Българите в Световните Хроники 1912-1919

[Гост]

1916

Българският отговор на нотата на Уилсън. Руската февруарска революция. Отгласи в България. Опозиционните партии се активизират. Международна конференция на социалистите в Стокхолм. Гърция излиза от неутралитета. Съединените американски щати обявяват война на Германия. Институт за стопански връзки с България в Берлин. Дом за българските студенти във Виена. Българският език задължителен във Висшето търговско училище в Будапеща. В Брест-Литовск започват преговори за мир с Русия


През пролетта, на 3 април, Съединените щати обявяват война на Германия, с което дотогавашното съотношение на силите се променя в полза на Съглашението. Съглашенските войски предприемат активни действия, за да пробият Солунския фронт в посока на р.Вардар. На 22 април англичаните започват мощна атака срещу 9-та пехотна плевенска дивизия. Участващите в настъплението французи са отблъснати и принудени да отстъпят от завладените позиции. На 9 май сръбската пехота започва атака при завоя на р.Черна, която също завършва неуспешно. Българските войски отблъскват ново нападение на англичаните при Дойран, като им нанасят големи загуби, с което е осуетен и опитът на съглашенската Солунска армия да пробие фронта.

Положението на българите продължава да се усложнява освен от вътрешните затруднения още и от външнополитическите събития. Съглашенската армия на Солунския фронт вече наброява 600 хиляди души, които се снабдяват редовно с храни, припаси и муниции. След абдикирането на крал Константин Гърция също влиза във войната на страната на Съглашението. Влияние оказва и руската февруарска революция, която затруднява прогерманската пропаганда в България срещу Русия. В отговор на руска декларация от 10 април българското правителство заявява, че България е готова да съдейства за всяка стъпка, която би могла да обезпечи мира, но тя не по-малко твърдо е решена да продължава борбата до пълното обединяване на българския народ. В разпространената на 20 април чрез БТА българска декларация се казва: "Що се отнася до България, сегашните ръководители на Русия знаят много добре, че от тази страна Нова Русия няма от какво да се опасява за свободата си. България не обяви война на руския народ, а тя трябваше да я приеме, загдето се осмели да защитава и отстоява, против волята на всемогъщите от бившия руски режим, политическите и народните си права, признати някога от най-добрите представители на руската либерална интелигенция и тъй доблестно бранени с кръвта на собствените й синове. Заслуга на България е, че винаги е оказвала най-добро гостоприемство на изгнаниците борци за руската свобода."

Съглашенската пропаганда, от друга страна, усилено внушава на изтощените български войници чрез хвърляни от самолети позиви, че е безпредметно да се бият повече, тъй като американският президент Уилсън бил изказал готовност да гарантира обединението на всички българи.

Германското правителство иска от Радославов да бъде отзован американския представител в България, а германската дипломация настоява пред българското правителство да обяви война на САЩ като демонстрация за солидарност. Радославов отклонява съюзническото внушение, позовавайки се на общественото мнение в България. Той разбира много добре, че едно обявяване на война на САЩ може да доведе срещу българите на Солунския фронт и американски войски.

Радославов решава да използва момента и да принуди Германия да се съгласи цяла Добруджа (включително и Северна) да остане под българско управление. Той предава чрез Ризов на германското външно министерство това свое условие с уверение, че след изпълнението му ще убеди Министерския съвет да прекрати отношенията със САЩ.

На 1 юли папата изпраща нота до всички воюващи страни, с която ги подканя да посочат ясно своите цели във войната и да започнат преговори за мир. Германската главна квартира възразява решително срещу предложението да се възстанови суверенитетът на Белгия, което се предвиждало в мирната инициатива на Ватикана. В България се чуват сериозни опасения, че възстановяването на Белгия може да стане прецедент, който да подрови законните български искания за национално обединяване. Тези опасения се споделят и от турското правителство. В нотата-отговор до папата цар Фердинанд уточнява, че българското правителство преследва с тази война само своите законни цели – "да осигури правата на нашия пълен и абсолютен суверенитет върху цялото протежение на националните ни граници".

Опозиционните партии отново активизират своята дейност и на 22 юли Народната, Демократическата, Прогресивната и Радикалната партии и партията на широките социалисти изпращат до министър-председателя Радославов призив за незабавно свикване на Народното събрание. След неговия отказ група земеделски ръководители посещават на 12 септември главнокомандващия генерал Жеков в Главната квартира в Кюстендил и десет дни по-късно му връчват изложение, в което се настоява правителството на Радославов веднага да напусне властта и да се заработи за мира с всички сили. Генерал Жеков се обявява открито срещу правителството и дори води преговори за съставянето на нов кабинет от представители на опозиционните партии. С различни средства Радославов успява да преодолее настъпилата правителствена криза, но вътрешното и международното положение на България продължава да се усложнява.

На 7 ноември в Русия е свалено правителството на Керенски. Съветът на работническите и войнишките депутати по предложение на Ленин веднага приема Декрет за мира и натоварва Съвета на народните комисари да се обърне към правителствата на воюващите страни за започване на преговори за мир.

Съглашенските държави отхвърлят това предложение и новото революционно правителство в Русия е принудено да започне едностранно преговори за мир със страните от Централния съюз. Преговорите се водят в Брест-Литовск, където като български представител е изпратен полковник П.Ганчев. Те завършват на 15 декември с подписването на протокол за примирие от пълномощните представители на руското главно командване, от една страна, и главните командвания на България, Германия, Австро-Унгария и Турция, от друга страна, което примирие влиза в сила от 17 декември и продължава до 14 януари следващата година. След сключването на примирието веднага започват и преговорите за мир. От българска страна в тях участва министърът на правосъдието Хр.Попов, заменен по-късно от министър-председателя Радославов.

Новината за мирните преговори в Брест-Литовск пораждат надежди за скорошен край на изтощителната война и създават предпоставка за антивоенни настроения както всред гражданите в тила, така и всред войниците на фронта, подсилвани от агитациите и подстрекателствата на опозиционните партии. Още на 15 декември началникът на военнополицейската секция при щаба на действащата армия подполковник Ракаров изготвя поверителен рапорт, в който се визира активизирането на дейността на БРСДП (т.с.) срещу по-нататъшното участие на България във войната: "Борбата ще почнат едновременно: в парламента – чрез своята парламентарна група, вън от него, в страната – чрез своите партийни работнически организации и синдикати, и на фронта – чрез своите съмишленици, войници и офицери". Десетина дни по-късно, на 26 декември, е разпространен позив за свалянето на българския цар Фердинанд, сключване на мир и създаване на републиканско правителство от името на "Комитет на народната отбрана", в който се казва: "Ние, бранителите на българските идеали в чужбина, апелираме към вас, храбрите защитници на българската земя, да се подготвите за една акция, колкото страшна на думи, толкова спасителна на дело, акция на солидно организирана от вас Българска всенародна революция".

[Гост]

1917

Българските военни цели. Велика България – фактор на европейския мир. Обща граница с Австро-Унгария. Подписан е Брест-Литовският мирен договор. Българите недоволни от кондоминиума в Северна Добруджа. Турция настоява за компенсации. Радославов подава оставка. Малинов съставя правителство от демократи и радикали. Пробив при Добро поле. Кабинетът преговаря едностранно за мир. Съюзниците са изненадани. Сепаративен договор за мир между България и Съглашението. Цар Фердинанд абдикира. Българският престол наследен от цар Борис ²²²

Годината започва с нови надежди за скорошно прекратяване на световната война. На 8 януари американският президент Уилсън се обръща към воюващите страни с декларация, известна като "Четиринадесетте точки на Уилсън", за слагане край на войната. Тя предвижда териториално разширение на Румъния в Северна Добруджа, а България да запази само Южна Добруджа. Декларацията съдържа също предложение да се отстъпят на България земите на запад от линията Мидия-Енос, а съдбата на Македония да се реши след безпристрастна анкета, като за база се вземе българо-сръбският договор от 1912 г. Американската стратегия по това време предвижда разчленяване на османската империя и създаването на отделна Константинополска държава под съюзнически протекторат. Според тази стратегия България следва да осигурява хинтерланда на новата държава на Босфора и да стане опора на американските интереси на Балканите в противовес на Сърбия, Гърция и Румъния, които по традиция остават под влиянието на Англия и Франция.

След продължителни преговори в Брест-Литовск на 3 март се сключва договор за мир между Съветска Русия от една страна и Германия, Австро-Унгария, България и Турция от друга, а на 7 май същите държави от Централния съюз подписват в Букурещ мирен договор с Румъния, по силата на който България получава Южна Добруджа и само част от Северна Добруджа до линията Черна вода – Кюстенджа. Останалата част остава под кондоминиум – общо управление на всички съюзници. Отказът да се предаде цяла Северна Добруджа на България се приема с неодобрение и раздразнение от българската общественост, които се използват сполучливо от опозиционните партии, намерили основание да обвиняват Радославов и неговото правителство. В края на май и началото на юни изострянето на партийните противопоставяния, нарастването на икономическите затруднения и засилването на антивоенните настроения и пропаганда създават заплаха за вътрешната стабилност на страната.

На 18 юни цар Фердинанд приема оставката на Радославов и възлага на водача на Демократическата партия Ал.Малинов да състави ново правителство. Новият министър-председател веднага започва преговори с партиите за коалиционен кабинет. Широките социалисти отказват да участват в него, земеделците поставят като условие да бъде освободен от затвора Александър Стамболийски и осъдените заради Деклозиеровата афера техни съюзни членове. Народната и Прогресивнолибералната партии също отказват да влязат в новия кабинет. Александър Малинов е принуден да състави правителство от представители на Демократическата и Радикалната партии, без да има мнозинство в парламента.

Въпреки някои очаквания новото правителство не бърза да обяви, че ще се стреми към бързо сключване на мир, защото Съглашението отказва да признае спечелените по време на войната териториални придобивки на България, по-точно - присъединяването на Македония и Южна Добруджа.

Американската и англо-френската дипломация предлагат на правителството на Малинов да сключи сепаративен мир. Посредник в тази мисия се явява американският генерален консул Мърфи.

През есента съглашенското командване взема решение да започне настъпателни действия на Южния фронт. То разполага там със значително превъзходство в технически средства, огнева мощ и личен състав – общо 717 хиляди войници и офицери (195 000 французи, 125 000 англичани, 190 000 сърби, 165 000 гърци, 40 000 италианци и 2 000 албанци) срещу общо 560 000 български войници и офицери.

Съглашенското настъпление към Добро поле започва в крайно неблагоприятна за българските войници обстановка, с продължителен артилерийски огън и многобройни въздушни бомбардировки върху позициите. Противникът хвърля в атака срещу българите свежи и неизтощени войски в 14 следващи една след друга вериги.

На 16 септември силите на Съглашението с цената на много жертви осъществяват пробив при Добро поле и започват настъпление по целия фронт. Германското главно командване не бърза да изпрати немски дивизии в подкрепа на българите съобразно съюзническия договор, без да отказва да стори това при крайно усложнение на обстановката на Балканите, с аргумента, че изходът на войната ще се реши на Западния, а не на Южния фронт.

Главното командване на българската армия създава войскови кордони, които трябва да спрат отстъпващите части и издава заповеди за разстрели без съд за всяка проява на малодушие. Но отстъплението и напускането на фронта от войнишки подразделения не са продиктувани от малодушие, страх или безсилие на българските войници, които цели три години успешно отбиват атаките на съглашенските войски на Южния фронт, а в много случаи преминават и в настъпления, спирани по геополитически съображения. Основната причина трябва да се потърси в деморализацията, заразила част от българската армия в резултат на активната пропаганда, че българите воюват вече за чужди интереси, защото отдавна са постигнали границите на националното си обединение. Много успешно в това отношение се използва и отказът на съюзниците да дадат на България цяла Северна Добруджа. Гладът и маларията, както и противоречивите новини за събитията в Русия, дават допълнително храна за антивоенни и антимонархически настроения всред войниците, особено в средите на земеделците.

На 26 септември правителството на Малинов взима решение против волята на цар Фердинанд да поиска сключване на примирие и определя за делегати Ан.Ляпчев и генерал Ив.Луков, които заминават веднага за Солун. В същото време от затвора е освободен Ал.Стамболийски, а малко по-късно и Райко Даскалов. Последният обявява на 27 септември в Радомир пред отстъпващи войнишки части, които два дни преди това превземат Главната квартира на щаба на българската армия в Кюстендил, свалянето на монархията и "провъзгласява" България за република с председател на "временно правителство" Александър Стамболийски.

Два дни по-късно, на 29 септември, в Солун се подписва договор за примирие между България и Съглашенските сили, а на 3 октомври цар Фердинанд абдикира от българския престол, който се наследява от неговия син цар Борис ²²².

Договорът за примирие предвижда незабавна евакуация на българската войска и администрация от завзетите сръбски и гръцки територии. Той съдържа освен това извънредно тежки клаузи, като демобилизиране и разоръжаване на българската войска, предаване като заложници на около 100 хиляди български войници и офицери и настаняването в страната на съглашенски окупационни части.

Бързото сключване на примирието със Съглашението изненадва съюзниците на България и предизвиква противоречиви реакции. Настроените приятелски към нея политически кръгове в Берлин и Виена се питат защо България бърза да сключи едностранно примирие, без да е поискала настоятелно и да е дочакала подкрепления от западните си съюзници, за да бъде спряно настъплението на Южния фронт. Несъгласни с политиката на Малиновото правителство в България пък си задават други въпроси: Нямаше ли да са по-благоприятни за България условията на преговорите за мир, ако те се водеха заедно с тези на нейните съюзници, чиито войски притежават още значителна огнева мощ и неизчерпани ресурси? Не остава ли така България съвсем сама в тежките преговори, които тя трябва да води в защита на своите национални интереси, без съюзници, предоставила се напълно на добрата воля на довчерашните си противници, разчитайки само на справедливостта и хуманизма?

Отговорите на тези и други въпроси няма да закъснеят. Те ще бъдат дадени още на следващата година в Ньой.

[Гост]

1918

Обсъждат се условията за мира. Българският излаз на Бяло море под въпрос. На Гърция ще се даде окупираната от българите Тракия. Румъния ще получи цяла Добруджа. Българската армия да се ограничи до 20 000 души. Ще се откаже ли на България правото да обедини своите сънародници? Опасно е да се притиска българският народ в невъзможни граници. За автономна Македония. Гласове за Балканска конфедерация. На делегацията в Париж са връчени окончателните условия. Александър Стамболийски подписва унизителния Ньойски договор. Тайни надежди за ревизирането му. България ще се надпреварва на мирния фронт. От "прусаци" българите ще стават "швейцарци" на Балканите


Вниманието на българската общественост е насочено към Париж, където се провеждат консултации по преговорите за мир, изслушват се претенции на победителите и се чертаят новите граници на воювалите държави, много често без участието на победените. Българите тръпнат за бъдещето на държавата и съдбата на националното обединение. При развоя на събитията те могат да се осланят изглежда само на надеждата, че широко прокламираните от Уилсън принципи на националностите ще накарат съдниците им да потърсят едно справедливо решение на въпроса за границите.

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-българската и българо-сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис ²²² издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" (!) съображения.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Условията са изключително тежки, несправедливи и унизителни. Най-неоправдани се чувстват българите, чиито родни места остават извън така очертаните граници на Българското царство. Неизмеримо е възмущението в онези български краища, които трябва да бъдат откъснати от старите предели и предадени на Сърбия. На път за Париж водачът на българската делегация Теодор Теодоров, депутат на Царибродско, уверява своите избиратели, че правителството ще направи всичко възможно, за се запази този български край в границите на страната. На 9 ноември царибродчани изпращат телеграма до Народното събрание, в която заявяват: "Апелираме да не бъде приет и санкциониран с чийто и да е подпис един такъв жесток мир, който не може да бъде дело на демократична Европа. Нека цивилизована Франция го приложи мимо вашето съгласие". Протестират и босилеградчани. От тяхно име народният представител Янев заявява, че са готови да дадат нови жертви за своята свобода.

Но българското правителство е възприело и провежда политиката на "мир на всяка цена". Декларацията на Александър Стамболийски: "Докато ние земеделците управляваме, война не ще позволим да има", обезсърчава всички, които предлагат да се използва отново сила срещу явната несправедливост. Стамболийски и неговото правителство насочват усилията си към сближаване с Кралството на сърбите, хърватите и словените с надеждата да ги откажат по този начин от претенции към старите предели на България. Същият подход се прилага и към правителствата на Гърция и Румъния. Но всичките уверения в искреност на добросъседските чувства се оказват слаб аргумент при отстояването на Западна Тракия, Южна Добруджа и другите западнобългарски земи.

На 27 ноември в 10 часа и 43 минути в кметството на парижкото предградие Ньой се извършва церемонията по подписването на мирния договор с България. Две пехотни роти и взвод кавалеристи отдават почести в шпалир до залата. След покана от Клемансо пръв полага подписа си българският министър-председател, след него в азбучен ред подписват представителите на съюзните обединени държави. На церемонията, която продължава всичко 25 минути, присъстват представители на френския и чуждия печат.

Договорът от Ньой се състои от 13 части. По отношение на Гърция той потвърждава границата по Букурещкия договор от 1913 г.. Западна Тракия с територията, придадена на България при ректификацията на българо-турската граница от 1915 г., остава под окупацията на съглашенски войски. България се отказва от всички свои права и титри върху територията на Тракия в полза на силите победителки. Те, от своя страна, се задължават да й гарантират свобода на икономически излаз на Бяло море. Тази "гаранция" обаче остава само обещание на книга. Румъния получава Южна Добруджа и границата от 1 август 1914 г. На Сръбско-хърватско-словенското кралство биват предадени Царибродска околия, част от Кюстендилското краище, 18 села от Трънско и Знеполско и 8 села от Кулско. Така на политическата карта на Балканите се появява ново понятие: Западни български покрайнини (Западните покрайнини), обозначаващо изконни български земи, отнети от старите предели на България и предадени на Сърбия, които никога по-рано, дори в най-голямото разширение на средновековната сръбска държава, не са влизали в нейните предели.

Договорът задължава България да се откаже от всички права над отнетите от нея територии. На живеещото в тях българско население се предоставя възможността да определи своето поданство в срок от 2 години. Приелите българско поданство се задължават в срок от 12 месеца да напуснат родните си места. Като неразделна част от Ньойския мирен договор между България и Гърция е подписана и конвенция за "доброволно изселване на малцинствата", наложена по искане на гръцкото правителство, която по-късно се използва за насилствено прогонване на българско население от Гърция и най-вече от Западна Тракия.

Военните клаузи на договора за мир премахват задължителната военна служба и ограничават общия брой на военнослужещите до 20 000 души. На България се забранява да притежава военни кораби, подводници, военна и морска авиация. Тя се задължава да изплати тежки репарации и да гарантира правата на чуждите малцинства, въпреки че за това съществуват изрични текстове в Търновската конституция, без тези права да бъдат осигурени за българските малцинства в съседните държави. Контролът по изпълнението на задълженията по репарациите, реституциите и окупационния дълг се възлага на Междусъюзническа комисия със седалище в София, на която са дадени най-широки пълномощия, а издръжката и всичките й разходи се поемат също от злощастната българска държава.