руски "елитни" доброволчески войски
Ето текстовете - ваши и мой - редактирани.
Погледнете си ги, поправете каквото смятате още и - най-важното - наблегнете на факта, че (задпоставения) пълен член "-ът" не се поставя на края на всяка дума, и, че след препинателен знак следва... интервал!
Да видим, ще си познаете ли сами собствените текстове, след редакцията и, ще разберете ли и вие самите техния смисъл?
Цитирам текстовете ви, след като са преминали през редакцията ми.
Ако правите нови промени в тях, пак ми се обадете, да ги погледна отново!
Ето ви една "статийка" от мен - не съм я писал за форума, така че не се притеснявайте, ако не ви хареса и решите, че съм положил безсмислен труд (да не се чудите, ако не е така):
----------------------------------------
Инцидентът в залива Тонкин – повод за започване на Виетнамската война
Днес (05.08.2004) се навършват 40 години от инцидента в Тонкинския залив, който ескалира Виетнамската криза и който все още не е получил окончателна оценка от историците, заради съпътстващата го спорна информация. Преди 40 години обаче, всичко изглежда напълно ясно. “Американски самолети бомбардират Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски бойни кораби,” обявява в-к “Вашингтон пост”. Същият ден, главната страница на в-к “Ню Йорк таймс” гласи: “Президентът Джонсън нарежда военни действия срещу бойни кораби и поддържащи съоръжения в Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски разрушители в Залива Тонкин.” Американските медии не поставят информацията, получена от администрацията, под никакво съмнение. Но, след време, един от най-често коментираните въпроси, свързани с войната във Виетнам, ще бъде, дали наистина е имало второ нападение.
Каква е непосредствената предистория на инцидента в залива Тонкин? На 30 и 31 юли 1964 г., са обстрелвани два северновиетнамски острова. На 2 август, корабът “Мадокс” провежда тайна разузнавателна операция близо до бомбардираните острови, когато е нападнат от северновиетнамски торпедоносци. Корабите на Северен Виетнам са отблъснати, като върху “Мадокс” единственото попадение е от изстрел от тежка картечница. Съединените щати незабавно предупреждават Северен Виетнам да не провежда непровокирани нападения, като, с американска подкрепа, в региона продължват тайни военни мисии. На 4 август, радарите на кораба “Търнър”, който съпровожда Мадокс, засичат вражески кораби. И двата разрушителя откриват огън в бурната нощ, въпреки че “заплахата” остава единствено на радарите. Така и не става ясно, дали радарите регистрират реално нападение или “миражи”.
30 години по-късно, на среща между бившия американски министър на отбраната Робърт МакНамара и високопоставен виетнамски стратег от времето на войната, МакНамара задава следния въпрос: “До ден днешен, аз не знам какво стана в Тонкинския залив на 2 и 4 август 1964 г. Струва ми се, че може и да не сме преценили добре ситуацията. Имаше ли второ нападение?” Виетнамският военен отговаря – “На 4 август не се случи абсолютно нищо”. През 1965 г., Линдън Джонсън прави любопитен коментар по случая: “От това, което знам, в този момент, флотата ни е била на лов за китове”. Този “лов на китове” е обявен за второ непровокирано нападение срещу американски бойни кораби.
На 7 август, Конгресът, с едва два гласа “против”, приема т.нар. Тонкинска резолюция, с разбирането, че ако войната във Виетнам ескалира в сухопътен конфликт, ще бъде консултирана законодателната власт, не знаейки, че, по време на “второто нападение”, корабът “Мадокс” се намира на по-малко от 12 морски мили от бреговете на Северен Виетнам.
Резолюцията е равнозначна на обявяване на война на Северен Виетнам. Тя дава права на президента “да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне всички въоръжени нападения срещу сили на Съединените щати и да предотврати бъдеща агресия.” Администрацията на Джонсън получава необходимите правомощия за военни действия във Виетнам, без, впоследствие, да се консултира с Конгреса. Първите американски войници пристигат във Виетнам през март 1965 г. Това, което последва, е трагедия.
Изключително трудно е да се определи броят на загиналите във Виетнамската война. Трудно е също така да се определи, какво точно означава “жертва на войната във Виетнам”, заради използваните химикали, социалните проблеми, ефектите върху съседните страни, които тя предизвиква. Предполага се, че, по време на военните действия, са били убити 1 милион виетнамски войници и 4 млн. цивилни. 58 226 американски войници загиват или се смятат за “изчезнали по време на акция”. Когато през 1975 г. американските войски се изтеглят от Сайгон, целият Виетнам пада в ръцете на комунистите.
Близо 30 години след Тонкинския инцидент, изтъкнатият журналист, носител на награда Пулицър - Сидни Шанберг - предупреждава своите колеги да не забравят “за своето пълното доверие, с което приемат изфабрикувания от Линдън Джонсън инцидент в Тонкинския залив”. Той обвинява не само пресата, но и очевидната амнезия на по-широката американска общественост. “Ние, американците, винаги сме напълно невинни. Завинаги сме осъдени да вярваме, че правителството, най-после, ни казва истината.” заявява тогава Шанберг. 13 години по-късно, думите на журналиста все още звучат като нестихващо ехо.
-------------------------------
Може ли леко да ти помогна с превода на корабните класове? Дестроер (destroyer) се превежда или така (фонетично), или като ескадрен миноносец (тоест използващ еквивалентния термин от българската класификация), или като “разрушител”. Предлагам втория вариант. Не пиши торпедоносци, това са най прости торпедни катери. Торпедоносец на български се разбира като "самолет, въоръжен с торпедо". Торпедоботът на английски се превежда като минононосец/миноноска, ако става въпрос за средата и края на 19-ти век и торпеден катер, след края на ПСВ. Т. нар. кораб "Мадокс" и "Търнър" какви са? Ако искаш, прати ми приложената абревиатура пред името или названието дадено в американските (подчертавам АМЕРИКАНСКИТЕ) източници и ще му уточним българския еквивалент.
Още веднъж, поздравление за статията!
Аз много се радвам, че ви е харесала статията. Признавам си - много се колебаех, преди да я постна, защото ме беше страх да не ме направите “на салата” от критика. Но – не, защото сте обзети от форумната критикарщина, която властва по всички форуми, които съм посещавал, а защото просто разбирате нещата. "Най-страшен" ми се виждаше Gaden Gogi…
Корабите са: MADDOX (DD-731) и TURNER JOY (DD-951)...виетнамските са написани torpedo boats, имат и едни Swatow gunboats...
Пак казвам, че може да се съкрати, а може и да се разшири доста, с повече подробности за разузнавателните операции. А може и някакъв снимков материал да се добави, ако сметнете за нужно и за подходящо.
Аз отново искам да благодаря за подкрепата ви и за редакцията...
_________________
Един малко известен епизод от времето на Руско–турската Освободителна война от 1877-1878 г.
Бойните действия на кавказкия фронт
Когато се пише за руско-турската война от 1877-1878 г., постоянно се набляга на развитието на бойните действия на Балканския фронт. Вярно, че това е основеният военен театър, но това не означава, че останалите бойни действия са по маловажни. Руската армия в Кавказ задържа значителен турски военен контингент, като, по този начин, облекчава частично положението на Дунавската армия.
В началото на войната, руската Кавказка армия възлиза на 108 000 души, от които 49 000 действат по главното направление и 59 000 – по приморското направление.
На главното направление русите разгръщат три отряда:
Ахалцихски - 14 000 души, Александрополски - 24 500 души и Еревански - 10 500 души.
На приморското направление, руските войски формират Кабулетския отряд - 25 000 души, който се съсредоточава близо до гр. Озургети, а останалите 30 000 души се ешелонират по крайбрежието и в гр. Сурам.
Главнокомандващ е великият княз Михаил Николаевич, но фактическият командир на отрядите е генерал-адютант Михаил Лорис-Меликов.
Турските въоръжени сили наброяват 75 000 души, от които на главното направление са насочени 55 000 души, а на приморскототакова - 20 000. Командват се от Ахмед Мухтар паша.
С обявяването на войната на 16 април, руската Кавказка армия настъпва по целия фронт. Александрополският отряд се движи по посока на гр. Карс и, без да среща съпротива, спира на 20 км. от него.
В същия ден настъпва и Ахацихският отряд и достига на 29 км. от гр.Ардахан.Тъй като неговите сили не са достатъчни, за да атакува крепостта, ген. Лорис-Меликов усилва отряда с части от Александрополският отряд. На 5 май, след силна артилерийска подготовка, укрепената с 95 оръдия крепост пада в руски ръце. Около 2000 турци загиват, а останалите се разпръскват. С пленените 95 оръдия победителите дават 101 салюта, в чест на победата. Когато гр. Ардахан е овладян, съобщенията между гр. Карс и гр. Батум се прекъсват, а Ахалцихският отряд се освобождава от съвместни действия с Александрополският отряд срещу Карс.
На 24 май, Ахалцихският отряд обсажда крепостта Карс.
В същото време, турското командване решава с всички сили да атакува Ереванския отряд, да го разбие и, след това, да настъпи срещу руските, които обсаждат Карс. За да попречи на това решение, руското командване насочва част от силите си - 17 батальона, 42 ескадрона и 64 оръдия - под командването на ген. Гейман - към Зевин, за да унищожат турските войски и да влязат във връзка с Ереванския отряд.
На 12 юни, ген. Гейман пристига с войските си в Менджингерт. Там, той узнава, че главните турски сили при Дели баба са насочени срещу Ереванския отряд, а позицията при Зевин се заема от 10 - 15 табора. Командването решава да разбие противника по части, като, най-напред, атакува Зевинската позиция.
На 13 юни, пехотата атакува по фронта, а конницата обхожда десния фланг на противника. Поради липса на свързка между колоните, атаката завършва неуспешно. Въпреки неуспеха, тя привлича част от турските сили, които действат срещу Ереванския отряд и той спокойно отстъпва.
След боя при Зевин, турското командване съсредоточава големи сили около Карс и заставя русите да снемат обсадата от града и да се оттеглят към граничната линия.
Ереванският отряд преминава в настъпление още в началото на войната. Той осигурява левия фланг на главните сили и неприкосновенността на руската територия в този район. Когато преминава планината Агридаг, отрядът забавя движението си и, на 17 април, заема крепостта Баязет. Турският гарнизон изоставя града и се оттегля към (езерото/град?) Ван.
Отрядът продължава движението си. Като завладява Сурп Оганес, се врязва между Алашкеротокския и Ванския отряди. Със своите действия, Ереванският отряд привлича вниманието на главните турски сили около Дели баба, тъй като заема флангово положение. Това принуждава турското командване, с малка част от силите си, да се заслони срещу Зевин, а, с останалите войски, да се насочи срещу Ереванския отряд.
На 9 юни, при с. Даяр, се завързва тежък бой. Руските части едва задържат позициите си. На следващия ден, турците възнамеряват да възобновят атаките си, но настъплението на ген. Гейман към Зевин ги принуждава да се откажат от по-нататъшни действия.
Застрашен отдясно от войските на Мехмет паша, отляво - от Фаик паша, отдалечил се от базите си на 210 км., Ереванският отряд, отстъпвайки, разбива турските войски, които обсаждат крепостта Баязет, и се изтегля на руска територия.
Кабулетският отряд настъпва по посока на гр. Батум, но колебливите действия на руските главни сили при Карс го принуждават да се оттегли към границата и да премине в отбрана.
Руските войски на Кавказкия ТБД започват с устремно настъпление по целия фронт, но завършват с неуспех и със загуба на овладяното, с изключение на гр. Ардахан. Причините за това се дължат на неправилното стратегическо развръщане на войските и на липсата на сведения за противника.
След лятното настъпление, само Ардаханския отряд продължава да заема достигнатата позиция. Главните сили на Кавказката армия - 32 000 души и 120 оръдия - се оттеглят към руската граница, като се разполагт при Куйрук дере и Башкадикляр. Ереванският отряд - 13 500 души и 48 оръдия - се оттегля на руска територия в Ереванска губерния.
Главнокомандващият Кавказкия фронт решава, до пристигането на подкрепления, да води отбранително - изчаквателни действия.
Турската армия на Мухтар паша, с основните сили – 25 000 души и 36 оръдия, под ръководството на комнадващия, на 6 юли, заема позиците източно от Карс, при Авлиар и Алджа. Отрядите на Исмаил паша - 10 000 д. и 12 оръдия, и на Фаик паша - 12 000 души и 16 оръдия, съответно заемат Диадин и Баязет. Освен тези сили, турците очакват подкрепления от около 13 000 души и 12 оръдия.
Според плана на Мухтар паша, най-напред, трябва да настъпят войските на Исмаил паша в Ереванска губерния, като, за целта, му се подчинява и Ванският отряд. Исмаил паша обаче забавя настъплението си, тъй като войските на ванския отряд са съвсем дезорганизирани, след Баязедското поражение, а организирането на тила и попълването на загубите продължават почити месец. На 22 срещу 23 юли, той провежда демонстартивни действия към Чингилският проход - за отвличане на вниманието на руските войски, а с главните си сили - 12 000 души и 6 оръдия, настъпва към Зоринския проход, за да навлезе в Ереванска губерния. Настъплението му обаче няма сериозен успех.
В края на август, по настояване на турското правителство, и Мухтар паша преминава в настъпление. Като се възползва от отслабването на действащия корпус, който изпраща сили за подкрепление на Ереванския отряд, Мухтар паша нанася удар на 13-25 август и завладява предната позиция на руските главни сили при Башкадикляр. След боевете през август, и двете страни преминават в отбрана. Настъпва пълно затишие, което, от време на време, се нарушава от отделни престрелки и малки стълкновения.
Руските войски преминават в отбрана на Кавказкия фронт преди Дунавската армия. Това обстоятелство улеснява турците, тъй като не е необходимо да изпращат допълнителни подкрепления. Новосвормираните части турците отправят на Балканския фронт. От друга страна, отбранителните действия възпрепятстват турското главно командване да прехвърли войски от Кавказкия ТБД срещу Дунавската армия, която, по това време, се намира в много тежко положение.
През септември, кавказката армия получава достатъчно подкрепления – 2 дивизии и 4 батальона, и отново е готова да премине в настъпление.
Още когато получава съобщение за изпращането на подкрепления, руското командване на Кавказкия фронт решава да предприеме настъпление по Караско - Ерезерумското направление. Главните сили на действащия тук корпус, заедно с подкрепленията, към 21 септември, възлизат на 56 000 войници и офицери с 220 оръдия. Срещу тези сили, на Алджанските позиции и в близкия тил, Мухтар паша има на свое разположение около 37 000 - 38 000 души и 74 оръдия.
Руският план за настъпление в Кавказ е разработен от ген. Обручев, подпомогнат от офицери, които познават особеностите на този театър на военните действия. Основната идея на плана се състои в нанасянето на главния удар по центъра и по левия фланг на Алджанската позицията, като, по същото време, се сковава десния фланг на позицията на противника и се излиза дори в тила му.
След първите успехи (на руснаците?), турското командване извършва прегрупиране на силите си, като се оттегля на нови позици на линията.
Обсадата и превземането на гр. Карс
Крепостта Карс, по време на войната, се състои от четири укрепления, които опасват града. Крепостта е преустроена, след Кримската война (1853-1856 г.), от английски инженери. Когато русите я щурмуват, турците разполагат с 303 оръдия от различен калибър. През ноември 1877г., гарнизонът на крепостта наброява 10 500 войници и офицери - редовни войски, а нередовните - градско опълчение и конница - възлизат на 25 000 - 30 000 души. За комендант е назначен Хюсеин Хами паша.
Действията срещу Карс се ръководят от ген. Лазарев. Руските войски обсаждат Карс на 10 октомври. Тук, за разлика от обсадата на Плевен, руското командване решава да проведе щурм, а не – блокада, която би продължила шест месеца.
На военен съвет е взето решение крепостта да се давладее с щурм, на 5 срещу 6 ноември. Предвижда се, в щурма да участват 32 000 души и 122 оръдия, разпределени в седем колони. Щурмът е предшестван от грижлива всестранна подготовка. Някъде между 19:00 – 20:30 ч., щурмовите колони тръгват едновременно, при пълна тишина. Турците са изненадани, поради което първите изстрели откеват едва около 21:00 ч. Часовоите, които откриват движението на руските колони, го взимат за обикновенно нощно разузнаване. Именно този факт улеснява атаката на русите.
Колоната на подполковник Меликов успява да изтласка турските предни постове и приближава на 200 крачки от форта Сувари. След това, руските войски, без да отговарят на изстрелите, се вмъкват във форта и, с атака със щиковете, отхвърлят противника.
Колоната на ген. Грабе, която настъпва заедно с колоната на ген. Вождакин, среща упорита съпротива във форта Канлъ. В 23:00 часа, на височините Алджа, Визенкьой, Авлиар и Мали Ягни турците успяват да се прегрупират. Руското командване смята това прегрупиране на турците за общо отстъпление, затова ген. Обручев предлага да се изпрати обходна колона, която да пресече пътя на турците за отстъпление.
За обхождането на десния фланг на противника, е сформирана силна обходна колона, под командването на ген. Лазарев. Към нея се присъединяват войските на Камбинския и на Ереванския отряди - общо 23.5 батальона, 20 ескадрона и 72 оръдия. Колоната получава задачата да проникне на дълбочина 80 км. в турския тил. Утрото на 2 октомври... Колоната преминава в настъпление от Дигор за Пазарджик. Мухтар паша, като научава за появата на крупни руски сили в своя тил, изпраща срещу тях към Орлокските височини 9 табора, начело с Рашид паша. Ген. Лазарев незабавно изпраща 5 ескадрона конница, а малко по късно - и 4-ти Кавказки стрелкови батальон. Към 17:00 часа, турците са отблъснати към Визенкьойските височини. Тогава, ген. Лазарев атакува трикратно по-силния противник на Орлокските височини и остатъците от деветте турски табора отстъпват в пълен безпорядък към Визенкьой. Към 20:00 часа, войските на ген. Лазарев, с шест батальона, заемат Орлокските и Пазарджишките височини, а останалите войски се разполагат в Пазарджик. В 24:00 часа, той донася на Лорис-Меликов за резултатите на боя през този ден. Сега, руското командване счита, че моментът за настъпление на останалите войски е настъпил.
Сражението на 3 октомври започва с артилерийска подготовка по укрепленията на Авлиар. Под прикритието на артилерийския огън, пехотата се насочва към укрепленията на врага. Ереванският полк достига на 500 крачки от противниковите окопи. Височината Авлиар е завладяна за половин час, а остатъците от турския гарнизон започват бягство към Чифттепеси. След падането на Авлиарските височини, Мухтар паша бързо отстъпва към Карс, като изоставя на произвола на съдбата част от войските си.
В резултат от тези боеве, войските на Мухтар паша са разгромени -техните загуби възлизат на 20 000 души. От тях, 13 000 са убити и ранени, 7 000 са пленени. Загубите на руските войски са 1 500 души.
Мухтар паша решава, като се възползва от забавеното руско настъпление към Карс, с част от силите си, да отстъпи към Саганлуг, и да се присъедини към войските на Измаил паша при Кьоприкьой, по пътя за Ерзерум, а, след това, със съвместни усилия, войските да прикрият Ерзерумското направление. Така се стига до боевете за Девебойну.
При това положение, руското командване решава да блокира Карс, а войските на ген. Гейман и Ереванския отряд да се насочат за пресичане на пътя на отстъпващия към Ерзерум Измаил паша. Турските позиции на Девебойну прикриват Ерзерум. Те са силно укрепени, по фронта са почити непрестъпни, но са разтегнати на 25 км., и турците не могат да ги заемат плътно. Ген. Гейман решава да нанесе главният удар с десният си фланг, в центъра да действа със силна артилерия, а в обход на десния турски фланг да извърши демонстрация с осем батальона. Тази демонстрираща колона привлича с действията си почити всички резерви на противника, с което облегчава действията на войските от десния фланг.
В разгара на ожесточеният бой на левият фланг около 16 часа, войските на десният фланг щурмуват височината Узун Ахмед. Поради необичайно стръмните склонове турците предприемат контраатака. Положението на настъпващите става тежко и те не биха задържали позициите си, ако в този момент не ги подкрепя 73 Кримски полк. Батальоните на Кримския полк нанасят съкрушителен удар на турците във фланг и руските войски овладяват височината Узун Ахмед.
Ген. Трегукасов, щом разбира, че височината Узун Ахмед е завладяна, незабавно хвърля кавалерията на Кебали хани по долината на р. Хамам дере. Скоро след това, по Ерзерумския път, той придвижва Ереванския полк. Конницата на Кебали хан не успява да се придвижи много напред, защото е спряна от два турски табора. Но, когато на Ерзерумският път се развръща Ереванският полк и открива ожесточен огън по противника, драгуните на Кебали хан се изкачват по брега на р. Хамам дере, а пехотата на полк. Амираджаби преминава гребена на Узун Ахмед и настъпва към Ерзерум. В боя настъпва прелом в полза на русите. Турците панически отстъпват. Руската пехота ги преследва до настъпването на нощта. Мухтар паша, като се прикрива с остатъците от общия резерв, бързо избягва към Ерзерум.
Руските войски загубват 1 000 души срещу 7 000 турци - убити, ранени и пленени. Русите вземат 46 оръдия, трофеи и много други военни имущества. С победата при Девебойну, за руските войски се открива пътят към Ерзерум. Русите успяват да завладеят десния бастион, но турците задържат централната част на укрепленията и продължават съпротивата. Русите дават много жертви, между които са и: командващият колоната - ген. Грабе, командирът на Перновския полк и др. Русите получават подкрепления - пехота и конница, и, едва в 16 часа на другия ден, фортът Канлъ пада.
Колоната на ген. Алхазов, която настъпва срещу форта Хафъз паша, тръгва в 19:00 ч., но е спряна от ген. Лазарев, до второ нарежадане. Когато ген. Алхазов чува боя на другите колони, той настъпва, без заповед. Неговите войски са разделени на две части: едната част щурмува форта Хафъз паша, в 23 часа и го завладява, а втората щурмува форта Караджак и също го завладява.
Колоната на ген. Ридзевски се насочва към форта Араб и, към 6:00 ч., руските войски го превземат.
Руската армия завладява фортовете по десния бряг на реката и води бой в града. По този начин, тя прекъсва връзката на укрепленията по левия бряг на реката с тяхната база. При това положение, комендантът на крепостта решава да пробие обкръжението и да избяга.
В 8:00ч., на 6 ноември, от височината Лазтепеси и Тохмас започват да се спускат тълпи турци. Руската пехота, разположена западно от Карс, и конницата преграждат пътят на бягащите. Само малка част от тях успяват да избягат заедно с коменданта. При този щурм са пленени 18 000 войници и офицери, в това число - петима паши и 303 оръдия. 4 500 са болни и ранени. 2 500 души са убити. Руските войски загубват 2 300 убити и ранени.
Падането на Карс има огромно значение за по-нататъшния ход на военните действия в Кавказ. Нощният щурм на Карс и завладяването му само с пехота е забележителен подвиг, извършен от руската армия и е втори случай в руската военна история, след Суворовския щурм срещу Измаил.
================================
“Историята между мечтите и разума”
Опит за тълкуване на психологията на историка
Проф. Ги Тюилие
превод: Неделин Бояджиев (ISTORIK)
1. За фантазиите на историка.
Опитът на един историк се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване на мечти и на фантазии. Ако, някога, ни се наложи да изследваме живота и творчеството на някой историк или пък - да напишем съобщение за смъртта му или, направо - неговия некролог, би трябвало да знаем неговите основни мечти и фантазии. При липса на негов личен дневник и/или на негова кореспонденция, това би било нещо почти невъзможно за узнаване, защото неговите произведения не позволяват (с редки изключения) на неговите фантазии да се появят на повърхността (понякога, но рядко, получаваме някакви податки в тази посока от предговорите или от заключенията на историческите произведения).
Не можем да се влюбим в някоя демографска диаграма на смъртността, а - още по-малко - в някоя диаграма на цената на житото, примерно, в периода от 1610 до 1660 г.
Основи на мечтателноста на историка: нуждите на изследването; желанието за история (либидо сциенди); умението му да предусеща, да познава, да прониква, да общува.
Историята не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии…
2. За желанията на историка. За неговото “желание за история”.
Видовете чувства и желания, спохождащи историка:
- Чувството да живееш в миналото, да живееш чрез някой друг, да живееш живота на някой друг, волята да откриеш своите корени, да се вкорениш в миналото, да разбереш настоящето, да предвидиш бъдещето…
- Желанието да бъдеш “Господар на Времето”, да търсиш истината (това е една илюзия), да обясняваш (либидо експликанди), страстта към истинното, сигурното…
- Чувството за ред, желанието да подредиш Вселената, което захранва вкуса към подробностите, към обобщенията…
- Желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог… Усещането да твориш, да правиш историята, да я “казваш”. Да пишеш върху Миналото…
- Удоволствието да ловуваш, да търсиш непознати, неназовани неща… Митът за “Индиана Джоунс”…
- Имитацията на някой друг (твой преподавател, твой научен ръководител), който те вдъхновява да заимстваш начина му на мислене, начина му на изразяване…
- Вкусът, на някои, към доктринални конструкции, системи, “велики идеи”, към формулирането на “принцири”.
Има множество разумни желания. Има и немалко други, които са неразумни, безсмислени. В желанието за история, често се намират нечистотии (образно казано), неща съмнителни и несигурни, почти неизказани, които водят до мочурливи, заблатени места в съзнанието на личността. Историята и археологията са науки за Миналото, за мъртвите хора, за мъртвите идеи, за мъртвите социално - политически системи, за забравените, отживели своето време неща… Вкусът към мъртвите неща, тоест - желанието да живееш извън настоящето, в някакво убежище от рисковете на съвременността, да бездействаш, да бъдеш социално и политически неактивен, не е нещо нормално, когато човек е на възраст 19 - 35 години. Понякога, съществува един отказ да живееш, едно доброволно усамотяване, едно отшелничество - тотално и продължително (също като в манастир, а, понякога - и по-тежко). Друг път, сме свидетели на някакъв двойнствен изблик на въображението (понякога - свързан с кризата на юношеството, понякога - свързан с някакви религиозни идеи). Но това са елементи, за които предпочитаме да не говорим; едва призовали това желание, се докосваме до твърде двулични неща.
- Желанието да притежаваш: Искаме да притежаваме историята, но съществува изразът: “Той е обсебен от своята наука, от историята”. Желанието да притежаваш, ин принципио, е желание за забавления. Нека не забравяме, че една от функциите на историята е именно забавлението.
- Желанието да научиш всичко, да запомниш всичко, да разбереш всичко. Това либидо сциенди понякога става обсебващо, до патология. То провокира множество грешки и множество разочарования. Трябва да се научим да укротяваме това свое желание. От друга страна, не бива да забравяме, чувството, че “всичко, което не ми е известно, е много по-важно, много по-интересно, от всичко, което зная.”.
- Волята. Да да желаеш, означава да искаш да желаеш.
- Желанието да създаваш, да твориш, да оставиш някаква следа след себе си. Пък, макар и - имитирайки други преди теб. (В Древността и в Средновековието, не съществувало авторското право. Плагиатството и имитацията се смятали за “придържане към традициите”.)
- Желанието да отидеш отвъд видимото, отвъд изследваното, отвъд познатото, отвъд известното. Това е увлечението по “непознатата” история, предчувствието за това, което е важно, възбуждането от невидимото, от подземието… Това желание за изследване е много важно. (Всичко, което е известно, вече не е толкова интересно).
- Общуването с мъртвите неща, желанието да откриеш изчезналото време… Но, зад това романтично усещане, се крие усещането за Смъртта, както и усещането за своята собствена смърт. Желанието за история е свързано с това присъствие - без да бъде признато ясно. (Историкът, по правило, отказва да разяснява своите връзки със Смъртта. Защото неговата професия ежедневно му напомня присъствието на смъртта и суетата на света.
В крайна сметка, историкът се превръща в пленник, в затворник на мъртвите неща, поставен е в капан от тях; той живее ЧРЕЗ миналото, ЧРЕЗ мъртвите хора. Той живее ОТ, ЧРЕЗ и ЗА науката си. Това е едно странно, едно ненормално делектацио (опиянение). Историкът е обсебен от миналото, от хората, живели в миналото. Накрая, се оказва, че трудът му е сине фрукту - безплоден.
3. За погледа на историка:
- На наблюдател, на съзерцател, на безделник.
- На строител, на архитект, на стратег - историците са добри пълководци; виждат правилните военни ходове.
- На философ - далечен, откъснат.
- Вътрешен поглед, насочен навътре - към себе си: вижда всички свои недостатъци, своите малки низости, своята непоследователност, своята безизходица, своите лоши избори, грешките, допуснати, при авторедактирането на своите текстове, несъвършените неща, своите мании… Да четеш вътре в себе си (“Какво направих?”, “Какво постигнах?”, “Къде сбърках?”, “Какво пропуснах да направя?”) никак не е лесно! Погледът, насочен навътре в себе си, често, е смутен, докосващ се до неясни зони, до мъглявините на личността, там, където се размесват желанията, дълбоките емоции, “отклоненията”, “компенсациите”, амбициите - здрави и болни…
- Педагогически - за професионалния историк.
- Скептичен, критичен, циничен, политически… (Всичко се повтаря: събития, хора, идеи… Историческата роля на различните личности и идеи се обезценяват, регресът и инволюцията са видими навсякъде. Нищо не е важно, нищо не е незаменимо!)
- Свързан с мечтателността, с фантазирането, с въображението.
- Изследователски - насочен към бъдещето; (Познавайки Миналото, историкът може да обясни настоящето и дори - да прогнозира Бъдещето.) Допълнително - този поглед е насочен към мутациите, настъпващи в науката му - това е поглед, обърнат към бъдещето на неговата научна дисциплина.
- Погледът, насочен назад, към собственото му минало: той вижда “малкото количество прахоляк”, както и “малкото паяжини” които е успял да рзбута, да разчисти… Годините, месеците, дните, часовете, които отлитат (“Дните се нижат бавно, но годините отлитат бързо!”), все по-малкото време, което му остава, суетата, безсмислието на неговите усилия…
4. За самотата на историка.
Историкът е твърде дискретен, относно своя личен живот, относно своя вътрешен - душевен - живот, относно своите очаквания, относно своите душевни терзания. Тази негова дискретност е едно от правилата на неговата наука.
Форми на самотата на историка:
- Когато се замисли над самия себе си.
- Когато изследва области от историята, които са неизследвани, дотогава, а той, там, е самотен, бидейки пионер (пръв изследовател). И няма кой да му помогне, измежду колегите му.
- Когато “работи върху себе си”. Това е нещо като отшелничество, като аскеза (аскетизъм), “извън света”. (“Господи, освободи ме от хората на този свят!”). Това е упражнение на волята.
- Когато се бори с документацията си.
- Когато застарее. Самотата на старостта. Историците остаряват преждевременно, понесли знанието и премъдростта на всички предишни поколения, както и - на своето собствено поколение.
Егоизмът на историка го изолира твърде често. Той отделя твърде малко време за извършване на благодеяния. По природа, той е твърде малко податлив на милосърдие. Историкът живее единствено за науката си и избягва да се оглежда продължително наляво - надясно. Не се оставя да бъде разсейван, да бъде отвличан от заниманията си.
Той живее в някакъв затворен свой свят, не желае да погледне настрани, извън своите изследвания. Той сякаш живее в някаква стъклена сфера. Това води до все по - големите му проблеми при комуникацията с други хора, дори, когато желае да изяви идеите си. Той се стреми да преживее, да изтърпи “нещата от живота” пасивно, като техен наблюдател, като техен регистратор. Както споменахме малко по-горе, има историци, които провеждат свои изследвания - или като пионери в някаква неизследвана, дотогава, научна област, или пък - изследванията им са дотолкова рафинирани, че не могат да намерят никого, с когото да споделят затрудненията си, свързани със своята служба на науката.
Историкът трябва да привикне да управлява сам своето изследване, да разсъждава напълно самостоятелно, ако се налага, дори тези негови разсъжденията да доведат до изводи, насочени ПРОТИВ преките му началници, ПРОТИВ неговите научни ръководители.
Самотата притежава добродетели, които не бива да се подценяват. Също като мечтателността, тя развива историческата интуиция, възбужда въображението, благоприятства медитацията, разсъжденията, обмислянето… Битието на историка е зависимо премного от различните форми на самота и на уединение, които ще бъдат поддържани.
5. Формите на времето на историка:
- Наслаждението от миналото. Историкът е ЕКСПЕРТ в науката за Миналото, в старите и мъртви неща, живели в миналото. Той, едновременно, е тук и сега, от една страна, но - от друга - е някъде другаде и “вчера”. Живее почти извън настоящото време, понякога, се забелязва едно бягство от живота, една абдикация от настоящето.
- Времето на мига, с удоволствията на мига. (“Тук и сега”! “Радвай се на мига!”)
- Времето в “ковачницата” на историка; времето, което свързва удоволствие и дълг; едно продуктивно време.
- Времето, хлъзгащо се към старостта.
- Времето, посветено на своята служба, на своята кариера.
- Времето, посветено на личния живот. Твърде често, личният живот на историка е подчинен на неговия професионален живот.
- Времето, отделено на неговия вътрешен, духовен живот.
- Времето, посветено на обществото, на доктрината, на дисциплината.
Да не забравяме, че жените нямат същата чувствителност за време, каквато притежават мъжете. И, че, по правило, те умеят по - добре да организират времето си.
Трябва да се избягват разпиляването, разпръсването, лошата употреба, загубата на времето. (“Загубиш ли пари - не губиш нищо. Загубиш ли добър приятел или ВРЕМЕ - губиш МНОГО. Но загубиш ли здравето си - губиш ВСИЧКО!”)
Трябва да управляваме своето време. Да изстискваме максимума от него, както за своите трудове, така и за своите удоволствия. “Да управляваш себе си, означава да управляваш най - голямата империя!”, са казали древните римляни. Те съа ги разбирали тези неща…
Трябва да съумеем да се потопяваме в миналото по всички възможни начини.
Времето на историка е ориентирано към смъртта. Той трябва да върши само важни и стойностни неща; трябва да избягва разпиляването и загубата на време в неща второстепенни, ненужни, безсмислени, краткотрайни.
6. Формите на мига:
- Миговете на удоволствие.
- Миговете на мечтахжие, на фантазии.
- Миговете на съзидание.
- Миговете на страдание, на печал, на мъка, на болка, на умора, на боледуване, на депресия, на затруднения в работата, на обезкуражаване, на отвращение. (“В многото мъдрост се крие много мъка. Който увеличава своите знания, увеличава своята болка. Четенето и писането на много книги водят до умора на плътта.”) Понякога, се случва историкът да бъде изоставен, да загуби своя авторитет. (Малко повече за това - в темата “Историкът и другите”)
7. Опитът на историка:
- Педагогическият опит; този на преподавател, на учител.
- Опитът на занаятчия. (“Занаятът на историка”)
- Опитът от динамичните мечтания, от фантазиите…
- Опитът на морала.
- Собственият опит на историка. Свързан е с вътрешния му живот, с работата му върху самия себе си, с опита му, натрупан извън “дебелите книги”.
- Опитат на Другите. Опитът на всички поколения, живели преди него, плюс опита на собственото му поколение. (Научава се от историята на дипломацията, от военната история, от историята на архитектурата, от историята на религиите, от политическата история, от историята на всекидневието, от икономическата история, от социалната история, от историята на културата, от историята на науките и на научните открития, от административната история…)
“Историята е учителка на живота.” “Народ, който не познава историята, е обречен да я повтаря.” “Народ, който не се интересува от миналото си, не се интересува и от бъдещето си.” “Миналото е ключът за разбирането на настоястето и на бъдещето.” “Раждаме се твърде късно, за да бъдем свидетели на началото и умираме твърде рано, за да видим края на различните исторически събития, процеси и явления. Но изучаването на историята премахват тези два недостатъка.” “Да имаш недостатъци и да не с опиташ да ги премахнеш, означава, че наистина имаш недостатъци.” “Тези, които не се занимават с история, са повече от невежи. Те са глупави, ограничени, педантични, злобни и самонадеяни…”
- Опитът на предприемача. Постига се, при усилията на историка да извиси науката си до висините на познанието.
- Опитът на пропадналите неща, на неуспехите, на посредствеността…
- Политическият опит.
- Военният опит.
- Опитът на изтичащото време, на смисъла на времето, което преминава (епоха, период, година, месец, седмица, денонощие, час, минута, миг…)
- Опитът, идващ с научаването на занаята, на професията.
=====================
Едва успях да напиша статията, която исках. Нещо все не ми харесваше по нея и продължавам да не съм 100% доволен. Надявам се, че, с вашите корекции, ще се получи по-добре, отколкото, както е сега:
--------------------------
Крисът: оръжие и талисман
Югоизточна Азия е територия, в която се смесват народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, будизъм, ислям и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но, все пак, има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: т. нар. крис или керис (и двете произношения са верни). Сабите и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския п-ов, през Индонезия - чак до Южните Филипински Острови.
Какво, всъщност, представлява крисът?
Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част, в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята, че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите - атакуващ Нага.
Съставни части и изработване на криса
Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда, когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено – при по-луксозните образци. След ганджата, продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът, понякога, е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или от сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая, острието е закрепено в дръжката, с помощта на лепило или на смола. Ефесите, наричани укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно - при по-скъпите. Освен дърво, за дръжките се използват още какви ли не материали: сребро и злато, украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори - фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло, ефесът е сравнително къс, като, често, дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство, сами по себе си, тъй като много от тях са изработени като статуетки на божества или на демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда - орелът на бог Вишну.
Ножниците също се състоят от две части. Долната широка част се нарича рангка и винаги е изработена от специално подбрано дърво. Понякога, е украсена с резба, а, при някои филипински образци - и със седеф. Горната част или пендок, която по своята форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и от метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се виджда качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изработени изцяло от метал, както и такива, изработени само от дърво. Металната част на пендока, обикновено, е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.
Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често се среща малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна, защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса, ковачът взима две парчета стомана и едно парче метеоритно желязо, което е по-светло на цвят от стоманата. В по-късни времена, метеоритното желязо е заменено от никел или от нискокачествена стомана. След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм, която се използва за целта, е толкова силна, че, ако, по непредпазливост, майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.
Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса, заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход, правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците, крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина, особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците им многократно, според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.
История и традиции
Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори, той е произлязъл в Ява, като за вдъхновение на оръжейните майстори е послужила формата на костния израстък на рибата-меч. Според други, по-правдоподобна версия е, че крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи, най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници – от 12 век., а, според други – от по-късно, някъде към 15-16 век.
В малайския свят, крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие, до степен, че е чак боготворено. Смята се, че крисът е толкова опасен, че, дори когато е прибран в ножницата си, ако бъде насочен към някого, би го уручасал и, затова, обикновено, е носен с острие, насочено или надолу, или - нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или на демон. През живота си, всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам, според сложна процедура, която е определяла, дали дадени дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия - поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста, при сватбата.
По време на война, всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния крис, използван в битките. Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец, в долната си част, в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е разположена върху горната част от ефеса. В другата ръка, обикновено, воинът е държал друг крис, с острието, разположено върху предмишницата с връх, сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.
В мирно време, крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида, ако е бил затъкнат отляво. В дворците, в присъствието на владетеля, дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазването на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Съществувала е практика, при придобиването на нов крис, собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил, а палачът го е промушвал със специален дълъг крис - отвесно – надолу, през процепа на костите на лявото рамо. Така, острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала бързо, без излишно мъчение.
Във Филипините, крисът се е използвал от народностите моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначен не за пробождащи, а за разсичащи удари. Освен това, остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но, дори и при най-фунционалните от тях, продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и, понякога, с медни инкрустации върху острието.
Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а, според малайците - и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а, може би най-вече - тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционери и любители на хладни оръжия.
------------------------------------------------
Ето текстовете - ваши и мой - редактирани.
Погледнете си ги, поправете каквото смятате още и - най-важното - наблегнете на факта, че (задпоставения) пълен член "-ът" не се поставя на края на всяка дума, и, че след препинателен знак следва... интервал!
Да видим, ще си познаете ли сами собствените текстове, след редакцията и, ще разберете ли и вие самите техния смисъл?
Цитирам текстовете ви, след като са преминали през редакцията ми.
Ако правите нови промени в тях, пак ми се обадете, да ги погледна отново!
Ето ви една "статийка" от мен - не съм я писал за форума, така че не се притеснявайте, ако не ви хареса и решите, че съм положил безсмислен труд (да не се чудите, ако не е така):
----------------------------------------
Инцидентът в залива Тонкин – повод за започване на Виетнамската война
Днес (05.08.2004) се навършват 40 години от инцидента в Тонкинския залив, който ескалира Виетнамската криза и който все още не е получил окончателна оценка от историците, заради съпътстващата го спорна информация. Преди 40 години обаче, всичко изглежда напълно ясно. “Американски самолети бомбардират Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски бойни кораби,” обявява в-к “Вашингтон пост”. Същият ден, главната страница на в-к “Ню Йорк таймс” гласи: “Президентът Джонсън нарежда военни действия срещу бойни кораби и поддържащи съоръжения в Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски разрушители в Залива Тонкин.” Американските медии не поставят информацията, получена от администрацията, под никакво съмнение. Но, след време, един от най-често коментираните въпроси, свързани с войната във Виетнам, ще бъде, дали наистина е имало второ нападение.
Каква е непосредствената предистория на инцидента в залива Тонкин? На 30 и 31 юли 1964 г., са обстрелвани два северновиетнамски острова. На 2 август, корабът “Мадокс” провежда тайна разузнавателна операция близо до бомбардираните острови, когато е нападнат от северновиетнамски торпедоносци. Корабите на Северен Виетнам са отблъснати, като върху “Мадокс” единственото попадение е от изстрел от тежка картечница. Съединените щати незабавно предупреждават Северен Виетнам да не провежда непровокирани нападения, като, с американска подкрепа, в региона продължват тайни военни мисии. На 4 август, радарите на кораба “Търнър”, който съпровожда Мадокс, засичат вражески кораби. И двата разрушителя откриват огън в бурната нощ, въпреки че “заплахата” остава единствено на радарите. Така и не става ясно, дали радарите регистрират реално нападение или “миражи”.
30 години по-късно, на среща между бившия американски министър на отбраната Робърт МакНамара и високопоставен виетнамски стратег от времето на войната, МакНамара задава следния въпрос: “До ден днешен, аз не знам какво стана в Тонкинския залив на 2 и 4 август 1964 г. Струва ми се, че може и да не сме преценили добре ситуацията. Имаше ли второ нападение?” Виетнамският военен отговаря – “На 4 август не се случи абсолютно нищо”. През 1965 г., Линдън Джонсън прави любопитен коментар по случая: “От това, което знам, в този момент, флотата ни е била на лов за китове”. Този “лов на китове” е обявен за второ непровокирано нападение срещу американски бойни кораби.
На 7 август, Конгресът, с едва два гласа “против”, приема т.нар. Тонкинска резолюция, с разбирането, че ако войната във Виетнам ескалира в сухопътен конфликт, ще бъде консултирана законодателната власт, не знаейки, че, по време на “второто нападение”, корабът “Мадокс” се намира на по-малко от 12 морски мили от бреговете на Северен Виетнам.
Резолюцията е равнозначна на обявяване на война на Северен Виетнам. Тя дава права на президента “да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне всички въоръжени нападения срещу сили на Съединените щати и да предотврати бъдеща агресия.” Администрацията на Джонсън получава необходимите правомощия за военни действия във Виетнам, без, впоследствие, да се консултира с Конгреса. Първите американски войници пристигат във Виетнам през март 1965 г. Това, което последва, е трагедия.
Изключително трудно е да се определи броят на загиналите във Виетнамската война. Трудно е също така да се определи, какво точно означава “жертва на войната във Виетнам”, заради използваните химикали, социалните проблеми, ефектите върху съседните страни, които тя предизвиква. Предполага се, че, по време на военните действия, са били убити 1 милион виетнамски войници и 4 млн. цивилни. 58 226 американски войници загиват или се смятат за “изчезнали по време на акция”. Когато през 1975 г. американските войски се изтеглят от Сайгон, целият Виетнам пада в ръцете на комунистите.
Близо 30 години след Тонкинския инцидент, изтъкнатият журналист, носител на награда Пулицър - Сидни Шанберг - предупреждава своите колеги да не забравят “за своето пълното доверие, с което приемат изфабрикувания от Линдън Джонсън инцидент в Тонкинския залив”. Той обвинява не само пресата, но и очевидната амнезия на по-широката американска общественост. “Ние, американците, винаги сме напълно невинни. Завинаги сме осъдени да вярваме, че правителството, най-после, ни казва истината.” заявява тогава Шанберг. 13 години по-късно, думите на журналиста все още звучат като нестихващо ехо.
-------------------------------
Може ли леко да ти помогна с превода на корабните класове? Дестроер (destroyer) се превежда или така (фонетично), или като ескадрен миноносец (тоест използващ еквивалентния термин от българската класификация), или като “разрушител”. Предлагам втория вариант. Не пиши торпедоносци, това са най прости торпедни катери. Торпедоносец на български се разбира като "самолет, въоръжен с торпедо". Торпедоботът на английски се превежда като минононосец/миноноска, ако става въпрос за средата и края на 19-ти век и торпеден катер, след края на ПСВ. Т. нар. кораб "Мадокс" и "Търнър" какви са? Ако искаш, прати ми приложената абревиатура пред името или названието дадено в американските (подчертавам АМЕРИКАНСКИТЕ) източници и ще му уточним българския еквивалент.
Още веднъж, поздравление за статията!
Аз много се радвам, че ви е харесала статията. Признавам си - много се колебаех, преди да я постна, защото ме беше страх да не ме направите “на салата” от критика. Но – не, защото сте обзети от форумната критикарщина, която властва по всички форуми, които съм посещавал, а защото просто разбирате нещата. "Най-страшен" ми се виждаше Gaden Gogi…
Корабите са: MADDOX (DD-731) и TURNER JOY (DD-951)...виетнамските са написани torpedo boats, имат и едни Swatow gunboats...
Пак казвам, че може да се съкрати, а може и да се разшири доста, с повече подробности за разузнавателните операции. А може и някакъв снимков материал да се добави, ако сметнете за нужно и за подходящо.
Аз отново искам да благодаря за подкрепата ви и за редакцията...
_________________
Един малко известен епизод от времето на Руско–турската Освободителна война от 1877-1878 г.
Бойните действия на кавказкия фронт
Когато се пише за руско-турската война от 1877-1878 г., постоянно се набляга на развитието на бойните действия на Балканския фронт. Вярно, че това е основеният военен театър, но това не означава, че останалите бойни действия са по маловажни. Руската армия в Кавказ задържа значителен турски военен контингент, като, по този начин, облекчава частично положението на Дунавската армия.
В началото на войната, руската Кавказка армия възлиза на 108 000 души, от които 49 000 действат по главното направление и 59 000 – по приморското направление.
На главното направление русите разгръщат три отряда:
Ахалцихски - 14 000 души, Александрополски - 24 500 души и Еревански - 10 500 души.
На приморското направление, руските войски формират Кабулетския отряд - 25 000 души, който се съсредоточава близо до гр. Озургети, а останалите 30 000 души се ешелонират по крайбрежието и в гр. Сурам.
Главнокомандващ е великият княз Михаил Николаевич, но фактическият командир на отрядите е генерал-адютант Михаил Лорис-Меликов.
Турските въоръжени сили наброяват 75 000 души, от които на главното направление са насочени 55 000 души, а на приморскототакова - 20 000. Командват се от Ахмед Мухтар паша.
С обявяването на войната на 16 април, руската Кавказка армия настъпва по целия фронт. Александрополският отряд се движи по посока на гр. Карс и, без да среща съпротива, спира на 20 км. от него.
В същия ден настъпва и Ахацихският отряд и достига на 29 км. от гр.Ардахан.Тъй като неговите сили не са достатъчни, за да атакува крепостта, ген. Лорис-Меликов усилва отряда с части от Александрополският отряд. На 5 май, след силна артилерийска подготовка, укрепената с 95 оръдия крепост пада в руски ръце. Около 2000 турци загиват, а останалите се разпръскват. С пленените 95 оръдия победителите дават 101 салюта, в чест на победата. Когато гр. Ардахан е овладян, съобщенията между гр. Карс и гр. Батум се прекъсват, а Ахалцихският отряд се освобождава от съвместни действия с Александрополският отряд срещу Карс.
На 24 май, Ахалцихският отряд обсажда крепостта Карс.
В същото време, турското командване решава с всички сили да атакува Ереванския отряд, да го разбие и, след това, да настъпи срещу руските, които обсаждат Карс. За да попречи на това решение, руското командване насочва част от силите си - 17 батальона, 42 ескадрона и 64 оръдия - под командването на ген. Гейман - към Зевин, за да унищожат турските войски и да влязат във връзка с Ереванския отряд.
На 12 юни, ген. Гейман пристига с войските си в Менджингерт. Там, той узнава, че главните турски сили при Дели баба са насочени срещу Ереванския отряд, а позицията при Зевин се заема от 10 - 15 табора. Командването решава да разбие противника по части, като, най-напред, атакува Зевинската позиция.
На 13 юни, пехотата атакува по фронта, а конницата обхожда десния фланг на противника. Поради липса на свързка между колоните, атаката завършва неуспешно. Въпреки неуспеха, тя привлича част от турските сили, които действат срещу Ереванския отряд и той спокойно отстъпва.
След боя при Зевин, турското командване съсредоточава големи сили около Карс и заставя русите да снемат обсадата от града и да се оттеглят към граничната линия.
Ереванският отряд преминава в настъпление още в началото на войната. Той осигурява левия фланг на главните сили и неприкосновенността на руската територия в този район. Когато преминава планината Агридаг, отрядът забавя движението си и, на 17 април, заема крепостта Баязет. Турският гарнизон изоставя града и се оттегля към (езерото/град?) Ван.
Отрядът продължава движението си. Като завладява Сурп Оганес, се врязва между Алашкеротокския и Ванския отряди. Със своите действия, Ереванският отряд привлича вниманието на главните турски сили около Дели баба, тъй като заема флангово положение. Това принуждава турското командване, с малка част от силите си, да се заслони срещу Зевин, а, с останалите войски, да се насочи срещу Ереванския отряд.
На 9 юни, при с. Даяр, се завързва тежък бой. Руските части едва задържат позициите си. На следващия ден, турците възнамеряват да възобновят атаките си, но настъплението на ген. Гейман към Зевин ги принуждава да се откажат от по-нататъшни действия.
Застрашен отдясно от войските на Мехмет паша, отляво - от Фаик паша, отдалечил се от базите си на 210 км., Ереванският отряд, отстъпвайки, разбива турските войски, които обсаждат крепостта Баязет, и се изтегля на руска територия.
Кабулетският отряд настъпва по посока на гр. Батум, но колебливите действия на руските главни сили при Карс го принуждават да се оттегли към границата и да премине в отбрана.
Руските войски на Кавказкия ТБД започват с устремно настъпление по целия фронт, но завършват с неуспех и със загуба на овладяното, с изключение на гр. Ардахан. Причините за това се дължат на неправилното стратегическо развръщане на войските и на липсата на сведения за противника.
След лятното настъпление, само Ардаханския отряд продължава да заема достигнатата позиция. Главните сили на Кавказката армия - 32 000 души и 120 оръдия - се оттеглят към руската граница, като се разполагт при Куйрук дере и Башкадикляр. Ереванският отряд - 13 500 души и 48 оръдия - се оттегля на руска територия в Ереванска губерния.
Главнокомандващият Кавказкия фронт решава, до пристигането на подкрепления, да води отбранително - изчаквателни действия.
Турската армия на Мухтар паша, с основните сили – 25 000 души и 36 оръдия, под ръководството на комнадващия, на 6 юли, заема позиците източно от Карс, при Авлиар и Алджа. Отрядите на Исмаил паша - 10 000 д. и 12 оръдия, и на Фаик паша - 12 000 души и 16 оръдия, съответно заемат Диадин и Баязет. Освен тези сили, турците очакват подкрепления от около 13 000 души и 12 оръдия.
Според плана на Мухтар паша, най-напред, трябва да настъпят войските на Исмаил паша в Ереванска губерния, като, за целта, му се подчинява и Ванският отряд. Исмаил паша обаче забавя настъплението си, тъй като войските на ванския отряд са съвсем дезорганизирани, след Баязедското поражение, а организирането на тила и попълването на загубите продължават почити месец. На 22 срещу 23 юли, той провежда демонстартивни действия към Чингилският проход - за отвличане на вниманието на руските войски, а с главните си сили - 12 000 души и 6 оръдия, настъпва към Зоринския проход, за да навлезе в Ереванска губерния. Настъплението му обаче няма сериозен успех.
В края на август, по настояване на турското правителство, и Мухтар паша преминава в настъпление. Като се възползва от отслабването на действащия корпус, който изпраща сили за подкрепление на Ереванския отряд, Мухтар паша нанася удар на 13-25 август и завладява предната позиция на руските главни сили при Башкадикляр. След боевете през август, и двете страни преминават в отбрана. Настъпва пълно затишие, което, от време на време, се нарушава от отделни престрелки и малки стълкновения.
Руските войски преминават в отбрана на Кавказкия фронт преди Дунавската армия. Това обстоятелство улеснява турците, тъй като не е необходимо да изпращат допълнителни подкрепления. Новосвормираните части турците отправят на Балканския фронт. От друга страна, отбранителните действия възпрепятстват турското главно командване да прехвърли войски от Кавказкия ТБД срещу Дунавската армия, която, по това време, се намира в много тежко положение.
През септември, кавказката армия получава достатъчно подкрепления – 2 дивизии и 4 батальона, и отново е готова да премине в настъпление.
Още когато получава съобщение за изпращането на подкрепления, руското командване на Кавказкия фронт решава да предприеме настъпление по Караско - Ерезерумското направление. Главните сили на действащия тук корпус, заедно с подкрепленията, към 21 септември, възлизат на 56 000 войници и офицери с 220 оръдия. Срещу тези сили, на Алджанските позиции и в близкия тил, Мухтар паша има на свое разположение около 37 000 - 38 000 души и 74 оръдия.
Руският план за настъпление в Кавказ е разработен от ген. Обручев, подпомогнат от офицери, които познават особеностите на този театър на военните действия. Основната идея на плана се състои в нанасянето на главния удар по центъра и по левия фланг на Алджанската позицията, като, по същото време, се сковава десния фланг на позицията на противника и се излиза дори в тила му.
След първите успехи (на руснаците?), турското командване извършва прегрупиране на силите си, като се оттегля на нови позици на линията.
Обсадата и превземането на гр. Карс
Крепостта Карс, по време на войната, се състои от четири укрепления, които опасват града. Крепостта е преустроена, след Кримската война (1853-1856 г.), от английски инженери. Когато русите я щурмуват, турците разполагат с 303 оръдия от различен калибър. През ноември 1877г., гарнизонът на крепостта наброява 10 500 войници и офицери - редовни войски, а нередовните - градско опълчение и конница - възлизат на 25 000 - 30 000 души. За комендант е назначен Хюсеин Хами паша.
Действията срещу Карс се ръководят от ген. Лазарев. Руските войски обсаждат Карс на 10 октомври. Тук, за разлика от обсадата на Плевен, руското командване решава да проведе щурм, а не – блокада, която би продължила шест месеца.
На военен съвет е взето решение крепостта да се давладее с щурм, на 5 срещу 6 ноември. Предвижда се, в щурма да участват 32 000 души и 122 оръдия, разпределени в седем колони. Щурмът е предшестван от грижлива всестранна подготовка. Някъде между 19:00 – 20:30 ч., щурмовите колони тръгват едновременно, при пълна тишина. Турците са изненадани, поради което първите изстрели откеват едва около 21:00 ч. Часовоите, които откриват движението на руските колони, го взимат за обикновенно нощно разузнаване. Именно този факт улеснява атаката на русите.
Колоната на подполковник Меликов успява да изтласка турските предни постове и приближава на 200 крачки от форта Сувари. След това, руските войски, без да отговарят на изстрелите, се вмъкват във форта и, с атака със щиковете, отхвърлят противника.
Колоната на ген. Грабе, която настъпва заедно с колоната на ген. Вождакин, среща упорита съпротива във форта Канлъ. В 23:00 часа, на височините Алджа, Визенкьой, Авлиар и Мали Ягни турците успяват да се прегрупират. Руското командване смята това прегрупиране на турците за общо отстъпление, затова ген. Обручев предлага да се изпрати обходна колона, която да пресече пътя на турците за отстъпление.
За обхождането на десния фланг на противника, е сформирана силна обходна колона, под командването на ген. Лазарев. Към нея се присъединяват войските на Камбинския и на Ереванския отряди - общо 23.5 батальона, 20 ескадрона и 72 оръдия. Колоната получава задачата да проникне на дълбочина 80 км. в турския тил. Утрото на 2 октомври... Колоната преминава в настъпление от Дигор за Пазарджик. Мухтар паша, като научава за появата на крупни руски сили в своя тил, изпраща срещу тях към Орлокските височини 9 табора, начело с Рашид паша. Ген. Лазарев незабавно изпраща 5 ескадрона конница, а малко по късно - и 4-ти Кавказки стрелкови батальон. Към 17:00 часа, турците са отблъснати към Визенкьойските височини. Тогава, ген. Лазарев атакува трикратно по-силния противник на Орлокските височини и остатъците от деветте турски табора отстъпват в пълен безпорядък към Визенкьой. Към 20:00 часа, войските на ген. Лазарев, с шест батальона, заемат Орлокските и Пазарджишките височини, а останалите войски се разполагат в Пазарджик. В 24:00 часа, той донася на Лорис-Меликов за резултатите на боя през този ден. Сега, руското командване счита, че моментът за настъпление на останалите войски е настъпил.
Сражението на 3 октомври започва с артилерийска подготовка по укрепленията на Авлиар. Под прикритието на артилерийския огън, пехотата се насочва към укрепленията на врага. Ереванският полк достига на 500 крачки от противниковите окопи. Височината Авлиар е завладяна за половин час, а остатъците от турския гарнизон започват бягство към Чифттепеси. След падането на Авлиарските височини, Мухтар паша бързо отстъпва към Карс, като изоставя на произвола на съдбата част от войските си.
В резултат от тези боеве, войските на Мухтар паша са разгромени -техните загуби възлизат на 20 000 души. От тях, 13 000 са убити и ранени, 7 000 са пленени. Загубите на руските войски са 1 500 души.
Мухтар паша решава, като се възползва от забавеното руско настъпление към Карс, с част от силите си, да отстъпи към Саганлуг, и да се присъедини към войските на Измаил паша при Кьоприкьой, по пътя за Ерзерум, а, след това, със съвместни усилия, войските да прикрият Ерзерумското направление. Така се стига до боевете за Девебойну.
При това положение, руското командване решава да блокира Карс, а войските на ген. Гейман и Ереванския отряд да се насочат за пресичане на пътя на отстъпващия към Ерзерум Измаил паша. Турските позиции на Девебойну прикриват Ерзерум. Те са силно укрепени, по фронта са почити непрестъпни, но са разтегнати на 25 км., и турците не могат да ги заемат плътно. Ген. Гейман решава да нанесе главният удар с десният си фланг, в центъра да действа със силна артилерия, а в обход на десния турски фланг да извърши демонстрация с осем батальона. Тази демонстрираща колона привлича с действията си почити всички резерви на противника, с което облегчава действията на войските от десния фланг.
В разгара на ожесточеният бой на левият фланг около 16 часа, войските на десният фланг щурмуват височината Узун Ахмед. Поради необичайно стръмните склонове турците предприемат контраатака. Положението на настъпващите става тежко и те не биха задържали позициите си, ако в този момент не ги подкрепя 73 Кримски полк. Батальоните на Кримския полк нанасят съкрушителен удар на турците във фланг и руските войски овладяват височината Узун Ахмед.
Ген. Трегукасов, щом разбира, че височината Узун Ахмед е завладяна, незабавно хвърля кавалерията на Кебали хани по долината на р. Хамам дере. Скоро след това, по Ерзерумския път, той придвижва Ереванския полк. Конницата на Кебали хан не успява да се придвижи много напред, защото е спряна от два турски табора. Но, когато на Ерзерумският път се развръща Ереванският полк и открива ожесточен огън по противника, драгуните на Кебали хан се изкачват по брега на р. Хамам дере, а пехотата на полк. Амираджаби преминава гребена на Узун Ахмед и настъпва към Ерзерум. В боя настъпва прелом в полза на русите. Турците панически отстъпват. Руската пехота ги преследва до настъпването на нощта. Мухтар паша, като се прикрива с остатъците от общия резерв, бързо избягва към Ерзерум.
Руските войски загубват 1 000 души срещу 7 000 турци - убити, ранени и пленени. Русите вземат 46 оръдия, трофеи и много други военни имущества. С победата при Девебойну, за руските войски се открива пътят към Ерзерум. Русите успяват да завладеят десния бастион, но турците задържат централната част на укрепленията и продължават съпротивата. Русите дават много жертви, между които са и: командващият колоната - ген. Грабе, командирът на Перновския полк и др. Русите получават подкрепления - пехота и конница, и, едва в 16 часа на другия ден, фортът Канлъ пада.
Колоната на ген. Алхазов, която настъпва срещу форта Хафъз паша, тръгва в 19:00 ч., но е спряна от ген. Лазарев, до второ нарежадане. Когато ген. Алхазов чува боя на другите колони, той настъпва, без заповед. Неговите войски са разделени на две части: едната част щурмува форта Хафъз паша, в 23 часа и го завладява, а втората щурмува форта Караджак и също го завладява.
Колоната на ген. Ридзевски се насочва към форта Араб и, към 6:00 ч., руските войски го превземат.
Руската армия завладява фортовете по десния бряг на реката и води бой в града. По този начин, тя прекъсва връзката на укрепленията по левия бряг на реката с тяхната база. При това положение, комендантът на крепостта решава да пробие обкръжението и да избяга.
В 8:00ч., на 6 ноември, от височината Лазтепеси и Тохмас започват да се спускат тълпи турци. Руската пехота, разположена западно от Карс, и конницата преграждат пътят на бягащите. Само малка част от тях успяват да избягат заедно с коменданта. При този щурм са пленени 18 000 войници и офицери, в това число - петима паши и 303 оръдия. 4 500 са болни и ранени. 2 500 души са убити. Руските войски загубват 2 300 убити и ранени.
Падането на Карс има огромно значение за по-нататъшния ход на военните действия в Кавказ. Нощният щурм на Карс и завладяването му само с пехота е забележителен подвиг, извършен от руската армия и е втори случай в руската военна история, след Суворовския щурм срещу Измаил.
================================
“Историята между мечтите и разума”
Опит за тълкуване на психологията на историка
Проф. Ги Тюилие
превод: Неделин Бояджиев (ISTORIK)
1. За фантазиите на историка.
Опитът на един историк се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване на мечти и на фантазии. Ако, някога, ни се наложи да изследваме живота и творчеството на някой историк или пък - да напишем съобщение за смъртта му или, направо - неговия некролог, би трябвало да знаем неговите основни мечти и фантазии. При липса на негов личен дневник и/или на негова кореспонденция, това би било нещо почти невъзможно за узнаване, защото неговите произведения не позволяват (с редки изключения) на неговите фантазии да се появят на повърхността (понякога, но рядко, получаваме някакви податки в тази посока от предговорите или от заключенията на историческите произведения).
Не можем да се влюбим в някоя демографска диаграма на смъртността, а - още по-малко - в някоя диаграма на цената на житото, примерно, в периода от 1610 до 1660 г.
Основи на мечтателноста на историка: нуждите на изследването; желанието за история (либидо сциенди); умението му да предусеща, да познава, да прониква, да общува.
Историята не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии…
2. За желанията на историка. За неговото “желание за история”.
Видовете чувства и желания, спохождащи историка:
- Чувството да живееш в миналото, да живееш чрез някой друг, да живееш живота на някой друг, волята да откриеш своите корени, да се вкорениш в миналото, да разбереш настоящето, да предвидиш бъдещето…
- Желанието да бъдеш “Господар на Времето”, да търсиш истината (това е една илюзия), да обясняваш (либидо експликанди), страстта към истинното, сигурното…
- Чувството за ред, желанието да подредиш Вселената, което захранва вкуса към подробностите, към обобщенията…
- Желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог… Усещането да твориш, да правиш историята, да я “казваш”. Да пишеш върху Миналото…
- Удоволствието да ловуваш, да търсиш непознати, неназовани неща… Митът за “Индиана Джоунс”…
- Имитацията на някой друг (твой преподавател, твой научен ръководител), който те вдъхновява да заимстваш начина му на мислене, начина му на изразяване…
- Вкусът, на някои, към доктринални конструкции, системи, “велики идеи”, към формулирането на “принцири”.
Има множество разумни желания. Има и немалко други, които са неразумни, безсмислени. В желанието за история, често се намират нечистотии (образно казано), неща съмнителни и несигурни, почти неизказани, които водят до мочурливи, заблатени места в съзнанието на личността. Историята и археологията са науки за Миналото, за мъртвите хора, за мъртвите идеи, за мъртвите социално - политически системи, за забравените, отживели своето време неща… Вкусът към мъртвите неща, тоест - желанието да живееш извън настоящето, в някакво убежище от рисковете на съвременността, да бездействаш, да бъдеш социално и политически неактивен, не е нещо нормално, когато човек е на възраст 19 - 35 години. Понякога, съществува един отказ да живееш, едно доброволно усамотяване, едно отшелничество - тотално и продължително (също като в манастир, а, понякога - и по-тежко). Друг път, сме свидетели на някакъв двойнствен изблик на въображението (понякога - свързан с кризата на юношеството, понякога - свързан с някакви религиозни идеи). Но това са елементи, за които предпочитаме да не говорим; едва призовали това желание, се докосваме до твърде двулични неща.
- Желанието да притежаваш: Искаме да притежаваме историята, но съществува изразът: “Той е обсебен от своята наука, от историята”. Желанието да притежаваш, ин принципио, е желание за забавления. Нека не забравяме, че една от функциите на историята е именно забавлението.
- Желанието да научиш всичко, да запомниш всичко, да разбереш всичко. Това либидо сциенди понякога става обсебващо, до патология. То провокира множество грешки и множество разочарования. Трябва да се научим да укротяваме това свое желание. От друга страна, не бива да забравяме, чувството, че “всичко, което не ми е известно, е много по-важно, много по-интересно, от всичко, което зная.”.
- Волята. Да да желаеш, означава да искаш да желаеш.
- Желанието да създаваш, да твориш, да оставиш някаква следа след себе си. Пък, макар и - имитирайки други преди теб. (В Древността и в Средновековието, не съществувало авторското право. Плагиатството и имитацията се смятали за “придържане към традициите”.)
- Желанието да отидеш отвъд видимото, отвъд изследваното, отвъд познатото, отвъд известното. Това е увлечението по “непознатата” история, предчувствието за това, което е важно, възбуждането от невидимото, от подземието… Това желание за изследване е много важно. (Всичко, което е известно, вече не е толкова интересно).
- Общуването с мъртвите неща, желанието да откриеш изчезналото време… Но, зад това романтично усещане, се крие усещането за Смъртта, както и усещането за своята собствена смърт. Желанието за история е свързано с това присъствие - без да бъде признато ясно. (Историкът, по правило, отказва да разяснява своите връзки със Смъртта. Защото неговата професия ежедневно му напомня присъствието на смъртта и суетата на света.
В крайна сметка, историкът се превръща в пленник, в затворник на мъртвите неща, поставен е в капан от тях; той живее ЧРЕЗ миналото, ЧРЕЗ мъртвите хора. Той живее ОТ, ЧРЕЗ и ЗА науката си. Това е едно странно, едно ненормално делектацио (опиянение). Историкът е обсебен от миналото, от хората, живели в миналото. Накрая, се оказва, че трудът му е сине фрукту - безплоден.
3. За погледа на историка:
- На наблюдател, на съзерцател, на безделник.
- На строител, на архитект, на стратег - историците са добри пълководци; виждат правилните военни ходове.
- На философ - далечен, откъснат.
- Вътрешен поглед, насочен навътре - към себе си: вижда всички свои недостатъци, своите малки низости, своята непоследователност, своята безизходица, своите лоши избори, грешките, допуснати, при авторедактирането на своите текстове, несъвършените неща, своите мании… Да четеш вътре в себе си (“Какво направих?”, “Какво постигнах?”, “Къде сбърках?”, “Какво пропуснах да направя?”) никак не е лесно! Погледът, насочен навътре в себе си, често, е смутен, докосващ се до неясни зони, до мъглявините на личността, там, където се размесват желанията, дълбоките емоции, “отклоненията”, “компенсациите”, амбициите - здрави и болни…
- Педагогически - за професионалния историк.
- Скептичен, критичен, циничен, политически… (Всичко се повтаря: събития, хора, идеи… Историческата роля на различните личности и идеи се обезценяват, регресът и инволюцията са видими навсякъде. Нищо не е важно, нищо не е незаменимо!)
- Свързан с мечтателността, с фантазирането, с въображението.
- Изследователски - насочен към бъдещето; (Познавайки Миналото, историкът може да обясни настоящето и дори - да прогнозира Бъдещето.) Допълнително - този поглед е насочен към мутациите, настъпващи в науката му - това е поглед, обърнат към бъдещето на неговата научна дисциплина.
- Погледът, насочен назад, към собственото му минало: той вижда “малкото количество прахоляк”, както и “малкото паяжини” които е успял да рзбута, да разчисти… Годините, месеците, дните, часовете, които отлитат (“Дните се нижат бавно, но годините отлитат бързо!”), все по-малкото време, което му остава, суетата, безсмислието на неговите усилия…
4. За самотата на историка.
Историкът е твърде дискретен, относно своя личен живот, относно своя вътрешен - душевен - живот, относно своите очаквания, относно своите душевни терзания. Тази негова дискретност е едно от правилата на неговата наука.
Форми на самотата на историка:
- Когато се замисли над самия себе си.
- Когато изследва области от историята, които са неизследвани, дотогава, а той, там, е самотен, бидейки пионер (пръв изследовател). И няма кой да му помогне, измежду колегите му.
- Когато “работи върху себе си”. Това е нещо като отшелничество, като аскеза (аскетизъм), “извън света”. (“Господи, освободи ме от хората на този свят!”). Това е упражнение на волята.
- Когато се бори с документацията си.
- Когато застарее. Самотата на старостта. Историците остаряват преждевременно, понесли знанието и премъдростта на всички предишни поколения, както и - на своето собствено поколение.
Егоизмът на историка го изолира твърде често. Той отделя твърде малко време за извършване на благодеяния. По природа, той е твърде малко податлив на милосърдие. Историкът живее единствено за науката си и избягва да се оглежда продължително наляво - надясно. Не се оставя да бъде разсейван, да бъде отвличан от заниманията си.
Той живее в някакъв затворен свой свят, не желае да погледне настрани, извън своите изследвания. Той сякаш живее в някаква стъклена сфера. Това води до все по - големите му проблеми при комуникацията с други хора, дори, когато желае да изяви идеите си. Той се стреми да преживее, да изтърпи “нещата от живота” пасивно, като техен наблюдател, като техен регистратор. Както споменахме малко по-горе, има историци, които провеждат свои изследвания - или като пионери в някаква неизследвана, дотогава, научна област, или пък - изследванията им са дотолкова рафинирани, че не могат да намерят никого, с когото да споделят затрудненията си, свързани със своята служба на науката.
Историкът трябва да привикне да управлява сам своето изследване, да разсъждава напълно самостоятелно, ако се налага, дори тези негови разсъжденията да доведат до изводи, насочени ПРОТИВ преките му началници, ПРОТИВ неговите научни ръководители.
Самотата притежава добродетели, които не бива да се подценяват. Също като мечтателността, тя развива историческата интуиция, възбужда въображението, благоприятства медитацията, разсъжденията, обмислянето… Битието на историка е зависимо премного от различните форми на самота и на уединение, които ще бъдат поддържани.
5. Формите на времето на историка:
- Наслаждението от миналото. Историкът е ЕКСПЕРТ в науката за Миналото, в старите и мъртви неща, живели в миналото. Той, едновременно, е тук и сега, от една страна, но - от друга - е някъде другаде и “вчера”. Живее почти извън настоящото време, понякога, се забелязва едно бягство от живота, една абдикация от настоящето.
- Времето на мига, с удоволствията на мига. (“Тук и сега”! “Радвай се на мига!”)
- Времето в “ковачницата” на историка; времето, което свързва удоволствие и дълг; едно продуктивно време.
- Времето, хлъзгащо се към старостта.
- Времето, посветено на своята служба, на своята кариера.
- Времето, посветено на личния живот. Твърде често, личният живот на историка е подчинен на неговия професионален живот.
- Времето, отделено на неговия вътрешен, духовен живот.
- Времето, посветено на обществото, на доктрината, на дисциплината.
Да не забравяме, че жените нямат същата чувствителност за време, каквато притежават мъжете. И, че, по правило, те умеят по - добре да организират времето си.
Трябва да се избягват разпиляването, разпръсването, лошата употреба, загубата на времето. (“Загубиш ли пари - не губиш нищо. Загубиш ли добър приятел или ВРЕМЕ - губиш МНОГО. Но загубиш ли здравето си - губиш ВСИЧКО!”)
Трябва да управляваме своето време. Да изстискваме максимума от него, както за своите трудове, така и за своите удоволствия. “Да управляваш себе си, означава да управляваш най - голямата империя!”, са казали древните римляни. Те съа ги разбирали тези неща…
Трябва да съумеем да се потопяваме в миналото по всички възможни начини.
Времето на историка е ориентирано към смъртта. Той трябва да върши само важни и стойностни неща; трябва да избягва разпиляването и загубата на време в неща второстепенни, ненужни, безсмислени, краткотрайни.
6. Формите на мига:
- Миговете на удоволствие.
- Миговете на мечтахжие, на фантазии.
- Миговете на съзидание.
- Миговете на страдание, на печал, на мъка, на болка, на умора, на боледуване, на депресия, на затруднения в работата, на обезкуражаване, на отвращение. (“В многото мъдрост се крие много мъка. Който увеличава своите знания, увеличава своята болка. Четенето и писането на много книги водят до умора на плътта.”) Понякога, се случва историкът да бъде изоставен, да загуби своя авторитет. (Малко повече за това - в темата “Историкът и другите”)
7. Опитът на историка:
- Педагогическият опит; този на преподавател, на учител.
- Опитът на занаятчия. (“Занаятът на историка”)
- Опитът от динамичните мечтания, от фантазиите…
- Опитът на морала.
- Собственият опит на историка. Свързан е с вътрешния му живот, с работата му върху самия себе си, с опита му, натрупан извън “дебелите книги”.
- Опитат на Другите. Опитът на всички поколения, живели преди него, плюс опита на собственото му поколение. (Научава се от историята на дипломацията, от военната история, от историята на архитектурата, от историята на религиите, от политическата история, от историята на всекидневието, от икономическата история, от социалната история, от историята на културата, от историята на науките и на научните открития, от административната история…)
“Историята е учителка на живота.” “Народ, който не познава историята, е обречен да я повтаря.” “Народ, който не се интересува от миналото си, не се интересува и от бъдещето си.” “Миналото е ключът за разбирането на настоястето и на бъдещето.” “Раждаме се твърде късно, за да бъдем свидетели на началото и умираме твърде рано, за да видим края на различните исторически събития, процеси и явления. Но изучаването на историята премахват тези два недостатъка.” “Да имаш недостатъци и да не с опиташ да ги премахнеш, означава, че наистина имаш недостатъци.” “Тези, които не се занимават с история, са повече от невежи. Те са глупави, ограничени, педантични, злобни и самонадеяни…”
- Опитът на предприемача. Постига се, при усилията на историка да извиси науката си до висините на познанието.
- Опитът на пропадналите неща, на неуспехите, на посредствеността…
- Политическият опит.
- Военният опит.
- Опитът на изтичащото време, на смисъла на времето, което преминава (епоха, период, година, месец, седмица, денонощие, час, минута, миг…)
- Опитът, идващ с научаването на занаята, на професията.
=====================
Едва успях да напиша статията, която исках. Нещо все не ми харесваше по нея и продължавам да не съм 100% доволен. Надявам се, че, с вашите корекции, ще се получи по-добре, отколкото, както е сега:
--------------------------
Крисът: оръжие и талисман
Югоизточна Азия е територия, в която се смесват народи и култури, където се преплитат влиянията на големите световни религии: хиндуизъм, будизъм, ислям и християнство. Това разнообразие е пренесено и при оръжейните форми, като почти всяка област се отличава със специфични образци, характерни само за нея. Но, все пак, има едно оръжие, което заема основно място сред хладните оръжия из целия малайски архипелаг: т. нар. крис или керис (и двете произношения са верни). Сабите и кинжалите с това име, въпреки известни разлики, се срещат от Южен Тайланд и Малайския п-ов, през Индонезия - чак до Южните Филипински Острови.
Какво, всъщност, представлява крисът?
Във всички крисове има няколко характерни черти, по които те се определят като такива: липсата на гард и разширението на острието в долната му част, в близост до ефеса и особените форми в тази част. В този смисъл, противно на всеобщата представа за криса, създадена предимно въз основа на приключенските романи на Емилио Салгари (който никога не е бил в тази част на света), острието на криса не е задължително вълнообразно. Напротив, много по-често срещани са правите остриета. Съществуват и остриета, частично вълнообразни, на които горната част е права. Вълните на острието се наричат лок и обикновено са нечетен брой, защото се смята, че четният брой носи нещастие. Самото острие символизира божеството Нага, изобраявано като дракон с дълго змийско тяло, като вълнообразните остриета представляват Нага в движение, а правите - атакуващ Нага.
Съставни части и изработване на криса
Всяка от отделните части на криса има важно символично значение. Острието преминава през отделна стоманена част в долния си край, явяваща се негово естествено продължение, наречена ганджа. Тази дума е производна на малайската дума за предпазител и е възможно тази част да е произлязла от някога съществуващ гард. Долната част на ганджата е единствената част на острието, която се вижда, когато оръжието е в ножницата и е украсена с гравировки и/или позлата, особено – при по-луксозните образци. След ганджата, продължението на острието, което е цилиндрично по форма, продължава през така наречения мендак, или пръстен. Изработван от цветен метал, мендакът, понякога, е произведение на ювелирното изкуство, излят от злато или от сребро и инкрустиран със скъпоценни камъни. Накрая, острието е закрепено в дръжката, с помощта на лепило или на смола. Ефесите, наричани укиран на явански, са най-често от дърво, резбовано леко при по-обикновените образци и обилно - при по-скъпите. Освен дърво, за дръжките се използват още какви ли не материали: сребро и злато, украсени със скъпоценни камъни, рог, слонова кост, дори - фосилизирана кост от праисторически животни. Ако материалите са разнообразни, то възможните форми са почти неизброими. Като цяло, ефесът е сравнително къс, като, често, дръжката е Г-образна. Дръжките са вид изкуство, сами по себе си, тъй като много от тях са изработени като статуетки на божества или на демони. Една от най-популярните форми е тази на Гаруда - орелът на бог Вишну.
Ножниците също се състоят от две части. Долната широка част се нарича рангка и винаги е изработена от специално подбрано дърво. Понякога, е украсена с резба, а, при някои филипински образци - и със седеф. Горната част или пендок, която по своята форма прилича на дълъг тънък ръкав, в който влиза горната част от острието, е изработена от дърво и от метален лист, който оставя част от дървото открито, за да се виджда качеството на дървения материал. Срещат се и ръкави изработени изцяло от метал, както и такива, изработени само от дърво. Металната част на пендока, обикновено, е богато украсена с релефни растителни и зооморфни мотиви.
Разнообразието във формата на острието, която се нарича дапор, е огромно. Близо до основата, от едната страна на разширението, често се среща малка извивка като кукичка, която наподобява слонски хобот. Както и всичко останало по криса, формата на острието е изключително важна, защото се смята че от нея зависят различни магически качества. Още по-голямо значение се отдава на различните фигури, създадени чрез преплитането на по-светли и по-тъмни ивици стомана, наречени памор. При изковаването на криса, ковачът взима две парчета стомана и едно парче метеоритно желязо, което е по-светло на цвят от стоманата. В по-късни времена, метеоритното желязо е заменено от никел или от нискокачествена стомана. След преплитането на отделните парчета и изковаването на острието, паморът се извежда с помощта на киселини, които се втриват в острието. Сместа от арсеник и екстрат от лайм, която се използва за целта, е толкова силна, че, ако, по непредпазливост, майсторът проведе процедурата на непроветриво място, има опасност да се отрови от изпаренията.
Невероятното разнообразие от варианти на отделните части на криса, заедно с обичая да се съчетават в един крис части от различен произход, правят определянето на отделните образци изключително трудно. Според малайците, крисът е живо същество и за него трябва да се полагат грижи като за такова. По тази причина, особено ценените и качествени остриета имат ефеси и ножници, сменяни от собствениците им многократно, според финансовите им възможности, като на запазването на разликите в стиловете не е отделяно внимание.
История и традиции
Произходът на криса не е съвсем ясен. Според някои автори, той е произлязъл в Ява, като за вдъхновение на оръжейните майстори е послужила формата на костния израстък на рибата-меч. Според други, по-правдоподобна версия е, че крисът е еволюирал от един вид средновековна китайска алебарда. Във всички случаи, най-ранните образци са от късното средновековие, според един източници – от 12 век., а, според други – от по-късно, някъде към 15-16 век.
В малайския свят, крисът се е превърнал в най-високо уважаваното оръжие, до степен, че е чак боготворено. Смята се, че крисът е толкова опасен, че, дори когато е прибран в ножницата си, ако бъде насочен към някого, би го уручасал и, затова, обикновено, е носен с острие, насочено или надолу, или - нагоре. Когато не е носен, крисът е поставян в специално изработена дървена поставка във формата на човек или на демон. През живота си, всеки малайски мъж е получавал поне три криса. Първият си е избирал сам, според сложна процедура, която е определяла, дали дадени дапор и памор са подходящи за него. Вторият е получавал от баща си, и този крис се е предавал като наследство по мъжка линия - поколение след поколение, т нар. крис пусака. Третият крис е бил подарък от тъста, при сватбата.
По време на война, всеки воин е взимал и трите криса, като е окачвал на левия си хълбок своя собствен и той е бил основния крис, използван в битките. Поради цилиндричната форма на продължението на острието, това оръжие е било неподходящо за нанасяне на разсичащи удари (с изключение на филипинските образци) и е предназначено за пробождане. Техниката на изполване предвижда острието да бъде държано с палец и показалец, в долната си част, в специално предвидена вдлъбнатина, като останалата част от ръката е разположена върху горната част от ефеса. В другата ръка, обикновено, воинът е държал друг крис, с острието, разположено върху предмишницата с връх, сочещ към лакъта и с него е парирал противниковото острие. При липса на два криса, за същата цел се е използвала ножницата на криса.
В мирно време, крисът е носен на десния хълбок, като се е смятало за изключителна обида, ако е бил затъкнат отляво. В дворците, в присъствието на владетеля, дръжката на криса е трябвало да бъде покрита от препаската, като неспазването на това правило се е наказвало със смърт. Украсата и изработката на криса е трябвало да отговарят на ранга на притежателя. Съществувала е практика, при придобиването на нов крис, собственикът му да го изпробва върху първия срещнат беден малаец или китайски имигрант. Поради благородния характер на това оръжие, то се е използвало за екзекуции, като осъденият е коленичил, а палачът го е промушвал със специален дълъг крис - отвесно – надолу, през процепа на костите на лявото рамо. Така, острието е преминавало почти веднага през сърцето на жертвата и смъртта е настъпвала бързо, без излишно мъчение.
Във Филипините, крисът се е използвал от народностите моро в южната част на архипелага. Той се различава от малайските образци по това, че острието е по-дълго и по-широко и е предназначен не за пробождащи, а за разсичащи удари. Освен това, остриетата във Филипините са по-рядко от дамаска стомана, но, дори и при най-фунционалните от тях, продължението на острието остава цилиндрично, което е основната конструктивна слабост на криса. По-луксозните образци са украсени със седеф и сребро по дръжката и ножницата и, понякога, с медни инкрустации върху острието.
Крисът е не само интересно екзотично оръжие, но и произведение на изкуството, а, според малайците - и талисман с магически сили. Всяка от тези отделни причини, а, може би най-вече - тяхната комбинация, го правят желан и ценен от колекционери и любители на хладни оръжия.
------------------------------------------------
:nod:
.Само снимката
Comment