Форумно списание

[TVV]

Няма смисъл, защото скоро ще сменям самата главна страница.

Всяко нещо по реда си. Само че доста дълго отлагаме списанието.

[Parabellum]

Няма смисъл, защото скоро ще сменям самата главна страница.

:nut:
Хайде да видим сега пък какво си измислил :aaa:

[Parabellum]

Както кажете, аз просто си предложих услугите Ако някой друг път ви трябва помощ, обаждайте се Чакаме новата главна страница и най-сетне списанието

Хрумна ми идея. защо не се хванеш да направиш един вид чернова заглавна страница на списанието. Понеже основен дизайнер на сайта е Импереца, но той все е зает с нещо, я 3D, я нво танкченце, я нов сайт да прави , та все не му остава време. Защо не се хванеш да направиш нещо пробно

[Neonix]

Хрумна ми идея. защо не се хванеш да направиш един вид чернова заглавна страница на списанието. Понеже основен дизайнер на сайта е Импереца, но той все е зает с нещо, я 3D, я нво танкченце, я нов сайт да прави , та все не му остава време. Защо не се хванеш да направиш нещо пробно

Не, че искам да обидя някого, но Парабелум, има ли смисъл да се блъска човека да прави нещо, което после няма да се използва. Но ако има желание нека дерзай, ще е хубаво да се види идята му.

[skycycle]

Нека просто кажем, че не ме бива в подобни начинания - просто начинът ми на работа е такъв, че ако не довърша нещо, не се получава както искам. А и заглавната страница зависи от много неща - предпочитания за цветова гама, съдържания и тематична насоченост на броя, лого и шрифтове - все неща, за които ми трябва много свободно време и най-вече информация... сори...

[Imperial]

Отново събирам всички статии на едно място за финален преглед един вид.


-------------------------------------------------------------------------


Инцидентът в залива Тонкин – повод за започване на Виетнамската война

автор: Махадева

На 05.08.2004 се навършиха 40 години от инцидента в Тонкинския залив, който ескалира Виетнамската криза. Изразът “...се навършиха” винаги е навявал асоциации за дълбоко погребан спомен. Инцидентът обаче в известен смисъл продължава да се “случва” и все още не е получил окончателна оценка от историците, заради съпътстващата го спорна информация. Преди 40 години обаче, всичко изглежда напълно ясно. “Американски самолети бомбардират Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски бойни кораби,” обявява в-к “Вашингтон пост”. Същият ден, главната страница на в-к “Ню Йорк таймс” гласи: “Президентът Джонсън нарежда военни действия срещу катери и поддържащи съоръжения в Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски ескадрени миноносци в Залива Тонкин.” Американските медии не поставят информацията, получена от администрацията, под никакво съмнение. Но, след време, един от най-често коментираните въпроси, свързани с войната във Виетнам, ще бъде, дали наистина е имало второ нападение.
Каква е непосредствената предистория на инцидента в залива Тонкин? На 30 и 31 юли 1964 г., са обстрелвани два северновиетнамски острова. На 2 август, корабът “Мадокс” провежда тайна разузнавателна операция близо до бомбардираните острови, когато е нападнат от северновиетнамски торпедни катери. Корабите на Северен Виетнам са отблъснати, като върху “Мадокс” единственото попадение е от изстрел от тежка картечница. Съединените щати незабавно предупреждават Северен Виетнам да не провежда непровокирани нападения, като, с американска подкрепа, в региона продължват тайни военни мисии. На 4 август, радарите на кораба “Търнър”, който съпровожда Мадокс, засичат вражески катери. И двата кораба откриват огън в бурната нощ, въпреки че “заплахата” остава единствено на радарите. Така и не става ясно, дали радарите регистрират реално нападение или “миражи”.
30 години по-късно, на среща между бившия американски министър на отбраната Робърт МакНамара и високопоставен виетнамски стратег от времето на войната, МакНамара задава следния въпрос: “До ден днешен, аз не знам какво стана в Тонкинския залив на 2 и 4 август 1964 г. Струва ми се, че може и да не сме преценили добре ситуацията. Имаше ли второ нападение?” Виетнамският военен отговаря – “На 4 август не се случи абсолютно нищо”. През 1965 г., Линдън Джонсън прави любопитен коментар по случая: “От това, което знам, в този момент, флотата ни е била на лов за китове”. Този “лов на китове” е обявен за второ непровокирано нападение срещу американски бойни кораби.
На 7 август, Конгресът, с едва два гласа “против”, приема т.нар. Тонкинска резолюция, с разбирането, че ако войната във Виетнам ескалира в сухопътен конфликт, ще бъде консултирана законодателната власт, не знаейки, че, по време на “второто нападение”, корабът “Мадокс” се намира на по-малко от 12 морски мили от бреговете на Северен Виетнам.
Резолюцията е равнозначна на обявяване на война на Северен Виетнам. Тя дава права на президента “да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне всички въоръжени нападения срещу сили на Съединените щати и да предотврати бъдеща агресия.” Администрацията на Джонсън получава необходимите правомощия за военни действия във Виетнам, без, впоследствие, да се консултира с Конгреса. Първите американски войници пристигат във Виетнам през март 1965 г. Това, което последва, е трагедия.
Изключително трудно е да се определи броят на загиналите във Виетнамската война. Трудно е също така да се определи, какво точно означава “жертва на войната във Виетнам”, заради използваните химикали, социалните проблеми, ефектите върху съседните страни, които тя предизвиква. Предполага се, че по време на военните действия, са били убити 1 милион виетнамски войници и 4 млн. цивилни. 58 226 американски войници загиват или се смятат за “изчезнали по време на акция”. Когато през 1975 г. американските войски се изтеглят от Сайгон, целият Виетнам пада в ръцете на комунистите.
Близо 30 години след Тонкинския инцидент, изтъкнатият журналист, носител на награда Пулицър - Сидни Шанберг - предупреждава своите колеги да не забравят “за своето пълно доверие, с което приемат изфабрикувания от Линдън Джонсън инцидент в Тонкинския залив”. Той обвинява не само пресата, но и очевидната амнезия на по-широката американска общественост. “Ние, американците, винаги сме напълно невинни. Завинаги сме осъдени да вярваме, че правителството, най-после, ни казва истината.” заявява тогава Шанберг. 13 години по-късно, думите на журналиста все още звучат като нестихващо ехо.



-----------------------------------------------------------------------


Битката при остров Лиса

автор: Одзава

Обстановката преди войната
Разбирателството между Прусия и Австрийската Империя приключило малко след края на Датско-Пруската война от 1864 г. На дневен ред отново дошъл въпросът за влиянието на двете страни в немските държавици. Бисмарк нямал нищо против австрийския флот да свали датската блокада от немското крайбрежие, но не желаел да допусне чуждо влияние в бъдещия Райх. И двете страни развили бурна дипломатическа активност, но “Железният Канцлер” успял да привлече на своя страна Италия, като гарантирал неутралитета на Франция и Англия. Немските държавици от Германския съюз не били единни и една част от тях застанали на едната страна, а друга - на другата страна.
След като през пролетта на 1866 г., херцогът на откъснатия от Дания Шлезвиг-Холщайн отхвърлил Пруския ултиматум, изложен под формата на предложение за признаване на независимостта на държавата, обстановката ескалирала. Тъй като херцогът на малката държавица се поддал на австрийските “интриги”, пруските войски навлезли в Холщайн, като на Австрия било предложено да стори същото в Шлезвиг. Двуединната монархия обаче изтеглила войските си зад р. Елба. На 07.06.1866 г., пруски кораби завзели Хестемюнде, Емден и Щаде. След това, пруските войски “умиротворили” останалата част на Хановер и предприели поход в южните германски държави, които били на страната на Австрия. На това австрийците отговорили със съсредоточаването на 165 000 войска в Бохемия. На южния ТВД тя имала едва 75 000 човека и флота си срещу Италианската армия и флот. Италия била решена да си върне Трентино и Венето и така да завърши своето обединение.
Оперативният план на Австрийското командване предполагал страната да се отбранява срещу Италия, тъй като съвсем справедливо било решено, че прусаците са по-голяма заплаха от италианските войски. Под командването на ерцхерцог Албрехт, армията трябвало да се отбранява в четириъгълника, образуван от крепостите Мантуа, Верона, Кустоца и Леняно. На отделна бригада била поръчана отбраната на венецианското крайбрежие от вражески десанти. След началото на войната, се предполагало да бъдат атакувани първо войските на север под командването на краля Виктор-Еммануил, а, след това - стоящите на фланга войски на ген. Чиалдини. Флотът бил подчинен на южната армейска групировка и неговата задача била да защитава крайбрежието от десант. В състава си Австрийския флот имал 7 броненосеца, един винтов линеен кораб, 5 винтови фрегати, 2 винтови корвети, 7 винтови канонерки, 4 колесни парахода и няколко ветрохода. Много от корабите били в лошо състояние. Артилерията била представена основно от 48-фунтови гладкостволни оръдия на броненосците и 60-фунтови бомбически оръдия на “Пексан” и 30-фунтови гладкостволни оръдия на другите кораби. С много добро качество била бронята на броненосците, която била отлята в щирските заводи. Главната флотска база била Пола, а във Венеция имало флотски складове. Флотът се командвал от контра-адмирал фон Тегетхоф.
Италианският план предполагал, в началото, съвместни действия на армията и флота, но, впоследствие, решили това да стане, след завоюването на господство в Адриатическо море. За тази цел, италианският флот трябвало да действа самостоятелно по време на настъпателните действия. Крайната цел на операциите трябвало да стане унищожението на австрийските кораби или тяхното блокиране в пристанищата. След това, флотът трябвало да разруши железопътната линия северно от Венеция и така да откъсне австрийската армия от нейния тил. В състава си той имал 11 съвременни броненосеца, 7 винтови фрегати, 3 винтови корвети, 2 колесни корвети, 8 авизо и 3 канонерки. Скоро се очаквало и пристигането от Англия на бронирания таранен кораб “Афондаторе”. Корабите били въоръжени основно със 150-фунтови нарезни оръдия, доставени от Армстронг. Бронирането на корабите отстъпвало като качество на австрийските кораби. Флотата на Италия била командвана от адмирал граф Карло Персано. Главните морски бази били Специя и Неапол, а спомагателни - Генуа, Таранто и Анкона. Сухопътната армия била разделена на три части. От север - кралят и ген. Ламармора настъпвали с 90 000 души срещу четириъгълника от крепости, а от юг - ген. Чиалдини трябвало да форсира река По със 75 000 войника и да съедини войската си с тази на краля. Предложението на Прусия да се свали десант от един италиански корпус в Далмация, който да вдигне на въстание хърватите и унгарците, било отклонено.

В навечерието на битката

В навечерието на войната, Персано съсредоточил корабите си в Таранто и се заел с обучението на корабните екипажи. На 08.06.1866 г. той получил заповедта да унищожи неприятелските кораби, но едва на 25.06.1866 г. корабите му хвърлили котва в пристанището на Анкона. Ден преди това, италианската армия претърпяла съкрушително поражение при Кустоца и трябвало да отстъпи, а, на следващия ден, пред Анкона се появил Тегетхоф с няколко кораба. Персано излязъл в морето с няколко броненосеца, но не преследвал врага. Поражението на сухопътната армия заставило италианците да се надяват на бърз и решителен успех на флота. На 15.07.1866 г., Персано бил посетен от Морския министър, който го заплашил с оставка, ако продължи да бездейства. В същия дух звучали писмото на крал Виктор-Еммануил, както и изказванията на изпратените в Анкона депутати. Новият план предвиждал да се завземе остров Лиса, за да има залог при воденето на бъдещите мирни преговори. Персано се съгласил, но поискал 5000 човека, тъй като, само със силите на флота, било невъзможно да атакува и да удържи острова.
На другия бряг на Адриатическо море господствало съвсем друго настроение. В края на месец април, било заповядано на флота да вземе участие във войната, като част от южната армейска група. За сборен район бил избран рейда на Фазано до Пола. Тегетхоф организирал не само бойната подготовка на екипажите, но и бързият ремонт на старите кораби. Така например, повредената от пожар фрегата “Новара” била отремонтирана и отново включена в състава на флота. Дървените кораби били бронирани с железопътни релси и котвени вериги. На 24.06.1866 г. той изпратил телеграма във Виена с искане за инструкции и на 26.06.1866 г. получил отговор, че няма забрана да действа с корабите до траверса на о. Лиса. Основните задачи на флота оставали същите - защита на устието на река По и венецианското крайбрежие от вражески десанти. Същия ден, Тегетхоф излязъл в морето с 6 броненосеца и 8 по-малки кораба и взел курс към Анкона. Там се намирали 11 броненосеца и 4 по-малки кораба, като част от тях вдигнали котва и излезли в морето, но не се решили да влязат в бой с австрийските кораби. След 2 часа, Тегетхоф поел обратно към Пола. След този разузнавателен рейд, австрийците продължили да се готвят за бъдещото сражение и, на 06.07.1866 г., Тегетхоф предприел с флота тактически маневри.
На 16.07.1866 г., Персано излязъл с флота и поел към остров Лиса. Островът бил с размери 16 на 6 мили и имал стръмни скалисти брегове. По крайбрежието имало няколко удобни залива. На североизточното крайбрежие било разположено пристанището Сан Джорджо. Защитата на пристанището се осигурявала от батареите Шмид и Мадалена, както и от няколко форта. Гарнизонът на острова наброявал 1833 човека и 88 оръдия, поставени под командването на полковник фон Маргина. Италианският флот хвърлил котва срещу острова на 17.07.66 г. Тъй като картите на островът били неточни, младшият флагман на ескадрата - вице-адмирал граф Албини, на един от колесните авизо, обиколил заливите на острова, под английски флаг. На следващия ден, Персано с 8 от най силните си броненосци атакувал входа на Сан Джорджо и принудил форта Георг и 2 батареи да замълчат. Два от броненосците влезли в залива, но попаднали под огъня на батареите Мадона и трябвало да отстъпят. През това време, вице-адмирал Албини бил принуден да отстъпи с корабите си под огъня на австрийските оръдия и не успял да стовари десант в пристанището Манего. През нощта, гарнизонът поправил нанесените повреди, а, на следващия ден, Персано получил подкрепление под формата на таранния кораб “Афондаторе”, 2 фрегати и няколко транспортни кораба. Следващите опити да се подавят бреговите батареи били отново неуспешни. “Формидабиле” получил значителни повреди, когато се опитал, заедно с “Терибле”, да влезе в двубой с батареята “Мадона”. Адмирал Албини отново не се справил със задачата да стовари десант при Комиза, поради силния прибой, но пред намиращия се наблизо Каборер морето било спокойно. На следващия ден, Персано събрал повечето кораби при западния край на острова. Там корабната артилерия трябвало да унищожи останалите 15 австрийски оръдия, след което 2600 войници трябвало да унищожат гарнизона. На източния край на острова се предполагало да се проведе един демонстрационен опит за десант. Прехваната телеграма на адм. Тегетхоф до командира на гарнизона Персано счел за уловка и, по тази причина, не били изпратени на север дозорни кораби. Сутринта на 20.07.1866 г., на големите италиански кораби оставали въглища за два дни. Персано трябвало или да победи, или безславно да отстъпи.
След като разбрал за италианската атака, Тегетхоф изпратил телеграма за инструкции от Виена. Правителството му разрешило да действа по собствено усмотрение, но, заради демонстрацията пред Лиса, не се препоръчвало да се излиза в морето. Веднага след получаването на телеграмата от Виена, Тегетхоф свикал съвещание на своите командири. Той решил да атакува вражеските кораби, независимо от силата им и дори - в случай, че Лиса е превзета. Специално за битката, той разработил специален боен строй за флота си, който бил, едновременно с това - и походен. Наличните кораби били разделени на 3 дивизии по 7 кораба. Останалите 6 кораба било решено да се използват за дозор. В първата дивизия влезли броненосните кораби, във втората, под командването на комодор фон Петц, били дървените кораби, а в третата - канонерските лодки. Всяка от дивизиите имала придаден и по един авизо. Всяка дивизия трябвало да се построи в правоъгълен клин, като на върха на първия бил Тегетхоф, на флагманския “Ерцхерцог Фердинанд-Макс”, а втората водел фон Петц, на “Кайзер”. На фланговете се построявали вторите по сила кораби, а по едно авизо било оставено в тила на дивизиите. Всяка от дивизиите плавала на 1000 метра зад предната. Дивизиите били построени в пелинг с отстъп на дясно. На 20 мили пред ескадрата Тегетхоф изпратил 2 авизо. Първите две дивизии трябвало да таранират противниковите кораби, а канонерките да обстрелват противниковите кораби. След като изпратил телеграма на коменданта на Лиса да се държи до пристигането му, австрийския адмирал излязъл в морето и, на пълна скорост, се отправил на юг.

“Дръжте се, идвам на помощ!”

Утрото на 20.07.1866 г. било мрачно. Духал силен югоизточен вятър, придружен със слаб дъжд, морето било бурно, а над водата се стелела мъгла. Около 7:00 часа сутринта, Тегетхоф получил съобщение от дозорните си кораби, че вражеските кораби стоят пред острова. Малко след 8:00 часа, докладвали на Персано, че неприятелят се приближава от север. Италианският адмирал заповядал броненосците му да се построят в килватерна колона и взел курс на северозапад. Албини прекратил десантирането при Комиза и се отправил след флагмана. Повредения “Формидабле” се отправил към Анкона, а останалите кораби останали пред пристанището на Лиса. Около 9:00 часа, Персано преминал на “Афондаторе”, но на кораба нямало адмиралски флаг и трябвало да бъде вдигнат вице-адмиралски. Италианския флагман останал на траверза на четвъртия кораб от килватерната колона броненосци. През целия бой, Персано така и не се опитал да поведе своя флот…
Около 10:00 часа, двамата флагмани видели неприятеля и Тегетхоф вдигнал сигнал, втората и третата дивизии да се построят в килватера на флагмана и да съкратят дистанцията до половин кабелт. След това, бил вдигнат сигнал, да се увеличи хода до пълен, а броненосците да таранират и потапят неприятеля. Първи открили огън италианците, а австрийците скоро отговорили. Последния сигнал: “Този бой трябва да се нарича “Победата при Лиса”” не бил вдигнат, защото барутния дим закрил всичко. Скоро австрийските клинове се врязали между третия и четвъртия кораби в италианската колона. Гъстият дим не позволил на австрийците да таранират нито един кораб. Отрязаните три италиански броненосеца от челото на колоната, под командването на капитан Вака, направили широк ляв завой и минали зад кърмата на австрийците. Тегетхоф с корабите от първата дивизии, които отдавна били нарушили предписания строй, завил на ляво и се опитал да таранира “Палестро”, но ударът попаднал под остър ъгъл. Италианският кораб пострадал достатъчно силно дори от неуспешния опит - мачтата му рухнала върху флагманския кораб на Тегетхоф, а от австрийския артилерийски огън започнал пожар. След това, Тегетхоф завил на дясно и успешно таранирал “Ре д’Италия”, но и сам едва се отклонил от тарана на италиански кораб. В 11:20 часа “Ре д’Италия” се скрил под водата. До последния момент, екипажа на кораба стрелял по противника от палубата и от бойните марсове…
През това време, фон Петц се опитал да атакува корабите на вице-адмирал Албини, но италианският командир се отклонил и се скрил зад линията на броненосците. Така фон Петц се сражавал с третата дивизия италиански броненосци, под командването на капитан Риботи, и “Афондаторе”. Втората австрийска дивизия попаднала под силен огън. Флагманския “Кайзер” едва се отклонил от тарана на “Афондаторе”, когато срещу него се хвърлил “Ре де Портогало” и трябвало австрийския капитан сам да насочи форщевена си към италианския кораб. При сблъсъка, пострадали и двата кораба. “Кайзер” загубил бушприта и фок-мачтата си, а коминът му пострадал сериозно, но от артилерийски огън значителни повреди получил и италианския кораб. Малко след това, по подобен начин, фон Петц се спасил от трети вражески броненосец, опитващ се да го таранира. Тъй като неговия кораб понесъл големи загуби и скоростта му намаляла до 9 възела, фон Петц излязъл от боя и се насочил към пристанището на Лиса. Той бил преследван от Персано, но силният артилерийски огън на “Кайзер” и опасенията на италианския адмирал за безопасността на “Афондаторе” спасила австрийския кораб от поредния опит за таран. Малко след това, австрийските фрегати последвали своя флагман, който влизал в пристанището на острова. През цялото време, канонерките на Тегетхоф успешно водели огън по италианските кораби. Албини нищо не знаел за преминаването на Персано на “Афондаторе”, поради което не обръщал никакво внимание на сигналите на последния да атакува дървените австрийски кораби.
В 12:15 часа, Тегетхоф събрал разпръснатите си кораби, които се оказали по-близо до Лиса от италианските кораби, останали северно от тях. Той построил корабите си в три килватерни колони и вдигнал сигнал “Всички да преследват неприятеля!”, но, поради повреди на 6 от корабите си, скоро се отказал и се отправил към Сан Джорджо. Приблизително по същото време, Персано разбрал за потъването на бившия си флагмански кораб и видял, че “Палестро” е обхванат от пламъци. Няколко италиански броненосеца били получили повреди, които не им позволявали да продължат боя, поради което Персано събрал оцелелите кораби, към които се присъединили Вака с отряда си и Албини с дървените кораби и се отправили към Анкона между неприятелския флот и горящия “Палестро”. Горящият броненосец се взривил около 14:30 часа, същия ден, и потънал.
Тегетхоф, до слънчевия залез, влязъл триумфално в залива на Сан Джорджо, като първи влезли дървените кораби на фон Петц, след тях канонерките и накрая - самият главнокомандващ. Незабавно започнал ремонт по отстраняване на повредите от боя и, към 04:00 ч. на следващия ден, всички кораби, с изключение на “Кайзер”, били готови отново да встъпят в бой с противника. Но тъй като италианските кораби не се появили вечерта на 21.07.66 г., ранените били свалени на далматинския бряг и флота се отправил към Пола. Тегетхоф пристигнал триумфално в главната си база на 22.07.66 г. и бил възторжено посрещнат от населението на града. Италианският адмирал бил посрещнат значително по-хладно. На 26.08.66 г., по време на силен щорм, потънал в пристанището на Анкона “Афондаторе”, а, след два месеца, бил арестуван граф Персано и, след половин година, бил осъден на лишаване от адмиралския чин.

След битката (или - защо не трябва да се подражава на победителя)

Въпреки победите над Италия, Австрийската империя била разбита от пруските войски и скоро последните стояли пред стените на Виена. Морската война нямала никакво значение за изхода на войната - последната била решена в сраженията при Кустоца и Кьонигрец. Резултатът от единственото морско сражение на войната обаче бил изтълкуван неправилно във всички флотове. Върнали се античните времена, когато флотовете се стремели да потопят неприятеля с един точен таранен удар. В бойните инструкции на всички флотове залегнали най-причудливи бойни формации, заети от древността. Целта на всички “карета” и “клинове” била да се нанесе таранен удар на максимален брой вражески кораби. По тази причина, в корабостроенето, таранът щял да остане като задължиелен елемент в корабната архитектура в следващите четири и половина десетилетия. Старата линейна тактика също била призната за отживелица и за единствено вярна приели идеята за “всеобщия хаос” по време на сражението. И едва сраженията при Цушима и Улсан, както и кървавите морски баталии на Великата война щели да припомнят, че както Вашку да Гама при Мозамбик, така и Персано при Лиса са построили правилно тактическите си планове залагайки на мощта на корабната артилерия. Но историята не съди победителите.

* Под “броненосци”, тук са класифицирани всички кораби, които са били защитени с броневи плочи. Официално, те са се класифицирали като “броненосни батареи”, в австрийския флот, и “броненосни фрегати” и “броненосни корвети”, в италианския. “Афондаторе” също е отнесен към броненосците, макар да се е смятало, че основното му оръжие ще бъде 8 метровия таран.
* Битката при Улсан – Сражение, проведено на 14.08.1904 г., на Владивостокския отряд крайцери, под флага на вице-адмирал Йесен с броненосните крайцери от 2-ри флот под флага на вице-адмирал барон Камимура. От артилерийския огън на японците са повредени всички руски кораби, а броненосния крайцер “Рюрик” остава без ход. След арилерийски двубой с японските бронепалубни крайцери “Ниитака” и “Цушима” и авизото “Чихая”, под флага на контра-адмирал Уриу, “Рюрик” отваря своите кингстони и е потопен от екипажа си.
* Битката при Цушима – Сражение, проведено на 4.05.1905 г., между 2-ра Тихоокеанска ескадра и Японския флот. Първото и единствено сражение между ескадрени броненосци. Първото сражение в Новата история, в което главните кораби на флота са потопени единствено с помощта на корабната нарезна артилерия.
* Битката при Мозамбик - по време на пътуването на Вашку да Гама към Индия, ескадрата му от 5 каравели била атакувана от няколко десетки арабски дау, близо до мозамбикския бряг. Португалския адмирал на Морето-Океан решил да не допуска абордажен бой с многократно превъзхождащите го арабски кораби. Той построил корабите си в килватерна колона и, с огъня на корабните оръдия, унищожил почти всички арабски кораби. Това било първото в историята сражение, решено от корабната артилерия.

Разписание на флотовете в Битката при о. Лиса

Австрийски флот
1-ва дивизия (броненосни батареи)
“Ерцхерцог Фердинанд-Макс” (ф) - вице-адмирал Тегетхоф
“Хабсбург”
“Кайзер Макс”
“Хуан де Аустриа”
“Принц Ойген”
“Драх” (“Дакон”)
“Саламандър”

2-ра дивизия (дървени кораби)
“Кайзер” (ф) - фон Петц (винтов линеен кораб)
“Новара” (винтова фрегата)
“Шварценбург” (винтова фрегата)
“Радецки” (винтова фрегата)
“Донау” (винтова фрегата)
“Адриа” (винтова фрегата)
“Ерцхерцог Фридрих” (винтова корвета)
“Дандало” (винтова корвета)

3-та дивизия (канонерски лодки)
“Даимат”
“Хам”
“Река”
“Зеехунд”
“Щрайтер”
“Фолебих”
“Вал”

Спомагателни кораби
“Керка” (винтов шлюп)
“Нарента” (винтов шлюп)
“Императрица Елизабет” (колесна яхта)
“Грейф” (колесна яхта)
“Андреас Хофер” (винтов тендер)
“Стадион” (търговски параход)

Италиански флот
Броненосни кораби
“Афондаторе” (ф) - адмирал граф Персано
“Ре д’Италия”
“Ре де Портогало”
“Формидабле”
“Терибле”
“Принчипе де Каригнано”
“Регина Мария Пиа”
“Сан Мартин”
“Кастелфидардо”
“Анкона”
“Палестро”
“Варезе”

Отряд дървени кораби
“Мария Аделаида” (ф) - вице-адмирал граф Албини (винтова фрегата)
“Карло Алберто” (винтова фрегата)
“Дука ди Дженева” (винтова фрегата)
“Гаета” (винтова фрегата)
“Гарибалди” (винтова фрегата)
“Принчипе Умберто” (винтова фрегата)
“Виктор Еммануил” (винтова фрегата)
“Сан Джовани” (винтова корвета)
“Говерноло” (винтова корвета)

Спомагателни кораби
“Гюискардо” (винтова корвета)
“Етторе Фиерамоска” (колесна корвета)
“Есплораторе” (колесен авизо)
“Месагиере” (колесна корвета)
“Джулио” (авизо)
“Кристофоро Коломбо” (винтова канонерка)
“Готемоло” (винтова канонерка)
“ *** ” (винтова канонерка)
“Вашингтон” (болничен кораб)
“Индепенденца” (транспорт)
“Пиемонте” (транспорт)
“Флавио Джоя” (търговски параход)
“Стелла д’Италия” (търговски параход)


------------------------------------------------------------------------


Крисът: оръжие и талисман

автор: ТВВ

Югоизточна Азия е територия, в която се смесват народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, будизъм, ислям и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но, все пак, има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: т. нар. крис или керис (и двете произношения са верни). Сабите и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския п-ов, през Индонезия - чак до Южните Филипински Острови.

Какво, всъщност, представлява крисът?

Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част, в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята, че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите - атакуващ Нага.

Съставни части и изработване на криса

Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда, когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено – при по-луксозните образци. След ганджата, продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът, понякога, е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или от сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая, острието е закрепено в дръжката, с помощта на лепило или на смола. Ефесите, наричани укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно - при по-скъпите. Освен дърво, за дръжките се използват още какви ли не материали: сребро и злато, украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори - фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло, ефесът е сравнително къс, като, често, дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство, сами по себе си, тъй като много от тях са изработени като статуетки на божества или на демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда - орелът на бог Вишну.
Ножниците също се състоят от две части. Долната широка част се нарича рангка и винаги е изработена от специално подбрано дърво. Понякога, е украсена с резба, а, при някои филипински образци - и със седеф. Горната част или пендок, която по своята форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и от метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се виджда качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изработени изцяло от метал, както и такива, изработени само от дърво. Металната част на пендока, обикновено, е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.
Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често се среща малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна, защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса, ковачът взима две парчета стомана и едно парче метеоритно желязо, което е по-светло на цвят от стоманата. В по-късни времена, метеоритното желязо е заменено от никел или от нискокачествена стомана. След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм, която се използва за целта, е толкова силна, че, ако, по непредпазливост, майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.
Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса, заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход, правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците, крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина, особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците им многократно, според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.

История и традиции

Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори, той е произлязъл в Ява, като за вдъхновение на оръжейните майстори е послужила формата на костния израстък на рибата-меч. Според други, по-правдоподобна версия е, че крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи, най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници – от 12 век., а, според други – от по-късно, някъде към 15-16 век.
В малайския свят, крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие, до степен, че е чак боготворено. Смята се, че крисът е толкова опасен, че, дори когато е прибран в ножницата си, ако бъде насочен към някого, би го уручасал и, затова, обикновено, е носен с острие, насочено или надолу, или - нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или на демон. През живота си, всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам, според сложна процедура, която е определяла, дали дадени дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия - поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста, при сватбата.
По време на война, всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния крис, използван в битките. Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец, в долната си част, в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е разположена върху горната част от ефеса. В другата ръка, обикновено, воинът е държал друг крис, с острието, разположено върху предмишницата с връх, сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.
В мирно време, крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида, ако е бил затъкнат отляво. В дворците, в присъствието на владетеля, дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазването на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Съществувала е практика, при придобиването на нов крис, собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил, а палачът го е промушвал със специален дълъг крис - отвесно – надолу, през процепа на костите на лявото рамо. Така, острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала бързо, без излишно мъчение.
Във Филипините, крисът се е използвал от народностите моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначен не за пробождащи, а за разсичащи удари. Освен това, остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но, дори и при най-фунционалните от тях, продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и, понякога, с медни инкрустации върху острието.
Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а, според малайците - и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а, може би най-вече - тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционери и любители на хладни оръжия.


------------------------------------------------------------------------

Един малко известен епизод от времето на Руско–турската Освободителна война от 1877-1878 г.

автор: Парабелум

Бойните действия на кавказкия фронт

Когато се пише за руско-турската война от 1877-1878 г., постоянно се набляга на развитието на бойните действия на Балканския фронт. Вярно, че това е основеният военен театър, но това не означава, че останалите бойни действия са по маловажни. Руската армия в Кавказ задържа значителен турски военен контингент, като, по този начин, облекчава частично положението на Дунавската армия.
В началото на войната, руската Кавказка армия възлиза на 108 000 души, от които 49 000 действат по главното направление и 59 000 – по приморското направление.
На главното направление русите разгръщат три отряда:
Ахалцихски - 14 000 души, Александрополски - 24 500 души и Еревански - 10 500 души.
На приморското направление, руските войски формират Кабулетския отряд - 25 000 души, който се съсредоточава близо до гр. Озургети, а останалите 30 000 души се ешелонират по крайбрежието и в гр. Сурам.
Главнокомандващ е великият княз Михаил Николаевич, но фактическият командир на отрядите е генерал-адютант Михаил Лорис-Меликов.
Турските въоръжени сили наброяват 75 000 души, от които на главното направление са насочени 55 000 души, а на приморскототакова - 20 000. Командват се от Ахмед Мухтар паша.
С обявяването на войната на 16 април, руската Кавказка армия настъпва по целия фронт. Александрополският отряд се движи по посока на гр. Карс и, без да среща съпротива, спира на 20 км. от него.
В същия ден настъпва и Ахацихският отряд и достига на 29 км. от гр.Ардахан.Тъй като неговите сили не са достатъчни, за да атакува крепостта, ген. Лорис-Меликов усилва отряда с части от Александрополският отряд. На 5 май, след силна артилерийска подготовка, укрепената с 95 оръдия крепост пада в руски ръце. Около 2000 турци загиват, а останалите се разпръскват. С пленените 95 оръдия победителите дават 101 салюта, в чест на победата. Когато гр. Ардахан е овладян, съобщенията между гр. Карс и гр. Батум се прекъсват, а Ахалцихският отряд се освобождава от съвместни действия с Александрополският отряд срещу Карс.
На 24 май, Ахалцихският отряд обсажда крепостта Карс.
В същото време, турското командване решава с всички сили да атакува Ереванския отряд, да го разбие и, след това, да настъпи срещу руските, които обсаждат Карс. За да попречи на това решение, руското командване насочва част от силите си - 17 батальона, 42 ескадрона и 64 оръдия - под командването на ген. Гейман - към Зевин, за да унищожат турските войски и да влязат във връзка с Ереванския отряд.
На 12 юни, ген. Гейман пристига с войските си в Менджингерт. Там, той узнава, че главните турски сили при Дели баба са насочени срещу Ереванския отряд, а позицията при Зевин се заема от 10 - 15 табора. Командването решава да разбие противника по части, като, най-напред, атакува Зевинската позиция.
На 13 юни, пехотата атакува по фронта, а конницата обхожда десния фланг на противника. Поради липса на свързка между колоните, атаката завършва неуспешно. Въпреки неуспеха, тя привлича част от турските сили, които действат срещу Ереванския отряд и той спокойно отстъпва.
След боя при Зевин, турското командване съсредоточава големи сили около Карс и заставя русите да снемат обсадата от града и да се оттеглят към граничната линия.
Ереванският отряд преминава в настъпление още в началото на войната. Той осигурява левия фланг на главните сили и неприкосновенността на руската територия в този район. Когато преминава планината Агридаг, отрядът забавя движението си и, на 17 април, заема крепостта Баязет. Турският гарнизон изоставя града и се оттегля към (езерото/град?) Ван.
Отрядът продължава движението си. Като завладява Сурп Оганес, се врязва между Алашкеротокския и Ванския отряди. Със своите действия, Ереванският отряд привлича вниманието на главните турски сили около Дели баба, тъй като заема флангово положение. Това принуждава турското командване, с малка част от силите си, да се заслони срещу Зевин, а, с останалите войски, да се насочи срещу Ереванския отряд.
На 9 юни, при с. Даяр, се завързва тежък бой. Руските части едва задържат позициите си. На следващия ден, турците възнамеряват да възобновят атаките си, но настъплението на ген. Гейман към Зевин ги принуждава да се откажат от по-нататъшни действия.
Застрашен отдясно от войските на Мехмет паша, отляво - от Фаик паша, отдалечил се от базите си на 210 км., Ереванският отряд, отстъпвайки, разбива турските войски, които обсаждат крепостта Баязет, и се изтегля на руска територия.
Кабулетският отряд настъпва по посока на гр. Батум, но колебливите действия на руските главни сили при Карс го принуждават да се оттегли към границата и да премине в отбрана.
Руските войски на Кавказкия ТБД започват с устремно настъпление по целия фронт, но завършват с неуспех и със загуба на овладяното, с изключение на гр. Ардахан. Причините за това се дължат на неправилното стратегическо развръщане на войските и на липсата на сведения за противника.
След лятното настъпление, само Ардаханския отряд продължава да заема достигнатата позиция. Главните сили на Кавказката армия - 32 000 души и 120 оръдия - се оттеглят към руската граница, като се разполагт при Куйрук дере и Башкадикляр. Ереванският отряд - 13 500 души и 48 оръдия - се оттегля на руска територия в Ереванска губерния.
Главнокомандващият Кавказкия фронт решава, до пристигането на подкрепления, да води отбранително - изчаквателни действия.
Турската армия на Мухтар паша, с основните сили – 25 000 души и 36 оръдия, под ръководството на комнадващия, на 6 юли, заема позиците източно от Карс, при Авлиар и Алджа. Отрядите на Исмаил паша - 10 000 д. и 12 оръдия, и на Фаик паша - 12 000 души и 16 оръдия, съответно заемат Диадин и Баязет. Освен тези сили, турците очакват подкрепления от около 13 000 души и 12 оръдия.
Според плана на Мухтар паша, най-напред, трябва да настъпят войските на Исмаил паша в Ереванска губерния, като, за целта, му се подчинява и Ванският отряд. Исмаил паша обаче забавя настъплението си, тъй като войските на ванския отряд са съвсем дезорганизирани, след Баязедското поражение, а организирането на тила и попълването на загубите продължават почити месец. На 22 срещу 23 юли, той провежда демонстартивни действия към Чингилският проход - за отвличане на вниманието на руските войски, а с главните си сили - 12 000 души и 6 оръдия, настъпва към Зоринския проход, за да навлезе в Ереванска губерния. Настъплението му обаче няма сериозен успех.
В края на август, по настояване на турското правителство, и Мухтар паша преминава в настъпление. Като се възползва от отслабването на действащия корпус, който изпраща сили за подкрепление на Ереванския отряд, Мухтар паша нанася удар на 13-25 август и завладява предната позиция на руските главни сили при Башкадикляр. След боевете през август, и двете страни преминават в отбрана. Настъпва пълно затишие, което, от време на време, се нарушава от отделни престрелки и малки стълкновения.
Руските войски преминават в отбрана на Кавказкия фронт преди Дунавската армия. Това обстоятелство улеснява турците, тъй като не е необходимо да изпращат допълнителни подкрепления. Новосвормираните части турците отправят на Балканския фронт. От друга страна, отбранителните действия възпрепятстват турското главно командване да прехвърли войски от Кавказкия ТБД срещу Дунавската армия, която, по това време, се намира в много тежко положение.
През септември, кавказката армия получава достатъчно подкрепления – 2 дивизии и 4 батальона, и отново е готова да премине в настъпление.
Още когато получава съобщение за изпращането на подкрепления, руското командване на Кавказкия фронт решава да предприеме настъпление по Караско - Ерезерумското направление. Главните сили на действащия тук корпус, заедно с подкрепленията, към 21 септември, възлизат на 56 000 войници и офицери с 220 оръдия. Срещу тези сили, на Алджанските позиции и в близкия тил, Мухтар паша има на свое разположение около 37 000 - 38 000 души и 74 оръдия.
Руският план за настъпление в Кавказ е разработен от ген. Обручев, подпомогнат от офицери, които познават особеностите на този театър на военните действия. Основната идея на плана се състои в нанасянето на главния удар по центъра и по левия фланг на Алджанската позицията, като, по същото време, се сковава десния фланг на позицията на противника и се излиза дори в тила му.
След първите успехи (на руснаците?), турското командване извършва прегрупиране на силите си, като се оттегля на нови позици на линията.
Обсадата и превземането на гр. Карс

Крепостта Карс, по време на войната, се състои от четири укрепления, които опасват града. Крепостта е преустроена, след Кримската война (1853-1856 г.), от английски инженери. Когато русите я щурмуват, турците разполагат с 303 оръдия от различен калибър. През ноември 1877г., гарнизонът на крепостта наброява 10 500 войници и офицери - редовни войски, а нередовните - градско опълчение и конница - възлизат на 25 000 - 30 000 души. За комендант е назначен Хюсеин Хами паша.
Действията срещу Карс се ръководят от ген. Лазарев. Руските войски обсаждат Карс на 10 октомври. Тук, за разлика от обсадата на Плевен, руското командване решава да проведе щурм, а не – блокада, която би продължила шест месеца.
На военен съвет е взето решение крепостта да се давладее с щурм, на 5 срещу 6 ноември. Предвижда се, в щурма да участват 32 000 души и 122 оръдия, разпределени в седем колони. Щурмът е предшестван от грижлива всестранна подготовка. Някъде между 19:00 – 20:30 ч., щурмовите колони тръгват едновременно, при пълна тишина. Турците са изненадани, поради което първите изстрели откеват едва около 21:00 ч. Часовоите, които откриват движението на руските колони, го взимат за обикновенно нощно разузнаване. Именно този факт улеснява атаката на русите.
Колоната на подполковник Меликов успява да изтласка турските предни постове и приближава на 200 крачки от форта Сувари. След това, руските войски, без да отговарят на изстрелите, се вмъкват във форта и, с атака със щиковете, отхвърлят противника.
Колоната на ген. Грабе, която настъпва заедно с колоната на ген. Вождакин, среща упорита съпротива във форта Канлъ. В 23:00 часа, на височините Алджа, Визенкьой, Авлиар и Мали Ягни турците успяват да се прегрупират. Руското командване смята това прегрупиране на турците за общо отстъпление, затова ген. Обручев предлага да се изпрати обходна колона, която да пресече пътя на турците за отстъпление.
За обхождането на десния фланг на противника, е сформирана силна обходна колона, под командването на ген. Лазарев. Към нея се присъединяват войските на Камбинския и на Ереванския отряди - общо 23.5 батальона, 20 ескадрона и 72 оръдия. Колоната получава задачата да проникне на дълбочина 80 км. в турския тил. Утрото на 2 октомври... Колоната преминава в настъпление от Дигор за Пазарджик. Мухтар паша, като научава за появата на крупни руски сили в своя тил, изпраща срещу тях към Орлокските височини 9 табора, начело с Рашид паша. Ген. Лазарев незабавно изпраща 5 ескадрона конница, а малко по късно - и 4-ти Кавказки стрелкови батальон. Към 17:00 часа, турците са отблъснати към Визенкьойските височини. Тогава, ген. Лазарев атакува трикратно по-силния противник на Орлокските височини и остатъците от деветте турски табора отстъпват в пълен безпорядък към Визенкьой. Към 20:00 часа, войските на ген. Лазарев, с шест батальона, заемат Орлокските и Пазарджишките височини, а останалите войски се разполагат в Пазарджик. В 24:00 часа, той донася на Лорис-Меликов за резултатите на боя през този ден. Сега, руското командване счита, че моментът за настъпление на останалите войски е настъпил.
Сражението на 3 октомври започва с артилерийска подготовка по укрепленията на Авлиар. Под прикритието на артилерийския огън, пехотата се насочва към укрепленията на врага. Ереванският полк достига на 500 крачки от противниковите окопи. Височината Авлиар е завладяна за половин час, а остатъците от турския гарнизон започват бягство към Чифттепеси. След падането на Авлиарските височини, Мухтар паша бързо отстъпва към Карс, като изоставя на произвола на съдбата част от войските си.
В резултат от тези боеве, войските на Мухтар паша са разгромени -техните загуби възлизат на 20 000 души. От тях, 13 000 са убити и ранени, 7 000 са пленени. Загубите на руските войски са 1 500 души.
Мухтар паша решава, като се възползва от забавеното руско настъпление към Карс, с част от силите си, да отстъпи към Саганлуг, и да се присъедини към войските на Измаил паша при Кьоприкьой, по пътя за Ерзерум, а, след това, със съвместни усилия, войските да прикрият Ерзерумското направление. Така се стига до боевете за Девебойну.
При това положение, руското командване решава да блокира Карс, а войските на ген. Гейман и Ереванския отряд да се насочат за пресичане на пътя на отстъпващия към Ерзерум Измаил паша. Турските позиции на Девебойну прикриват Ерзерум. Те са силно укрепени, по фронта са почити непрестъпни, но са разтегнати на 25 км., и турците не могат да ги заемат плътно. Ген. Гейман решава да нанесе главният удар с десният си фланг, в центъра да действа със силна артилерия, а в обход на десния турски фланг да извърши демонстрация с осем батальона. Тази демонстрираща колона привлича с действията си почити всички резерви на противника, с което облегчава действията на войските от десния фланг.
В разгара на ожесточеният бой на левият фланг около 16 часа, войските на десният фланг щурмуват височината Узун Ахмед. Поради необичайно стръмните склонове турците предприемат контраатака. Положението на настъпващите става тежко и те не биха задържали позициите си, ако в този момент не ги подкрепя 73 Кримски полк. Батальоните на Кримския полк нанасят съкрушителен удар на турците във фланг и руските войски овладяват височината Узун Ахмед.
Ген. Трегукасов, щом разбира, че височината Узун Ахмед е завладяна, незабавно хвърля кавалерията на Кебали хани по долината на р. Хамам дере. Скоро след това, по Ерзерумския път, той придвижва Ереванския полк. Конницата на Кебали хан не успява да се придвижи много напред, защото е спряна от два турски табора. Но, когато на Ерзерумският път се развръща Ереванският полк и открива ожесточен огън по противника, драгуните на Кебали хан се изкачват по брега на р. Хамам дере, а пехотата на полк. Амираджаби преминава гребена на Узун Ахмед и настъпва към Ерзерум. В боя настъпва прелом в полза на русите. Турците панически отстъпват. Руската пехота ги преследва до настъпването на нощта. Мухтар паша, като се прикрива с остатъците от общия резерв, бързо избягва към Ерзерум.
Руските войски загубват 1 000 души срещу 7 000 турци - убити, ранени и пленени. Русите вземат 46 оръдия, трофеи и много други военни имущества. С победата при Девебойну, за руските войски се открива пътят към Ерзерум. Русите успяват да завладеят десния бастион, но турците задържат централната част на укрепленията и продължават съпротивата. Русите дават много жертви, между които са и: командващият колоната - ген. Грабе, командирът на Перновския полк и др. Русите получават подкрепления - пехота и конница, и, едва в 16 часа на другия ден, фортът Канлъ пада.
Колоната на ген. Алхазов, която настъпва срещу форта Хафъз паша, тръгва в 19:00 ч., но е спряна от ген. Лазарев, до второ нарежадане. Когато ген. Алхазов чува боя на другите колони, той настъпва, без заповед. Неговите войски са разделени на две части: едната част щурмува форта Хафъз паша, в 23 часа и го завладява, а втората щурмува форта Караджак и също го завладява.
Колоната на ген. Ридзевски се насочва към форта Араб и, към 6:00 ч., руските войски го превземат.
Руската армия завладява фортовете по десния бряг на реката и води бой в града. По този начин, тя прекъсва връзката на укрепленията по левия бряг на реката с тяхната база. При това положение, комендантът на крепостта решава да пробие обкръжението и да избяга.
В 8:00ч., на 6 ноември, от височината Лазтепеси и Тохмас започват да се спускат тълпи турци. Руската пехота, разположена западно от Карс, и конницата преграждат пътят на бягащите. Само малка част от тях успяват да избягат заедно с коменданта. При този щурм са пленени 18 000 войници и офицери, в това число - петима паши и 303 оръдия. 4 500 са болни и ранени. 2 500 души са убити. Руските войски загубват 2 300 убити и ранени.
Падането на Карс има огромно значение за по-нататъшния ход на военните действия в Кавказ. Нощният щурм на Карс и завладяването му само с пехота е забележителен подвиг, извършен от руската армия и е втори случай в руската военна история, след Суворовския щурм срещу Измаил.


-------------------------------------------------------------------------

Статията на Историк ми се вижда твърде абстрактна за публиката, към която се целим. Освен това е превод, а не авторска. Ако настоявате, ще я включа.

[TVV]

Към моята статия и към тази на Парабелума имаше картинки.

[Imperial]

Е, имало е. Сега няма Явно са изчезнали при местенето. Така че ще помоля отново да ги дадете.

[TVV]

Ето я моята

[танкиста от Харков]

Статия за В. Левски

:1087: Опитвам се да пусна една статия за дейността на В. Левски, но поради слабата ми компютърна грамотност не знам какво ще излезе. Предишния опит беше несполучлив защото излизаха някакви тъпи символи. За разбирачите материала е паписан на УИН-95 с офис 97 с шрифт Тайм..кирили.ню :fire: Да пукне дано! :1087:
:sm100:Който може да помага. Статията е публикувана в годишника на Академията на МВР бр.15 - 2004 г. :nworthy:


Сега я пускам като прикрепен файл мамкаму!

[Imperial]

Може да ми пратиш самия файл и аз да пробвам

[танкиста от Харков]

Отгоре го прикачих. Уф!

[Odzava]

Ако не сте се разбързали със списанието, а май не сте. Айде изчакайте традиционния за ман срок- 1-2 седмици да допълня "Малко извесните епизоди от Руско-Турската война 1877-1878 г." с втора част "Морските сражения на Руския Черноморски флот.".

[Imperial]

Отгоре го прикачих. Уф!

aa, отдолу. На мен форума наобратно ми върви, щото ми е по-лесно да преглеждам новите мнения така

[Imperial]

Знаете ли какво. Има един доста грамаден ъпгрейд, интегриран с тази форумна система, който е именно за писане на статии. Мисля, че ще го инсталирам и ще си поиграем с него. Да се свърже с главния сайт няма проблем (даже смятам по принцип да има доста по-голяма интеграция с главния сайт и форума).