През 1853 г. Прусия открива първото свое агентство в дунавския пристанищен град Русе, където за консулски агент е назначен М. Калиш. Седем години по-късно, той е заместен от Г. Кайзерлинг. През 1861 г. консулското агентство се превръща във вицеконсулство, което продължава да функционира и след освобождението на България. През 1877 г. предишният консулски агент Калиш се връща отново в Русе, но вече като консул.
Непосредствено след освобождението на България новосъздаденото българско княжество установява дипломатически отношения и с Германия. Според член 6 от Берлинския договор подписалите договора Велики сили изпращат свои консули в София. Германия изпраща за свой консул фон Тилау.
Чрез него и своите дипломати в Константинопол и в съседните на България страни германската дипломация внимателно следи политическия живот в младото българско княжество. Вниманието й е насочено главно към това, как се спазват клаузите на подписания през 1878г. в Берлин мирен договор, поведението на Русия на Балканите, нейното влияние сред християнското население, както и съединистките тенденции в българското общество, недоволно и силно негодуващо от унищожаването на Санстефанския мирен договор и от разкъсването на българската етническа територия на няколко части – на едно васално Княжество България, една провинция Източна Румелия и оставените в пределите на османската държава Македония и Одринска Тракия. В доклада на германския посланик в Константинопол граф Хацфелд до германския държавен секретар на външните работи граф фон Бюлов от 30 януари 1879 г. се съобщава, че се очакват силни протести от страна на българите срещу Берлинския договор, както и техни акции за съединяването на Източна Румелия и Македония с Княжеството.
Германската дипломация наблюдава внимателно работата и на Учредителното народно събрание, което изработва първата българска конституция. Следи острите спорове по избора на българския княз, като заявява позицията на Берлин за унаследяване на българската княжеска титла. Новоизбраният български княз Александър фон Батенберг получава пълното одобрение от страна на Германия. Затова допринася естествено и неговият немски произход като представител на хесенска аристократична фамилия.
От вниманието на германската дипломация по това време не отбягва и развитието на спора за българо-сръбската граница в района на Кулско, Трънско и Брезнишко. В доклада на германския делегат в Европейската комисия за България Брюнинг до граф фон Хацфелд от 17 юни 1879 г. се осветляват редица въпроси по този граничен спор, към който българите, след предаването по силата на мирните договори от 1878 г. на градовете Ниш и Пирот на Кралство Сърбия, са особено чувствителни.
Непосредствено след изтичането на срока на временното управление и избирането на Александър Батенберг за княз на България и след съставянето на 5 юли 1879 г. на първото българско правителство намиращите се по това време в София консули на Великите сили връчват акредитивните си писма на българския княз в качеството си на дипломатически агенти и генерални консули.
Германският консул Тилау на 8 (20) юли 1879 г. предава на българския княз Александър Батенберг консулския си патент като генерален консул. След този акт той започва да представлява държавата си и дипломатически. Вписан е редовно в българската дипломатическа листа в категорията на дипломатическите агенти и генерални консули и връчва патента си на княза при същата церемония, въпреки че запазва титлата си генерален консул до обявяването независимостта на България.
В един от първите си доклади от 2 август 1879 г. до Министерството на външните работи в Берлин Тилау, вече в качеството си на генерален консул, се изказва в подкрепа на българското правителство в усилията му да се справи с разбойническите шайки в Североизточна България. Германската дипломация макар и не пряко подкрепя правителството на българското княжество в спора с Високата порта относно сюзеринитета º. През октомври с.г. германското правителство отклонява нотата, с която турското правителство иска подкрепа в конфликта му с българското княжество и сръбското кралство относно „нарушаване на сюзеринитета“. В последния си за 1879 г. доклад до Министерството на външните работи в Берлин, с дата 25 декември, Тилау се спира на руското влияние в България, което той оценява като „историческо обусловено“ и изказва мнение, че българският княз и неговото правителство би трябвало да се съобразяват с волята на руския император.
Великите сили внимателно наблюдават съединисткото движение сред българите, опасявайки се, че то може да наруши установеното статуквo и да бъде използвано от Русия за нови действия на Балканите. Българите от своя страна очакват подкрепа от Германия за осъществяването на съединението на Княжеството с Източна Румелия, както и от останалите Велики сили, подписали Берлинския договор от 1878 г., които са поели задължението да защитават българското население, останало в пределите на османската държава. Тилау съобщава за тези български очаквания в доклада си до Министерството на външните работи в Берлин, изпратен от Варна на 24 август 1880 г. Междувременно този въпрос се следи внимателно и разисква и от германските дипломати в европейските столици. Германският посланик във Виена Ройс например задава в писмо от 28 юни 1880 г. риторичен въпрос на Бисмарк, дали едно обединение на Княжество България и Източна Румелия не би било изгодно за мира в региона. Споделя му и личното си мнение, че една голяма обединена България би била много по-малко зависима от Санкт Петербург, отколкото двете разделени области. Споделя и опасенията на външния министър на Австро-Унгария барон Хаймерле, че след създаването на една голяма България ще се засили и българската агитация в Македония.
Българското правителство отново търси подкрепата на Германия и в конфликта си с Високата порта, която настоява Княжество България да се третира като османска провинция. Ернрот се обръща с писмо от 11 март 1881 г. до генералния консул на Германия Тилау, с което го моли той да запознае своето правителство с това ненормално положение, засягащо силно достойството на българския княз и княжеското правителство. Райхканцлерът е на мнение, че Княжество България не може да се третира както Източна Румелия и то има всички основания и права в отношенията си с Високата порта да иска третиране като това на Румъния преди обявяването на нейната независимост. Бисмарк се съгласява с българската позиция, че Княжество България не може да бъде третирано като османска провинция, но е категоричен, че правителството в Берлин не трябва да предприема никакви стъпки в тази насока. Райхканцлерът на Германия обаче открито и твърдо подкрепя българския княз Александър Батенберг в намерението му да суспендира конституцията. Чрез германския дипломатически агент и генерален консул Тилау българският княз изказва благодарност на германското правителство за подкрепата в усилията му за изменение на конституцията, а с телеграма от 14 юли 1881 г. канцлерът Бисмарк поздравява българския княз Александър I за успеха. Пак по внушение на германския дипломатически агент в София Тилау княз Александър I изказва благодарност на султана за благоприятното отношение на Високата порта към установяването на режима на пълномощията в България.
Пред същите проблеми от август 1881 г. се изправя и новият дипломатически агент и генерален консул на Германия в София фон Брауншвайг, който скоро след приключването на конституционната криза в България сменя Тилау. Като германски делегат в Европейската комисия за Източна Румелия той е запознат добре със съединистките тенденции в Северна и Южна България и със сблъсъка на интересите на Великите сили в тази част на Югоизточна Европа. През ноември с.г. Брауншвайг има възможност да разговаря с българския княз за засилващото се съединистко движение сред българите и го запознава с позициите на Великите сили. По време на разговора княз Батенберг го уверява, че още миналата година са му били направени насърчителни внушения от трите императорски двора относно съединяването на Източна Румелия с Княжество България. Дипломатическият агент Брауншвайг възразява остро на тази интерпретация и добавя, че по повдигнатия въпрос германското правителство се ръководи единствено от стремежа да допринесе за запазването на общия мир.
Както сам споделя в писмо до Бисмарк от 10 декември 1981 г., Брауншвайг се въздържа от всякакво вмешателство по въпросите на българската вътрешна политика, въпреки че понякога не му е чужда мисълта да вдъхва смелост на българския княз в борбата му с „радикалните елементи“ в страната. Интересна е една констатация на Брауншвайг, изложена в същото му писмо до Бисмарк. Той е останал с впечатления, че императорът на Русия не е бил винаги правилно осветляван относно провежданата от неговия дипломатически представител в София политика. Българският княз Александър Батенберг няколко пъти вече му бил споделял, че император Александър не един път му е давал доказателства за приятелски чувства и активно доброжелателство.На 2 януари 1882 г. княз Батенберг поканва Брауншвайг на обяд, по време на който насочва разговора върху продължаващите интриги срещу личността му и срещу провежданата от него политика.
В отговор на редовно изпращаните от София писма и доклади Бисмарк в писмо до дипломатическия агент Брауншвайг заявява, че предвид специфичното естество на руско-българските отношения самото подозрение, че друга европейска сила, която и да я тя, желае да се вмъкне между тях, би засегнало чувствително императора на Русия и следователно би имало вредно отражение върху положението на българския княз. Той подсказва нова възможност за посредничество между руския император и българския княз, което да допринесе за подобряване на отношенията между тях. Той счита, че най-подходящ за такава мисия е принц Александър фон Хесен, бащата на Александър Батенберг, който би могъл да се застъпи успешно за своя син пред племенника си. Той би могъл най-лесно да убеди руския император, който би следвало да е чувствителен към всички антимонархични прояви, че превръщането на България в славянска република би представлявало прецедент, опасен като предзнаменование и за неговата династия.
Препоръката на Бисмарк към българския княз е, че при създалата се неблагоприятна за България обстановка страната трябва да направи усилия, за да намери някъде стабилна опора. По негово мнение българският княз би направил най-добре, ако не само положи всички възможни жертви за поддържане на добри отношения с император Александър, но и същевременно насочи вниманието си към отстраняването и на създалото се напрежение с Портата. Княз Александър Батенберг трябвало да премисли добре дали неговото положение ще бъде повече застрашено от исканото от Турция цялостно изпълнение на Берлинския договор по отношение на крепостите и емигрантския въпрос, или от продължаването на сегашната политика, която отговаря на интереса на народа, но влече след себе си скъсване с Портата, а оттам и необходимостта да се опре на панславизма.
В архива на Тилау се намира копие от едно писмо на Александър I до Бисмарк с дата 13 март 1882 г. във връзка с построяването на сграда за германското консулство в София. В това писмо българският княз споделя пред Бисмарк, че иска да види в новата си българска родина подобаващо представена и своята могъща германска родина. Неговата столица София по това време е била още цялата в развали в резултат на войната от 1877/1878 г. и от нейните пепелища постепенно се издигали отделни представителни къщи. В резултат на това дипломатическият корпус тук е бил принуден да се приюти в приличащи на колиби сгради. Тъй като тук в София, както и на други места на изток, на външността се отдавало голямо значение, някои Велики сили като Русия например са се разпоредили вече да се изгради един палат за нуждите на тяхното представителство. Австрия и Италия следвали вече нейния пример, което създавало опасност Германия да изостане след тях в това отношение. В това си писмо българският княз отправя молба към Бисмарк – Германия, неговата предишна родина, да изгради в София подобаваща на мощта и достойството й сграда за свое представителство, като той от своя страна ще осигури безвъзмездно необходимия за нейното построяване терен.
В това си писмо българският княз преследва две цели: първо, да се изгради по-добра база за развитие на българо-германските дипломатически отношения, и второ, да се обогати бедната му столица с нова представителна сграда. Инициативата вероятно е подсказана или най-малко споделена с германския генерален консул и дипломатически агент в София Тилау, в чиято канцелария се съхранявал и преписът от това писмо.
От кореспонденцията между Брауншвайг и Бисмарк става ясно, че и новият германски дипломатичеаки агент, подобно на своя предшественик Тилау, поддържа много добри отношения с българския княз Александър Батенберг и обсъжда с него свободно всички значими за страната и за съдбата на правителството политически въпроси.
През юни 1882 г. Александър Батенберг има възможност да разговаря в Берлин по тези въпроси лично с кайзер Вилхелм I и остава много доволен от оказаната му чест да бъде поставен в свитата на гвардейския полк и да премине начело на този полк в параден марш пред Негово величество кайзера.
Княз Александър Батенберг, както споделя той пред Брауншвайг по време на дадена от него на 21 юни аудиенция в княжеския дворец в София, получил от кайзер Вилхелм I благожелателни съвети, които са го ободрили много в решението му да отстои на оказвания му силен натиск и да не допусне неговият княжески авторитет да бъде помрачен с нерешителни действия или с прояви на слабост пред противниците му.
В докладите на Брауншвайг до Бисмарк от края на 1882 г. се засягат отново темата за съединисткото движение сред българите, степента на руското влияние в България, конфликтът на българския княз Александър I с Русия, както и усилията да се заздравяват отношенията между България и Германия. В доклада си от 11 декември с.г. той съобщава за засилващото се руско влияние и за изявените тенденции на българското правителство за сближаване с Австро-Унгария, за което то разчитало и на посредничеството на германския генерален консул в София. Седмица по-късно, в доклада си от 18 декември с.г., Брауншвайг уведомява Бисмарк за острата реакция на българския княз по повод на появилите се в германската преса съобщения, че неговото правителство застъпвало руски интереси.
Брауншвайг говори в този доклад и за „разрастване на антируски настроения в българската общественост“. Желанието на княз Александър I, както подчертава Брауншвайг, било да управлява една действително независима България, която да потърси приобщаване към германската политика.
На 29 март 1883 г. Брауншвайг пише от София до Бисмарк, че официални кръгове в Петербург възнамерявали да заменят българския княз Александър I с Валдемар Датски. През следващия месец в изпълнение на получената от Берлин инструкция той съветва българския княз да потърси по-бързо сближаване с Турция. В условието на правителствената криза в Княжеството германската дипломация успява да осигури благосклонен прием на княз Александър I Батенберг при султана.
В Берлин няма пълно единство относно това, дали да се подкрепя в бъдеще оставането на Батенберг на българския престол, което би конфронтирало правителството с Петербург. В писмо до Вилхелм I от 6 ноември 1883 г. Бисмарк потвърждава въздържането на правителството от явна подкрепа на Батенберг, в отговор на което император Вилхелм настоява да се подкрепи българския княз.
Брауншвайг получава в началото на април 1884 г. инструкция от Берлин за позицията на Германия спрямо идеята за съединението на Източна Румелия с Княжество България. Официалната позиция на германското правителство в тази инструкция е „пълна въздържаност и никакво одобрение на съединистките стремежи“. Тъй като в България се разпространяват слухове, че Бисмарк бил обещал подкрепа на съединението, следва опровержение от страна на райхсканцлера. Брауншвайг получава от външното министерство в Берлин специална инструкция за опровергаване на тези слухове, каквото опровержение същото министерство изпраща и до Петербург.
Извършеното от българите съединение на Княжество България с Източна Румелия, без те да имат за това съгласието на Великите сили, някои от които се обявяват остро против този акт, усложнява още повече положението на България. Дипломатическият агент и генерален консул на Германия в София Салдери изпраща по нареждане на правителството си телеграма до министъра на външните работи И. Цанов със следното съдържание: „Германия съветва княжеското правителство да се пази от кръвопролития и насилия, които ще оправдаят Портата пред Европа, ако тя по повод на това излезе от миролюбивото положение, което й е препоръчано от Силите.“
Българското правителство се старае да намери най-благоприятно мирно разрешение на възникналата усложнена ситуация след осъщественото съединение. То не изключва противодействие от страна на Портата и насочва усилията си в укрепването на южната граница на държавата, но изненадата идва от запад. Сърбия, поощрена от някои Велики сили, обявява неочаквано война на България и бързо нахлува с войските си на българска територия в устрем към столицата София. Войната завършива с победа за младата българска войска, която спира контранастъплението си на сръбска територия едва след като получава предупреждението, че ако не стори това, ще срещне войските на европейските вдъхновители на западната й съседка.
И след благоприятния за България изход на тази война българската дипломация има да решава много сложни задачи по признаването на Съединението и възстановяването на доверието към Княжеството. Първата стъпка към това е сключването на мирен договор между България и Сърбия, който да успокои съседите на България, Високата порта и силите, подписали Берлинския договор от 1878 г. В решаването на тази задача българската дипломация търси съдействието на Германия. Остри спорове възникват още при избора на мястото, където да се водят преговорите за мир между България и Сърбия. България, като победителка в тая война, настоява те да се водят в София, Турция, като сюзерен – в Цариград, а Сърбия категорично се противопоставя и на двете предложение. Германия предлага столицата на Румъния Букурещ за домакин на преговорите и по дипломатически път препоръчва на българското правителство да приеме този компромисен вариант. Българското правителство одобрява германското предложение за Букурещ като място на преговорите за мир със Сърбия. Българският министър на външните работи И. Цанов написва официално писмо на германския генерален консул в София от 6 януари 1886 г., в което между другото изказва и благодарност към правителството в Берлин за оказваното съдействие:
„Господин Управляющий,
Вие благоволихте да ми съобщите, че императорският кабинет на Германия предлага на княжеското правителство град Букурещ за среща между делегатите, натоварени да водят мирните преговори между България и Сърбия, като същевременно ми заявихте, че и на други ваши колеги предстои да ми направят подобно предложение.
Имам чест да ви съобщя, че княжеското правителство, желаейки да засвидетелства още веднъж чувствата си на уважение към берлинския кабинет за съветите, които той му дава, реши, без да дочака предложенията на останалите Сили, да приеме град Букурещ за място на срещата между делегатите...“
След абдикацията на княз Александър I българските дипломати започват интензивни контакти с Берлин и с другите европейски столици, за да се запознаят с техните становища по обсъжданите кандидатури за овакантения български престол. Българска тричленна делегация, сред която е и Константин Стоилов, посещава на 7 декември 1886 г. Берлин и се среща с легационния съветник в германското външно министерство Херберт фон Бисмарк. От него те получават препоръката да бъде приета кандидатурата на Николай Давидович Мингрели, грузински княз, предложен от Русия за българския престол. В шифрована телеграма до българския външен министър Гр. Начович Константин Стоилов предава становището на германското правителство, както то му е съобщено от Херберт фон Бисмарк: „Единственият съвет, който може да ни даде, то е да търсим и да намерим начин да се сдобрим с Русия. Приемането на кандидатурата на Мингрели и избирането му ще даде възможност да се сложи край на кризата, а съпротивлението от страна на българите срещу избирането на Мингрели е изказване на недоверие към Негово Величество, тъй като (той) знае кой княз е най-добър за България...“ Бисмарк добавил, че Германия не можела да бъде посредник в решаването на този сложен въпрос, а пътя за неговото решаване българите трябвало да изберат сами.
В реч в Райхстага на 31 декември 1886 г. по дебатите на външната политика Ото фон Бисмарк заявява, че Германия няма да се кара с Русия заради България и че тя ще поддържа мира между Австро-Унгария и Русия. Тези негови думи стават предмет на широки коментари сред българската общественост и дават повод за нови дипломатически сондажи. Във връзка с това изказване на Бисмарк членът на българската делегация в Марсилия Димитър Греков изпраща на 3 януари 1887 г. обширно писмо до министъра на външните работи на България Григор Начович, в което той споделя своите големи опасение, че словото на Бисмарк може да окаже влияние върху австрийската външна политика с негативни за България последици и да предизвика промяна в досегашната австрийска позиция в полза на Петербург. Греков използва този повод, за да изтъкне голямата необходимост за България да има свой дипломатически представител и във Виена, която е едно от големите европейски средища за дипломатически контакти.
Кризата в България продължава да се задълбочава. Специалният български пратеник в Цариград Димитър Вълкович се среща на 14 януари 1887 г. и разговаря с германския посланик в Цариград Йосиф фон Радовиц, който му заявява неофициално, че, ако сега не се стигне до споразумение, България ще бъде изолирана, защото желанието да се запази мира е общо решение в цяла Европа. Германският дипломат дори предупреждава българския си колега, че не е изключено, ако действително не се стигне до споразумение, дори и Австрия да се съгласи на варианта за някаква форма на ограничена руска окупация, докато кризата в България намери своето добро разрешение. Радовиц е убеден, че българското правителство в този случай просто няма добра воля, за да намери приемливо решение на въпроса.
В отговор на циркулярно писмо, разпространено от Високата порта, Бисмарк заявява, че „Портата трябва да се разбере с Русия с цел да се предложи на Европа един кандидат за българския трон.“ На 22 май 1877 г. с шифрована телеграма от Цариград официалният български пратеник Г. Начович съобщава, че там е пристигнал отговорът на германското правителство в резултат на разясненията, дадени от Високата порта.
Неизвестностите по избора на български княз отпадат след разпространената на 26 юни нота на българския министър на външните работи Начович, в която се казва, че предния ден съгласно чл. 3 от Берлинския договор събраните във Великото народно събрание в Търново представители на българския народ са обявили единодушно за български княз Негово височество Фердинанд Сакс-Кобургготски, „който с достойните си качества отговаря напълно на въжделенията на българската нация и за когото не се отнася уговорката, утвърдена от гореспоменатия член на същия договор, забраняваща избора на лица, принадлежащи към царстващите династии на Великите сили“.
Изборът на Фердинанд Сакс-Кобургготски за български княз усложнява още повече отношенията на България с Русия. След последвалото по-късно прекратяване на отношенията между двете страни през 1893 г. германският генерален консул в София поема защитата на руските интереси в Княжество България.
Първите стъпки от българска страна за откриване на българско дипломатическо агентство в Германия се правят през 1898 г., но съгласието за това от приемащата страна е дадено през 1903 г. За български дипломатически агент в Германия тогава е назначен генерал-майор Н. П. Никифоров. На 18 август 1904 г. той връчва акредитивните си писма на вицеканцлера Ритховен, тъй като по това време канцлерът отсъствал от Берлин, а на 1 септември с.г. той се представя и на граф Бюльов.
До 1908 г., когато България обявява своята независимост, между българското княжество и Германия са сключени няколко спогодби и споразумения за уреждане на търговския обмен между двете страни: Търговска спогодба от 1891 г. и решение за продължаване на нейния срок от 1891, 1892, 1893 и 1894 г.; Договор за търговия, митнически услуги и корабоплаване, сключен на 1 август 1905 г. и ратифициран на 21 декември с.г.; Договор за размяна на пощенски колети и пощенски пратки с наложен платеж от 1905 г. и Декларация и протоколи за начина на облагане на стоки от 1908 г. Сключването на тези споразумения е доказателство за интензивна търговия, стопански и културен обмен между двете страни, значителен принос за което имат и добре развиващите се дипломатически отношения между тях.
След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. българското агентство в Берлин става легация от втора степен, а дипломатическият представител – извънреден пратеник и пълномощен министър.
Из подготвената за печат книга на „Български бестселър – НМБКП“
„История на дипломатическите отношения на България 681–2004 г.“
от Мария Матеева и Петър Константинов
Стоян Райчевски
Непосредствено след освобождението на България новосъздаденото българско княжество установява дипломатически отношения и с Германия. Според член 6 от Берлинския договор подписалите договора Велики сили изпращат свои консули в София. Германия изпраща за свой консул фон Тилау.
Чрез него и своите дипломати в Константинопол и в съседните на България страни германската дипломация внимателно следи политическия живот в младото българско княжество. Вниманието й е насочено главно към това, как се спазват клаузите на подписания през 1878г. в Берлин мирен договор, поведението на Русия на Балканите, нейното влияние сред християнското население, както и съединистките тенденции в българското общество, недоволно и силно негодуващо от унищожаването на Санстефанския мирен договор и от разкъсването на българската етническа територия на няколко части – на едно васално Княжество България, една провинция Източна Румелия и оставените в пределите на османската държава Македония и Одринска Тракия. В доклада на германския посланик в Константинопол граф Хацфелд до германския държавен секретар на външните работи граф фон Бюлов от 30 януари 1879 г. се съобщава, че се очакват силни протести от страна на българите срещу Берлинския договор, както и техни акции за съединяването на Източна Румелия и Македония с Княжеството.
Германската дипломация наблюдава внимателно работата и на Учредителното народно събрание, което изработва първата българска конституция. Следи острите спорове по избора на българския княз, като заявява позицията на Берлин за унаследяване на българската княжеска титла. Новоизбраният български княз Александър фон Батенберг получава пълното одобрение от страна на Германия. Затова допринася естествено и неговият немски произход като представител на хесенска аристократична фамилия.
От вниманието на германската дипломация по това време не отбягва и развитието на спора за българо-сръбската граница в района на Кулско, Трънско и Брезнишко. В доклада на германския делегат в Европейската комисия за България Брюнинг до граф фон Хацфелд от 17 юни 1879 г. се осветляват редица въпроси по този граничен спор, към който българите, след предаването по силата на мирните договори от 1878 г. на градовете Ниш и Пирот на Кралство Сърбия, са особено чувствителни.
Непосредствено след изтичането на срока на временното управление и избирането на Александър Батенберг за княз на България и след съставянето на 5 юли 1879 г. на първото българско правителство намиращите се по това време в София консули на Великите сили връчват акредитивните си писма на българския княз в качеството си на дипломатически агенти и генерални консули.
Германският консул Тилау на 8 (20) юли 1879 г. предава на българския княз Александър Батенберг консулския си патент като генерален консул. След този акт той започва да представлява държавата си и дипломатически. Вписан е редовно в българската дипломатическа листа в категорията на дипломатическите агенти и генерални консули и връчва патента си на княза при същата церемония, въпреки че запазва титлата си генерален консул до обявяването независимостта на България.
В един от първите си доклади от 2 август 1879 г. до Министерството на външните работи в Берлин Тилау, вече в качеството си на генерален консул, се изказва в подкрепа на българското правителство в усилията му да се справи с разбойническите шайки в Североизточна България. Германската дипломация макар и не пряко подкрепя правителството на българското княжество в спора с Високата порта относно сюзеринитета º. През октомври с.г. германското правителство отклонява нотата, с която турското правителство иска подкрепа в конфликта му с българското княжество и сръбското кралство относно „нарушаване на сюзеринитета“. В последния си за 1879 г. доклад до Министерството на външните работи в Берлин, с дата 25 декември, Тилау се спира на руското влияние в България, което той оценява като „историческо обусловено“ и изказва мнение, че българският княз и неговото правителство би трябвало да се съобразяват с волята на руския император.
Великите сили внимателно наблюдават съединисткото движение сред българите, опасявайки се, че то може да наруши установеното статуквo и да бъде използвано от Русия за нови действия на Балканите. Българите от своя страна очакват подкрепа от Германия за осъществяването на съединението на Княжеството с Източна Румелия, както и от останалите Велики сили, подписали Берлинския договор от 1878 г., които са поели задължението да защитават българското население, останало в пределите на османската държава. Тилау съобщава за тези български очаквания в доклада си до Министерството на външните работи в Берлин, изпратен от Варна на 24 август 1880 г. Междувременно този въпрос се следи внимателно и разисква и от германските дипломати в европейските столици. Германският посланик във Виена Ройс например задава в писмо от 28 юни 1880 г. риторичен въпрос на Бисмарк, дали едно обединение на Княжество България и Източна Румелия не би било изгодно за мира в региона. Споделя му и личното си мнение, че една голяма обединена България би била много по-малко зависима от Санкт Петербург, отколкото двете разделени области. Споделя и опасенията на външния министър на Австро-Унгария барон Хаймерле, че след създаването на една голяма България ще се засили и българската агитация в Македония.
Българското правителство отново търси подкрепата на Германия и в конфликта си с Високата порта, която настоява Княжество България да се третира като османска провинция. Ернрот се обръща с писмо от 11 март 1881 г. до генералния консул на Германия Тилау, с което го моли той да запознае своето правителство с това ненормално положение, засягащо силно достойството на българския княз и княжеското правителство. Райхканцлерът е на мнение, че Княжество България не може да се третира както Източна Румелия и то има всички основания и права в отношенията си с Високата порта да иска третиране като това на Румъния преди обявяването на нейната независимост. Бисмарк се съгласява с българската позиция, че Княжество България не може да бъде третирано като османска провинция, но е категоричен, че правителството в Берлин не трябва да предприема никакви стъпки в тази насока. Райхканцлерът на Германия обаче открито и твърдо подкрепя българския княз Александър Батенберг в намерението му да суспендира конституцията. Чрез германския дипломатически агент и генерален консул Тилау българският княз изказва благодарност на германското правителство за подкрепата в усилията му за изменение на конституцията, а с телеграма от 14 юли 1881 г. канцлерът Бисмарк поздравява българския княз Александър I за успеха. Пак по внушение на германския дипломатически агент в София Тилау княз Александър I изказва благодарност на султана за благоприятното отношение на Високата порта към установяването на режима на пълномощията в България.
Пред същите проблеми от август 1881 г. се изправя и новият дипломатически агент и генерален консул на Германия в София фон Брауншвайг, който скоро след приключването на конституционната криза в България сменя Тилау. Като германски делегат в Европейската комисия за Източна Румелия той е запознат добре със съединистките тенденции в Северна и Южна България и със сблъсъка на интересите на Великите сили в тази част на Югоизточна Европа. През ноември с.г. Брауншвайг има възможност да разговаря с българския княз за засилващото се съединистко движение сред българите и го запознава с позициите на Великите сили. По време на разговора княз Батенберг го уверява, че още миналата година са му били направени насърчителни внушения от трите императорски двора относно съединяването на Източна Румелия с Княжество България. Дипломатическият агент Брауншвайг възразява остро на тази интерпретация и добавя, че по повдигнатия въпрос германското правителство се ръководи единствено от стремежа да допринесе за запазването на общия мир.
Както сам споделя в писмо до Бисмарк от 10 декември 1981 г., Брауншвайг се въздържа от всякакво вмешателство по въпросите на българската вътрешна политика, въпреки че понякога не му е чужда мисълта да вдъхва смелост на българския княз в борбата му с „радикалните елементи“ в страната. Интересна е една констатация на Брауншвайг, изложена в същото му писмо до Бисмарк. Той е останал с впечатления, че императорът на Русия не е бил винаги правилно осветляван относно провежданата от неговия дипломатически представител в София политика. Българският княз Александър Батенберг няколко пъти вече му бил споделял, че император Александър не един път му е давал доказателства за приятелски чувства и активно доброжелателство.На 2 януари 1882 г. княз Батенберг поканва Брауншвайг на обяд, по време на който насочва разговора върху продължаващите интриги срещу личността му и срещу провежданата от него политика.
В отговор на редовно изпращаните от София писма и доклади Бисмарк в писмо до дипломатическия агент Брауншвайг заявява, че предвид специфичното естество на руско-българските отношения самото подозрение, че друга европейска сила, която и да я тя, желае да се вмъкне между тях, би засегнало чувствително императора на Русия и следователно би имало вредно отражение върху положението на българския княз. Той подсказва нова възможност за посредничество между руския император и българския княз, което да допринесе за подобряване на отношенията между тях. Той счита, че най-подходящ за такава мисия е принц Александър фон Хесен, бащата на Александър Батенберг, който би могъл да се застъпи успешно за своя син пред племенника си. Той би могъл най-лесно да убеди руския император, който би следвало да е чувствителен към всички антимонархични прояви, че превръщането на България в славянска република би представлявало прецедент, опасен като предзнаменование и за неговата династия.
Препоръката на Бисмарк към българския княз е, че при създалата се неблагоприятна за България обстановка страната трябва да направи усилия, за да намери някъде стабилна опора. По негово мнение българският княз би направил най-добре, ако не само положи всички възможни жертви за поддържане на добри отношения с император Александър, но и същевременно насочи вниманието си към отстраняването и на създалото се напрежение с Портата. Княз Александър Батенберг трябвало да премисли добре дали неговото положение ще бъде повече застрашено от исканото от Турция цялостно изпълнение на Берлинския договор по отношение на крепостите и емигрантския въпрос, или от продължаването на сегашната политика, която отговаря на интереса на народа, но влече след себе си скъсване с Портата, а оттам и необходимостта да се опре на панславизма.
В архива на Тилау се намира копие от едно писмо на Александър I до Бисмарк с дата 13 март 1882 г. във връзка с построяването на сграда за германското консулство в София. В това писмо българският княз споделя пред Бисмарк, че иска да види в новата си българска родина подобаващо представена и своята могъща германска родина. Неговата столица София по това време е била още цялата в развали в резултат на войната от 1877/1878 г. и от нейните пепелища постепенно се издигали отделни представителни къщи. В резултат на това дипломатическият корпус тук е бил принуден да се приюти в приличащи на колиби сгради. Тъй като тук в София, както и на други места на изток, на външността се отдавало голямо значение, някои Велики сили като Русия например са се разпоредили вече да се изгради един палат за нуждите на тяхното представителство. Австрия и Италия следвали вече нейния пример, което създавало опасност Германия да изостане след тях в това отношение. В това си писмо българският княз отправя молба към Бисмарк – Германия, неговата предишна родина, да изгради в София подобаваща на мощта и достойството й сграда за свое представителство, като той от своя страна ще осигури безвъзмездно необходимия за нейното построяване терен.
В това си писмо българският княз преследва две цели: първо, да се изгради по-добра база за развитие на българо-германските дипломатически отношения, и второ, да се обогати бедната му столица с нова представителна сграда. Инициативата вероятно е подсказана или най-малко споделена с германския генерален консул и дипломатически агент в София Тилау, в чиято канцелария се съхранявал и преписът от това писмо.
От кореспонденцията между Брауншвайг и Бисмарк става ясно, че и новият германски дипломатичеаки агент, подобно на своя предшественик Тилау, поддържа много добри отношения с българския княз Александър Батенберг и обсъжда с него свободно всички значими за страната и за съдбата на правителството политически въпроси.
През юни 1882 г. Александър Батенберг има възможност да разговаря в Берлин по тези въпроси лично с кайзер Вилхелм I и остава много доволен от оказаната му чест да бъде поставен в свитата на гвардейския полк и да премине начело на този полк в параден марш пред Негово величество кайзера.
Княз Александър Батенберг, както споделя той пред Брауншвайг по време на дадена от него на 21 юни аудиенция в княжеския дворец в София, получил от кайзер Вилхелм I благожелателни съвети, които са го ободрили много в решението му да отстои на оказвания му силен натиск и да не допусне неговият княжески авторитет да бъде помрачен с нерешителни действия или с прояви на слабост пред противниците му.
В докладите на Брауншвайг до Бисмарк от края на 1882 г. се засягат отново темата за съединисткото движение сред българите, степента на руското влияние в България, конфликтът на българския княз Александър I с Русия, както и усилията да се заздравяват отношенията между България и Германия. В доклада си от 11 декември с.г. той съобщава за засилващото се руско влияние и за изявените тенденции на българското правителство за сближаване с Австро-Унгария, за което то разчитало и на посредничеството на германския генерален консул в София. Седмица по-късно, в доклада си от 18 декември с.г., Брауншвайг уведомява Бисмарк за острата реакция на българския княз по повод на появилите се в германската преса съобщения, че неговото правителство застъпвало руски интереси.
Брауншвайг говори в този доклад и за „разрастване на антируски настроения в българската общественост“. Желанието на княз Александър I, както подчертава Брауншвайг, било да управлява една действително независима България, която да потърси приобщаване към германската политика.
На 29 март 1883 г. Брауншвайг пише от София до Бисмарк, че официални кръгове в Петербург възнамерявали да заменят българския княз Александър I с Валдемар Датски. През следващия месец в изпълнение на получената от Берлин инструкция той съветва българския княз да потърси по-бързо сближаване с Турция. В условието на правителствената криза в Княжеството германската дипломация успява да осигури благосклонен прием на княз Александър I Батенберг при султана.
В Берлин няма пълно единство относно това, дали да се подкрепя в бъдеще оставането на Батенберг на българския престол, което би конфронтирало правителството с Петербург. В писмо до Вилхелм I от 6 ноември 1883 г. Бисмарк потвърждава въздържането на правителството от явна подкрепа на Батенберг, в отговор на което император Вилхелм настоява да се подкрепи българския княз.
Брауншвайг получава в началото на април 1884 г. инструкция от Берлин за позицията на Германия спрямо идеята за съединението на Източна Румелия с Княжество България. Официалната позиция на германското правителство в тази инструкция е „пълна въздържаност и никакво одобрение на съединистките стремежи“. Тъй като в България се разпространяват слухове, че Бисмарк бил обещал подкрепа на съединението, следва опровержение от страна на райхсканцлера. Брауншвайг получава от външното министерство в Берлин специална инструкция за опровергаване на тези слухове, каквото опровержение същото министерство изпраща и до Петербург.
Извършеното от българите съединение на Княжество България с Източна Румелия, без те да имат за това съгласието на Великите сили, някои от които се обявяват остро против този акт, усложнява още повече положението на България. Дипломатическият агент и генерален консул на Германия в София Салдери изпраща по нареждане на правителството си телеграма до министъра на външните работи И. Цанов със следното съдържание: „Германия съветва княжеското правителство да се пази от кръвопролития и насилия, които ще оправдаят Портата пред Европа, ако тя по повод на това излезе от миролюбивото положение, което й е препоръчано от Силите.“
Българското правителство се старае да намери най-благоприятно мирно разрешение на възникналата усложнена ситуация след осъщественото съединение. То не изключва противодействие от страна на Портата и насочва усилията си в укрепването на южната граница на държавата, но изненадата идва от запад. Сърбия, поощрена от някои Велики сили, обявява неочаквано война на България и бързо нахлува с войските си на българска територия в устрем към столицата София. Войната завършива с победа за младата българска войска, която спира контранастъплението си на сръбска територия едва след като получава предупреждението, че ако не стори това, ще срещне войските на европейските вдъхновители на западната й съседка.
И след благоприятния за България изход на тази война българската дипломация има да решава много сложни задачи по признаването на Съединението и възстановяването на доверието към Княжеството. Първата стъпка към това е сключването на мирен договор между България и Сърбия, който да успокои съседите на България, Високата порта и силите, подписали Берлинския договор от 1878 г. В решаването на тази задача българската дипломация търси съдействието на Германия. Остри спорове възникват още при избора на мястото, където да се водят преговорите за мир между България и Сърбия. България, като победителка в тая война, настоява те да се водят в София, Турция, като сюзерен – в Цариград, а Сърбия категорично се противопоставя и на двете предложение. Германия предлага столицата на Румъния Букурещ за домакин на преговорите и по дипломатически път препоръчва на българското правителство да приеме този компромисен вариант. Българското правителство одобрява германското предложение за Букурещ като място на преговорите за мир със Сърбия. Българският министър на външните работи И. Цанов написва официално писмо на германския генерален консул в София от 6 януари 1886 г., в което между другото изказва и благодарност към правителството в Берлин за оказваното съдействие:
„Господин Управляющий,
Вие благоволихте да ми съобщите, че императорският кабинет на Германия предлага на княжеското правителство град Букурещ за среща между делегатите, натоварени да водят мирните преговори между България и Сърбия, като същевременно ми заявихте, че и на други ваши колеги предстои да ми направят подобно предложение.
Имам чест да ви съобщя, че княжеското правителство, желаейки да засвидетелства още веднъж чувствата си на уважение към берлинския кабинет за съветите, които той му дава, реши, без да дочака предложенията на останалите Сили, да приеме град Букурещ за място на срещата между делегатите...“
След абдикацията на княз Александър I българските дипломати започват интензивни контакти с Берлин и с другите европейски столици, за да се запознаят с техните становища по обсъжданите кандидатури за овакантения български престол. Българска тричленна делегация, сред която е и Константин Стоилов, посещава на 7 декември 1886 г. Берлин и се среща с легационния съветник в германското външно министерство Херберт фон Бисмарк. От него те получават препоръката да бъде приета кандидатурата на Николай Давидович Мингрели, грузински княз, предложен от Русия за българския престол. В шифрована телеграма до българския външен министър Гр. Начович Константин Стоилов предава становището на германското правителство, както то му е съобщено от Херберт фон Бисмарк: „Единственият съвет, който може да ни даде, то е да търсим и да намерим начин да се сдобрим с Русия. Приемането на кандидатурата на Мингрели и избирането му ще даде възможност да се сложи край на кризата, а съпротивлението от страна на българите срещу избирането на Мингрели е изказване на недоверие към Негово Величество, тъй като (той) знае кой княз е най-добър за България...“ Бисмарк добавил, че Германия не можела да бъде посредник в решаването на този сложен въпрос, а пътя за неговото решаване българите трябвало да изберат сами.
В реч в Райхстага на 31 декември 1886 г. по дебатите на външната политика Ото фон Бисмарк заявява, че Германия няма да се кара с Русия заради България и че тя ще поддържа мира между Австро-Унгария и Русия. Тези негови думи стават предмет на широки коментари сред българската общественост и дават повод за нови дипломатически сондажи. Във връзка с това изказване на Бисмарк членът на българската делегация в Марсилия Димитър Греков изпраща на 3 януари 1887 г. обширно писмо до министъра на външните работи на България Григор Начович, в което той споделя своите големи опасение, че словото на Бисмарк може да окаже влияние върху австрийската външна политика с негативни за България последици и да предизвика промяна в досегашната австрийска позиция в полза на Петербург. Греков използва този повод, за да изтъкне голямата необходимост за България да има свой дипломатически представител и във Виена, която е едно от големите европейски средища за дипломатически контакти.
Кризата в България продължава да се задълбочава. Специалният български пратеник в Цариград Димитър Вълкович се среща на 14 януари 1887 г. и разговаря с германския посланик в Цариград Йосиф фон Радовиц, който му заявява неофициално, че, ако сега не се стигне до споразумение, България ще бъде изолирана, защото желанието да се запази мира е общо решение в цяла Европа. Германският дипломат дори предупреждава българския си колега, че не е изключено, ако действително не се стигне до споразумение, дори и Австрия да се съгласи на варианта за някаква форма на ограничена руска окупация, докато кризата в България намери своето добро разрешение. Радовиц е убеден, че българското правителство в този случай просто няма добра воля, за да намери приемливо решение на въпроса.
В отговор на циркулярно писмо, разпространено от Високата порта, Бисмарк заявява, че „Портата трябва да се разбере с Русия с цел да се предложи на Европа един кандидат за българския трон.“ На 22 май 1877 г. с шифрована телеграма от Цариград официалният български пратеник Г. Начович съобщава, че там е пристигнал отговорът на германското правителство в резултат на разясненията, дадени от Високата порта.
Неизвестностите по избора на български княз отпадат след разпространената на 26 юни нота на българския министър на външните работи Начович, в която се казва, че предния ден съгласно чл. 3 от Берлинския договор събраните във Великото народно събрание в Търново представители на българския народ са обявили единодушно за български княз Негово височество Фердинанд Сакс-Кобургготски, „който с достойните си качества отговаря напълно на въжделенията на българската нация и за когото не се отнася уговорката, утвърдена от гореспоменатия член на същия договор, забраняваща избора на лица, принадлежащи към царстващите династии на Великите сили“.
Изборът на Фердинанд Сакс-Кобургготски за български княз усложнява още повече отношенията на България с Русия. След последвалото по-късно прекратяване на отношенията между двете страни през 1893 г. германският генерален консул в София поема защитата на руските интереси в Княжество България.
Първите стъпки от българска страна за откриване на българско дипломатическо агентство в Германия се правят през 1898 г., но съгласието за това от приемащата страна е дадено през 1903 г. За български дипломатически агент в Германия тогава е назначен генерал-майор Н. П. Никифоров. На 18 август 1904 г. той връчва акредитивните си писма на вицеканцлера Ритховен, тъй като по това време канцлерът отсъствал от Берлин, а на 1 септември с.г. той се представя и на граф Бюльов.
До 1908 г., когато България обявява своята независимост, между българското княжество и Германия са сключени няколко спогодби и споразумения за уреждане на търговския обмен между двете страни: Търговска спогодба от 1891 г. и решение за продължаване на нейния срок от 1891, 1892, 1893 и 1894 г.; Договор за търговия, митнически услуги и корабоплаване, сключен на 1 август 1905 г. и ратифициран на 21 декември с.г.; Договор за размяна на пощенски колети и пощенски пратки с наложен платеж от 1905 г. и Декларация и протоколи за начина на облагане на стоки от 1908 г. Сключването на тези споразумения е доказателство за интензивна търговия, стопански и културен обмен между двете страни, значителен принос за което имат и добре развиващите се дипломатически отношения между тях.
След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. българското агентство в Берлин става легация от втора степен, а дипломатическият представител – извънреден пратеник и пълномощен министър.
Из подготвената за печат книга на „Български бестселър – НМБКП“
„История на дипломатическите отношения на България 681–2004 г.“
от Мария Матеева и Петър Константинов
Стоян Райчевски