Пускал ли съм текста тук? Май не. Ако все пак съм - то нека Хидрата го затрие.
Твърде дълго време в родната наука беше пренебрегвана икономическата страна на проблемата за покръстването на България.
Днеска ние требва да кажеме, че недооценяването на тая проблема и подменяването на истинските, икономически, причини с фалшиви - от военно или дори субективно-религиозно естество, както изтъкваха историците-идеалисти - беше напълно преодоляно. Ние не можеме да не се съгласиме, че личността на хан Борис като гениален вожд и учител на тогава прогресивната феодална върхушка имаше огромен принос към влизането на нашата страна сред цивилизованите народи, което влизане в тогавашните обстоятелства ставаше с цената на една литургия (викове "Браво!", ръкоплескания и смех). Не, по това ние не спориме! Само обръщаме внимание, че гениалността на хана се прояви не там, където идеалистите я търсеха. Сега следва да разгледаме в какво точно се прояви тая гениалност.
На науката е известно, че нашите прадеди - прабългарите - беха степен народ. Тикани насам-натам от съдбата и от обективни исторически обстоятелства, те стигнаха до днешните земи на нашата хубава страна и тука се заселиха. Те свариха на место вече установилите се мирни славянски племена. Между двата народностни елемента по най-естествен начин беше сключено едно изключително прогресивно за времето си споразумение, което след междинен период на българско нападение и славянска отбрана (предизвикан от езиковата барера и от козните на международната, тоест византийската, реакция) премина в нападателно-отбранителен съюз. В съюза справедливо беха разделени задълженията. Така българите осигуряваха отбраната, нападението, вътрешния ред, организационната работа, събирането на държавните данъци и културно-просветната част. Славяните на свой ред се грижеха за високи земледелчески и животновъдчески добиви, развиваха занаяти и изобщо стопанството.
Докато българите живееха в степите, те беха и непридирчиви към храната си. Едеха козе месо, защото козата е животно, което може да живее и от тръне. Понекога българинът се прощаваше със стария си и болен кон и, така да се каже, сам започваше да носи оня, който бе носил дотогава него. Тоест, конят се превръщаше на конски салам или пастърма, като археологическата наука безспорно доказа, че тия два артикула на прабългарската лека хранително-вкусова промишленост последователно са се съхранявали в дисаги в годен за консумация вид, а сетне в българския стомах, в полусмлен вид. В степите козите стада и табуните беха под заплахата не само на грабителски чужди племена, но и на вълци. Мерките срещу това тунеядно животно стана причина прабългарите да включат в религиозния си живот убиването на вълка или на неговия роднина кучето като нужен елемент за просвещаването на младежта в главните насоки на противовълчата борба. Така сред българите се появи жертвоприношението на куче.
След сключването на българо-славянския съюз новите реалности на живота изискваха промяна в бита на славяни и българи еднакво. Славяните излезнаха от гори и блата, спреха да се хранат с желъди и папур и да живеят в землянки. Това донекъде стана с помощта на българските просветни дейци, които разясняваха, че да се копае землянка в блато е от нищо неоправдан риск. Както казахме, славяните се превърнаха в съзнателни труженици. Българите пък, които поеха организационната част, както вече казахме, също промениха своя начин на живот. За повишените им умствени усилия сухото козе и конско вече беше недостатъчно питателно. С усядането на народа на постоянна територия и с усилената работа по изграждане на българо-славянската държава по-тлъстото овче месо се наложи като главен източник на полезни белтъчини за средния българин. Появяването на големи стада овце у нас тури началото и на вълнено-текстилната промишленост, от което смъртността зиме спадна, а консумацията на овче от това, естествено, пак скочи. Овчерят стана гръбнак на България!
И тук борбата срещу вълка като основен вредител по овцете доби своето централно значение. Славяни и българи рамо до рамо пазеха своите стада от хищника. Прогонван неведнъж от България, вълкът обаче намираше убежище във Византия, където намираше добър прием (византийците отдавна беха минали на свинско, а вълк в кочина не влиза) и отново преминаваше границата, за да руши народното дело. В духа на религиозно-просветната си практика, българите жертваха куче след куче като пример пред младите как требва да се унищожава и роднината на кучето - вълкът. Това обаче имаше пагубни последици за народното овцевъдство. Както е известно, вълкът козината си мени, нрава също и става най-добър приятел на човека и на неговата овца. Кучето е враг на вълка, от роднинството си с него се срамува и еде хлеб и млеко или каквото друго овчерят му даде, а не овче месо. Не знаейки това, българи и славяни сами се лишаваха от своя естествен съюзник кучето. Те виждаха само външната прилика, а не усещаха същностната разлика и от това страдаше както народното стопанство, така и управлението на България. Овчето започваше да не достига, а това породи спекула, рушветчийство и други пороци. Освен това без овче ръководните кадри понякога се връщаха към козето и конското, а от неговата сухота и малка хранителност залиняваха. Византийците се възползваха от тая слабост и започнаха смело да нападат България. Положението стана критическо.
Тази развала вече взимаше застрашителни размери, когато хан Борис, който имаше богати наблюдения върху развитието на овчерлъка в международен план (баща му хан Пресиян го беше изпращал като младеж при сърби, франки и други народи със самобитна овчерологическа школа) събра на съвещание чобанбоила Йефтай, джелептаркана Баян и други изтъкнати представители на българското овцевъдство. На това историческо съвещание правилно беше очертана благотворната роля на кучето като крепител на овчерлъка, беха приведени примери от международната практика. Реши се да се преустановът всекакви жертвоприношения на кучета, за да нарасне популацията им у нас и да могат те да влезнат на въоръжение в ханските кошари. С цел бързото внедреване на този полезен помощник на човека в борбата с хищниците и разясняване на обстановката сред масите, колобърът Есхач беше произведен в новосъздаденото звание кехаябагатур и пратен да действа по задачата.
Тука обаче изникнаха непредвидени от хана и съратниците му трудности. Българи и славяни не верваха на новото учение за полезността на кучето и продължаваха да виждат в него преокосмен вълк. Те масово жертваха нещастни хрътки, пинчери, булонки и помияри, а през това време вълците разсипваха основите на българската мощ. Във Византия радостта беше такава, че император Михаил ІІІ заповяда началниците на варяжката му стража да се повълчат до един. Така се появиха хора с имена като РодУЛФ, УЛФгар, УЛФила, ГарУЛФ и др., и пр.
Тогава ханът разбра, че времето на старата бащина религиозно-просветна система вече е отминало, щом нейните традиции се явяват спирачка, а не двигател за народния прогрес. Той ясно виде, че само смяната на религията можеше да спре безпрестанното кучеубийство и унищожението на българската овца.
По онова време основните прогресивни религии беха мохамеданството, юдаизмът и християнството. Борис не искаше да налага некоя от първите две на своя народ, защото те забраняваха еденето на свинско, а ханът беше наясно, че свиневъдството е следващият етап от стопанско-управленческия прогрес на човека. Той мъдро виждаше, че покрай избора си на вяра и неяденето на свинско хазарите беха отслабнали и в скоро време щеха напълно да изчезнат от лицето на историята. Пред него беше и примерът на Византия, чието превъзходно свиневъдство я правеше една от големите сили на епохата, а управниците й - хитри, защото свинското е по-хранително и укрепващо умствените способности дори от овчето. Разбира се, и дума не можеше да става тогава да се прескочи овцевъдният етап и да се премине направо към свиневъдство. Това оставаше в бъдещето, когато историческите обстоятелства щеха да доведат до назрелия момент (както и стана, когато свинарят Ивайло пое държавното управление).
Именно така и никак другояче се стигна до гениалното решение на хан Борис да се приеме християнството у нас, което изобщо забранява жертвоприношенията и позволява еденето на всекакъв вид полезно стопанско животно (изключая многострадалното куче). Впоследствие реакционните кучеубийствени родове беха премахнати, овчерлъкът укрепна неимоверно, а България достигна златен век при управлението на Борисовия син Симеон.
Твърде дълго време в родната наука беше пренебрегвана икономическата страна на проблемата за покръстването на България.
Днеска ние требва да кажеме, че недооценяването на тая проблема и подменяването на истинските, икономически, причини с фалшиви - от военно или дори субективно-религиозно естество, както изтъкваха историците-идеалисти - беше напълно преодоляно. Ние не можеме да не се съгласиме, че личността на хан Борис като гениален вожд и учител на тогава прогресивната феодална върхушка имаше огромен принос към влизането на нашата страна сред цивилизованите народи, което влизане в тогавашните обстоятелства ставаше с цената на една литургия (викове "Браво!", ръкоплескания и смех). Не, по това ние не спориме! Само обръщаме внимание, че гениалността на хана се прояви не там, където идеалистите я търсеха. Сега следва да разгледаме в какво точно се прояви тая гениалност.
На науката е известно, че нашите прадеди - прабългарите - беха степен народ. Тикани насам-натам от съдбата и от обективни исторически обстоятелства, те стигнаха до днешните земи на нашата хубава страна и тука се заселиха. Те свариха на место вече установилите се мирни славянски племена. Между двата народностни елемента по най-естествен начин беше сключено едно изключително прогресивно за времето си споразумение, което след междинен период на българско нападение и славянска отбрана (предизвикан от езиковата барера и от козните на международната, тоест византийската, реакция) премина в нападателно-отбранителен съюз. В съюза справедливо беха разделени задълженията. Така българите осигуряваха отбраната, нападението, вътрешния ред, организационната работа, събирането на държавните данъци и културно-просветната част. Славяните на свой ред се грижеха за високи земледелчески и животновъдчески добиви, развиваха занаяти и изобщо стопанството.
Докато българите живееха в степите, те беха и непридирчиви към храната си. Едеха козе месо, защото козата е животно, което може да живее и от тръне. Понекога българинът се прощаваше със стария си и болен кон и, така да се каже, сам започваше да носи оня, който бе носил дотогава него. Тоест, конят се превръщаше на конски салам или пастърма, като археологическата наука безспорно доказа, че тия два артикула на прабългарската лека хранително-вкусова промишленост последователно са се съхранявали в дисаги в годен за консумация вид, а сетне в българския стомах, в полусмлен вид. В степите козите стада и табуните беха под заплахата не само на грабителски чужди племена, но и на вълци. Мерките срещу това тунеядно животно стана причина прабългарите да включат в религиозния си живот убиването на вълка или на неговия роднина кучето като нужен елемент за просвещаването на младежта в главните насоки на противовълчата борба. Така сред българите се появи жертвоприношението на куче.
След сключването на българо-славянския съюз новите реалности на живота изискваха промяна в бита на славяни и българи еднакво. Славяните излезнаха от гори и блата, спреха да се хранат с желъди и папур и да живеят в землянки. Това донекъде стана с помощта на българските просветни дейци, които разясняваха, че да се копае землянка в блато е от нищо неоправдан риск. Както казахме, славяните се превърнаха в съзнателни труженици. Българите пък, които поеха организационната част, както вече казахме, също промениха своя начин на живот. За повишените им умствени усилия сухото козе и конско вече беше недостатъчно питателно. С усядането на народа на постоянна територия и с усилената работа по изграждане на българо-славянската държава по-тлъстото овче месо се наложи като главен източник на полезни белтъчини за средния българин. Появяването на големи стада овце у нас тури началото и на вълнено-текстилната промишленост, от което смъртността зиме спадна, а консумацията на овче от това, естествено, пак скочи. Овчерят стана гръбнак на България!
И тук борбата срещу вълка като основен вредител по овцете доби своето централно значение. Славяни и българи рамо до рамо пазеха своите стада от хищника. Прогонван неведнъж от България, вълкът обаче намираше убежище във Византия, където намираше добър прием (византийците отдавна беха минали на свинско, а вълк в кочина не влиза) и отново преминаваше границата, за да руши народното дело. В духа на религиозно-просветната си практика, българите жертваха куче след куче като пример пред младите как требва да се унищожава и роднината на кучето - вълкът. Това обаче имаше пагубни последици за народното овцевъдство. Както е известно, вълкът козината си мени, нрава също и става най-добър приятел на човека и на неговата овца. Кучето е враг на вълка, от роднинството си с него се срамува и еде хлеб и млеко или каквото друго овчерят му даде, а не овче месо. Не знаейки това, българи и славяни сами се лишаваха от своя естествен съюзник кучето. Те виждаха само външната прилика, а не усещаха същностната разлика и от това страдаше както народното стопанство, така и управлението на България. Овчето започваше да не достига, а това породи спекула, рушветчийство и други пороци. Освен това без овче ръководните кадри понякога се връщаха към козето и конското, а от неговата сухота и малка хранителност залиняваха. Византийците се възползваха от тая слабост и започнаха смело да нападат България. Положението стана критическо.
Тази развала вече взимаше застрашителни размери, когато хан Борис, който имаше богати наблюдения върху развитието на овчерлъка в международен план (баща му хан Пресиян го беше изпращал като младеж при сърби, франки и други народи със самобитна овчерологическа школа) събра на съвещание чобанбоила Йефтай, джелептаркана Баян и други изтъкнати представители на българското овцевъдство. На това историческо съвещание правилно беше очертана благотворната роля на кучето като крепител на овчерлъка, беха приведени примери от международната практика. Реши се да се преустановът всекакви жертвоприношения на кучета, за да нарасне популацията им у нас и да могат те да влезнат на въоръжение в ханските кошари. С цел бързото внедреване на този полезен помощник на човека в борбата с хищниците и разясняване на обстановката сред масите, колобърът Есхач беше произведен в новосъздаденото звание кехаябагатур и пратен да действа по задачата.
Тука обаче изникнаха непредвидени от хана и съратниците му трудности. Българи и славяни не верваха на новото учение за полезността на кучето и продължаваха да виждат в него преокосмен вълк. Те масово жертваха нещастни хрътки, пинчери, булонки и помияри, а през това време вълците разсипваха основите на българската мощ. Във Византия радостта беше такава, че император Михаил ІІІ заповяда началниците на варяжката му стража да се повълчат до един. Така се появиха хора с имена като РодУЛФ, УЛФгар, УЛФила, ГарУЛФ и др., и пр.
Тогава ханът разбра, че времето на старата бащина религиозно-просветна система вече е отминало, щом нейните традиции се явяват спирачка, а не двигател за народния прогрес. Той ясно виде, че само смяната на религията можеше да спре безпрестанното кучеубийство и унищожението на българската овца.
По онова време основните прогресивни религии беха мохамеданството, юдаизмът и християнството. Борис не искаше да налага некоя от първите две на своя народ, защото те забраняваха еденето на свинско, а ханът беше наясно, че свиневъдството е следващият етап от стопанско-управленческия прогрес на човека. Той мъдро виждаше, че покрай избора си на вяра и неяденето на свинско хазарите беха отслабнали и в скоро време щеха напълно да изчезнат от лицето на историята. Пред него беше и примерът на Византия, чието превъзходно свиневъдство я правеше една от големите сили на епохата, а управниците й - хитри, защото свинското е по-хранително и укрепващо умствените способности дори от овчето. Разбира се, и дума не можеше да става тогава да се прескочи овцевъдният етап и да се премине направо към свиневъдство. Това оставаше в бъдещето, когато историческите обстоятелства щеха да доведат до назрелия момент (както и стана, когато свинарят Ивайло пое държавното управление).
Именно така и никак другояче се стигна до гениалното решение на хан Борис да се приеме християнството у нас, което изобщо забранява жертвоприношенията и позволява еденето на всекакъв вид полезно стопанско животно (изключая многострадалното куче). Впоследствие реакционните кучеубийствени родове беха премахнати, овчерлъкът укрепна неимоверно, а България достигна златен век при управлението на Борисовия син Симеон.
Забелязвам, че макар и с известно закъснение, тя вече си е на мястото. Та сега мисля, че вече можем да започнем сериозна дискусия за ролята на българското куче в просветното дело.
Comment