Мемоарите на Феликс Юсупов

[Historiker]

В своите ,, Мемоари " княз Феликс Юсупов описва живота в Царска Русия преди революцията . Книгата се състои от 2 части : ,, Преди изгнанието 1887-1919 " и ,, В изгнание 1919-1953 ":http://www.book.store.bg/p68/memoari...s-iusupov.html , http://www.book.store.bg/p43756/memo...s-iusupov.html Получих първата част като награда за участието ми в Националната олимпиада по история и цивилизация през май 2010 г. Някой чел ли е книгата ? Какво мислите за нея ? Ето информация за автора : предците на княз Юсупов са татари от Златната орда . Родоначалник на семейството е Абубекир Бен Райок , племенник на Мохамед . Негов потомък е Хан Юсуф , който е съюзник на Иван Грозни . Правнукът му Абдул Мирза е покръстен , приема името Дмитрий и получава титлата княз Юсупов . Правнукът на Дмитрий княз Николай Борисович е прапрадядо на Феликс .Феликс Феликсович Юсупов е роден на на 24 март 1887 г. като дете на Зинаида Николаевна Юсупова и граф Феликс Сумароков - Елстон , станал княз Юсупов. Има брат на име Николай , по-голям с 5 години . Феликс пише , че води бурен светски живот , като прекарва време с цигански музиканти и се облича в женски дрехи . Увлича се по теософията и окултните науки . Близък е с великата княгиня Елисавета Фьодоровна , сестра на царица Александра . През 1908 г. брат му е убит при дуел . В периода 1909 - 1912 г. следва в Оксфорд . Дружи със сръбския престолонаследник принц Павел Карагеоргиевич , крал Мануел , княз Сергей Оболенски и Джек Гордън .На 22 февруари 1914 г. се жени за княгиня Ирина Романова , племенница на императора . Тази женитба обаче само привидно укротява неудържимия му нрав . .. Същата година Юсупов и жена му са на сватбено пътешествие . Първата световна война заварва княза и роднините му в Германия . Те са задържани от германските власти , но след дълги перипетии все пак успяват да отпътуват в Дания . През скандинавските страни се завръщат в Русия . През 1915 г. се ражда дъщерята на Феликс Юсупов Ирина Феликсовна ...

[Вилхелм Монке]

Ако,не ме лъже паметта, той беше убил Распутин

[Historiker]

той беше убил Распутин

Точно така . Той заедно с други монархисти , сред които княз Дмитрий Романов , Владимир Пуришкевич и др. , решават да убият Распутин на 29 декември 1916 г. , за да спасят Русия от гибел . Феликс кани ,,Стареца" в къщата си . Ето как е извършено убийството :

Личността и животът на един от най-богатите и колоритни руски князе Феликс Юсупов може би нямаше да буди такъв интерес, ако той не беше останал в историята като убиецът на Распутин. В мемоарите на Юсупов читателят ще намери много отговори на тази драматична история. Съдбата на княза е уникален портрет на руската аристокрация с нейните идеалистични пориви и превратности, най-дълбоката от които я помита далеч от Русия след революцията от 1917 г. Представяме откъс от спомените на Юсупов, които предстои да бъдат издадени от издателство "Прозорец".
Как убих Распутин

Из "Мемоари"



Извадих от шкафа кутийката с цианкалий и я сложих на масата до сладкишите. Доктор Лазоверт сложи гумени ръкавци, взе от нея няколко кристалчета отрова и ги стри на прах. След това разтвори пастите и посипа плънката с праха в количество, което според него можело да убие и слон. В стаята цареше мълчание. Развълнувани следяхме действията му. Оставаше да сипем отрова и в чашите. Решихме да го направим в последния момент, за да не се изпари тя. И освен това, за да се създаде илюзията за завършена вечеря, тъй като бях казал на Распутин, че в сутерена обикновено посрещам гости, а понякога работя или чета в усамотение, докато приятелите ми се качват горе да пушат в кабинета. Разбъркахме всичко на масата, дръпнахме столовете, наляхме в чашите чай. Разбрахме се, щом тръгна да доведа "стареца", Дмитрий, Сухотин и Пуришкевич да се качат горе и да пуснат весела музика на грамофона. Исках да поддържам доброто настроение на Распутин, за да не заподозре нищо.
Всичко беше готово. Облякох си шубата и нахлупих до очите кожената шапка, която напълно закриваше лицето ми. Автомобилът ме чакаше на двора пред входа. Лазоверт, предрешен като шофьор, запали мотора. Пред вратата на Распутин се скарах с пазача, който не ме пускаше да вляза. Качих се през задния вход според уговорката. Нямаше осветление и се движех пипнешком. Едва намерих вратата.
Позвъних.
- Кой е? - викна "старецът" отвътре.
Сърцето ми се разтупа.
- Аз съм, Григорий Ефимич, дойдох да ви взема.
Зад вратата долових движение. Издрънча веригата. Изскърца резето. Чувствах се отвратително.
Той отвори и аз влязох.
Беше тъмно като в рог. Стори ми се, че от съседната стая някой втренчено ни гледа. Неволно вдигнах яката и нахлупих шапката още по-ниско.
- Ти какво така се криеш? - попита Распутин.
- Нали се бяхме разбрали никой да не знае.
- Така е. Никому не съм обелил и дума. Даже и тайните агенти разпуснах. Добре, сега ще се облека.
Влязох след него в спалнята, осветена само с кандилото под иконите. Распутин запали свещ. Забелязах, че леглото е приготвено за лягане.
Изглежда, беше полегнал, докато ме чака. До кревата върху един сандък бяха шубата и бобровата му шапка. До сандъка - валенките и галошите.
Распутин облече копринена риза с избродиран синчец по нея. Върза я на кръста с малиново шнурче. Черните кадифени шалвари и ботушите му бяха като извадени от кутия. Косата зализана, брадата сресана необичайно грижливо. Като се приближи, от него лъхна на евтин сапун. Личеше, че се е постарал и пременил за гостуването.
- Е, Григорий Ефимич, време е. Минава полунощ.
- Ами циганите? Ще ходим ли при циганите?
- Не зная, може би - отвърнах аз.
- У вас сега никого ли няма? - попита ме той с известна тревога.
Успокоих го, като му обещах, че няма да види неприятни хора, а майка ми е в Крим.
- Не я обичам майка ти. Знам, че и тя не може да ме трае. Ами то се знае, щом е приятелка на Лизавета. И двете ме клеветят и само плетат интриги. Самата царица ми рече, че са ми върли врагове. Знаеш ли, тази вечер дойде Протопопов, никъде, казва, не ходи. Ще те убият, казва. Враговете ти, казва, са намислили нещо лошо. ...Вятър и мъгла! Още не се е родил оня, дето ще ме претрепе... Е, добре, стига сме дрънкали. Тръгваме ли...
Взех шубата от сандъка и му помогнах да я облече.
Изведнъж ме обзе непреодолима жалост към този човек. Целта не оправдава толкова низки средства. Изпитах презрение към себе си. Как можах да се реша на толкова гнусно нещо? Как можах? С ужас се взрях в жертвата си. "Старецът" беше доверчив и спокоен. И къде е прехваленото му ясновидство? Каква е ползата да вещаеш и четеш чуждите мисли, щом не можеш да видиш капаните, поставени за самия теб? Сякаш самата съдба го бе заслепила...за да въздаде правосъдие...
Внезапно си представих живота на Распутин в цялата му гнусота. Съмненията и угризенията ми се изпариха. Върна се твърдата ми решимост да довърша започнатото.
Излязохме на тъмното стълбище. Распутин затвори вратата.
Отново долових изскърцването на резето. Озовахме се в пълен мрак.
Пръстите му трескаво се впиха в ръката ми.
- Така е по-сигурно да се върви - прошепна "старецът", като ме увлече по стъпалата.
Пръстите му болезнено стискаха китката ми. Исках да изкрещя и да се отскубна. Главата ми се размъти. Не помня какво каза той и какво му отговорих. В този миг имах едно желание: по-скоро да изляза на свобода, да видя светлина, да не усещам повече тази страшна ръка в своята.
На улицата паниката ми мина. Хладнокръвието ми се възвърна.
Седнахме в колата и потеглихме.
Огледах се да проверя няма ли тайни агенти. Нямаше никого. Навсякъде беше пусто.
Стигнахме до "Мойка" по заобиколен път, влязохме в двора и спряхме пред страничния вход.
Когато влязохме в къщата, се чуха гласовете на приятелите ми и весели песни. Слушаха американска плоча. Распутин наостри уши.
- Какво става? - попита той. - Да нямате някакъв празник?
- Не, жена ми има гости, скоро ще си отидат. Дотогава да идем в трапезарията, да пийнем чай.
Слязохме долу. Едва влязъл, Распутин свали шубата и заоглежда с любопитство. Най-много го заинтересува скринът с чекмедженцата. "Старецът" се забавляваше като дете, отваряше и затваряше вратичките, разглеждаше го отвътре и отвън.
За последен път се опитах да го убедя да напусне Петербург. Неговият отказ реши съдбата му. Предложих му вино и чай. Уви, не пожела нито едното, нито другото. "Дали не е усетил нещо?" - помислих си аз. Каквото ще да става, вече няма да излезе жив оттук.
Седнахме на масата и се заприказвахме.
Обсъдихме общи познати, не отминахме и Вирубова. То се знае, споменахме и Царское село.
- И защо, Григорий Ефимич - попитах аз, - идва при вас Протопопов? Да не подозира някакъв заговор?
- Да бе, миличък, да. Казва, че простата ми реч не давала покой на много хора. Не се харесвала на големците, смятали, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Завиждат ми те, затова ги хваща злобата и ме плашат... Ама нека ме плашат, аз лесно не се стряскам. Нищо не могат да ми сторят. Омагьосан съм. Колко пъти вече искаха да ме убият, ама Господ не им дава. Който вдигне ръка срещу мен, няма да прокопса.
Думите на "стареца" отекваха страшно там, където му предстоеше да намери смъртта си. Но аз вече бях спокоен... Той приказваше, а аз мислех само как да го накарам да пийне от виното и да изяде сладкишите.
Най-после, след като изчерпа любимите си теми, Распутин поиска чай. Побързах да му налея и побутнах към него бисквитите. Но защо тях, в които нямаше отрова?...
Едва след това му предложих от еклерите с цианкалия. Отначало отказа.
- Не искам, много са ми сладки.
Но си взе един, после още един... Гледах го с ужас. Отровата трябваше да подейства мигновено, но за мое изумление Распутин продължаваше да говори, сякаш нищо не е станало.
Предложих му от домашните ни кримски вина. Распутин пак ми отказа. Времето минаваше. Започнах да нервнича. Въпреки отказа, налях му вино. Но, както и с бисквитите, несъзнателно взех чашите без отрова. Распутин размисли и пое чашата. Пийна с наслада, облиза устни и попита имаме ли много от това вино. Учуди се, като разбра, че избата е пълна с бутилки.
- Я ми налей от мадейрата - рече той.
Понечих да му дам друга чаша, с отрова, но той ме спря:
- Налей ми в тая.
- Не може така, Григорий Ефимич - възразих аз. - Не е редно да се смесват вината.
- Чудо голямо. Налей, ти казвам...
Наложи се да отстъпя.
Въпреки това, уж случайно, изпуснах чашата и му налях мадейра в тази с отрова. Този път Распутин не възрази.
Стоях до него и следях движенията му, като очаквах, че всеки момент ще рухне...
Но той пиеше, мляскаше, наслаждаваше се на виното, както правят истинските ценители. Нищо в лицето му не се промени. От време на време вдигаше ръка към гърлото си, сякаш го мъчеше спазъм. Изведнъж стана и направи няколко крачки. На въпроса ми какво му е, отвърна:
- Нищо, нищо. В гърлото нещо ме гъделичка.
Мълчах ни жив, ни умрял.
- Добра е мадейрата, я налей още - каза той.
Отровата обаче не действаше. "Старецът" спокойно се движеше из стаята.
Взех друга чаша с отрова, напълних я и му я подадох.
Изпи и нея. Без никакъв ефект.
На подноса остана третата, последна чаша.
В отчаянието си налях и на себе си, за да накарам Распутин да продължи да пие.
Седяхме един срещу друг, мълчахме и пиехме. Той ме гледаше. Очите му се присвиваха хитро. Сякаш ми казваха: "Виждаш ли, напразно се стараеш, нищичко не можеш да ми сториш".
Изведнъж на лицето му се изписа ярост.
Никога преди това не го бях виждал такъв.
Втренчи се в мен със сатанински поглед. За миг изпитах такава омраза към него, че бях готов да се хвърля и да го удуша.
Продължавахме да мълчим. Тишината стана зловеща. Струваше ми се, че "старецът" е проумял защо съм го довел тук и какво искам да му сторя. Между нас сякаш се водеше борба, безмълвна, но зловеща. Още миг и щях да се предам. Под тежкия му поглед започнах да губя хладнокръвие. Обзе ме страшно вцепенение... Зави ми се свят...
Когато дойдох на себе си, той все така седеше насреща ми, закрил с ръце лицето си. Не виждах очите му.
Успокоих се и му предложих чай.
- Налей - каза той глухо. - Жаден съм.
Вдигна глава. Очите му бяха мътни. Като че избягваше да ме гледа.
Докато наливах чая, стана и започна да снове напред-назад.
Забелязал китарата на масата, рече:
- Я посвири, изкарай нещо весело. Харесва ми как пееш.
Не ми беше до песни, още повече весели.
- Нямам настроение - отвърнах аз.
Но все пак взех китарата и засвирих нещо лирично.
Той седна и се заслуша. Отначало внимателно, после наведе глава и притвори очи. Като че задряма.
Щом свърших романса, отвори очи и ме погледна тъжно.
- Пей още. Харесва ми. Пееш с чувство.
И аз запях отново. Гласът ми беше като чужд.
Времето течеше. Часовникът показваше два и половина след полунощ... Този кошмар бе продължил цели два часа. "Какво ще стане - помислих си, - ако не ми издържат нервите?"
Горе, изглежда, започнаха да губят търпение. Шумът над главите ни се усили. Току-виж другарите ми не издържат и дотичат.
- Какво става там? - попита Распутин и надигна глава.
- Сигурно гостите си тръгват - обясних аз. - Ще отида да видя.
Горе в кабинета ми Дмитрий, Сухотин и Пуришкевич се втурнаха към мен с въпроси.
- Какво? Готово ли е? Край?
- Отровата не подейства - казах аз.
Всички замълчаха потресени.
- Не може да бъде! - извика Дмитрий.
- Дозата е слонска! Погълна ли я цялата? - питаха един през друг.
- Цялата - потвърдих аз.
Посъветвахме се набързо и решихме заедно да слезем в сутерена, да се нахвърлим върху Распутин и да го удушим. Заслизахме, но в тоя миг си помислих, че идеята не е добра. Ще влязат непознати хора. Распутин ще се уплаши, а кой го знае на какво е способен...
Едва убедих приятелите си да ме оставят да действам сам.
Взех от Дмитрий револвер и влязох в сутерена.
Распутин седеше в същата поза. Беше оборил глава, дишаше на пресекулки. Приближих се тихо и седнах до него. Той не реагира. Няколко минути мълчахме. Надигна глава с усилие и ме погледна с празен поглед.
- Не ви ли е добре? - го попитах.
- Да, главата ми тежи и ми пари на стомаха. Я ми налей мъничко. Току-виж ми поолекне.
Налях му мадейра, той я изпи до дъно. И тутакси се оживи и развесели. Явно беше в пълно съзнание и с добра памет. Изведнъж предложи да тръгнем при циганите. Отказах под предлог, че вече е късно.
- Хич не е късно - възрази той. - Те са свикнали. Някой път ме чакат и до сутринта. Веднъж в Царское село се заседях по работа...или не, за Господа се бях раздрънкал. Е, и пак прескочих до тях с автомобила. И на грешната плът е нужна почивка... Ще отречеш ли? Виж, душата, тя е Божия, а плътта - човешка. Така е то - добави Распутин и весело ми намигна.
И това ми говори човек, когото съм натъпкал с огромна доза най-силна отрова! Но най-вече ме потресе доверието на Распутин. При целия си нюх да не може да усети, че след малко ще умре!
Той, ясновидецът, не вижда, че зад гърба си държа револвер, че всеки момент ще го насоча срещу него!
Машинално извърнах глава и погледнах кристалното разпятие на шкафа, после станах и се приближих.
- Какво си го заразглеждал? - попита Распутин.
- Харесва ми това разпятие. Прекрасна вещ.
- Така е - съгласи се той, - хубаво нещо. Сигурно е скъпичко? Колко даде за него?
При тези думи той стана, направи няколко крачки към мен и, без да дочака отговор, добави:
- А според мен, шкафът е по-хубав.
Приближи се, отвори вратичките и започна да го разглежда.
- Вие, Григорий Ефимич, по-добре погледнете кръста и се помолете на Бога.
Распутин ме погледна учудено, почти уплашено. В очите му видях ново, непознато за мен изражение. В тях имаше и кротост, и покорство. Приближи се плътно до мен и ме погледна в лицето. И сякаш видя в него нещо неочаквано. Разбрах, че е настъпил решителният момент. "Господи, помогни ми!" - си казах мислено.
Распутин стоеше все така неподвижен, прегърбен, вперил очи в кръста. Бавно вдигнах револвера.
"Къде да се прицеля - помислих си - в слепоочието или в сърцето?"
Целият се тресях. Ръката ми се изопна. Прицелих се в сърцето и натиснах спусъка. Распутин извика и рухна върху мечата кожа.
За миг се ужасих колко е лесно да убиеш човек. Едно движение - и онова, което допреди миг е живяло и дишало, лежи на пода като парцалена кукла.
Чули изстрела, приятелите ми дотичаха. В суматохата закачиха електрическия кабел и осветлението угасна. В тъмното някой налетя върху мен. Аз не мърдах от мястото си, страхувайки се да не настъпя трупа. Най-после оправиха осветлението.
Распутин лежеше по гръб. От време на време лицето му потрепваше. Ръцете му бяха застинали в спазъм. Очите му - затворени. На копринената му риза - червено петно. Наведохме се над тялото, за да го огледаме.
След няколко минути "старецът" спря да потрепва. Очите не се отвориха. Лазоверт констатира, че куршумът е минал през сърдечната област. Съмнение нямаше: Распутин беше мъртъв.

http://www.slovo.bg/old/litforum/204/fyusupov.htm