За вилиците, клечките и пръстите
За вилиците, клечките и пръстите
в-к "ДНЕВНИК"
Въпросът как се храним никога не е бил по-маловажен от въпроса с какво. Начинът на хранене безпогрешно издава отношението към живота, приетата естетика и въобще тъканта и икономиката на едно общество. В същото време театърът на храненето не би съществувал без сценографията и реквизита си - масата, чашите, свещите, салфетките, приборите. Начинът, по който се храним, винаги е бил първият белег за типа цивилизация, а и с известни уговорки - и за т.нар. цивилизованост.
Например знаем, че тибетският монах се храни с пръсти, японецът - с клечки, европеецът - с нож и вилица.
Какво може да значи това?
Представете си японеца: той отправя двете тънки пръчици към деликатната, поднесена на малки хапки храна. А те са такива не само за удобство, а защото в тази култура същественото е в детайла.
В тази картина движенията на клечките с храната приличат на рисунък с тънка четка. С малко повече въображение ще ви се стори, че те сякаш очертават някакъв йероглиф. Пръчиците първо посочват хапката избраница, отправят се към нея, накрая се спускат и издигат нагоре внимателно избрания фрагмент. С клечките (закон!) никога не се къса, не се набучва и изобщо не се извършват никакви по-агресивни действия. Нищо, че през средните векове европейците описвали японците като "хора, които ядат с малки шпаги".
Още по-малко са допустими жестове като сочене, размахване или, не дай, Боже - почесване.
Този танц на пръчиците се извършвал в Япония още по времето, когато в Европа изпълнявали своеобразен етюд с пръсти. Времето, в което европеецът започва да "работи" с две ръце, идва доста по-късно в историята. Чак през XVII век започва с едната ръка да боде, с другата - да реже в чинията. Има и специални уреди за извършването на тези действия - ножът и вилицата. Доста варварско, но така или иначе този маниер се е наложил в световния хранителен етикет.
В една будистка култура древният монах ще предпочете да се храни направо с пръсти. След задължителното измиване на ръцете той първо ще отправи молитва, която е по-важна и от самия акт на хранене. Използването на посредник между него и храната му твърде много го отдалечава от природното. Храненето за него, което освен това никога не е разточително, е ритуал, в който не бива да се намесват материални приспособления. Този човек всъщност много повече медитира, отколкото консумира.
В момента западният човек използва този маниер само в ситуациите, в които иска да демонстрира, че се отдалечава от цивилизацията и се доближава до природното. Тук влизат събитията, които някои наричат "теферич" - разбирайте всякаквите пикници, лагерувания или барбекюта.
Някога обаче храненето с пръсти изобщо не означавало нецивилизованост. Тъкмо напротив: през XVI век един немски проповедник осъдил това дяволско разточителство:
"Щеше ли Бог да ни даде пръсти, ако искаше да си служим с този инструмент?" Великият хуманист Мишел дьо Монтен също не бил добре запознат добре с въпросния инструмент. На едно място той се самообвинява, че яде бързо, толкова бързо, че "понякога от припряност си ухапвам пръстите". И добавя, че понякога все пак му се налагало да си помага с нож и вилица.
Това, което например през Средновековието се смятало за връх на изискаността, днес е недопустимо безобразие.
Тези хора ровели с ръцете си от обща чиния и си предавали една и съща чаша, от която пиели. Интересно, че точно тогава се появява един маниер, който, зле разбран, днес от мнозина се смята за много елегантен. Феодалите протягали кутретата си, за да може поне един пръст да им остане неомазан в лой. Той в същото време не стоял безучастен - него топели в сосове и подправки. Най-вероятно оттогава е изплувал трогателният навик на някои да пият от чаша или да държат вилицата със сочещото в неизвестна посока кутре. Смятат го за много префинено, но не е. Особено ако се знае какъв е произходът на въпросния жест.
Тези древни аристократи извършвали и ред други действия на масата. Например изсеквали се в покривката - персоналните салфетки ще се появяват много по-късно. Смята се, че добрите маниери и това, което може да се нарече етикет, идват с едно произведение на Еразъм от 1530 г., което всъщност си било истински бестселър за времето: трактата "За цивилизоваността на децата", който бил преиздаден над 30 пъти в следващите шест години. В него наред с други неща философът обяснява, че веднъж сдъвкана, храната не бива да се изплюва обратно в чинията. Но да не забравяме, че това е времето, в което, според антрополога Питър Фарб салфетките за издухване на нос започвали много бавно да навлизат, а уринирането се превърнало в дейност, която изисква пълно уединение.
Малко по-късно се появила и представата за цивилизовано поведение, което трябвало да разграничи възрастните от децата, аристокрацията от простолюдието, европейците от "диваците", както ги наричали, и които били откривани в различни части на света.
Първата стъпка към цивилизацията идва от швейцарците - те започнали да използват персонални ножове. Дали това не са предтечите на прословутите джобни ножчета на швейцарската армия? Във всеки случай пак Монтен, учуден, обяснява: "...никога няма да видите швейцарец без нож, с който те си вземат от всичко и никога не бъркат в подноса с ръка." Всичко това при една толкова мирна нация...
По-късно случаят с вилицата се развива в същата посока: хората си я получават лично. Един пътешественик, англичанинът Томас Корейт, я открива в Италия, занася я обратно на своите приятели в Англия, те я разглеждат, после й се надсмиват и й дават името farciferus.
Вилодръжка
В началото вилицата била като малка вила - само с две остриета. В края на XVII век тя става повсеместна, макар и доста колебливо: Луи XIV бил възхвален от Сен-Симон заради умението му да яде с пръсти толкова изящно птичата си яхния. В същото време вилица използвал херцог Монтозие от неговия двор, който обаче имал репутация на човек със "съмнителна чистоплътност."
По-късно вилицата се мултиплицирала в десетките си превъплъщения: за риба, раци, стриди, фондю или за охлюви. Етикетът стигнал своята екстремност в обратна посока:
Описани са и ужасяващи истории от Оксфорд и Кеймбридж за изпит, в който възпитаниците им трябва да консумират различни плодове с нож и вилица. В един от колежите имало годишна вечеря с непростим ритуал изпит, при който клетниците се борят с гроздови зърна, череши и нарове.
И все пак хранителният етикет си остава европейски. Най-аристократичният и изискан жест на маса досега е демонстриран само от един полски шляхтич, който бил поканил гости на богато угощение. За да предпази своите приятели от неудобството да изцапат масата и да се изложат, той се изправил в началото на вечерята, вдигнал първия си тост, и рекъл: "Господа, правя това, за да се чувствате удобно в моя дом!" И излял чашата си с вино върху покривката. Така е, благородството задължава. Особено когато си на маса.
в-к "ДНЕВНИК"
Въпросът как се храним никога не е бил по-маловажен от въпроса с какво. Начинът на хранене безпогрешно издава отношението към живота, приетата естетика и въобще тъканта и икономиката на едно общество. В същото време театърът на храненето не би съществувал без сценографията и реквизита си - масата, чашите, свещите, салфетките, приборите. Начинът, по който се храним, винаги е бил първият белег за типа цивилизация, а и с известни уговорки - и за т.нар. цивилизованост.
Например знаем, че тибетският монах се храни с пръсти, японецът - с клечки, европеецът - с нож и вилица.
Какво може да значи това?
Представете си японеца: той отправя двете тънки пръчици към деликатната, поднесена на малки хапки храна. А те са такива не само за удобство, а защото в тази култура същественото е в детайла.
В тази картина движенията на клечките с храната приличат на рисунък с тънка четка. С малко повече въображение ще ви се стори, че те сякаш очертават някакъв йероглиф. Пръчиците първо посочват хапката избраница, отправят се към нея, накрая се спускат и издигат нагоре внимателно избрания фрагмент. С клечките (закон!) никога не се къса, не се набучва и изобщо не се извършват никакви по-агресивни действия. Нищо, че през средните векове европейците описвали японците като "хора, които ядат с малки шпаги".
Още по-малко са допустими жестове като сочене, размахване или, не дай, Боже - почесване.
Този танц на пръчиците се извършвал в Япония още по времето, когато в Европа изпълнявали своеобразен етюд с пръсти. Времето, в което европеецът започва да "работи" с две ръце, идва доста по-късно в историята. Чак през XVII век започва с едната ръка да боде, с другата - да реже в чинията. Има и специални уреди за извършването на тези действия - ножът и вилицата. Доста варварско, но така или иначе този маниер се е наложил в световния хранителен етикет.
В една будистка култура древният монах ще предпочете да се храни направо с пръсти. След задължителното измиване на ръцете той първо ще отправи молитва, която е по-важна и от самия акт на хранене. Използването на посредник между него и храната му твърде много го отдалечава от природното. Храненето за него, което освен това никога не е разточително, е ритуал, в който не бива да се намесват материални приспособления. Този човек всъщност много повече медитира, отколкото консумира.
В момента западният човек използва този маниер само в ситуациите, в които иска да демонстрира, че се отдалечава от цивилизацията и се доближава до природното. Тук влизат събитията, които някои наричат "теферич" - разбирайте всякаквите пикници, лагерувания или барбекюта.
Някога обаче храненето с пръсти изобщо не означавало нецивилизованост. Тъкмо напротив: през XVI век един немски проповедник осъдил това дяволско разточителство:
"Щеше ли Бог да ни даде пръсти, ако искаше да си служим с този инструмент?" Великият хуманист Мишел дьо Монтен също не бил добре запознат добре с въпросния инструмент. На едно място той се самообвинява, че яде бързо, толкова бързо, че "понякога от припряност си ухапвам пръстите". И добавя, че понякога все пак му се налагало да си помага с нож и вилица.
Това, което например през Средновековието се смятало за връх на изискаността, днес е недопустимо безобразие.
Тези хора ровели с ръцете си от обща чиния и си предавали една и съща чаша, от която пиели. Интересно, че точно тогава се появява един маниер, който, зле разбран, днес от мнозина се смята за много елегантен. Феодалите протягали кутретата си, за да може поне един пръст да им остане неомазан в лой. Той в същото време не стоял безучастен - него топели в сосове и подправки. Най-вероятно оттогава е изплувал трогателният навик на някои да пият от чаша или да държат вилицата със сочещото в неизвестна посока кутре. Смятат го за много префинено, но не е. Особено ако се знае какъв е произходът на въпросния жест.
Тези древни аристократи извършвали и ред други действия на масата. Например изсеквали се в покривката - персоналните салфетки ще се появяват много по-късно. Смята се, че добрите маниери и това, което може да се нарече етикет, идват с едно произведение на Еразъм от 1530 г., което всъщност си било истински бестселър за времето: трактата "За цивилизоваността на децата", който бил преиздаден над 30 пъти в следващите шест години. В него наред с други неща философът обяснява, че веднъж сдъвкана, храната не бива да се изплюва обратно в чинията. Но да не забравяме, че това е времето, в което, според антрополога Питър Фарб салфетките за издухване на нос започвали много бавно да навлизат, а уринирането се превърнало в дейност, която изисква пълно уединение.
Малко по-късно се появила и представата за цивилизовано поведение, което трябвало да разграничи възрастните от децата, аристокрацията от простолюдието, европейците от "диваците", както ги наричали, и които били откривани в различни части на света.
Първата стъпка към цивилизацията идва от швейцарците - те започнали да използват персонални ножове. Дали това не са предтечите на прословутите джобни ножчета на швейцарската армия? Във всеки случай пак Монтен, учуден, обяснява: "...никога няма да видите швейцарец без нож, с който те си вземат от всичко и никога не бъркат в подноса с ръка." Всичко това при една толкова мирна нация...
По-късно случаят с вилицата се развива в същата посока: хората си я получават лично. Един пътешественик, англичанинът Томас Корейт, я открива в Италия, занася я обратно на своите приятели в Англия, те я разглеждат, после й се надсмиват и й дават името farciferus.
Вилодръжка
В началото вилицата била като малка вила - само с две остриета. В края на XVII век тя става повсеместна, макар и доста колебливо: Луи XIV бил възхвален от Сен-Симон заради умението му да яде с пръсти толкова изящно птичата си яхния. В същото време вилица използвал херцог Монтозие от неговия двор, който обаче имал репутация на човек със "съмнителна чистоплътност."
По-късно вилицата се мултиплицирала в десетките си превъплъщения: за риба, раци, стриди, фондю или за охлюви. Етикетът стигнал своята екстремност в обратна посока:
Описани са и ужасяващи истории от Оксфорд и Кеймбридж за изпит, в който възпитаниците им трябва да консумират различни плодове с нож и вилица. В един от колежите имало годишна вечеря с непростим ритуал изпит, при който клетниците се борят с гроздови зърна, череши и нарове.
И все пак хранителният етикет си остава европейски. Най-аристократичният и изискан жест на маса досега е демонстриран само от един полски шляхтич, който бил поканил гости на богато угощение. За да предпази своите приятели от неудобството да изцапат масата и да се изложат, той се изправил в началото на вечерята, вдигнал първия си тост, и рекъл: "Господа, правя това, за да се чувствате удобно в моя дом!" И излял чашата си с вино върху покривката. Така е, благородството задължава. Особено когато си на маса.
)
Comment