Ще понапиша малко за два филма, които, как да се изразя, доста силно въздействат и върху които е писано. И двата са филми за войната като явление, разразило се извън всякаква мяра през двадесети век и може би са едни от най-успешните филми за войната. Поне единият. Става дума за Das Boot (Подводницата, но е възможен и преводът Лодката, доколкото биха се търсили смислови връзки към Ноевия ковчег, например) и Апокалипсис сега, по чийто превод едва ли има място за дискусия. Защо да е необходимо сравняване, съпоставяне между тези два филма и какво очакваме да ни донесе? Защото тези филми са емблематични освен всичко друго и за два различни подхода към лудостта на войната – европейския и американския.
Много съм мислил дали силният финал на „Апокалипсис сега” би купил пред преценката ми по съвест наричането, приемането на целия филм като добър филм. И в крайна сметка бих отговорил „не”. Може би най-силното послание, съдържащо се в многопластовия финал на този филм е, че ужасът, който обхваща човек не може да покори неговата личност, да я обезличи. Дори откъм отвъдното мъртвият полковник Курц продължаваше да мълви „Ужасът, ужасът”. Ще спестя всички останали три или четири аспекта, които са изследвани спрямо този финал – драматичен, сюжетен, психологически. За да се спра на следното: всъщност смъртта не екраят на човека. Избралият или попадналият – както искате – в областта на ужаса, продължава да намеква, че дори в злото човек е безкраен – нещо напомнящо финалните акорди и на Влакът – беглец „Във всеки звяр се крие капка милост; във мен я няма, значи звяр не съм”. Едно от несъмнените открития на двадесети век е пробивът в тази перспектива на човешката безкрайност – откъм ужаса, страха, омразата човек също е безкраен – в неговата личност се крие нещо, което надминава и се издига над всичко. Да, полковникът беше сразен от този ужас, той продължаваше да мълви това дори от отвъд и поставяше сякаш на кръстопът онзи, който го премахна, който се отказа да бъде издигнат от обезумелите хора за бог. Но именно полковникът, сякаш слял се с този ужас, го беше и надхвърлил. Той беше нещо повече, беше някой, а онзи, който е някой е над всяко нещо, включително и ужаса. Безценността на лицето е различна и някак по-благородна от безкрайността на естеството. Първата е несводима, неразбираема само чрез средствата на втората.
Във всичко останало обаче в този филм ми лъха на лъжа. Цялата американска пропаганда, безстрашният капитан, който не трепваше когато около него падаха бомби и караше сърф – извинете, не това е моят филм. През целия филм се прокрадваше и друго, вижда ми се, че в него има една основна идея - войната е лудост. Войната е при това сякаш особен вид лудост: тя оправдава. Не зная дали това не тръгва още от „Параграф 22” и не продължава и през други произведения, създадени в контекста на американското разбиране за война. Да полудееш по време на война е нещо оправдано, нещо не знам дали даже не и героично в очите на мнозина отвъд океана. Може би единственото изключение от тази „орис”, потвърждаващо правилото е „Взвод”, където в края на краищата беше оставен изборът пред човека – да бъде ли звяр или не.
Не съм бил на война, може би не трябва да говоря. Но зная, че е възможна и една друга версия – европейската. Войната е лудост, може би, но да полудееш – е срамота. През войната, така както и в живота всъщност, ти е нужна спокойната мъдрост и дори ведрост на някой, който умее това, някой, който не просто не се отчайва, не. Той ободрява! Всяка негова дума е претеглена. Не че е непогрешим. Но при такъв капитан всеки би искал да попадне. Ето за такава „орис” става дума във филма „Подводницата”.
Помните ли онзи момент когато видимо най-стабилният член на екипажа, онзи, който работеше в машинното не издържа? При лавирането на подводницата сред дълбочинните бомби на два разрушителя той полудя, както се оказа временно, и искаше да излезе през люка, стенеше и плачеше, желаейки да се измъкне при положение, че бяха на повече от двеста метра дълбочина. Капитанът виждайки, че нищо не помага отиде да вземе пистолет, за да го застреля, но екипажът набързо изблъска Йохан и някой каза „Под контрол е”. Зазвуча тягостна музика, капитанът остави бавно пистолета и каза „Кой би си го помислил за Йохан?” после с поглед сведен надолу рече „ Унизително. Срамота”. Сякаш и самият той се срамуваше, а екипажът мълчеше, без обаче да противоречи на своя командир? Ето това е моят филм. Не може да има нещо опияняващо в лудостта, не благодаря. Има нещо опияняващо всъщност в трезвостта.
Никога не съм гледал филм, в който някой си оставаше мъдър през цялото време, през всички тежки обстоятелства. Дори ругатните му сякаш бяха на място. Как е постигнат този художествен образ не е моя работа да питам. Прототипът на капитана ли има най голяма заслуга, талантът на Бурхайм ли, режисурата на младия Петерсен ли, играта на Прохнов ли, или всичко това накуп – не зная. Но е постигнат. В нито един друг филм – от тези които съм гледал за войната – няма дори приближаване към подобен образ.
Интересен факт е, че през целия филм най-често се използваше една ругатня, която обикновено превеждат като „По дяволите”. Но оригиналът всъщност буквално е „По дяволите нормалното”. Ето къде беше отишло нормалното от първата до последната минута. Но беше останал нормалният, капитанът, който като истински човек задаваше нормата, мярата на всичко. Нещо библейско сякаш започна да придобива неговият образ, както и на всички останали през дългите часове на филма. Дали в рембрандовата червена светлина, осветяваща всички брадясали лица, когато с надежда и страх очакваха дали поразената подовница ще може да се вдигне от дъното. Дали когато сдържаният иначе капитан благодари на Бога, че потъващата подводница се стовари върху пясъчен нанос. Дали когато макар и рядко споменаваше за молитва или за Евангелието, или когато наричаше враговете с някаква свръхестествена дружелюбност „приятели”. Не, тук не вилнееше супермен. Той остави безпомощните англичани да потънат, нямаше как. На въпросът „Защо?” отговори с такава реплика, която научаваш наизуст още от първото гледане на филма. Войната явно не е сладникава или неистинска драма. Но онзи, който истински воюва, не зная как да се изразя, сякаш вижда в отсрещната страна, във врага, възможния приятел.
Ето защо ми се струва важно да отгранича тези два филма. Да си „израснал” с „Апокалипсис сега” за мен е да си израснал с подвеждаща, макар и сладострастна смесица между лъжата и истината.
Да, „Апокалипсис сега” въздейства дълбоко. Подводницата обаче има мощта да променя. Мощ, притежавана само от истинското изкуство.
И накрая нещо за смъртта. Този филм е за онези, които викат смъртта. Онези, които са преминали през отчаяние, на които, както ги описва един библейски персонаж, смъртта би им се видяла като съкровище , биха се възхитили, че са намерили гроб. Този филм връща обратно. Когато имаш поверен екипаж, бил той подчинени хора, семейство, някой, който по някакъв начин зависи от теб – твоята роля е да оставиш тая тяга. Да направиш всичко възможно, за да ги изведеш на спасителен бряг – ето това е мисия. При нея нямаш право да полудяваш. Всъщност ако докато изпълняваш това смъртта дойде, както и се случи във филма, тя би била дори и нещо хубаво. Всъщност неочакваното и пристигане – а то винаги е такова – спира да бъде обезпокоително за онези, които са увлечени да доведат поверените им до брега. Когато всички напуснат борда, дори под ударите на бомбардировачи, дори наблюдавайки как корабът потъва, капитанът би могъл да предаде душата си и тя да излети нагоре подобно на въздушните мехури, които вървяха нагоре, през водата, на мястото на потъващата подводница.
Много съм мислил дали силният финал на „Апокалипсис сега” би купил пред преценката ми по съвест наричането, приемането на целия филм като добър филм. И в крайна сметка бих отговорил „не”. Може би най-силното послание, съдържащо се в многопластовия финал на този филм е, че ужасът, който обхваща човек не може да покори неговата личност, да я обезличи. Дори откъм отвъдното мъртвият полковник Курц продължаваше да мълви „Ужасът, ужасът”. Ще спестя всички останали три или четири аспекта, които са изследвани спрямо този финал – драматичен, сюжетен, психологически. За да се спра на следното: всъщност смъртта не екраят на човека. Избралият или попадналият – както искате – в областта на ужаса, продължава да намеква, че дори в злото човек е безкраен – нещо напомнящо финалните акорди и на Влакът – беглец „Във всеки звяр се крие капка милост; във мен я няма, значи звяр не съм”. Едно от несъмнените открития на двадесети век е пробивът в тази перспектива на човешката безкрайност – откъм ужаса, страха, омразата човек също е безкраен – в неговата личност се крие нещо, което надминава и се издига над всичко. Да, полковникът беше сразен от този ужас, той продължаваше да мълви това дори от отвъд и поставяше сякаш на кръстопът онзи, който го премахна, който се отказа да бъде издигнат от обезумелите хора за бог. Но именно полковникът, сякаш слял се с този ужас, го беше и надхвърлил. Той беше нещо повече, беше някой, а онзи, който е някой е над всяко нещо, включително и ужаса. Безценността на лицето е различна и някак по-благородна от безкрайността на естеството. Първата е несводима, неразбираема само чрез средствата на втората.
Във всичко останало обаче в този филм ми лъха на лъжа. Цялата американска пропаганда, безстрашният капитан, който не трепваше когато около него падаха бомби и караше сърф – извинете, не това е моят филм. През целия филм се прокрадваше и друго, вижда ми се, че в него има една основна идея - войната е лудост. Войната е при това сякаш особен вид лудост: тя оправдава. Не зная дали това не тръгва още от „Параграф 22” и не продължава и през други произведения, създадени в контекста на американското разбиране за война. Да полудееш по време на война е нещо оправдано, нещо не знам дали даже не и героично в очите на мнозина отвъд океана. Може би единственото изключение от тази „орис”, потвърждаващо правилото е „Взвод”, където в края на краищата беше оставен изборът пред човека – да бъде ли звяр или не.
Не съм бил на война, може би не трябва да говоря. Но зная, че е възможна и една друга версия – европейската. Войната е лудост, може би, но да полудееш – е срамота. През войната, така както и в живота всъщност, ти е нужна спокойната мъдрост и дори ведрост на някой, който умее това, някой, който не просто не се отчайва, не. Той ободрява! Всяка негова дума е претеглена. Не че е непогрешим. Но при такъв капитан всеки би искал да попадне. Ето за такава „орис” става дума във филма „Подводницата”.
Помните ли онзи момент когато видимо най-стабилният член на екипажа, онзи, който работеше в машинното не издържа? При лавирането на подводницата сред дълбочинните бомби на два разрушителя той полудя, както се оказа временно, и искаше да излезе през люка, стенеше и плачеше, желаейки да се измъкне при положение, че бяха на повече от двеста метра дълбочина. Капитанът виждайки, че нищо не помага отиде да вземе пистолет, за да го застреля, но екипажът набързо изблъска Йохан и някой каза „Под контрол е”. Зазвуча тягостна музика, капитанът остави бавно пистолета и каза „Кой би си го помислил за Йохан?” после с поглед сведен надолу рече „ Унизително. Срамота”. Сякаш и самият той се срамуваше, а екипажът мълчеше, без обаче да противоречи на своя командир? Ето това е моят филм. Не може да има нещо опияняващо в лудостта, не благодаря. Има нещо опияняващо всъщност в трезвостта.
Никога не съм гледал филм, в който някой си оставаше мъдър през цялото време, през всички тежки обстоятелства. Дори ругатните му сякаш бяха на място. Как е постигнат този художествен образ не е моя работа да питам. Прототипът на капитана ли има най голяма заслуга, талантът на Бурхайм ли, режисурата на младия Петерсен ли, играта на Прохнов ли, или всичко това накуп – не зная. Но е постигнат. В нито един друг филм – от тези които съм гледал за войната – няма дори приближаване към подобен образ.
Интересен факт е, че през целия филм най-често се използваше една ругатня, която обикновено превеждат като „По дяволите”. Но оригиналът всъщност буквално е „По дяволите нормалното”. Ето къде беше отишло нормалното от първата до последната минута. Но беше останал нормалният, капитанът, който като истински човек задаваше нормата, мярата на всичко. Нещо библейско сякаш започна да придобива неговият образ, както и на всички останали през дългите часове на филма. Дали в рембрандовата червена светлина, осветяваща всички брадясали лица, когато с надежда и страх очакваха дали поразената подовница ще може да се вдигне от дъното. Дали когато сдържаният иначе капитан благодари на Бога, че потъващата подводница се стовари върху пясъчен нанос. Дали когато макар и рядко споменаваше за молитва или за Евангелието, или когато наричаше враговете с някаква свръхестествена дружелюбност „приятели”. Не, тук не вилнееше супермен. Той остави безпомощните англичани да потънат, нямаше как. На въпросът „Защо?” отговори с такава реплика, която научаваш наизуст още от първото гледане на филма. Войната явно не е сладникава или неистинска драма. Но онзи, който истински воюва, не зная как да се изразя, сякаш вижда в отсрещната страна, във врага, възможния приятел.
Ето защо ми се струва важно да отгранича тези два филма. Да си „израснал” с „Апокалипсис сега” за мен е да си израснал с подвеждаща, макар и сладострастна смесица между лъжата и истината.
Да, „Апокалипсис сега” въздейства дълбоко. Подводницата обаче има мощта да променя. Мощ, притежавана само от истинското изкуство.
И накрая нещо за смъртта. Този филм е за онези, които викат смъртта. Онези, които са преминали през отчаяние, на които, както ги описва един библейски персонаж, смъртта би им се видяла като съкровище , биха се възхитили, че са намерили гроб. Този филм връща обратно. Когато имаш поверен екипаж, бил той подчинени хора, семейство, някой, който по някакъв начин зависи от теб – твоята роля е да оставиш тая тяга. Да направиш всичко възможно, за да ги изведеш на спасителен бряг – ето това е мисия. При нея нямаш право да полудяваш. Всъщност ако докато изпълняваш това смъртта дойде, както и се случи във филма, тя би била дори и нещо хубаво. Всъщност неочакваното и пристигане – а то винаги е такова – спира да бъде обезпокоително за онези, които са увлечени да доведат поверените им до брега. Когато всички напуснат борда, дори под ударите на бомбардировачи, дори наблюдавайки как корабът потъва, капитанът би могъл да предаде душата си и тя да излети нагоре подобно на въздушните мехури, които вървяха нагоре, през водата, на мястото на потъващата подводница.