Руската емиграция в България е уникално и многостранно явление, свързано с адаптацията в българската среда на хиляди руски бежанци, принудени да емигрират от родината си след създаването на Съветска Русия. Изключително важна роля в тези процеси има политиката на българската държава за тяхното приемане и настаняване, за урегулиране на юридическия им статут, трудоустрояването, социалното и медицинското им осигуряване, правото на обществена изява и на самоорганизация, на образование на родния език и др.
Отношението на българските власти към руските емигранти е сложно и противоречиво. То се определя от преплитането на редица връзки и взаимоотношения, породени между България и СССР, между Върховния комисариат за бежанците при Обществото на народите и държавните органи в страната, а също и между бежанците и българската държава. Значително влияние върху правителствената политика оказват ограничения от Международната Съглашенска комисия суверенитет на страната след Първата световна война и емоционалното отношение на преобладаващата част от българския управленчески и политически елит към руските бежанци, възприемащ ги като наследници на освободителите на България от османско иго.
Периодизацията и хронологическите рамки на разглежданата проблематика са функция от развитието на българо-руските и българо-съветските отношения. Първият етап обхваща периода от 1919 до 1923 г. Подгонени от ужасите на Гражданската война, в България пристигат над 35 000 руски емигранти цивилни бежанци и разоръжени войници и офицери от армията на ген. П. Н. Врангел. Правителствената политика към тях е крайно непоследователна и противоречива. В нея има място и толерирането на определени слоеве и групи от бежанците, и откритото преследване и репресии към част от тях. На русите министър-председателят Александър Стамболийски гледа като на временни, неканени пришълци, които скоро трябва да си ходят. В отделни случаи в действията му личат и елементи на организираност. Те са резултат от натиска на Съглашението, от препоръките на ОН или от стремежа на правителството за сближение със Съветска Русия. Надявайки се, че чрез Обществото на народите България ще излезе от международна изолация, земеделското правителство изпълнява стриктно указанията на Върховния комисариат по въпросите на бежанците. Под негово влияние в края на 1922 г. се създава специализирана държавна институция, занимаваща се с проблемите на русите Комитет за руските бежанци със смесен българо-руски състав на служителите му. Водейки се от препоръките на ОН и най-вече от чисто прагматични мотиви, парламентът устройва част от руските бежанци на държавна служба, разрешава им безплатен транспорт от черноморските пристанища до вътрешността на страната, безмитен внос на помощи, пристигащи от международни хуманитарни организации, обмен на валута по преференциални цени, безплатно лекуване на болните и ранените след пристигането им и др. Като се надява на временния престой на русите, правителството зачита и толерира тяхната национална идентичност. В страната свободно съществуват руски емигрантски организации, руски училища, самодейни състави, руски домове и др.
Още по-резултатно е съветското въздействие. Съгласувано със Съветска Русия и с ОН, е реализирана мощна репатриационна вълна, довела до завръщането по домовете им на около 11 000 руски емигранти. Целенасочено е объзкръвена военната организация на руските бежанци, което успоредно с дипломатическото признаване на СССР от редица държави през 1924 г. отдалечава както перспективата за въоръжено сваляне на съветската власт, така и надеждите за скорошно завръщане в Родината.
Стагнацията в българо-съветските връзки след преврата от 9 юни 1923 г., продължила до 19 май 1934 г. определя хронологическите рамки и съдържанието на втория етап. Управлението на правителствата на Демократичния сговор през 1923 1930 г. е златен век за руските бежанци. Влошените българо-съветски отношения са предпоставка за изключително толерантната позиция на българските власти към тази група от населението на страната. Доминиращо влияние оказват препоръките на ОН за адаптирането на бежанците. Проявявайки лоялност към изискванията й, а често дори и изпреварвайки решенията й, властите очакват реципрочно отношение от ОН към многобройните български бежанци, наводнили страната след Първата световна война. Приемат се редица облагодетелстващи русите решения, които оформят в цялост емиграционната политика спрямо тях. В основата й стоят ярко декларираната и реализирана на практика линия за зачитане и стимулиране на руската национална идентичност на емигрантите, постоянното държавно финансово подпомагане на руското учебно дело, на инвалидите и болните и стремежа към създаване на нормални условия за професионална реализация на трудоспособните. Формално към руските бежанци се прилагат законите за чужденците, но чрез подзаконови актове държавата ги третира почти като национално малцинство и им осигурява право на национална и културна автономност. Нещо повече в много отношения русите се оказват най-облагодетелствания инороден елемент в страната. Това е важна предпоставка за разцвет и на руската емигрантска култура в България и значително доближава страната ни до Чехословакия, реализирала най-благоприятни условия за живот на руските емигранти.
Българската държава заделя от бюджета си по около 11 12 000 000 лв. годишно, което съставлява над 2/3 от всички суми, необходими за издръжка на нуждаещите се руски емигранти. Надявайки се освободена от болшевиките Русия един ден да признае разходите, Министерството на финансите осчетоводява сумите за издръжка на русите за сметка на окупациония дълг на България към Русия, възлизащ на около 82 000 000 лв. Прецедент в историята на руската емиграция по света е отпускането от парламента на пожизнени месечни парични помощи на около 50 ветерани от Руско-турската Освободителна война 1877 1878 г., живущи в страната. България се присъединява към решенията на ОН за урегулиране на юридическия статут на руските бежанци, издава им нансенови паспорти, създава привилегии за трудовата им реализация, осигурява безплатно лечение на бедните руси и др. Истински разцвет преживява руското учебно дело, считано от властите за изключително и особено явление . То се ръководи от свои учебни програми и правила, а възпитаниците му са равни по права с местните си връстници по отношение на признаване на дипломите и постъпване в български висши учебни заведения. Окончателно се оформя мрежата на руските обществени организации. Зачитайки опита им, българското правителство се опира активно на част от тях при разпределението на държавната субсидия за издръжката на русите.
Икономическата криза от края на 20-те и началото на 30-те години води до влошаване на положението на руските бежанци в страната. Държавата се придържа стриктно към принципната постановка за покровителство на националния пазар на труда и приравнява русите към останалите групи чужденци. Тези мерки се запазват до 9 септември 1944 г. и довеждат много от бежанците до крайна мизерия. Макар че продължават да зачитат националната им идентичност, властите са принудени да свият разходите за тяхната издръжка, да пристъпят към частичната ликвидация на някои емигрантски институции и да централизират подпомаганетото им в ръцете на държавата. По примера на Чехословакия тази дейност започва да се нарича руска акция . Същността й обаче е далеч от отлично пресметнатите политически ходове на чехословашката емиграционна политика от 20-те години.
Третият период започва от установяването на българо-съветските отношения през юли 1934 г. и завършва на 9 септември 1944 г., когато у нас се настаняват съветски части. Важен фактор в живота на руските емигранти се оказва съветската легация, която вербува отделни емигранти за разузнавателни цели, извършва серия от провокации, за да внесе разкол в емигрантските редици и др. Поемайки задължението да не подкрепят антисъветските организации в страната, безпартийните български правителства поставят руските институции под изключително строг контрол. Предприети са енергични мерки за цялостно преустройство на руската акция на базата на отделни елементи от опита на Чехословакия. Държавата престава да гледа на нея само като на благотворителна инициатива, и й придава политически и културно-просветен характер . Посоката обаче е друга. Докато в Чехословакия тя води до укрепване на националната идентичност на бежанците, тук под влияние на СССР съзнателно се цели унищожаване на самобитността на руската емигрантска общност. Всички руски организации, които до момента са били активни участници в разпределянето на средствата за руската акция са отстранени от тази дейност и са превърнати в изпълнители на държавната воля. Те дори не могат да се разпореждат и със собствените си средства, а са длъжни да ги внасят в бюджета. В този си вид акцията се запазва до 1944 г., като сумите за нея се намаляват до около 9 мил. лв. годишно. Министерството на просвещението престава да възприема руското учебно дело като самобитно явление, съкращава до минимум броя на руските училища и започва пряко да контролира учебния процес.
Краят на 30-те години бележи началото на коренно нова политика в отношението на държавата към руските бежанци. През 1938 г. ОН приема постановката, че руският бежански въпрос е изчерпан , закрива международния Нансенов офис и препоръчва на държавите, приютили руски емигранти, линия за повсеместната им натурализация. Във връзка с това в Дирекцията на полицията започват да се чуват гласове, че в страната се е създало ядрото на бъдещото национално руско малцинство , подобно на тези на турците, евреите и арменците. Под влияние на СССР обаче, тези частни мнения не прерастват в официална политика. Изоставена е линията за преференциално третиране на русите и те са подведени към общия режим за чужденците. Успоредно с репресиите срещу част от тях по време на Втората световна война, тези мерки слагат началото на асимилацията на руските емигранти.
Нападението на хитлеристка Германия над СССР предизвиква вътрешна дезинтеграция сред руската общност. Част от русите застават на страната на Германия. Около 2000 мъже се записват в Руския охранителен корпус (РОК), съставляващ неразделна част от германската армия. Други се поставят съзнателно в услуга на СССР и участвуват активно в комунистическата съпротива в България. Преобладаващата част от емигрантите не се ангажират политически, но следят с тревога събитията. Под влияние на победите на Червената армия сред тях постепенно се засилват симпатиите към СССР.
Последният период от историята на руската емиграция в България започва на 9 септември 1944 г. и завършва в края на 50-те години. Той е доминиран от съветското присъствие в страната и от политиката за превръщането й в сателит на СССР. Контролирайки цялостната дейност на отечественофронтовското правителство, съветските представители в България изземват от държавата решаването на всички проблеми, свързани с руските емигранти. Руската акция е ликвидирана. Закрити са всички руски училища, преустановена е дейността на руските емигрантски организации, а имуществата им са конфискувани и предоставени на просъветския Съюз на съветските граждани в България. Независимо от това, СССР задължава Министерството на социалната политика да продължава да заделя средства от българския държавен бюджет за подпомагане на бедните и нетрудоспособните бежанци, а впоследствие и на съветските граждани.
Събитията в България след 9 септември 1944 г. засягат най-тежко онази категория руски емигранти, които са сътрудничили под различни форми на германската армия през Втората световна война. Съгласно указанията на Съюзната контролна комисия (включваща военни представители на страните от антихитлеристката коалиция, но доминирана от СССР), те са изпратени в трудово-възпитателни общежития, а семействата им са въдворени на нови местожителства.
В стремежа си да възстанови нарушения си демографски баланс през войната СССР разрешава на руските емигранти, които не са сътрудничили на хитлеристка Германия през войната, да приемат съветско гражданство и след съответна филтрация допуска част от тях на територията си. Самите руси бързо установяват предимствата на новото си юридическо положение и се възползват от големия жест на СССР . В противоречие с българското законодателство под съветски натиск на новите съветски граждани се осигуряват значителни преференции, приравняващи ги изцяло по права (а в редица случаи и по-високи) с тези на местните граждани. Така без да е официално окупирана, България осигурява на новите съветски граждани възможности да се ползват от преференциите на капитулационния режим.
Под влияние на съветските съветници в Дирекцията на народната милиция, Министерството на вътрешните работи започва да прилага двойни стандарти спрямо русите едни за придобилите съветско гражданство и други за останалите с нансеновото си поданство. Създаденият през 1946 г. отдел Белогвардейци към МВР усилено следи нансенистите, изкуствено търси сред тях врагове на социализма и на СССР, приписва им греховете на шпионажа, и. т. н. Всичко това принуждава все по-голям брой руски емигранти да приемат съветско гражданство или българско поданство, в резултат на което общият им брой непрекъснато намалява.
Към средата на 50-те години съветските власти се ориентират към приключване на руския емигрантския проблем в България. През септември 1954 г. те разрешават на новите съветски граждани да се завърнат в СССР и да работят за усвояването на целинните земи. До края на 1958 г. заминават около 5000 човека, което съставлява над 90 % от всички съветски граждани в страната. През 1959 г. у нас остават около 7500 белоемигранти , от които малка част са съветски граждани, а мнозинството са носители на нансенови паспорти, или са приели българско поданство. В началото на 1958 г. по съветски указания дейността на Съюза на съветските граждани е прекратена. Изграденият от него Дом на съветските граждани в София е предаден от СССР на НРБ, за да бъде използван безвъзмездно от създадения през 1957 г. Комитет за българо-съветска дружба, начело с видната българска комунистка Цола Драгойчева. С това на практика руският емигрантски проблем е изчерпан.
Историята на взаимоотношенията на България с руските емигранти разкрива неизвестни страници от българо-руските и българо-съветските връзки през XX в. Независимо от моментите на непоследователност, по принцип до септември 1944 г. българската държава е толерантна към руските емигранти. Доказателство за това са постоянните суми, които тя отпуска за издръжката им. До края на 1951 г. за тях са изразходвани 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е над 4 пъти по-голяма от българския окупационен дълг към Русия и не се нуждае от коментар.
Отношението на българските власти към руските емигранти е сложно и противоречиво. То се определя от преплитането на редица връзки и взаимоотношения, породени между България и СССР, между Върховния комисариат за бежанците при Обществото на народите и държавните органи в страната, а също и между бежанците и българската държава. Значително влияние върху правителствената политика оказват ограничения от Международната Съглашенска комисия суверенитет на страната след Първата световна война и емоционалното отношение на преобладаващата част от българския управленчески и политически елит към руските бежанци, възприемащ ги като наследници на освободителите на България от османско иго.
Периодизацията и хронологическите рамки на разглежданата проблематика са функция от развитието на българо-руските и българо-съветските отношения. Първият етап обхваща периода от 1919 до 1923 г. Подгонени от ужасите на Гражданската война, в България пристигат над 35 000 руски емигранти цивилни бежанци и разоръжени войници и офицери от армията на ген. П. Н. Врангел. Правителствената политика към тях е крайно непоследователна и противоречива. В нея има място и толерирането на определени слоеве и групи от бежанците, и откритото преследване и репресии към част от тях. На русите министър-председателят Александър Стамболийски гледа като на временни, неканени пришълци, които скоро трябва да си ходят. В отделни случаи в действията му личат и елементи на организираност. Те са резултат от натиска на Съглашението, от препоръките на ОН или от стремежа на правителството за сближение със Съветска Русия. Надявайки се, че чрез Обществото на народите България ще излезе от международна изолация, земеделското правителство изпълнява стриктно указанията на Върховния комисариат по въпросите на бежанците. Под негово влияние в края на 1922 г. се създава специализирана държавна институция, занимаваща се с проблемите на русите Комитет за руските бежанци със смесен българо-руски състав на служителите му. Водейки се от препоръките на ОН и най-вече от чисто прагматични мотиви, парламентът устройва част от руските бежанци на държавна служба, разрешава им безплатен транспорт от черноморските пристанища до вътрешността на страната, безмитен внос на помощи, пристигащи от международни хуманитарни организации, обмен на валута по преференциални цени, безплатно лекуване на болните и ранените след пристигането им и др. Като се надява на временния престой на русите, правителството зачита и толерира тяхната национална идентичност. В страната свободно съществуват руски емигрантски организации, руски училища, самодейни състави, руски домове и др.
Още по-резултатно е съветското въздействие. Съгласувано със Съветска Русия и с ОН, е реализирана мощна репатриационна вълна, довела до завръщането по домовете им на около 11 000 руски емигранти. Целенасочено е объзкръвена военната организация на руските бежанци, което успоредно с дипломатическото признаване на СССР от редица държави през 1924 г. отдалечава както перспективата за въоръжено сваляне на съветската власт, така и надеждите за скорошно завръщане в Родината.
Стагнацията в българо-съветските връзки след преврата от 9 юни 1923 г., продължила до 19 май 1934 г. определя хронологическите рамки и съдържанието на втория етап. Управлението на правителствата на Демократичния сговор през 1923 1930 г. е златен век за руските бежанци. Влошените българо-съветски отношения са предпоставка за изключително толерантната позиция на българските власти към тази група от населението на страната. Доминиращо влияние оказват препоръките на ОН за адаптирането на бежанците. Проявявайки лоялност към изискванията й, а често дори и изпреварвайки решенията й, властите очакват реципрочно отношение от ОН към многобройните български бежанци, наводнили страната след Първата световна война. Приемат се редица облагодетелстващи русите решения, които оформят в цялост емиграционната политика спрямо тях. В основата й стоят ярко декларираната и реализирана на практика линия за зачитане и стимулиране на руската национална идентичност на емигрантите, постоянното държавно финансово подпомагане на руското учебно дело, на инвалидите и болните и стремежа към създаване на нормални условия за професионална реализация на трудоспособните. Формално към руските бежанци се прилагат законите за чужденците, но чрез подзаконови актове държавата ги третира почти като национално малцинство и им осигурява право на национална и културна автономност. Нещо повече в много отношения русите се оказват най-облагодетелствания инороден елемент в страната. Това е важна предпоставка за разцвет и на руската емигрантска култура в България и значително доближава страната ни до Чехословакия, реализирала най-благоприятни условия за живот на руските емигранти.
Българската държава заделя от бюджета си по около 11 12 000 000 лв. годишно, което съставлява над 2/3 от всички суми, необходими за издръжка на нуждаещите се руски емигранти. Надявайки се освободена от болшевиките Русия един ден да признае разходите, Министерството на финансите осчетоводява сумите за издръжка на русите за сметка на окупациония дълг на България към Русия, възлизащ на около 82 000 000 лв. Прецедент в историята на руската емиграция по света е отпускането от парламента на пожизнени месечни парични помощи на около 50 ветерани от Руско-турската Освободителна война 1877 1878 г., живущи в страната. България се присъединява към решенията на ОН за урегулиране на юридическия статут на руските бежанци, издава им нансенови паспорти, създава привилегии за трудовата им реализация, осигурява безплатно лечение на бедните руси и др. Истински разцвет преживява руското учебно дело, считано от властите за изключително и особено явление . То се ръководи от свои учебни програми и правила, а възпитаниците му са равни по права с местните си връстници по отношение на признаване на дипломите и постъпване в български висши учебни заведения. Окончателно се оформя мрежата на руските обществени организации. Зачитайки опита им, българското правителство се опира активно на част от тях при разпределението на държавната субсидия за издръжката на русите.
Икономическата криза от края на 20-те и началото на 30-те години води до влошаване на положението на руските бежанци в страната. Държавата се придържа стриктно към принципната постановка за покровителство на националния пазар на труда и приравнява русите към останалите групи чужденци. Тези мерки се запазват до 9 септември 1944 г. и довеждат много от бежанците до крайна мизерия. Макар че продължават да зачитат националната им идентичност, властите са принудени да свият разходите за тяхната издръжка, да пристъпят към частичната ликвидация на някои емигрантски институции и да централизират подпомаганетото им в ръцете на държавата. По примера на Чехословакия тази дейност започва да се нарича руска акция . Същността й обаче е далеч от отлично пресметнатите политически ходове на чехословашката емиграционна политика от 20-те години.
Третият период започва от установяването на българо-съветските отношения през юли 1934 г. и завършва на 9 септември 1944 г., когато у нас се настаняват съветски части. Важен фактор в живота на руските емигранти се оказва съветската легация, която вербува отделни емигранти за разузнавателни цели, извършва серия от провокации, за да внесе разкол в емигрантските редици и др. Поемайки задължението да не подкрепят антисъветските организации в страната, безпартийните български правителства поставят руските институции под изключително строг контрол. Предприети са енергични мерки за цялостно преустройство на руската акция на базата на отделни елементи от опита на Чехословакия. Държавата престава да гледа на нея само като на благотворителна инициатива, и й придава политически и културно-просветен характер . Посоката обаче е друга. Докато в Чехословакия тя води до укрепване на националната идентичност на бежанците, тук под влияние на СССР съзнателно се цели унищожаване на самобитността на руската емигрантска общност. Всички руски организации, които до момента са били активни участници в разпределянето на средствата за руската акция са отстранени от тази дейност и са превърнати в изпълнители на държавната воля. Те дори не могат да се разпореждат и със собствените си средства, а са длъжни да ги внасят в бюджета. В този си вид акцията се запазва до 1944 г., като сумите за нея се намаляват до около 9 мил. лв. годишно. Министерството на просвещението престава да възприема руското учебно дело като самобитно явление, съкращава до минимум броя на руските училища и започва пряко да контролира учебния процес.
Краят на 30-те години бележи началото на коренно нова политика в отношението на държавата към руските бежанци. През 1938 г. ОН приема постановката, че руският бежански въпрос е изчерпан , закрива международния Нансенов офис и препоръчва на държавите, приютили руски емигранти, линия за повсеместната им натурализация. Във връзка с това в Дирекцията на полицията започват да се чуват гласове, че в страната се е създало ядрото на бъдещото национално руско малцинство , подобно на тези на турците, евреите и арменците. Под влияние на СССР обаче, тези частни мнения не прерастват в официална политика. Изоставена е линията за преференциално третиране на русите и те са подведени към общия режим за чужденците. Успоредно с репресиите срещу част от тях по време на Втората световна война, тези мерки слагат началото на асимилацията на руските емигранти.
Нападението на хитлеристка Германия над СССР предизвиква вътрешна дезинтеграция сред руската общност. Част от русите застават на страната на Германия. Около 2000 мъже се записват в Руския охранителен корпус (РОК), съставляващ неразделна част от германската армия. Други се поставят съзнателно в услуга на СССР и участвуват активно в комунистическата съпротива в България. Преобладаващата част от емигрантите не се ангажират политически, но следят с тревога събитията. Под влияние на победите на Червената армия сред тях постепенно се засилват симпатиите към СССР.
Последният период от историята на руската емиграция в България започва на 9 септември 1944 г. и завършва в края на 50-те години. Той е доминиран от съветското присъствие в страната и от политиката за превръщането й в сателит на СССР. Контролирайки цялостната дейност на отечественофронтовското правителство, съветските представители в България изземват от държавата решаването на всички проблеми, свързани с руските емигранти. Руската акция е ликвидирана. Закрити са всички руски училища, преустановена е дейността на руските емигрантски организации, а имуществата им са конфискувани и предоставени на просъветския Съюз на съветските граждани в България. Независимо от това, СССР задължава Министерството на социалната политика да продължава да заделя средства от българския държавен бюджет за подпомагане на бедните и нетрудоспособните бежанци, а впоследствие и на съветските граждани.
Събитията в България след 9 септември 1944 г. засягат най-тежко онази категория руски емигранти, които са сътрудничили под различни форми на германската армия през Втората световна война. Съгласно указанията на Съюзната контролна комисия (включваща военни представители на страните от антихитлеристката коалиция, но доминирана от СССР), те са изпратени в трудово-възпитателни общежития, а семействата им са въдворени на нови местожителства.
В стремежа си да възстанови нарушения си демографски баланс през войната СССР разрешава на руските емигранти, които не са сътрудничили на хитлеристка Германия през войната, да приемат съветско гражданство и след съответна филтрация допуска част от тях на територията си. Самите руси бързо установяват предимствата на новото си юридическо положение и се възползват от големия жест на СССР . В противоречие с българското законодателство под съветски натиск на новите съветски граждани се осигуряват значителни преференции, приравняващи ги изцяло по права (а в редица случаи и по-високи) с тези на местните граждани. Така без да е официално окупирана, България осигурява на новите съветски граждани възможности да се ползват от преференциите на капитулационния режим.
Под влияние на съветските съветници в Дирекцията на народната милиция, Министерството на вътрешните работи започва да прилага двойни стандарти спрямо русите едни за придобилите съветско гражданство и други за останалите с нансеновото си поданство. Създаденият през 1946 г. отдел Белогвардейци към МВР усилено следи нансенистите, изкуствено търси сред тях врагове на социализма и на СССР, приписва им греховете на шпионажа, и. т. н. Всичко това принуждава все по-голям брой руски емигранти да приемат съветско гражданство или българско поданство, в резултат на което общият им брой непрекъснато намалява.
Към средата на 50-те години съветските власти се ориентират към приключване на руския емигрантския проблем в България. През септември 1954 г. те разрешават на новите съветски граждани да се завърнат в СССР и да работят за усвояването на целинните земи. До края на 1958 г. заминават около 5000 човека, което съставлява над 90 % от всички съветски граждани в страната. През 1959 г. у нас остават около 7500 белоемигранти , от които малка част са съветски граждани, а мнозинството са носители на нансенови паспорти, или са приели българско поданство. В началото на 1958 г. по съветски указания дейността на Съюза на съветските граждани е прекратена. Изграденият от него Дом на съветските граждани в София е предаден от СССР на НРБ, за да бъде използван безвъзмездно от създадения през 1957 г. Комитет за българо-съветска дружба, начело с видната българска комунистка Цола Драгойчева. С това на практика руският емигрантски проблем е изчерпан.
Историята на взаимоотношенията на България с руските емигранти разкрива неизвестни страници от българо-руските и българо-съветските връзки през XX в. Независимо от моментите на непоследователност, по принцип до септември 1944 г. българската държава е толерантна към руските емигранти. Доказателство за това са постоянните суми, които тя отпуска за издръжката им. До края на 1951 г. за тях са изразходвани 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е над 4 пъти по-голяма от българския окупационен дълг към Русия и не се нуждае от коментар.
Comment