Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Границите на властта

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #91
    KG125 написа
    Ханс беше пуснал един английски линк, къде изчезна?
    Я, момчета, кажете кой ме суспендира одеве за някоклко скунди по по причина на какво.
    Тъй де, да си имаме уважението :tup:
    Link-а си е в поста ми, впрочем аз нямам право да те суспендирам, но властта...
    Виж предходният ми пост.
    Eighteen out of twelve apostles are buried in Spain.

    Comment


      #92
      gollum написа
      защото

      Comment


        #93
        Малко начален материал:
        За съжаление не успявам да открия УК на РСФСР от 1992 г., който е действал и през ВСВ, но за начало главата от нашия, от 1968 год.:
        Ето какво казва закона:

        Глава тринадесета
        ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

        .......
        Р а з д е л I
        Престъпления против подчинеността и военната чест
        Чл. 372. (1) Който не изпълни или откаже да изпълни заповед на началника си, се наказва с лишаване от свобода до две години.
        (2) Ако това е извършено от група лица или пред строя, или по демонстративен начин, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години.
        (3) За престъпления по предходните алинеи в особено тежки случаи наказанието е лишаване от свобода от три до десет години.
        Чл. 373. С наказанието по съответните алинеи на предходния член се наказва и неизпълнението или отказът да се изпълни законно искане на военно длъжностно лице, изпълняващо задължение по военната служба.
        Чл. 374. Който явно изрази недоволство против разпореждане или заповед на началника си, се наказва с лишаване от свобода до една година.
        Чл. 375. Който заплаши началника си или военно длъжностно лице, изпълняващо задълженията по военната служба, с телесна повреда или с убийство, се наказва с лишаване от свобода до три години.
        Чл. 376. (1) Който се съпротивлява на началника си или на военно длъжностно лице, изпълняващо задължения по военната служба, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
        (2) Същото наказание се налага и на онзи, който принуждава такова лице към нарушение на неговите задължения.
        (3) Ако деянието по предходните алинеи е извършено с оръжие или от група лица, наказанието е лишаване от свобода от две до осем години, а в особено тежки случаи - лишаване от свобода от три до петнадесет години.
        Чл. 377. (1) (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Който извърши насилствено действие по отношение на началника си, както и по отношение на военно длъжностно лице при или по повод изпълнение на задължение по военната служба, се наказва с лишаване от свобода от една до десет години.
        (2) Ако от деянието са настъпили тежки последици, наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години.
        Чл. 378. (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.)
        (1) Който обиди или наклевети лице, посочено в чл. 371, букви "а", "б" и "в" се наказва с лишаване от свобода до една година и обществено порицание.
        (2) Когато деянието по предходната алинея е извършено от подчинен срещу началник, от началник срещу подчинен, както и от военно длъжностно лице или на военно длъжностно лице при или по повод изпълнение на задължение по военната служба, наказанието е лишаване от свобода до три години и обществено порицание.
        (3) Наказанието по ал. 2 се налага и на този, който в отсъствие на началника си каже или извърши нещо от естество да накърни честта или достойнството му.
        Чл. 379. (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.)
        (1) Който причини лека телесна повреда на лице, посочено в чл. 371, букви "а", "б" и "в", ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода до една година.
        (2) За причиняване на лека телесна повреда от началник на подчинен, от военно длъжностно лице при или по повод изпълнение на задължение по военната служба или на повече от едно лице, наказанието е лишаване от свобода до три години.
        Чл. 379а. (Нов, ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Който извърши насилствено или непристойно действие, грубо нарушаващо войсковия ред и изразяващо явно неуважение към войнската чест и достойнство на военнослужещ, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.
        Р а з д е л II
        Отклонение от военна служба
        Чл. 380. (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.)
        (1) Който без разрешение напусне частта или мястото на службата си или не се яви на служба при назначение, превод, командировка, от отпуск, лечебно или поправително място за срок от едно до три денонощия, се наказва за отклонение от военната служба с лишаване от свобода до две години.
        (2) С наказанието по предходната алинея се наказва и този, който се отклони за по-малко от едно денонощие, ако деянието е извършвано системно, групово или ако лицето е осъждано за отклонение от военна служба.
        Чл. 381. (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Който се отклони от военна служба за повече от три денонощия или ако деянието по ал. 1 на предходния член е извършвано системно, повторно или групово, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
        Чл. 382. Който се отклони с намерение да избегне завинаги изпълнението на задължението си по военната служба, се наказва с лишаване от свобода от една до осем години.
        Чл. 383. (1) (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Който се отклони от задължение по военната служба чрез симулиране на болест, подправка на документ или по друг измамлив начин, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години.
        (2) Който се отклони от задължение по военната служба чрез причиняване разстройство на здравето, се наказва с лишаване от свобода от една до осем години.
        (3) Ако деянието по предходните алинеи представлява особено тежък случай, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години.
        Чл. 384. (Зал., ДВ, бр. 28 от 1982 г.).
        Чл. 385. Който откаже да изпълнява задължения по военната служба или систематически се отклонява от изпълнението им, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
        Чл. 386. (1) (Нова, ДВ, бр. 89 от 1986 г.) Който се отклони от военна служба с намерение да напусне пределите на страната без разрешение на надлежните органи, се наказва с лишаване от свобода от една до осем години.
        (2) (Предишна ал. 1, ДВ, бр. 89 от 1986 г.) Който се отклони от военна служба, като без разрешение на надлежните органи напусне пределите на страната или не се завърне в нея в определения срок, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.
        (3) (Доп., ДВ, бр. 28 от 1982 г.; предишна ал. 2, изм., бр. 89 от 1986 г.) За приготовление по предходните алинеи наказанието е лишаване от свобода до пет години.
        Р а з д е л III
        Длъжностни престъпления
        Чл. 387. (1) Който злоупотреби с властта или със служебното си положение, не изпълни задълженията си по служба или превиши властта си и от това произлязат вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до три години.
        (2) (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Ако от деянието са настъпили тежки последици или то се извършва системно от началник към подчинен, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години.
        (3) (Нова, ДВ, бр. 89 от 1986 г.) Ако деянието по предходните алинеи е извършено с цел деецът да набави за себе си или за другиго имотна облага или да причини другиму вреда, наказанието е: лишаване от свобода от една до пет години по ал. 1, от три до осем години по ал. 2, а в особено тежки случаи - от три до десет години, като съдът постановява и лишаване от право по чл. 37, точка 6.
        (4) (Нова, ДВ, бр. 28 от 1982 г.; предишна ал. 3, бр. 89 от 1986 г.) Когато вредните последици са причинени по непредпазливост, наказанието е: по ал. 1 - лишаване от свобода до две години, по ал. 2 - лишаване от свобода до пет години.
        Чл. 388. (1) (Предишен текст на чл. 388, изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Който по непредпазливост наруши или не изпълни служебните си задължения и от това произлязат вредни последици, ако извършеното не представлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода до две години.
        (2) (Нова, ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Ако от деянието са настъпили тежки последици, наказанието е лишаване от свобода до пет години.
        Р а з д е л IV
        Престъпления против караулната, постовата, патрулната, вътрешната и граничната служба
        Чл. 389. (1) Който умишлено или по непредпазливост наруши уставните правила на караулната, постовата или патрулната служба или издадените въз основа на тези правила разпореждания, се наказва с лишаване от свобода до една година.
        (2) Ако престъплението е извършено при обект от особено важно държавно или военно значение наказанието е лишаване от свобода до три години.
        (3) Ако престъплението е съпроводено с настъпване на вредни последици, за предотвратяването на които е установен караулът, постът или патрулът, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години.
        (4) Ако деянието по ал. 2 и 3 представлява особено тежък случай, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години.
        Чл. 390. С наказанието по съответните алинеи на предходния член се наказва и нарядно лице, което наруши установените правила по наблюдението или оповестяването във връзка с осигуряване на противовъздушната, противоатомната, противохимическата или санитарната отбрана, както и отбраната на водното пространство.
        Чл. 391. (1) Лице от денонощния наряд, което умишлено или по непредпазливост наруши уставните правила на вътрешната служба, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до шест месеца.
        (2) Ако престъплението е съпроводено с настъпване на вредни последици, за предотвратяването на които е установен нарядът, наказанието е лишаване от свобода до две години.
        (3) Ако деянието представлява особено тежък случай, наказанието е лишаване от свобода до три години.
        Чл. 392. (1) Лице от състава на граничния наряд, което умишлено или по непредпазливост наруши правилата по охраната на държавната граница, се наказва с лишаване от свобода до три години.
        (2) Ако деянието се е изразило в самоволно изоставяне или незаемане на охранявания обект или участък от държавната граница, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години.
        (3) За престъпленията по предходните алинеи в особено тежки случаи наказанието е лишаване от свобода от три до петнадесет години.
        Р а з д е л V
        Други военни престъпления
        Чл. 393. (Изм., ДВ, бр. 26 от 2004 г.) Който разгласява по какъвто и да е начин информация с военен характер, представляваща държавна тайна, или чуждестранна класифицирана информация, получена по международен договор, по който Република България е страна, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.
        Чл. 394. (Зал., ДВ, бр. 28 от 1982 г.).
        Чл. 395. Който изостави или загуби вещи, дадени му за лична употреба по служба, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до една година.
        Р а з д е л VI
        Военни престъпления, извършени във военно време или в бойна обстановка
        Чл. 396. За военни престъпления, извършени във военно време или в бойна обстановка, наказанието е:
        1. (изм. и доп., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) по чл. 387, ал. 3, предложение първо, 388, ал. 1 и 391 - лишаване от свобода до пет години;
        2. (изм. и доп., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) по чл. 372, ал. 1, 373 във връзка с чл. 372, ал. 1, 374, 375, 380, 387, ал. 3, предложение второ и 388, ал. 2 - лишаване от свобода до осем години;
        3. (изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) по чл. 381, 385, 386, ал. 2, 387, ал. 1 - лишаване от свобода от три до десет години;
        4. (доп., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) по чл. 373, във връзка с чл. 372, ал. 2 и 3, 387, ал. 2, 389, ал. 2 и 3, и 390 - лишаване от свобода от три до петнадесет години.
        Чл. 397. (1) (Изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) За престъпленията по чл. 372, ал. 2 и 3, 376, 377, ал. 2, 382, 383, ал. 3, извършени във военно време или в бойна обстановка, наказанието е лишаване от свобода от пет до двадесет години или доживотен затвор без замяна.
        (2) (Изм. и доп., ДВ, бр. 28 от 1982 г.; изм., бр. 153 от 1998 г.) За престъплението по 101, ал. 2 и чл. 386, ал. 1, извършено във военно време или в бойна обстановка, наказанието е лишаване от свобода двадесет години или доживотен затвор без замяна.
        Чл. 397а. (Нов, ДВ, бр. 28 от 1982 г.)
        (1) Който във военно време или в бойна обстановка самоволно напусне мястото на службата си или не се яви на служба за не повече от едно денонощие, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
        (2) Който във военно време или в бойна обстановка по непредпазливост не се яви на служба за повече от едно денонощие, се наказва с лишаване от свобода до пет години.
        Р а з д е л VII
        Престъпления във връзка с военни действия
        Чл. 398. (1) Началник, който:
        а) не унищожи или не приведе в негодност поверени му средства за водене на война или не вземе надлежните мерки за тяхното унищожаване или привеждане в негодност, когато ги грози непосредствена опасност от завземане от неприятеля, или
        б) макар и да не получи заповед за военни действия, но като е било необходимо да се действува, своевременно не предизвиква издаването на такава заповед или при неотложни обстоятелства не действува по собствен почин, се наказва с лишаване от свобода от три до петнадесет години, доколкото извършеното не съставлява по-тежко престъпление.
        (2) Ако деянието е извършено по непредпазливост, наказанието е лишаване от свобода до пет години.
        Чл. 399. (Изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) Командир на погиващ военен кораб, който, без да е изпълнил докрай служебния си дълг, изостави кораба, както и лице от корабния екипаж, което изостави кораба без разпореждане на командира си, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
        Чл. 400. (Изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г., бр. 153 от 1998 г.) Който самоволно напусне полесражението във време на бой или се предаде в плен поради страх или малодушие, или откаже във време на бой да действува с оръжие, се наказва със лишаване от свобода двадесет години или доживотен затвор без замяна.
        Чл. 401. Който, намирайки се в плен, доброволно участвува в работа, която има непосредствено военно значение, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.
        Чл. 402. Който, намирайки се в плен, като старши се отнася жестоко с друг военнопленник, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.
        Чл. 403. Който, намирайки се в плен, за да си набави облага или да си осигури снизходително отношение от страна на противника, извърши действия във вреда на друг военнопленник, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години.
        Чл. 404. Който ограби, открадне, присвои, повреди, унищожи или противозаконно отнеме имущество на население, намиращо се в района на военните действия, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от три до петнадесет години, а в особено тежки случаи - с лишаване от свобода от десет до петнадесет години.
        Чл. 405. Който на полесражението отнеме вещи от ранен, пленник или убит с намерение противозаконно да ги присвои, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва за мародерство с лишаване от свобода от три до петнадесет години, а в особено тежки случаи - с лишаване от свобода от десет до петнадесет години.
        Допълнителна разпоредба
        Чл. 406. (1) (Изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) За престъпленията по тази глава, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от десет години или доживотен затвор без замяна, съдът постановява и лишаване от права по чл. 37, точки 6, 7, 9 и 10.
        (2) За престъпленията по чл. 386 и 393 съдът може да постанови лишаване от права по чл. 37, точки 9 и 10.
        (3) (Зал., ДВ, бр. 28 от 1982 г.).
        (3) (Предишна ал. 3, изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.) За деянията по чл. 372, ал. 1, 373 във връзка с чл. 372, ал. 1, 374, 375, 378, 379, 380, 387, ал. 1 и 3, предложение първо, 388, ал. 1, 389, ал. 1 и 2, 390 във връзка с чл. 389, ал. 1 и 2, 391, ал. 1 и 2, 392, ал. 1 и 395, ако извършеното не засяга съществено военната дисциплина, органът по чл. 399, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, прокурорът или съдът могат да освободят дееца от наказателна отговорност. В тези случаи на дееца се налага дисциплинарно наказание или деянието му да се разглежда от съответния съд на честта или от другарски съд на срочнослужещите. Ако на освободения от наказателна отговорност срочнослужещ се наложи наказание арест, той може да бъде до тридесет денонощия.
        (3) (Предишна ал. 3, изм., ДВ, бр. 28 от 1982 г.; отм., бр. 86 от 2005 г. - в сила от 29.04.2006 г.).
        (4) (Нова, ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Дисциплинарното наказание по предходната алинея и предаването на другарски съд се прилага и по отношение на срочнослужещите при освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а.
        (4) (Нова, ДВ, бр. 28 от 1982 г.; отм., бр. 86 от 2005 г. - в сила от 29.04.2006 г.).
        Глава четиринадесета
        ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ МИРА И ЧОВЕЧЕСТВОТО
        Р а з д е л I
        Престъпления против мира
        Чл. 407. Който върши по какъвто и да е начин пропаганда за война, се наказва с лишаване от свобода до осем години.
        Чл. 408. Който пряко или косвено, чрез печат, слово, радио или по друг начин се стреми да предизвика въоръжено нападение от една държава върху друга, се наказва за подстрекателство към война с лишаване от свобода от три до десет години.
        Чл. 409. (Изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) Който планира, подготвя или води агресивна война, се наказва с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
        Р а з д е л II
        Престъпления против законите и обичаите за водене на война
        Чл. 410. Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война:
        а) извърши или заповяда да се извършат спрямо ранени, болни, корабокрушенци или санитарен персонал убийство, изтезания или нечовешко третиране, включително биологически експерименти, причини или заповяда да се причинят на такива лица тежки страдания, осакатявания или друго увреждане на здравето;
        б) извърши или заповяда да се извършат значителни разрушения или присвоявания на санитарни материали или инсталации,
        (изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) се наказва с лишаване от свобода от пет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
        Чл. 411. Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война:
        а) извърши или заповяда да се извършат спрямо военнопленници убийство, изтезания или нечовешко третиране, включително биологически експерименти, причини или заповяда да се причинят на такива лица тежки страдания, осакатявания или друго увреждане на здравето;
        б) принуди пленник да служи във въоръжените сили на неприятелската държава или
        в) лиши пленник от правото му да бъде съден от редовен съд и по редовна процедура,
        (изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) се наказва с лишаване от свобода от пет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
        Чл. 412. Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война:
        а) извърши или заповяда да се извършат спрямо гражданското население убийства, изтезания, нечовешко третиране, включително биологически експерименти, причини или заповяда да се причинят тежки страдания, осакатявания или други сериозни увреждания на здравето;
        б) вземе или заповяда да се вземат заложници;
        в) извърши или заповяда да се извършат незаконни депортирания, преследвания или задържания;
        г) принуди гражданско лице да служи във въоръжените сили на неприятелска държава;
        д) лиши гражданско лице от правото му да бъде съдено от редовен съд и по редовна процедура;
        е) незаконно или произволно извърши или заповяда да се извършат разрушения или присвоявания на имущества в големи размери,
        (изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) се наказва с лишаване от свобода от пет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна.
        Чл. 413. Който, без да има право, носи знака на Червения кръст или Червения полумесец или който злоупотреби с флаг или знак на Червения кръст или Червения полумесец, или с цвета, определен за транспортните средства за санитарна евакуация, се наказва с лишаване от свобода до две години.
        Чл. 414. (1) Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война унищожи, повреди или направи негодни културни или исторически паметници и предмети, произведения на изкуството, сгради и съоръжения с културно, научно или друго хуманитарно предназначение, се наказва с лишаване от свобода от една до десет години.
        (2) Същото наказание се налага и на онзи, който открадне, противозаконно присвои или укрие предмети, посочени в предходната алинея, или наложи по отношение на такива предмети контрибуция или конфискация.
        Чл. 415. (1) (Доп., ДВ, бр. 62 от 1997 г.; изм. и доп., бр. 92 от 2002 г.) Който в нарушение на правилата на международното право за водене на война използува или заповяда да бъдат използувани ядрено, химическо, бактериологическо, биологично или токсично оръжие или непозволени средства или начини за водене на война, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години.
        (2) (Изм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.) Ако от това са настъпили особено тежки последици, наказанието е лишаване от свобода от десет до двадесет години или доживотен затвор без замяна.
        Чл. 415а. (Нов, ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Който предприема военни приготовления за използване на ядрено, химическо, бактериологическо, биологично или токсично оръжие като метод за водене на война, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.

        Уф, дълго. Следващото ще го дам в линк.
        Last edited by ; 14-03-2006, 22:11. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение

        Comment


          #94
          Ок, но това не върши особена работа - първо, периодът е различен. Второ, по това време в НР България няма смъртно наказание (което обяснява и липсата му в текста, особено в часста за държавна измяна и престъпления във военно време). Трето, силно се съмнявам, че НК от 1992 г. би вършил работа за ВСВ - вероятно тогавашния е бил доста по-различен. Нещо не ми се вярва да не е претърпял никакви изменения от 1939-45 г. до 1992 г.
          И накрая - дори това само по себе си не е достатъчно, тъй като със сигурност по време на ВСВ са действали особени изрични разпореждания, които също могат да бъдат намерени, въпросът е, че това няма да е лесно. Например, разпорежданията и законите по които са съществували и десйтвали заградителните отряди. Тях едва ли ще ги намериш в НК от 1992 г.

          Comment


            #95
            Прав си, пускам ги само за обща представа. Съветските ги търся и ще ги намеря. НК е от 1968 год., предния не се намира лесно. По него имаше смъртно наказание. Имаше и до началото на 90-тте в новия НК. НК от 1992 г. няма, има изменения на този от 68-ма.

            Това е раздела от Наказтелнопроцесуалния кодекс, определящ кой гледа военните престъпления. Не е началника:

            Картък е, пускам го така:
            ВОЕННИТЕ СЪДИЛИЩА
            Дела, подсъдни на военните съдилища
            Чл. 396. (1) На военните съдилища са подсъдни делата за престъпления, извършени от:
            1. военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България;
            2. генерали, офицери и лица от сержантския и редовия състав от други министерства и ведомства;
            3. резервистите при участие в учебно-мобилизационни мероприятия или при изпълнение на активна служба в постоянния резерв;
            4. сътрудниците на органите от ведомствата по т. 1 и 2 при или по повод изпълнение на възложените им задачи;
            5. гражданските лица на служба в Министерството на отбраната, в Българската армия и в структурите на подчинение на министъра на отбраната, в Министерството на вътрешните работи, в Националната служба за охрана и в Националната разузнавателна служба при или по повод изпълнение на службата им.
            (2) На военните съдилища са подсъдни и делата за престъпления, в осъществяването на които са участвали и граждански лица.
            ............................................
            Органи на военното досъдебно производство
            Чл. 399. (1) Органи на военното досъдебно производство са военният прокурор и военните разследващи органи.
            (2) Военни разследващи органи са военните следователи и военните дознатели.
            (3) Военните дознатели се определят със заповед на министъра на отбраната.


            Съдействие за изпълнение на взетата мярка за неотклонение
            Чл. 404. За взетата мярка за неотклонение разследващият орган или прокурорът уведомява съответния началник, който е длъжен да съдейства за нейното изпълнение.

            Ограничаване на публичността на съдебното заседание

            Чл. 409. (1) Съдът може да поиска от защитниците и поверениците, от свидетелите и от други присъстващи в съдебната зала да декларират, че няма да разгласяват обстоятелствата, които ще бъдат изнесени в съдебното заседание, ако те съставляват класифицирана информация.
            (2) При разглеждане на дела срещу офицери в съдебната зала не се допускат като слушатели сержанти и войници.

            Осигуряване на изпълнението на присъдите
            Чл. 410. Изпълнението на присъдите срещу лица от офицерския, сержантския и войнишкия състав, които не са уволнени, се подпомага от съответния командир или началник.
            Прилагане на общите правила
            Чл. 411. Доколкото в тази глава няма особени правила, прилагат се общите правила.

            Вижда се, че проблемът с военните престъпления е работа на военния съд.


            Остава да се види: дали през ВСВ в СССР нещата стоят така. Ще се помъча да намеря и нашия Наказателен закон отпредти 44-та год. и съответните устави.

            Ако има някакви други разпоредби, в посока извънредни мерки, моля цитирай ги. Това ще да са Заповеди на Ставката или нещо от този вид.
            На мен не са ми известни.

            Comment


              #96
              KG125 написа
              Това е раздела от Наказтелнопроцесуалния кодекс, определящ кой гледа военните престъпления. Не е началника
              - това е ясно и вече го посочих многократно - ясно е, че в нормална обстановка това е работа на военните съдилища (и въобще на венните юристи). Въпорсът обаче бе за нещо друго - за ситуациите, когато такива власти липсват или не може престъплението да бъде отнесено до тях (например, военна част в окръжение; военен кораб в поход и т.н.). Както виждам, в този кодекс няма подобни текстове (или поне не са приведени), което обаче не означава, че няма никакви уредба на този въпрос. Така че засега нямаме съвсем нищо, което да не знаем отпреди, нито нещо, което да изяснява този въпрос.

              KG125 написа
              Ако има някакви други разпоредби, в посока извънредни мерки, моля цитирай ги. Това ще да са Заповеди на Ставката или нещо от този вид.
              На мен не са ми известни.
              Такива със сигурност е имало, въпросът е, че ги нямам под ръка, а и в момента не ми се губи време да търся. Ако попадна на нещо интересно в тази насока, ще го приведа. Както отбелязах вече, за мен въпросът е общо взето решен.

              Впрочем, засега ще приведа един литературен пример (но ощо взето става въпрос за книга писана по спомени):
              Невдалеке я увидел поблескивающие вороненой сталью ствол пулемета,
              скрытого за аккуратно уложенным дерном. Там дежурил пулеметчик. В магазин
              была заправлена боевая лента.
              - В порядке? - спросил я.
              - Только нажать, товарищ комбат.
              Я присел и, наведя ствол на зеркало реки, нажал. Пулемет, дрожа,
              заработал. Вынимая землю для укрытий, мы здесь еще не проводили стрельб;
              это была первая пальба, разнесшаяся над нашим рубежом.
              Кто-то выскочил из ямы.
              - Тревога! - крикнул я. - В ружье!
              И тотчас, как искаженное эхо, отдалось:
              - Немцы!

              Голос был странно приглушен, человек не выкрикнул, а скорее выдохнул
              это, словно немцы были уже рядом.

              В следующий момент кто-то побежал. За ним другие. Я не успел заметить,
              как это случилось. Все произошло мгновенно.

              Лес был недалеко, в полутораста - двухстах шагах. Бежали туда...
              Я поднялся на кучу глины и встал там, молча глядя вслед бежавшим.
              Рядом раздался яростный крик:
              - Стой!
              И затем - ругань.
              Это выкрикнул появившийся откуда-то пулеметчик Блоха. Увидев меня, он
              кинулся ко мне, к пулемету. Меня пронзила острая, как игла, любовь. Ни
              одну женщину я не любил так, как бегущего ко мне пулеметчика Блоху.
              Смотрю, остановился Галлиулин - огромный казах, упаковщик по профессии,
              легко взваливавший на широченные плечи станковый пулемет. Он опустил
              голову и прижал руку к груди, безмолвно прося извинения. А ноги уже несли
              его ко мне, вслед за Блохой.
              Затем обернулся очкастый Мурин, до войны аспирант консерватории,
              писавший статьи по истории музыки. Но его кто-то подтолкнул, указывая на
              недалекий лес. И он опять, как заяц, помчался. И опять обернулся. Потом
              остановился. Вспотевшее лицо на слабой шее поворачивалось то ко мне, то к
              лесу. Потом он быстро протер пальцами очки и понесся назад, ко мне.
              Все они были одним отделением, одним пулеметным расчетом. Теперь не
              хватало лишь командира отделения, сержанта Барамбаева.
              Я нередко радовался, глядя, как ловко он, казах Барамбаев, разбирает и
              собирает пулемет, как легко он угадывает, точно механик, где и почему не
              совсем ладно. "Вот и мы, казахи, становимся, как и русские, народом
              механиков", - иногда думал я, встречая Барамбаева.
              А теперь он прошмыгнул, наверное, где-нибудь мимо, не смея на меня
              взглянуть.
              Я молча встречал возвращавшихся. Я знал, мои бойцы были честными
              людьми. Сейчас их терзал стыд. Как оградить их на другой раз от этого
              мучительного чувства, как спасти их от позора? Разве я уверен, что они в
              другой раз не побегут и опять потом не будут понимать, как это с ними
              могло произойти? Что с ними делать?
              Уговаривать? Побеседовать? Накричать? Отправить под арест?
              Отвечайте же - что?


              ...
              Вошел политрук пулеметной роты Джалмухамед Бозжанов.
              - Аксакал, - тихо сказал Бозжанов по-казахски.
              Аксакал в буквальном переводе - седая борода; так называют у нас
              старшего в роде, отца. Так иногда звал меня Бозжанов.
              Я взглянул на Бозжанова. Доброе круглое лицо его было сейчас
              расстроенным.
              - Аксакал... В роте чрезвычайное происшествие: сержант Барамбаев
              прострелил себе руку.
              - Барамбаев?
              - Да...

              Показалось, кто-то стиснул мне сердце. Сразу все заболело: грудь, шея,
              живот. Барамбаев был, как и я, казах - казах с умелыми руками, командир
              пулеметного расчета, тот самый, которого я не дождался.
              - Что ты с ним сделал? Убил?
              - Нет... Перевязал и...
              - И что?
              - Арестовал и привел к вам.
              - Где он? Давай его сюда!

              Так... В моем батальоне появился, значит, первый предатель, первый
              самострел.
              И кто же? Эх, Барамбаев!..
              Медленно переступая, он вошел. В первый момент я не узнал его.
              Посеревшее и словно обмякшее лицо казалось застывшим, как маска. Такие
              лица встречаются у душевнобольных. Забинтованную левую руку он держал на
              весу; сквозь марлю проступила свежая кровь. Правая рука дернулась, но,
              встретив мой взгляд, Барамбаев не решился отдать честь. Рука боязливо
              опустилась.
              - Говори! - приказал я.
              - Это, товарищ комбат, я сам не знаю как... Это нечаянно... Я сам не
              знаю как.
              Он упорно бормотал эту фразу.
              - Говори.
              Он не услышал от меня ругательств, хотя, должно быть, ждал их. Бывают
              минуты, когда уже незачем ругаться. Барамбаев сказал, что, побежав в лес,
              он споткнулся, упал, и винтовка выстрелила.
              - Вранье! - сказал я. - Вы трус! Изменник! Родина таких уничтожает!
              Я посмотрел на часы: было около трех.
              - Лейтенант Рахимов!
              Рахимов был начальником штаба батальона. Он встал.
              - Лейтенант Рахимов! Вызовите сюда красноармейца Блоху. Пусть явится
              немедленно.
              - Есть, товарищ комбат.
              - Через час с четвертью, в шестнадцать ноль-ноль, постройте батальон на
              поляне у этой опушки... Все. Идите! - приказал я Рахимову.
              - Что вы хотите со мной сделать? Что вы хотите со мной сделать? -
              торопливо, словно боясь, что не успеет сказать, заговорил Барамбаев.
              - Расстреляю перед строем!

              Барамбаев упал на колени. Его руки, здоровая и забинтованная,
              измаранная позорной кровью, потянулись ко мне.
              - Товарищ комбат, я скажу правду!.. Товарищ комбат, это я сам... это я
              нарочно.
              - Встань! - сказал я. - Сумей хоть умереть не червяком.
              - Простите!
              - Встань!
              Он поднялся.
              - Эх, Барамбаев, Барамбаев! - мягко произнес Бозжанов. - Скажи, ну что
              ты думал?
              Мне на мгновение показалось, что я сам это сказал: будто вырвалось то,
              чему я приказал: "Молчи!"
              - Я не думал... - бормотал Барамбаев. - Ни одной минуты я не думал!.. Я
              сам не знаю как.
              Он опять цеплялся, как за соломинку, за эту фразу.
              - Не лги, Барамбаев! - сказал Бозжанов. - Говори комбату правду.
              - Это правда, это правда... Потом гляжу на кровь, опомнился: зачем это
              я? Черт попутал... Не стреляйте меня! Простите, товарищ комбат!
              Может быть, в этот момент он действительно говорил правду. Может быть,
              именно это с ним и было: затмение рассудка, мгновенная катастрофа
              подточенной страхом души.
              Но ведь так и бегут с поля боя, так и становятся преступниками перед
              Отечеством, нередко не понимая потом, как это могло случиться:

              Я сказал Бозжанову:
              - Вместо него Блоха будет командиром отделения. И это отделение, люди,
              с которыми он жил и от которых бежал, расстреляют его перед строем.

              Бозжанов наклонился ко мне и шепотом сказал:
              - Аксакал, а имеем ли мы право?
              - Да! - ответил я. - Потом буду держать ответ перед кем угодно, но
              через час исполню то, что сказал. А вы подготовьте донесение.

              ...
              В назначенное время, ровно в четыре, я вышел к батальону, выстроенному
              в виде буквы "П". В середине открытой, не заслоненной людьми линии стоял в
              шинели без пояса, лицом к строю, Барамбаев.
              - Батальон, смирно! - скомандовал Рахимов.
              В тиши пронесся и оборвался особенный звук, всегда улавливаемый ухом
              командира: как одна, двинулись и замерли винтовки.
              В омраченной душе сверкнула на мгновение радость. Нет, это не толпа в
              шинелях, это солдаты, сила, батальон.
              - По вашему приказанию батальон построен! - четко отрапортовал Рахимов.
              В этот час, на этом русском поле, где стоял перед строем человек с
              позорно забинтованной рукой, без пояса и без звезды, каждое слово - даже
              привычная формула рапорта - волновало души.
              - Командир отделения Блоха! Ко мне с отделением! - приказал я.
              В молчании шли они через поле - впереди невысокий Блоха и саженный
              Галлиулин, за ними Мурин и дежуривший вчера у пулемета Добряков, - шли
              очень серьезные, в затылок, в ногу, не отворачивая лиц от бьющего сбоку
              ветра, невольно стараясь выть подтянутыми под взглядами сотен людей.
              Но они волновались.
              Блоха скомандовал: "Отделение, стой!" Винтовки единым движением с плеч
              опустились к ноге; он посмотрел на меня, забыв доложить.
              Я сам шагнул к нему, взял под козырек. Он ответил тем же и не совеем
              складно выговорил, как требуется по уставу, что явился с отделением.
              Вы спросите: к чему это, особенно в такой час? Да, именно в этот час я
              каждой мелочью стремился подчеркнуть, что мы армия, воинская часть.
              Став в одну шеренгу, отделение по команде повернулось к строю.
              Я сказал:
              - Товарищи бойцы и командиры! Люди, что стоят перед вами, побежали,
              когда я крикнул: "Тревога!" - и подал команду: "В ружье!" Через минуту,
              опомнившись, они вернулись. Но один не вернулся - тот, кто был их
              командиром. Он прострелил себе руку, чтобы ускользнуть с фронта. Этот
              трус, изменивший Родине, будет сейчас по моему приказанию расстрелян. Вот
              он!
              Повернувшись к Барамбаеву, я указал на него пальцем. Он смотрел на
              меня, на одного меня, выискивая надежду.
              Я продолжал:
              - Он любит жизнь, ему хочется наслаждаться воздухом, землею, небом. И
              он решил так: умирайте вы, а я буду жить. Так живут паразиты - за чужой
              счет.
              Меня слушали не шелохнувшись.
              Сотни людей, стоявшие передо мной, знали: не все останутся жить, иных
              выхватит из рядов смерть, но все в эти минуты переступали какую-то черту,
              и я выражал словами то, что всколыхнулось в душах.
              - Да, в бою будут убитые. Но тех, кто погибнет как воин, не забудут на
              родине. Сыны и дочери с гордостью будут говорить: "Наш отец был героем
              Отечественной войны!" Это скажут и внуки и правнуки. Но разве мы все
              погибнем? Нет. Воин идет в бой не умирать, а уничтожать врага. И того,
              кто, побывав в боях, исполнив воинский долг, вернется домой, того тоже
              будут называть героем Отечественной войны. Как гордо, как сладко это
              звучит: герой! Мы, честные бойцы, изведаем сладость славы, а ты (я опять
              повернулся к Барамбаеву)... ты будешь валяться здесь, как падаль, без
              чести и без совести. Твои дети отрекутся от тебя.
              - Простите... - тихо выговорил Барамбаев по-казахски.
              - Что, вспомнил детей? Они стали детьми предателя. Они будут стыдиться
              тебя, будут скрывать, кто был их отец. Твоя жена станет вдовой труса,
              изменника, расстрелянного перед строем. Она с ужасом будет вспоминать тот
              несчастный день, когда решилась стать твоей женой. Мы напишем о тебе на
              родину. Пусть там все узнают, что мы сами уничтожили тебя.
              - Простите... Пошлите меня в бой...
              Барамбаев произнес это не очень внятно, но почувствовалось: его
              услышали все.
              - Нет! - сказал я. - Все мы пойдем в бой! Весь батальон пойдет в бой!
              Видишь этих бойцов, которых я вызвал из строя? Узнаешь их? Это отделение,
              которым ты командовал. Они побежали вместе с тобой, но вернулись. И у них
              не отнята честь пойти в бой. Ты жил с ними, ел из одного котелка, спал
              рядом, под одной шинелью, как честный солдат. Они пойдут в бой. И Блоха и
              Галлиулин, и Добряков, и Мурин - все пойдут в бой, пойдут под пули и
              снаряды. Но сначала они расстреляют тебя - труса, который удрал от боя!
              И я произнес команду:
              - Отделение, кру-гом!
              Разом побледнев, бойцы повернулись. Я ощутил, что и у меня похолодело
              лицо.
              - Красноармеец Блоха! Снять с изменника шинель!
              Блоха сумрачно подошел к Барамбаеву. Я увидел: его, Барамбаева,
              незабинтованная правая рука поднялась и сама стала отстегивать крючки. Это
              поразило меня. Нет, у него, который, казалось бы, сильнее всех жаждал
              жить, не было воли к жизни - он безвольно принимал смерть.
              Шинель снята. Блоха отбросил ее и вернулся к отделению.
              - Изменник, кругом!
              Последний раз взглянув с мольбой на меня, Барамбаев повернулся
              затылком.
              Я скомандовал:
              - По трусу, изменнику Родины, нарушителю присяги... отделение...
              Винтовки вскинулись и замерли. Но одна дрожала. Мурин стоял с белыми
              губами, его прохватывала дрожь.
              И мне вдруг стало нестерпимо жалко Барамбаева.


              От дрожащей в руках Мурина винтовки словно неслось ко мне: "Пощади его,
              прости!"
              И люди, еще не побывавшие в бою, еще не жестокие к трусу, напряженно
              ждавшие, что сейчас я произнесу: "Огонь!", тоже будто просили: "Не надо
              этого, прости!"
              И ветер вдруг на минуту стих, самый воздух замер, словно для того,
              чтобы я услышал эту немую мольбу.
              Я видел широченную спину Галлиулина, головой выдававшегося над
              шеренгой. Готовый исполнить команду, он, казах, стоял, целясь в казаха,
              который тут, далеко от родины, был всего несколько часов назад самым ему
              близким. От его, Галлиулина, спины доходило ко мне то же: "Не заставляй!
              Прости!"
              Я вспомнил все хорошее, что знал о Барамбаеве, вспомнил, как бережно и
              ловко, словно оружейный мастер, он собирал и разбирал пулемет, как я
              втайне гордился: "Вот и мы, казахи, становимся народом механиков".
              ...Я не зверь, я человек. И я крикнул:
              - Отставить!
              Наведенные винтовки, казалось, не опустились, а упали, как чугунные. И
              тяжесть упала с сердец.
              - Барамбаев! - крикнул я.
              Он обернулся, глядя спрашивающими, еще не верящими, но уже
              загоревшимися жизнью глазами.
              - Надевай шинель!
              - Я?
              - Надевай... Иди в строй, в отделение!
              Он растерянно улыбнулся, схватил обеими руками шинель и, надевая на
              ходу, не попадая в рукава, побежал к отделению.
              Мурин, добрый очкастый Мурин, у которого дрожала винтовка, незаметно
              звал его кистью опущенной руки: "Становись рядом!", а потом по-товарищески
              подтолкнул в бок. Барамбаев снова был бойцом, товарищем.
              Я подошел и хлопнул его по плечу:
              - Теперь будешь сражаться?
              Он закивал и засмеялся. И все вокруг улыбались. Всем было легко...
              Вам тоже, наверное, легко? И те, кто будет читать эту повесть, тоже,
              наверное, вздохнут с облегчением, когда дойдут до команды: "Отставить!"
              А между тем было не так. Это я увидел лишь в мыслях: это мелькнуло, как
              мечта.
              Было иное.
              ...Заметив, что у Мурина дрожит винтовка, я крикнул:
              - Мурин, дрожишь?
              Он вздрогнул, выпрямился и плотнее прижал приклад; рука стала твердой.
              Я повторил команду:
              - По трусу, изменнику Родины, нарушителю присяги... отделение... огонь!
              И трус был расстрелян.

              Судите меня!
              Когда-то моего отца, кочевника, укусил в пустыне ядовитый паук. Отец
              был один среди песков, рядом не было никого, кроме верблюда. Яд этого
              паука смертелен. Отец вытащил нож и вырезал кусок мяса из собственного
              тела - там, где укусил паук.
              Так теперь поступил и я - ножом вырезал кусок из собственного тела.
              Я человек. Все человеческое кричало во мне: "Не надо, пожалей, прости!"
              Но я не простил.
              Я командир, отец. Я убивал сына, но передо мной стояли сотни сыновей. Я
              обязан был кровью запечатлеть в душах: изменнику нет и не будет пощады!
              Я хотел, чтобы каждый боец знал: если струсишь, изменишь - не будешь
              прощен, как бы ни хотелось простить.
              Напишите все это - пусть прочтут все, кто надел или готовится надеть
              солдатскую шинель. Пусть знают: ты был, быть может, хорош, тебя раньше,
              быть может, любили и хвалили, но каков бы ты ни был, за воинское
              преступление, за трусость, за измену будешь наказан смертью.
              "Волколамското шосе" Александър Бек

              Знам, че цитатът е дълъг, но за сметка на това е много показателен (особено частите в удебелен шрифт - уделеляването е мое). Книгата е писана по спомените на полковник Момиш-Ули, така че епизодът е достоверен. Показателно е, че дори не в бойна обстановка (батальонът заема позиция, но все още няма контакт с противника и командирът на батальона знае, че немците са все още далече) за дезертьорство и самонараняване командирът на батальона еднолично издава присъда и я привежда в изпълнение. При това, след като нарушението вече е извършено и приключило. Вярно, както подсказва и въпросът от страна на политрука на батальона, това негово решение не е напълно според правилата. Но факт е, че той го взима еднолично и го прилага, поемайки отговорността.
              Още по-характерен е моментът, когато Момиш-Ули трябва да понесе отговорността за решението си:
              Панфилов спросил:
              - Чрезвычайные происшествия были?
              "Знает!" - мелькнуло у меня. Я ответил:
              - Да, товарищ генерал. Трус, ранивший себя в руку, был расстрелян перед
              строем.

              - Почему не предали суду?
              Волнуясь, я стал объяснять.
              Я говорил, что при других обстоятельствах я отдал бы его под суд. Но в
              данном случае надо было реагировать немедленно, и я принял на себя
              ответственность.

              Панфилов не перебивал.
              Впервые видел я его в полушубке. Мягкий, белой юфти полушубок, чуть
              отдававший приятным запахом дегтя, не перешитый по фигуре, был ему широк,
              но уже обмялся и, не топорщась, выказывал впалую его грудь, наискось
              перехваченную портупеей, и сутуловатую спину.
              Слушая, генерал смотрел вниз, склонив морщинистую шею. Мне казалось, он
              не одобряет меня.
              - Сами расстреляли? - спросил он.
              - Нет, товарищ генерал: расстреляло отделение, командиром которого он
              был, но приказал я.

              Панфилов поднял голову.
              Густые, круто изломанные брови над маленькими, чуть раскосыми глазами
              были сдвинуты.
              - Правильно поступили, - сказал он.
              Потом, подумав, повторил:
              - Правильно поступили, товарищ Момыш-Улы. Напишите рапорт.
              В същата книга имаше и друг характерен откъс, сега не ми се търси, батальонът е в обкръжение и неговият командир отново собственоръчно издава присъда и я пирвежда в изпълнение, в този случай по отношение на човек, който е с по-висок чин от него (Момиш-Ули по това време е старши-летенйнт, а осъденият е капитан от медицинската служба). Обесяннието е, че в обкръжение той се явява най-висшата власт на мястото и съответно може да изпълнява всички функции на тази власт. И за това "своеволие" също не го наказват впоследствие.

              Comment


                #97
                Тази книга я имах много отдавна ...

                Описаният случай се е повтарял многократно, но според мен описва практическа ситуация, в която не е потърсена после отговорност. Това е действително фронтова обстановка. Самият авторово текст сочи, че капитанът твърдо ПОЕМА отговорността, а командирът му го подкрепя.
                "Защо не го дадохте на съд" = "защо нарушихте закона".
                Но един сравнителен преглед на военните глави на УК и УПК на РСФСР, както и на Устава, който ще направя по-късно, като се снабдя с всички текстове, ще ни покаже, че и това действие е било незаконно. (Може би оправдано, особено през 1941 г.), но незаконно според правилата. Може да е имало такива заповеди (трябва да ги видим), а със сигурност е имало действия срещу закона, които не са били наказвани (защото на война и при тогавашния режим практиката е подържала принципа на ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА, кой както го разбира), а не на законността.
                Целесъобразността обаче - това е другото име на произвола, ако няма ограничение.

                Това, че на капитана не са му потърсили отговорност още не значи, че е действал по закона.

                Да приготвим източниците и да ги анализираме. Напомням, че разглеждаме нещата "де юре", а не "де факто".

                ПП

                Тази история подсеща за един вечен конфликт - между живия живот и законите. Никога последните не могат да обвхванат всички ситуации. Макар самия закон да предвижда възможности за собственото си нарушаване- например т.нар.институти на "незибежна отбрана", "крайна необходимост", "оправдан риск", можем да квалифицираме и военните ситуации в някоя от тях, той никога не успява да обвхване всичко. Затова винаги са възможни и се практикуват, навсякъде, особено там, където властта държи на закона само когато й изнася, извинения, затваряне на очите или обратно - заяждане и формално прилагане на правилата.

                Това е нещо, което ще съпътства обществото докато то го има, но принципа на законите (в случая ние говорим за съветските военно-наказателни такива) няма общо с него.
                Last edited by ; 15-03-2006, 10:10. Причина: Автоматично сливане на двойно мнение

                Comment


                  #98
                  Добре, ще чакаме твоето изложение върху източниците (явно се нагърбваш с тази задача). Аз от себе си бих добавил към примера, че макар и действието на старши-летенант Момиш-Ули да не е регламентирано според правилата, явно не се е приемало като напълно незаконно (т.е., влиза в рамките на широко тълкуване на упоменатия устав, тълкуване, което демонстрирах назад в темата), още повече, че то е утвърдено впоследствие от командира на дивизията (който между другото съвсем не му е пряк командир), т.е., по същество е признато за правилно.
                  В книгата (впрочем, както и на други места) имаше поне още няколко примера, когато за вече извършено неизпълнение на заповед съответният виновник директно, без решение на какъвто и да е юридически отдел е осъждан. Ще си позволя да приведа още няколко примера от същия източник.

                  1-ви пример
                  кратко предисловие, за да спестя част от цитатите (че случката е доста надълго разказана): летенант Заев, командир на една от ротите в батальона на Момиш-Ули, напуска позицията си по време на бой. След като всичко е приключило и обстановката се е норамилизирала, Момиш-Ули сам се захваща да го съди и го осъжда. Ето как става това:
                  Я ждал недолго. Вскоре заскрипели половицы под тяжелыми шагами Заева.
                  За ним в горенку вошел притихший Бозжанов.
                  Заев вытянулся:
                  - Товарищ комбат, по вашему приказанию явился.
                  Вопреки своему обыкновению, он не пробурчал, а отчетливо выговорил эти
                  слова.
                  Я сел. Косая полоса солнечного света падала на Заева. Только сейчас я
                  рассмотрел, что он был одет строго по форме. Пожалуй, прежде ни разу я его
                  таким не видел. Возвращаясь сегодня в батальон на суд комбата - суд, от
                  которого он, преступник, беглец, не мог ожидать пощады, - Заев счел нужным
                  побриться, выскрести шинель, надеть наплечные ремни, так называемое
                  снаряжение, что не носил с тех пор, как мы прибыли на фронт. Пазуха
                  шинели, куда Заев нередко совал и личное оружие и всякую всячину, сейчас
                  не оттопыривалась; шинель была застегнута на все крючки и пуговицы.
                  Офицерская, серого бобрика, с потертой эмалированной звездою шапка, уши
                  которой зачастую болтались незавязанные, теперь выглядела аккуратной. Лишь
                  карманы шинели, и сейчас оттопыренные, напоминали прежнего несуразного
                  Заева. На фоне окна в пучке солнечных лучей был ясно прочерчен его
                  профиль: провал на висках, бугор скульной кости, затем снова провал - щеки
                  и снова крутой выступ: широкая нижняя челюсть.
                  - Снять снаряжение, - приказал я.
                  Заев освободился от наплечных ремней, расстегнул пояс, снял кобуру,
                  положил все это на стол.
                  - Снять звезду! Снять знаки различия.
                  Заев, конечно, знал, что ему предстоит эта расплата, подготовился к
                  ней, и все же тень пробежала по его лицу, дернулся рот, еще более
                  насупились лохматые брови. Однако он с собой справился: потрескавшиеся,
                  сухие губы не разжались, не попросили пощады; в глубоко сидящих глазах,
                  неотрывно устремленных на меня, не было мольбы. Заев молча исполнил
                  приказание. Эмалированная красная звезда и сорванные с петлиц шинели
                  красные квадратики тоже легли на стол.
                  - Срывайте петлицы, - велел я.
                  Стукнула дверь, появился Толстунов. Обычной спокойной походкой, слегка
                  вперевалку, он прошел к столу, где были сложены принадлежности воинской
                  чести, и сел.
                  Показателно е, че командирът на батальона напълно еднолично разжалва Заев,
                  нещо, което не му е разрешено по устав.
                  В комнате водворилась тишина. Я уже вынес в душе приговор, принял
                  решение: расстрел. Но дал себе еще минуту на раздумье.
                  Каждая из вещей, лежавших на столе, - и складной, оправленный в дерево
                  нож с толстым шилом, с отвертками, что Заев неизменно пускал в ход,
                  разбирая и собирая оружие; и жгут грязного бинта, перевязь-опора для
                  ручного пулемета, которую Заев до сих пор таскал с собой; и чудаковатая
                  покупка - перчатки для Берлина; и две защитного цвета с обрывками ниток
                  петлицы - каждая взывала: "Пощади!"
                  Но в моем сердце была выжжена заповедь войны: "Если струсишь, изменишь
                  - не будешь прощен, как бы ни хотелось простить... Тебя раньше, быть
                  может, любили и хвалили, но, каков бы ты ни был, за воинское преступление,
                  за трусость, будешь наказан смертью".
                  Да, каков бы ты ни был!.. Минута раздумья истекла.
                  - Рахимов!
                  - Я, товарищ комбат.
                  - Идите, выстройте вторую роту, выстройте бойцов, которые прибыли с
                  ним...
                  - Товарищ комбат, они обедают.
                  - Как обедают? Кто разрешил им обедать?
                  Толстунов ответил:
                  - Я разрешил. Люда голодные.
                  У меня наконец сдали нервы.
                  - А мы не голодали? Сколько суток мы голодали, пока они околачивались в
                  тылу?
                  - Ладно, комбат, - примирительно сказал Толстунов. - Пусть уж
                  дообедают.
                  Я совладал со своей вспышкой.
                  - Хорошо. Подождем. А пока, Заев, я могу позволить вам написать жене
                  письмо. Никаких других последних желаний я слушать не хочу. Вы будете
                  расстреляны перед строем роты, которой вы командовали, будете расстреляны
                  теми бойцами, с которыми вместе бежали.

                  - Товарищ комбат, - произнес Заев, - дайте мне умереть честно! Дайте
                  мне умереть рядовым бойцом в своей роте.
                  - Нет!
                  - Товарищ комбат, я знаю... Я заслужил смерть. Я сам не позволю себе
                  жить. Пусть к этому привела одна минута, она отняла у меня все, отняла
                  жизнь. Но позвольте мне умереть с честью. В разведке, в атаке, от пули
                  врага. Я не пытался, товарищ комбат, скрыться от вашего суда, перейти в
                  другой батальон, в другую роту. Пошлите меня к моим бойцам, перед которыми
                  я опозорил себя. Я там буду рядовым. И умру как честный солдат. Товарищ
                  комбат, не отказывайте мне в этом!
                  Впервые Заев стал красноречивым, заговорил убедительно, сильно.
                  Потрясение переродило его. Вместо прежнего чудака и балагура передо мной
                  стоял, меня с силой убеждал новый, иной Заев. Я почувствовал, что
                  колеблюсь. Но ответил, как отрубил:
                  - Нет! Нет! Довольно! Идите в соседний дом. Пишите последнее письмо
                  жене.
                  Заев глухо, с трудом произнес:
                  - Что же, пусть так... Слушаюсь, товарищ комбат.
                  И, вычеркнутый из братства воинов, он вышел, не отдав чести, без пояса,
                  без звезды, без петлиц.
                  Отново виждаме същата ситуация, командирът на батальона еднолично осъжда постъпката, издава присъда и се подготвя да я изпълни в батальона (напомням, че батальонът отдавна вече не е в обкръжение и дори не е на бойната линия). При това без да го изпраща към военния
                  трибунал или да се съветва с някого.
                  Но разговор продолжался.
                  - Слушай, комбат, - сказал Толстунов. - Лучше пусть его судит Военный
                  трибунал. Сейчас ведь мы не в боевой обстановке...

                  - Как не в боевой? Перед нами противник.
                  - Но все же передышка, боев нет. Отправь его в трибунал, пусть трибунал
                  разберется.

                  Я молчал. Толстунов продолжал:
                  - Если приговорят к расстрелу, так расстреляем по суду перед строем
                  батальона. Если разжалуют, пусть искупает вину рядовым бойцом.
                  - Какие могут быть сомнения? - вскричал я. - Конечно, к расстрелу за
                  то, что в бою бросил позицию. Иной приговор немыслим.
                  - Правда, аксакал, пусть его судит трибунал, - молвил Бозжанов.

                  Я ничего не ответил. Мы пообедали. Синченко убрал посуду.
                  - Рахимов! - сказал я. - Зовите Заева.
                  Через несколько минут в комнату вновь вошел Заев. В руке он держал
                  исписанный лист бумаги.
                  - Написал жене?
                  - Да, товарищ комбат. - Голос Заева был тверд, он без заискивания, без
                  робости смотрел прямо мне в глаза. - Написал, что одна позорная минута
                  сгубила мою жизнь. Одна минута! И за эту минуту расплачиваюсь честным
                  именем и жизнью. Написал, что буду расстрелян перед строем. Написал, чтобы
                  поберегла сына, не говорила ему правды. Мальчик должен быть уверен, что
                  отец погиб в бою.
                  - Хорошо. Садитесь. Рахимов, дайте Заеву конверт.
                  Заев сел, вложил письмо в конверт, надписал адрес.
                  - Заклейте, я ваше письмо читать не буду.
                  Заев заклеил конверт, передал мне. Я сказал:
                  - Рахимов, берите бумагу. Пишите: "В Военный трибунал дивизии.
                  Препровождаю вам арестованного мною бывшего командира второй роты моего
                  батальона Заева. В бою 30 октября сего года близ деревни Быки Заев позорно
                  бежал и увлек с собой в бегство часть роты. Став предателем, изменником
                  Родины, он заслуживает единственной кары - расстрела перед строем. Прошу
                  трибунал рассмотреть преступление Заева и прислать его ко мне с приговором
                  суда, чтобы расстрелять перед строем батальона". Написали?
                  - Да, товарищ комбат.
                  Я взял бумагу, перечел, обозначил дату, расписался.
                  С этой бумагой Заев был направлен под конвоем в трибунал дивизии.
                  Този разговор е особено показателен. Нито един от разговарящите (а това е командването на батальона - военното и политическото) не се притеснява от някаква отговорност, свързана с това, че командирът на батальона иззема функциите на военния трибунал. Не се притесняват, че това води до търсене на отговорност, не го приемат като нещо ненормално. В крайна сметка Заев е пратен в дивизията, за да бъде съден от трибунал, но не защото командирът му няма това право. Дори както се вижда от разговора, всички присъстващи смятат, че в бой, на "бойната линия", командирът има пълното право да съди, да издава присъди и да ги изпълнява.
                  Интересно е как малко по-нататък в книгата Панфилов (командирът на дивизията, в която влиза батальонът на Момиш-Ули) посещава Момиш-Ули и в известен смисъл ходатайства за Заев (напомняйки му предишни случаи с негови подчинени, които също така са бягали, но впоследствие са били "превъзпитани" и са се сражавали смело и достойно). В крайна сметка заключението му е, че всичко трябва да решава командирът на място, а не да се обръща в такива случаи към трибунала, където не познават офицерите му и не могат да съдят за тях цялостно и обективно.
                  По същество генералът потвърждава, че в своята част командирът трябва да има пълната власт.

                  2-ри пример
                  Тук става въпрос за нещо по-различно - отношението към заповедта.
                  Ще приведа няколко откъса, където става въпрос точно за това.
                  За пояснение: генерал Звягин е заместник-командир на армията, към която принадлежи дивизията на Панфилов
                  Звягин будто позабыл обо мне; я глядел на его спину в кожаном пальто.
                  - Говорю с вами сейчас, - продолжал он, - как с членами партии.
                  Обращается к Филимонову и Толстунову, но знает, конечно, что я,
                  беспартийный, тоже слушаю.
                  - Как с членами партии, - повторяет Звягин. - Даже один шаг назад с
                  этого рубежа был бы предательским. Предательским, преступным. Расстаньтесь
                  с мыслью, что отсюда возможно отойти. Внушите всему личному составу, что
                  это последний рубеж батальона.

                  ...

                  Только в эту минуту я вполне осознал: у меня зреет решение отдать
                  станцию.
                  Нет, нет! Не имею права! В мыслях я услышал низкий сильный голос
                  Звягина: "Даже один шаг назад с этого рубежа был бы предательским,
                  преступным". Нет, нет, не пойду на преступление! Пусть потеряю людей, не
                  удержу рубеж, но не замараю честь.
                  Но кому она будет нужна, моя честь, если не исполню долг - мой
                  последний единственный долг: удержаться до двадцатого... Не удержусь!
                  Сейчас мне это ясно. Не сохраню людей, ничего не сохраню! Вновь, не в
                  первый уже раз тут, на полях Подмосковья, припомнилось, как однажды
                  вечером в Алма-Ате Панфилов мне сказал: "Умереть с батальоном? Сумейте-ка
                  принять десять боев, двадцать боев, тридцать боев и сохранить батальон!"
                  Но позавчера он, наш генерал, выговорил: "Вам будет тяжело. Очень тяжело".
                  Выговорил, когда почувствовал, что я понял задачу. Товарищ генерал, как же
                  мне быть, на что решиться? Я же не выполню, не выполню задачу!
                  .....
                  Обратился к телефонисту:
                  - Проверь, штаб дивизии отвечает?
                  Телефонист стал упорно выкрикивать позывные штаба дивизии. Было без
                  пояснений понятно: отклика нет. Он доложил:
                  - Ни шумка... Мертвое дело, товарищ комбат.
                  Я безмолвно повторил это невзначай вылетевшее у телефониста выражение.
                  Мертвое дело... Неужели и впрямь так?
                  На столе среди прочих бумаг лежала красная книжка устава. Я машинально
                  взял ее, раскрыл. И вдруг увидел на полях пометку Панфилова, три черточки
                  карандашом. Прочитал отмеченные строки: "Упрека заслуживает не тот, кто в
                  стремлении уничтожить врага не достиг цели, а тот, кто, боясь
                  ответственности, остался в бездействии и не использовал в нужный момент
                  всех сил и средств для достижения победы".
                  Прочел, положил книжку. Это был миг решения.
                  Я подошел к телефону, вызвал Филимонова.
                  - Ефим Ефимыч, ты? Что у тебя?
                  - Долбит... Наверное, скоро опять сунется. Хочет, думаю, смешать с
                  землей и потом войти.
                  - Слушай мой приказ. Если сунутся, не надо стрелять.
                  - Как? Что?
                  - Не надо стрелять. Пусть будет так, как желает немец. Сдай станцию.
                  - Сдай станцию! - повторил я.
                  Смятение, колебания уже были выметены за порог - порог, что я
                  переступил. Внутренний голос, предостерегавший: "Это противоречит приказу,
                  ты не имеешь права", был задушен, смолк. Военным людям, собратьям по
                  профессии, вряд ли требуется пояснение: командир должен потерять пять
                  килограммов веса и состариться на пять лет, прежде чем принять такое
                  решение.
                  В телефонной трубке прозвучало:
                  - Как? Как? Не понимаю.
                  - Думаешь, ослышался? Нет! Сдать! Бежать к мосту! Собраться там!
                  - Товарищ комбат, что вы говорите! Мы отбиваем, мы еще здесь устоим, а
                  вы хотите сдать?! Я... Я не...
                  Это был бунт Филимонова. Не стерпело, взбунтовалось его сердце
                  кадровика командира, коммуниста, пограничника. Ведь именно ему, ему и
                  Толстунову, генерал-лейтенант Звягин напомнил, что сдача рубежа -
                  преступление.
                  Я не дал договорить запнувшемуся Филимонову:
                  - Вы слышали мой приказ? Повторите.
                  Молчание. Филимонов не повторяет приказа.
                  - Повторите.
                  Филимонов нехотя произносит:
                  - Сдать станцию...
                  - Да. Бежать, драпать к мосту.
                  - Есть.
                  ...
                  Я постоял еще минуту молча. Чем закончится этот денек? Что сталось с
                  ротой Заева? Как обернется бой в Матренине? Чуть брезжущая, смутная
                  надежда - не обманет ли она меня? Как, где встречу вечер? Под арестом? Под
                  судом? Что ж, готов к этому. Перед совестью я чист. Своему долгу, своей
                  совести я не изменил. Совесть и страх. Да, не всем ведомый, особый страх,
                  командования, ответственности - той ответственности, о которой сказано на
                  помеченной карандашом Панфилова страничке устава. Совесть и страх. Вот как
                  они дрались! Посмотрел на Рахимова.
                  - Ну, Рахимушка, сдаем станцию. Может, тебе придется командовать
                  батальоном вместо меня...
                  Учтивый Рахимов хотел сказать что-то приличествующее случаю, но я
                  остановил его взглядом.
                  - Если придется командовать вместо меня, то будешь иметь бойцов. Пока
                  они живы, можно воевать.

                  Я молил бога, чтобы подольше не восстанавливалась связь со штабом
                  дивизии. Сначала пусть исполнится мой замысел, потом доложу о
                  свершившемся. Но все же заставил себя опять обратиться к телефонисту:
                  - Чего дремлешь? Вызывай, вызывай Заева! И штаб дивизии.
                  - Да они, товарищ комбат, давно бы и сами сюда гукнули.
                  - Не рассуждать! Вызывай, если приказано.
                  В комнате опять настойчиво, несчетно зазвучали условные словечки -
                  позывные. Нет, Заев не отвечал. Линия в штаб дивизии тоже еще оставалась
                  порванной.
                  ...
                  Я вызвал Филимонова, свел его на проводе с Рахимовым.
                  - Рахимов, ты нас слышишь?
                  - Да.
                  - Филимонов! Объявил мой приказ бойцам?
                  - Еще нет. Не успел, товарищ комбат.
                  - Ах ты... - Я, пожалуй, впервые за все дни боев вслух вспомнил мать и
                  бабушку. - Если ты набрался смелости так поступать, пошлю Рахимова, чтобы
                  трахнул на месте за неисполнение боевого приказа. Рахимов, слышишь?
                  Расправишься с ним без разговоров! Филимонов, слышишь?
                  Убитый, неуверенный голос Филимонова:
                  - Да.
                  И вдруг в мембране еще один голос:
                  - Товарищ комбат?
                  А, вмешался Толстунов. Почему-то он назвал меня официально "товарищ
                  комбат". Кажется, никогда он ко мне так не обращался.
                  - Товарищ комбат, я здесь, у лейтенанта Филимонова. Ваш приказ будет
                  исполнен.
                  Ясно, твердо Толстунов выговорил эти слова.

                  Бог не внял моей мольбе. Телефонист радостно выкрикнул:
                  - Товарищ комбат, есть штаб дивизии!
                  Ну, пришло время открыться, поведать все Панфилову. А дело еще не
                  свершилось, станция еще не сдана.
                  - Вызывай генерала.
                  - Разом, товарищ комбат... Генерал у телефона, товарищ комбат.
                  Я взял трубку. Она будто потяжелела, будто отлита из чугуна. Неожиданно
                  услышал в мембране голос Звягина.
                  - Кто говорит?
                  Я оторопел. Готовность сообщить свое решение мгновенно была подсечена.
                  Я испугался. Отдать немцу станцию не испугался, потерять честь, встретить
                  казнь не испугался, а вот перед Звягиным смешался. Ощутил - не выговорю
                  истину.
                  - Докладывает старший лейтенант Момыш-Улы.
                  - А, обладатель шашки... Ну, что у вас?
                  - Противник захватил станцию Матренино.
                  - Что? - прогремело в трубке.
                  - Рота не могла удержать. Она несла потери под губительным огнем.
                  Поэтому...
                  - Кто вам позволил?!
                  Громовой голос бил в ухо. Однако тотчас Звягин заговорил ледяным тоном:
                  - Сдайте командование начальнику штаба и явитесь в штаб дивизии.
                  - Я не могу сдать командование. Я здесь один.
                  - Как только придет начальник штаба, сообщите ему, что вы больше не
                  командуете батальоном. И немедленно отправляйтесь в штаб дивизии. Здесь с
                  вами поговорю.
                  - Не знаю, удастся ли пройти засветло.
                  - Явитесь с наступлением темноты.
                  И трубка брошена. Слава богу, получил три-четыре часа отсрочки. Ответ
                  будет нелегок, но я к нему готов. Минутная растерянность ушла без следа.
                  Да, она длилась лишь минуту. А потом? Некогда про это думать. Я был уже
                  захвачен своим замыслом, погружен в него, объят его огнем.
                  Тук нищо не съм подчертавал, мисля че и така се открояват същестевните моменти.

                  Завършвам с още един коментар: все още не сме наясно според закона точно как са стояли нещата. Моето твърдение, изказано досега, се отнасяше преди всичко до практиката, до това как реално са стояли нещата.
                  Очевидно е, че в историческият контекст, който обсъждаме в тази тема (ВСВ, РККА) се е смятало за нормално командирът на една военна част да разполага пълно и абсолютно с подчинените си, включително и да замества военния трибунал, т.е., да издава и изпълнява еднолично присъди. Разбира се, става въпрос за изключителна ситуация (война), но именно това бе и моята теза - спрямо крайните ситуации.
                  Също така се потвърждава и втората теза: че абсолютно значение в РККА има подчиненито на заповедта, при това на всички нива.
                  На командира ще му се търси отговорност ако не изпълни заповедта на висшестоящия началник. При това, буквално, във вторият пример Момиш-Ули остъпва от заповедта единстевно от тактически съображения - сдава позицията си за да може след това да контраатакува и да си я върне, хващайки немското подразделение неподготвено (което и става). Въпреки това обаче му се разминава "на косъм" неподчинението.
                  Не е важно какви средства ще използва спрямо подчинените си, важно е да изпълни заповедта.


                  KG125 написа
                  "Защо не го дадохте на съд" = "защо нарушихте закона".
                  Не бих казал, че където и да е се вижда, че някой смята, че има подобно равенство. По-скоро става въпрос за обсъждане на два различни, в съзнанието на говорещите почти равнозначни, варианти. Да се изпрати на съд или (което се разглежда като малко по-достойно и правилно) да се реши на място и еднолично (в частта). Т.е., това за което писах е налице - във военно време се приема на практика за нормално командирът да извършва такива десйтивя сам, без случаят да "излиза от частта".
                  Впрочем, характерно е нещо, за което писа и Ханс по-рано - трибуналът по същество решава делото формално, те пращат на трибунал с ясната идея, че и там ще свършат същото (т.е., ще разстрелят "предателя"). Става въпрос единстевно дали нещо да се извърши с всички формалности или без тях.

                  P.S. "Волколамското шосе" го има на www.lib.ru :
                  http://www.lib.ru/PROZA/BEK/volokola.txt

                  Comment


                    #99
                    Ще изследвам подробно всичко, само да пипна текста на УК и УПК на РСФСР от това време. Promise.

                    За примерите от книгата само ще отбележа, че:
                    1. извод за правомерността на действията на ст.лейтенанта трудно може да се направи - по онова време нарушаването на закона от властта безнаказано не е било рядкост.
                    2. много нещо растрели тоя капитан има в бойната си биография ..... (впрочем, българското издание май тия епизоди не ги съдържаше, съкратили са го)

                    Та, да разгледаме закона.

                    Comment


                      KG125 написа
                      впрочем, българското издание май тия епизоди не ги съдържаше, съкратили са го
                      Заблуждаваш се (вероятно защото си го чел отдавна), българското издание не е съкращавано (или поне аз не съм забелязал), спрямо руския текст, от който съм цитирал. Впрочем, ако ги нямаше в българския превод (аз именно него четох навремето), нямаше и да знам, че ги има и да го потърся .

                      KG125 написа
                      извод за правомерността на действията на ст.лейтенанта трудно може да се направи - по онова време нарушаването на закона от властта безнаказано не е било рядкост.
                      Така е, това е нещо, което Ханс (и Камерер) вече ти писа и демонстрира. И ибх казал, че това е същностна характеристика не само на РККА през онзи период, но и въобще на цялата държава. Там не е важно какво е "по закон", а какво става на практика.

                      Comment


                        Съгласен съм с последните ти две изречения - такава е ситуацията в тогавашен СССР, където властта мнгократно нарушава законите си безнаказано.

                        Но моята идея е да видим точно това - как самият техен закон не го позволява, а се прави, за каквото ти даде удачен пример с тази книга.
                        Така ще разгледаме една класическа проява на държавен произвол и ще видим един аспект от въпроса на темата.

                        А дали законът им го позволява или не - това ни предстои да разгледаме.
                        Мога да предложа един по-бърз начин, макар, че аз ще извадя текстовете на законите и ще ги разгледам подробно - и тук във форума има юристи, и всеки от вас сигурно познава такива. Направете си труда и ги питайте, като ги запознаете с текстовете на Устава от 40-та год./дори може и без УК/:

                        1/Правото и задължението на командирите по т.6 и 7 има ли характер на наказание?
                        2/ Дават ли тези текстове право на командира да наказва с "употреба на оръжие" този, който не е изпълнил заповед и това му "деяние" (употребете тази дума) вече е завършило?
                        3/ Какъв е смисълът на т.8 от Устава, във връзка с т.6 и 7?
                        4/ Представлява ли "употребата на оръжие" по т.6 "дисциплинарно наказание" ("дисциплинарное взыскание") по смисъла на следващите глави от Устава.
                        5/ Смята ли запитания, че т.6 има предвид само незавършено деяние?
                        6/ Е ли уставът по начало нормативен акт, в който могат да се третират престъпления, наказания и наказващи и в частност е ли този конкретен устав такъв?
                        7/ Определя ли този Устав права на командирите да СЪДЯТ войници, за престъпления, извън налагенто на системата на "дисциплинарние взыскания"?
                        8/ "Осъждан" ли би бил войник, който е застрелян от командира си "при и по повод" на негово неизпълнение на заповед?

                        Разбира се, доста хора ще ви кажат, че им трябват текстовете на УК и УПК, но все пак може да зададете въпроса по принцип.

                        ПП
                        И бъдете коректни :tup:

                        Comment


                          Хъм, не виждам какво те биха могли да добавят към темата. За мен е очевидно, че текстовете, които разисквахме (точки 6-8) дават изключително голяма власт на командира над подчинените му (или иначе казано, поставят един основен приоритет за всеки във армията - да изпълнява заповедта на всяка цена). В цитатите, които приведох се вижда на практика, че от всички се приема за съвсем нормално командирът в бойна обстановка да издава и изпълянва присъди, без да препраща случаите към военно-юридическата власт. По-долу спеиално приведох разговор, където се обсъжда, че в момента не са на бойната линия, затова може въпросът да се препрати към военния трибунал. Т.е., явно в РККА по онова време уставът се е тълкувал в смисъла, в който и аз го разтълкувах по-рано, т.е., че в бойна обстановка командирът разполага с пълна и абсолютна власт над подчинаните си, която упражнява в интерес на изпълнение на заповедите, които сам е получил.
                          Не знам дали това тълкувание за сегашен юрист би било валидно, но практиката показва, че за ВСВ в средите на РККА този текст се е тълкувал именно в този смисъл.
                          Какво повече има да се обсъжда? Да, можем да установим дали формално в други законови текстове от онова време тази власт се потвърждава. Не виждам, обаче, какво този факт ще допринесе към темата на дискусията?

                          Comment


                            Просто попитай
                            Ще изясни въпроса за точното значение на т.6 от Устава. Т.нар. "точен смисъл на закона".
                            Как е прилаган и тълкуван в съветско време този или друг закон е друг въпрос. Тук нямаме различия.
                            В този смисъл има защо да се направи такава справка.

                            Comment


                              Как е прилаган и тълкуван в съветско време този или друг закон е друг въпрос.
                              Мен ако питаш, точно това е въпросът, който ни вълнува с оглед на това дъъъъъълго отклонение (от тема, която поначало ми е неясна). Радвам се, че сме постигнали съгласие точно по този въпрос, с което се изчерпва интересът ми към темата - не съм юрист и формалното изкуство на юридическите тълкувания не ме привлича особено .

                              Comment


                                Просто да попитам че малко се оплетох вече
                                Тогава не действа ли още заповед 227 и не обесмисля ли тя кажи речи полвината устав ?
                                No job
                                No money
                                No girl
                                No problem

                                Comment

                                Working...
                                X