Pеформата в българското образование

[Darkas]

Етика, философия и форми на управление са ви най - важните предмети, ученици, редом с математиката. На ваше място бих внимавал в час, защото секунда невнимание - неучастие на референдум в Бургас

[Zalmoxis]

И на нас ни преподава в момента по философия г-н Ангел Грънчаров,но за съжаление никой не го взема насериозно,дори никой не разбира какво говори той.От философия,етика или политика и обществен живот учениците най-малко се интересуват.Не мисля,че има опасност те да гледат на света в черно-бяло,ако се възпитават в патриотизъм.Днешните тийнейджъри са космополити и не са чак такива патриоти.Колкото до предложението да се въведе като предмет религията,мисля,че това е ужасна грешка,защото няма подготвени преподаватели,а и религията е избор все пак.Най-неприятно ми е ,че съучениците ми си нямат понятие не от световна,а от българска история и въобще дори някои твърде елементарни факти или твърдения в учебниците са им непознати.Същото се случва и с българския език.Елементарни правила като граматика и пунктуация се знаеха(по мое мнение)по-добре в седми клас,отколкото в единайсети(между другото с голямо учудване виждам редовно във вестникарски статии,по телевизиите подобни грешки,което говори за отвратителната езикова култура на хората като цяло).Може би това донякъде се дължи на доста разхвърляната учебна програма,което води до бързо забравяне.Според мен причините за слабото образование са комплексни.Има равнодушното отношение на родителите и учителите,също и липса на авторитети,което се показва от наи-масовата практика на използване на фалшиви медицински бележки от мързел или заради незнаене на урока и предстоящо изпитване.Учителите правят впечатление като цяло на уморени или незаинтересовани от преподаване и това се забелязва.И като последно ми е много неприятно да го кажа,но децата нямат големи способности и интереси,а и никой не се стреми целенасочено да ги развие.В резултат от отношението на родителите и учителите идва и мързелът.Може да изглежда смешно отстрани,но това е фактор.
П.П.:Тази патриотарщина пък откъде я видяхте?Няма такова нещо.

[Panzerjaeger]

Наричате патриотичното образование “патриотарщина”? Хммм... Каква е алтернативата да попитам аз?

Интернационализъм/космополитизъм/глобализъм? До какво ще доведе подобно школско възпитание? Като гледам на Балканите има явна тенденция към сеператизъм – днес Косово, а утре Кърджали и Пиринска Македония... Не дай си Боже ако станем жертва на такъв сценарий какво ли ще прави един такъв младеж възпитан в интернационализъм/космополитизъм/глобализъм? Ще си стои в къщи?...

Какво ли ще остане от България ако всеки започне да мисли така???

Панцерегер, виж предупреждението в пост #289, при следващи нарушения ще трия. Написаното от теб няма нищо общо с темата. Ако желаеш да спориш по политически или идеологически въпроси, сбъркал си форума.

gollum

[gollum]

Тази тема е посветена на конкретен проблем - образованието, образователната система и възможностите за (нуждата от) реформа в него. Политиката или идеологиите в тази тема НЯМАТ място! Първо и последно предупреждение.
Пишете впечатления, пишете ако искате как според вас може да се оправят нещата или къде са проблемите. Всякакви следващи опити за идеологизиране ще ги трия без предупреждение (ако и да е раздел "Общи приказки"). Космополитизмът, национализмът и който и да е друг -изъм, нямат общо с проблемите на образователната система.

gollum

[Гост]

Панцере,образованието има основна цел да формира личността на дадения индивид така че да го научи да мисли и да го подпомогне и насочи в неговото професионално и всякакво друго развитие,когато излезе в "реалния живот" и да бъде достатъчно полезен на себе си,на семейството си и т.н.
Искам да ми обясниш със какво ще му е от полза на един стругар да знае кой се е бил на завоя при Черна,или на един фризьор да знае за произхода на прабългарите...
Точно никаква...
Патриоти сме биле....и голям праз от туй...на гол тумбак,чифте патриотизъм...
Оня ден обяснявах на един отвъдокеанец как едикойси български град е съществувал през античността под едикво си име,каква древна история имаме и т.н. и т.н. и т.н. алабализми,слуша слуша човечеца дето има няма 300годишна история,изслуша ме хубаво па накрая рече-"и голема работа като имате такава дълга история,когато по улиците ви ходят глутници бездомни кучета, а пенсионери ровят по кофите и нямате нито едно собствено достатъчно мощно частно производство..."
Та така...
Днеска приемам работник и честно да ти кажа слабо ме вълнува дали знае колко косъма е имала брадата на едикойси хан или къде му е била столицата...интересуват ме чисто практични знания...така че като го побутна малко и му покажа тънкостите на занаята-да може да се оправя сам...без да ме гледа като бездомно сираче при всяко непознато нещо с което се сблъска.Интересува ме като го оставя за полвин час айляк-да седне пред компа и да почне да чете нещо,да има мерак да се самоусъвършенства,а не да седне да си чати с някоя пача или да гледа порно...Да може да мисли и като му възложа нестандартна задача и се сблъска с нещо непознато да се справи сам с малко побутване от мене,а не да гледа като пукел...
Това ме интересува.И вярвай това интересува и всички други работодатели по целия свят...дали немски,дали сащиански,дали ненамквиси...е вярно севернокорейските ги интересува друго-вярност към "жучже"-но това е отделен въпрос ,а и като гледам наплива на младежи да бачкат в КНДР клони към нулата...
Та така...Останалото е ръждив национализъм,който може и да е бил полезен на някого за нещо (най-вече за строяване на по-голяма бройка индивиди,които да тръгнат под знамената нанякъде си ,за нещоси)
Но сега тия неща не са актуални и са отживелица.

А патриотарщина има навсякъде в момента тук.Бих казал че има бум на патриотарщината в България от да речем 5 години някъде насам...
И поне на тая страница даже виждам 5 снимани такива индивида.


Извинявам се на Голлъм -писал е докато и аз..Ако прецени че и моето писание,като отговор на по-горното е в разрез-нека трие смело.

[gollum]

Моето мнение е малко по-различно от твоето по този въпрос, Божилов. Не знам дали това се дължи само на разликата в позицията (наемен работник съм, а не работодател), но ми се струва, че по-скоро - не. Ще се съглася, че от една чисто прагматична икономическа гледна точка, най-важната задача на образователната система е да произвежда ефективни и работещи граждани, т.е. хора, които:

1. са професионално пригодни (т.е. могат да работят професионално в някаква област) и могат да се реализират възможно най-бързо и добре и то в рамките на националния трудов пазар (а не зад граница).

2. граждани, в смисъл на хора, които са наясно с правата и задълженията си и в този смисъл успяват да се реализират като граждани и да си намерят място в обществото, като по този начин приносът им е конструктивен, а не деструктивен.
Т.е. тук влизат не толкова професионални познания и умения, а комуникативни, споделяне на общи ценности (т.е. получаване на ценностите, разбирането им и активното им ползване в обществения живот).

От гледна точка на държавата и икономическият сектор, това би трябвало да са двете основни задачи.
Гледната точка на личността, която се създава в рамките на тази система, прибавя една допълнителна перспектива - човек не е само функция на професията си - за него това дори и в най-добрия случай е само една от страните на живота му (дори и да е най-съществената). В масовия случай неизбежно професията, работата е поне донякъде отчуждена от човека и за него това е обществена необходимост, на която се подчинява с известно разбиране (а понякога и с неохота, но последното не би следвало да е масов случай).
За този човек е важно образованието му да му дава някакъв допълнителни перспективи и възможности, така че да може да гледа на живота от малко по-широк ъгъл, от чисто професионалния или обществения (в рамките на усвояването на общите традиции и минало).
Тази функция се обслужва от допълнителните знания и умения, които нямат пряко професионално приложение, т.е. те са израз на идеята, че човек не е само обущар, стругар или счетоводител, но е преди всичко човек. Тук е и несъгласието ми с теб (или по-точно, уточняващо разминаване в мненията ).

Ако се върна към горните две точки, то (според мен) неизбежно при повечето хора осъзнаването и избора на определен професионален живот идват сравнително късно, което означава, че голяма част от престоя им в училище не може да е чисто прагматично или професионално ориентиран, особено ако последното води до проблеми (проблем, т.е. човек, поел от ранна възраст по определен професионализиращ тесен път, който на определена възраст осъзнава, че "това не е за него", но поради теснотата на специализацията вече няма възможност да се отклони от пътя и да започне наново). Т.е. след като няма добър механизъм за професионално определяне и ориентиране, неизбежно има нужда от едно достатъчно общо и не чак толкова специализирано-прагматично образование.
В действителност е въпрос на баланс най-вече. Или някаква достатъчно гъвкава система.

Впрочем, всичко това май е доста далеч от нашата реалност, където проблемите са много по-първични и озъбени.

[Darkas]

За проблемите на висшето образование - ето нещо старо, но златно:

"Бахрам Бекхрадня , директор на Институт за политики във висшето образование към Оксфорд, беше поканен чрез Световната банка да осъществи оценка и да направи предложения за ефективно развитие на системата на висшето образование в България като външен консултант. Той представи доклада си на 25 ноември 2004 г. на семинар на тема „Състояние и проблеми на висшето образование”.

Доста е дълъг и сериозен за четене, така че го давам за ентусиастите

[Ханс]

Учебници по история: явни и скрити национални програми
Учебникарските конкурси или пътят към монопола

Красимира Йончева

в. Култура, бр. 28, 27 юли 2008 г.

Ще се съсредоточа върху анализа на нормативните документи, отнасящи се пряко до създаване на учебникарска литература, както и на учебниците по история и цивилизация за V-V² клас, създадени по сега действащата Наредба ¹ 5 за оценяване и одобряване на учебници и учебни помагала. Анализът ми стъпва върху разбирането, че нормативната база определя явната национална програма, а скритата цел на обучението по история е стимулирането на привързаността и на уважението на децата към родната страна, миналото и бъдещето й, тоест - възпитаване на патриотизъм.

Според раздел ‛Общи положения‛ на ‛Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015г.)‛ в съзнанието на съвременните български граждани образованието ‛се оформи като нов национален приоритет‛, чиито основни цели трябва да бъдат ‛предефинирани‛ с оглед ‛новите изисквания на динамичната глобална икономика и предизвикателствата на високо конкурентния пазар на труда в рамките на Европейския съюз‛. Посочва се също, че според разбирането на обществото ‛само една образована нация може да бъде богата и просперираща нация‛. Програмата определя, ‛че главната ценност в образователната система е детето (ученикът)‛ и си поставя задачата ‛да формулира националните цели за развитието на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка, както и да очертае основните мерки за тяхното постигане.‛

Детайлният анализ на целия цитиран документ надхвърля рамките на изследване, но налага отбелязване на три основни въпроса, които предизвикват объркване при търсене логиката и практическата приложимост на въпросната стратегия. На първо място – не е ли смущаващо децата (учениците) да бъдат обявявани за главна ценност на образователната система, не означава ли това, че тя (системата) трябва да формира ценности у вече налична ценност? Нормално ли е национална програма за образование и възпитание да бъде формулирана, съобразявайки се с европейските, без преди това да открие критерии и дефинира собствено българските образователни нужди? Резултат на отговорна дългосрочна държавна ангажираност ли е тази програма, тоест съществува ли траен политически консенсус по нея при положение, че никъде в текста не са посочени държавните институции и/или личностите, участвали в изработването й?

http://www.kultura.bg/article.php?id=14571

[Ханс]

Рациональное управление убийствами
Новая историческая концепция -- сталинский террор оказался «инструментом развития»

Анатолий БЕРШТЕЙН

«Модернизация» отечественной истории, вызвавшая бурное обсуждение в минувшем году, с новой силой возобновилась в нынешнем. Поводом стал состоявшийся в августе, в канун учебного года, сбор учителей истории в Академии повышения квалификации и профессиональной переподготовки работников образования, посвященный преподаванию новейшей истории России.

Напомним, что в прошлом году общественности был представлен учебник Александра Филиппова (с группой соавторов) «История России 1945--2007», вышедший массовым тиражом в издательстве «Просвещение». На этот раз издательство объявило о готовящемся новом учебнике «История России 1900--1945» (судя по всему, того же авторского коллектива), а учителям была роздана его концепция. Как и прежде, планируется сначала написать пособие для учителя, потом его обсудить, а затем издать сам учебник. Судьба предыдущего учебника Филиппова, широко рекомендованного нынче к преподаванию, показывает, что и будущий учебник готовится стать базовым для изучения российскими школьниками. А так как сама концепция обычно не подвергается ревизии, о чем, собственно, и было заявлено на встрече с учителями, к презентованному документу нужно отнестись совершенно серьезно. Тем более основания для этого самые веские.

Как предупреждают авторы, «основное внимание учащихся предполагается сконцентрировать на объяснении мотивов и логики действий власти». Итак, с самого начала нам заявляют: история, которую предлагают для изучения, в первую очередь история власти. Истории людей там нет. Остались лишь цели и средства государства. И хотя слово «оправдание» не значится, во многом это именно история оправдания средств. Ибо трудно представить, что у какой-либо власти нет объясняющих и оправдывающих ее политику мотивов и что она действует вне своей логики.

Вот некоторые тезисы, изложенные в концепции. Россия никогда не уступала по темпам развития другим странам, отставала она лишь в том, «что не являлось ее цивилизационной составляющей, а было заимствованным извне»; царь Николай II был убежден, что отказ от абсолютной монархии, «ослабление вертикали власти» приведет Россию к катастрофе, «поэтому отвергал все те проекты реформ, которые предполагали хоть в какой-то перспективе изменение этого порядка»; с 1914 по 1917 год в России произошла Великая Российская революция по типу Великой Французской; в Гражданской войне виновны в основном большевики, в то же время Белое движение «в ряде случаев выступало альтернативой профашистского толка, из которого вполне могла реализоваться националистическая модель развития»; организованного голода в деревне в СССР не было, он был связан «как с погодными условиями, так и с незавершенностью процессов коллективизации»; в конце 30-х годов, в рамках модернизации в СССР построен не социализм и не капитализм, а индустриальное общество; пакт Молотова--Риббентропа -- ответ на Мюнхенское соглашение; ввод советских войск на территорию Польши в 1939 году -- освобождение территорий Украины и Белоруссии; что касается Прибалтики и Бессарабии, отошедших к СССР в 1940 году, то раньше они входили в состав Российской империи; финская война была выиграна, в результате чего Советский Союз «получил то, к чему стремился»; СССР, возможно, и готовил превентивный удар по Германии, но «при этом Сталин полагал, что следует дождаться сосредоточения войск противника для агрессии, тогда это выглядело бы как мера самообороны, однако летом 1941 года возможностей для таких действий у Сталина еще не было» (таким образом, по существу, признается знаменитая версия скандального Суворова-Резуна); начальные поражения в Великой Отечественной войне носили в основном объективный характер; о депортации народов в годы войны надо говорить с «особой сдержанностью и осторожностью».

По каждому из упомянутых тезисов могла бы состояться отдельная дискуссия. Однако все они отходят на второй план, уступая главному -- фундаментальному по сути оправданию массовых репрессий в период сталинского правления. Причем иногда это оправдание принимает сенсационный характер. Так, признавая факт расстрела польских военнопленных в Катыни сотрудниками НКВД, авторы пишут, что «это был не просто вопрос политической целесообразности, но и ответ за гибель многих (десятков) тысяч красноармейцев в польском плену после войны 1920 года, инициатором которой была не Советская Россия, а Польша». То есть фактически вводится в обиход понятие «справедливого» исторического возмездия.

Если в советских учебниках истории сталинские репрессии либо просто замалчивались, либо подавались как некое «искривление» генеральной линии КПСС, то наши разработчики фактически ищут «рациональные» оправдания действий власти по уничтожению миллионов своих граждан.

Судите сами. Цитируем. «Важно показать две составляющие этой проблемы. Первая относится к числу объективных факторов. Сопротивление курсу Сталина на форсированную модернизацию и опасения лидера страны утратить контроль над ситуацией было главной причиной «большого террора». Являясь единственной партией, ВКП (б) была и единственным каналом «обратной связи» для власти. В итоге под влиянием нараставших оппозиционных настроений в обществе она становилась питательной средой для формирования различных идейных и политических групп и течений, утрачивала свою монолитность. Это грозило не только Сталину утратой позиций в руководстве и даже физическим устранением (что наглядно продемонстрировало голосование на 17-м съезде ВКП (б)). Это создавало угрозу общей политической дестабилизации. Активность эмигрантских группировок усиливала эти опасения. Опыт использования внешними силами «пятых колонн» в других странах (Испания -- самый яркий пример) внимательно изучался руководством СССР. К тому же Сталин не без основания мог считать тех, кто начинал военную карьеру в Гражданскую войну, «выкормышами» Троцкого. Перед войной между компетентностью и преданностью Сталин выбрал преданность командования армией и вообще бюрократии. Вполне реальными были негативные настроения в армейском руководстве, которые не могли быть сброшены со счетов. Это было особенно важно с учетом опасения совершения терактов против руководителей страны. Убийство С.М. Кирова в этой связи стало катализатором уже назревших процессов. Популярными в партийной бюрократии были идеи правых (Бухарина и К), с которыми нужно было вести не только идейную, но и политическую борьбу. Сталин не знал, от кого именно можно ожидать удара, поэтому с его стороны последовал удар по всем известным группам и течениям, а также по всем, кто не был его безусловным единомышленником и союзником. Вторая же сторона вопроса лежит в сфере субъективных причин «большого террора». Она связана, с одной стороны, с доктринальными особенностями большевистской идеологии и практики, а с другой -- с личностью самого Сталина».

После такого анализа авторы делают соответствующий вывод и дают ценные методические указания: «Таким образом, важно показать, что Сталин действовал в конкретно-исторической ситуации, действовал (как управленец) вполне рационально (выделено мною. -- А.Б.) -- как охранитель системы, как последовательный сторонник преобразования страны в индустриальное общество, управляемое из единого центра, как лидер страны, которой в самом ближайшем будущем угрожает большая война».

Рациональный «большой террор», как утверждают авторы, прекратился сразу, как только Сталину стало ясно, что монолитная модель общества создана. И это произошло к лету 1938 года. А дальше, оказывается, начинается другой народно-хозяйственный проект под руководством не менее «эффективного управленца» Лаврентия Берия. «Террор был поставлен на службу задачам индустриального развития: по разнарядкам НКВД обеспечивались плановые аресты инженеров и специалистов, необходимых для решения оборонных и иных задач на Дальнем Востоке, в Сибири. Террор превращался в прагматичный инструмент решения народно-хозяйственных задач».

Осознавая, видимо, что огромные масштабы репрессий не укладываются ни в какую нормальную логику «рационального управления», авторы предлагают шокирующую методику подсчета репрессированных. Снова цитата: «В учебнике следует, безусловно, оценить масштаб репрессий в годы «большого террора». Однако для этого следует четко определить, кого мы имеем в виду, говоря о репрессированных. Думается, было бы правильно, если бы здесь появилась формула, в которую будут включены лишь осужденные к смертной казни и расстрелянные лица. Это позволит уйти от спекуляции на этой теме, когда в число жертв репрессий приплюсовывались все, причем не по одному разу (включая тех, кто лишился работы по политическим мотивам, был исключен из комсомола и из партии и т.п.). А опираясь уже на эту большую цифру, люди, не понимающие, о чем идет речь, говорят уже о таком количестве погибших».

Если следовать предложенной «формуле», то любой умерший в лагерях или во время депортаций не является жертвой репрессий. В этой связи хотелось бы напомнить авторам будущего учебника и издательству «Просвещение», что закон Российской Федерации «О реабилитации жертв политических репрессий», подписанный президентом РФ 18 октября 1991 года ¹1761-1, еще никто не отменял. А в нем в первой же статье четко и ясно сказано: субъектами репрессии признаются и политзэки, и принудительно помещенные в психбольницы, и лишенные гражданства, и спецпоселенцы, и депортированные... Таким образом, предлагая свою, отличную от юридической трактовки и официально принятой методики подсчета репрессированных, концепция учебника истории попирает уже не только нормы морали, но и вступает в непосредственное противоречие с действующим законодательством.

Заметим, что заведомо неправовые трактовки предполагается тиражировать в массовом масштабе, предлагая их как установки -- российским учителям и как знания -- российским школьникам. Как и базовый тезис концепции, также заявленный авторами, о непризнании факта тоталитаризма в СССР. Хотя в том же законе о репрессиях черным по белому записано: «За годы Советской власти миллионы людей стали жертвами произвола тоталитарного государства...».

...В прошлом году учебник истории России Филиппова подвергся серьезной критике, особенно за попытку приуменьшить масштабы сталинских репрессий и своеобразную трактовку личности самого Сталина («эффективный менеджер»). Прошел год. Эффективный менеджер стал «успешным управленцем». А массовый террор -- разъяснен с «рациональной» точки зрения.

Что же такого произошло за год в нашей стране, чтобы авторы настолько продвинулись в подобного рода изысканиях?

Время новостей
N°154, 25 августа 2008

http://www.vremya.ru/print/211168.html

[Вачко]

Дали учителите, или учениците имат вина не се знае.Това е като спора за кокошката или яйцето.На 15 год съм.Израснала съл в учителско семейство.Някои хора казват, че каквато е държавата, такива са и хората в нея.Защо преди 20 год. в час се е чувал дори звука от бръмчаща муха, а сега се чуват псувните на разглезените мамини синчета и невъэпитаните хлапаци /не че аз не съм хлапе/.Наскоро влязох в Немската в Ловеч и нещата стоят по съвсем различен начин от обикновената прогимназия.Сякаш съм в друг свят.Правителството ни е слабо.В Народното събрание или се чете вестник или се спи.Никой от тези `държавници` не мисли за народа, камо ли за бъдещето-за младежта, която иска или не, но със сигурност от немотия един ден ще си отиде от бащините земи.Учителите- горките те за по 220-300 лв се блъскат като.., може би в думите ми има пристрастие, може би не съм права.Но вие като големи хора бихте ли ми казали с какво самочувствие ще отидете на работа, като гледате един сополанко да върви със скъпия си телефон в ръка, скъпите дрехи...След това- влизате в час последният вика и крещи.Вие нямате никакво право да го изгоните от час, камо ли да го ударите.И в крайна сметка никой не получава нищо.Учителите не взимат пари, а само нерви.Учащите се не научават нищо поради собствената си глупост,за която по ирония на съдбата, ще съжаляват след време.Родителите...според мен главният виновник, казва-превъзпитайте ги..аз нямам време.

[Ханс]

В. Култура (бр. 36, 2008 г.) продължава серията си от статии посветени на образованието:

Училището – място за неудачници, Ваня Ангелова

http://www.kultura.bg/article.php?id=14800

Училищни реформи, Пол Таф

http://www.kultura.bg/article.php?id=14807

Първата се спира на проблемът българско образование.
Втората представялява интерес най-вече с някои забележки очертаващи погледа към собствената образователна система в САЩ и нейните проблеми.

[Гост]

Колко силна статия! За съжаление, описва времена в които се разиграват случаи не само като този с ученика Пулев....

През 30-тте години, синът на загиналия при св.Неделя генерал Стефан Нерезов (дано да не бъркам в името, но мисля, че беше той) трябва да кандидатства във военното н Н.В. училище. Изпитите не знам какви са били, но се е изисквало и много доборо здраве, като прегледът е провеждан под номера, а не с името на кандидата. В едно от изискванията младежът не издържа.

Познати на баща му се свързват лично с Борис III, който, бидейки твърде добър човек, звъни на началника на военното училище, полковник (за съжаление неговото име съвсем не помня), и го моли дали не може да се направи нещо за сина на заслужилия генерал.

На сутринта полковникът подава оставката си, казвайки, че не може да изпълнява такива молби или указания. Тя, разбира се не е приета.

Страхувам се, че България сега отива в бъдещето по пътека, която е толкова далеч от онези времена, че няма надежда тяхното достижение да се ползва занапред.... И май загубата тоя път е вече безвъзвратна.

[Ханс]

Не знам дали е силна, но за мен статията бе интересна. В нея се демонстрира един тип мислене, които предизвика недоумление у мен. Съществуването на подобно мислене имам предвид. Получава се интересен контраст с другата статия. Ако в едната за образованието се мисли като за система която по механичен начин да възпитава опрделени качества или просто модели на поведение у младите хора, то при другата статия става дума за обществото, нуждите и целите му и отговорностите, които поема или следва да поеме.
Търсеният идеал в статия е мълчанието случващо се в присъствието на даскала. Средствата за постигането му - наказания, санкции, мъмрене, полицейски час, забележка как си носи ученикът шапката и има ли перо на нея.
В крайна сметка, всичко се свежда до стандартното "учителят е слабо платен". И това е всичко, това е образованието - функция на възнаграждението.
В другата статия можеш да се дивиш на опасения, че законът (обществото) "изисква от тях (учителите б.м.) по-високи резултати, без да им осигури необходимите ресурси за това."
Тоест не се говори до един вид ресурс - даскалска надница, а комбинация от обществени изисквания (нужди), ресурси и резултати.
Останалото е хленч по униформите.

[Юлиан Август]

И двете статии са интересни, най-малкото именно заради възможността да се сравнят пряко. Струва ми се, че след няколко години у нас също ще назрее прозрението, че проблемите в образованието са функция на тези на самото общество, а не на ниво "държавност и администрация". Не ми се мисли до какво дъно обаче ще сме стигнали до тогава. Днес не "учителите са заложници на учениците", а цялото образование е заложник на бройката, на количеството. Учениците правят в час каквото си поискат, спомогнати от чувството си за ненаказаност, знаейки, че няма да бъдат изхвърлени от училище. Защо - защото директорът смята бройката учащи, въз основа на която той ще получи бюджета си. Така той може да си позволи да загуби и обнови дори 100% от учителския си състав, без да загуби реално нищо. А защо децата изобщо са толкова разхайтени и си позволяват да се възползват от ситуацията - защото поведението им е последица от цялата им заобикаляща среда на безнравственост, пошлост, консуматорство, непукизъм и простотия. Тази среда ги учи, че няма нищо по-важно от това да имат пари - а такива те добре знаят, че могат да изкарат и без особено образование - ще станат таксиджии, строителни работници, кадроваци, шофьори, гастарбайтери, подържани жени, чалга певици и пр. неквалифицирани, но високоплатени "длъжности", които ще им осигуряват нужното и отгоре. Това е реалността, а децата са част от нея. Училището не е и никога не е било изолирана среда. В този ред на мисли, няма да се вижда лъч надежда за нашето образование, докато не се промени цялото общество.

[ivan_kunchev]

Тези проблеми са отдавнашни, или поне - отдавна заложени.
Един от най-съществените, според мен, е, че ако плановостта изчезна от икономиката, в образованието - остана. Ето едно текстче, свързано с този въпрос.


ОТКРИЙТЕ ПРИЛИКИТЕ!

Началниците, като всички началници, искат красиви отчети, искат максимална „успеваемост“, т.е. да няма двойки, да няма оставащи. Един от тези началници държа пред нас заплашително слово:
— Всяка двойка, която преподавателят пише на ученика, всъщност я пише на себе си! Двойката означава, че не ученикът не знае, а че преподавателят не го е научил!
Това беше нова, разбира се, съветска теория, която предизвика отвращение у хора като Пеев. Те се отнасят с голямо съмнение към онова, което се насажда като „съветска наука“. Убеждението им е, че буквалното прилагане на съветски методи е съсипало българската индустрия. На един изпит курсист трябваше да отговори на въпроса кой пръв е приложил даден метод на изпичане на керамика. Курсистът без колебание отвърна:
— Съветският съюз!
— Ама, разбира се — каза Пеев. — Няма значение, че китайците са ги правили тия работи още преди Христа!
Министерството храни пълно подозрение спрямо старите инженери... За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.
За да могат да контролират целия процес на преподаването, тези инспектори въведоха за доста дълго време през 50-те години плана скица на преподавателя или учителя. В историята на българското учителство планът скица ще остане вероятно като най-голямата гавра с учителското призвание. Той се състоеше в задължението всеки преподаващ, преди още да започне работния ден, да напише в специална тетрадка точен конспективен план (по съветски образец) на онова, което той възнамерява да преподава в клас. И по време на преподаването да се придържа строго към този план. Нормално инспекторите вземаха плана и следяха урока по него. За млади преподаватели може би правенето на плана помагаше да се систематизира материалът, но за по-опитните, които обичаха да боравят свободно и творчески с урока, планът се превръщаше в собствено изкована решетка. И тъй като преценяването на учителската дейност се извършваше главно въз основа на представените планове, почти всички некадърни учители бяха майстори на плановете, чиято безупречност високо се ценеше от инспекторите.
И тук важеше правилото от производството: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ.“
Заварвам Пеев сам в преподавателската стая. По стар навик той е дошъл преди другите. Бил е вече в лабораторията, подготвил е всичко за упражнения и сега почива. Останалите още ги няма. Той се обръща към мене:
— В твоя клас — казва той — има един Петко… Добрев… Той е калпазанин! — тук Пеев се усмихва широко и твърдо добавя: — Но от него керамик ще стане!
Чакам продължението. Пеев не бърза, всмуква от цигарата си и добавя:
...„И аз си отивам утре или вдругиден и искам да оставя това, което съм събрал… Няма на кого… Другарите млади колеги не искат да знаят… тях ги интересува само какво ще кажат инспекторчетата… Откъде се намери това безхарактерно поколение!“
Той млъква, защото в стаята започват да пристигат инженери и учители. Отношенията на всички са формални, доста хладни и неестествени. Като че всеки е нахлупил някаква маска на лицето си и се представя за някой друг. Чувствувам, че в действителност те са доста различни. Дори приятелски забележки звучат изкуствено и кухо. Мисля си, защо в тяхната работа няма никакъв цвят? Защо повечето от тях са хора без инициативи? Защо не смеят да изразят своите човешки особености, своята вероятно интересна индивидуалност?
„Карай си по планчето, та да ти е мирна главата!“ — усмихнат казва инженер Н. на младата и хубава учителка по гимнастика.
В учителската стая владее дух на покорно чиновничество. Същият дух владее и в учителските съвети. Страхът да не се сбърка, да не се разгневи някой отгоре като че се бе превърнал в постоянен инстинкт.
Мисля си, че страхът и идеологическите изисквания са обезцветили всички естествени импулси на учителя. Той не смее да се отдели от онова, което му е внушено, че трябва да прави. Той няма право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, учител-по-възрастен приятел. Нему е разрешено да бъде само радиоточка от централна разпръсквателна система. И това сигурно е драма. Учителят няма право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Той не може да си позволи да изрази никакво съмнение срещу лозунгите, които преподава, а пък - пази Боже - да се обяви срещу официалната доктрина. Що се отнася до живота на учениците, учителят не бива да влиза в този живот другояче освен през съответната комсомолска врата.
Колко унижения и горчивини трябваше да преглъщат колегите ми. Бях свидетел на сцени, когато безапелационни команди по телефона заставяха цял учителски съвет да променя бележките на даден ученик. И колко тягостна беше след това срещата с учениците в клас, които вече знаеха какво е станало.

Георги Марков, Задочни репортажи от България, На училище – учителите.

По-патерналистичният модел на нашата образователна система, отколкото е този в американската, според мен не е непременно нещо лошо, а е съответствал на собствената ни историческа култура. Идеите на хората около Обама са интересни, но не съм сигурен дали е възможно и адекватно механичното им пренасяне на наша почва. Не зная дали не греша, но ми се струва, че те са приложими към едно общество, което има нагласата или визията за една по-"топлокръвна" спрямо него държава, каквото е американското, а не за "студенокръвна", каквото е нашето. Не съм сигурен, че американците се чувстват отчуждени (и дали изобщо това е думата) от своята държава в същата степен, в каквато българите. Повсеместното повлияване, за което става дума във втората статия у нас може би би стояло също като "механично" и изкуствено.
Господстващата у нас от десетилетия контролност/плановост в образованието е основна причина за тегобите на образователната ни система.