Когато още в началото на 90-те години на миналия век на вълната на еуфорията от политическите промени в страните от Източна Европа тогавашният президент на САЩ Джордж Буш-старши обяви, че войната против Ирак не трябва да се разглежда като действие в защита на американските стратегически и икономически интереси, а като борба за установяването на нов световен ред, почти никой в Съветския съюз, а и у нас не си направи труд да дешифрира основните характеристики на тази доктрина и възможните последствия както за СССР, така и за останалия незападен свят, в случай на нейното практическо осъществяване. А именно внимателното и задълбоченото изучаване и анализ на същността, механизмите и инструментариума за нейната реализация биха позволили получаването на достатъчно ясна представа за целите, методите и средствата, предвидени за материализирането на тази доктрина, ориентирана към овладяването от САЩ на ролята на всепризнат хегемон на цялата планета.
В този смисъл началото на новото преразпределение на света бе поставено не сега и не във връзка с провъзгласяването на международния тероризъм в качеството на „най-голямо зло“ за цялото човечество и съответно с обявяването на тотална война от страна на САЩ срещу това чудовищно явление.
Новото преразпределение на света, по мое мнение, започна още във втората половина на 80-те години на ХХ-ти век в хода на съветско-американския диалог, в резултат на който беше обявен края на епохата на „студената война“.
Навярно още дълго ще продължат споровете относно истинските причини за разрушаването на социалистическата общност и Съветския съюз, за отказа от социалистическия път на развитие на обществата в тези страни, а така също и за начините и формите на отстраняването на комунистическите режими в тях. Но едва ли буди съмнение у някого самият факт, че с това по същество се извърши ревизия на следвоенното разделение на Европа.
Началото на това ново преразпределение бе положено с твърде странното самоотстраняване на Съветския съюз и пълната му индеферентност към процесите, които се развиваха на територията на неговите тогавашни съюзници от Източна Европа и с необяснимото разформироване на всички интеграционни институции и структури, консолидиращи социалистическата общност и обезпечаващи нейното функциониране като единна система. Странно, защото СССР и социалистическата общност разполагаха с всички възможни механизми и лостове за воденето на диалога на равни начала и за постигане на насрещни симетрични мерки и ответни отстъпки от страна на САЩ и Запада. Необяснимо, защото както виждаме и можем да се убедим на базата на опита на Китай, Виетнам и някои други страни, чиито пример днес не е прието да се споменава, социализмът съвсем не се е изчерпал като социално-икономическата и политическата система и подлежи на реформиране и развитие.
Много е трудно този диалог да бъде окачествен като равноправен, а стъпките, предприети за поддържането на равновесието на силите и укрепването на международната сигурност като взаимноприемливи при положение, че Обединените въоръжени сили на страните от Варшавския договор бяха едностранно разпуснати, а НАТО не само продължава своето функциониране, но и постави началото на по-нататъшното си разширяване на изток. Най-малко поради това, че при достигнатия паритет във военно-стратегическата област всичко бе само въпрос на политическа воля.
И тук, според мен не би било излишно да напомним, че всичко това започна с призивите за приоритета на общочовешките ценности (пред идеологическите), за повече гласност, демокрация и съблюдаване на правата на човека. И разбира се, това се асоциираше с пълното дистанциране на Съветския съюз от всичко онова, което ставаше в страните от Източна Европа. В същото време, когато другата страна от гореупоменатия „равноправен“ диалог (американската) започна пряко и най-активно да влияе на политическите процеси в тези страни, умело ги направляваше и продължава да ги направлява под флага за оказването на помощ на демократичните организации в руслото на своите стратегически планове и интереси.
Самата постановка на проблема за тероризма като фактор за новото преразпределение на света задава координатите, определя мащабите и ни ориентира към интерпретирането на това придобило голяма популярност политическо явление на равнището на провеждането на имперска политика от държавите. В буквалният си смисъл понятието „тероризъм“ означава заплашване, или сплашване. Класическото разбиране на терора го определя като форма на политическо насилие. По своята същност тероризмът като явление, свързано с упражняването на сила в сферата на политиката и междудържавните отношения не е нещо ново. В продължение на цялата история на човешкото общество, същият се характеризира като радикално (екстремистко) средство за водене на политическа борба в интерес на отделни групи, определени организации, а така също и на цели държави.
Особена актуалност това явление придоби във връзка с трагичните събития на 11 септември 2001 г., когато след серията от терористически актове, САЩ обявиха война на международния тероризъм, обвинявайки редица страни в оказване на подкрепа на това социално зло на ХХI век.
Разбира се, с подобни мотиви и аргументи не можем да не се съгласим и да не изразим солидарност и готовност за участие в такава благородна мисия, която безусловно предполага и изисква обединените усилия на цялата международна общност.
И няма нищо по-естествено от това, инициатори за организирането на всеобща и повсеместна борба срещу това зловещо явление да станат от една страна най-могъщите и влиятелни държави в съвременния свят и от друга страните, подложени на неговото пряко въздействие и разрушителни и смъртоносни последици. Но всички действия в рамките на такава мащабна и безспорно с общочовешко значение мисия, следва да бъдат регламентирани от действащите специализирани международни институции в строго съответствие с общоприетите норми на международното право.
В противен случай, както вече можахме да се убедим за изтеклите 10 години след разрушаването на Съветския съюз в условията на сложилия се еднополярен свят, всички тези иначе много благовидни мотиви от типа: „защита на засегнатите малцинства“, „примиряване на противоборстващите страни“, „предотвратяване на етнически чистки и хуманитарни катастрофи“, могат да бъдат използвани от отделни държави, в частност от САЩ и западните им сподвижници за достигането на определени свои стратегически цели. Много показателен в това отношение е примерът с разчленяването на Югославия след осъществяването на военна агресия и ликвидирането Ј като федеративна държава.
Присвоявайки си правото да се изявява в качеството на върховен арбитър във всякакви международни и дори вътрешни спорове и конфликти, САЩ при подкрепата на съюзниците си от НАТО последователно и методично материализират провъзгласената от тях доктрина за установяването на нов световен ред. При това най-често техните предизвикателни действия се предприемат и осъществяват без съответните санкции на специализираните международни институции и в драстично нарушение на нормите на международното право. Например, едва ли би се намерил непредубеден човек, който да оспори факта, че осъществяваното от САЩ и Запада прекрояване на картата на Източна Европа сведе до нула заключителния документ от Хелзинкския процес „За неприкосновеността на следвоенните граници на европейските страни. По такъв начин със своето хегемонистическо поведение, САЩ като че ли са си поставили за цел да апробират предела на търпимост както на Русия, така и на международната общност като цяло.
В такъв план предприетите от американската администрация действия след 11 септември м.г. дават всички основания да ги разглеждаме като начало на втория етап в утвърждаването на новия световен ред. Съдейки по всичко, което се разиграва пред нас след тази дата, същността на по-нататъшното преразпределение на света се заключава в проникването на САЩ и установяването на тяхното военно присъствие и на територията на бившия Съветски съюз. И разбира се, това става не без съответната подготовка и със завидна методичност и последователност. Началото на този процес бе поставено с на пръв поглед безобидното и не много обвързващо участие на някои от бившите съветски републики в инициативата на НАТО „Партньорство за мир“, което сега получава развитие и е на път да намери израз в подготовката на Латвия, Литва и Естония за присъединяването им към Североатлантическия алианс.
Събитията от 11 септември м.г., колкото и трагични да изглеждат от гледна точка на човешките жертви и понесените материални щети, откриха пътя пред САЩ и западните им съюзници за навлизането им в Средна Азия. На гребена на емоционалната вълна, избухнала в резултат на тези събития, които колкото и цинично да звучи, по същество станаха повод и послужиха за морално-политическо оправдание на американското военно проникване под флага за борба с международния тероризъм вече и на територията на бившите средноазиатски съветски републики непосредствено до държавната граница на Русия. Сега, близо осем месеца след началото на тази операция, все по-очевидно става това, че САЩ достатъчно умело използват тази формално международна широка коалиция с участието на Русия в съзвучие със своите геостратегически интереси и планове. При това със своите действия САЩ най-арогантно подчертават абсолютното си нежелание да се съобразяват с каквито и да било легитимни международни институции, нито с общоприетите норми на международното право, което по същество води до обезсмисляне на тяхното съществуване и функциониране.
В този смисъл трудно обяснимо е поведението на сегашното ръководство на Русия по отношение на неприкритите хегемонистически амбиции и апетити, демонстрирани от техните „партньори“ по антитерористическа коалиция. засега не е съвсем ясно в какво се изразява резултатността и полезността за Русия от участието Ј в тази коалиция, но затова пък всички констатираме военното присъствие на САЩ на територията на редица от страните на ОНД, което поставя началото на борбата за постепенното изместване на Русия от сферите на нейните коренни стратегически интереси, където тя имаше абсолютно влияние в продължение на повече от 200 години. Тук едва ли има някакви основания за съмнения в очакването на такъв вариант на развитие, най-малкото поради това, че по своето основно предназначение военното присъствие действително цели обезпечаването на сигурност, но и се явява като много солиден инструмент за осъществяването на контрол върху икономическите процеси в този изключително важен регион.
В интерес на истината не можем да не признаем факта, че днешната външна политика на Русия много силно напомня съветската политика от перестроечния период, която предшестваше разрушаването на социалистическата общност и Съветския съюз. На фона на тоталната американска инвазия някак по горбачовски наивно, не особено отговорно и държавнически прозвуча изказването на руския президент В. Путин по време на срещата на ръководителите на страните от ОНД в Казахстан, че той не вижда никаква трагедия в това, че на територията на съседна Грузия се появява американско военно присъствие. тогава, когато Дж. Буш-младши заявява пред Конгреса на САЩ, че целта на американското военно присъствие в страните от ОНД е да се утвърждава сред общественото мнение в тях, разбирането и убеждението, че именно то е единствения надежден фактор и гарант за стабилността и сигурността както у дома им, така и в целия регион.
Всички тези факти обективно ни подтикват и насочват към по-внимателното разглеждане и анализ на явлението „тероризъм“ и неговият антипод „антитероризъм“ в контекста на доктрината „За утвърждаването на нов световен ред“.
Провъзгласявайки доктрината за установяването на нов световен ред, САЩ не скриват своя стремеж към постоянното укрепване на своите позиции, повишаването на икономическата и военната си мощ и разширяването на влиянието си по всички региони на света. Във връзка с това съвсем очевидно е желанието им да запазят статута си на единствената свръхдържава и не допуснат по никакъв начин появата на сериозен конкурент в това отношение. И както по всичко личи не им липсва нито желание, нито воля за това. Тези хегемонистически амбиции намериха непосредствен израз в претенциозното изявление на бившия американски президент Б. Клинтън по повод дефинирането на моралните категории „добро“ и „зло“. Според неговото определение „добро е всичко, което е в интерес на американския народ“. От това следва, че всичко, което пречи на материализирането на американските интереси може да бъде определено като „зло“. Излиза, че всяко нещо, в което бъдат разпознати американски интереси ще подлежи на съответните квалификации преди всичко на базата на тези критерии. Това донякъде обяснява смисъла на едно доста образно предизборно изявление на сегашния президент на САЩ Дж. Буш по повод бъдещата политика спрямо Русия „Империите идват и си отиват, но злото си остава“.
Разбира се, в политиката съвсем естествено е всеки да отстоява интересите на страната, която представлява, но при императивното изискване да отчита и уважава интересите на другите. За случаите, когато възникват спорни въпроси в международните отношения са предвидени компетентни международни институти в качеството на безпристрастни арбитри, функциониращи на основата на цяла система от принципи и норми на международното право.
Подобни определения, които не отчитат и не държат сметка за това как тази политика, загрижена единствено за „ощастливяването“ на американците ще се отрази на положението и интересите на другите страни и на жизненото равнище на другите народи, имат голямо сходство и напомнят една всеобщо отхвърлена доктрина от 30-те години на миналия век. На всички е известен катастрофалния край на опита да се отдели един народ и се постави над всички като „богоизбран“, а всички останали се обявяват за „непълноценни“. Жалкото в случая е това, че е изминал повече от половин век, а американците очевидно не са усвоили както трябва уроците на историята.
И ако днес създавания от страна на Запада в продължение на няколко десетилетия образ на „всеобщото за човечеството зло“ в лицето на социалистическата общност, която се оказваше пречка за такива планове, вече не съществува, то сега в политически оборот са пуснати понятия като: „предотвратяване на етнически чистки и хуманитарни катастрофи“, „примиряване на кофликтуващи страни“, „съпричастност и подкрепа на терористически и екстремистки организации“, „освобождаване от диктаторски режими“ и др. Независимо от избора на приемливи формулировки, които очевидно служат като предлог за оправдание на последващите действия пред общественото мнение, САЩ при подкрепата на страните от НАТО, най-безцеремонно демонстрират своята решимост да осъществяват пряко вмешателство във вътрешните работи на суверенни държави, изживявайки се в ролята на „едноличен международен арбитър“. В такъв план вече имаме прецеденти като военната агресия в Югославия, навлизането в Афганистан, както и публично обявената подготовка за ново нападение над Ирак.
Към тях можем да прибавим и заплахите, отправяни към редица страни, ръководствата на които си позволяват да проявяват характер и не признават правото на САЩ да определят по свой образ и подобие правилата на международните отношения, а така също и да натрапват стандарти в политиката на тези страни, лишавайки ги от възможността за самостоятелен избор на собственото си развитие.
В този смисъл тероризмът за САЩ е нещо като „необходимо зло“. Зло, защото взима човешки жертви и нанася материални щети, понякога и сред американците. Необходимо, защото дава повод и развързва ръцете за безпрепятствено нахлуване и дори употреба на военна сила спрямо всяка страна, за която има „съмнения“, че е свързана или подкрепя терористични организации.
Тази политика на американската администрация, ориентирана към установяването на своето глобално господство в света съдържа в себе си всички черти на оказване на натиск, силово налагане и диктат, както и употреба на военна сила и съвсем резонно може да бъде охарактеризирана като политика на държавен тероризъм.
И според мен, няма нищо чудно в това, че такава политика не само не среща симпатии и подкрепа сред много страни и народи по света, но и нещо повече – в последно време ние ставаме свидетели на постоянното засилване на антиамериканските настроения, което придобива все по-масов и организиран характер в лицето на международното обществено движение на „антиглобалистите“.
От всеобщоизвестния закон на физиката знаем, че всяко силово действие поражда ответно, равно по величината си противодействие. В този смисъл най-естествената реакция на тоталния терор, осъществяван от САЩ и западните им съюзници, а така също и на Израел в района на Близкия изток е прибягването на местните съпротивителни организации и движения, при очевидното отсъствие на баланс в съотношението на силите, до използването наред с останалите форми на обществен протест и на диверсионни операции и терористични актове.
Обективно погледнато и до днес това страшно явление беше характерно за практиката на редица екстремистки движения, които използвайки такива радикални форми на борба алармираха международната общност за съществуването на сериозни проблеми и дори конфликти между неравнопоставени субекти, изискващи намесата на компетентните международни институции за справедливото им регулиране и решаване. Но трябва да признаем, че по своите мащаби, интензивност и най-главното по безразборния избор на обекти за поражение, това вече масово явление представлява сериозна заплаха за цялото човечество. Най-малкото поради това, че никой не е гарантиран за това, че няма случайно по стечение на обстоятелствата да се окаже на място и във време, когато се осъществяват такива актове.
И все пак си струва да се замислим над това, от какво е предизвикана тази вълна от терористични действия, против които по силата на обстоятелството, че фанатизираните изпълнители отиват на крайности, включително и на самоунищожение заедно с обектите на такива актове, човешкият разум засега остава безсилен и не е в състояние нито да противостои, нито за неутрализира това смъртоносно явление. Можем само да си представяме какви катастрофални последствия би имало за целия свят евентуалното домогване на подобни екстремистки настроени сили до оръжия за масово поразяване. В такава обстановка би било наистина наивно да се счита, че сега действащите споразумения „За контрол и неразпространение на ядреното, химическото и бактериологическото оръжия“ осигурява достатъчно надеждно международната общност от недобросъвестни действия и свръх амбиции на отделни страни. Нещо повече, постоянното прилагане на политика на двойните стандарти от страна на американската администрация за педантично придържане към задълженията, когато се отнася до всички подписали документите страни и отхвърляне на възможностите за осъществяването на предвидените мерки за контрол над американските обекти, е на път да обезсмисли действието на тези извънредно важни за сигурността на човечеството документи.
Дотолкова, доколкото сегашното статукво е зафиксирано на базата на общопризнатите хуманитарни принципи и стриктното спазване на задълженията за опазване на мира на планетите от всички страни, то подчертава огромната отговорност преди всичко на водещите във военно-техническо отношение държави, начело с Русия и САЩ. Но вярвам (ще се съгласите), че когато пред очите на цялата международна общност някой си позволява да спекулира със своето превъзходство, употребявайки го за силово налагане на своята воля над суверенни държави, да се изисква от останалите страни, особено от реалните и потенциалните обекти на подобен натиск, да съблюдават всички правови и морални задължения и ограничения не изглежда нито коректно, нито резонно.
Тук навярно си заслужава да отбележим твърде съществения факт, че в хода на провеждането на т.нар. хуманитарни и миротворчески военни действия в Югославия, както и в антитерористическите операции в Афганистан загинаха хиляди мирни жители и бяха унищожени много граждански обекти (понякога съвсем целенасочено). В такива случаи свикнахме да слушаме от най-яростните правозащитници, след многократни опити за отричане и увъртане цинични извинения, че поради досадни технически грешки и недоразумения се е случило непоправимото.
Как по-друг начин, ако не като арогантна безпардонност следва да разглеждаме изявлението на сегашния президент на САЩ Дж. Буш, че той е взел решение за отстраняването на диктаторския режим на С. Хюсеин в Ирак. Или изказването на другия титан на силовите мерки А. Шарон по повод пътническия билет на законно избрания глава на Палестинската автономия Я. Арафат – само в една посока!?
Разглеждайки отношението на категориите терор-антитерор ние се сблъскваме с вечния спор: кое е първичното – яйцето,или кокошката, защото всяка от страните ще отстоява своята позиция със собствени, кой от кой по-убедителни аргументи като се позовава на борбата за справедливост. Макар от една страна тези две явления да изглеждат като антиподи, както показва политическата практика особено в последно време, от друга страна те са дотолкова взаимосвързани и взаимозависими, че просто не могат да съществуват едно без друго. Тази причинно-следствена връзка по силата на това, че едното поражда другото предопределя тяхното постоянно възпроизводство и ескалация на все по-мащабно равнище без да се намери изхода от този наистина омагьосан кръг.
Ето защо по начало самият подход за употребата на терор във всички му форми за решаването на всякакви политически цели е трапродуктивен и безперспективен, преди всичко поради това, че не е възможно постигането на траен мир с немирни средства. А стратегия, която е ориентирана към достигането на световно господство със силови методи, както показва целия исторически опит е обречена на провал и неминуемо ще доведе до катастрофа.
Във връзка с това лично аз не намирам логиката на стратезите на днешната външна политика на Русия. Освен, разбира се, ако не търсят аналогии в края на 30-те години на миналия век. За какво сближаване, партньорство и сътрудничество между Русия и САЩ може да се говори сега, когато в резултат на провеждането на „съвместни операции“, позициите на последните в постсъветското пространство последователно се укрепват при това за сметка на постепенното изтласкване на Русия от зоните, които ако използваме американските стереотипи на мислене и действие са свързани с изконните руски стратегически и икономически интереси. И колко струват уверенията на американската администрация, че на Русия вече не гледат като на противник, при положение, че в неотдавна озвучения доклад на Пентагона, същата присъства в списъка на седемте страни, разглеждани като възможни обекти на ядрено нападение от страната на САЩ.
Освен това не можем да отминем без внимание и твърде странното и смущаващо разминаване между силно впечатляващите заявления на американския президент Дж. Буш по време на току-що приключилото му посещение в Русия, за новото качество на отношенията помежду им, изразяващи се в приятелство и стратегическо партньорство и необяснимото и до настоящия момент едностранно излизане на САЩ от Договора по ПРО с Русия.
Ако изключим равноправното участие единствено при решаването на въпросите, свързани с борбата срещу тероризма, което очевидно има за цел да направи Русия съпричастна и съотговорна за утвърждаването на новия световен ред, то и следващия се Съвет Русия-НАТО предоставя на Кремъл твърде незавидния статут на „кандидат-член“ на Североатлантическия съюз.
Именно поради това и заради понижаващото се уважение към нея, Русия все повече ще се изправя пред дилемата: да участва в някакви набързо създадени импровизирани формации от типа антитерористическа коалиция, които по същество подменят всеобщопризнатите институции към ООН, или като един от определящите фактори в системата за обезпечаване на международната стабилност, да стане инициатор за възстановяването на международния политически диалог и изработването на мерки, изключително в рамките на мандата на тази организация.
Убеден съм, че такава инициатива бе намерила разбирането и подкрепата на болшинството от страните на планетата и би обединила усилията им за укрепването на авторитета и доверието към тези институции, за разширяването на техните функции с оглед новите реалности в света и засилването на тяхната роля като надежден гарант на мира и сигурността на земята на основата на принципите и нормите на международното право.
Както мисля, че не извиква съмнение и това, че всяко отклонение от тези принципи и норми, ръководейки се от дребни и конюнктурни тактически сметки и заиграването със страни, които са готови да ги игнорират заради постигането на своите мегаломански цели, може да доведе до много сериозни отрицателни последствия за Русия. Най-малкото поради това, че подобно поведение противоречи и ще постави под голямо съмнение изконно принципните позиции на тази авторитетна страна, ще подрони нейния висок престиж в международната общност и може реално да доведе до загубата на нейното истинско лице като последователен привърженик и стожер за съхраняването на траен мир и правов ред на земята.
Известни симптоми на преосмисляне и внасяне на корекции във външнополитическия курс на Русия дадоха категоричните заявления на президента Вл. Путин по време на посещението в Астрахан, непосредствено след срещата на Прикаспийската петорка, за необходимостта от засилване на руското военно присъствие в района на Каспийско море: „Ние твърде много раздадохме. Повече нищо няма да дадем“.
Струва си според мен много сериозно да се замислят и българските политици, дали да продължават да приемат безкритично и безусловно всичко, което се извършва от САЩ и НАТО, независимо от това доколко е съзвучно с гореизложените критерии и си затварят очите при очевидните нарушения на международните правни норми, водени от единствения мотив да се присламчим под крилото, или по-близо до крилото на силния на деня. За да не се окажем в един много по-тоталитарен, глобално зависим и несправедлив свят от този, в който до неотдавна живеехме.
В този смисъл началото на новото преразпределение на света бе поставено не сега и не във връзка с провъзгласяването на международния тероризъм в качеството на „най-голямо зло“ за цялото човечество и съответно с обявяването на тотална война от страна на САЩ срещу това чудовищно явление.
Новото преразпределение на света, по мое мнение, започна още във втората половина на 80-те години на ХХ-ти век в хода на съветско-американския диалог, в резултат на който беше обявен края на епохата на „студената война“.
Навярно още дълго ще продължат споровете относно истинските причини за разрушаването на социалистическата общност и Съветския съюз, за отказа от социалистическия път на развитие на обществата в тези страни, а така също и за начините и формите на отстраняването на комунистическите режими в тях. Но едва ли буди съмнение у някого самият факт, че с това по същество се извърши ревизия на следвоенното разделение на Европа.
Началото на това ново преразпределение бе положено с твърде странното самоотстраняване на Съветския съюз и пълната му индеферентност към процесите, които се развиваха на територията на неговите тогавашни съюзници от Източна Европа и с необяснимото разформироване на всички интеграционни институции и структури, консолидиращи социалистическата общност и обезпечаващи нейното функциониране като единна система. Странно, защото СССР и социалистическата общност разполагаха с всички възможни механизми и лостове за воденето на диалога на равни начала и за постигане на насрещни симетрични мерки и ответни отстъпки от страна на САЩ и Запада. Необяснимо, защото както виждаме и можем да се убедим на базата на опита на Китай, Виетнам и някои други страни, чиито пример днес не е прието да се споменава, социализмът съвсем не се е изчерпал като социално-икономическата и политическата система и подлежи на реформиране и развитие.
Много е трудно този диалог да бъде окачествен като равноправен, а стъпките, предприети за поддържането на равновесието на силите и укрепването на международната сигурност като взаимноприемливи при положение, че Обединените въоръжени сили на страните от Варшавския договор бяха едностранно разпуснати, а НАТО не само продължава своето функциониране, но и постави началото на по-нататъшното си разширяване на изток. Най-малко поради това, че при достигнатия паритет във военно-стратегическата област всичко бе само въпрос на политическа воля.
И тук, според мен не би било излишно да напомним, че всичко това започна с призивите за приоритета на общочовешките ценности (пред идеологическите), за повече гласност, демокрация и съблюдаване на правата на човека. И разбира се, това се асоциираше с пълното дистанциране на Съветския съюз от всичко онова, което ставаше в страните от Източна Европа. В същото време, когато другата страна от гореупоменатия „равноправен“ диалог (американската) започна пряко и най-активно да влияе на политическите процеси в тези страни, умело ги направляваше и продължава да ги направлява под флага за оказването на помощ на демократичните организации в руслото на своите стратегически планове и интереси.
Самата постановка на проблема за тероризма като фактор за новото преразпределение на света задава координатите, определя мащабите и ни ориентира към интерпретирането на това придобило голяма популярност политическо явление на равнището на провеждането на имперска политика от държавите. В буквалният си смисъл понятието „тероризъм“ означава заплашване, или сплашване. Класическото разбиране на терора го определя като форма на политическо насилие. По своята същност тероризмът като явление, свързано с упражняването на сила в сферата на политиката и междудържавните отношения не е нещо ново. В продължение на цялата история на човешкото общество, същият се характеризира като радикално (екстремистко) средство за водене на политическа борба в интерес на отделни групи, определени организации, а така също и на цели държави.
Особена актуалност това явление придоби във връзка с трагичните събития на 11 септември 2001 г., когато след серията от терористически актове, САЩ обявиха война на международния тероризъм, обвинявайки редица страни в оказване на подкрепа на това социално зло на ХХI век.
Разбира се, с подобни мотиви и аргументи не можем да не се съгласим и да не изразим солидарност и готовност за участие в такава благородна мисия, която безусловно предполага и изисква обединените усилия на цялата международна общност.
И няма нищо по-естествено от това, инициатори за организирането на всеобща и повсеместна борба срещу това зловещо явление да станат от една страна най-могъщите и влиятелни държави в съвременния свят и от друга страните, подложени на неговото пряко въздействие и разрушителни и смъртоносни последици. Но всички действия в рамките на такава мащабна и безспорно с общочовешко значение мисия, следва да бъдат регламентирани от действащите специализирани международни институции в строго съответствие с общоприетите норми на международното право.
В противен случай, както вече можахме да се убедим за изтеклите 10 години след разрушаването на Съветския съюз в условията на сложилия се еднополярен свят, всички тези иначе много благовидни мотиви от типа: „защита на засегнатите малцинства“, „примиряване на противоборстващите страни“, „предотвратяване на етнически чистки и хуманитарни катастрофи“, могат да бъдат използвани от отделни държави, в частност от САЩ и западните им сподвижници за достигането на определени свои стратегически цели. Много показателен в това отношение е примерът с разчленяването на Югославия след осъществяването на военна агресия и ликвидирането Ј като федеративна държава.
Присвоявайки си правото да се изявява в качеството на върховен арбитър във всякакви международни и дори вътрешни спорове и конфликти, САЩ при подкрепата на съюзниците си от НАТО последователно и методично материализират провъзгласената от тях доктрина за установяването на нов световен ред. При това най-често техните предизвикателни действия се предприемат и осъществяват без съответните санкции на специализираните международни институции и в драстично нарушение на нормите на международното право. Например, едва ли би се намерил непредубеден човек, който да оспори факта, че осъществяваното от САЩ и Запада прекрояване на картата на Източна Европа сведе до нула заключителния документ от Хелзинкския процес „За неприкосновеността на следвоенните граници на европейските страни. По такъв начин със своето хегемонистическо поведение, САЩ като че ли са си поставили за цел да апробират предела на търпимост както на Русия, така и на международната общност като цяло.
В такъв план предприетите от американската администрация действия след 11 септември м.г. дават всички основания да ги разглеждаме като начало на втория етап в утвърждаването на новия световен ред. Съдейки по всичко, което се разиграва пред нас след тази дата, същността на по-нататъшното преразпределение на света се заключава в проникването на САЩ и установяването на тяхното военно присъствие и на територията на бившия Съветски съюз. И разбира се, това става не без съответната подготовка и със завидна методичност и последователност. Началото на този процес бе поставено с на пръв поглед безобидното и не много обвързващо участие на някои от бившите съветски републики в инициативата на НАТО „Партньорство за мир“, което сега получава развитие и е на път да намери израз в подготовката на Латвия, Литва и Естония за присъединяването им към Североатлантическия алианс.
Събитията от 11 септември м.г., колкото и трагични да изглеждат от гледна точка на човешките жертви и понесените материални щети, откриха пътя пред САЩ и западните им съюзници за навлизането им в Средна Азия. На гребена на емоционалната вълна, избухнала в резултат на тези събития, които колкото и цинично да звучи, по същество станаха повод и послужиха за морално-политическо оправдание на американското военно проникване под флага за борба с международния тероризъм вече и на територията на бившите средноазиатски съветски републики непосредствено до държавната граница на Русия. Сега, близо осем месеца след началото на тази операция, все по-очевидно става това, че САЩ достатъчно умело използват тази формално международна широка коалиция с участието на Русия в съзвучие със своите геостратегически интереси и планове. При това със своите действия САЩ най-арогантно подчертават абсолютното си нежелание да се съобразяват с каквито и да било легитимни международни институции, нито с общоприетите норми на международното право, което по същество води до обезсмисляне на тяхното съществуване и функциониране.
В този смисъл трудно обяснимо е поведението на сегашното ръководство на Русия по отношение на неприкритите хегемонистически амбиции и апетити, демонстрирани от техните „партньори“ по антитерористическа коалиция. засега не е съвсем ясно в какво се изразява резултатността и полезността за Русия от участието Ј в тази коалиция, но затова пък всички констатираме военното присъствие на САЩ на територията на редица от страните на ОНД, което поставя началото на борбата за постепенното изместване на Русия от сферите на нейните коренни стратегически интереси, където тя имаше абсолютно влияние в продължение на повече от 200 години. Тук едва ли има някакви основания за съмнения в очакването на такъв вариант на развитие, най-малкото поради това, че по своето основно предназначение военното присъствие действително цели обезпечаването на сигурност, но и се явява като много солиден инструмент за осъществяването на контрол върху икономическите процеси в този изключително важен регион.
В интерес на истината не можем да не признаем факта, че днешната външна политика на Русия много силно напомня съветската политика от перестроечния период, която предшестваше разрушаването на социалистическата общност и Съветския съюз. На фона на тоталната американска инвазия някак по горбачовски наивно, не особено отговорно и държавнически прозвуча изказването на руския президент В. Путин по време на срещата на ръководителите на страните от ОНД в Казахстан, че той не вижда никаква трагедия в това, че на територията на съседна Грузия се появява американско военно присъствие. тогава, когато Дж. Буш-младши заявява пред Конгреса на САЩ, че целта на американското военно присъствие в страните от ОНД е да се утвърждава сред общественото мнение в тях, разбирането и убеждението, че именно то е единствения надежден фактор и гарант за стабилността и сигурността както у дома им, така и в целия регион.
Всички тези факти обективно ни подтикват и насочват към по-внимателното разглеждане и анализ на явлението „тероризъм“ и неговият антипод „антитероризъм“ в контекста на доктрината „За утвърждаването на нов световен ред“.
Провъзгласявайки доктрината за установяването на нов световен ред, САЩ не скриват своя стремеж към постоянното укрепване на своите позиции, повишаването на икономическата и военната си мощ и разширяването на влиянието си по всички региони на света. Във връзка с това съвсем очевидно е желанието им да запазят статута си на единствената свръхдържава и не допуснат по никакъв начин появата на сериозен конкурент в това отношение. И както по всичко личи не им липсва нито желание, нито воля за това. Тези хегемонистически амбиции намериха непосредствен израз в претенциозното изявление на бившия американски президент Б. Клинтън по повод дефинирането на моралните категории „добро“ и „зло“. Според неговото определение „добро е всичко, което е в интерес на американския народ“. От това следва, че всичко, което пречи на материализирането на американските интереси може да бъде определено като „зло“. Излиза, че всяко нещо, в което бъдат разпознати американски интереси ще подлежи на съответните квалификации преди всичко на базата на тези критерии. Това донякъде обяснява смисъла на едно доста образно предизборно изявление на сегашния президент на САЩ Дж. Буш по повод бъдещата политика спрямо Русия „Империите идват и си отиват, но злото си остава“.
Разбира се, в политиката съвсем естествено е всеки да отстоява интересите на страната, която представлява, но при императивното изискване да отчита и уважава интересите на другите. За случаите, когато възникват спорни въпроси в международните отношения са предвидени компетентни международни институти в качеството на безпристрастни арбитри, функциониращи на основата на цяла система от принципи и норми на международното право.
Подобни определения, които не отчитат и не държат сметка за това как тази политика, загрижена единствено за „ощастливяването“ на американците ще се отрази на положението и интересите на другите страни и на жизненото равнище на другите народи, имат голямо сходство и напомнят една всеобщо отхвърлена доктрина от 30-те години на миналия век. На всички е известен катастрофалния край на опита да се отдели един народ и се постави над всички като „богоизбран“, а всички останали се обявяват за „непълноценни“. Жалкото в случая е това, че е изминал повече от половин век, а американците очевидно не са усвоили както трябва уроците на историята.
И ако днес създавания от страна на Запада в продължение на няколко десетилетия образ на „всеобщото за човечеството зло“ в лицето на социалистическата общност, която се оказваше пречка за такива планове, вече не съществува, то сега в политически оборот са пуснати понятия като: „предотвратяване на етнически чистки и хуманитарни катастрофи“, „примиряване на кофликтуващи страни“, „съпричастност и подкрепа на терористически и екстремистки организации“, „освобождаване от диктаторски режими“ и др. Независимо от избора на приемливи формулировки, които очевидно служат като предлог за оправдание на последващите действия пред общественото мнение, САЩ при подкрепата на страните от НАТО, най-безцеремонно демонстрират своята решимост да осъществяват пряко вмешателство във вътрешните работи на суверенни държави, изживявайки се в ролята на „едноличен международен арбитър“. В такъв план вече имаме прецеденти като военната агресия в Югославия, навлизането в Афганистан, както и публично обявената подготовка за ново нападение над Ирак.
Към тях можем да прибавим и заплахите, отправяни към редица страни, ръководствата на които си позволяват да проявяват характер и не признават правото на САЩ да определят по свой образ и подобие правилата на международните отношения, а така също и да натрапват стандарти в политиката на тези страни, лишавайки ги от възможността за самостоятелен избор на собственото си развитие.
В този смисъл тероризмът за САЩ е нещо като „необходимо зло“. Зло, защото взима човешки жертви и нанася материални щети, понякога и сред американците. Необходимо, защото дава повод и развързва ръцете за безпрепятствено нахлуване и дори употреба на военна сила спрямо всяка страна, за която има „съмнения“, че е свързана или подкрепя терористични организации.
Тази политика на американската администрация, ориентирана към установяването на своето глобално господство в света съдържа в себе си всички черти на оказване на натиск, силово налагане и диктат, както и употреба на военна сила и съвсем резонно може да бъде охарактеризирана като политика на държавен тероризъм.
И според мен, няма нищо чудно в това, че такава политика не само не среща симпатии и подкрепа сред много страни и народи по света, но и нещо повече – в последно време ние ставаме свидетели на постоянното засилване на антиамериканските настроения, което придобива все по-масов и организиран характер в лицето на международното обществено движение на „антиглобалистите“.
От всеобщоизвестния закон на физиката знаем, че всяко силово действие поражда ответно, равно по величината си противодействие. В този смисъл най-естествената реакция на тоталния терор, осъществяван от САЩ и западните им съюзници, а така също и на Израел в района на Близкия изток е прибягването на местните съпротивителни организации и движения, при очевидното отсъствие на баланс в съотношението на силите, до използването наред с останалите форми на обществен протест и на диверсионни операции и терористични актове.
Обективно погледнато и до днес това страшно явление беше характерно за практиката на редица екстремистки движения, които използвайки такива радикални форми на борба алармираха международната общност за съществуването на сериозни проблеми и дори конфликти между неравнопоставени субекти, изискващи намесата на компетентните международни институции за справедливото им регулиране и решаване. Но трябва да признаем, че по своите мащаби, интензивност и най-главното по безразборния избор на обекти за поражение, това вече масово явление представлява сериозна заплаха за цялото човечество. Най-малкото поради това, че никой не е гарантиран за това, че няма случайно по стечение на обстоятелствата да се окаже на място и във време, когато се осъществяват такива актове.
И все пак си струва да се замислим над това, от какво е предизвикана тази вълна от терористични действия, против които по силата на обстоятелството, че фанатизираните изпълнители отиват на крайности, включително и на самоунищожение заедно с обектите на такива актове, човешкият разум засега остава безсилен и не е в състояние нито да противостои, нито за неутрализира това смъртоносно явление. Можем само да си представяме какви катастрофални последствия би имало за целия свят евентуалното домогване на подобни екстремистки настроени сили до оръжия за масово поразяване. В такава обстановка би било наистина наивно да се счита, че сега действащите споразумения „За контрол и неразпространение на ядреното, химическото и бактериологическото оръжия“ осигурява достатъчно надеждно международната общност от недобросъвестни действия и свръх амбиции на отделни страни. Нещо повече, постоянното прилагане на политика на двойните стандарти от страна на американската администрация за педантично придържане към задълженията, когато се отнася до всички подписали документите страни и отхвърляне на възможностите за осъществяването на предвидените мерки за контрол над американските обекти, е на път да обезсмисли действието на тези извънредно важни за сигурността на човечеството документи.
Дотолкова, доколкото сегашното статукво е зафиксирано на базата на общопризнатите хуманитарни принципи и стриктното спазване на задълженията за опазване на мира на планетите от всички страни, то подчертава огромната отговорност преди всичко на водещите във военно-техническо отношение държави, начело с Русия и САЩ. Но вярвам (ще се съгласите), че когато пред очите на цялата международна общност някой си позволява да спекулира със своето превъзходство, употребявайки го за силово налагане на своята воля над суверенни държави, да се изисква от останалите страни, особено от реалните и потенциалните обекти на подобен натиск, да съблюдават всички правови и морални задължения и ограничения не изглежда нито коректно, нито резонно.
Тук навярно си заслужава да отбележим твърде съществения факт, че в хода на провеждането на т.нар. хуманитарни и миротворчески военни действия в Югославия, както и в антитерористическите операции в Афганистан загинаха хиляди мирни жители и бяха унищожени много граждански обекти (понякога съвсем целенасочено). В такива случаи свикнахме да слушаме от най-яростните правозащитници, след многократни опити за отричане и увъртане цинични извинения, че поради досадни технически грешки и недоразумения се е случило непоправимото.
Как по-друг начин, ако не като арогантна безпардонност следва да разглеждаме изявлението на сегашния президент на САЩ Дж. Буш, че той е взел решение за отстраняването на диктаторския режим на С. Хюсеин в Ирак. Или изказването на другия титан на силовите мерки А. Шарон по повод пътническия билет на законно избрания глава на Палестинската автономия Я. Арафат – само в една посока!?
Разглеждайки отношението на категориите терор-антитерор ние се сблъскваме с вечния спор: кое е първичното – яйцето,или кокошката, защото всяка от страните ще отстоява своята позиция със собствени, кой от кой по-убедителни аргументи като се позовава на борбата за справедливост. Макар от една страна тези две явления да изглеждат като антиподи, както показва политическата практика особено в последно време, от друга страна те са дотолкова взаимосвързани и взаимозависими, че просто не могат да съществуват едно без друго. Тази причинно-следствена връзка по силата на това, че едното поражда другото предопределя тяхното постоянно възпроизводство и ескалация на все по-мащабно равнище без да се намери изхода от този наистина омагьосан кръг.
Ето защо по начало самият подход за употребата на терор във всички му форми за решаването на всякакви политически цели е трапродуктивен и безперспективен, преди всичко поради това, че не е възможно постигането на траен мир с немирни средства. А стратегия, която е ориентирана към достигането на световно господство със силови методи, както показва целия исторически опит е обречена на провал и неминуемо ще доведе до катастрофа.
Във връзка с това лично аз не намирам логиката на стратезите на днешната външна политика на Русия. Освен, разбира се, ако не търсят аналогии в края на 30-те години на миналия век. За какво сближаване, партньорство и сътрудничество между Русия и САЩ може да се говори сега, когато в резултат на провеждането на „съвместни операции“, позициите на последните в постсъветското пространство последователно се укрепват при това за сметка на постепенното изтласкване на Русия от зоните, които ако използваме американските стереотипи на мислене и действие са свързани с изконните руски стратегически и икономически интереси. И колко струват уверенията на американската администрация, че на Русия вече не гледат като на противник, при положение, че в неотдавна озвучения доклад на Пентагона, същата присъства в списъка на седемте страни, разглеждани като възможни обекти на ядрено нападение от страната на САЩ.
Освен това не можем да отминем без внимание и твърде странното и смущаващо разминаване между силно впечатляващите заявления на американския президент Дж. Буш по време на току-що приключилото му посещение в Русия, за новото качество на отношенията помежду им, изразяващи се в приятелство и стратегическо партньорство и необяснимото и до настоящия момент едностранно излизане на САЩ от Договора по ПРО с Русия.
Ако изключим равноправното участие единствено при решаването на въпросите, свързани с борбата срещу тероризма, което очевидно има за цел да направи Русия съпричастна и съотговорна за утвърждаването на новия световен ред, то и следващия се Съвет Русия-НАТО предоставя на Кремъл твърде незавидния статут на „кандидат-член“ на Североатлантическия съюз.
Именно поради това и заради понижаващото се уважение към нея, Русия все повече ще се изправя пред дилемата: да участва в някакви набързо създадени импровизирани формации от типа антитерористическа коалиция, които по същество подменят всеобщопризнатите институции към ООН, или като един от определящите фактори в системата за обезпечаване на международната стабилност, да стане инициатор за възстановяването на международния политически диалог и изработването на мерки, изключително в рамките на мандата на тази организация.
Убеден съм, че такава инициатива бе намерила разбирането и подкрепата на болшинството от страните на планетата и би обединила усилията им за укрепването на авторитета и доверието към тези институции, за разширяването на техните функции с оглед новите реалности в света и засилването на тяхната роля като надежден гарант на мира и сигурността на земята на основата на принципите и нормите на международното право.
Както мисля, че не извиква съмнение и това, че всяко отклонение от тези принципи и норми, ръководейки се от дребни и конюнктурни тактически сметки и заиграването със страни, които са готови да ги игнорират заради постигането на своите мегаломански цели, може да доведе до много сериозни отрицателни последствия за Русия. Най-малкото поради това, че подобно поведение противоречи и ще постави под голямо съмнение изконно принципните позиции на тази авторитетна страна, ще подрони нейния висок престиж в международната общност и може реално да доведе до загубата на нейното истинско лице като последователен привърженик и стожер за съхраняването на траен мир и правов ред на земята.
Известни симптоми на преосмисляне и внасяне на корекции във външнополитическия курс на Русия дадоха категоричните заявления на президента Вл. Путин по време на посещението в Астрахан, непосредствено след срещата на Прикаспийската петорка, за необходимостта от засилване на руското военно присъствие в района на Каспийско море: „Ние твърде много раздадохме. Повече нищо няма да дадем“.
Струва си според мен много сериозно да се замислят и българските политици, дали да продължават да приемат безкритично и безусловно всичко, което се извършва от САЩ и НАТО, независимо от това доколко е съзвучно с гореизложените критерии и си затварят очите при очевидните нарушения на международните правни норми, водени от единствения мотив да се присламчим под крилото, или по-близо до крилото на силния на деня. За да не се окажем в един много по-тоталитарен, глобално зависим и несправедлив свят от този, в който до неотдавна живеехме.
Comment