Европейския съюз

[Гост]

1. Същност на Европейския съюз (ЕС).

Европейският съюз е международна организация от принципно нов тип.

Държавите членки в рамките на ЕС осъществяват сътрудничество в много области, което е уредено в рамките на общи, усилващи се и нови политики от нормите на правото на ЕС. Най-значими в това отношение са Договорът за ЕО, Маастрихтския договор, Амстердамският договор, ЕЕА и др. От съществено значение за развитието на интеграцията и на политиките в рамките на ЕС е изграждането първоначално на общ, а по-късно и на вътрешен пазар, които имат различно съдържание. Изграждането на общ пазар е било свързано с разработването на единна митническа тарифа, уреждането на свободното движение на лица, стоки, услуги и капитали, провеждането на обща селскостопанска и вътрешнотърговска политика и др. В рамките на ЕО през 80-те години възниква необходимостта от премахването на вътрешните граници и пречките за създаването на вътрешен пазар с цел по-нататъшното развитие на икономическата интеграция между държавите членки. В това отношение през 1985г. Комисията предоставя на Евр. съвет “бяла книга за изграждането на вътрешния пазар”, в която се предвижда премахването на физическите, техническите и фискалните пречки пред изграждането на вътрешния пазар. През 1986г. се приема ЕЕА, който възприема понятието “вътрешен пазар” като пространство без граници, в което се осигуряват свободите на движение.

В Договора за ЕО се съдържа правната уредба на свободното движение на стоки, която предвижда създаването на митнически съюз, който обхваща цялата търговия със стоки и включва забрана за мита върху вноса и износа между държавите членки на ЕС. Митническият съюз се изгражда посредством премахването на митата между държавите членки и създаването на обща митническа тарифа. Митата върху вноса и износа, които са в сила постепенно се премахват в съответствие с графика и етапите предвидени в Договора за ЕО. Държавите членки са се договорили постепенно да въвеждат обща митническа тарифа от 1957г. за развитието на межд. търговия и посредством споразумения, които ще намалят митата в резултат на създаването на митн. съюз между тях. При осъществяването на задачите в това отношение Комисията се ръководи от необходимостта за развитие на търговията с трети страни, подобряването на условията на конкуренция, вземане на мерки, с които да се предотврати изкривяването на условията на конкуренция между държавите членки по отношение на готови изделия и др. Според Комисията свободното движение на стоки може да се постигне само като се премахнат мерките, които осигуряват търговията - не само митата и количествените ограничения, но и всички мерки с равностоен ефект, независими дали са насочени към вносни или местни стоки.

С общата селскостопанска политика се цели да се поддържа развитието на селскостопанската система, с която да се осигури нормален жизнен стандарт на селскостопанските производители и доставка на хранителни стоки на разумни цени. Целите на ОСП са да се увеличи селскостопанското производство, да се осигури добро жизнено равнище на фермерите, да се стабилизират пазарите, да се гарантира редовността на доставките и др. Пълноценното функциониране на ОСП започва през 1968г. на основата на принципите на свободно движение и финансова солидарност. Прилагането на ОСП в рамките на ЕС допринася за успешното преструктуриране на селското стопанство. Постигнато е увеличаване на производството на селскостопански продукти посредством съчетаването на политиката на поддържането на цените с технологично обоснование, с което ЕС се самозадоволява с всички необходими храни.
Комисията изисква от РБ във връзка с молбата и за членство в ЕС да завърши процеса на поземлената реформа и приватизацията, да създаде активен пазар на земята, да либерализира цените на селскостопанските продукти, да се преструктурира хранително-вкусовата промишленост и др.

Ефективното прилагане на обща транспортна политика първоначално е било необосновано бавно, което води до завеждане на дело през 1982г. от ЕП в ЕС за неспазване задълженията му по договора в тази област. През 1991г. се приема докладът “транспортът през 2000 г. и след това”, в който се включват целите за постигане на интегрирана транспортна система, която обхваща целия континент. ЕП през 1992г. приема резолюция, с която призовава Комисията да изготви бяла книга, съдържаща глобалната евр. концепция за транспорта. Като цяло сега общата транспортна политика обхваща политически мерки и инициативи в три области:
а) подобряване на качеството чрез създаването на интегрирани и конкурентни транспортни системи на основата на съвременни технологии;
б) подобряване функционирането на единния пазар и разширяване на вътрешното измерение чрез подобряване на транспортните връзки с трети страни;
в) насърчаване достъпа на оператори от ЕС до други транспортни пазари.

Общата търговска политика е изключително от компетенцията на ЕО, като държавите членки нямат право да провеждат самостоятелна търговска политика без специалното разрешение на ЕС, нито да сключват самостоятелни межд. договори в тази сфера. Целта на ОТП е чрез създаването на митнически съюз да се допринесе за хармоничното развитие на световната търговия, постепенната отмяна на ограниченията върху межд. търговия, намаляването на митническите бариери. През 1994г. Съветът приема пакет от норм. актове, които дават съществен тласък в развитието на режима ОТП в следните области: относно общия режим, приложим към вноса на текстилни продукти от трети страни; относно общия режим, приложим към вноса относно установяването на процедура на ЕО за въвеждане на количествени квоти, относно ускоряване на процеса на вземане на решения за някои инструменти за търговска защита на ЕС.

Социалната политика се осъществява от разпоредбите на правото на ЕС от Европейския Социален фонд и от действия по специфични въпроси, свързани със здравеопазването, бедността и проблемите на инвалидите. Соц. политика на ЕС включва подобряването на условията на труд и жизнен стандарт в държавите членки, функционирането на Общия пазар, категоризирането на социалните системи и др. Комисията е оправомощена да развива по-тясно сътрудничество между държавите членки относно заетостта, условията на труд, проф. квалификация, социалното осигуряване и подпомагане и др. През 1989 г. се приема Хартата на основните социални права, а през 1993 г. влиза в сила Договорът от Маастрихт, който съдържа Декларация за социалната политика. Европейският социален фонд е създаден през 1960г. с цел да се подобрят възможностите за работа на работниците във вътрешния пазар за поддържане на жизненото им равнище.

Политиката в областта на защитата на потребителя се осъществява съгласно договора за ЕО. Приетите актове уреждат предимно икономическите интереси на потребителите, контрола върху подвеждащата реклама, точно и ясно обозначаване на цените и др. Изискванията спрямо РБ са приемането на закон за защита на потребителите, определянето на независима институция, която да контролира прилагането на законодателството в тази област и др.

Политиката в областта на околната среда се осъществява с цел запазване, защита и подобряване на качеството на околната среда, закрила на човешкото здраве, рационално използване на природните ресурси и др. При разработването на политиката в тази област се отчитат наличните технически и научни данни, състоянието на околната среда в различни области на ЕС, потенциалните ползи и разходи при бездействие. Съветът взема решение какви действия да се предприемат в тази насока.

Целта на ЕС е чрез икономическа и валутна политика да създаде икономически и валутен съюз. През 1969 г. в доклада “Бар” Комисията обосновава създаването на ИВС и през същата година главите на държавите членки вземат решение да се изгради такъв съюз. За тази цел през 1971г. е създаден социален комитет, който представя конкретни предложения, на основата на които Съветът приема програма за изграждането на ИВС. В центъра на програмата е договореността за обслужване курсовете и валутите на държавите членки. Тази договореност обаче претърпява известни изменения и се проваля, поради което през 1978 г. се взема решение за създаване на нов валутен механизъм и се предвижда създаването на нова европейска валутна единица - ЕКЮ.

Всички държавите членки на ЕС провеждат задължително националната си икономическа политика като част от общата икон. политика на ЕС и осъществяват координация в рамките на Съвета. Той приема проект за общите насоки на икон. политика на държавите членки, след което изпраща до ЕС доклад с констатации.

Нов тласък в развитието на ИВС е даден на срещата на високо равнище в Хановер през 1988 г. На специална комисия, състояща се от Комитета на управителите на евр. центр. банки и на определени независими валутни експерти, е възложено да състави доклад с предложения за постигане на ИВС. Създаването на ИВС е утвърдено от Маастрихтския договор, който предвижда изграждането му в 3 етапа:
а) Първият започва на 01.07.90 г. в съответствие с директивата за либерализиране движението на капитали вътре в ЕО и предвижда подобряването на сътрудничеството и координацията в икон. и валутната област и по-тясно сътрудничество между центр. банки;
б) Вторият етап започва на 01.01.94 г. и е свързан с постигането на сближаване на националната законодателства на държавите членки по отношение на темпа на инфлация, бюджетната политика, състоянието на валутата и лихвените проценти;
в) Третият етап започва на 01.01.99 г. и засяга само държавите членки, които отговарят на изискуемите условия, а другите държавите членки ще се включат, когато изпълнят необходимите условия.

Нов тласък в развитието на общата политика в областта на външ. отношения и сигурността са крахът на социалистическата система в Изт. Европа и войната в Персийския залив. Важна стъпка в тази насока е провеждането през 1990г. на Междуправителствената конференция за политически съюз, която отчете дейността си пред срещата на високо равнище в Маастрихт през 1991г. На тази среща се гласува проект за договор за ЕС, който се подписва на 07.01. и влиза в сила на 01.11.93 г. Съгласно Договора за ЕС Съюзът следва да отстоява идентичността си на межд. сцена посредством осъществяването на обща политика в областта на външ. работи и сигурността, включително и чрез създаване на обща отбранителна политика, която може да доведе до обща отбрана. Държавите членки трябва да придържат националната политика към общоприетите принципи и да координират дейността си в межд. организации.

Целите на политиката в областта на вътрешните работи и правосъдието са да се разпространи върху гражданите на ЕС, да осигури свободно движение без граници, да разшири сътрудничеството между държавите членки на ЕС по въпросите, които се отнасят до правосъдието и вътр. работи. Тази политика се въвежда в съответствие с дял 6 на Договора за ЕС. В него държавите членки определят областите, представляващи общ интерес: предоставяне на убежище, борба срещу наркоманията, митническо и полицейско сътрудничество, емиграционна политика и др. Политиката в областта на вътр. работи и правосъдието разглежда т. нар. “Шенгенско споразумение” като пилотен проект за интегриране на въпросите на правосъдието и вътр. работи в рамките на ЕС. До 1992г. сътрудничеството между органите за сигурност на държавите членки се осъществява на нормални срещи, които нямат базата на многостранен договор. Амстердамският договор от 1997г. въвежда Шенгенския договор в единната институционална рамка на ЕС. Прилага системата на по-тясно сътрудничество в рамките на правния ред, установен от новия договор.

ЕС има своя международна правосубектност, която се проявява в самостоятелно участие на субекта на межд. отношения и способността му да приема межд. права и задължения посредством сключването на межд. договори или произтичащо то международноправните обичайни норми. Межд. правосубектност могат да притежават само субектите на междудържавните отношения. Способността на субектите на межд. право да създават межд. правни норми не е еднаква. Тя зависи от това към коя категория от общоприетите субекти на правото се отнася субектът – към първичните – държавите и др. или към вторичните – международните и междуправителствени организации. ЕС притежава частично качествата и на първата и на втората категория. При осъществяване на межд. си правосубектност ЕС осъществява межд. си правоспособност да придобива права и да поема задължения чрез сключването на межд. договори. В това отношение обаче съществуват редица проблеми, като например проблемът с отговорността при неизпълнение на поетите договорни задължения с трети държави. Не се поставя под съмнение способността на ЕС да поема отговорност за носене на последствията на своите действия както за договорни задължения, така и за недоговорната отговорност, но не е съвсем ясно дали тази отговорност изключва изцяло отговорността на държавите членки. Правото на субектите на межд. право да сключват договори е свързано със задължението за носене на отговорност за последствията от техните действия. ЕС разполага със съответните финансови средства за изпълнение на задълженията си и за възстановяване на щети, причинени на трети страни.

След влизането в сила на Маастрихтския договор е налице и още един елемент на межд. правосубектност на ЕС – самостоятелна външна политика. В международен аспект няма съмнения относно международната правосубктност на ЕС. Тя по своя обем значително надвишава обема, притежаван от межд. организации и до голяма степен е приравнена до правосубктността на държавите. Основното качество, което характеризира д-вата като субект на межд. право е държавите суверенитет. В този аспект следва да се изясни частичното прехвърляне на държавите суверените от държавите членки върху институциите на ЕС. С понятието държавите суверенитет е свързано понятието суверенни права, които включват пълна законодателна, изпълнителна и съдебна власт на д-вата на своята територия, а в областта на межд. отношения – самостоятелно упражняване на своите суверенни права. В областта на межд. отношения суверенитетът на държавата не може да бъде ограничаван по никакъв начин, освен в случаите на явно изразено доброволно съгласие на д-вата. В този смисъл е и практиката на ЕС, съгласно която държавите членки с подписването на Учредителните договори се съгласяват доброволно да прехвърлят държавите си суверенитет върху институциите на ЕС. Със сключването на договорите за учредяване или присъединяване към ЕС суверенитетът на държавите членки вече е частично прехвърлен в определени области. В бъдеше, когато ЕС реши да провежда обща политика в други области, за да предприеме законодателни действия, не се нуждае от допълнителни правомощия за ограничаване на суверенитета на държавите членки. Може да се приеме изводът, че договорната правосубектност на ЕС е практически неограничена, когато е необходимо да се постигнат конституционни цели.

Бъдещото развитие на Европейската интеграция ще протече под влиянието на 2 фактора:
- бъдещото разв. на интегр. в рамките на ЕС, и
- задълбочаване на интегр. на ЕС с Евр. държави нечленки на ЕС.

Главните фактори, които ще оказват влияние на разв. на ЕС ще бъдат изборът и влиянието на правителствения подход или федерализма. Поддръжниците на междуправителственото схващане подкрепят идеята за разв. на интегр. в рамките на ЕС на междуправителствено ниво без по-нататъшно прехвърляне на националната суверенитет от държавите членки върху ЕС. Те считат, че функциите на Съвета и Евр. съд трябва да се подобряват и усъвършенстват, но не и на Комисията и ЕП. Федералното схващане подържа създаването на единна валута и единен пазар, управлявани от институции изградени от федералните принципи. Според него Съдът осигурява съблюдаването на законодат. и правовия ред, ЕП и Съветът са съвместни законодатели, а Комисията е изпълнителен орган, отговорен пред ЕП.

Според подкрепящите междуправителствения подход правата на Комисията трябва да се намалят – нейните изпълнителни правомощия да бъдат поети от Съвета и неговия Секретариат.

Втория фактор, който ще оказва влияние върху бъдещото разв. на европейската интеграция ще зависи от разширяването и задълбочаването на сътрудничеството на ЕС с останалите европейски държави. Усъвършенстването на европейската интеграция и решаването на проблемите на утрешна Европа са немислими без паралелното прогресивно развитие на правото на ЕС.

2. Възникване на Европейския съюз. Етапи. Тенденции.

В съответствие с плана “Шуман” през 1951 г. в Париж Франция, Зап. Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договор, съгласно който се учредява първата ЕОВС с цел намаляване на икономическите пречки и координиране на политиките на държавите членки в областта на въглищата и стоманата. За президент е избран Жан Моне. Това е първата крачка към създаването на съюз, равнопоставен на световните суперсили. Той трябва да послужи като модел за изграждането на аналогични икономически структури, които в последствие да прераснат в политически съюз.

През 1952 г. в Париж се подписва договор за създаването на Евр. общност за отбрана, в чиито рамки на национална основа да се създаде армия под командването на НАТО. Договорът не влиза в сила, тъй като Франция не го ратифицира.

През 1953 г. Общата асамблея на ЕОВС внася проект за създаването на Европейска полит. общност, но правителствата на 6-те държавите членки не подкрепят предложения статут. През 1955 г. под въздействието на Комитета и държавите от Бенелюкс на конференцията в Месина (Сицилия), на Спаак (Белг. Външен министър) се възлага да оглави комитет, който има за цел да проучи възможностите за създаването на общ пазар. Общото становище е било, че подчиненото положение на Зап. Европа спрямо САЩ е можело да се преодолее, само ако западноевр. държави се интегрират и в други сектори на икономиката (освен въгледобив и стоманодобив), като се създаде общ пазар на всички стоки на територията на тези държави.

През 1956 г. Комитетът приема т. нар. доклад “Спаак”, който е основа на подписаните в Рим през 1957 г. от същите 6 държави договори за учредяване на още 2 общности – ЕИО и Евратом (тези договори влизат в сила през 1958 г.). Договорите предвиждат създаването на общ пазар и постепенното сближаване на стопанската политика на държавите членки (ЕИО) и изграждането на мощна ядрена промишленост и насърчаването на процеса за мирно използване на атомна енергия (Евратом).

След учредяването на ЕОВС, ЕИО и Евратом, което е най-значимото събитие в историческото развитие на ЕС следва създаването на единен институционен механизъм (Римска конвенция относно общите за трите общности съд и парламент от 1957 г. и Договор за сливане на изпълнителните органи от 1965 г.). През 1978 г. е приета резолюция на ЕП, призоваваща да се приеме едно единствено название на трите Евр. общности – Евр. Общност. На практика не се осъществява сливане де юре на трите общности, а само уредбата на ЕО, като обобщено название в документите, а също така и с цел Европейските дела да станат по-разбираеми за хората.

През 1978 г. се създава Евр. валутна система (преди това се присъединяват още 9 държави за членове), основана на фиксирани обменни курсове между държавите членки, като се създава Евр. валутна единица – ЕКЮ. Изгражда се временен пазар съгласно сключения през 1986г. ЕЕА, който установява рамките на външнополит. сътрудничество и създава договорна основа за институционализиране на Евр. полит. пространство.

През 1989 г. се взема решение от Европейския съвет за свикване на конференция в Мадрид, на която се изработва концепция за създаване на икономически и валутен съюз на 3 етапа. На 07. 02. 1992 г. в Маастрихт се подписва договор, с който се създава ЕС за изграждането на икономически и валутен съюз, осъществяването на обща външна и политическа сигурност, сътрудничество в областта на сигурността и вътрешните работи. С Амстердамския договор, подписан на 02. 10. 97 г. и влязъл в сила през 1999 г., се уреждат 4 главни цели: заетост и граждански права; премахване на всички препятствия, стоящи пред осъществяването на свободите на движение, увеличаване на участието на Европа при уреждане на световните проблеми и реформиране на институциите.

Договорът за ЕС е подписан окончателно на 07.02.92г. в Маастрихт от държавите глави на държавите членки. Структурата на Договора е обособена в две насоки:
а) трите съществуващи общности не са формално разширени или изменени;
б) той създава съюз между държавите членки, който юридически е отделен акт от общностите, но е съобразен с тях и обвързан в много области.

След създаването на ЕО това е Договорът, който урежда най-значимия етап в развитието на Евр. интеграция. В рамките на ЕС се предвижда съществен икономически напредък и увеличаването благополучието на народите на държавите членки, социалното развитие, разкриването на работни места и др. Договорът предвижда нови съвместни дейности в ЕС в областта на външните отношения и сигурността, на вътрешните работи и правосъдието. Той предвижда процедура и срокове за създаването на икон. и валутен съюз, чиято цел е създаването на единна валута – ЕКЮ. Тя трябва да бъде контролирана от единна центр. банка в качеството на независима институция, свободна от политически контрол. Политиките на ЕС съгласно Договора следва да се разширят в следните области: транспорт, интересите на потребителите, изследване и технологии, промишленост, околна среда и др. В областта на външните отношения и сигурността Съюзът ще осъществява обща, съгласувана политика. Друга обща политика, предвидена в Договора е в областта на вътр. Работи, правосъдието и емиграцията с цел да бъде засилена защитата на гражданските права и правата на човека като цяло.

За първи път в Комитетът на Фушет през 1961 г. се дискутира въпроса за създаване на ЕС. През 1969г. на Хагската среща, а след това и на срещата проведена през 1972г., тази идея се разглежда отново, но без ясна представа за структурата му, функциите и т.н. Едва на проведената през 1974 г. Парижка среща този проблем се разглежда сериозно. Поръчва се на белгийския министър-председател Тиндеман да подготви поддоклад относно създаването на ЕС. В края на 1975 г. докладът е представен. Той става предмет на оживени дискусии, които завършват без конкретен резултат. През 1984 г. ЕП приема проект на Договор за създаване на ЕС с перспектива да се доближи до федералния модел. Приетият през 1986 г. ЕЕА постига прогрес в няколко области. Първоначално този договор е приет с голяма доза подозрение и е разглеждан като заплаха за общия пазар. В преамбюла на акта ясно е декларирано желанието за трансформиране на отношенията на държавите членки в съюз. По нататъшно влияние върху развитието на този процес оказват инициативите на френското и германското правителства, както и на президента на Комисията Жак Делор. Окончателният и пълен текст на Договора за ЕС се разработва и приема на откритата на 15.12.90 г. междуправителствена конференция в Рим, която завършва на 11.12.91 г. в Маастрихт. Договорът е подписан окончателно на 07.02.1992 г. в Маастрихт от държавите глави на държавите членки.

На 17.06.97 г. главите на държавите членки на ЕС приемат нов договор за Европа. Той е известен като Амстердамски договор и на практика доразвива първичното право на ЕС. Договорът е подписан на 02.10.97 г., след което започват публичните обсъждания на разпоредбите му във всяка държавите членка преди официалното обвързване с него. Той е в сила от 01.05.99 г. Разпоредбите на Договора допълват правото на ЕС. В структурно отношение Амст. договор урежда 4 главни цели:
а) заетостта и гражданските права да станат същността на Съюза;
б) да се премахнат последните препятствия, които са останали пред осъществяването на свободите на движение и усилване на сигурността;
в) да се реформират институциите;
г) да се увеличи участието на Европа при уреждането на световните проблеми.

С Амстердамския договор са приети мерки, които да защитават интересите на потребителя, защита на здравето, социалната сигурност, както и гарантирането правото на информация. Договорът предвижда включването на Шенгенското споразумение в единната институционална рамка. Шенгенските държави ще прилагат системата на по-тясно сътрудничество и ще продължат тяхното сътрудничество в рамките на правния ред, установен от разпоредбите на Договора. Само в част от дейностите на това сътрудничество ще участват Великобритания и Ирландия, а за Дания са предвидени специални договорености. Амст. договор предвижда и нови отговорности в областта на правосъдието и вътрешните работи. Приети са също така и изменения и допълнения относно дейността на институциите.

3. Европейският съюз сред другите сходни международни организации.

3.1. Европейски организации.

Европейските организации могат да се разделят по два критерия: по предмет на дейност – политически, военни и икономически и по обем на компетентност – обща и специална. Европейски организации с обща компетентност са Съветът на Европа (СЕ) и ЕС.

СЕ е организация, учредена като резултат от възникналите движения за политическо обединение след Втората световна война. Статутът на СЕ се подписва през 1949 г. СЕ е организация с широко очертана компетентност в икономическата, социалната, културната и др. области, но въпросите на отбраната не са включени в нея. Организационната структура на СЕ включва Комитета на министрите и Парламентарна асамблея. Те се обслужват от секретариат.

Съгласно Договора за ЕС държавите членки на трите Европейски общности създават помежду си ЕС. Договорът влиза в сила през 1993 г. На ЕС се предоставя широка компетентност. ЕС е непрекъснато развиващ се процес, който е свързан с постоянното разширяване до пълното включване на всички Евр. държави. ЕС се обслужва от институциите, които обслужват и трите общности, т. нар. единен институционен механизъм.

Европейска организация със специализирана компетентност е Западноевр. съюз Първият военен съюз е създаден след ВСВ между Франция и Великобритания. През 1948 г. между Белгия, Холандия, Люксембург, Франция и Великобритания се сключва договор за колективна отбрана срещу всяка въоръжена агресия в Европа. В Париж през 1952 г. се подписва договор за създаването на ЕО за отбрана, но Франция през 1954 г. отказва да го ратифицира. През 1954 г. отново в Париж се подписва договор за създаването на ЗЕС. Той е първата военна организация в Западна Европа. В организационната структура са включени Парламентарна асамблея, Съвет на министрите и Секретариат.

През 1948 г. влиза в сила договорът за създаване на съюза Бенелюкс между Белгия, Холандия и Люксембург. Договорът предвижда на територията на трите държави да се създаде митн. обединение, крайната цел на която е изграждането на пълен икон. съюз. Съюзът Бенелюкс е използван като модел за сключването на трите Евр. общности с иконом. насоченост – ЕОВС, ЕИО и Евратом.

3.2. Евроатлантически организации

НАТО е създадена съгл. Северноатлантическия договор, подписан през 1949 г. във Вашингтон. Съгласно устава, организацията има отбранителен характер. Страните се задължават с мирни средства да разрешават да разрешават всички спорни въпроси, както и да не прибягват до употребата на сила по начин, несъвместим с целите на ООН. В структурата на НАТО са включени граждански и военни органи. Северноатлантическата асамблея е обединение на парламентаристите от държавите членки на НАТО, основана през 1955 г. в Париж. Основната задача е укрепване на сътрудничеството между държавите членки на НАТО и отразяване на позициите и в националните законодателства. Асамблеята избира постоянен комитет. Межд. секретариат включва 5 комитета.

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) възниква през 70-те години като съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа. Важен етап е подписването на Заключителен акт в Хелзинки през 1975 г. от държавите глави на 33 Евр. държави, САЩ и Канада. След разпадането на СССР и СФРЮ към организацията се присъединяват десетки нови държави и общия брой на участниците става 53.

През 1948 г. за прилагането на плана “Маршал” се подписва договор, който създава Организацията за икономическо сътрудничество. Целта и е да контролира американската помощ, инвестирана на възстановяване на следвоенна Западна Европа. През 1960 г. организацията прераства в Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Структурата на организацията включва Съвет, подпомаган от постоянен изпълнителен комитет, Секретариат и множество технически комитети.

4. Основни институции на Европейския съюз.

Институционната система на ЕС се отличава по своята оригиналност от класическата, използвана от межд. организации, тъй като в нея са включени независими органи, които представляват както националната интереси на държавите членки на ЕС, така и отделните общности.

С учредителните договори на трите общности се създават органи и институции, които имат за основна задача да осъществяват цели, залегнали в тях и допълващите ги договори. През 1957 г. наред с Римските договори се подписва конвенция относно Евр. съди и ЕП, които са общи и за трите общности. През 1965 г. е подписан Договор за сливане на изпълнителните органи на трите общности, с което се създава единен институционен механизъм. След влизането в сила на Маастр. договор през 1993 г. тези институции обслужват и ЕС.

Основните институции създадени съгласно чл. 7 от Договора за ЕО са ЕП, Съвет, Комисия, Сметна палата. Взаимоотношенията между тях, както и разпределението на правомощията не съответства на разделението на властите между институциите в държавите. За да осигури съвместимост и приемственост на дейностите на ЕС функционира единен институционен механизъм координацията, на който се осъществява от Съвета и Комисията. Всяка институция разполага с вътрешна или външна компетентност, отнасяща се до държавите член, д нейните граждани или трети страни.

Основните органи, чиито статут е уреден главно в чл. 7 от Договора за ЕО са: Парламент (Асамблея), Съвет, Комисия, Съд и Сметна палата. Те съставляват единната институционна рамка на ЕС – решаваща роля за развитието на правната система на ЕС. В чл. 7 също така е предвидено и създаването на Икономически и социален комитет, а съгл. чл. 4 на Договора за сливане се създава Комитет на постоянните представители на държавите членки. В съответствие с ЕЕА бе уреден Първоинстанционен съд, а съгл. Договора за ЕС бе уреден статутът на Евр. инвестиционна банка и създаден Комитет на регионите.

Парламентът до Маастрихтския договор не се считаше за напълно демократичен орган, тъй като функциите му бяха предимно консултативни и надзорни, но с Договора за ЕС се въведе процедурата за съвместно приемане на решения. Макар и да не притежава класическите белези на парламент, той е представителен орган и изразява волята на народите на държавите членки на ЕС.

Съветът на министрите е основният политически орган за вземане на решения, който се състои от представители на държавите членки, като всяка д-ва изпълнява председателски функции на ротационен принцип, в рамките на 6 месеца. Съветът притежава окончателна власт при приемането на актовете – регламенти, директиви, решения и др. имащи юридическа сила. Разполага със законодателна власт, която разделя с Парламента.

Комисията е орган на изпълнителната власт. Членовете и се назначават за срок от 5 год., като се гласуват от ЕП. Комисията е определена като изпълнител на Договора за ЕС и пазител на учредителните договори.

Европейският съд се състои от съдии и генерални адвокати, назначавани за срок от 6 год. по взаимно споразумение между държавите членки. Задача на Съда е да осигури съблюдаването на закона при тълкуването и прилагането.

От 1987 г. Съдът се подпомага от Първоинстанционен съд, който се занимава предимно с административни искове на институциите, както и разногласията между Комисията на ЕО и фирмите, свързани с правилата на конкуренцията.

Сметната палата е създадена с договор през 1975 г., за да проверява законността и редовността на постъпленията и разходите в бюджета, както и за доброто финансово управление. Изработва годишен доклад след приключване на всяка финансова година.

Наред с четирите институции в организационната структура са включени и редица допълващи ги органи, които имат консултативни и управленски функции. Съветът и Комисията се подпомагат от Икон. и социален комитет и Комитет на регионите. Създадени са също така и Евр. система на центр. банки и Евр. централна банка. Създаден е и Комитет на постоянните представители на държавите членки, а в съответствие с ЕЕА е учреден и Първоинстанционен съд.

Институциите на ЕС функционират и осъществяват правомощията си на основата на партньорство, сътрудничество и взаимна зависимост.

4.1. Комисия на Европейския съюз.

Изпълнителната власт в ЕС се осъществява от Комисията. Тя осигурява прилагането на първичното и вторичното право, дава препоръки за изменения, ако тя счита за необходими или ако са предвидени изрично в договорите, както и приема решения и участва в разработването на актове, приемани от Съвета и ЕП. Комисията се състои от 20 члена, избрани за срок от 5 год. Тя включва по двама представители на Германия, Испания, Италия, Франция и Великобритания, и по един представител от останалите 10 държави. Съветът може да изменя броя на членовете на Комисията. Членовете се назначават от ЕП за срок от 5 год. по предложение на държавите членки, след като е назначен председател на Комисията. Мандатът на член от Комисията може да бъде прекратен с изтичане на срока и при смърт, както и в случай, че подаде оставка или бъде служебно отзован. По молба на Съвета или Комисията от Съда може да бъде отзован член на Комисията, който не отговаря на необходимите условия за изпълнението на функцията или сериозно ги е нарушил. Членовете на Комисията са най-често политици от управляващата партия на държавите членки, бизнесмени и профсъюзни ръководители. При изпълнение на задълженията си те са длъжни да действат в интерес на ЕС и да бъдат напълно независими от националните правителства. Председателят на Комисията се назначава за срок от 2 год., който срок автоматично продължава на 4 год. Целият състав на Комисията се одобрява с гласуване от ЕП. Комисията сама може да назначи един или двама зам. председатели измежду членовете си. Тя заседава всяка сряда сутрин, а при необходимост и следобед. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, като се прилага принципът на колективната отговорност. Комисията разполага с 15000 служители, които работят в 24 генерални дирекции и допълнителни специализиране служби. Седалището на Комисията е в Брюксел, но част от служителите и работят в Люксембург. Ролята на Комисията е насочена в 3 насоки:

Тя е инициатор на законодателния процес в ЕС, тъй като той започва с предложение, мотивирано и формулирано от Комисията, с изключение на инициативата по отношение на общата политика на външните отношения и сигурността и в областта на правосъдието и вътр. работи. Тя е пазител на договорите и следи за правилното прилагане на законодателството от страните-членки. Комисията осъществява на практика политиката и е представител на ЕС при преговорите с трети страни. Комисията разработва и приема собствени процедурни правила, с които да гарантира правомерното си действие съгласно нормите на ПЕС. Заседанията на Комисията са действителни, когато присъства броя на членовете определен в процедурните и правила.

4.2. Съветът на министрите на Европейския съюз.

Съветът е най-влиятелния орган, който изразява интересите на всички държавите членки и се явява център на полит. контрол в ЕС. В Съвета се включват по един представител на всяка д-ва. Съветът е един, но променя името си в зависимост от обсъжданите въпроси – селско стопанство, образование, финанси, външни работи и др. Юридически съществува само един Съвет, но в зависимост от областите на практика съществуват 25 съвета. Счита се, че най-висшия от тях е Съветът по общите въпроси, който е съставен от Министрите на външните работи и провежда заседания веднъж месечно. По веднъж месечно заседават и съветите по селското стопанство, икономика и финанси, а съветите по транспорта, околната среда и промишлеността заседават от 2 до 4 пъти годишно. Председателският пост се заема последователно от всяка държавите членка за срок от 6 месеца по принципа на ротацията. Съветът се свиква по инициатива на председателя, по искане на един от неговите членове или от член на Комисията. Министърът на външните работи на съответната д-ва е председател на Съвета. По време на всяко представителство се провежда среща на високо равнище, както и заседание на специализираните съвети. Съветът приема решения с мнозинство, а когато се изисква някои решения да бъдат приети с квалифицирано мнозинство, членовете на държавите членки се считат оразмерени, както следва: Германия, Италия, Великобритания, Франция – 10, Испания – 8, Белгия, Гърция, Португалия, Холандия – 5, Австрия, Швеция – 4, Дания, Ирландия, Финландия – 3, Люксембург – 2.

Функциите на Съвета обхващат главно осигуряване и постигане целите на Европейската интеграция, посредством координацията на общата икономическа политика на държавите членки, приемането на решения, предоставянето на правомощия на Комисията за осъществяването на разпоредбите на актовете, приети от Съвета. Съветът притежава окончателната власт за приемането на актовете, които имат юридическа сила. Разполага със законодателна власт. Той ратифицира межд. договори, сключени в рамките на ЕС. Съветът се подпомага от генерален секретар, който се назначава от Съвета с единодушие. Съветът заедно с ЕП има задължение да приема бюджета на ЕС.

4.3. ЕВропейският парламент (ЕП).

ЕП е най-демократичната институция на ЕС. В него са представени народите на държавите членки на ЕС. Депутатите от 1979г. се избират в преки и всеобщи избори за срок от 5 год. Разпределението на местата в ЕП е както следва: Германия – 99, Италия, Великобритания, Франция – 87, Испания – 64, Холандия – 31, Португалия, Белгия, Гърция – 25, Швеция –22 , Австрия – 21, Дания, Финландия – 16, Ирландия – 15, Люксембург – 6. Депутатите са разделени на полит. групи, които включват парламентаристите от еднородни партии от различните държави. Членството на евродепутатите по групи е: Партия на Евр. социалисти; Евр. народна партия; Група на либералите, демократите и реформаторите – “Зелени”; Евр. демократично обединение; Група “Рейнбоу”; Група на лявото единство; Техническа група на Евр. десница и независими. За да се формира полит. група са необходими 23 души, ако депутатите са от една д-ва, 18, ако са от две държави и 12, ако са от 3 или повече държави. Наред с групите депутатите се разделят в 19 специализирани постоянни комисии. Имунитетът на депутатите трае 5 год. и може да бъде вдигнат в изключителни случаи съгласно установената процедура. Пленарните заседания се провеждат всеки месец в Страсбург, който е седалище на ЕП. Сесиите продължават 11 седмици годишно – всеки месец по 5 дни от понеделник до петък. Извънредните сесии се провеждат в Брюксел.

Секретариатът на ЕП се намира в Люксембург. Функциите на ЕП включват главно участието в процеса на приемане на законодателните актове на ЕС и осъществяване на контрол на дейността на Комисията. Важна негова функция е приемането на бюджета. Пълномощията на ЕП се увеличават след влизане в сила на ЕЕА през 1987г. и Договора от Маастрихт. Правомощията на ЕП включват правото да участва заедно със Съвета на министрите при приемането на законодателни актови, свързани с единния пазар; правото да изисква от Комисията да внася предложения в някои от областите, влизащи в компетенциите на ЕС; правото да създава временни комитети за разследване на нарушения и правото на петиции. Една от най-важните контролни функции е правото му да гласува вот на недоверие относно цялата дейност на Комисията. ЕП може по искане на ? от своите членове да създаде временна анкетна комисия, която със съгласието на Съвета и Комисията да разследва предполагаеми нарушения на ПЕС. ЕП избира председател и ръководство из между депутатите. Членовете на Комисията могат да присъстват на всички заседания на ЕП и ако членовете на ЕП им зададат въпроси, те са длъжни да отговорят писмено или устно. ЕП приема решения с абсолютно мнозинство от гласувалите депутати. С мнозинство от своите членове ЕП приема процедурни правила, които определят кворума при гласуване.

4.4. Сметната палата (СП) на Европейския съюз.

Сметната палата е създадена, за да защитава интересите на данъкоплатците, като осъществява финансови ревизии напълно независимо. Нейната главна задача е посредством проверки да следи дали средствата на ЕС са изразходвани от Комисията в съответствие с бюджетните правила и норми, предвидени от Съвета и Парламента. По искане на Сметната палата всички институции на ЕС и националните органи за финансов контрол са длъжни да и изпращат всички необходими документи или информация. СП е създадена през 1977 г. Членовете и са 15 – по един от всяка държавите член. Те се назначават от Съвета, който взема решение с единодушие, след като се е консултирал с ЕП. Членовете и се избират за срок от 6 год. и могат да бъдат преназначавани. Членовете избират от своя състав председател за срок от 3 год., който може да бъде преизбиран. При изпълнение на задълженията си членовете на СП са длъжни да се въздържат от действия, несъвместими със задълженията им и нямат право да търсят или получават инструкции. Мандатът им се прекратява с изтичане на срока, при подаване на оставка или ако бъдат отзовани съгласно определение на Съда. Съветът с квалифицирано мнозинство определя условията на трудовите правоотношения с председателя и членовете на СП – заплати, пенсии и др. Членовете на СП ползват същите правилник и имунитети като членовете на Съда.

СП в края на всяка финансова година съставя годишен доклад относно правомерността на доходите и разходите на ЕС. По собствена инициатива или по молба на институциите тя разработва периодични специализирани доклади. Докладите се приемат с мнозинство от ЕП. Те се публикуват заедно с отговорите на институциите в “Официален вестник” на ЕС.

4.5. Икономическия и социален съвет на ЕС.

Икономическия и социален комитет има консултативна функция. Съветът и Комисията имат право да се консултират с Комитета във всички случаи, когато смятат това за необходимо. Комитетът от своя страна има право на самостоятелна инициатива за предоставяне на мнение във всеки случай, когато той сметне това за необходимо и в интерес на ЕС. Членовете на Комитета са общо 222 на брой. Германия, Франция, Италия и Великобритания – по 27, Испания – 21, Белгия, Холандия, Австрия, Гърция, Португалия, Швеция – по 12, Дания, Финландия и Ирландия – 9 и Люксембург – 6. Те са разделени на групи представляващи определени интереси в рамките на ЕС. Членовете на Комитета се назначават от Съвета за срок от 4 год. Решенията за назначаване се вземат с единодушие. Членовете са напълно независими при изпълнение на задълженията си. Председател и ръководство на Комитета се избират между членовете за срок от 2 год. Заседанията на Комитета се свикват по искане на Комисията или Съвета или по инициатива на председателя на Комитета. Централата на Комитета е в Брюксел, където заседава всеки месец. Комитетът осъществява дейността си в рамките на девет специализирани секции, чиито становища се утвърждават на пленарни заседания. Тези секции са в следните области: селско стопанство, транспорт и комуникации, енергия и ядрени проблеми, икономически и финансови проблеми, промишленост, търговия, занятия и услуги, социални проблеми, външни отношения, регионално развитие, защита на околната среда, обществено здравеопазване и проблеми с потребителите. Мненията на Комитета, както и становищата на специализираните секции, заедно с протоколите от заседанията се изпращат на Съвета и Комисията.

4.6. Комитетът на регионите на Европейския съюз.

Комитетът на регионите е най-новата институция на ЕС и започва своята дейност през 1994 г. Една от главните задачи на Комитета е да формулира мнения по въпроси, отнасящи се до транспортните мрежи, здравеопазването, образоването, културата, икономическото сближаване и др. в различни региони на държавите членки. Местата на членовете на Комитета са 222 и са разделени както следва: Германия, Франция, Италия и Великобритания – по 27, Испания – 21, Белгия, Холандия, Австрия, Гърция, Португалия, Швеция – по 12, Дания, Финландия и Ирландия – 9 и Люксембург – 6. Членовете на Комитета се назначават с единодушие от Съвета за срок от 4 год. и могат да бъдат преназначавани. Измежду членовете се избира председател и ръководство за срок от 2 год. Комитетът разработва и приема собствени процедурни правила, които се утвърждават от Съвета. Комитетът провежда пленарни сесии 4 или 5 пъти годишно. Дейността му е организирана в 8 комисии и 4 подкомисии. Комитетът на регионите заедно с Икон. и соц. комитет използват едно и също седалище и секретариат в Брюксел.

4.7. Европейската инвестиционна банка.

Европейската инвестиционна банка е създадена през 1958 г. като институция и като банка. Капиталът и е над 62 милиарда евро. Банката се ръководи от УС, СД и Управителен комитет. УС се състои от министри, определени от държавите членки. Приема решенията си с мнозинство, но има право с единодушие да приема всякакви решения относно суспендиране на операции на банката или тяхното ликвидиране. СД се състои от 25 директори и 13 заместници. Директорите се назначават от УС за срок от 5 год. Решенията си СД взима с обикновено мнозинство. За да приеме решения с квалифицирано мнозинство се изисква 17 директори да са гласували “за”. Упр. Комитет се състои от председател и 6 зам. председателя, назначавани от УС по предложение на СД за срок от 6 год. Комитетът взема решения с мнозинство, когато дава мнения по предложения за вземане на заеми или предоставянето на кредити или гаранции. Заедно с ръководните органи ежегодно от УС се назначава комитет от 3 члена, който удостоверява, че операциите на банката са надлежно извършени.


4.8. Европол.

Съгласно подписаната през 1995 г. и влязла в сила през 1998 г. конвенция Европол е създаденото Евр. полицейско сътрудничество в съответствие с Договора за ЕС, с цел предотвратяването и борбата с тероризма, незаконния трафик на наркотици и други престъпления с межд. характер, включително и някои аспекти на митническо сътрудничество за организирането на полицейска система в ЕС. Европол притежава юридическа персоналност. Той разполага със следните структурни органи:
а) Управителен съвет, който включва по един представител на всяка държавите член, като приема решения с квалифицирано мнозинство от 2/3, ако не е предвидено друго;
б) Директор, назначаван с единодушие от Съвета след консултации с Упр. съвет за период от 4 год., като може да бъде преизбиран само веднъж. Той и двамата му заместници могат да бъдат освободени от длъжност от Съвета, който приема решение с квалифицирано мнозинство от 2/3;
в) Контролен съвет;
г) Финансов контрольор;
д) Финансов комитет.

Седалището на Европол е в Хага.

Според Комисията относно членството на РБ в ЕС от 1990г. у нас се наблюдава значително увеличение на организираната престъпност, включваща търговията с жени, рекета, изнудването, търговията с наркотици и др. Комисията счита, че на този етап координацията на ЦСБОП към МВР с другите органи - Министерство на правосъдието, Министерство на финансите, митниците е слаба. Комисията не счита, че на територията на РБ има терористична дейност, но данните доказват, че терористите използват територията на страната като транзит, за което следва да се вземат необходимите мерки.

4.9. Омбудсман на ЕС

Европейският омбудсман (съдия по жалбите) е създаден съгласно Маастрихтския договор. Създаването му цели преодоляване на демократичния дефицит в традиционното гражданско общество. Съгласно Договора за ЕО ЕП назначава омбудсман, до който всеки гражданин на ЕС, както и всяко ФЛ и ЮЛ, което живее или има регистрация в някоя държавите членка, има право да изпраща жалби срещу неправомерно администриране на институциите, без съдебните органи. Омбудсманът може да формулира препоръки по отношение на работата на институциите, които нямат юридически задължителна сила, предоставяни в доклади до ЕП. Когато омбудсманът установи, че е налице неправилно изпълнение на задълженията, той ги отнася до заинтересованите институции, които в срок от 3 мес. трябва да го информират за становището си. Омбудсманът задължително изготвя доклад до ЕП, който изпраща и на заинтересованата институция, а резултатът от разследването съобщава на лицето, което е подало жалбата. В края на всяка година омбудсманът е длъжен да внася в ЕП общ доклад за резултатите то предприетите разследвания.

След провеждането на избор за ЕП, новоизбраните депутати назначават омбудсманът за срок от 5 год., който по искане на ЕП може да бъде преизбиран. Той може да бъде освободен от Съда, ако не отговаря на необходимите условия или ако е извършил сериозно нарушение на задълженията си. Той е напълно независим при осъществяването на функциите си. ЕП избира през 1995г. първия омбудсман Якоб Сьодерман след 3 гласувания измежду 5 кандидати.

4.10. Други институции на ЕС.

Други нови органи на ЕС са: Централа за ветеринарна и растителна инспекция и контрол, със седалище Ирландия; Евр. агенция за опазване на околната среда, със седалище в Копенхаген; Евр. център за контрол на наркотиците, със седалище в Лисабон; Евр. агенция за оценка на медицинските продукти и др.

5. Същност на правото на Европейския съюз (ПЕС). Съпоставка с вътрешното и с международното право.

Правото на ЕС е самостоятелна правна система, която представлява своеобразен правен хибрид, съчетаващ елементи на националната с елементи на международноправната система. На този етап от развитието си, правото на ЕС е сходно в по-голяма степен с международноправната, отколкото с националната правна система, главно поради характера на неговата природа.

Правото на ЕС ефективно съчетава международноправните отношения с вътрешноправните отношения, като урежда не само отношенията между държавите членки, но и съдържа норми с пряко действие по отношение на вътрешноправните субекти – ФЛ и ЮЛ. Особената характеристика се състои в това, че от една страна националната законодателства на държавите членки са интегрирани в правната система на ЕС, а от друга с в определено подчинено положение спрямо нето съгласно общоприетият примат на правото на ЕС над националната законодателства и принципа на директния ефект.

Правото на ЕС се развива като особен вид самостоятелна правна система, която след сключване на първите перфектни межд. договори, учредяващи трите общности и уреждащи международноправните отношения между държавите членки, както и допълващите ги актове, е повлияна от специалните взаимоотношения, осъществявани в рамките на ЕС, които значително надхвърлят традиционните регионални отношения между държавите в един регион. Правото на ЕС урежда отношенията между държавите членки на ЕС като суверени субекти на межд. право от една страна, а от друга приетите правни норми създават правила, отнасящи се пряко до вътрешноправните субекти на тези държави – ФЛ и ЮЛ.

След 01.11.1993 г. терминът “ЕО” се отнася до дейности, които преди това са се осъществявали от ЕИО. Терминът “ЕС” съгласно Маастрихтския договор засяга междуправителствената дейност на държавите членки в областта на външ. отношения, сигурността, вътр. работи и правосъдието, макар че е налице припокриване на дейностите на ЕС и общностите.

В разпоредбите на Договора за ЕС е въплътена концепцията за създаването на Съюз, която е определена като процес на създаването на по-тесен съюз между народите на Европа. От това произтича, че формирането на ЕС не е завършено, а продължаващ, непрекъсваем процес, до достигането на крайната цел – обединяването на Европа.

Правото на ЕО обхваща и регулира дейностите и политиките на трите общности (ЕИО, ЕОВС и Евратом), чиито дейности и функции продължават, но изменени и допълнени от Маастрихтския и Амстерд. договори. Главната цел, която следва да осъществяват трите общности – Евр. икономическа интеграция чрез изграждането на общ пазар, в чиято основа лежат четирите основни свободи: свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги. Наред с това Евр. общности и техните институции в различните области осъществяват: общи политики (селскостопанска, транспортна, търговска и в областта на конкуренцията), както и икономическа, валутна, енергийна, в областта на изследванията и технологиите, социална, регионална и политика в областта на защита на околната среда и на потребителите. Това в същност са областите и политиките, които правото на ЕО регулира, тъй като трите общности продължават да функционират, но приспособени чрез допълненията и измененията им, внесени от разпоредбите на Маастр. договор към допълнителните политики и формите на сътрудничество. Трите общности продължават да имат юрисдикция в иконом. област, която е значително изменена от периода на тяхното учредяване. Това са области, засягащи интересите преди всичко на държавите от Центр. Европа.

Според чл. 1 от Договора за ЕС Съюзът ще се основава на Европейските общности и допълващите ги политики и форми – основите на процеса и функциите на ЕС са въплътени в учредителните договори на Евр. общности и допълващи ги разпоредби на Маастр. договор. ЕС притежава практика и межд. правоспособност – основно качество на субектите на межд. право – ЕС е юридическо лице. ЕС обхваща политиките на ЕО, но ЕО не включва правото на ЕС. Може да се приеме,че правото на ЕС е по-широко понятие.

ПЕС е оригинален правен хибрид. Тази правна система, за разлика от МЧП, урежда правоотношенията не само между държавите членки на ЕС, но има и пряко действие по отношение на субектите на вътрешнодържавното право – ФЛ и ЮЛ. От тук следва, че субектите на правото на ЕС са както държавите членки, така и субектите на самите държави – ФЛ и ЮЛ. Държавите са първични субекти, които притежават политико-юридическото свойство държавен суверенитет. ФЛ и ЮЛ, като субекти на правото на ЕС притежават правоспособност, дееспособност и могат да носят юридическа отговорност. За разлика от ЮЛ, субекти на МЧП, споровете на ЮЛ, субекти на правото на ЕС се разглеждат от Евр. съд, а не от национален съд посочен в договора.

Правоспособността на ФЛ представлява своеобразен феномен, тъй като те не само правни субекти на собствената си д-ва, но са и граждани на ЕС, притежаващи определен обем от права и задължения, като в определени случаи се ползват от правната защита на националната законодателства на всички държавите членки. Например всеки гражданин, на която и да държавите член на ЕС, намирайки се на територията на която и да д-ва не член на ЕС, се ползва от дипломатическа защита от всички диплом. представителства на всички държавите членки на ЕС.

Правната система (ПС) на ЕС за разлика от вътрешнодържавите и международноправната системи, които функционират от хилядолетия, заедно с възникване на държавата, е нова, все още формираща се и утвърждаваща се правна система.

Съставните части на ПС на ЕС са:
а) актовете на държавите членки;
б) актовете на институциите на ЕС;
в) международните договори, сключвани от ЕС с 3-ти страни;
г) общите принципи на правото;
д) практиката на Европейския съд.

Актовете, които се разработват и приемат от държавите-членки на ЕС в качеството им на субекти на международното право, могат да се разделят в 3 категории:
а) учредителни договори;
б) допълнителни договори, и
в) договори, сключени от представители на държавите-членки.

Това всъщност са международни договори, които са задължителни за държавите членки на ЕС – страни по тях.

Актовете на институциите на ЕС формират друга част от ПС на ЕС. Това са правни норми създадени съгласно вече съществуващи разпоредби. Те могат да се разделят на актове с произтичащи от тях правни последици и актове имащи препоръчителен характер.

Актовете на институциите биват:
- Регламенти, директиви, решения, препоръки и мнения
- Актове, съдържащи норми на вътр. право на ЕС
- Sui generis acts

Друга част от ПС на ЕС са междунар. договори, сключвани съвместно като 1 страна от ЕС с държавите членки и от др. страна с трети страни държави нечленки в междунар. организации – т.нар. смесени договори.

Общите принципи на правото са една от съставните части на ПС на ЕС. Те условно могат да се разделят на общовалидни принципи, съгласно междунар. право; принципи пряко произтичащи от учредителните договори и правните с-ми на държавите членки; принципи, които произтичат непряко,

[100 KB maximum, text cropped]

а се подразбират от учредителните договори. Общите принципи са: принцип относно правата на човека и основните свободи, принцип на субсидиарност и принцип на пропорционалност. На последно място като част от ПС на ЕС се приема практиката на съда. Съдът създава общоприети правила, които прилага в последващата си практика. По този начин съдът осъществява нормотв., като попълва празнотите в законодат. на ЕС.

6. Основни характерни черти и принципи на ПЕС.

Уникален прецедент в международната практика е създаването на ПЕС. Все по-дълбоко и все повече държавите навлизат в етапа на пълна взаимна зависимост, взаимен контрол и взаимна обвързаност във всички области на междудържавното сътрудничество. Нормално е този процес да стигне до създаването на правна система, подобна на ЕС. ПЕС е самостоятелна правна система, тясно свързана с международното право и правните системи на държавите членки.

Негова основа са учредителните договори на трите Европейски общности, които са перфектни межд. договори и които формират своеобразна конституция на ЕС. Първият договор, учредяващ Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), е подписан през 1951 г. и ратифициран през 1952 г. от шестте държави-учредителки. През 1950 г. Франция лансира идеята за създаване на Евр. общност за отбрана, която обаче през 1954 г. не получава подкрепа. През 1955г. министрите на държавите членки на ЕОВС отново предлагат да се създаде обединена Европа за развитие на сътрудничество в иконом. област. На Месинската конференция шестимата министри възлагат на комисия, ръководена от Спаак, министър на външните работи на Белгия, да проучи възможностите и представи доклад. Този доклад “Спаак” по-късно става основа на преговорите за разработването на договорите, учредяващи ЕИО и Евратом, подписани през 1957 г. в Рим от държавите-членки на ЕОВС. По този начин се подписват учредителните договори на ЕС.

Условно могат да се разграничат няколко етапа на развитие на ПЕС. Като първи етап може да се определи учредяването на Европейските общности до 1958 г. Следващият етап е периода, свързан със създаването на Европейската общност през 1987 г., а третият етап е свързан с правното уреждане на нов, по-съвременен тип Европейска интеграция, завършил с подписването на Маастрихтския договор на 07. 02. 1992 г.

7. Основни източници на ПЕС.

ПЕС включва разнородни по юридическата си природа източници, които могат да се разделят по различни критери.

Едно от популярните им деления е на:
а) писани, и
б) неписани източници.

Писаните източници от своя страна могат да се разделят на:
а) значими и
б) не толкова важни.

На първо място сред значимите трябва да се поставят актовете, съставляващи т. нар. първично право, т. е. правни предписания, които са създадени пряко от държавите членки. Към първичното право се включва:
а) договорите, учредяващи трите общности, заедно с приложенията и протоколите към тях, както и
б) направените по-късно допълнения и изменения.

Към първичното право принадлежат Парижкия договор от 1951 г. и Римските договори от 1957 г., с които се учредяват ЕОВС, ЕИО и Евратом, ЕЕА, Договорът за ЕС, Амстерд. договор и др.

Дру значимг писан източник на правото на ЕС е вторичното право. То представлява правни предписания, създадени от инситуциите на ЕС, които от своя страна са създадени в съответствие с разпоредбите на първичното право. Поради тази причина създадените от тях актове имат вторичен характер. Пример за такива актове са:
а) регламентите;
б) директивите, и
в) решенията.

Самостоятелно сключените от ЕО като международноправен субект международни договори са друг вид значим писан източник на правото.

Според някои автори решенията на представителите на правителствата на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета са източник на ПЕС, но това все още е дискусионен въпрос дали могат да се сметнат за формиращи правото на ЕС.

Неписаните източници на ПЕС са преди всичко два вида:
а) общите принципи на правото;
б) нормите на обичайното право.

Като спомагателен източник на ПЕС могат да се определят и нормите на общото межд. право.

Писаните и неписаните източници на правото на ЕС могат да се разделят на няколко групи:
а) актове на държавите членки;
б) актове на институциите;
в) международните договори, сключвани с трети страни;
г) общите принципи на правото;
д) практика на Съда.

Актовете, които се приемат от държавите членки в качеството им на субекти на междунар. право са:
а) учредителните договори;
б) допълнителни конвенции, и
в) актове на представители на държавите членки.

Учредителните актове на 3-те общности представляват основата на своеобразна конституция на ЕС. Те са перфектни междунар. договори, в които е опр. срокът им на действие – договорът, учредяващ ЕОВС е сключен за срок от 50 г., а учредителните договори на ЕО и ЕВРАТОМ са сключени за неограничен период. Много автори считат, че 3-те учредителните договора имат сходна структура и нормите им могат условно да се разделят в 4 групи:
а) преамбюл и уводни разпоредби, в които са въплътени основните принципи и целите на договорите
б) норми, които засягат правомощията на институциите на 3-те общности
в) материалноправни норми, уреждащи всички сектори на общностите
г) заключителни разпоредби, в които се уреждат въпросите за влизането в сила, срок на действие, отговорност и др.

Допълнително към учредителните договори се приемат различни актове, протоколи и др. Те се считат за неделима част от договорите, към които се отнасят. Конституцията на ЕС наред с Парижкия и Римските договори вкл.: Брюкселския договор от 1956 г., ЕЕА, договора за ЕС, Амстердамския договор и др.

Друга част от актове приемани от държавите членки са решенията приемани от представители на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета. Те са министри на държавите членки, представени в Съвета, но особеното е че когато не действат като членове на Съвета могат да приемат решения. Тези актове се различават от актовете, които се приемат от Съвета тъй като не се приемат в резултат на упражняването на предоставени от договорите правомощия, а се базират на межд. правоспособност на държавите членки да сключат межд. договори. Те се публикуват в “Официален вестник” на ЕС.

Актовете на институциите на ЕС са правни предписания, създадени съгласно вече съществуващи разпоредби, които се наричат първично право, от които именно произтичат правомощията на институциите да създават вторични норми. Нормотворчеството на институциите не е конкретно уредено във вторичното право. В учредителните договори не са предвидени общи правомощия за институциите. Последните не могат да осъществяват нормотворчество в области извън обхвата на договорите, нито да превишават правомощията, които са изрично формулирани в тях.

На практика институциите в съответствие със своите правомощия приемат различни по форма, съдържание и правна сила актове.

Така например, регламентите и общите решения имат задължителен характер.

Регламентът е норм. акт с общо приложение, който обвързва като цяло всички държавите членки и е директно приложим в тях. Регламентите могат да се разделят на:
а) пряко предвидени в разпоредбите на учредителните договори и имащи за цел да уредят изпълнението им, и на
б) такива за неизпълнение, с които се извършва нормотворческия процес.

Директивите, приемане от ЕО и Евратом, както и препоръките, приемани от ЕОВС също са актове на институциите, имащи юрид. сила. Директивите са задължителни за всяка държавите членка само по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, а по отношение на формите и начините не съдържат задължително предписание.

Препоръките съдържат почти идентичен текст с този, определящ директивите.

Решенията са актове, които са насочени към индивидуално определени адресати. Те са задължителни като цяло.

Актовете без юридическа сила, които приемат институциите на ЕС, са:
а) препоръките, и
б) мненията.

Те не пораждат права и задължения за адресатите. Препоръките се отправят по инициатива на институция, а мненията са резултат от външна инициатива. Препоръките се приемат от Съвета, а мненията се дават от Комисията.

Институциите приемат и актове, които не се вместват в класификацията на актовете, които се приемат в съответствие с Договора за ЕО и др. учредителните договори. Те могат да се разграничат като актове, съдържащи норми на вътрешното право и актове, чиито норми действат извън конституциите.

Международните договори, които се сключват в рамките на ЕС, са общопризнат източник на правото на ЕС и формират част от правната система на ЕС. Те могат да бъдат класифицирани, както следва:
а) учредителните договори на ЕС и допълващите и изменящите ги актове - те са перфектни межд. договори, които съставляват т. нар. Конституция на ЕС;
б) самостоятелно сключваните от държавите членки с трети страни. Тези договори не са обвързващи за ЕС;
в) международни договори, сключвани съвместно от ЕС и държавите членки от една страна и трети страни от друга страна. Това са т. нар. смесени договори.

Наред с това се сключват и международни договори от името на трите общности с държавите членки, или договори, сключени от ЕС самостоятелно с трети страни.

Международните договори, сключени от ЕС в рамките на ЕС могат да се класифицират и по други признаци:
а) в зависимост от участващите страни:
- ЕС самостоятелно с трети страни;
- ЕС и държавите членка с трети страни;
- една от общностите на ЕС с трети страни;
- - една от общностите и държавите членка;
- две от общностите с трети страни и др.
б) според предмета на регулиране:
- международна търговия;
- митници;
- стоки;
- транспорт и др.
в) според формата си:
- в класическата им форма,
- под формата на размяна на писма и др.
г) по наименование:
- договор;
- споразумение за сътрудничество;
- търговски договор;
- конвенция и др.

ЕС е страна по голям брой многостранни межд. договори. Това са договори в областта на межд. търговия, на лицензите, стандартите и техн. бариери в търговията и др.
Използват се главно два начина за сключване на многостранни договори: когато ЕС сключва договорите самостоятелно без държавите членки и когато договорите се сключват от ЕС и държавите членки съвместно.

ЕС е сключил и голямо количество двустранни договори. Това са договорите сключени между ЕС и държавите от Евр. асоциация за свободна търговия; ЕС и държавите от Изт. Европа и ЕС и други европейски държави, непопадащи в предходните групи.

Общите принципи на правото са една от съставните части на правната система на ЕС. Те са част от неписаното право на ЕС. Основните принципи могат да се разделят условно на 3 групи:
а) общовалидни принципи на международното право, общоприети в съответствие с чл. 38 от статута на Международния съд.;
б) принципи, пряко произтичащи от учредителните договори и правните системи на държавите членки;
в) принципи, които произтичат непряко, а се подразбират от учредителните договори.

Общите принципи на правото са признати и се прилагат от Съда в правната система на ЕС. Сред тях най-важни са:
а) общия принцип на правото относно правата на човека и основните свободи. Той е въплътен в Устава на ООН, Международната харта за правата на човека, Евр. конвенция за правата на човека, в други межд. актове, в законодателствата на почти всички държави, както и в учредителните договори. В договора за ЕО се съдържат разпоредби, които забраняват всякаква дискриминация на основата на национална принадлежност, както и такива, които уреждат свободата на установяване, на извършване на услуги, на правото на сдружаване и др. Гаранциите на основните права често са отразявани в актовете на институциите. Важен акт е съвместната декларация на ЕП, Съвета и Комисията, приета през 1977г. Тя няма юридическа сила, но с нея се потвърждават и обобщават резултатите, постигнати от съдебната практика за осигуряване на гаранции за основните права. През 1978г. в Копенхаген държавите и правителствените глави на държавите членки на ЕС приемат декларация, с която заявяват, че правата на човека във всяка държавите членка са съществен елемент от членството в ЕС. Това е потвърдено от Тържествената декларация за Европ. съюз от 1983г. Текстове, свързани с правата на човека са включени и в преамбюла на Единния евр. акт. През 1989г. ЕП приема декларация относно основните права и свободи. Особен интерес за защита правата на човека и основните свободи внася Маастрихтския договор, съгласно който се създава ОМБУДСМАН- съдия по жалбите, до когото гражданите от държавите членки могат директно да подават жалби;
б) принципът на субсидиарност. Той урежда разпределението на управленските правомощия между държавите членки и институциите на ЕС. Този принцип получава израз в текста на чл. 173 от ЕЕА, съгласно който общността предприема действия, свързани с околната среда, за да бъдат постигнати на по-високо ниво целите, отколкото е постигнато това в отделните държавите членки. С формулирането му в Маастрихтския договор този принцип получава юридически задължителна сила. Субсидиарността не включва изричното разграничаване на правомощията на държавите членки и ЕС, тя не е процедура, а ръководен принцип в съществуващата процедура за упражняване на правомощията; не урежда отношенията между държавите членки; не засяга съществуващия баланс на институциите;
в) принципът на пропорционалността е формулиран в чл. 5 от Договора за ЕО - което и да е действие на общността не следва да надхвърля необходимото за постигане на целите на този договор. Докато принципът на субсидиарност се прилага в случаите, когато е взето решение и следва да се определи кой ще осъществи действия за постигането на целите, то принципът на пропорционалността се прилага тогава, когато вече е установено, че действията на ЕО са необходими за постигането на целите, но тя не следва да надхвърля необходимите за това правомощия.

Ролята на общите принципи на правната система на ЕС се определя от целите и правилата, въплътени в учредителните договори и от общите правни традиции на държавите членки.

При тълкуване на правото на ЕС, Европейският съд прилага всички възприети начини, методи и принципи на тълкуване, които се използват в межд. право. Евр. съд е върховна съдебна инстанция на ЕС. Неговите общи задачи са прокламирани в договорите за общностите. Той осъществява тълкуване, прилагане и доразвиване на правото на ЕС, като действа, както следва:
а) като Конституционен съд, когато е сезиран да отменя актове на Съвета и на Комисията;
б) като Административен съд, когато взема отношение по молби на ФЛ и ЮЛ за отмяна на неправомерни актове на институциите или решава спорове между институциите и техни длъжности лица;
в) като Граждански съд, решавайки спорове за обезщетяване на вреди, причинени от неправомерни актове на институциите или техни длъжностни лица;
г) като Международен съд, решавайки спорове между държавите членки.

Европейският съд признава межд. право за обвързващо - признава както обичайните, така и договорните норми. Той признава межд. право за обвързващо, независимо дали произтича от договорни или от общи принципи. При тълкуване правото на ЕС Евр. съд прилага общоприетите методи, начини и принципи на тълкуване,които са обичайни за межд. право и са прилагани от Межд. съд на ООН. Съдът обаче, като оторизирана инстанция да тълкува правото на ЕС дава предимства на функционалния метод на тълкуване. Неговият подход е системен и технологичен, т.е. съответстващ на целите на разпоредбата. Съдът е установил основните принципи, в съответствие с които са изградени основите на ЕС. В своята практика той е постигнал съвършенство при утвърждаване принципите на равенство и недискриминация и най-вече на равенство в третирането на хората при смяна на местоработата си от една държавите членка в друга. В своите решения и тълкувания той смята, че те са равнопоставени с правата и задълженията, произтичащи в националните законодателства за местните граждани. Съдът тълкува принципът на свободата, като го определя като средство за насърчаването на свободата на търговията и личната мобилност на хората. Той признава и принципа на солидарността, принципа на единството, принципа на ефективността и др. Използвайки тези принципи, начини и методи на тълкуване, Съдът няма за цел да установи дали законодателните актове и решения са точен превод на превод на предварително установените правила, а дали те съответстват на разпоредбите на учредителните договори. Със своята практика в това отношение Съдът създава общоприети правила, които прилага в последващата си практика и тези правила получават пряко отражение в следващите решения, при разглеждането на аналогични дела. Тези правила не са обвързващи прецеденти, а са традиция в общото право и следва да се разглеждат като ръководство при приемането на следващите решения по дела със същия характер и уреждащи аналогичен предмет. По този начин чрез практиката си Съдът осъществява нормотворческа дейност и попълва празнотите в законодателството на ЕС.

8. Йерархия на източниците на ПЕС.

Съществува йерархия на източниците на ПЕС.

Начело на нея е първичното право, което притежава по-голяма юридическа сила от вторичното право.

9. Нормотворческият процес в ЕС.

Институциите на ЕС притежават компетентност в областта на законотворчеството. Тя обаче не е универсална, а е ограничена само в рамките на определена и допустима от държавите членки нормотворческа компетентност. В нормотв. д-ст се прилага принципа за паралелната конкурираща се компетентност за прилагането от институциите на ЕС на задължителни актове само в области, в които държавите членки са прехвърлили компетентността си. Правомощия за приемане на актове са предоставени на Съвета, Комисията и ЕП. Нормотвотворчеството се осъществява предимно от Съвета на министрите на ЕС. В ограничен обем се осъществява от Комисията и ЕП.

На Комисията е предоставена ограничена нормотвотворческа компетентност, ограничена само за приемането на актове в областта на изпълнителните мерки. Тя обаче има правото на законодателна инициатива. Най-голям обем нормотв. компетентност е предоставена на Съвета на министрите на ЕС. Той притежава окончателната власт за приемането на задължителните актове, съставляващи вторичното право.

Нормотворческата компетентност на ЕП няма самостоятелен характер, а се осъществява само съвместно със Съвета. Комисията е институцията, която участва в нормотв. процес като монополен носител на нормотвотворческа инициатива. Тя притежава правомощия относно приемането на определени НА. Нейната компетентност произтича от учредителните договори, а също така и чрез пряко овластяване от Съвета. Институциите на ЕС са с различни компетенции вкл. в областта на нормотв. На практика е налице разделение на функциите между институциите на ЕС, като това разделение се проявява във вертикален и хоризонтален план. Вертикално е разделението между институциите и държавите членки, а хоризонтално между институциите на ЕС.

Завършващата фаза на нормотворческия процес е вземането на решения във формата на актове, приети от институциите. Създадените в рамките на ЕС специални нормотв. процедури непрекъснато се изменят и усъвършенстват. Първонач. предвидената е тази, която Съветът приема актове по предложение на Комисията след изслушване на ЕП. Тук Комисията има законодат. инициатива, а ЕП – консултативна роля. Ако не се поиска мнението на ЕП, приетият акт може да бъде оспорен пред Съда. Това е процедура на консултиране, по която се приемат актове във важни области. Приетите по тази процедура актове се подписват от председателя на Съвета и се публикуват в “Офиц. Вестник на ЕС”. Бюджетната процедура е свързана с ежегодното финансиране на ЕС. Тя предвижда съвместна компетентност на ЕП и Съвета и включва следните етапи:

Комисията изготвя проектобюджет до 01 септември и го представя на Съвета. Съвета изготвя проект и сезира ЕП за първо четене не по-късно от 05 октомври. ЕП трябва в 45-дневен срок трябва да гласува и да го върне на Съвета. Съветът за 15 дни одобрява промените или ги отхвърля. ЕП може в 15-дневен срок да направи промени и да обяви бюджета за приет или да отхвърли проекта, след което процедурата започва от начало.

Съществува и т.нар. нова процедура за сътрудничество. Тук ролята на ЕП не е консултативна, а той действително участва в законодат. процес:

При нея Комисията предлага на Съвета приемането на НА. Съветът изпраща предложението в ЕП. Съветът изготвя обща позиция, след като получи становището на ЕП. Позицията се предоставя на ЕП, който за 3 месеца трябва да я приеме, отхвърли или измени. Комисията в срок от 1 месец решава дали да приеме промените на ЕП. Пристъпва се към 2-ро четене на проекта. Ако Съветът не се произнесе до 3 мес. по допълненията на ЕП или по измененията предложени на Комисията, процесът се прекратява.

Като цяло институциите на ЕС прилагат над 20 различни процедури, свързани с нормотворчеството.

10. Правосъдната система на Европейския съюз.

Евр. съд е създаден, за да осигури точното прилагане на принципите и нормите на правото на ЕС, както и спазването на законността при тълкуване на разпоредбите на договорите и дейностите на Съюза. Съдът е съставен от 15 съдии, като всяка държавите членка е представена от по един съдия. Съдът се подпомага от 9 генерални адвокати. Съдиите и генералните адвокати се назначават за срок от 6 год., като могат да бъдат преназначавани. На всеки 3 год. съставът на Съда последователно се променя или се преназначават 7 или 8 съдии. Генералните адвокати също се подменят на 3 год. От своя състав съдиите избират председател на съда за срок от 3 год., който може да бъде преизбиран. Съдът назначава секретар на Съда и приема съответните правила за неговата дейност. Съдът може да създава състави от по 3, 5 или 7 съдии.

Съдът и съставите разглеждат дела относно спорове между държавите членки, спорове между ЕО и държавите членки, спорове между институциите, спорове между ФЛ и ЮЛ с общността и др. Съдебната процедура преминава през 2 етапа – писмен и устен. Право да възбуждат дела имат държавите членки, институциите, както и ФЛ и ЮЛ, когато са пряко заинтересовани от предмета на делото. Процедурата обикновено трае 18 месеца. Писменият етап започва с депозирането на писмена молба от ищеца, след което съдът преценява дали е от неговата компетентност и дали е подадена своевременно. Ако съдът установи, че жалбата отговаря на необходимите изисквания, представя я на ответника, който в рамките на 1 мес. от получаването следва да обоснове защитата си. След това на ищеца се предоставя 1 мес. да подготви отговора си. Съгласно процедурата на ответника отново се дава 1 мес. за втори отговор.

Председателят на Съда по всяко време назначава съдия-докладчик, който като разгледа всички документи представя доклад пред Съда, за да може последният да реши дали делото ще се разглежда на пленарно заседание или от един от съставите му. Председателят определя датата на започване на устната процедура. На първото заседание страните излагат аргументите си, представят доказателства, отговарят на питания. На второто гледане генералният адвокат дава мнението си, което включва анализ на фактите и юрид. Аспекти, както и прави предложение за решаването на спора. Решенията се вземат с мнозинство от гласовете на членовете на Съда. Ако гласовете са по-равно, отпада гласът на най-младия съдия. Кворумът за вземане на решение е 7 гласа “за”. Решението се огласява на открито заседание. То е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдът има право да контролира дейността на институциите. Той осъществява контрол върху законосъобразността на актовете, приети от ЕП и от Съвета, Комисията. Съдът е компетентен да правораздава по спорове във връзка с обезщетения за вреди, по всеки спор между държавите членки, засягащ предмета на договора за ЕО и др. Съдът решава разнообразни по своето естество спорове и действа като:
- конституционен, когато е сезиран да отменя актове на Съвета и на Комисията;
- административен, когато отменя неправомерни актове на институциите;
- международен, когато решава спорове, свързани с прилагането на международните договори.

През 1989 г. в съответствие с ЕЕА се създава Първоинстанционен съд към Евр. съд с компетентност да решава определена категория дела на ФЛ, включително и служители в органите на ЕС. Видовете дела се определят от Съвета по предложение на Съда след консултации с ЕП. Правителствата на държавите членки по общо съгласие назначават членовете на Първоинст. съд. Съставът му е от 15 съдии, които се назначават за срок от 6 год. и се подменят или преназначават всеки 3 год. Не се включват генерални адвокати. Съдебната процедура включва процесуалния ред за разглеждане на делата, прилаган в Евр. съд. Решенията взети от Първоинст. съд не са окончателни и подлежат на обжалване пред Евр. съд. Жалбите се подават в двумесечен срок от съобщаване на решението.

10. Изпълнението на Европейското право и националните правни системи.

Съгласно установената практика прякото изпълнение на актовете на ЕС се осигурява, както от органите на ЕС, така и от органи на държавите членки, в зависимост от компетентността им в изпълнителната власт, съгласно принципите на субсидиарност и пропорционалност. Компетентните органи на държавите членки организират като цяло съгласно националната законодателство изпълнението на ПЕС с оглед постигане на целите на ЕС.

Привеждането в изпълнение на актовете на ЕС се осъществява пряко и непряко. Чрез процедурата на прякото привеждане в изпълнение, компетентните органи организират непосредственото приложение на нормите на първичното и вторичното право на територията на държавите членки. Те се ръководят от принципа за еднообразното прилагане на ПЕС в държавите членки. Държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят пълното прилагане и действие на нормите на ПЕС, от които произтичат задължения за тях. Те определят съдилищата и органите, които отговарят за прилагането на ПЕС, осигуряват координацията им, установяват подходящи адм. и съдебни процедури. Държавите членки имат определена автономия при избора на апарат и процедури за приложението на ПЕС, съгласно националната законодат. Прилагането на ПЕС налага държавите членки да внасят поправки в националната си законодат. или да приемат нови закони.

Държавите членки въвеждат нормите на ПЕС под специални форми:
а) закони;
б) нормативни актове със силата на закона, прието по силата на конкретни или общи правомощия от изпълнителната власт, изрично предвидени от конституцията или в съответствие с конституц. традиция и др.;
в) подзаконови нормативни актове.

Непрякото привеждане в изпълнение на нормите на ПЕС е свързано преди всичко с прилагането на актовете на институциите, които нямат директен ефект. Компетентните държавите органи предприемат мерките, необходими за трансформирането на техните норми в национални.

Съгласно правилото на директния ефект определени норми на правото на ЕС получават пряко действие в националните законодателства предоставяйки възможност на ФЛ и ЮЛ да придобиват субективни права и задължения. Директният ефект предоставя и защитава субективни права. Неговото прилагане е в зависимост от това, дали нормите на правото на ЕС са напълно ясни и точни, юридически перфектни и не искат за тяхното прилагане приемането на допълнителни нормативни актове. Директният ефект е изцяло приложим само по отношение на държавите членки, а по отношение на ФЛ и ЮЛ е приложим частично. Той не съдържа единни и общи разпоредби, а при него се разграничават разпоредби, отнасящи се до държавите членки - с вертикален пряк ефект, и разпоредби, отнасящи се до ФЛ и ЮЛ - с хоризонтален пряк ефект.

Общоприето е, че правото на ЕС има примат над националната законодателства на държавите членки на ЕС. Почти всички конституции на държавите членки съдържат разпоредби, засягащи примата на правото на ЕС над националната законодателства. Евр. съд е признал доктрината за примата за първи път през 1964г. в решението по делото “Коста срещу Енел”. Основното правило въплътено в доктрината е, че разпоредбите на правото на ЕО, имащи директен ефект, винаги имат примат над националната право на държавите членки. Приматът на правото на ЕС е правило, което се основава на учредителните договори, а не на националната законодателства на държавите членки. Всеки националната съд при разглеждане на дела в рамките на собствената му юрисдикция трябва да прилага правото на ЕС в неговата цялост и да не прилага разпоредби на националната законодателство, които му противоречат. В тази връзка Евр. съд е приел редица решения, които указват как националните съдилища да уреждат конфликтите, възникващи между правото на ЕС и националната законодателства.
Правото на ЕС има предимство, защото е специално право, което има първичен характер и е приоритетно по отношение на националната законодателства. То е прието като такова по силата на учредителните договори, посредством които държавите членки доброволно прехвърлят права и задължения от техните вътрешноправни системи към правната система на ЕС, като едновременно с това ограничават държавния си суверенитет.

Маастрихтският договор въвежда гражданство на ЕС, с което правата и задълженията надминават правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки. Напр. гражданите на ЕС придобиват правото да избират да избират и да бъдат избирани на територията на всяка държавите членка според постоянното местоживеене, в местни и европейски избори, ползват се с дипломатическата и консулската закрила на 15-те държавите членки на територията на трета държава и др. В Договора не се отменя обаче националната принадлежност на гражданите на ЕС към съответната държавите членка. На практика въпреки въведеното гражданство на ЕС държавите членки продължават посредством националните си законодателства да уреждат индивидуално въпросите, свързани с придобиването, освобождаването или загубването на съответното гражданство. Държавите членки на ЕС ще насочат усилията си към възприемане на унифицирани разпоредби на разработената в рамките на Съвета на Европа Европейска конвенция за гражданството, която е прието в Страсбург през 1997г. От анализа на разпоредбите в Конвенцията е видно, че бълг. законодателство не съдържа разпоредби относно уреждането на притежаването на двойно или повече гражданства от едно и също лице, но като цяло, с малки изключения бълг. законодателство отговаря на разпоредбите в Конвенцията.

На 16. 06. 1985 г. в селцето Шенген, в което се допират границите на Германия, Франция, Люксембург, тези 3 държави заедно с Холандия и Белгия сключват споразумение относно премахването на контрола по общите граници между тях. На 19.06.90 г. тези държави подписват конвенция за приложение на Шенгенското споразумение, което влиза в сила през 1995 г. за 7 държави - Португалия и Испания се присъединяват в последствие. През 1996 г. към конвенцията се присъединяват и Дания, Швеция и Финландия. С Норвегия и Исландия, които не са членки на ЕС се подписват договори за сътрудничество в обхвата на разпоредбите на Шенгенското споразумение.

Създадена е Шенгенска информационна система - SIS, която позволява на държавите да използват база данни на различни категории лица - осъдени, издирвани и др., както и определена информация - за откраднати коли, фалшиви документи и др. Проверяват се всички чужденци, които пресичат външните граници на Шенгенската област. Към конвенцията е приложен списък на държавите, чиито граждани задължително трябва да получат виза.

Повишава се сътрудничеството между полицейските ведомства на държавите членки в районите на вътрешните граници. Те си предоставят информация за криминална превенция, оказват си сътрудничество в борбата с наркотрафика и др. Амстердамският договор предвижда включването в на Шенгенското споразумение в единната институционна рамка, като в това отношение държавите-членки ще прилагат системата на по-тясно сътрудничество.

[Гост]

ЗАЩО ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ ИМА НУЖДА ОТ КОНСТИТУЦИЯ?

„Европейският съвет отбелязва, че на тази фаза не беше възможно междуправителствената конференция да постигне цялостно съгласие върху проект за конституционен договор. Необходимо е ирландското председателство да направи оценка на възможността за напредък на базата на консултации и да докладва на Европейския съвет през март.“


Това е текстът на съобщението, с което на 13 декември в Брюксел приключва междуправителствената конференция (МПК)1, открита на 4 октомври 2003 г. в Рим и имаща за цел одобряване на конституционния договор („Конституция“), приет от Конвента за бъдещето на Европа.

И преди случилото се в Брюксел на 13 декември 2003 г. имаше гласове, които силно критикуваха резултата от Конвента и отговаряйки положително на въпроса дали Европейският съюз (ЕС) има нужда от конституция, твърдяха, че усилието на Конвента предизвиква съжаление и че предложеният проект трябва да бъде „заведен“ в... кошчето за смет.2

Предстои – в дните и седмиците до март т.г., да се изчака и прецени възможността да се „съживи“ започналият през декември 2001 г.(Лакен) процес. И да се определи като поредния опит или като един неизбежен етап („движение на място или дори на заден ход“) в конституционното развитие на Европа. Във всеки случай е важно да се има предвид, че Лакен инициира един същностно различен подход в конституционното развитие на Европа. Декларацията от Лакен (15 декември 2001 г.) е акт на Европейския съвет3. Съгласно чл. 4 на ДЕС Европейският съвет се състои от държавните и/или правителствените ръководители на държавите-членки и председателя на Комисията. Те се подпомагат от министрите на външните работи на държавите-членки (и от един член на Комисията). Европейският съвет заседава поне два пъти годишно под председателството на ръководителя на държавата/правителството на държавата-членка, която упражнява председателството на Съвета.

Тя не се появява изведнъж и не е плод на случайно хрумване. По-коректно би било да се каже, че множеството от изречения, които изискват и всъщност действително завършват с въпросителен знак, отразяват едно натрупване на проблеми. Остава да видим дали участниците в Европейския съвет са били наясно за средствата за решаване на тези проблеми. Важно е да се подчертае тук следното:

Първо. Самата декларация от Лакен е предвидена от Междуправителствената конференция, която завършва с приемането на договора от Ница (декември 2000; МПК-2000). В Декларация за бъдещето на Съюза (¹23), приета от МПК- 2000, се призовава към задълбочен и разширен дебат за бъдещето на Европейския съюз и се възлага на бъдещия тогава Европейски съвет в Лакен да постигне съгласие върху декларация, съдържаща подходящи инициативи за продължаване на процеса. Изрично се посочват проблемните области, към които дебатът следва да се насочи: а) как да се установи и контролира по-прецизно разграничение на компетентностите между ЕС и държавите-членки, като се държи сметка за принципа на субсидиарността; б) статусът на Хартата за основните права на ЕС, прокламирана в Ница; в) опростяване на съществуващите договори с цел те да станат по-ясни и по-добре разбираеми, без да се променя значението им4; г) ролята на националните парламенти в европейската архитектура.

Второ. Декларацията от Лакен нарушава съществуващото дотогава табу и употребява думата конституция в един раздел, озаглавен „Към конституция за гражданите на Европа“. Говорейки за съществуващите четири договора и за необходимостта от опростяване и реорганизиране на съдържанието им с цел по-голяма прозрачност, но без то да бъде променяно, Европейският съвет поставя въпроса, дали това „упражнение“ не би могло да доведе – в дългосрочен план5 – до приемането на конституционен текст на Съюза и определя и някои основни характеристики на такава конституция: ценностите, които Съюзът отстоява, основните права и задължения на неговите граждани и отношенията между страните-членки и Съюза.

Може обаче сериозно да се твърди, че средството за намиране на отговор бе възможно най-убедителното. Учреденият от Лакен европейски Конвент е по своята конструкция и замисъл – а не по алюзията, която наименованието му създава с учредителните събрания на Франция и САЩ6 – един наистина решителен опит да се разчупи моделът на междуправителствените конференции. Както Европейският парламент (ЕП) отбелязва в своя резолюция по повод предстоящата тогава МПК7, „качеството на работата на Конвента върху подготовката на проект за конституция и реформа на договорите напълно доказва правотата на решението на Европейския съвет от Лакен да се отклони от междуправителствения метод чрез възприемане на предложението за създаване на конституционен Конвент; резултатите от Конвента, в който представители на ЕП и на националните парламенти играят централна роля, показват, че откритите дискусии в него са далеч по-успешни от метода, следван досега от междуправителствените конференции, провеждани при закрити врата“. По думите на председателя на Конвента от неговото встъпително слово при откриването на Конвента, описвайки МПК и проблемите, свързани с тях: “...[те] са арена за дипломатически преговори между държавите-членки, на която всяка страна се стреми да максимизира своите придобивки, без да държи сметка за цялостната картина“.

Впрочем, свикването на Конвента е с цел „да се проправи пътят към следващата междуправителствена конференция, колкото е възможно по-широко и открито“. Конвентът е съставен от представители на основните страни, ангажирани в дебата за бъдещето на Съюза: 15 представители на държавните и/или правителствените ръководители (по един от всяка държава-членка, т.е. т.нар.правителствени представители), 30 представители на националните парламенти (по двата от всяка държава-членка), 16 членове на Европейския парламент и двама представители на Европейската комисия. Съставът включва на общо основание и представители на страните-кандидатки включително България, Румъния и Турция (по един правителствен представител и по двама членове на националните парламенти), като им дава възможност да се включат пълноценно в разискванията на Конвента, без да са в състояние да попречат на постигането на консенсус. В самата декларация от Лакен Европейският съвет определя г-н Валери Жискар Д`Естен, бивш президент на Франция, за председател на Конвента, и г-н Дж. Амато и г-н Ж. Л. Деан, бивши министър-председатели съответно на Италия и Белгия, за заместник-председатели.

Конвентът заседава от края на февруари 2002 г. до юни-юли 2003 г. След около 26 пленарни заседания и заседания на единадесетте работни групи Конвентът приема проект за договор, създаващ конституция за Европа.

Проектът се състои от четири части. Първата е същинската конституционна част и включва определение и цели на ЕС, установява неговата юридическа правосубектност, определя сферите на изключителна и споделена (с държавите-членки) компетентност, урежда институционалната рамка на Съюза и видовете юридически актове („инструменти“) и т.н.

Част втора възпроизвежда изцяло съдържанието на Хартата за основните права на Европейския съюз. Става дума за документ, който съставлява най-пълния досега и най-модерния каталог на основните права, които Европейският съюз зачита. Изготвена по инициатива на Европейския съвет от Кьолн (3-4 юни 1999 г.)8, хартата е тържествено прокламирана от името на Европейския парламент, Съвета и комисията през декември 2000 г. в Ница. В декларацията от Лакен, в която въпросът за основните права и задължения на гражданите на ЕС е посочен като възможен предмет на бъдещия конституционен текст, е изтъкнато, „че трябва също така да се помисли дали Хартата на основните права да се включи в основния договор.“

В третата част са уредени дейностите („политиките“) и функциите на Съюза. Тази част в най-голяма степен възпроизвежда – като го „пренарежда“ редакционно – съдържанието на досегашните договори.

Четвъртата част съдържа, подобно на всеки такъв документ, общи (преходни и заключителни) разпоредби.

Проектът е представен на заседанието на Европейския съвет в Солун (19 и 20 юни 2003 г.). Европейският съвет оценява проекта като историческа стъпка в посока на постигане целите на европейската интеграция, каквито са приближаването на Съюза до неговите граждани, засилване на демократичния му характер, увеличаване на капацитета му за взимане на решения, особено след неговото разширяване, засилване способността на Съюза да действа като единен и последователен субект в системата на международните отношения и да се справя ефективно с предизвикателствата, които глобализацията и взаимната зависимост създават.

Освен това Европейският съвет приема, че текстът на проекта за конституционен договор е добра база за начало на междуправителствената конференция и приканва бъдещото тогава италианско председателство да инициира през юли споменатата процедура по чл.48 от ДЕС с цел свикване на конференцията през октомври. Идеята е МПК да приключи своята работа възможно най-бързо и да постигне съгласие върху конституционния договор своевременно с цел той да бъде доведен до знанието на гражданите на Европа преди изборите за Европейски парламент през юни 2004 г.

Както вече знаем, на този етап МПК приключи със съобщението, възпроизведено в началото на настоящото изложение.


* * *

Впрочем, когато става дума за „процес“, започнал в Лакен (с направената вече уговорка, че Лакен формализира и институционализира процеса, но не от Лакен този процес е иницииран), това наистина може да изглежда подвеждащо. Поставеният в заглавието въпрос не е случаен. Той може да бъде и е задаван в различни варианти, които, общо взето, звучат така: „Нуждае ли се Европа от конституция? Има ли Европейският съюз конституция? А нуждае ли се от такава? Защо Европейският съюз има нужда от конституция и т.н.

Досегашното развитие на дебата дава – особено в неговия академичен формат – недвусмислен отговор и той звучи така: „Европейският съюз(ЕС) вече има конституция.“ Редица анализатори поддържат, че почти непрекъснатият процес на приемане на договори или на промени в договорите може да бъде схващан и като конституционен, т.е. като процес на създаване на конституция.

В този контекст от значение е въпросът, какво разбираме под конституция и защо въобще е важен този въпрос. Вече не е спорно, че основополагащите договори на Съюза отдавна са надхвърлили характера и значението на класически международни договори.9 Без да е уместно тук да се опитваме да определяме характера на ЕС като политическо образувание, ясно е, че тази своеобразна форма на политическа организация не бива непременно да бъде сравнявана с характеристиките на националната държава или на известните ни форми на обединения от държави. Ясно е също така, както се посочи, че договорите съдържат някои важни елементи на това, което най-общо се определя като „конституция“. Това, че някаква конституционна структура съществува, дава основание и за твърдението, че проблемът на ЕС не е, че има конституционализъм без конституция, а че има конституция без конституционализъм. Дефицитът е следователно повече на легитимност, а не на легалност.

Запълването на този дефицит е част от проблема, който декларацията от Лакен поставя. Това, което характеризира настоящия етап и определя нашия основателен интерес към процеса на „правенето“ на европейска конституция, е преди всичко драматичният обрат, който придоби процеса заради неспособността на МПК да приеме един общоприемлив текст.

Такъв текст бе изработен в периода

от Лакен (декември 2001г.) до Брюксел (декември 2003г.)

Тъй като Лакен е предградие на Брюксел, фактическо придвижване (в смисъл на движение напред) на практика няма. Логически е лесно да се направи и изводът, че всъщност няма и напредък.

Този извод би бил неправилен.


* * *

Редица положения, съдържащи се в предложения от Конвента текст, обаче, отразяват, от една страна, досегашното конституционно развитие и, от друга страна, представляват решителна стъпка напред. Преобладават оценките, които ги определят като положителни... Тук могат да бъдат включени:


Опростяване на гласуването с квалифицирано мнозинство по начин, отразяващ населението на дадена страна10.


Гласуването, т.е. приемането на решения с квалифицирано мнозинство, е напоследък най-често използваният способ за гласуване в Съвета на министрите. С него наблюдателите свързват ускоряването на процеса на взимане на решения, което е и очевидно, доколкото другият способ е този на единодушието. Установеното по силата на договора от Ница правило на тройното мнозинство включва и система на „претегляне“ на гласовете на членовете на Съвета (чл.205, ал.2 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО).11

Общото правило за квалифицираното мнозинство, което проектът за конституция, предложен от Конвента, предвижда (чл.²-24, ал.1), изграден върху принципа на т.нар. двойно мнозинство – мнозинство на държавите-членки, съставляващи поне 3/5 от населението на Съюза.


Разширяване на гласуването с квалифицирано мнозинство (т.е. не с единодушие) в Съвета на министрите


В това отношение се посочва, че капацитетът на Съвета на министрите да взима решения, е увеличен, тъй като методът на взимане на решения чрез квалифицирано мнозинство е разпрострян върху 40 нови области.12


Придаването на единна правосубектност на ЕС


Предвижда се да се премахне сегашното съществуване на два отделни субекта – Европейска общност и Европейски съюз, и създаването на един-единствен субект – Европейски съюз, който е юридическо лице. Това би позволило на Съюза да членува в международни организации.


Опростяването на договорите и излагането (на съдържанието) им в един документ


С обединяването на договорите в единен текст чрез създаването на единен договор от конституционен тип се елиминира и досегашната стълбова структура на ЕС.13


Инкорпорирането на Хартата на основните права


Както вече се отбеляза, решението за придаване на конституционен статус и правнозадължителна сила на Хартата за основните права на Европейския съюз е една от най-важните стъпки напред – постижение, станало възможно именно благодарение на това, че Конвентът за бъдещето на Европа категорично подкрепи идеята за инкорпорирането на хартата чрез превръщане на съдържанието й в част от конституционния текст. Нещо повече, по препоръка на Конвента в текста на проекта залегна и положение, което дава пълномощия на Европейския съюз да се присъедини към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (Страсбург).


Рационализиране на комисията


Можеше да се очаква именно новите положения, свързани със състава и функционирането на комисията, да предизвикат най-много спорове, които да осуетят постигането на съгласие. Сега действа правилото, според което комисията, която се състои от 20 членове, трябва да включва поне един член от всяка държава-членка, но не повече от двама членове могат да имат едно и също гражданство (чл.2131, ДЕО). Според проекта „колегията“ включва председателя, бъдещия външен министър на ЕС (който е и заместник-председател) и 13 „членове на Европейската комисия („европейски комисари“), избрани на принципа на справедливото редуване между държавите-членки – чл.²-25(3).Освен това председателят на комисията може да назначава членове на комисията без право на глас, представляващи всички останали държави-членки. Освен изоставяне на правилото „една държава-членка – един член на „комисията“, в проекта за конституция е направен опит да се засилят едновременно и ролята на Европейския парламент, и фигурата на председателя на Европейската комисия чрез избирането на последния от ЕП с мнозинство от членовете му по предложение на Европейския съвет, прието с квалифицирано мнозинство и след взимане предвид резултатите от изборите ма ЕП.


- Засилване ролята на Европейския парламент (особено вследствие разширяване на процедурата на „съвместно решение“ и включване на ЕП в процедурата по приемане на бюджета на ЕС)


- Засилване ролята на националните парламенти


Конвентът приема отделен протокол и за ЕС. Отделно за националните парламенти е предвидена роля в Протокола за прилагане на принципите на субсидиарността и пропорционалността14. Приложението на тези принципи е част от фундаменталния въпрос за


- Разпределението на компетентности между ЕС и държавите-членки


Тъй като този въпрос представлява всъщност средоточие на конфликт между различните визии за същността на Съюза и за взаимоотношенията му с държавите-членки, както и за бъдещето на европейската интеграция, трябва да се подчертае, че проектът се стреми да е максимално ясен. Изтъкнато е, че границите на компетентностите на Съюза се определят от принципа на възлагането: компетентности, които не са предоставени на Съюза – чрез конституцията – остават такива на държавите-членки. Определени са и сферите на изключителните компетентности (на ЕС), на тези, които се упражняват съвместно с държавите-членки („споделени“), както и областите, в които ЕС осъществява координация (икономическа политика и политика на заетост) или предприема действия на оказване на подкрепа, координация или допълнителни действия.

Един съществено нов момент е идеята за председател на Европейския съвет. Понастоящем председателството на Европейския съвет се“ротира“ между държавите-членки на всеки шест месеца. Вместо това редуване се препоръчва създаването на постоянен председател на Европейския съвет, който се избира от самия Европейски съвет с квалифицирано мнозинство за срок от две години и половина. И ръководи и направлява работата му, гарантира добрата подготовка на заседанията и приемствеността в дейността, полага усилия за укрепване на съгласуваността, последователността и консенсуса в Европейския съвет.

Този списък може да бъде разширяван или стесняван. Извън него остават редица други нови положения: опростяването на инструментите и процедурите, намаляване броя на форматите на Съвета на министрите, откритост на заседанията на Съвета, когато той упражнява законодателни функции, идеята за създаване на европейски външен министър, прогресът, постигнат по отношение създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие (с възможност за прилагане на общностния метод в тази ключова сфера), новите разпоредби относно общата външна политика и политика на сигурност, разпоредбите относно общата отбрана, които предвиждат и възможност за структурно сътрудничество в тази област между страни-членки, които имат желание и възможности за това и т.н.


* * *

Тук е мястото да се кажат няколко думи за това как ПЕС (Партията на европейските социалисти) гледа на проекта, предложен от Конвента.

Представена на равнище заместник-председател в президиума на Конвента (Дж.Амато), ПЕС е не само един „компонент“ на Конвента чрез участниците, които принадлежат към семейството на социалистите, но и един активен „субект“ на дискусията за бъдещето на Европа. Оценката, която те дават на крайния „продукт“ на Европейския конвент, отразява задоволството от този продукт. То е обусловено, най-напред, от самия метод на дискусията (чрез това своеобразно съвещателно тяло, наречено Конвент), оказал се, както предварително е било очаквано и желано, по-демократичен в сравнение с традиционен преговорен подход на между-правителствените конференции – и от гледна точка на откритостта на дискусията и съдържанието на разискванията, и с оглед на предоставената възможност на структури на гражданското общество да участват и да реализират собствен принос към дискусията.

От гледна точка на същността на проекта удовлетворението произтича преди всичко от съдържанието на онези текстове, в които са формулирани ценностите и целите на Съюза, както и от някои от разрешенията относно институциите и дейностите („политиките“) на Съюза. Счита се, че определено социалистически отпечатък имат редица нови положения относно ценностите и целите (съответно чл. 2 и чл.3 от проекта): равенството е една от основните ценности и е поставено на една плоскост със свободата, демокрацията и върховенството на закона; утвърждаването на мира е поставено на първо място сред целите; като цел остава конкурентният пазар, но в рамките на социалната пазарна икономика; изискването за пълна заетост замества обичайното „високо равнище на заетост“; равенството между мъжете и жените, правата на децата и борбата срещу социалното изключване допълват списъка на „вътрешните“ цели на Съюза.

Социалистите имат основания да посочат и претендират, че техният първоначален документ („Приоритети за Европа“) е повлиял и е отразен и в целите, които определят Европа като глобален фактор („играч“), който схваща понятието за сигурност не самоцелно, а в контекста на изкореняване на бедността, зачитане на човешките права, свободната и честна търговия, устойчивото развитие на планетата и строгото спазване на международното право и на Хартата на ООН. Съгласно тази визия целта е превръщане на света не само в по-сигурно, но и в по-добро място.

Социалистите отчитат като много важно опростяването на юридическите инструменти на Съюза, улеснения и увеличен достъп до документите, публичността на законодателната дейност – все стъпки към повече прозрачност и повече отчетност (отговорност), които са добри за демокрацията и поради това добри и за социалистите.

В областта на дейностите („политиките“) на Съюза се изтъкват заявените приоритети и се отбелязва, че някои (три) от тях са отразени в проекта за конституция, макар и в недостатъчна (според част от участниците) степен. Посочва се стремежът за постигане на по-голяма степен на защита на специфичните характеристики и цели на т.нар. обществени услуги (услуги от обществен интерес). Отбелязва се, че в самата дискусия между участниците в Конвента, които принадлежат към фамилията на ПЕС, се е наложило мнението, според което вижданията на социалистите не са пречка за приватизация в разглежданите области, когато такава е възможна, нито за конкуренция, когато услуги от общ интерес могат да бъдат предоставяни от конкуриращи се доставчици. Остава валидно обаче положението, че независимо от въпроса за собствеността и за режима (на конкуренция или не), обществената услуга трябва да се различава от обикновената пазарна дейност, за да се запази възможността за достъп до нея, включително и за достъпност на цените, на всички и да се гарантира, че услугата ще продължи да бъде доставяна. В този смисъл е и предложението на социалистите, възприето в окончателния текст, за създаване на юридическа основа за приемане на европейски закон, който да установи тези общи условия за целия Съюз.

Специално отношение ПЕС изразява във връзка с приетия текст на чл.² – 14 (Координация на икономическата политика и политика в областта на заетостта), като се изразява съжаление, че координирането на социалната политика не е поставено на еднаква плоскост с това на икономическата и двата вида политика не са адекватно координирани помежду им. С акцент върху социалната област е и отношението към балансирания бюджет.


* * *

Както бе отбелязано в началото, критиците на процеса от Лакен заговориха за конституционен провал още преди декември 2003 г. Нещо повече, отива се дори дотам да се твърди, че от самото начало дейността на Конвента е била белязана от неяснота и неопределеност, тъй като мандатът е зададен неправилно. В това отношение се поддържа, че декларацията от Лакен некоректно свързва проблемите, които произтичат от разширяването, с необходимостта от конституционна реформа на Съюза и че смесва необходимостта от ре конституиране (или по-скоро „реконструиране“) на сегашния Съюз с конституирането на нов.

Че някои от предложенията носят отпечатъка на двусмисленост, най-добре личи от идеята за въвеждане на фигурата на председател на Европейския съвет, която е еднакво неприемлива и за „федералистите“(които се страхуват за ролята на председателя на Европейската комисия), и за малките държави-членки, които по престижни съображения държат да имат възможност да са начело на ЕС за шест месеца, а в категориите на реалната политика се опасяват, че този пост ще засили влиянието на доминирания от големите страни Европейски съвет.

Ясно е също така, че от проекта, изглежда, са еднакво недоволни и привържениците на ускоряване, задълбочаване и разширяване на европейската интеграция (т.нар. федералисти), и явните противници на този проект, които продължават да искат ЕС да изглежда една зона за свободна търговия.

Ако е възможно да бъдат в еднаква степен удовлетворени изискванията за превръщане на Съюза в по-демократичен и ефективен, ясно е, че това трудно ще стане наведнъж.

Ето защо в заключение може да се каже, че проблемите, идентифицирани в декларацията от Лакен, продължават да се нуждаят от разрешение и че основният текст остава предложеният от Конвента. Не всички желания и предложения по линия на повече демокрация, прозрачност и ефективност на ЕС са удовлетворени. Независимо от това, да се поддържа, че важните компромиси, постигнати от Конвента, трябва да бъдат отворени за нова дискусия, би означавало да се изложи на опасност постигнатият от Конвента напредък в поставянето на Съюза върху по-ефективна и демократична конституционна основа и да се събори самата идея за конституционен напредък чрез използването на метода на Конвента.

Разочарованието от неуспех на този етап от МПК не помага да се даде отговор на въпроса какво е ЕС и какви са конституционните му (и не само конститу-ционните) перспективи.

За страни като нашата застоят в интеграционните процеси може да се отрази и на хода на присъединяването ни. Все още е възможно това да бъде договорът, който България ще подпише при присъединяването си. В интерес на страната ни е да се излезе от задънената улица, в която е изпаднал процесът на приемане на конституция, за да се присъедини тя към един демократичен и ефективен (а както става все по-съществено – и споен) Европейски съюз. А за това му е необходима конституция.




Бележки:

1 Съгласно чл.48 от сега действащия Договор за Европейски съюз (ДЕС) това е конференция на представители на правителствата на държавите-членки на ЕС, която по общо съгласие приема поправки на договорите, върху които е основан Съюзът. В своя формат „на високо равнище“ междуправителствената конференция е това (т.е. форумът или „органът“), с което напоследък свързваме договорите от Маастрихт, Амстердам и Ница.

2 Сп. Economist, 19 юни 2003 г.

3 Съгласно чл. 4 на ДЕС Европейският съвет се състои от държавните и/или правителствените ръководители на държавите-членки и председателя на Комисията. Те се подпомагат от министрите на външните работи на държавите-членки (и от един член на Комисията). Европейският съвет заседава поне два пъти годишно под председателството на ръководителя на държавата/правителството на държавата-членка, която упражнява председателството на Съвета.

Европейският съвет е „органът“ (кавичките тук изразяват условността на понятието орган, доколкото става дума за едно изцяло политическо „тяло“), който предоставя необходимите за развитието на Съюза импулси и определя неговите основни политически направления („ръководни насоки“) – чл.4, ал.1, ДЕС.

4 Става дума за консолидираните Договор за Европейски съюз (ДЕС) и Договор за създаване на Европейската общност (ДЕО), които в сегашния им вид са резултат на договорите от Маастрихт (1992 г.), Амстердам (1997 г.) и Ница (2000 г.).

5 Израз, на който сега, както изглежда, трябва да обърнем повече внимание.

6 Различните опити Конвентът да бъде дефиниран не непременно и не винаги включват понятието „конституционен“, въпреки че понятието се използва, включително и в документи на институции на ЕС. Независимо от това алюзиите с Филаделфийския конгрес се правят нерядко, въпреки че на български език наименованието на това своеобразно „съвещателно тяло“ – Сonvention (и на английски, и на френски език) – се свързва повече или поне събужда асоциации с френското учредително събрание (20 септември 1792 – 26 октомври 1795 г.), очевидно в неговия якобински период, тъй като става дума за висшия законодателен и изпълнителен орган на първата френска република (Конвент). Председателят на Конвента В.Жискар Д‘Естен в една своя статия във френския Le Monde (юли 2002 г.) не устоява на изкушението да сравни гледката, която се открива от председателското му място в залата на Европейския парламент в Брюксел, в която се провеждат заседанията на Конвента, със спектакъла, разиграл се от май до септември 1787 г. в залата на независимостта във Филаделфия.

7 Еuropean Constitution and IGC(11047/2003 – C5-0340/2003/0902(CNS)) от 24 септември 2003 г.

8 Тук е важно да бъде отбелязан прецедентът, създаден от Европейския съвет в Кьолн, последван от този в Тампере (15 – 16 октомври 1999 г.), натоварил с изработването на проект за харта едно „тяло“, самоназовало се впоследствие „Конвент“. Следвайки този, макар и ограничен опит, изглежда, е станал причина използването на Конвента да се съпоставя и сравнява с традиционния метод на изменение на договорите чрез междуправителствени конференции.

9 В това отношение Съдът на европейските общности се е произнасял в смисъл, че договорите съставляват конституционна харта, субекти на която са не само държавите-членки, но и техните граждани.

10 Което се оказва препъникамъкът на МПК.

11 Именно по силата на тази система гласовете на представителите на Испания и Полша в Съвета са претеглени на по 27 и с цел запазване на това положение двете страни не одобриха проекта за конституция.

В декларация, прикрепена към Протокола за представянето на гражданите в Европейския парламент и за тежестта на гласовете в Европейския съвет и в Съвета на министрите, е посочено, че „... тежестта на гласовете на Румъния и България в Европейския съвет и в Съвета на министрите ще бъде съответно 14 и 10 до 1 ноември 2009. При всяко присъединяване праговата стойност (от посочения протокол) ще се определя от Съвета на министрите.

12 Както обаче председателят на комисията Р. Проди отбелязва в реч пред ЕП
(3 септември 2003 г.), проектът за конституция все още изисква единодушие в повече от 50 сектора, включително в някои ключови области от дейността на Съюза.

13 Както е известно, в сегашната структура на Съюза освен чисто „общностния“ стълб са обособени – като самостоятелни стълбове – общата политика в областта на външните отношения и сигурността (дял V от ДЕС) , както и полицейско и правосъдно сътрудничество по наказателни дела (дял V² от ДЕС). Независимо от премахването на стълбовата структура обаче известна специфика в уредбата на тези две области се запазва (вж.дял V, глава ²² от Част ² – Специални клаузи).

14 Принципът на субсидиарността е сега предвиден в чл. 5, ал.2 ДЕО: „В областите, които не са от изключителната й компетентност, Общността действа съгласно принципа на субсидиарността само ако и доколкото не е възможно да се постигнат целите на взетите под внимание мерки в достатъчна степен на ниво държави-членки и поради това с оглед на своя обхват или действие могат да се постигнат по-ефективно на ниво Общност.“

[Гост]

ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ - СТЪПКА НАПРЕД И СТЪПКА ВСТРАНИ ПО ПЪТЯ НА ЕВРОПА

Петдесет години след началото на процеса на европейска интеграция Европейският съюз има своята първа конституция. Като всичко друго в развитието на обединена Европа, новата европейска конституция не е конституция в класическияс смисъл на думата. Тя има своята особеност и уникалност, защото носи характеристиките на международен договор, но урежда отношения и въпроси, които поначало са предмет на конституционна уредба. Оттук идва и специфичното й наименование - Договор, уреждащ Конституция на Европа.

До този краен резултат не се стигна лесно. Работата по оформянето на окончателния проект беше дълга и трудна. Тя започна в Европейския конвент, съставен от представители на държавите-членки, Европейската комисия, Европейския парламент, но също така и на страните-кандидатки. Конвентът заседаваше от февруари 2002 г. до юли 2003 г. под председателството на бившия френски президент Валери Жискар Д’Естен и разработи проект, който даваше съществени подобрения за постигане на по-прозрачен и опростен институционален механизъм, на повече демократичност в процеса на вземане на решения и осигуряване на повече ефективност и динамика в действието на Съюза.

Следващият етап на приемане на Европейската конституция беше нейното обсъждане от междуправителствената конференция, съставена от представители на държавите-членки. Както се очакваше, като форма на междудържавни отношения, МПК доведе до пазарене и договорки, изхождащи от различните национални интереси, а не от необходимостта да бъде ефективно уредено европейското обединение в неговата цялост. Така се получи отстъпление от някои важни нововъведения, които предвиждаше разработеният от Конвента проект.

Кулминация на сблъсъка на интересите на отделните държави беше Европейският съвет в Брюксел на 12 и 13 декември 2003 г., на който приемането на Европейската конституция беше блокирано поради невъзможността да се постигне консенсус по два ключови въпроса - разпределението на гласовете при вземане на решение в Съвета на министрите и относно числения състав на Европейската комисия.

Основна заслуга за изхода от тази задънена улица има ирландското председателство, което пое Съюза от 1 януари 2004 г. То постигна възобновяване на диалога, проведе множество двустранни срещи за изглаждане на противоречията и за постигане на компромис между непримиримите позиции на различните лагери, които се сблъскаха в Брюксел през декември 2003 г. На 17 и 18 юни 2004 г. държавните и правителствените ръководители на страните-членки на ЕС постигнаха съгласие за окончателната редакция на конституционния текст.

Оценките за постигнатото са противоречиви. Редица поддръжници на федерална Европа оценяват резултата като незадоволителен и издигащ нови прегради пред еволюцията на европейския интеграционен модел. Други, които имат разбирането за Европа като общо икономическо пространство, а не като наднационално политическо обединение, смятат, че конституцията отива дори твърде далеч. Затова въпросът какъв реален напредък стои зад заглавието “Договор, уреждащ Конституция на Европа” е наистина важен.

В общ план компромисът, до който достигна междуправителствената конференция, има някои слабости, сравнявайки с проекта на Конвента. От друга страна обаче конституционният договор дава решения на повечето от проблемите, които останаха след Договора от Ница. Основните достойнства на новата Европейска конституция могат да се резюмират в три посоки:

Консолидиране на публичната власт и утвърждване на политическата същност на европейската интеграционна конструкция;

Засилване на прозрачността и демократичността в институционалната структура и действията на ЕС;

Разширяване на перспективите за развитие на Съюза, за ефективно и целенасочено действие в основните направления на европейска политика.

Какво показва по-задълбоченият анализ на конституционния договор?

В резултат на новата конституционна уредба Европейският съюз ще стане по-прозрачен, достъпен и разбираем за гражданите. Какво предвижда конституцията:

• Единен конституционен акт вместо досегашния огромен по обем пакет договори, приеман в продължение на близо 50 години, които понякога затрудняваха дори специалистите в европейската тематика;

• Придаване на единна правосубектност на Европейския съюз, вместо досегашния модел на липса на субектност на Съюза и ползване на юридическото лице на Европейската общност;

• Категоризиране на компетенциите в Съюза. Така се оформят три кръга правомощия. Изключителни правомощия на ЕС - те са в сфери, в които Съюзът е единствено оправомощен да регулира отношенията и да води обща политика (такива са митническият съюз, конкуренция и общ пазар, валутен съюз, обща търговска политика). Втората основна категория са споделените правомощия на ЕС. Те касаят регулиране на отношения и политика по отношение на сфери, в които Съюзът може да допълва това, което държавите-членки правят и така да развива обща политика (например социална политика, икономическо, социално и териториално сближаване, земеделие и риболов, околна среда, защита на потребителите, транспорт, енергетика, правосъдие и вътрешни работи, обществено здраве, научни изследвания и технологии и др.) Към тази категория правомощия се числят и компетенциите на ЕС в областта на външните отношения, сигурността и отбраната, също както и координацията на политиката за икономическо развитие и заетост. Третата група правомощия на ЕС са т.нар. поддържащи правомощия. Те се отнасят до сфери, в които Съюзът само координира или създава условия, в които държавите-членки осъществяват самостоятелна политика (като здравеопзаването, културата, туризма, образованието, младежката политика, гражданската защита).

• Инкорпориране на Хартата на основните права като неразделна част от Конституцията на Европейския съюз.

• Опростяване на средствата за действие на Съюза. Занапред нормативните актове на ЕС ще бъдат европейски закони (съотвестващи на досегашните регламенти) и рамкови европейски закони (досегашните директиви). Ненормативните актове ще бъдат европейските регламенти, европейските решения, становища и препоръки.

Същевременно новият конституционен акт се характеризира и с някои слабости, що се отнася до прозрачността:

• Нито Конвентът, нито междуправителствената конференция успяха да достигнат до един концентриран и изчистен конституционен текст. Макар и единен акт, новата Европейска конституция е най-обемният и сложен конституционен текст, създаван някога;

• Редица ключови въпроси, като ролята на националните парламенти, принципите на пропорционалност или субсидиарност, са уредени в допълнителни протоколи към основния конституционен текст;

• Въпреки че в първата част на конституцията има норми относно разделението на компетенциите в Съюза, ясна картина кой какво точно прави в Европейския съюз може да се получи едва след като бъде разгледана третата част на конституционния договор, която урежда отделните направления на политика;

• Като цяло институционалната структура на ЕС остава доста комплицирана, като Съветът на министрите продължава да играе ролята както на орган с нормотворчески функции, така и на орган по изпълнение политиката на Съюза.

По отношение на втората основна цел, с която се свързваше приемането на нов конституционен акт - преодоляване на демократичния дефицит в ЕС - също са налице сериозни постижения.

• Съществено нараства тежестта на Европейския парламент в законодателния процес. Двойно се увеличават случаите, в които европейското законодателство се приема по реда на съвместно вземане на решения между праламента и Съвета на министрите. Всъщност този ред се утвърждава като основна законодателна процедура;

• Разширяват се и правомощията на Европейския парламент по отношение бюджета на Европейския съюз. Занапред парламентът ще бъде равнопоставен на Съвета в бюджетната процедура и държавите-членки няма да имат последна дума относно разходната част на бюджета;

• Предвижда се възможност за гражданска инициатива в законодателния процес. Според разпоредбите на новата Европейска конституция - един милион граждани от значителен брой държави-членки, могат да изискат от Европейската комисия да направи предложение за нормотворчески акт, който те намират за необходим;

• Предвиден е и т.нар. механизъм за ранно предупреждение - по този ред националните парламенти могат да реагират на предложения на комисията, противоречащи на принципа на субсидиарността. Ако една трета от националните парламенти приемат становище, че дадено предложение на комисията нарушава принципа на субсидиарността, то тя следва да преразгледа решението си.

За съжаление беше пропусната възможността новият конституционен акт да засили демократичното начало в ЕС по отношение на един ключов въпрос - формирането на Европейската комисия. То остана зависимо в по-голяма степен от волята и договореностите между държавите-членки, отколкото от волята на европейските граждани, изразена чрез изборите за Европейски парламент. И занапред предложението за председател на Европейската комисия ще се определя от държавните и правителствените ръководители на страните-членки, а окончателното решение за състава на комисията ще се приема с квалифицирано мнозинство от Европейския съвет. Ако формирането на комисията беше предоставено като прерогатив на Европейския парламент, новата конституция щеше да представлява много по-голяма крачка към изграждането на същинска европейска демокрация.

Що се отнася до постигането на ефективност в управлението на Съюза и до перспективите за неговото развитие, новата конституция несъмнено дава по-добри разрешения от Договора от Ница, но по-малко от това, което предвиждаше проектът на Конвента.

• Въвеждането на нова система на гласуване в Съвета на министрите има определящо значение в тази посока. От 1 ноември 2009 г. решенията в Съвета ще се вземат с т.нар. двойно мнозинство – 55% от държавите-членки и 65 % от населението на ЕС. Същевременно е предвидено, че за да бъде блокирано едно решение, против него трябва да гласуват не по-малко от четири държави, т.е. едно решение може да бъде блокирано, ако против него гласуват четири или повече държави, който имат повече от 35 % от населението на Съюза.

• Разширяването на приложното поле на гласуването с мнозинство за сметка на единодушиет също е гаранция за ефективност и динамика в развитието на ЕС.

• Друга стъпка напред по отношение гарантиране на ефективност в институционалната система на ЕС е създаването на институцията Председател на Европейския съвет. Председателят на Съвета ще се избира от държавните и правителствените ръководители за срок от две и половина години. Той ще ръководи заседанията на Европейския съвет и ще представлява Съюза в официални отношения. Така по същество се създава нов тип стабилно и продължително във времето лидерство в политиката на Съюза.

• Друго положително нововъведение е длъжността министър на външните работи на ЕС, която обединява досегашните длъжности на комисар по външните отношения и на висшия представител по външната политика и сигурността на ЕС. Това решение несъмнено носи напредък по отношение изграждането на обща европейска политика в сферата на външните работи и сигурността.

• Добро решение е също предвиденото ограничаване броя на членовете на Европейската комисия, считано от 2014 г. Като правило се установява, че общата численост на комисарите ще е равна на 2/3 от броя на държавите-членки. Държавите-членки ще заемат местата в комисията на равнопоставен ротационен принцип.

• Засилена е и позицията на председателя на Европейската комисия. Занапред той, а не държавите-членки ще има тежката дума при разпределение на ресорите в комисията. Председателят ще има право да изисква подаване на оставка от отделни членове на Европейската комисия.

• Следва да бъде оценено положително и премахването на структурата на “трите стълба” на ЕС и разделението на политиката на Съюза на обща и междуправителствена. В резултат на това занапред политиката в областта на правосъдеието и вътрешните работи и политиката в областта на външните отношения и сигурността няма да бъдат повече форма на междуправителствено сътрудничество, а същинска общностна политика.

• Предвиден е по-добър ред за т.нар. засилено сътрудничество, установено с договорите от Амстердам и Ница. Механизмът за предпримане на по-решителни стъпки на интеграция в определена сфера от отделни държави-членки е улеснен. Определени допълнителни правила остават в сферата на външите отношения и сигурността и в сферата на отбраната.

• Положителни нововъведения се наблюдават и в уредбата на европейската политика за сигурност и отбрана. Конституцията предвижда “близко сътрудничество” в областта на отбраната. Изрично е предвидено, че в случай на нападение срещу една държава-членка, всички останали са задължени да й окажат подкрепа. Уреден е и механизъм за “постоянно структурирано взаимодействие” в областта на отбраната между тези държави-членки, които имат необходимата воля и капацитет за това. Решението за “постоянно структурирано взаимодействие” се приема с квалифицирано мнозинство;

• Добрър механизъм по посока ефективност в процеса на вземане на решения и динамично развитие на интеграционните процеси е предвидената “клауза на въртележката”. Тя позволява Европейският съвет да въвежда процедура на гласуване с мнозинство по отношение на дадени сфери на обща политика, за които в началната си редакция конституцията изисква единодушие. По същия начин Европейският съвет може да въвежда обща нормотворческа процедура (съвместно вземане на решение между Съвета на министрите и Европейския парламент), за уредба на отношения, за който конституцията предвижда специална нормотворческа процедура.

• Приетият конституционен договор обаче се характеризира и с някои недостатъци, отнасящи се до ефективността на управление и перспективите за развитие:

• Проектът на Конвента, предвиждащ по-надеждна процедура за приемане на решения от Съвета на министрите. В него беше заложено мнозинство от 50% от държавите и 60% от населението;

• Приемането на решения с единодушие се запазва в няколко сфери, които имат огромно значение за развитието на Европейския съюз. Такива са хармонизирането на данъчната политика, социалната политика, някои направления на политика за опазване на околната среда, многогодишната бюджетна рамка и почти изцяло - ОПОВОС.

• Не са достатъчно ясно разграничени ролите на председателя на Европейския съвет, министъра на външните работи и председателя на Европейската комисия в сферата на външните отношения.

• Сериозна слабост на Конституционния договор е, че съществени изменения в него могат да се правят под формата на междуправителствено договаряне и ратифициране от всички държави-членки. Това правило прави всяка ревизия много трудна и несъмнено и занапред ще води до забавяне развитието на Съюза в редица отношения. Известна компенсация за неговия ефект може да се търси в “клаузата на въртележката”.

Сега, след като държавите-членки постигнаха съгласие относно конституционния договор на Съюза, предстои едно не по-малко трудно изпитание преди новата Европейска конституция да стане същинска реалност, влизайки в сила. Тя трябва да бъде ратифицирана от всички 25 държави-членки на Съюза. В някои държави това ще стане по парламентарен път. В други като Белгия, Дания, Ирландия и Франция предстои референдум. Опитът на Дания с Договора от Маастрихт и на Ирландия с Договора от Ница показва, че е напълно възможно процесът на ратификация да протича бавно.

Отхвърлянето на конституцията в някои от референдумите е съвсем реална опасност. А това би забавило за неопределено време влизането в сила на новата конституционна уредба на ЕС. Затова убеждаването на гражданите и националните парламенти в достойнствата на новата Европейска конституция изисква много усилия. И най-сериозният довод, който всички трябва да имат предвид, когато вземат своето решение, е, че без тази конституция Европейският съюз ще бъде много по-назад в своето развитие, отколкото, ако тя влезе в сила.

[Гост]

КОНСТИТУЦИЯТА И ЧЛЕНСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЕС

Вече 13 години конституцията издържа изпитанието на времето, в което живеем. Оспорвана от момента на нейното приемане та до днес, тя се оказа солидната юридическа основа за демократичните процеси у нас. През този период се смениха осем правителства, четири парламента, трима президенти, преодоляха се правителствени кризи, “войни” между институциите, “лявото” се сменяше с “дясно”, но всичко това ставаше в рамките на конституционния механизъм.

При всяка криза конституцията посочваше юридическия път за нейното преодоляване. Тя не се оказа пречка, а един от основните ни аргументи за приемането ни в ПАСЕ, НАТО и приключване на преговорите в ЕС.

Неуспехите в преходния период не се дължат на конституцията, а на неспазване на нейните принципи и дух. Това беше първата конституция на държава от бившата социалистическа система и другите черпеха от българския опит.

Конституцията се роди в едно размирно време на бушуващи страсти, но трябва да се знае, че тя беше писана и приета не в “тихи кабинети” и под чужд диктат. Конституцията е българско дело, дело на държавническия, политическия и юридическия гений на нашия народ. Тя носи в себе си българските традиции и достиженията на съвременния конституционализъм.

И оттук първият извод - трябва да защитаваме и утвърждаваме в живота духа, принципите и нормите на конституцията от 1991 година. Другото е волунтаризъм.

Предстои ни пълноправно членство в ЕС. Ако иска да оцелее, Европа няма друг път освен да се обедини. Конституцията на Европейския съюз или по-правилно е да говорим за “конституционен договор”, е факт, който още “не е влязъл в сила”. ЕС е непознато досега междудържавно обединение с елементи на конфедерация и федерално устройство, което тепърва ще се изследва от учени, държавници и политици. Основното е: а) общ пазар и единна валута; б) общи закони на определено ниво; в) общи институции с властнически правомощия; г) запазване на правосубектността и националната идентичност на всяка държава-членка на ЕС. И веднага искам да почертая - тук не става дума за “прехвърляне на суверенитет”, а за общност на държави, за да могат да “оцелеят” в този глобализиращ се свят. Стара Европа може да бъде един от “световните хегемони” само ако е обединена.

При тази ситуация пълноправното ни членство в ЕС безспорно налага известни промени в конституцията. Тези промени не са извън нейния дух и принципите й, не засягат държавното устройство и управление (чл. 158). И много точно Конституционният съд с решение ¹ 3/5.07.2004 г. каза, че тези промени могат да бъдат извършени от Обикновено Народно събрание. Конституционният съд трябва да бъде поздравен за това.

И оттук изводът: въпросът за ВНС трябва да бъде свален от дневния ред на държавата и обществото.

Кои са обаче наложителните промени в конституцията?

1. ЕС ще приема правни актове, които се делят на законодателни и незаконодателни (чл. 32-34 КЕС).

Сегашната уредба на чл. 5, ал. 4 от конституцията трябва да се запази, но тя не обхваща всички правни актове на новото междудържавно образование. Проблемът е в това, че някои от тях имат пряко действие на българска територия с по-висша сила от конституционните норми. Освен това правните актове на ЕС са шест вида, с различна юридическа сила:
-Европейски закон;
-Европейски рамков закон;
-Европейско решение;
-Европейски правилник;
-препоръки;
-мнение.

Няма да се спирам на правната характеристика на тези актове. Ще кажа само, че в чл. 5 от конституцията, респ. чл. 85, трябва да се каже, че Европейският закон е задължителен в своята цялост и има пряко приложение, без ратификация. За другите правни актове на ЕС трябва да се следва досегашната конституционна процедура, която да се детайлизира по нормативен път (закон, ПОДНС).

2. Другият въпрос е за правото на собственост върху българската земя на чужди физически и юридически лица. Трябва да е ясно, че всяка суверенна държава въвежда известни икономически, юридически и др. фактически ограничения за придобиване право на собственост от чужденци.

От моя гледна точка чл. 22 от конституцията трябва да претърпи промени в следните насоки:

-само граждани на ЕС могат да придобиват право на собственост върху българска земя;

-земя, която е държавна или общинска собственост, не може да бъде продавана на небългарски граждани и юридически лица;

-земята в граничните райони и свързана с националната сигурност не може да бъде собственост на чужденци.

Промяната на чл. 22 от конституцията е неизбежна, но цялостният режим на земята трябва да бъде решен с отделен закон. Зная, че и сега чл. 22 се “заобикаля”. Но все пак е една преграда, която не трябва изцяло да разрушим.

3. Спори се кой да представлява България в ЕС. Предлага се в конституцията да бъде записано, че това е Министерският съвет (чл. 105, ал. 3). Не споделям това мнение.

Институциите на ЕС са пет: а)Европейски парламент; б)Европейски съвет; в)Съвет на министрите; г)Европейска комисия; д)Съд на справедливостта. България ще бъде представлявана в тези институции на ЕС от свои пълномощници, излъчени по различен начин. В Европейския съвет държавите се представят от “държавните или правителствените глави на страните-членки”.

Следователно, можем да направим извода, че в тази насока не се налага промяна в конституцията. Необходим е специален закон за представителството на България в различните европейски институции, за тяхната координация и контрол.

4. Когато България стане член на ЕС (при условие, че Конституцията на ЕС влезе в сила), всеки български гражданин придобива и гражданство на ЕС. Според гл. V КЕС всеки гражданин на ЕС независимо от националното си гражданство има пасивно и активно избирателно право в изборите за Европейския парламент и в общинските избори. Оттук и изводът, че не се налага промяна на конституцията в тази насока. Изборът на кандидати в Европейския парламент и общинските избори на граждани на ЕС трябва да бъде решен в българския избирателен кодекс. Президент, министри и народни представители, респ. други висши държавни служители, могат да бъдат само български граждани.

В заключение ще кажа само, че членството на България в ЕС изисква промени на два текста - чл. 5, ал. 4 за действието на “европейските закони” и чл.22 за правото на собственост върху българска земя. Другите въпроси трябва да се уредят по законодателен ред.