40г. от едно рядко срещано концертно изпълнение

[ivan_kunchev]

От вчера съм развълнуван. Попаднах на ей това нещо, което като ученик слушах, а сега са го качили в Y-то. Прегледах назад темите във форума, където може да се пусне, ама подходящите са заключени, та отварям нова. Па и си заслужава.

Ричи, Йан Пейс и Джон Лорд правят лудница в "Албърт Хол" (ако не се лъжа), че дори солидните представители на кралския филхармоничен оркестър започват да си тактуват
http://www.youtube.com/watch?v=gLyqdzu-F4k

Йан Пейс на барабаните, соло.
http://www.youtube.com/watch?v=2F9MI5Ag1vE

Двете включвания на Гилън в тази част (а и за целия концерт).
http://www.youtube.com/watch?v=nnBDJZIco9c

Всичко това в единственият досега, доколкото знам, концерт за група и оркестър, композиран от Джон Лорд. Уникално изпълнение от 1969г.

[Shelenberg]

Само да те подразня малко когато Дийп Пърпъл идваха в Каварна през 2005 г. когато барабаниста Йан Пейс си хвърли кърпата към публиката успях да я взема в тълпата и до ден днешен ми е скъп спомен, но за палките не успях да се добера

[ferumman]

Велики!
Металика имат също концерт със симфоничен оркестър. Мисля през 1999г.
30 години след Дийп Пърпъл.

[muzicantini]

Този концерт е гениален. Само да кажа - 1999 - Пърпъл го свирят отново с Лондоската филхармония, този път на Китарата е Стив Мурс, но шоуто е велико. Свирят след въпросния "Концерт за група и оркестър" и класически парчета като Pictures of home, Ted the mechanic и Smoke on the water. Иначе да - и Металика имат концерт със симфоничен оркестър - този на Сан Франциско. Скорпиънс също имат - с Берлинската филхармония, 2000г, озаглавен Moment of Glory. Има и студиен албум, горещо ви го препоръчвам.

Наскоро гледах и Yngwie Malmsteen със симфоничния оркестър на Токио - "Концертна сюита за електрическа китара и оркестър" - величествено...

EDIT: Само да добавя - ето любимата ми част. Стив Мурс е гений.... http://www.youtube.com/watch?v=inLLZDWfID0

Поздрави (:

[Док Холидей]

принципно това, че една група решава да си изпълнява песните със симфоничен оркестър какво може да означава - че търси аргументация на още едно ниво, или че просто им е писнало да ползват четири инструмента и минават на 44. да, всичко може да се аранжира за оркестър, дори въздушна битка. не знам доколко това придава някакви нови качествени белези на музиката. даже един бой между месери и спитфайър ще ми е по-интересно да го слушам за симфоничен оркестър, отколкото шлагерите на хетфийлд. защо? ами защото е чекия. защото не се прави така. не е сериозно. свири "и повече не си ми майка" както превеждаха навремето nothing else matters на стадион, но какво качествено ново звучене предлагаш като вкарваш тия момчета от сан франциско с един симф. орк.?

дори навремето когато пърпъл ми бяха интересни, знаех, че това са петима добри инструменталисти, включая гилън, но концертът е плод на увлеченията на лорд по класическата музика. ако рокът се е заигравал с класическите инструменти, то това е било тогава, оттам нататък всички подобни концерти са просто смешни. целият свят се изреди да прави подобни неща, но опитът на пърпъл беше най-сериозен и пак нямах нерви да го слушам изцяло. в общи линии най-симпатични са ми пейдж и плант с видеото No quarter от 94-95, когато правят разни неща на цепелин с оркестъра на кайро или тунис, или нещо подобно, наистина не помня. те придаваха радикално ново звучене. останалото е просто несериозно.

ако ми домъчнее за гласовите дадености на гилън си пускам jesus christ superstar. в общи линии за групи с такава популярност влияние и продажби вече не може да се говори сериозно. просто не можеш да ги вземеш насериозно. не знам какво на кого дават след хилядното слушане на нещата им, то е по-скоро проверяване дали дискът няма да прескочи. все едно да изслушаш лунната соната пет хиляди пъти. или йестърдей пет милиона пъти. каквото и да го е имало, е изветряло.

последният път, когато ми беше интересно да видя какво става с джими пейдж беше в It might get loud, една документалка, в която бяха поканили джак уайт от уайт страйпс, ди едж от ю2 и пейдж да си говорят за китари. беше приятно и най-интересен ми беше джак уайт. човекът просто има какво да каже. а нека the edge си свири where the streets have no name

изобщо не ми е ясно какво откривате в това изпълнение на морз. човекът сип рави едно и също от петнайсет години. в групи с 40 годишна история еволюцията е просто забранена. стоунс ли ще се променят, диси ли, пак казвам, несериозно е. единствената група, когато някога е опитвала нещо различно е сабат, защото тони айоми не стои на едно място. както и да е.