ValBo написа
Виж мнение
Съобщение
Collapse
No announcement yet.
Любопитно
Collapse
X
-
Nick написа Виж мнениеКато вица за Иванчо, който в час по физика отговорил, че токът идва от родилния дом. На въпроса защо мисли така, отговорът му бил "Ми снощи кат' угаснаха лампите татко каза «Тез $%тки пак спряха тока!»"This is my signature. There are many like it but this one is mine.
Comment
-
Amazon написа Виж мнениеСимпатично самолетче, жалко само че е прекалено скъпо за такъв клас летало:
https://en.wikipedia.org/wiki/ICON_A5
[ATTACH=CONFIG]30293[/ATTACH]
[ATTACH=CONFIG]30294[/ATTACH]
[ATTACH=CONFIG]30295[/ATTACH]
[ATTACH=CONFIG]30296[/ATTACH]War, war never changes..
Comment
-
Wouldn't it be better to build a relationship with the customer based on trust
Точно заради подобни инструкциите са до идиотизъм подробни(не че има лошо).
Comment
-
Много северноамерикански култури са имали куп проблеми с околната среда, като например анасазите и маите, които унищожават доста гори. На много места точно в Северна Америка е имало масови обезлесявания. Друг е въпросът, че тези народи просто не е имало как да знаят какво причиняват на природата за разлика от хората, живеещи в 21в. Но определено индианците доста са разхищавали своите ресурси и са съсипвали околната среда. Както са го правели и много други народи от всяка точна на земята.
Comment
-
Бенджамин написаКакто са го правели и много други народи от всяка точна на земята.
Но, предполагам, целият този разговор тук във форума е излишен, защото не мисля, че тук присъстват "зелени" фанатици (поне от това сме опазени, вероятно поради спецификата на форума) с техните доста изкривени представи за нещата и особено за това какво е "естествено". И цялата тази реторика се "губи" .
Comment
-
Не е по тематиките на форума, но на мен ми се видя много интересно. Откъс от книгата "Повратна Точка" на Малкълм Гладуел.:
Теория на счупените прозорци
През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците е опасно, а да се пътува в метрото е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.
Ето разказ на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена:
„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия ад.”
Градът е в лапите на най-свирепата епидемия от престъпност в цялата си история
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.
Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?
Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell:The Tipping Point):
„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг. Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.”
Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.
Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти.
Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.
33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.
Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.
Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.
Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню-йоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с… борба срещу графитите. Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:
„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”
И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение” – разказва той по-късно.
В края на всеки маршрут правят пунктове за миене. Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.
„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разсказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях – „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили”…
През 1990 началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той се захваща яростно с… гратисчиите. Защо?
Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за лисата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.
Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечни полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.
„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо, – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”
През 1994 за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В Уикипедия пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия да се развие в цял Ню Йорк.
Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.
Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения, служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления”.
Верижната реакция е прекъсната. В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.
Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата.This is my signature. There are many like it but this one is mine.
Comment
-
Уредената и рестриктивна обществена среда само донякъде спомагат за премахване на престъпността.Над определена граница почват да оказват обратното влияние.Да,вече няма да има пикаещи по улиците и джебчийки,но утре на някой му перва съчмата в главата и понеже е събирал,събирал нерви и в един момент си изколва цялото семейство.Просто над определено ниво на рестрикции фокуса се измества от дребната битова престъпност към много по-лош тип престъпност...
Справка-Брейвик примерно,случаите на масови разстрели в американските общества и прочие.
Между другото не е нужно да ходим и толкова в далечни страни.Едни от най-злокобните случаи на човекоядци,престъпници извършили въпиющи зверства,серийни убийци и прочие са от бившите соц-страни,където контрола на престъпността беше доста затегнат и властта "бараше здраво".И то говорим за престъпления извършени по време на самия режим,не след това.Справка примерно Чикатило,Жоро Павето,турския тероризъм покрай смяната на имената...Между другото не знам колко хора тук си спомнят как 86та година страната тръпнеше в страх от най-страховития сериен убиец в българската история-тъй наречения "Иванчо".
Просто ги забравихме тия времена,много вода изтече оттогава,пообрастнаха с разни митологеми и носталгичен буреняк смесен с въздишки по отишлата си младост.
Спомням си пак от 80те години как на една съвсем прозаична опашка за прословутите банани се стигна до много сериозен бой пред мене,човек избяга,върна се след 5минути с брадва,кървища,истории и т.н.
Просто-строгата държава има свойството да оскотява хората,те търпят,търпят,па в един момент им пада пердето...Няма как да изгрее слънце,ако преди това не е имало нощ.Голямата депресия ражда най-големия злодей на всички времена-Хитлер.Но ражда и гении като Айнщайн и Чаплин.Примерно без втория нямаше никога да разберем че Живота е също толкова неизбежен,колкото и Смъртта!И все още вярвам че гениите са повече от сатрапите...
Comment
-
Теорията на счупения прозорец, я срещнах в нета преди няколко години. Пак, от практиката е доказано, че места, които се осветени, подредени и поддържани, стават обект на криминални деяния много рядко. Значи е въпрос на психология. Или държавността ще пречупи криминалната умисъл, или криминалното намерение държавността.
Comment
Comment