Национализъм, шовинизъм и т.н.

[Елемаг]

Наистина, най-големите предатели са във власта! Но много малко от действията на тогавашните управници мога да нарека предателски. Повечето са глупости и закъснели действия. Докато сега не виждам не виждам управляващ който да не е продажник.

[Гост]

Имперските национализми

Аз разглеждам най-вече една от формите на национализма – т.нар. “официален национализъм”. Исторически, тя се формира като отговор “отгоре” на народните национализми, идващи “отдолу” и насочени срещу царете, аристокрацията и имперските центрове. Типичен пример за подобен национализъм е някогашната Руска империя, в която царете управляват стотици етнически групи и множество религиозни общности, и в същото време предпочитат да говорят на френски в собствената си среда - своеобразен знак за цивилизационното им отличие от техните поданици. Проблемът възниква с разпространението през Х²Х век в империята на различните народни национализми (украински, грузински или фински). А за да го решат царете започват политика на русификация на всичките си поданици, обединявайки по този начин и аристокрацията, и поданиците в една общност – нещо, което съзнателно било избягвано в миналото. По сходен начин Британската империя се опитва да “англизира” Ирландия (с частичен успех), Германия да понемчи Западна Полша (с незначителен успех), Париж налага френския в Корсика (с частичен успех), а Османската империя – турския на арабите (без всякакъв успех). Във всички тези случаи основното усилие е насочено към това, огромното тяло на старата империя да бъде вмъкнато в тясната и къса кожа на нацията.

Може ли да се твърди, че имперската форма на национализма е характерна само за Запада или Изтока? Не мисля. Така, в епохата на реформите “Мейцзи” (втората половина на Х²Х век) всички усилия на Токио са насочени към “японизацията” на етносите “айни” и “рюкю”, които дотогава били смятани за “съвършено различни от японците”. По-късната имперска политика спрямо Корея и Тайван е следвала същата логика (типична, както вече показахме, и за Руската, Британската или Германската империи).

Интересно съвпадение е, че от 1644 до краха и през 1911, Китайската империя е управлявана от “чужда” Манчжурска династия, представителите на която дори не са говорели китайски, същто както от началото на ХV²²² век начело на Британската империя стои “немската” Хановерска династия, първите двама владетели от която въобще не са знаели английски. Намерението на последната китайска императрица Цъси (отново следвайки сходния западен – в случая руски, опит) да използва зараждащият се народен китайски национализъм, противопоставяйки го на западния империализъм от името на китайската традиция, се оказва твърде закъснял, защото през 1911 династията изчезва, заедно с манчжурския елит. Китайският

“Народен национализъм”

възниква доста късно в световен мащаб и в много специфични условия. В началото на миналия век страната се превръща в сфера на влияние на най-различни чужди империализми, макар че на практика не е колонизирана. Освен това имперски Китай е също толкова слаб, колкото и съседна царска Русия. На този фон мнозина представители на първото поколение китайски националисти съвсем сериозно вярват, че империята сравнително лесно ще може да се трансформира в нация. Впрочем, по същото време пък същата мечта ръководи и Енвер паша в Истанбул, три поколения по-късно тя вдъхновява полковник Менгисту Хайле Мариам в Адис-Абеба, а днес към нея отправя поглед полковник Путин в Москва. Без да му мислят много, китайските националисти съчетават народния национализъм, породен от световното антиимпериалистическо движение, с официалния имперски национализъм от края на Х²Х век, въпреки че последният изхожда от държавата, а не от народа и оперира с инструментите на териториалния контрол, а не на “народното освобождение”. Ето как се раждат феномени като Сун Ят-сен – истински “народен националист”, който обаче официално поддържа имперските претенции на Китай върху различни райони на Югоизточна и Средна Азия. И Чан Кай-ши, и Мао Цзе-дун, по-късно и в различни мащаби, потвърждават тези претенции. Но, както вече отбелязах, тези противоречия между народния и официалния национализъм, толкова очевидни в съвременен Китай, съвсем не са уникални, защото могат да се открият и в други райони на земното кълбо. Но те придобиват особено значение заради огромните размери и числеността на населението на страната, чието правителство постепенно се отказва от социализма, обръщайки се към национализма за да легитимира властта си.

Битката на езиците

Нека разгледаме сега другата основна форма на национализма, която (доколкото мога да съдя за това) се смята еднозначно за европейска по своя произход, и се запитаме, дали тя и днес принадлежи единствено на Запада. Тази форма, наричам “лингвистичен национализъм”. Той възниква в началото на Х²Х век в династичните европейски империи като негова философска основа стават теориите на Хердер и Русо. Основната му теза пък е, че “всяка истинска нация пригежава собствен специфичен език и литературна култура, чрез които се изразява историческия дух на народа”. По онова време за първи път са съставени речници за редица европейски езици (чешки, унгарски, украински, сръбски, норвежки и т.н.). Съответните устни традиции биват записвани и публикувани с ръста на масовата грамотност. Всичко това бива използвано за борба с господстващите “големи езици” на династичните империи – османския турски, горнонемския, парижкия френски, кралския английски или московския руски. Понякога тези кампании завършват успешно, друг път – не, но във всеки случай резултатът се определя от политиката. Така, през Х²Х век Париж успява (чрез държавния контрол над образователната система и издателската дейност) да превърне множеството езици, на които са говорели в различните френски провинции, в диалекти или местни наречия. По същото време официален Мадрид постига значително по-слаби резултати, опитвайки се да трансформира каталонския или галисийския езици в обикновени диалекти на кастилския. На свой ред Лондон почти унищожава гейлския (келтския) език в Уелс и Шотландия, но днес ставаме свидетели на неговото възраждане.

Ако се обърнем към азиатския опит, също ще видим безброй опити за реализация на “лингвистичния национализъм”. Самото им разнообразие навежда на мисълта, че обосноваването на единна и специфично азиатска форма на национализма е изключително трудно, да не кажа невъзможно. Японските реформатори от епохата “Мейцзи”, по същия начин както и правителствата в Париж, налагат токийския японски върху цялата територия на страната, превръщайки всички останали езикови форми в нейни диалекти. Известен ни е и процесът, в резултат от който различните китайски “езици” – кантонски, хан или хакка (връзката между които е същата като между румънския, италианския или испанския например) са превърнати в диалекти на новия национален език на Китай – “мандаринския китайски”. Интересен “хибриден” случай представлява Виетнам (или Индонезия), където френският (и съответно холандският) език изиграва важна роля за скъсването с литературната традиция от миналото, основаваща се на китайския, и създаването (на практика) на нов национален език.

На свой ред, Индия и Филипините търпят неуспех в опита си за създаване на общоприет официален език и, съответно, на единен национален елит. Днес и в двете съществува силна англоезична и националистическа литературна култура, която прекрасно съжителства със също толкова силните култури на хинди, бенгали, тамилския, тагалския или себуанския езици. Нека си припомним и, че някогашният Пакистан се разпадна на две части след опита на Карачи да забрани употребата на бенгалския език, което послужи като мощен стимул за подема на бенгалския лингвистичен национализъм в Западен Пакистан и отделянето на Бангладеш (процес сходен с този в бивша Чехословакия).

Не можем да говорим за съвременния национализъм без да анализираме ролята на електронните медии, оказващи върху днешния човек далеч по-голямо влияние, отколкото печата - този праотец на национализма. Защото телевизията може мигновено да предава образи и символи на най-различни езици, дори и на едва грамотните и съвсем млади зрители. Освен това, напоследък все повече хора свикват да използват различни езици в различни конкести без това да променя националната им самоидентификация. Може дори да се твърди, че електронните комуникации, в съчетание с мощните миграционни вълни, породени от глобализацията, пораждат нова и опасна форма на национализъм, която бих нарекъл

“Отдалечен национализъм”

т.е. национализъм, който вече не зависи от това, дали изповядващият го живее на територията на съответната страна. Днес някои от най-яростните сикхски националисти са австралийски граждани, хърватски националисти са канадци, алжирски националисти – французи, а китайски националисти – американци. Интернет, електронните банкови плащания, както и все по-достъпната възможност да пътешестваш по света, позволява на тези хора сериозно да влияят върху политиката на страната, в която са се родили, дори и ако вече не живеят в нея. И това е една от най-важните иронични последици от процесите, които обикновено формулираме като “глобализация”. Тя обаче ни позволява да погледнем отвъд мита за “съвършено различните национализма на Изтока и Запада” и да заявим, че на практика не съществува никаква ясна разделителна линия между азиатския и европейския национализъм.