Майтапи

[Odzava]

OT: а може ли историка да не се казва Историк?

1000% задължително. Иначе ще последват самоубийства :clown:

[Хана]

Одзава, а кой ще бие? Нали знаеш, с добра приказка и с пистолет в ръка се постига много повече отколкото само с добра приказка.
Да не говорим, че с толкова много начални учителки в Бойна Слава такъв разврат ще настане ... (Сещам се за учителката в "Голямото плюскане", ако някой го е гледал).

[Odzava]

Хм...разврат? Аз не казах "работнички на нежния фронт' :shocking:
Ако искат да съвместяват полезното с приятното - става. Но за извънкласни занимания аз пари няма да давам.
И дайте да спрем спама, защото осра... темата на Парабелум.

[Док Холидей]

Е те няма да изглеждат като календара от плейбой за /тук си изберете година/, а по роднинска линия на ББ /Биг Брадър/ Бойко Борисов/

[Док Холидей]

Хм. Търсех си една книга на Венелин Ганев и з нета и ми попадна в гугъла бележчица за него. Ето къде се намира Ганев в дървото на уикипедия.

Категории: Хора | Юристи | Дипломати?

[модератор]

Грамотното писането на кирилица на форума е задължително.

И за модераторите ли?

OT: а може ли историка да не се казва Историк?

Е сега, все пак задачата е да разяснява източниците, не да симулира виртуално машината на Гутенберг.

[Хана]

Ето къде се намира Ганев в дървото на уикипедия.

Категории: Хора | Юристи | Дипломати?

Бил е и дипломат, и министър, и политик, така че е нормално.

[Parabellum]

Стоичко, 53-годишен водопроводчик на държавна работа и трето поколение селски тарикат, отри потно чело и със задоволство огледа творението си:
- Маскара! – доволно изръмжа той и залъска още едно петънце с долния край на потника, едва прикриващ знойното му шкембе (щастлив спомен от годините в „Родопа”). Насреща му се мъдреше излъскан до безобразие милият му стар москвич, тип „монтьорска мъка”, верен джиброносец и покорител на лозята.

Огромната локва сапунена вода около (естествено и във) него говореше за безмилостна баня. Старателно отрита гордо лъщеше червената емблема на АЗЛК. Особено някак, с пречистена светлина грееха новите регистрационни табели: В 1215 КВ. Колко мъка имаше в тях, колко жежки дни на Опашката...
- Кат’ нов стана, д’еба маа му – доволно мърмореше Стоичко. Наблизо, подсвиркващ смътни оттенъци от мелодия се суетеше около жигулито си и комшията бай Наско, мижав и сух човечец, кротък като мериноса овца, шофьор на самосвал, зад чийто волан обаче ставаше същински уличен хищник.
– Танасееее! Стига я лъска бе, с лъжичка ли я миеш? – весело подвикна Стоичко. Наско отдавна беше нацупен, задето на жигулито му лепнаха обидния номер 4927 (още не можеше да го запомни) и тайничко завиждаше на Стоичко. Една вечер даже престраши и злобничко ритна задната табела на москвича, след което доволен и с туптящо като на хлапак сърце потъна в тъмния вход.
- А, малко остана, ей тука тъй... – пръстите му заскърцаха по мократа ламарина върху миниатюрно петънце.
- Ръжда, ръждаааа! Кво я търкаш? – провикна се Стоичко зад него и приятелски го избуха по гърба, тъй щото Наско насмалко не си глътна димящия фас, а сетне пет минути светът му изглеждаше черно-бял с морави оттенъци. – Я глей дванайс’така, кат’ нов! Хехехе.
После с решителна крачка се запъти към входа и заби дебел пръст в таблото със звънците, та се наложи на балконите да се покажат сърдити още 4-5 човека освен Веска, жена му.
- Айде ма! – ревна Стоичко – И да не забраиш ВЕФ-а! – сетне доволно потри ръце и тръгна към колата, извивайки мощни трели от чутовна и за щастие ненаписана ария. С леко раздразнение отбеляза, че водата се беше изпарила, а с нея и „гланца” на боята. След миг от входа се разнесе дрънчене, глухи удари и стържене. 97-килограмовата Веска в ролята на Многострадална геновева носеше n-на брой празни пластмасови кофи, претъпкана платнена чанта, торба с боклук, туба с вода и драгоценния ВЕФ, който хващаше само „Хоризонт” и придружено с много пъркане и странен вой „Радио Варна”, сякаш го излъчваха най-малко от Луната.
- Виж са къде вървиш! Право из калта! Досега съм мил и сега ще ми се цопнеш вътре кална! Дай, дай на мене! – той нервно изтръгна ВЕФ-а и с угрижен вид го понесе към багажника, където нежно го положи сред мазни парцали, бризент и парчета вътрешна гума от КАМАЗ. Нахака безразборно кофите и останалия багаж и от четвъртия път мощно, с много компромиси от страна на кофите и задния капак успя да затвори. С пухтене и ругатни семейството се нагнезди в желязната ламя и се зае със затварянето на вратите, които винаги бяха на противоположни мнения, т.е. когато Стоичко с бекхенд „Пит Сампрас” от третия път успееше да затвори своята, то дясната с мръснишко щракване се отваряше и увисваше отново. Разгеле всичко беше вече наред и Веска опасана с колана като пилот-изтребител и здраво стиснала дръжката над вратата се приготви за старта. Кратко хъркане, оглушителен рев и димна завеса оповестиха квартала, че москвича е запалил. Хитлер със сигурност щеше да се заинтересува от производството на московския завод – олекотени танкове за пресечени местности, комбинирани с необятна мощност за захранване на душегубки. 2 в 1 на Палмолив, дето се казва.
- Танасчоооо! От четвърт пали, а! Хехехе! – „Танасчо” с насълзени от пушека очи махна за сбогом и бърже седна в жигулата, уж да търси нещо из жабката. С четири хиляди оборота, облакътен на прозореца и ухилен Стоичко пришпори поизмрелите и окуцели коне на москвича по паркинга. Хубаво, ама след първите три метра чудовището заподскача, захълца като преяла овца и в крайна сметка угасна насред пътя. Стоичко бясно завъртя ключа, ала немощните усилия на стартера не успяха да събудят колабиралия двигател. Не помогнаха нито последвалите пожелания за анално обладаване на майката на главния инженер на завода, нито горестните закани за орална интервенция срещу целия братския руски народ, нито пиперливите изречения по адрес на Гошето–монтьора от другия вход, дето го убеждаваше, че „двигатела още педесе хиляди километра не ще пипане”. Всъщност Гошето след 2 бири и обещана трета можеше да убеди и папата да приеме правата вяра и да си навие чалма. Последвалите епични събития най-точно ще предаде перото на поета:



И комшиите тръпнат, никъде не чули
москвич да го тегли някакво жигули.
Стоичко безумний напред с ръка сочи
и вика: „Теглете! Горе към баира!
Оттам надолу нищо не ме спира!”
Напъни ужасни, дванайсетий път,
няма ли, о, боже, веч да го изкачат?!
Ревове гръмовни, изгорял бензин,
жигулито нещастно изплезило език.
„Да помогнем на Наска!” някой си изкряска
и комшии наивни се струпаха завчаска.
Бутат и опъват доброволците клети
жили си напрягат като същи атлети.
„Волга да беше не би тъй тежал!”
„Мама им руснаци, нямат капчица жал!”

* * *
И днес йощ пред блока щом вечер захладнее
по пейките мръсни балада се пее:
за храбрий Стоичко и гордий Танас,
за битката велика между АЗЛК и ВАЗ

[Док Холидей]

И пътем човек, но не е много сигурно. )))

***

Гутенберг би си изял плановете ако знаеше какво чака "феновете" му. Но откъде да знае, че съществуват и по die-hard фенове...

[Odzava]

Док, Гутенберг искал да облекчи работата на приписвачите, а нашия ИСТОРИК (защо все с главна буква, Фройд има над какво да се замисли) единствено увеличава тази на модератора.

Парабелум, :tup: :tup:

[Док Холидей]

Ебаси мозъчните ми клетки не са безкрайно множество и сигурно си личи. Единственото, което мога да направя в борбата с тия, на които са им изпукали клетките от глад е, когато пускат нова тема да слагам това отдолу.

[Odzava]

И макар, че народа спи нещо за работното време:

Японец и българин си говорели за дължината на работното време.
Японеца казва:
- Ние в Япония работим по осем часа. Два за мене, два за Императора и четири за Япония.
Нашенецът:
- Ние у България бачкаме по два часа. Щото нямаме император, па ни е през оная работа за Япония.

И малко оръжеен хумор:
Не съм съгласен с Вашите убеждения, но съм готов да умра за правото Ви да ги изказвате.
(Волтер)
Не съм съгласен с Вашите убеждения, готов ли сте да умрете за правото Ви да ги изказвате?
(Валтер - 9 милиметров)





Това не знам дали е Бритни, ама й прилича.


Импер, внимавай със скоростта ...

[Imperial]

http://www.youtube.com/watch?v=CXGz3dVi-vk&mode=related&search=

[von Danitz]

Тая детска приказка, къде я, да я купим на децата?

[gstg]

Сън в лятна нощ

Сън в лятна нощ
От: Красимира Хаджииванова

Има нощи, в които просто не ти е отредено да спиш. Очите може да се затварят, а тялото – да пищи за сън, но ако околният свят се е съюзил да те държи буден, няма спасение.

Снощи се прибирам от имен ден на приятелката ми Мария без да подозирам какви преживявания ме чакат през дългата нощ. Котката ме посреща жизнерадостно и очаквателно – гладна е. Почесвам я зад едното уше, след това зад другото и сипвам манджа.

Не каква да е, а Whiskas – заешко със сметанов сос... Някои същества се раждат с късмет.

Аз ям диня, която си нарязвам сама с нож, купен от Етъра, който най-вероятно е правен за клане на шопари. По-остър може да бъде само някой сатър или моторен трион.

Часът е 12.30, в квартала цари пълна тъмнина, тъй като кметът на Слатина – г-н Орлин Пошев, има по-важна работа от това да знае дали има осветление по улиците в неговата община или няма. За негово сведение – няма.

Мога да го информирам и за други неуредици, в случай, че се интересува, пък ако не се – много му здраве.

Среднощният душ само ме замайва още повече, така че когато си лягам, вече съм почти заспала.

Събуждам се час по-късно с усещането, че нещо ме гледа. За секунди преценявам, че няма как някой да се е изкачил до 6-я етаж, за да се кютне на перваза и да ме зяпа.

Това обаче не променя чувството, че там просто ИМА някой. През главата ми минават всички криминални сюжети, с които съм се запознала в последните 5 години.

За съжаление, котката не е особено агресивна, а и да беше, няма голям шанс срещу когото и да било. Най-много да го напикае, но това е само временно неудобство за евентуалния натрапник.

Казвам си, че без бой няма да се дам и събирам цялото хладнокръвие, за да си отворя очите и да видя кой и какво иска от мен. Слава богу, съзирам дребно силуетче и си отдъхвам, защото май не е човешко, освен ако бебето от долния етаж не е заспало на моя перваз. Очевидно не е куче, не е прилеп, не е и заек. Значи е котка! Да, но моята спи в хола и няма как да е тя...

Твърдо решена да разреша мистерията, се запътвам с бойна стъпка към джама и сграбчвам звяра за врата. Оказва се котето от съседния апартамент. Гладно, нещастно и самотно. И много шумно.

Откачената рускиня, която живее там под наем, го е зарязала вече 10 дни и даже се учудвам, че е живо. Следва сърцераздирателна сценка, в която то се вкопчва в мене, а аз безуспешно се опитвам да го изтръгна от ключицата си.

Часът е 3 без 10, а звуковото оформление е като в приют за бездомни животни. Мяученето събужда немската овчарка от отсрещната автомивка, тя пък – кучетата из къщите наоколо.

За 5 минути кварталът се превръща в „Ла скала“, а моето собствено животно вие жално зад вратата на стаята, отчаяно от факта, че не участва в драматургията.

Пускам го, за да се запознае със среднощния гостенин, без да се сетя, че това ще произведе определени последици. Натрапникът наежва цялата си козина и започва да фущи и да пуска нокти, а моят го обикаля като цирков артист.

Полусъненото ми състояние не позволява да мисля с целия си мозъчен капацитет, така че оставям гладиаторите на арената и се втурвам към хладилника, откъдето изравям някакъв бекон. Връщам се и започвам да късам огромни парчета месо и да ги пускам върху паркета, докато на тепиха боят продължава.

Стръвта към противника обаче е по-силна от миризмата на мръвката, така че парчетата биват стъпкани и оваляни в козина, докато аз се чудя коя опашка чия е и ако я дръпна, може ли да се случи нещо по-лошо от настоящата ситуация. Квартирантът най-накрая се навира под стола, където гърбът му е на сигурно, и се отдава на мощно фучене.

Опитвам се да привлека вниманието и на двамата посредством развяване на парчета бекон пред муцуните им, примамване с различни мили думи, като маци, писи, коте сладко и прочие и от време на време - включване на по-строг тон. Спарингът обаче продължава и не ми се обръща никакво внимание.

Тъй като междувременно часът е станал 3.30, решавам да предприема крути мерки - разкарвам моята котка в коридора, сграбчвам другото за врата и го изхвърлям на перваза. Обяснявам му, че такъв е животът, насипвам оваляния в косми бекон на ламарината и му пожелавам приятен път /на котката, не на бекона/.

Затварям плътно джама, отварям съвсем леко съседния, с цел заблуда на противника, и си лягам с убеждението, че съм се справила с проблема.

След час се събуждам отново, но този път - полузадушена. НЕЩО е седнало на главата ми. Повторният стрес ми докарва нов приток на адреналин в мозъка и започвам да се чувствам като кокаинов наркоман.

Опипвайки предмета върху тиквата си, установявам, че пак е онова идиотче. Скачам, светвам лампата, за да видя, че е 4.30. Обяснявам му, че така не може повече, и че нощно време се спи, а не се ходи по хорските глави. Отново го изхвърлям на околовръстния перваз, като този път затварям всички прозорци и се премествам да спя в хола.

Там обаче ме посреща собственият ми домашен любимец, нацупен като тийнейджърка. Гледа ме с укор в очите и се опитва да ми каже, че много съм сбъркала, като съм пуснала някакви космати навлеци в НЕГОВАТА къща. И особено като съм ги хранила с бекон. Махвам му с ръка и му казвам да се завре някъде и да ме остави да спя. Изтощението ми е пълно, така че след 2 минути съм се отнесла.

Следва поредно събуждане, този път от друг звук. Неистовото дращене по пода ми подсказва, че диването се е изпикало някъде от злоба и отмъстителност заради моята гостоприемност.

Подозренията ми се оправдават – контактът на пода е потънал в малка, спретната локвичка. Вече виждам как става късо, а след него – и пожар.

Евентуалната роля на огнеборец ала бате Бойко вече ми дойде твърде много. Ако някой беше надникнал в къщата ми в 6 без 15 тази сутрин, щеше да види как хвърча из коридора и налагам малкия цианкалий с плющящ парцал по задника.

Звукът от сцеплението на мокрия парцал с козината е очарователен и май се унесох малко с боя. Пикльото се завря зад каучуковото дърво и ме гледаше с дивашки зелен поглед. Размахах бърсалката още веднъж пред гадничката му муцунка и го заклех да стои там, за да не го набуча на дръжката, да го скалпирам жив и да оставя трупа му на балкона за назидание на всички натрапници.

Очевидно съм изглеждала страшно, защото повече събуждания нямаше. То не че имаше и време за спане, но колкото ми бе останало – отспах си го.

На излизане сутринта осиротелият квартирант се беше инсталирал на прозореца с жален поглед. Обясних му, че апартаментът ми не е страноприемница, нито общежитие. Обещах му да му купя заешко със сметанов сос и му пожелах приятен ден.

Сега издирвам рускинята, за да я прасна и нея с мокрия парцал, да й кажа колко е тъпа и да й обясня, че в нормалните страни собственици на животни като нея влизат в затвора за безхаберие.

Но тъй като страната ни не е от най-нормалните, а рускинята козината си мени, но нрава – не, не вярвам нещо да се промени. Важното е беконът да не изчезне.
:shocking: :shocking: :shocking:

http://www.dnes.bg/article.php?cat=10&id=26558