Начало на дипломатическите отношения между България и Великобритания
Още преди Освобождението Великобритания открива свои консулства в редица български градове в тогавашната Османска империя. През 1853 г. Англия разкрива свое консулство във Варна, най-големия пристанищен град по българското черноморско крайбрежие, където за консул е назначен О’Нийл. Седем години по-късно, през 1860 г., английско консулство се разкрива и в друг пристанищен град – Русе, разположен на река Дунав. През неговото пристанище се осъществяват най-преките връзки на българските земи с Централна и Западна Европа. За английски консул в Русе е назначен Робърт Дейлил, който през 1864 г. е сменен от Майер.
За кратко време за английски консул в Бургас, също значимо и стратегическо пристанище на Черно море, е назначен англичанинът Сенклер, който познава славянските езици, тъй като неговата майка е полякиня. Той създава свой чифлик недалеч от днешния черноморски град Обзор, между Варна и Бургас, където освен на заниманията с модерно земеделие се отдава на издирване на антични старини и на политическа дейност.
Българското княжество установява дипломатически отношения с Великобритания непосредствено след Освобождението и подписването на Берлинския договор. На 23юли 1879 г. първият британски дипломатически агент и генерален консул в София лорд Уйлям Палгрейв връчва тържествено акредитивните си писма на българския княз Александър Батенберг. Лорд Палгрейв е консул и делегат на Великобритания в България още от подписването на мирния договор след освободителната за българите Руско-турска война от 1877–1878 г.
През 1879 г. Великобритания запазва консулствата си в трите пристанищни града Варна, Бургас и Русе и открива в София дипломатическо агентство и генерално консулство. През следващата 1880 г. – и вицеконсулство в Пловдив с вицеконсул Грейв. С нота от 15 януари 1880 г. до българското Министерство на външните работи и изповеданията английският дипломатически агент в София осведомява, че съобразявайки се с нарежданията на лорд Солсбъри, e изпратил телеграма до г-н Датзиел за назначението му за вицеконсул и в Русе. Нотата е подписана от Уошбърн и в нея се съдържа молба да „бъдат взети необходимите мерки, щото г-нДатзиел да бъде признат от местните власти в това му качество“. Министърът на външните работи Григор Начович поставя резолюция да се изготви съответното писмо до русенския губернатор за преназначаването на Датзиел за английски консул. На следващата година, с нота от 1 юни 1881 г., английският дипломатически агент в София Франк Ласелс преназначава В. Х. Датзиел за вицеконсул на Англия в Русе.
В друга нота от същата дата, съгласно получените от държавния секретар на Великобритания граф Гранвил инструкции, Франк Ласелс назначава за английски консул във Варна А. Г. Брофи, който e заемал преди това продължително време консулска служба в Бургас.
Междувременно дипломатическите представители имат да решават някои финансови въпроси, произтичащи от член 10 на Берлинския договор, който прехвърля върху българското княжество задълженията на Високата порта към английската компания – концесионер на построената през 1867 г. жп линия Русе–Варна.
В края на 1879г. английското правителство предлага да бъде създадена англо-българска компания, която да осъществява цялото железопътно строителство в княжеството. Поради австро-унгарски натиск българският министър-председател Драган Цанков през април 1880 г. отклонява това предложение. На следващата година английското правителство отново настоява България да изпълни задълженията си по тази линия. Те се оказват тежко финансово бреме за неукрепналото княжество и либералното правителство се стреми да отсрочи малко тези плащания, като настоява при окончателното решаване на въпроса предварително да бъдат уредени старите сметки между компанията и османското правителство. В нота отговор от 11 август 1880 г. до английския дипломатически агент в София относно задълженията на България се казва, че има причини, които въпреки голямото желание поставят страната „в невъзможност да пристъпи още сега към изплащания“. „България е далеч от намеренията да омаловажава значението на наложения º дълг“ – заявява министърът на външните дела Цанков и добавя от името на българското правителство: „Ние ще положим всичките си усилия за уточняване и определяне общото състояние на финансите на княжеството. След постигането на този резултат ние ще можем, познавайки състоянието на нещата, да се занимаем с изучаване на практическите начини на уреждането на различните задължения, които тежат върху нас.“
На 28 юни 1881 г. английският дипломатически агент в София връчва нова нота във връзка с урежданията на тези задължения. В нотата отговор до него от 3 септември 1881 г. министър Г. Вълкович съобщава за взетото след дълги разисквания решение на българското правителство: „Княжеското правителство – се казва в него – приема окончателно въпроса за задълженията на Княжество България... Правителството ще изпълни точно всички задължения, които му налага член 10 от Берлинския договор.“ В българската нота се поставят само две условия, за да бъде приет от нейна страна предложеният арбитраж: първо – на заседанията да участва и български делегат, и второ – задълженията да бъдат разглеждани само на базата на реалната стойност на ценните книжа в момента, когато властта на българското княжество е заменила властта на османското правителство. Министър Вълкович уверява английския дипломатически агент, а чрез него и правителството на Великобританя, че в това становище българското правителство „не разглежда нещата от гледна точка на платежоспособност или неплатежоспособност, а от гледна точка на справедливостта и на правото“.
Английското правителство не приема тези условия и решаването на въпроса се отлага. Българското правителство от своя страна продължава да поддържа постоянен контакт с английския дипломатически представител в София, от когото търси и намира съдействие при решаването на редица международни въпроси.
На 28 август 1880 г. английският дипломатически агент в София изпраща писмо до българския министър на външните дела Драган Цанков във връзка с присъединяването на Княжество България към Международната телеграфна конвенция. Министър-председателят подписва на 6 септември 1880 г. декларация за включване на Княжество България в Международната телеграфна конвенция, а с писмо от 20 септември с.г. уведомява за това английския дипломатически агент в София, като прилага и пълния текст на подписаната от него декларация за присъединяване към конвенцията.
Няколко месеца по-късно българското правителство се обръща отново към английския дипломатически представител в София с нота във връзка с подготвяната в Лондон Дунавска конференция, която трябва да се произнесе по международния режим на корабоплаването по река Дунав.
Дунавският въпрос има дълга предистория. Тя започва с подписаното в Париж през 1856 г. споразумение, продължава с Лондонската конференция от 1871 г. и се разширява на Берлинския конгрес, 1878 г., когато получилите независимост Сърбия и Румъния също стават непосредствено заинтересовани.
След продължителни дипломатически сондажи през ноември 1880 г. Княжество България също е поканено да участва на конференция в Галац за обсъждане на проекта за корабоплаване по Дунава.
От известно време в европейската преса се разпространяват слухове, че в конференцията по дунавския въпрос, която предстояла да бъде свикана от английското правителство в Лондон, щели да участват единствено представителите на Великите сили, без да бъдат допуснати крайдунавските държави с изключение на Румъния. Във връзка с тези слухове Министерският съвет на Княжество България в заседание на 2 януари 1881 г. изготвя и приема текста на нотата до английския дипломатически агент, в която се казва, че княжеското правителство счита за свой дълг „да привлече благосклонното внимание на Нейно Величество Кралицата върху подобаващото се положение на Княжеството като крайбрежна дунавска държава, както и върху правата, които то притежава...“ В нотата се напомня също, че тия права на Княжество България са били вече потвърдени в два различни случая, когато български представители са участвали в работата по изготвянето на правилниците за корабоплаването, речната полиция и надзора по Дунава. В нотата се казва още, че българското правителство се надява „да му бъдат признати същите права, кактo на останалите крайбрежни държави“.
Българското правителство застава категорично зад тази си позиция и на 18 януари 1881 г. министърът на външните работи Константин Стоилов изпраща до българските делегати на конференцията в Лондон специална инструкция. „Българското княжество по своето положение – се казва още в нейния първи абзац – е най-силно заинтересовано от всички въпроси, които се отнасят до свободата и до надзора на плаването по Дунава. Затова и княжеското правителство изисква правото си, щото във всички въпроси, които се отнасят до Дунава, то да се третира на основата на равенството на другите държави, които нямат повече интереси на Дунава, отколкото България.“
На Дунавската конференция в Лондон през 1883г. Сърбия и Румъния са допуснати да участват със съвещателен глас, а Княжество България е представено от турския делегат Мусурус паша. Българското правителство изпраща в Лондон д-р Вълкович и Шишмарев. Лондонската конференция решава компетенциите на Европейската комисия да се разширят до Браила, а срокът за дейността на комисията да се удължи с още 21 години.
Още преди да завърши Лондонската конференция, Великите сили се опитват да убедят България и Румъния да приемат постановленията на тази конференция. Министерският съвет на Княжество България на свое заседание от 19 март 1883 г. относно резултатите на Лондонската конференция по дунавския въпрос взима решение да не се подчинява безусловно на постановленията на Великите сили.
Същевременно българското правителство се стреми да разреши постепенно всички въпроси, които биха способствали за развитието на отношенията му с Великобритания и с останалите Велики сили. На 19 януари 1884 г. министърът на обществените сгради, пътищата и съобщенията изпраща писмо до българския делегат в Лондон Н. Стойчев с указание да направи решителна крачка по разрешаване на въпроса за жп линията Русе–Варна, като предложи на компанията значителна сума за откупуването º. След продължително обсъждане на 25 септември 1885 г. събранието на акционерите взима решение да утвърди продажбата на линията за 44,5млн. франка.
Същевременно българското правителство предприема дипломатическа активност, с която се стреми да излезе от сюзеренитета на Османската империя и да сключи търговски договори с отделни страни без нейното посредничество. На 16 януари 1884г. Министерството на външните работи и изповеданията изпраща до дипломатическите представители на Великите сили в София окръжно писмо за правото на България да сключва нови търговски договори с други страни, след като Турция денонсира своите. Няколко години по-късно в резултат на този стремеж и на добре развиващите се дипломатически отношения между България и Великобритания са сключени и първите двустранни търговски договори – Търговската спогодба от 17 декември 1887 г. и Търговската спогодба от 1890 г., ежегодно продължавана с решения на правителството от 1891, 1892, 1893 и 1894 г.
Особено активни стават дипломатическите отношения между България и Великобритания по време на подготовката и осъществяването на Съединението, извършено на 6 септември 1885 г.
Два месеца преди това българският княз Александър I Батенберг, използвайки като повод сватбата на своя брат Хенри за английска принцеса, заминава за Лондон и по време на престоя си провежда редица срещи с много британски политици, за да сондира тяхното мнение относно готвеното съединение на Княжество България с Източна Румелия. Завръщайки се от Лондон, той споделя впечатлението си, че Великобритания не би се възпротивила на едно съединение, „ако от него не се възползва Русия“. Съединението се използва обаче като повод, за да се повдигнат претенции за „компенсации“ от страна на съседни на България държави, насърчавани в това отношение и от някои Велики сили.
На 7 септември 1885 г. – още на следващия ден след Съединението, английският министър на външните работи Солсбъри се обръща към правителствата на Австро-Унгария, Германия и Италия със запитване относно поведението им спрямо България. Английската дипломация в следващите дни и седмици се стреми да не допусне общоевропейска акция срещу Съединението.
Българският министър-председател Петко Каравелов изпраща Иван Е. Гешов в Лондон, който провежда там редица срещи и разговори с английски политици, дипломати и журналисти. С писмо от 27 септември 1885 г. той уведомява българския министър на външните работи, че английският печат и английската общественост са настроени благоприятно към извършеното от българите съединение, но се опасяват от усложнения със съседните държави Сърбия и Гърция. Гешов остава продължително време в Лондон и прави постъпки за среща с лорд Солсбъри. На 4 октомври лорд Солсбъри го приема и провежда с него дълъг разговор за положението на Балканите в новата ситуация след Съединението. Същия ден той изпраща обширно писмо до министъра на външните дела и изповеданията за резултатите от водените разговори: „Аз му съобщих почти буквално това, което вие ми бяхте предписали в двете ви телеграми, като прибавих от моя страна някои необходими допълнения...“
Лорд Солсбъри споделя пред Гешов опасенията си, че е напълно възможно при така стеклите се обстоятелства България да не спечели нищо, а печелившите да излязат други, подчертавайки, че румелийците са постъпили прибързано с „преврата“, като не са изчакали „да узрее крушата“. Уверява го обаче, че от страна на правителството му се прави всичко възможно, за да бъде предотвратено навлизането на сръбски войски в България. Но признава, че не е Великобритания страната, която има най-голямо влияние върху Сърбия. Преди да завърши аудиенцията, лорд Солсбъри препоръчва на Гешов да телеграфира незабавно до българското правителство да бъде максимално отстъпчиво: „Съгласете се с най-малкото, което ви се даде, като го употребите като стъпало за по-нататъшното си разширяване!“
Българското правителство полага максимално дипломатически усилия, за да предотврати въоръжено нахлуване от страна на Сърбия или друга някоя балканска страна. С телеграма от 5 октомври 1885г. българският външен министър Цанов възлага на Гешов да опровергае пред английското правителство разпространяваните от Сърбия слухове, че България възнамерява „да смути мира и тишината в Сръбското кралство“. Още на следващия ден нова телеграма от министър Цанов възлага на И. Е. Гешов в Лондон да съобщи „където трябва“, че сръбските войски се намират на 5–8 км от българската граница и че ако я преминат, за България „ще бъде трудно, дори невъзможно да спази обещанието си относно гаранциите.“
Иван Е. Гешов провежда още редица срещи с британски дипломати и политици и уведомява редовно българското правителство за становището и позицията на всеки един от тях. На 9 октомври той се среща със сър Чарлз Дилк – един от най-влиятелните членове на последното либерално правителство, който през 1879 г. отказал да го приеме, намирайки тогава исканията за съединение на Източна Румелия с Княжество България за неоправдани. Но сега заявил, че Съединението не нарушава равновесието между малките държави на Балканите. На 11 октомври Гешов провежда разговор с лорд Рандолф Чърчил – министър за Индия, който заявил, че Силите под една или друга форма щели да признаят Съединението, ако България изтегли всичките си войски от Източна Румелия, за да не се плашат съседите. Гешов се среща и с Гладстон, който повтаря едно по-раншно свое писмено изявление, че ако се потвърди отново разделянето на българите, „това ще бъде злощастие“.
Българската дипломация търси подкрепата на Великобритания и след края на последвалата Съединението Сръбско-българска война, обявена от Сърбия на 2 ноември 1885 г., но завършила с успех за младата българска войска, и по-късно, когато трябва да се преодоляват последиците от кризата, възникнала в резултат на обтегнатите отношения между българското правителство и Русия. За контакти с британските дипломати в тези трудни за българското княжество години българското министерство на външните дела често използва и своите дипломатически агенти в Букурещ и други балкански страни, тъй като по това време то още няма свое дипломатическо представителство в Лондон. На 2 октомври 1886 г. управляващият българското дипломатическо агентство в Букурещ П. Чернев се среща с акредитирания там английски посланик У. Уайт. След разговора си с него той изпраща телеграма до българския министър на външните работи Гр. Начович, с която го уведомява за становището на британския дипломат: „Всичко, извършено досега, е достатъчно да докаже на Европа, че българите желаят да запазят независимостта си. Правителството не трябва вече да ожесточава Русия...“
На 5 октомври 1888 г. българското правителство сключва в Лондон заем в размер на 46 777 500 лв., погасим в 33-годишен срок при 6% лихва. В резултат на добре развиващите се отношения впоследствие се сключват и няколко двустранни споразумения между двете правителства, Конвенцията – търговска, митническа и за мореплаване от 1905 г. и Допълнително съглашение към нея от 1909 г.; Договора за размяна на пощенски записи и Решението за одобрение протоколите за начина, по който ще се облагат с мито стоките, внасяни от Англия (1908).
През 1898 г. Министерството на външните работи прави сондажи за откриване на българско дипломатическо агентство във Великобритания. С доклад от 17 ноември 1898 г. дипломатическият агент в Константинопол Марков предлага на министъра на външните работи Константин Стоилов да се открие българско дипломатическо агентство във Великобритания, като дипломатическият агент в Атина се акредитира в Лондон.
България открива своето дипломатическо агентство в Лондон през 1903 г. На 27 септември с.г. там е назначен и първият български дипломатически агент във Великобритания – Димитър Цоков. След него този пост заема Димитър Станчов. Той връчва акредитивните си писма през януари 1908 г.
Когато на 14 март 1909 г. Великобритания признава независимостта на България, обявена на 22 септември 1908 г., управляващият българската легация Панчо Хаджимишев прави постъпки за издигане ранга на дипломатическите агентства. В резултат получава отговор от държавния подсекретар, че английското правителство посреща с удоволствие решението на българското да издигне дипломатическото си агентство в легация.
Още през същата 1909 г. българското дипломатическо агентство в Лондон и британското в София се повишават в ранг на легации, а дипломатическите им представители – в пълномощни министри.
от Стоян Райчевски
Още преди Освобождението Великобритания открива свои консулства в редица български градове в тогавашната Османска империя. През 1853 г. Англия разкрива свое консулство във Варна, най-големия пристанищен град по българското черноморско крайбрежие, където за консул е назначен О’Нийл. Седем години по-късно, през 1860 г., английско консулство се разкрива и в друг пристанищен град – Русе, разположен на река Дунав. През неговото пристанище се осъществяват най-преките връзки на българските земи с Централна и Западна Европа. За английски консул в Русе е назначен Робърт Дейлил, който през 1864 г. е сменен от Майер.
За кратко време за английски консул в Бургас, също значимо и стратегическо пристанище на Черно море, е назначен англичанинът Сенклер, който познава славянските езици, тъй като неговата майка е полякиня. Той създава свой чифлик недалеч от днешния черноморски град Обзор, между Варна и Бургас, където освен на заниманията с модерно земеделие се отдава на издирване на антични старини и на политическа дейност.
Българското княжество установява дипломатически отношения с Великобритания непосредствено след Освобождението и подписването на Берлинския договор. На 23юли 1879 г. първият британски дипломатически агент и генерален консул в София лорд Уйлям Палгрейв връчва тържествено акредитивните си писма на българския княз Александър Батенберг. Лорд Палгрейв е консул и делегат на Великобритания в България още от подписването на мирния договор след освободителната за българите Руско-турска война от 1877–1878 г.
През 1879 г. Великобритания запазва консулствата си в трите пристанищни града Варна, Бургас и Русе и открива в София дипломатическо агентство и генерално консулство. През следващата 1880 г. – и вицеконсулство в Пловдив с вицеконсул Грейв. С нота от 15 януари 1880 г. до българското Министерство на външните работи и изповеданията английският дипломатически агент в София осведомява, че съобразявайки се с нарежданията на лорд Солсбъри, e изпратил телеграма до г-н Датзиел за назначението му за вицеконсул и в Русе. Нотата е подписана от Уошбърн и в нея се съдържа молба да „бъдат взети необходимите мерки, щото г-нДатзиел да бъде признат от местните власти в това му качество“. Министърът на външните работи Григор Начович поставя резолюция да се изготви съответното писмо до русенския губернатор за преназначаването на Датзиел за английски консул. На следващата година, с нота от 1 юни 1881 г., английският дипломатически агент в София Франк Ласелс преназначава В. Х. Датзиел за вицеконсул на Англия в Русе.
В друга нота от същата дата, съгласно получените от държавния секретар на Великобритания граф Гранвил инструкции, Франк Ласелс назначава за английски консул във Варна А. Г. Брофи, който e заемал преди това продължително време консулска служба в Бургас.
Междувременно дипломатическите представители имат да решават някои финансови въпроси, произтичащи от член 10 на Берлинския договор, който прехвърля върху българското княжество задълженията на Високата порта към английската компания – концесионер на построената през 1867 г. жп линия Русе–Варна.
В края на 1879г. английското правителство предлага да бъде създадена англо-българска компания, която да осъществява цялото железопътно строителство в княжеството. Поради австро-унгарски натиск българският министър-председател Драган Цанков през април 1880 г. отклонява това предложение. На следващата година английското правителство отново настоява България да изпълни задълженията си по тази линия. Те се оказват тежко финансово бреме за неукрепналото княжество и либералното правителство се стреми да отсрочи малко тези плащания, като настоява при окончателното решаване на въпроса предварително да бъдат уредени старите сметки между компанията и османското правителство. В нота отговор от 11 август 1880 г. до английския дипломатически агент в София относно задълженията на България се казва, че има причини, които въпреки голямото желание поставят страната „в невъзможност да пристъпи още сега към изплащания“. „България е далеч от намеренията да омаловажава значението на наложения º дълг“ – заявява министърът на външните дела Цанков и добавя от името на българското правителство: „Ние ще положим всичките си усилия за уточняване и определяне общото състояние на финансите на княжеството. След постигането на този резултат ние ще можем, познавайки състоянието на нещата, да се занимаем с изучаване на практическите начини на уреждането на различните задължения, които тежат върху нас.“
На 28 юни 1881 г. английският дипломатически агент в София връчва нова нота във връзка с урежданията на тези задължения. В нотата отговор до него от 3 септември 1881 г. министър Г. Вълкович съобщава за взетото след дълги разисквания решение на българското правителство: „Княжеското правителство – се казва в него – приема окончателно въпроса за задълженията на Княжество България... Правителството ще изпълни точно всички задължения, които му налага член 10 от Берлинския договор.“ В българската нота се поставят само две условия, за да бъде приет от нейна страна предложеният арбитраж: първо – на заседанията да участва и български делегат, и второ – задълженията да бъдат разглеждани само на базата на реалната стойност на ценните книжа в момента, когато властта на българското княжество е заменила властта на османското правителство. Министър Вълкович уверява английския дипломатически агент, а чрез него и правителството на Великобританя, че в това становище българското правителство „не разглежда нещата от гледна точка на платежоспособност или неплатежоспособност, а от гледна точка на справедливостта и на правото“.
Английското правителство не приема тези условия и решаването на въпроса се отлага. Българското правителство от своя страна продължава да поддържа постоянен контакт с английския дипломатически представител в София, от когото търси и намира съдействие при решаването на редица международни въпроси.
На 28 август 1880 г. английският дипломатически агент в София изпраща писмо до българския министър на външните дела Драган Цанков във връзка с присъединяването на Княжество България към Международната телеграфна конвенция. Министър-председателят подписва на 6 септември 1880 г. декларация за включване на Княжество България в Международната телеграфна конвенция, а с писмо от 20 септември с.г. уведомява за това английския дипломатически агент в София, като прилага и пълния текст на подписаната от него декларация за присъединяване към конвенцията.
Няколко месеца по-късно българското правителство се обръща отново към английския дипломатически представител в София с нота във връзка с подготвяната в Лондон Дунавска конференция, която трябва да се произнесе по международния режим на корабоплаването по река Дунав.
Дунавският въпрос има дълга предистория. Тя започва с подписаното в Париж през 1856 г. споразумение, продължава с Лондонската конференция от 1871 г. и се разширява на Берлинския конгрес, 1878 г., когато получилите независимост Сърбия и Румъния също стават непосредствено заинтересовани.
След продължителни дипломатически сондажи през ноември 1880 г. Княжество България също е поканено да участва на конференция в Галац за обсъждане на проекта за корабоплаване по Дунава.
От известно време в европейската преса се разпространяват слухове, че в конференцията по дунавския въпрос, която предстояла да бъде свикана от английското правителство в Лондон, щели да участват единствено представителите на Великите сили, без да бъдат допуснати крайдунавските държави с изключение на Румъния. Във връзка с тези слухове Министерският съвет на Княжество България в заседание на 2 януари 1881 г. изготвя и приема текста на нотата до английския дипломатически агент, в която се казва, че княжеското правителство счита за свой дълг „да привлече благосклонното внимание на Нейно Величество Кралицата върху подобаващото се положение на Княжеството като крайбрежна дунавска държава, както и върху правата, които то притежава...“ В нотата се напомня също, че тия права на Княжество България са били вече потвърдени в два различни случая, когато български представители са участвали в работата по изготвянето на правилниците за корабоплаването, речната полиция и надзора по Дунава. В нотата се казва още, че българското правителство се надява „да му бъдат признати същите права, кактo на останалите крайбрежни държави“.
Българското правителство застава категорично зад тази си позиция и на 18 януари 1881 г. министърът на външните работи Константин Стоилов изпраща до българските делегати на конференцията в Лондон специална инструкция. „Българското княжество по своето положение – се казва още в нейния първи абзац – е най-силно заинтересовано от всички въпроси, които се отнасят до свободата и до надзора на плаването по Дунава. Затова и княжеското правителство изисква правото си, щото във всички въпроси, които се отнасят до Дунава, то да се третира на основата на равенството на другите държави, които нямат повече интереси на Дунава, отколкото България.“
На Дунавската конференция в Лондон през 1883г. Сърбия и Румъния са допуснати да участват със съвещателен глас, а Княжество България е представено от турския делегат Мусурус паша. Българското правителство изпраща в Лондон д-р Вълкович и Шишмарев. Лондонската конференция решава компетенциите на Европейската комисия да се разширят до Браила, а срокът за дейността на комисията да се удължи с още 21 години.
Още преди да завърши Лондонската конференция, Великите сили се опитват да убедят България и Румъния да приемат постановленията на тази конференция. Министерският съвет на Княжество България на свое заседание от 19 март 1883 г. относно резултатите на Лондонската конференция по дунавския въпрос взима решение да не се подчинява безусловно на постановленията на Великите сили.
Същевременно българското правителство се стреми да разреши постепенно всички въпроси, които биха способствали за развитието на отношенията му с Великобритания и с останалите Велики сили. На 19 януари 1884 г. министърът на обществените сгради, пътищата и съобщенията изпраща писмо до българския делегат в Лондон Н. Стойчев с указание да направи решителна крачка по разрешаване на въпроса за жп линията Русе–Варна, като предложи на компанията значителна сума за откупуването º. След продължително обсъждане на 25 септември 1885 г. събранието на акционерите взима решение да утвърди продажбата на линията за 44,5млн. франка.
Същевременно българското правителство предприема дипломатическа активност, с която се стреми да излезе от сюзеренитета на Османската империя и да сключи търговски договори с отделни страни без нейното посредничество. На 16 януари 1884г. Министерството на външните работи и изповеданията изпраща до дипломатическите представители на Великите сили в София окръжно писмо за правото на България да сключва нови търговски договори с други страни, след като Турция денонсира своите. Няколко години по-късно в резултат на този стремеж и на добре развиващите се дипломатически отношения между България и Великобритания са сключени и първите двустранни търговски договори – Търговската спогодба от 17 декември 1887 г. и Търговската спогодба от 1890 г., ежегодно продължавана с решения на правителството от 1891, 1892, 1893 и 1894 г.
Особено активни стават дипломатическите отношения между България и Великобритания по време на подготовката и осъществяването на Съединението, извършено на 6 септември 1885 г.
Два месеца преди това българският княз Александър I Батенберг, използвайки като повод сватбата на своя брат Хенри за английска принцеса, заминава за Лондон и по време на престоя си провежда редица срещи с много британски политици, за да сондира тяхното мнение относно готвеното съединение на Княжество България с Източна Румелия. Завръщайки се от Лондон, той споделя впечатлението си, че Великобритания не би се възпротивила на едно съединение, „ако от него не се възползва Русия“. Съединението се използва обаче като повод, за да се повдигнат претенции за „компенсации“ от страна на съседни на България държави, насърчавани в това отношение и от някои Велики сили.
На 7 септември 1885 г. – още на следващия ден след Съединението, английският министър на външните работи Солсбъри се обръща към правителствата на Австро-Унгария, Германия и Италия със запитване относно поведението им спрямо България. Английската дипломация в следващите дни и седмици се стреми да не допусне общоевропейска акция срещу Съединението.
Българският министър-председател Петко Каравелов изпраща Иван Е. Гешов в Лондон, който провежда там редица срещи и разговори с английски политици, дипломати и журналисти. С писмо от 27 септември 1885 г. той уведомява българския министър на външните работи, че английският печат и английската общественост са настроени благоприятно към извършеното от българите съединение, но се опасяват от усложнения със съседните държави Сърбия и Гърция. Гешов остава продължително време в Лондон и прави постъпки за среща с лорд Солсбъри. На 4 октомври лорд Солсбъри го приема и провежда с него дълъг разговор за положението на Балканите в новата ситуация след Съединението. Същия ден той изпраща обширно писмо до министъра на външните дела и изповеданията за резултатите от водените разговори: „Аз му съобщих почти буквално това, което вие ми бяхте предписали в двете ви телеграми, като прибавих от моя страна някои необходими допълнения...“
Лорд Солсбъри споделя пред Гешов опасенията си, че е напълно възможно при така стеклите се обстоятелства България да не спечели нищо, а печелившите да излязат други, подчертавайки, че румелийците са постъпили прибързано с „преврата“, като не са изчакали „да узрее крушата“. Уверява го обаче, че от страна на правителството му се прави всичко възможно, за да бъде предотвратено навлизането на сръбски войски в България. Но признава, че не е Великобритания страната, която има най-голямо влияние върху Сърбия. Преди да завърши аудиенцията, лорд Солсбъри препоръчва на Гешов да телеграфира незабавно до българското правителство да бъде максимално отстъпчиво: „Съгласете се с най-малкото, което ви се даде, като го употребите като стъпало за по-нататъшното си разширяване!“
Българското правителство полага максимално дипломатически усилия, за да предотврати въоръжено нахлуване от страна на Сърбия или друга някоя балканска страна. С телеграма от 5 октомври 1885г. българският външен министър Цанов възлага на Гешов да опровергае пред английското правителство разпространяваните от Сърбия слухове, че България възнамерява „да смути мира и тишината в Сръбското кралство“. Още на следващия ден нова телеграма от министър Цанов възлага на И. Е. Гешов в Лондон да съобщи „където трябва“, че сръбските войски се намират на 5–8 км от българската граница и че ако я преминат, за България „ще бъде трудно, дори невъзможно да спази обещанието си относно гаранциите.“
Иван Е. Гешов провежда още редица срещи с британски дипломати и политици и уведомява редовно българското правителство за становището и позицията на всеки един от тях. На 9 октомври той се среща със сър Чарлз Дилк – един от най-влиятелните членове на последното либерално правителство, който през 1879 г. отказал да го приеме, намирайки тогава исканията за съединение на Източна Румелия с Княжество България за неоправдани. Но сега заявил, че Съединението не нарушава равновесието между малките държави на Балканите. На 11 октомври Гешов провежда разговор с лорд Рандолф Чърчил – министър за Индия, който заявил, че Силите под една или друга форма щели да признаят Съединението, ако България изтегли всичките си войски от Източна Румелия, за да не се плашат съседите. Гешов се среща и с Гладстон, който повтаря едно по-раншно свое писмено изявление, че ако се потвърди отново разделянето на българите, „това ще бъде злощастие“.
Българската дипломация търси подкрепата на Великобритания и след края на последвалата Съединението Сръбско-българска война, обявена от Сърбия на 2 ноември 1885 г., но завършила с успех за младата българска войска, и по-късно, когато трябва да се преодоляват последиците от кризата, възникнала в резултат на обтегнатите отношения между българското правителство и Русия. За контакти с британските дипломати в тези трудни за българското княжество години българското министерство на външните дела често използва и своите дипломатически агенти в Букурещ и други балкански страни, тъй като по това време то още няма свое дипломатическо представителство в Лондон. На 2 октомври 1886 г. управляващият българското дипломатическо агентство в Букурещ П. Чернев се среща с акредитирания там английски посланик У. Уайт. След разговора си с него той изпраща телеграма до българския министър на външните работи Гр. Начович, с която го уведомява за становището на британския дипломат: „Всичко, извършено досега, е достатъчно да докаже на Европа, че българите желаят да запазят независимостта си. Правителството не трябва вече да ожесточава Русия...“
На 5 октомври 1888 г. българското правителство сключва в Лондон заем в размер на 46 777 500 лв., погасим в 33-годишен срок при 6% лихва. В резултат на добре развиващите се отношения впоследствие се сключват и няколко двустранни споразумения между двете правителства, Конвенцията – търговска, митническа и за мореплаване от 1905 г. и Допълнително съглашение към нея от 1909 г.; Договора за размяна на пощенски записи и Решението за одобрение протоколите за начина, по който ще се облагат с мито стоките, внасяни от Англия (1908).
През 1898 г. Министерството на външните работи прави сондажи за откриване на българско дипломатическо агентство във Великобритания. С доклад от 17 ноември 1898 г. дипломатическият агент в Константинопол Марков предлага на министъра на външните работи Константин Стоилов да се открие българско дипломатическо агентство във Великобритания, като дипломатическият агент в Атина се акредитира в Лондон.
България открива своето дипломатическо агентство в Лондон през 1903 г. На 27 септември с.г. там е назначен и първият български дипломатически агент във Великобритания – Димитър Цоков. След него този пост заема Димитър Станчов. Той връчва акредитивните си писма през януари 1908 г.
Когато на 14 март 1909 г. Великобритания признава независимостта на България, обявена на 22 септември 1908 г., управляващият българската легация Панчо Хаджимишев прави постъпки за издигане ранга на дипломатическите агентства. В резултат получава отговор от държавния подсекретар, че английското правителство посреща с удоволствие решението на българското да издигне дипломатическото си агентство в легация.
Още през същата 1909 г. българското дипломатическо агентство в Лондон и британското в София се повишават в ранг на легации, а дипломатическите им представители – в пълномощни министри.
от Стоян Райчевски