Новобранците крачеха вече повече от час. В ноща се чуваха само запъхтяното дишане, скърцането на пясъка и от време на време излайването на някой от командирите. Говоренето по време на поход е забранено. Пушенето, спирането без разрешение, блъскането - също. Някъде отзад се разнесе жален хленч: "Не мога повече... ще припадна, обезводнил съм се". Дрезгав глас: "Тишина в колоната. Продължавай напред". "Не се преструвам, командире, лошо ми е..." "Мълчи. Не ми говори глупости, продължавай да крачиш". Жалният гласец затихна, към хора от нестроино дишане се присъедини още един, примесен с тихички стонове. Стоновете в новобранския курс не бяха рядкост - чуваха се 24 часа в денонощието. Незапознат човек би предположил че поне през ноща новобранците не стенат. Всъщност тогава всички други звуци преставаха и оставаха само стоновете - на сън, от изранени и подути крайници, въздесъщите пришки и мазоли, носталгия по дома, по приятелката, по ядливата храна, по местата където зеленото не е основен цвят.
Разнесе се рязка команда: "2 минути! Всеки изпива една манерка!" Кратка почивка. Колоната спря, войниците се протягаха, навеждаха, прикляха, мъчеха се всячески да раздвижат вкочанените мускули и скърцащите стави. Сядането на земята беше забранено. Пък и насред прахообразната пустиня нямаше как да седнеш, без да ти се изсипе едно кило прах в гащите. Най-големите камъни бяха с размерите на копче. Новобранците бързо се научаваха да използват каските си за столче, но не и когато командирите се навъртат наоколо - за тях това беше непростимо кощунство, сравнимо с изгаряне на Библия в Рим. Новобранците си гледаха упорито часовниците и гадаеха кога гласът на ротния ще ги подкара отново напред - 2 минути почивка никога не са наистина 2 минути. След 1 минута и 37 секунди дойде и командата.
Настоящият поход беше 7-ми по ред, с дължина 28 км. Първият беше като разходка, 3 км, а и тогава ротата още не беше получила нищо освен автомати. Всеки следващ поход ставаше по-дълъг, като подготовка за финалния, десети, дълъг 45 км. Постепенно се прибавиха картечниците, гранатометите, минохвъргачките, радиостанциите, носилките. Във взвода бяха останали едва 2-3 души, които да не носят нищо освен основното снаряжение. Те се редуваха да помагат в носенето на по-слабичките.
Мина още час, после още един. Походът беше към средата си. Офицерите са същества от друга планета, новобранците отдавна се бяха отказали от опитите да ги разберат. За тях армията беше майка и баща, цел в живота и пътеводна светлина. Уставът беше за тях Библия, комендантът на базата - Бог. Подтичваха напред-назад по дължината на колоната, тук окуражаваха, там заплашваха. Подтичваха. На тези хора явно им доставяше удоволствие.
Всички се потяха обилно, но миризма почти нямаше. Хладния нощен ветрец охлаждаше облените в пот лица, носеше далечното виене на чакалите и навяваше екзотични мисли за оазиси, камили и арабски принцеси. После вятърът стихваше, миризмата на смазка, пот и прах връщаше войниците в реалността. Някои крачеха машинално с невиждащ поглед, с мисли зареяли се някъде далеч, далеч. Това е спасение. Новобранците се научаваха, че поне в едно командирите са прави - "всичко е в главата". Ако си представиш че си на плажа, много силно си представиш - там си. Е, почти. Идилията траеше, докато не се спънеш или не се блъснеш в раницата на човека пред теб - и с малко късмет да уцелиш нещо метално и да продължиш със сцепена устна. Прехапваш език, промърморваш някоя псувня по адрес на армията и продължаваш с мрачно изражение.
Най-депресиращо действат миризмите. Който е бил в казарма познава миризмите - на мръсни чорапи, на пот, на въздесъщата смазка, на нафта и на прах. Човек свиква с тази смесица, престава да и обръща внимание и не мисли за нея. Затова и усеща на момента новата, непозната миризма - също като кучетата. Такъв беше и този случай.
Нещо беше станало. Главите се приповдигнаха, няколко носа се сбръчкаха, очите светнаха и по-издръжливите се заоглеждаха наоколо с плаха надежда. Капналите продължиха да вдигат и спускат крака с машинално упорство, погледът им оставаше забит в земята, очите им говореха "Не искам да съм тук-не трябва да съм тук-станала е някаква грешка-кога ще свърши". Командирите забелязаха оживлението, колоната се разшушука, отстрани гледката странно напомняше житна нива, разлюляна след полъх на вятъра. Няколко от отдельонните се опитаха да наложат дисциплина с кратки излайвания "Тишина! Погледа напред!", но ротния се намеси. С явно недоволство процеди "5 къси (минути) почивка, никой да не сяда!"
Уханието, което колоната беше усетила, беше шампоан на Palmolive. Толкова обикновенно, толкова банално и все пак новобранците се бяха научили кои са истински ценните неща в живота - тези, които нямаш. Ароматът в ноща можеше да се усети от десетки метри в сухия пустинен въздух. Новобранците се строиха в редица и зачакаха ухилени - знаеха че източникът ще се появи скоро. И тя дойде, отначало неясен силует, после навлезе в кръга от зелената светлина на фосфорните осветители и всички я познаха - Рони, спортната инструктурка. Русолявото момиче заразпитва с усмивка войниците как са, да нямат нещо схванато, раздаваше инструкции и съвети. Войниците кимаха разбиращо и си измисляха болежки, само и само да я задържат още няколко секунди...
Робърт Хайнлайн описваше звездните си рейнджъри лежящи в тъмните капсули преди изстрелването към вражеската планета Клендату. Последното, което десантчиците чуват преди пуска е нежния глас на диспечерката, пожелаваща им късмет. Хайнлайн твърди че ако това не ви се струва важно, явно не принадлежите към човешката раса. Споделям напълно мнението на писателя-фантаст.
Разнесе се рязка команда: "2 минути! Всеки изпива една манерка!" Кратка почивка. Колоната спря, войниците се протягаха, навеждаха, прикляха, мъчеха се всячески да раздвижат вкочанените мускули и скърцащите стави. Сядането на земята беше забранено. Пък и насред прахообразната пустиня нямаше как да седнеш, без да ти се изсипе едно кило прах в гащите. Най-големите камъни бяха с размерите на копче. Новобранците бързо се научаваха да използват каските си за столче, но не и когато командирите се навъртат наоколо - за тях това беше непростимо кощунство, сравнимо с изгаряне на Библия в Рим. Новобранците си гледаха упорито часовниците и гадаеха кога гласът на ротния ще ги подкара отново напред - 2 минути почивка никога не са наистина 2 минути. След 1 минута и 37 секунди дойде и командата.
Настоящият поход беше 7-ми по ред, с дължина 28 км. Първият беше като разходка, 3 км, а и тогава ротата още не беше получила нищо освен автомати. Всеки следващ поход ставаше по-дълъг, като подготовка за финалния, десети, дълъг 45 км. Постепенно се прибавиха картечниците, гранатометите, минохвъргачките, радиостанциите, носилките. Във взвода бяха останали едва 2-3 души, които да не носят нищо освен основното снаряжение. Те се редуваха да помагат в носенето на по-слабичките.
Мина още час, после още един. Походът беше към средата си. Офицерите са същества от друга планета, новобранците отдавна се бяха отказали от опитите да ги разберат. За тях армията беше майка и баща, цел в живота и пътеводна светлина. Уставът беше за тях Библия, комендантът на базата - Бог. Подтичваха напред-назад по дължината на колоната, тук окуражаваха, там заплашваха. Подтичваха. На тези хора явно им доставяше удоволствие.
Всички се потяха обилно, но миризма почти нямаше. Хладния нощен ветрец охлаждаше облените в пот лица, носеше далечното виене на чакалите и навяваше екзотични мисли за оазиси, камили и арабски принцеси. После вятърът стихваше, миризмата на смазка, пот и прах връщаше войниците в реалността. Някои крачеха машинално с невиждащ поглед, с мисли зареяли се някъде далеч, далеч. Това е спасение. Новобранците се научаваха, че поне в едно командирите са прави - "всичко е в главата". Ако си представиш че си на плажа, много силно си представиш - там си. Е, почти. Идилията траеше, докато не се спънеш или не се блъснеш в раницата на човека пред теб - и с малко късмет да уцелиш нещо метално и да продължиш със сцепена устна. Прехапваш език, промърморваш някоя псувня по адрес на армията и продължаваш с мрачно изражение.
Най-депресиращо действат миризмите. Който е бил в казарма познава миризмите - на мръсни чорапи, на пот, на въздесъщата смазка, на нафта и на прах. Човек свиква с тази смесица, престава да и обръща внимание и не мисли за нея. Затова и усеща на момента новата, непозната миризма - също като кучетата. Такъв беше и този случай.
Нещо беше станало. Главите се приповдигнаха, няколко носа се сбръчкаха, очите светнаха и по-издръжливите се заоглеждаха наоколо с плаха надежда. Капналите продължиха да вдигат и спускат крака с машинално упорство, погледът им оставаше забит в земята, очите им говореха "Не искам да съм тук-не трябва да съм тук-станала е някаква грешка-кога ще свърши". Командирите забелязаха оживлението, колоната се разшушука, отстрани гледката странно напомняше житна нива, разлюляна след полъх на вятъра. Няколко от отдельонните се опитаха да наложат дисциплина с кратки излайвания "Тишина! Погледа напред!", но ротния се намеси. С явно недоволство процеди "5 къси (минути) почивка, никой да не сяда!"
Уханието, което колоната беше усетила, беше шампоан на Palmolive. Толкова обикновенно, толкова банално и все пак новобранците се бяха научили кои са истински ценните неща в живота - тези, които нямаш. Ароматът в ноща можеше да се усети от десетки метри в сухия пустинен въздух. Новобранците се строиха в редица и зачакаха ухилени - знаеха че източникът ще се появи скоро. И тя дойде, отначало неясен силует, после навлезе в кръга от зелената светлина на фосфорните осветители и всички я познаха - Рони, спортната инструктурка. Русолявото момиче заразпитва с усмивка войниците как са, да нямат нещо схванато, раздаваше инструкции и съвети. Войниците кимаха разбиращо и си измисляха болежки, само и само да я задържат още няколко секунди...
Робърт Хайнлайн описваше звездните си рейнджъри лежящи в тъмните капсули преди изстрелването към вражеската планета Клендату. Последното, което десантчиците чуват преди пуска е нежния глас на диспечерката, пожелаваща им късмет. Хайнлайн твърди че ако това не ви се струва важно, явно не принадлежите към човешката раса. Споделям напълно мнението на писателя-фантаст.