 1997 г- идва само отбор на Русия
Трябва да отбележим, че на трасето на многобоя българските барети са побеждавани само веднъж от отбора на Русия!!!
От 1998 г. състезанието не се провежда поради липса на средства. Злите езици говорят, че прекратяването е станало под натиск от НАТО, тъй като се виждало на практика, че тяхната система за подготовка не струва…
За съжаление тази прословута липса на пари е на път да загроби феномена "български парашутист". А феномен има: малко грижи - голям ентусиазъм - високи резултати.
През 1996 г. в Сливен капитан от германския отбор по парашутен многобой в разговор с придружаващия групата военен полицай пита:
- Каква заплата получаваш?
Нашият обърнал левчетата в марки и казал червен от срам:
- 150 марки.
Германецът машинално попитал:
- На ден?
- Не.
- На седмица?
- Не. На месец.
Германецът го погледнал потресен: После се сетил нещо:
- Чакай… Ами тия, вашите парашутисти, с които утре ще се състезаваме, колко получават?
- С около 30 марки повече.
- 180? На месец?
- Да.
- Боже мой! Остава и да победят мен, който за същото вземам 4000…
Победиха го. И то с голяма разлика. Но заплатите им останаха същите…
В резултат - младите постепенно си отидоха. Командния състав забележимо застаря и вдигна килограми. Срочнослужещите преди идваха подготвени от Организацията за съдействие на отбраната - с парашутни скокове, стреляли с автомат, говорили по радиостанция… Сега това е забравено. Връзкарството във военните окръжия намали качеството - все още като прецедент, но неграмотните опряха и до парашутните поделения.
Липсата на средства се отрази на бойната подготовка. Парашутните скокове паднаха до критичните осем на година. Въоръжението, средствата за навигация, разузнаване и свръзка са морално остарели. Чуждите образци са скъпи, руските са ни по джоба, но те пък не ни ги дават. Има български конкурентни разработки, но няма кой да ги произведе серийно - военната ни промишленост е в колапс.
Западнякът що кацне на земята и вади индивидуалната си система за ориентация, която е свързана поне с два спътника. Нашите все още се оправят само с бинокъл и компас…
Парадокс е, че дори с парашутите има проблем. От 20 години се ползва българският десантен парашут ДП - 90. С него се скача от 200 до 4000 м височина, с предварително разтваряне и след стабилизация. Според родните специалисти той превъзхожда много от използваните в НАТО образци. Но фабриката ., която го произвежда е затворена, а специалните конци и платове вече никъде в България не се правят... Затова се използва основно руския Д-6.
За трагичното състояние на останалото снаряжение няма да говорим - само ще споменем, че на големите учения през 2001 г. Участваха /по оценка на всички висшестоящи началници - отлично!/ с каски от Втората световна война. Някои даже още бяха с петолъчки…
Новобранците преминават три месечно обучение в учебния център на бригадата. Основно се набляга на стрелбата, физическата подготовка. Правят задължително по четири скока.
За останалия срок на службата се разпределят в бойните подразделения и продължават подготовката за действия в рамките на тях. Обикновено правят по още пет-шест скока.
Малко по-добре стоят нещата с кадровите войници. Те скачат с германския парашут RS -8. След определена подготовка с ръчно отваряне те биват допускани за скокове с "летящо крило". С него по принцип скача само командния състав. При скок от 6000 м с него при благоприятен вятър могат да се минат до 30 км - нещо много важно за командосите.
И въпреки трудностите, българските сини барети все още пазят прилично ниво
- Поне да ни бяха оставили многобоя - въздишат те. - Да виждаме къде сме и кой кой е…
:grrr: :mike:
Comment