Как да наречем драмата в Косово? Война, невойна, недефинируема война? Струва ми се, че днес присъстваме на раждането на нещо, което бих нарекъл постнационална война. Всичко, което прави атаките на НАТО срещу Югославия (не)легитимни, всичко, което ни смущава, би могло в края на краищата да послужи за модел на нов тип война, адекватна на ерата на глобализацията. Тази война е постнационална, понеже не се води в името на някакъв национален интерес; тя не може да бъде разбрана в светлината на някогашните съперничества на националните държави, враждуващи помежду си. Тоест тя не може да бъде анализирана чрез формулата на Клаузевиц, за когото войната е "продължение на политиката с други средства".
Глобалното "размекване" на националния суверенитет, отслабването, дори варваризирането на една държава, виновна за преследването и геноцида на собствените й граждани, наред с вярата в облагородяващата сила на морала, проповядващ правата на човека, са елементите, които правят войната в Косово постнационална. В действителност, постнационалната война събаря класическите граници между война и мир, между вътрешно и външно, между агресия и защита, между права и ограничения, между убиец и жертва, между гражданско общество и варварство. В документ, публикуван неотдавна от ООН, се подчертава, че политиката на наднационалните организации няма за цел единствено менажирането на световната икономика; тя се стреми да наложи и една нова глобална етика - на демокрацията и на правата на човека. Мнозина решиха, че това са празни приказки. Но Мадлин Олбрайт не остави никакво съмнение в сериозността на това намерение.
Както е добре известно обаче, пътят към ада е постлан с добри намерения. Затова нека, докато още има време, си поставим следния въпрос: каква ще е обратната страна на медала, когато до такава степен се слеят глобалната политика и глобалната етика? Какви ще са кошмарите, родени от мечтата за едно мирно общество, побрало всички граждани на света? Избухването на войната в Косово прави нещата по-ясни: свидетели сме на раждането на постнационална политика от нов тип - политиката на военния хуманизъм. Той командва изпращането на транснационални сили там, където трябва да се "внесе" отвън респект към правата на човека. Но тази добра новина е същевременно и лоша: защото в случая властта на силния решава какво означава право и по-конкретно човешко право. Войната се превръща в "продължение на морала с други средства". Точно по тази причина е толкова трудно чрез политика да се противопоставиш на логиката на ескалация на войната.
Факт е, че западните демокрации изведнъж останаха без враг. Отговорни за вътрешните и международните регулации на националните и наднационалните институции - като Европа, НАТО, ООН - те имат нужда от нови източници на легитимност. В ерата на глобализацията тези държави си ги набавят отново, за да могат да оправдават действията си и да ги обявяват за успех. Военният хуманизъм (чрез който Западът се хвали, че защитава правата на човека) запълва тази празнина по съвършено адекватен начин - той прибягва до мисия, която отчита различните интереси на институции, лишени от врагове.
Няма да е преувеличено, ако говорим за демократични кръстоносни походи, които наред с другото дават възможност на Запада да "освежи" собствената си легитимност. Войната в Косово позволява да се види как всички аргументи на пацифистите могат да се обърнат срещу самите тях. И това се дължи на факта, че войната според Клаузевиц и постнационалната война се водят в различни епохи. Разликата преди всичко засяга типа актьори. Постнационалните войни се раждат в резултат на разпадането или ерозията на държавните структури, а не, както е при Клаузевиц, заради конфронтацията на силни държави, жадни за експанзия. Това разпадане се дължи на различни причини и се проявява чрез множество симптоми: разочарование и от социализма, и от капитализма; деспотизъм; корупция; икономически сривове; раждане на паравоенни образования и т.н. Целите на войната също са в противоречие със сметките на националния интерес. Постнационалните войни се обявяват заради вътрешна политика, заради проникването в държавния апарат и завземането на властта от отделни групи, които определят културната си идентичност - етническа, расова, религиозна, лингвистична - по отношение на други групи чрез тяхното елиминиране от държавните институции посредством военна сила. И тъй като целта често е дестабилизация и преследване на цели групи от населението, а не подчиняването на ясно определен противник, вторичните ефекти от класическите войни се превърнаха в реална цел на постнационалните войни.
Едно от възможните поведения по отношения на постнационалните войни е те да бъдат възприемани според формулата на Клаузевиц, тоест да се предполага, че военните умиротворители, ако не са държави, са нещо като "почти държави", които налагат "отгоре" съгласувано решение. Като дейтънския договор, който реши съдбата на Босна, или споразумението от Осло, което трябваше да отключи мирния процес между Израел и палестинците.
Друго възможно поведение предполага във вътрешния геноцид, провеждан от т.нар. суверенни държави, да се вижда връщане към предмодерното варварство, за което позоваването на човешките права няма никакъв ефект. По този начин се оправдава политиката на ненамеса, която обачи върви в комплект с издигането на нови стени, които да предпазят за пореден път Европа от тези "Балкани, пияни от кръв".
Тези две възможни поведения имат общо място - еднакво нереалистични са. В първия случай смесването на епохата на националното с епохата на глобалното води до несправедливи и краткотрайни примирия и всеки път, когато избухва поредната война, легитимността и доверието в международните институции се разклащат. Във втория случай транснационалният характер на новите войни е отричан. Но пък е невъзможно да бъдеш само наблюдател, тъй като вълните бежанци и транснационалната престъпност, вече проникнала в западните страни чрез местните диаспори, не го позволяват. Ако извърнеш очи, ще си точно толкова виновен, колкото и ако участваш в интервенцията. Парадоксалното е, че точно тази дилема дава възможност на постнационалните войни да съществуват и дори им позволява да изглеждат нормални.
Улрих Бек
Зюддойче цайтунг
Глобалното "размекване" на националния суверенитет, отслабването, дори варваризирането на една държава, виновна за преследването и геноцида на собствените й граждани, наред с вярата в облагородяващата сила на морала, проповядващ правата на човека, са елементите, които правят войната в Косово постнационална. В действителност, постнационалната война събаря класическите граници между война и мир, между вътрешно и външно, между агресия и защита, между права и ограничения, между убиец и жертва, между гражданско общество и варварство. В документ, публикуван неотдавна от ООН, се подчертава, че политиката на наднационалните организации няма за цел единствено менажирането на световната икономика; тя се стреми да наложи и една нова глобална етика - на демокрацията и на правата на човека. Мнозина решиха, че това са празни приказки. Но Мадлин Олбрайт не остави никакво съмнение в сериозността на това намерение.
Както е добре известно обаче, пътят към ада е постлан с добри намерения. Затова нека, докато още има време, си поставим следния въпрос: каква ще е обратната страна на медала, когато до такава степен се слеят глобалната политика и глобалната етика? Какви ще са кошмарите, родени от мечтата за едно мирно общество, побрало всички граждани на света? Избухването на войната в Косово прави нещата по-ясни: свидетели сме на раждането на постнационална политика от нов тип - политиката на военния хуманизъм. Той командва изпращането на транснационални сили там, където трябва да се "внесе" отвън респект към правата на човека. Но тази добра новина е същевременно и лоша: защото в случая властта на силния решава какво означава право и по-конкретно човешко право. Войната се превръща в "продължение на морала с други средства". Точно по тази причина е толкова трудно чрез политика да се противопоставиш на логиката на ескалация на войната.
Факт е, че западните демокрации изведнъж останаха без враг. Отговорни за вътрешните и международните регулации на националните и наднационалните институции - като Европа, НАТО, ООН - те имат нужда от нови източници на легитимност. В ерата на глобализацията тези държави си ги набавят отново, за да могат да оправдават действията си и да ги обявяват за успех. Военният хуманизъм (чрез който Западът се хвали, че защитава правата на човека) запълва тази празнина по съвършено адекватен начин - той прибягва до мисия, която отчита различните интереси на институции, лишени от врагове.
Няма да е преувеличено, ако говорим за демократични кръстоносни походи, които наред с другото дават възможност на Запада да "освежи" собствената си легитимност. Войната в Косово позволява да се види как всички аргументи на пацифистите могат да се обърнат срещу самите тях. И това се дължи на факта, че войната според Клаузевиц и постнационалната война се водят в различни епохи. Разликата преди всичко засяга типа актьори. Постнационалните войни се раждат в резултат на разпадането или ерозията на държавните структури, а не, както е при Клаузевиц, заради конфронтацията на силни държави, жадни за експанзия. Това разпадане се дължи на различни причини и се проявява чрез множество симптоми: разочарование и от социализма, и от капитализма; деспотизъм; корупция; икономически сривове; раждане на паравоенни образования и т.н. Целите на войната също са в противоречие със сметките на националния интерес. Постнационалните войни се обявяват заради вътрешна политика, заради проникването в държавния апарат и завземането на властта от отделни групи, които определят културната си идентичност - етническа, расова, религиозна, лингвистична - по отношение на други групи чрез тяхното елиминиране от държавните институции посредством военна сила. И тъй като целта често е дестабилизация и преследване на цели групи от населението, а не подчиняването на ясно определен противник, вторичните ефекти от класическите войни се превърнаха в реална цел на постнационалните войни.
Едно от възможните поведения по отношения на постнационалните войни е те да бъдат възприемани според формулата на Клаузевиц, тоест да се предполага, че военните умиротворители, ако не са държави, са нещо като "почти държави", които налагат "отгоре" съгласувано решение. Като дейтънския договор, който реши съдбата на Босна, или споразумението от Осло, което трябваше да отключи мирния процес между Израел и палестинците.
Друго възможно поведение предполага във вътрешния геноцид, провеждан от т.нар. суверенни държави, да се вижда връщане към предмодерното варварство, за което позоваването на човешките права няма никакъв ефект. По този начин се оправдава политиката на ненамеса, която обачи върви в комплект с издигането на нови стени, които да предпазят за пореден път Европа от тези "Балкани, пияни от кръв".
Тези две възможни поведения имат общо място - еднакво нереалистични са. В първия случай смесването на епохата на националното с епохата на глобалното води до несправедливи и краткотрайни примирия и всеки път, когато избухва поредната война, легитимността и доверието в международните институции се разклащат. Във втория случай транснационалният характер на новите войни е отричан. Но пък е невъзможно да бъдеш само наблюдател, тъй като вълните бежанци и транснационалната престъпност, вече проникнала в западните страни чрез местните диаспори, не го позволяват. Ако извърнеш очи, ще си точно толкова виновен, колкото и ако участваш в интервенцията. Парадоксалното е, че точно тази дилема дава възможност на постнационалните войни да съществуват и дори им позволява да изглеждат нормални.
Улрих Бек
Зюддойче цайтунг