В началото на 1822 г. в столицата на Австро-Унгарската империя Виена излиза като приложение към вестника "Новине Србске" "Додатъкът към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия със специални образци от българския език" от сръбския филолог Вук Караджич.
Благодарение на този труд, съдържащ 27 народни песни, продиктувани от българин от Разлог, превод от Евангелието и особен "оглед" към българския език и проект за граматиката му, за пръв път в историята след продължителни лутания и безрезултатни спорове европейската наука се издига на ново стъпало в познанията си за българите.
За тази публикация и нейното подготвяне подтикът идва от друг славянин - от словенеца Бартоломей Копитар. По това време той е висш служител във Виенската императорска придворна библиотека и като цензор на славистичния й отдел се чувствува емоционално и творчески ангажиран със съдбата на всички южни славяни. Изпълнен от просветителските и романтични патриотични фантазии на славянина, Б. Копитар мечтае подобно на ред свои съвременници от пределите на Дунавската монархия за славянското единство.
Като притежава изключителни публицистични възможности и неизчерпаема амбиция и упоритост, виенският библиотекар осъществява в тон с духа на епохата истинска славистична пропаганда, като поддържа писмовен контакт с всички известни учени слависти и прави достъпни за широката публика и извън границите на Австро-Унгария своите схващания за историята на славянските народи и за възникването на техния пръв книжовен език.
В своята дейност Б. Копитар е повлиян от идеите на Европейското просвещение и от устрема на ранния австрийски романтизъм, дирещ обновяването на историческите изследвания, на историята на изкуството и културата и на филологията от техните извори. Заразен е и от разцъфтяващия във Виена общославянски националромантизъм, предполагащ духовното и културното извисяване на отделните славянски народи. В търсенето на обединяващия център на този подход Б. Копитар се занимава интензивно с най-старите славянски писмени паметници и проучва подробно историята на първия славянски превод на Евангелието и църковните книги от славянските апостоли Кирил и Методий.
Б. Копитар изгражда своя теория за характера на езика на Светите братя. Ръководен от родолюбиви чувства и национална гордост, естествени за условията на многонационалната държава на Дунава, той свързва произхода на Кирило-Методиевия език с Панония и Словения, където са вършили мисията си солунските братя. При това той твърди и отстоява с удивителна последователност срещу всички други издигнати тези, че съвременните му сънародници са преки потомци на единния славянски народ, населявал пръв славянския Юг преди появата на други славянски племена там и дарил своето наречие за основа на изгражданата първа славянска писменост.
Така в науката навлиза Панонската теория за възникването и развоя на т. нар. старословенски език, която, макар и да среща възражения от различни страни, все пак успява задълго да се задържи като ръководна за много учени, независимо от това, че не е достатъчно убедително доказана от Б. Копитар и другите нейни защитници.
Самият словенски учен в своите студии и реферати често се приближава до истината по въпроса, но пристрастието му пречи да я види и формулира. А когато В. Караджич показва убедително очакваните и забелязани и преди това лично от Б. Копитар специфични черти на българския език и доказва, че това е самостоятелен организъм, който не може да бъде причислен направо към друг от останалите южнославянски езици и особено към сръбския и неговите диалекти, както често се постъпва дотогава, а при някои учени и по-късно, Б. Копитар приема тези възгледи и започва да търси мястото на българската държава по времето на възникването на "старословенския" език и ролята на българското население и неговата реч в онзи начален период от развитието на общославянската култура.
Така се появяват различните изследвания на Б. Копитар и многобройните му бележки в отделни издания, посветени на българския въпрос, които, макар и понякога да са тенденциозни, доколкото трябва преди всичко да защитят панонската му теория, все пак са и много полезни, защото, като повтарят често факта за съществуването на самостоятелната българска народност и нейния език, успяват да го внушат на широката читателска публика, която е напълно неосведомена или неточно информирана до момента.
Тези бележки на Б. Копитар успяват да докажат и пред науката необходимостта от системното проучване на българския народ и на неговия език и да запалят ред учени от различни националности за тази увлекателна откривателска дейност. Поради това към учения словенец се съсредоточава вниманието на всички, които работят по българския въпрос или се интересуват от резултатите от проучванията в тази посока. А този факт кара Б. Копитар непрекъснато да настоява и В. Караджич да продължава заниманията си с българския език, да събира материал, да обобщава наблюденията си, макар че сърбинът не изпитва голямо желание за това.
Породеният интерес подтиква Б. Копитар и сам да се залови с издирването на писмени паметници и да подготви научен опис на характерните черти на българския език преди всичко въз основа на печатни и ръкописни свидетелства от различни периоди. Той поддържа интереса му към въпроси като установяването на границите на етническата и езиковата територия, числения състав на българското население и неговото присъствие в Европа. И му дава основание да се гордее, че той, Бартоломей Копитар, е първият, който е отделил в науката българската от сръбската народност и българския от сръбския език.
Така през първите десетилетия на ХIХ век именно от столицата на Австро-Унгарската империя научният свят получава достатъчно сведения за почти непознатия дотогава славянски език - българския, за чийто носител - българската народност, и за нейната история е чел или слушал и по-рано, през ХVIII век, но изолирани и много неясни и неточни факти. За да се оцени случилото се, е необходимо обаче да се знае, че, макар и различно оценяван поради публицистичния му плам, Б. Копитар е един от най-известните и най-авторитетните учени от този период и със страхопочитание бива наричан в Европа "чудовището на науката" след Якоб Грим. Именно поради този факт неговото мнение успява да се наложи.
И по-късно, към средата на ХIХ век, пак от Виена, съвсем в съответствие със славянските патриотични мечти на Б. Копитар друг словенец, неговият ученик Франц Микрошич, определян като "Якоб Грим на славянската филология", продължава ерудирано и упорито задълбочените занимания с българския език. И макар не с публицистичен заряд, а строго научно да подкрепя тезата на своя учител и вдъхновител за произхода на "старословенския език", Фр. Миклошич разширява границите на родината на този език, а понякога дори допуска възможността, българският език също да е послужил като основа при формирането на първия славянски книжовен език. Или че българското наречие, наред със словенското, произлиза от "старославянския език". Още през 1851 г. в издаваната от него "Славянска библиотека или приноси към славянската филология и история" той публикува едно подробно описание за звуковата система на новобългарския език, с което, може категорично да се твърди, се полагат основите на истинското научно разглеждане на езика ни пред света.
На пръв поглед е странно, че откриването на българския език за Европа се извършва наистина от учени славяни, но не от българи. Обяснението за този факт може да се търси преди всичко в обстоятелството, че въпреки че мнозина от тях имат ерудицията, че знаят чужди езици, че следят развитието на европейската наука, вниманието на българските книжовници в този, бурен у нас, възрожденски период е насочено в съвсем друга посока. Тях не ги интересува толкова дали навън се знае какво представлява българският език. Те се стремят да го опишат за самите си сънародници, за да могат да допринесат за образованието им. Затова точно в периода, когато във Виена българският език се разглежда преди всичко въз основа на очерка на В. Караджич и интересът поради тази причина е естествено насочен преди всичко към българските западни говори, отразени в него, на територията на България описание на българския език правят и възрожденци от Западна, но и от Източна България.
И все пак някои от тях съзнават, че делото им се нуждае от оценката на учена Европа и затова започват да изпращат съчиненията си на Фр. Миклошич, когото особено ценят като всепризнат водач на филологическото движение сред южните и западните славяни. Между тези български книжовници е например Иван Богоров, който редовно поддържа връзка с него и с писмата, и с пратките си му дава възможност да следи развитието на заниманията на останалите възрожденци.
В историята на българския език и на науката за него Фр. Миклошич играе и още една роля. Той много ясно съзнава необходимостта от създаването на граматическо описание на езика ни, предназначено за пред европейската наука и затова е естествено, че сам подтиква двама млади българи, макар и да не са негови непосредствени ученици, да подготвят такава книга.
През 1852 г. във Виена излиза написана на немски първата граматика на българския език. Нейните автори са Антон и Драган Кириак Цанкови. Същият търговец Антон Цанков, който бива определян от мнозина като гръцки книжовник поради съвършеното му издание на гръцки на сборника "Пътеводител за благополучен живот". Същият Драган Цанков, който по-късно се налага като политическа фигура в историята ни, но има първоначално и съществен принос за книжовността особено като основател на "Общината за българска книжнина" и като издател, публицист и редактор на вестниците "Месецослов" и "България".
Макар и да не са специално филологически подготвени, двамата братя предлагат на европейската славистика едно граматическо описание, опряно на народния език, придружено от речник и разговорник, в което се съдържа ценна информация за състоянието и развитието на българския език в средата на ХIХ век и за условията, при които протича формирането на неговата книжовна форма.
Граматиката на братя Цанкови бива посрещната с много голям интерес най-вече сред западните славяни, а много чужди книжовници я използват направо, за да изградят въз основа на нея свои описания за изучаване на българския език. Така се раждат първата изчерпателна българска граматика на английски, на латински... Във всички следващи граматики на немски погледът е винаги обърнат към книгата на двамата братя.
Този разказ е твърде схематичен, защото задълбочаването в подробностите би имало повече филологически характер. По-интересното е, че едва в началото на ХIХ век учена Европа открива за себе си българите и техния език, че забелязва всички негови черти, които го отличават от останалите в семейството на южните славяни. Интересно е, че самите откриватели обаче не могат да се ориентират точно в историята на този език и заради това раждат Панонската теория, в която значението му е неоснователно пренебрегнато.
Едва следващият голям славист във Виена, хърватинът Ватрослав Ягич, успява да наложи убедително теорията за старобългарския характер на първия славянски книжовен език и тази негова теза поради изключителния му авторитет сред цялото учено славянство постепенно бива приета от науката в Европа.
Благодарение на този труд, съдържащ 27 народни песни, продиктувани от българин от Разлог, превод от Евангелието и особен "оглед" към българския език и проект за граматиката му, за пръв път в историята след продължителни лутания и безрезултатни спорове европейската наука се издига на ново стъпало в познанията си за българите.
За тази публикация и нейното подготвяне подтикът идва от друг славянин - от словенеца Бартоломей Копитар. По това време той е висш служител във Виенската императорска придворна библиотека и като цензор на славистичния й отдел се чувствува емоционално и творчески ангажиран със съдбата на всички южни славяни. Изпълнен от просветителските и романтични патриотични фантазии на славянина, Б. Копитар мечтае подобно на ред свои съвременници от пределите на Дунавската монархия за славянското единство.
Като притежава изключителни публицистични възможности и неизчерпаема амбиция и упоритост, виенският библиотекар осъществява в тон с духа на епохата истинска славистична пропаганда, като поддържа писмовен контакт с всички известни учени слависти и прави достъпни за широката публика и извън границите на Австро-Унгария своите схващания за историята на славянските народи и за възникването на техния пръв книжовен език.
В своята дейност Б. Копитар е повлиян от идеите на Европейското просвещение и от устрема на ранния австрийски романтизъм, дирещ обновяването на историческите изследвания, на историята на изкуството и културата и на филологията от техните извори. Заразен е и от разцъфтяващия във Виена общославянски националромантизъм, предполагащ духовното и културното извисяване на отделните славянски народи. В търсенето на обединяващия център на този подход Б. Копитар се занимава интензивно с най-старите славянски писмени паметници и проучва подробно историята на първия славянски превод на Евангелието и църковните книги от славянските апостоли Кирил и Методий.
Б. Копитар изгражда своя теория за характера на езика на Светите братя. Ръководен от родолюбиви чувства и национална гордост, естествени за условията на многонационалната държава на Дунава, той свързва произхода на Кирило-Методиевия език с Панония и Словения, където са вършили мисията си солунските братя. При това той твърди и отстоява с удивителна последователност срещу всички други издигнати тези, че съвременните му сънародници са преки потомци на единния славянски народ, населявал пръв славянския Юг преди появата на други славянски племена там и дарил своето наречие за основа на изгражданата първа славянска писменост.
Така в науката навлиза Панонската теория за възникването и развоя на т. нар. старословенски език, която, макар и да среща възражения от различни страни, все пак успява задълго да се задържи като ръководна за много учени, независимо от това, че не е достатъчно убедително доказана от Б. Копитар и другите нейни защитници.
Самият словенски учен в своите студии и реферати често се приближава до истината по въпроса, но пристрастието му пречи да я види и формулира. А когато В. Караджич показва убедително очакваните и забелязани и преди това лично от Б. Копитар специфични черти на българския език и доказва, че това е самостоятелен организъм, който не може да бъде причислен направо към друг от останалите южнославянски езици и особено към сръбския и неговите диалекти, както често се постъпва дотогава, а при някои учени и по-късно, Б. Копитар приема тези възгледи и започва да търси мястото на българската държава по времето на възникването на "старословенския" език и ролята на българското население и неговата реч в онзи начален период от развитието на общославянската култура.
Така се появяват различните изследвания на Б. Копитар и многобройните му бележки в отделни издания, посветени на българския въпрос, които, макар и понякога да са тенденциозни, доколкото трябва преди всичко да защитят панонската му теория, все пак са и много полезни, защото, като повтарят често факта за съществуването на самостоятелната българска народност и нейния език, успяват да го внушат на широката читателска публика, която е напълно неосведомена или неточно информирана до момента.
Тези бележки на Б. Копитар успяват да докажат и пред науката необходимостта от системното проучване на българския народ и на неговия език и да запалят ред учени от различни националности за тази увлекателна откривателска дейност. Поради това към учения словенец се съсредоточава вниманието на всички, които работят по българския въпрос или се интересуват от резултатите от проучванията в тази посока. А този факт кара Б. Копитар непрекъснато да настоява и В. Караджич да продължава заниманията си с българския език, да събира материал, да обобщава наблюденията си, макар че сърбинът не изпитва голямо желание за това.
Породеният интерес подтиква Б. Копитар и сам да се залови с издирването на писмени паметници и да подготви научен опис на характерните черти на българския език преди всичко въз основа на печатни и ръкописни свидетелства от различни периоди. Той поддържа интереса му към въпроси като установяването на границите на етническата и езиковата територия, числения състав на българското население и неговото присъствие в Европа. И му дава основание да се гордее, че той, Бартоломей Копитар, е първият, който е отделил в науката българската от сръбската народност и българския от сръбския език.
Така през първите десетилетия на ХIХ век именно от столицата на Австро-Унгарската империя научният свят получава достатъчно сведения за почти непознатия дотогава славянски език - българския, за чийто носител - българската народност, и за нейната история е чел или слушал и по-рано, през ХVIII век, но изолирани и много неясни и неточни факти. За да се оцени случилото се, е необходимо обаче да се знае, че, макар и различно оценяван поради публицистичния му плам, Б. Копитар е един от най-известните и най-авторитетните учени от този период и със страхопочитание бива наричан в Европа "чудовището на науката" след Якоб Грим. Именно поради този факт неговото мнение успява да се наложи.
И по-късно, към средата на ХIХ век, пак от Виена, съвсем в съответствие със славянските патриотични мечти на Б. Копитар друг словенец, неговият ученик Франц Микрошич, определян като "Якоб Грим на славянската филология", продължава ерудирано и упорито задълбочените занимания с българския език. И макар не с публицистичен заряд, а строго научно да подкрепя тезата на своя учител и вдъхновител за произхода на "старословенския език", Фр. Миклошич разширява границите на родината на този език, а понякога дори допуска възможността, българският език също да е послужил като основа при формирането на първия славянски книжовен език. Или че българското наречие, наред със словенското, произлиза от "старославянския език". Още през 1851 г. в издаваната от него "Славянска библиотека или приноси към славянската филология и история" той публикува едно подробно описание за звуковата система на новобългарския език, с което, може категорично да се твърди, се полагат основите на истинското научно разглеждане на езика ни пред света.
На пръв поглед е странно, че откриването на българския език за Европа се извършва наистина от учени славяни, но не от българи. Обяснението за този факт може да се търси преди всичко в обстоятелството, че въпреки че мнозина от тях имат ерудицията, че знаят чужди езици, че следят развитието на европейската наука, вниманието на българските книжовници в този, бурен у нас, възрожденски период е насочено в съвсем друга посока. Тях не ги интересува толкова дали навън се знае какво представлява българският език. Те се стремят да го опишат за самите си сънародници, за да могат да допринесат за образованието им. Затова точно в периода, когато във Виена българският език се разглежда преди всичко въз основа на очерка на В. Караджич и интересът поради тази причина е естествено насочен преди всичко към българските западни говори, отразени в него, на територията на България описание на българския език правят и възрожденци от Западна, но и от Източна България.
И все пак някои от тях съзнават, че делото им се нуждае от оценката на учена Европа и затова започват да изпращат съчиненията си на Фр. Миклошич, когото особено ценят като всепризнат водач на филологическото движение сред южните и западните славяни. Между тези български книжовници е например Иван Богоров, който редовно поддържа връзка с него и с писмата, и с пратките си му дава възможност да следи развитието на заниманията на останалите възрожденци.
В историята на българския език и на науката за него Фр. Миклошич играе и още една роля. Той много ясно съзнава необходимостта от създаването на граматическо описание на езика ни, предназначено за пред европейската наука и затова е естествено, че сам подтиква двама млади българи, макар и да не са негови непосредствени ученици, да подготвят такава книга.
През 1852 г. във Виена излиза написана на немски първата граматика на българския език. Нейните автори са Антон и Драган Кириак Цанкови. Същият търговец Антон Цанков, който бива определян от мнозина като гръцки книжовник поради съвършеното му издание на гръцки на сборника "Пътеводител за благополучен живот". Същият Драган Цанков, който по-късно се налага като политическа фигура в историята ни, но има първоначално и съществен принос за книжовността особено като основател на "Общината за българска книжнина" и като издател, публицист и редактор на вестниците "Месецослов" и "България".
Макар и да не са специално филологически подготвени, двамата братя предлагат на европейската славистика едно граматическо описание, опряно на народния език, придружено от речник и разговорник, в което се съдържа ценна информация за състоянието и развитието на българския език в средата на ХIХ век и за условията, при които протича формирането на неговата книжовна форма.
Граматиката на братя Цанкови бива посрещната с много голям интерес най-вече сред западните славяни, а много чужди книжовници я използват направо, за да изградят въз основа на нея свои описания за изучаване на българския език. Така се раждат първата изчерпателна българска граматика на английски, на латински... Във всички следващи граматики на немски погледът е винаги обърнат към книгата на двамата братя.
Този разказ е твърде схематичен, защото задълбочаването в подробностите би имало повече филологически характер. По-интересното е, че едва в началото на ХIХ век учена Европа открива за себе си българите и техния език, че забелязва всички негови черти, които го отличават от останалите в семейството на южните славяни. Интересно е, че самите откриватели обаче не могат да се ориентират точно в историята на този език и заради това раждат Панонската теория, в която значението му е неоснователно пренебрегнато.
Едва следващият голям славист във Виена, хърватинът Ватрослав Ягич, успява да наложи убедително теорията за старобългарския характер на първия славянски книжовен език и тази негова теза поради изключителния му авторитет сред цялото учено славянство постепенно бива приета от науката в Европа.