Съобщение

Collapse
No announcement yet.

Ф.М.Достоевски-има ли почитатели на неговото творчество?

Collapse
X
 
  • Filter
  • Време
  • Show
new posts

    #46
    Ще пишете ли по същество или да изтрия последните няколко поста и да чакам някой да бъде споходен не от желание за дребнави подмятания, а от интерес към дискусията?

    Comment


      #47
      Тая тема трябваше отдавна да бъде заключена, но така или иначе се поднови по някакъв странен начин, ще изложа и моето мнение по част от повдигнатите въпроси.

      Stormbringer, след като харесваш творчеството на Достоевски ти препоръчвам книгата на Николай Нейчев. Виж някой от по-предните ми постове, там съм дал и нещо като обяснение за съдържанието й. Малко нескопосано така като го гледам, но върши някаква работа. Авторът е един от най-добрите достоеведи в днешно време не само в България, но е и признат в Европа. Спирам, за да не изглежда като опит за евтино рекламничане. Когато писах уводния пост ( това беше, когато бях новак, сега въобще не бих пуснал така темата, но както и да е ), та тогава имах предвид по-скоро различните нива на тълкуване на неговото творчество, какво определение се дава на Достоевски като писател, откого и защо, призмите, през които се пречупва творчеството му и т.н. За отношението на съветската критика съм съгласен, тя не може, а и не иска да прескочи социално-психологическия пласт.
      Честно да ти кажа обаче за Толстой и Достоевки бъркаш. Толстой никога не е бил противник на Фьодор Михайлович. Въпреки че никога не са се срещали, има достатъчно податки, че между двамата големи автори съществува постоянен диалог. Широко разпространено е, че героите на Толстой били дълбоко противни на Достоевски. Нищо подобно! Достоевски е плакал, когато е чел епизода със смъртта на княз Андрей във "Война и мир". А колко положително се е изказвал за "Ана Каренина". Така че бих те посъветвал да се въздържаш от определение като "противник". Плюс това, ако критиката в СССР дава някакъв "превест" на Толстой, то това може би се дължи именно на последните години на Лев Николаевич, защото той проповядва и комунален начин на живот, създадени са и не малко комуни, организирани по толстоически. Движението има и привърженици в България, но това вече си е друга тема, а отклонението вече става прекалено голямо.
      Така, споменаваш няколко имена като Вл. Соловьов, Блок, тук може спокойно да се прибави и Вяч. Иванов и др. Те обаче са си доста далече от Достоевски, да не кажа и нещо по-силно. Правило ли ти е впечатление в "Стихове за Прекрасната Дама", че всички места, където се говори за въпросната дама, тя винаги се пише с главна буква? Само на подсилване на възприятието ли се дължи това? Не. Посочените по-горе писатели изповядват едно еретическо от православно гледище ( а такъв именно е бил светогледът на Достоевски ) учение. София-та, тази световна душа, премъдрост и любов божия за тях се е открила в четвърта ипостас в Св. троица. Някои пък приемат,че Св. дух е въпросната световна душа. Прот. Сергей Булгаков заедно с Вл.Соловьов се считат за основоположници на въпросната ерес. Някой твърдят, че по време на разговорите си с Достоевски, Соловьов поради младостта си не успял да разбере докрай това, което проповядва Достоевски. За мен знак са равенство между тях като някакви продължители и Достоевски не може да бъде поставен. Да не говорим за Афанасиевич... Бердяев въвежда понятието религиозен ренесанс, но то по своята същност е явно противоречие. Ренесанс има на Запад, но ренесанс на старите, римско-елински-гръцки представи за света, които нямат нищо общо с християнството. Именно новото поезичване на Запад, не може да не роди крайности като социализма, нихилизма, анархизма, срещу които решително застават Достоевски, Толстой, Гогол и другите велики руски писатели на Х²Х в.

      Comment


        #48
        Stormbringer, след като харесваш творчеството на Достоевски ти препоръчвам книгата на Николай Нейчев.
        Ще се опитам да я намеря. Да си призная невежеството този път - наистина не съм чувал за нея.

        Честно да ти кажа обаче за Толстой и Достоевки бъркаш. Толстой никога не е бил противник на Фьодор Михайлович. Въпреки че никога не са се срещали, има достатъчно податки, че между двамата големи автори съществува постоянен диалог. Широко разпространено е, че героите на Толстой били дълбоко противни на Достоевски. Нищо подобно! Достоевски е плакал, когато е чел епизода със смъртта на княз Андрей във "Война и мир". А колко положително се е изказвал за "Ана Каренина". Така че бих те посъветвал да се въздържаш от определение като "противник". Плюс това, ако критиката в СССР дава някакъв "превест" на Толстой, то това може би се дължи именно на последните години на Лев Николаевич, защото той проповядва и комунален начин на живот, създадени са и не малко комуни, организирани по толстоически. Движението има и привърженици в България, но това вече си е друга тема, а отклонението вече става прекалено голямо.
        За "постоянен диалог" между двамата ми е трудно да се съглася. Всъщност широко се цитира взаимното признаване именно с отношението на Достоевски към "Ана Каренина" и ласкавото изказване на Толстой за "Престъпление и наказание". Може би аз съм пресилил малко "враждата", по принцип те никога не са влизали в открита полемика и обвинения, но като цяло са имали много различен подход и виждания по отношение на литературата и отношението им един към друг е по-скоро хладно - с цитираните изключения. Всъщност тази "вражда" е попресилена след смъртта им - с възхваляването на единия и отричането на другия за много дълги години. Мисля, че е имало период, когато Достоевски е бил направо забранен в СССР.

        Плюс това, ако критиката в СССР дава някакъв "превест" на Толстой, то това може би се дължи именно на последните години на Лев Николаевич, защото той проповядва и комунален начин на живот, създадени са и не малко комуни, организирани по толстоически. Движението има и привърженици в България, но това вече си е друга тема, а отклонението вече става прекалено голямо.
        Да, чувал съм за "толстоизма", но едва ли точно това е причината за предпочитанията му от съветската критика. Романите на Толстой са епични и си остават типични представители на реализма в литературата - дори се считат за върхове в него. Но при Толстой няма това задълбаване в човешката психика и душа. Нито пък особено акцентират върху християнството. Той е много по-приемлив от гледна точка на платформата на соц. реализма, отколкото Достоевски и не и противоречи, за разлика от редица похвати и акценти в творчеството на последния.

        Така, споменаваш няколко имена като Вл. Соловьов, Блок, тук може спокойно да се прибави и Вяч. Иванов и др. Те обаче са си доста далече от Достоевски, да не кажа и нещо по-силно
        "Доста далече" не са. Доста далече е Шолохов. Ти смяташ ли, че християнството в романите на Достоевски е канонично православие? Аз изобщо не съм убеден, особено ако разгледаме "Братя Карамазови". Но въпросът с приликите и разликите е дълбок и изисква тънко познаване на теологията и историята на християнството в Русия ( защото тази "ерес" на Соловьов си има своите корени в исторически план ) каквото аз нямам. Но, че има разлики не споря - просто не мога да отдам значението на тези разлики в християнския мироглед, които ти отбелязваш. Аз просто ги приемам като последователи на едно езотерично и мистично християнство - и то определено еретическо. При тях има "задълбаване" в човешката душа в мистичен план, това е център на литературните произведения както на Достоевски, така и на руските символисти. Сравни ги с реалистите, с авангарда...според мен има основание да се приеме Достоевски като тяхна база, даже ако не се лъжа те самите претендираха за такава връзка, но трябва да се провери за това. Така или иначе скоро ще ми се отвори работа около руския символизъм, ще видим какво ще изскочи от там....


        Бердяев въвежда понятието религиозен ренесанс, но то по своята същност е явно противоречие. Ренесанс има на Запад, но ренесанс на старите, римско-елински-гръцки представи за света, които нямат нищо общо с християнството. Именно новото поезичване на Запад, не може да не роди крайности като социализма, нихилизма, анархизма, срещу които решително застават Достоевски, Толстой, Гогол и другите велики руски писатели на Х²Х в.
        Е хайде сега... Знаеш много добре буквалното значение на думата "ренесанс" - и той умишлено говори за "религиозен ренесанс" - "религиозно възраждане".
        Не става въпрос за никакво поезичване. Всички тези изродщини на XX-ти век, според него са в резултат на триумфа на рационализма и забиването му в девета глуха по отношение на редица въпроси, като този за морала. Ницше се е оказал направо пророк в това отношение. Ама са го разбрали постфактум. Бердяев пише като съвременник на тези събития, за него триумфът на рационалното мислене е довело до тези катастрофи. Той говори за баланс между рационалния, битиен свят на човека и този на духа. Но не е в този форум мястото да обсъждаме философията на Бердяев. Можем да обсъждаме само "Мирогледът на Достоевски", доколкото предлага определен подход към творчеството на великия писател.
        Last edited by Stormbringer; 21-03-2008, 23:35.
        "Че в България — една държава с най-демократични институции — няма граждани, това е всеизвестна истина у нас вече отколе и от нея са дълбоко проникнати всички ония, които трябва да считаме за творци и актьори в отвратителната трагикомедия, наречена „български политически живот“; че в България няма и публика е също такава истина, която всички сарафи и бакали на българското слово отлично са разбрали, но само малцина от жреците на това слово ясно съзнават, а и които я съзнават, крият я от себе си" - д-р Кръстев, 1907-ма.

        Comment


          #49
          Няма как да приема написаното.

          За "постоянен диалог" между двамата ми е трудно да се съглася. Всъщност широко се цитира взаимното признаване именно с отношението на Достоевски към "Ана Каренина" и ласкавото изказване на Толстой за "Престъпление и наказание".
          Нека този въпрос на този етап да го оставим. Намислил съм тия дни да си взема принтер-ксерокс-скенер ( ще бъда благодарен на всякакви препоръки, съвети, насоки ), ще ти предоставя статия по въпроса.

          Но при Толстой няма това задълбаване в човешката психика и душа. Нито пък особено акцентират върху християнството.Романите на Толстой са епични и си остават типични представители на реализма в литературата - дори се считат за върхове в него.
          Не, нищо подобно. Това, че Толстой залага на епичното начало не го прави нехристиянски автор. Какво значи "особено акцентират"??? А това, че е представител на някакъв социален или класически реализъм, е учебникарско клише. Въобще, какво е това чудо социален реализъм?

          Ти смяташ ли, че християнството в романите на Достоевски е канонично православие? Аз изобщо не съм убеден, особено ако разгледаме "Братя Карамазови".
          Ти не си убеден, но аз съм. И то точно в "Братя Карамазови". И е точно канонично Православие. Да, нужно е познаване на историята на Православието в Русия. Важно е да се знае и връзката му с византийско-славянското наследство. Нека да направим така - ти ми каже защо не е Православие??? Повярвай, през Х²Хв. християнството в Русия нито е "езотерично", нито е "мистично". Сега, за да те убедя, защо е така, трябва да направя една мини история на християнството, но нито тук е мястото, нито е по силите ми. Щом твърдиш, че "Братя Карамазови" е далеч от Православието, добре е да се аргументираш. Иначе става повтаряне да едни и същи баналности.

          Знаеш много добре буквалното значение на думата "ренесанс" - и той умишлено говори за "религиозен ренесанс" - "религиозно възраждане".
          Възраждане има там, където има умиране. Т.е. Бердяев приема a priori, че християнството ( = Православието ) е загинало в Русия и то трябва по някакъв начин да бъде възродено. Това хич не ми се вижда в съзвучие с Достоевски, който смята руския народ за народ "богоносец". Няма да е зле да се отнасяме малко по-критично към красивите фрази...
          Last edited by Коцето; 22-03-2008, 14:36.

          Comment


            #50
            Тъй като на няколко места в темата се спомена Бахтин, и с пълно основание разбира се, тъй като си остава безспорен авторитет в интересуващата ни област, според мен ще е интересна и една друга гледна точка. Тя се отнася за някои Бахтинови изводи. Накратко - в изследването си за романите на Достоевски, въпросният учен стига до извода, че те са "полифонични". Есенцията гласи нещо от рода на- "множество от самостойни гласове ( съзнания )"- цитатът е по памет, но мисля, че предава максимално кратко основата на теорията на Бахтин. На преден план обаче изникват следните въпроси: Как тогава се пази романовата цялост? Защо нямаме разпадане на няколко отделни плана? Как се опазва единството, щото като четем романите на Достоевски нямаме чувство, че са механичен сбор от равностойни елементи и усещането за цялост не напуска читателя? Отговор на тези въпроси се е опитала да даде Ветловска. Тя обаче изпада в другата крайност. Нейната теза е, че всъщност в романите на Достоевски доминира "монологичното" начало. Според нея авторовият глас много тънко и майсторски манипулира читателското възприятие относно един или герой. Обаче, ако това е вярно, как си обясняваме промяната на гласовете на героите. Защото по един начин звучи гласът на Альоша Карамазов в началото, когато е послушник, съвсем друг е при разговора с Иван в кръчмата ( усеща се и карамазовското у него, гняв, поддаване на афекта и т.н. ) и тотално различен в края на романа, когато напрактика речта му се превръща в слово, а камъкът на Илюша става онзи, върху които ще се изгради своеобразната църква. Как и защо авторът допуска този напрактика равен, а защо не и по-силен от него глас?
            Отговорите на този, както и на всички въпроси, свързани с поетиката на Достоевски, се крие в отражението на Православието върху неговото творчество. В тази връзка романите най-правилно да бъдат определени като "монологична полифоничност" или "полифонична монологичност". Парадокс?! Нищо подобно. Първата прикачена картина (1) е най-обикновена икона. Ако се вгедаме в нея по-внимателно, ще забележим, че изобразената сграда така е нарисувана, сякаш е гледана от няколко различни ъгъла. Плюс това преобладава обратната перспектива, т.е. по-близките обекти са по-малки от по-отдалечените. На какво се държи това? Всеки вярващ християнин възприема себе си не като автор, а като служител. Веднага се сещам за житията и тяхната авторова анонимност. Така че не само, че е невъзможно, а дори самата мисъл на иконописецът да ограничи по някакъв начин гледната точка на възприемателя е табу.За вярващия Бог е навсякъде и не може да бъде "налаган",посредством една гледна точка. Все пак има и център, който е основният обект в композицията, но , повтарям, той по никакъв начин не е ( се ) налага(н). За сравнение съм приложил и един образец на западното ( = ренесансово ) изобразително изкуство (2). Прочутата Мона Лиза. Само че Леонардо рисува само и единствено неговата гледна точка към дамата. Получава се напрактика липса на алтернатива. Ами ако искам да видя Джокондата отстрани, или пък са ми по-интересни планините отзад? Този егоцентризъм, избуял на Запад, следствие на "Хуманизма" създава едно йерархично отношение творец-възприемател, където последният е подчинен на първия. Но това вече си е друга тема, по-важно в случая е
            сравнението на двата типа отношение към едно и също нещо- изображението.
            Достоевски използва в романите си точно иконографската практика. Това множество от гласове ( съзнания ) са и възможните гледни точки, а наличието на авторовия глас - онзи задържащ конструкцията елемент.

            С написаното по-горе, исках да покажа как Православието се оказва онази основа , върху която се гради поетиката, а и цялото творчество на Достоевски. Разбира се, примерите могат да бъдат продължени...

            ПП. Ползвал съм материали от темата "Българските средновековни църкви" и искам да изкажа благодарности на авторите й.

            Comment


              #51
              Коце, да излезем извън похвата. За него самият Достоевски твърди, че е ученик на Дикенс. Предлагам ти обаче да видиш статията на Серегей Булгаков "ГЕРОИЗЪМ И ПОДВИЖНИЧЕСТВО (Из размисли за религиозната природа на руската
              интелигенция)". Втората статия във "Вехи". Та, човекът ако и да посочва Достоевски като религиозен писател, общите му заключения за руската интелигенция у мен задават въпрос: Достоевски наистина ли се различава? И кое всъщност е движещият мотив за "петокнижието" и изобщо за творчеството на Достоевски? Не е ли валидно общото заключение "Ние харесахме само една вейка от многоклонестото дърво на западната цивилизация, впило корени дълбоко в историята, без да познаваме и без да искаме да знаем всички останали, напълно уверени, че присаждаме у нас истинската европейска цивилизация."? Противопоставянето на "татаризма" е изградено връз религиозни внушения, но откъде се взима тая страст и месиански прозрения? От наблюдението на Белински? "„Вгледайте се по-внимателно и ще видите, че по своята природа това е дълбоко атеистичен народ. В него има много суеверия, но няма и следа от религиозност (sic)… мистическата екзалтация не е по натурата му; твърде много здрав смисъл притежава той, яснота и положителност на ума, за да бъде такъв, и тъкмо тук може би са заложени грандиозните му исторически съдбини в бъдещето” (Писмо до Гогол, с.14)."

              Comment


                #52
                Не знам дали с моите мизерни познания има смисъл да се намесвам (не съм чел Бахтин, а и въобще май не се сещам да съм чел нечия критика върху романите на Достоевски, но все пак съм чел голяма част от неговите романи, макар и отдавна. Не знам доколко това може да се брои ), но ще си позволя да коментирам едно-две неща, пък ако Коцето сметне, че коментарите не са на място или пък - на висотата, на която се развива темата, да ми драсне едно ЛС и ще се самомодерирам .

                Коцето написа
                Според нея авторовият глас много тънко и майсторски манипулира читателското възприятие относно един или герой.
                Ще си позволя да се съглася с нея - наистина полифоничността се развива благодарение на авторовия глас, криещ се в описанието, който манипулира читателя много тънко и почти невидимо. Но ми се струва, че това е нещо не само почти неизбежно, но и необходимо. Но поне аз, четейки текста, съвсем леко усещах това внушение, много майсторски прикрито и водещо читателя към определени заключения. Така че авторовата перспектива присъства, макар и скрито, но не е обвързваща, така че да не може да се прекрачи отвъд нея.

                За полифоничността сега се сещам за една книжка, която четох наскоро ("Изкуството на романа" на Кундера), в която той разглежда този проблем, макар и не върху романите на Достоевски (което не е важно в случая) и отбелязва, че има няколко различни начина в полифоничната структура да се запази единството. Накратко, става въпрос за единство в пространствено, времево или идейно отношение. Но предпочитам да цитирам, така че довечера ще потърся и извадя съответния пасаж от книгата.

                Що се отнася до иконите и "обратната перспектива" - ще си позволя да не се съглася съвсем с това:
                Коцето написа
                Така че не само, че е невъзможно, а дори самата мисъл на иконописецът да ограничи по някакъв начин гледната точка на възприемателя е табу.
                Напротив, възприятието е също така ограничавано и водено от самата идея, че всичко е подчинено на божественото и човешкото и индивидуалното няма как да присъства. Обратното, западния, ограничен от перспективата поглед, не създава непременно йерархия, а позволява на индивидуалното да се прояви - зрителят да погледне през очите на художника, а не да му се подчини . Да не говорим, че последващото развитие на тези индивидуалистични тенденции отхвърля всякаква подобна йерархия.Но съм съгласен, че тази дискусия излиза ясно извън темата, така че да я оставим - важното за мен е, че (за мен) няма подобно отношение: "ако авторът присъства в творението, то по този начин той подчинява зрителя на себе си и обратното - отсъствието и анонимността му освобождават зрителя". Зрителя (читателя) е толкова по-свободен, колкото в по-малка степен творението е подчинено на определена догматика, наложена отвън. Колкото повече формализъм, толкова по-малко свобода. Макар че и това не е съвсем вярно, защото формализмът и догматичността принуждават твореца да търси други, иносказателни пътища да прояви индивидуалното, собственото в творбата. Впрочем, всичко зависи от целта: ако ние търсим в творбата проявата или налагането на определено идейно съдържание (да не напиша "идеология"), то тогава индивидуалното е вредно, творецът следва да бъде убит и обезличен. И обратното .

                Comment


                  #53
                  Първо искам да кажа едно голямо благодаря на SRH за линка. :tup: Наистина сайта "Вехи" от доста време е прибавен към Предпочитани, но скромните ми познания по руски език ме въздържаха към четене. Сега, с този превод имам тази възможност. Личността на прот. С. Булгаков е много интересна, веднага у мен възникват сходствата с Достоевски - и двамата в един или друг момент са се увличали от социализма, но и двамата много точно са разбрали тяхната пагубност. Булгаков може да се каже, че преживява същото (пре)раждане в Православието. Макар че неговото учение за четвъртата ипостас си е ерес. Поне за мен е много интересна тази тема - как се заражда тази идея, връзката Булгаков-Соловьов и т.н., но това вече излиза твърде много извън дискусията. С две думи - според мен думата на Булгаков си тежи на мястото.
                  Иначе въпросите, които си задаваш са много интересни.

                  SHR написа
                  Противопоставянето на "татаризма" е изградено връз религиозни внушения, но откъде се взима тая страст и месиански прозрения?
                  Ще се радвам, ако мога да ти помогна да си отговориш на този въпрос. Препоръчвам на всички следния линк:


                  Без да влизам в ролята на гадател, предполагам, че горната статия ще предизвика коментари, но така или иначе си мисля, че е полезна. Пък и незнам дали ще има по-подходящ момент за представянето й. Незнам дали не е по-добре да се създаде нова тема, тъй като тази започва страшно да се разширява, което не е зле по-принцип. Тази задача я предоставям на Голъм - ако той прецени, че е нужна нова тема-добре, ако няма реална такава необходимост, може да продължим в тази. За мен няма значение...


                  Когато писах предния си пост исках да покажа как Православието оказва пряко влияние върху творческия процес на Достоевски. Това влияние, разбира се, далеч не се ограничава само върху принципите на изграждане на романите и може да бъде проследено и спокойни и другаде. Например - "Братя Карамазови" може да бъде четена и като богословска литература, защита на старчеството, което като практика по времето на Достоевски е било в криза. Има и цяло религозно движение, основано на диалога между Зосима и Альоша, където му казва, че ще бъде пак монах, но ще живее сред хората, ще се ожени и т.н. Така и става в романа, а и в Русия има подобни примери, стигащи до краен алтруизъм.
                  Нарочно избрах теорията на Бахтин, тъй като тя е широко известна. Голъм, мисля, че общо взето сме на едно и също мнение. Пишеш за авторовия глас като организиращ цялата полифоничност. Аз също не отричам неговото място, но нито му давам водеща роля ( Ветловска ), нито го изравнявам с останалите ( Бахтин ). Точната формула е "монологична полифоничност" или "полифонична монологичност". Авторовият глас предпазва конструкцията от разпадане и същевременно е неналагащ се над останалите. Сигурно има и други начини за запазване на единството, ще изчакам цитата. Имам си мои резерви, но не искам да се получи стреляне в тъмното.
                  Колкото до втората част, ако си прочел предложената статия, ще усетиш откъде идва разликата в разбирането творец-възприемател. При всички случаи обаче, даден творец, с избирането на само една гледна точка, автоматически премахва всички останали възможни. Можем да погледнем през очите на художника, но само и единствено през неговите. Трябва ли да се откажем от нашия поглед, за да се докоснем до дадено творение? Разбира се, анонимността съвсем не е гарант за свободата при контакта с възприемателя. По-скоро това е някакво принципно положение и не бива да бъде прилагано тотално като самодостатъчна формула. За формализма и идеите отвън, това е много сложен разговор, изискващ познаване на цялата литературна история и критика, защото струва ми се това е нейната основна задача. И всичко в една или друга степен се свежда до това - може ли да съществува литературата като нещо самостойно и независимо от всичко или е обречена постоянно да бъде слугиня? Малко се отклоних ( май като гледам хич не е малко ), но това са си интересни въпроси, а не виждам къде другаде могат да бъдат обсъждани на спокойствие...
                  Та, всичко тръгна от това - съществува ли някаква йерархия писател ( в по-голям контекст творец ) читател( възприемател )? Сещам се за косвено потвърждение на моето мнение - през целия 19в. на Запад се наблюдава интересно развитие на авторовото място в литературата. Като започнем от Стендал, където имаме активен повествувател, минем през Балзак ( стремеж към самоограничаване от тази роля ), та да стигнем до Флобер, който привидно се е отдръпнал от разказа, но прокарва своето становище чрез езикови похвати. През 20в. пък обявиха смъртта на автора. Е, питам се, на какво се дължи този процес? Не е ли един своеобразен стремеж на читателите да дръпнат авторите до себе си, да ги превърнат в обикновени читатели. Ако няма подобна йерархия, на какво се дължи този процес срещу фигурата на автора? Според мен това не се дължи на репресирането на твореца от някакви идеологии, а точно обратното - в желанието да се еманципират от всичко, да се изживеят като демиурзи, те попадат в една не по-малко жестока клопка и стават точно това, което не са искали да бъдат. Малко грубо се изразих, но си мисля, че ще ме разбереш.
                  Усещам, че доста избягах от конкретиката с тези си размисли... Нали някой все пак трябва да създава работа на модераторите
                  Last edited by Коцето; 26-03-2008, 23:09.

                  Comment


                    #54
                    Та, всичко тръгна от това - съществува ли някаква йерархия писател ( в по-голям контекст творец ) читател? Сещам се за косвено потвърждение на моето мнение - през целия 19в. на Запад се наблюдава интересно развитие на авторовото място в литературата. Като започнем от Стендал, където имаме активен повествувател, минем през Балзак ( стремеж към самоограничаване от тази роля ), та да стигнем до Флобер, който привидно се е отдръпнал от разказа, но прокарва своето становище чрез езикови похвати. През 20в. пък обявиха смъртта на автора. Е, питам се, на какво се дължи този процес? Не е ли един своеобразен стремеж на читателите да дръпнат авторите до себе си, да ги превърнат в обикновени читатели.
                    Не знам, аз възприемам този процес по друг начин. Има една статия на др. Кръстев за тенденциозната литература, не знам дали си я чел. Там той обясняваше, че директната авторова намеса в текста - там поучения, коментари и т.н. тип Вазов, се смятат за най-грубата форма на тенденциозност. Защо се получава така, че автора е отстранен? Защото по този начин се дава свобода на читателската интерпретация. Авторът само трябва да "постави пиесата", да представи някаква картина, случка, но той няма право да я тълкува и да казва на читателя точно как следва да се тълкува. Ако забелязваш, именно след Флобер ( визирам периода ) се развива и така наречената интерпретативна литературна критика. Която най-грубо казано се опитва да намери отговор на въпроса "Какво е искал да каже автора?" ( колко даскалски звучи само, тоя въпрос си е пълен абсурд )

                    Това не е принизяване на автора до ниво читател, това е по-скоро издигане и на двамата, пренасяне на литературата на по-високо ниво. Доброто литературно произведение не би трябвало да иска да гледаш през очите на автора, напротив, той просто ти поставя ситуации, а "поуката", изводите, са си само твои. Това донякъде е и в принципа "изкуство за изкуството". Изкуството не се интересува от твоето възприемане и от твоето мнение, то си съществува само за себе си. То не се създава с цел да задоволи някакви читателски желания и няма цел да налага каквито и да било схващания и идеи.

                    Авторът не е отстранен напълно - той съществува в произведението си чрез СТИЛА, но му е отредено място под собственото му изкуство. Той трябва да бъде извън него, не трябва да бъде негов обект или субект. То трябва да си съществува независимо от неговата физическа личност.
                    "Че в България — една държава с най-демократични институции — няма граждани, това е всеизвестна истина у нас вече отколе и от нея са дълбоко проникнати всички ония, които трябва да считаме за творци и актьори в отвратителната трагикомедия, наречена „български политически живот“; че в България няма и публика е също такава истина, която всички сарафи и бакали на българското слово отлично са разбрали, но само малцина от жреците на това слово ясно съзнават, а и които я съзнават, крият я от себе си" - д-р Кръстев, 1907-ма.

                    Comment


                      #55
                      Коце, извинявай, обаче вчера ми изскочи от главата обещанието, та ще гледам днес да се сетя и да препиша съответния текст в тази тема. Междувременно ми се струва, че си струва един клон на дискусията да се отдели в самостоятелна тема, та затова ще го сторя, но без да прибягвам до хирургическа намеса върху тази. Става въпрос за обсъждането на автора, анонимността и скритият зад нея сблъсък (привиден, според мен) между западно и източно.
                      Last edited by gollum; 27-03-2008, 10:49.

                      Comment


                        #56
                        SRH написа
                        Коце, да излезем извън похвата. За него самият Достоевски твърди, че е ученик на Дикенс. Предлагам ти обаче да видиш статията на Серегей Булгаков "ГЕРОИЗЪМ И ПОДВИЖНИЧЕСТВО (Из размисли за религиозната природа на руската
                        интелигенция)". Втората статия във "Вехи". Та, човекът ако и да посочва Достоевски като религиозен писател, общите му заключения за руската интелигенция у мен задават въпрос: Достоевски наистина ли се различава? И кое всъщност е движещият мотив за "петокнижието" и изобщо за творчеството на Достоевски? Не е ли валидно общото заключение "Ние харесахме само една вейка от многоклонестото дърво на западната цивилизация, впило корени дълбоко в историята, без да познаваме и без да искаме да знаем всички останали, напълно уверени, че присаждаме у нас истинската европейска цивилизация."? Противопоставянето на "татаризма" е изградено връз религиозни внушения, но откъде се взима тая страст и месиански прозрения? От наблюдението на Белински? "„Вгледайте се по-внимателно и ще видите, че по своята природа това е дълбоко атеистичен народ. В него има много суеверия, но няма и следа от религиозност (sic)… мистическата екзалтация не е по натурата му; твърде много здрав смисъл притежава той, яснота и положителност на ума, за да бъде такъв, и тъкмо тук може би са заложени грандиозните му исторически съдбини в бъдещето” (Писмо до Гогол, с.14)."
                        Най-накрая успях да намеря време за статията. Скромните ми впечатления са положителни, така да се каже. И съвсем накратко по въпросите:
                        1. За руския духовен месианизъм вече дадох връзка към статия. Там много добре е обяснена причината, която го поражда като феномен. Няма как тази причина да е споменатата на няколко пъти в статията на Булгаков "татарщина". Особено в страна, която се обявява, мисли себе и в крайна сметка си е православна. В името на коректността трябва да кажем, че прот. Булгаков не абсолютизира, така че това ми вмятане, ако се чете като критика, то тя е несполучлива.
                        2. Колкото до Белински - името му се свързваше с началото на формирането на въпросната интелигенция. Достоевски казва за него, а и за времето, в което малко или много е бил под негово влияние, че той буквално кръщавал в своята вяра. Колкото до това дали руския народ е атеистичен, това е един от вечните въпроси. И то не се отнася само до русите, а за всички народи.

                        Наблюденията за европейското дърво са с не малки основания, които не бива да биват отхвърлени автоматично. Само че с разсъжденията и Реформацията не съм много съгласен. Ако не се лъжа, беше отбелязано само положителното влияние върху живота на западняка. Ами религиозните войни? Те как да се тълкуват? На няколко пъти се спомена "обновление". Лесно се правят аналогии с Григорий Петров, неговото дело в Русия и т.н. Най-вероятно ( поне с такова впечатление останах ) Булгаков не приема напълно становището на Достоевски, че социализмът е свързан и израства именно от католицизма. Очевидна е тази връзка и на Реформацията.

                        Извинявам се за поредното бутане на темата.

                        Comment


                          #57
                          За дървото: обществената подредба на православието трудно допуска външен полъх. В темата "Политика в историята" (в края й) горе-долу обяснявам какво имам предвид. В такива общества самодържеца е необходим на народа, той е "бащицата", разпределителят на блага. И православието е средство. Оттук лесно може да се обясни използването на източноправославни прийоми в изкуството и особено на руското. Въобще заради тая непрекъсната православна нишка, която има проявления във всяка сфера, е претенцията за "новия Рим". Християнството е запазено в най-чист вид, неверниците с филиоквето са другаде, но дали наистина създава пълноценно общество?

                          А нашият човек (Ф. М.) намира един друг път, той намира ценността на запазеното православие. Като технически средства определено у Достовески има много западни влияния, но също така изразява и тая православна среда. Може би наистина средата не е религиозна в желания от него смисъл и точно тук се намира неговия изход: приемането и следването на християнските ценности от индивида трябва да бъде направено с убеденост, с вътрешна мотивация за допринасяне. Тогава съвсем естествено обществото ще се гради на хармония. Т.е. механизмът, подтикът, е различен от "юридическия дух" на Запада. В крайна сметка Достоевски изхожда от личността, от отделната личност и чак тогава се върви към по-голямата група.

                          Обаче кое катализира тия му мисли? Може би съзерцанието в Петропавловската крепост или пък строгата йерархичност на авторитарна Русия? Ето една интересна статия (пак от оня сайт). Което и да е, в основата му е личния опит. И така, тия мечти за личностно израстване вероятно зависят от конкретната житейска съдба.

                          Comment

                          Working...
                          X