Kакто обещах преди месец, публикувам информация за романа
Авторът е известен писател, има публикувани няколко фантастични и военни романи.
Негов сайт е и http://commandos.hit.bg
Премиерата ще бъде на 4 май (сряда) от 18 часа в Информационния център на МО на улица "Раковски".
Очакват се доста хора.
Накратко за книгата - описва, с голямо художественно майсторство, един епизод от битките при Драва, след голямата "епопея".
Ето документа от който тръгна всичко:
Няколко откъса от книгата
Авторът е известен писател, има публикувани няколко фантастични и военни романи.
Негов сайт е и http://commandos.hit.bg
Премиерата ще бъде на 4 май (сряда) от 18 часа в Информационния център на МО на улица "Раковски".
Очакват се доста хора.
Накратко за книгата - описва, с голямо художественно майсторство, един епизод от битките при Драва, след голямата "епопея".
Ето документа от който тръгна всичко:
ДОКУМЕНТ №315
От “Отечествената война на България – 1944-45 г – документи и материали” – том 3, Военно издателство, 1980 г.
ОПИСАНИЕ ОТ ЩАБА НА 3-ТА ПЕХОТНА ДИВИЗИЯ НА БОЕВЕТЕ НА 24-ТИ ПП ЗА ОВЛАДЯВАНЕ НА ДОЛНИ МИХОЛЯЦ НА 14 И 15 АПРИЛ 1945 Г.
....На 14 април 1945 г. сутринта, когато всички изгледи за бързо настъпление към Д. Михоляц бяха налице, заповядва се да се прехвърлянето на 1-ва рота от 29-ти пех. Полк през р. Драва южно от Д. Михоляц. Ротата сполучливо преминава реката и започва бой. Обаче мястото, където се е стоварила ротата, е много залесено, брегът е по-висок от северния и още в първия момент ротата е откъсната от брега.
Към 16.00 часа, когато положението на ротата става критическо, се заповядва на 24-ти пех. Полк да настъпи на запад. Обаче югославските части остават на място и 24-ти пп трябва да охранява на юг преправата, да поддържа връзка с югославските части и с останалите си сили да настъпи на запад.... Атаката започна, но още в първия момент 24 пп се натъкна на овразите пред и зад кота 102, които се оказаха заети силно. Така въпреки всички усилия не можа да се напредне. Мръкна се и полкът остана на достигната линия.
През това време ротата на 29-ти полк води героична борба на 8-9 км западно. Самият 29 ти пп прави усилия да прехвърли подкрепления на южния бряг, но не успява, защото противникът държи здраво брега.
И таяка благодарение на обстоятелството, че югославските части не настъпиха в западна посока, за да съдействат на 24-ти пп, последният не можа сам да се справи с тежката си задача, защото едно че разполагаше с малко сили и друго, защото той трябваше да държи сметка и за осигуряване на преправата. Изкупителна жертва на всичко това бе ротата на 29-ти пех- полк, която към 18.30 часа бе ликвидирана....
В 04.00 часа на 15 април 24-ти пп настъпи към Д. Михоляц. Когато достигна селото, оказа се слаба противникова съпротива, която бързо бе ликвидирана. Към 07.15 часа полкът окончателно зае Д. Михоляц и продължи в западна посока.
ЦВА, ф.721, оп.6, а.е. 171, л.9-10. Оригинал, машнопис
От “Отечествената война на България – 1944-45 г – документи и материали” – том 3, Военно издателство, 1980 г.
ОПИСАНИЕ ОТ ЩАБА НА 3-ТА ПЕХОТНА ДИВИЗИЯ НА БОЕВЕТЕ НА 24-ТИ ПП ЗА ОВЛАДЯВАНЕ НА ДОЛНИ МИХОЛЯЦ НА 14 И 15 АПРИЛ 1945 Г.
....На 14 април 1945 г. сутринта, когато всички изгледи за бързо настъпление към Д. Михоляц бяха налице, заповядва се да се прехвърлянето на 1-ва рота от 29-ти пех. Полк през р. Драва южно от Д. Михоляц. Ротата сполучливо преминава реката и започва бой. Обаче мястото, където се е стоварила ротата, е много залесено, брегът е по-висок от северния и още в първия момент ротата е откъсната от брега.
Към 16.00 часа, когато положението на ротата става критическо, се заповядва на 24-ти пех. Полк да настъпи на запад. Обаче югославските части остават на място и 24-ти пп трябва да охранява на юг преправата, да поддържа връзка с югославските части и с останалите си сили да настъпи на запад.... Атаката започна, но още в първия момент 24 пп се натъкна на овразите пред и зад кота 102, които се оказаха заети силно. Така въпреки всички усилия не можа да се напредне. Мръкна се и полкът остана на достигната линия.
През това време ротата на 29-ти полк води героична борба на 8-9 км западно. Самият 29 ти пп прави усилия да прехвърли подкрепления на южния бряг, но не успява, защото противникът държи здраво брега.
И таяка благодарение на обстоятелството, че югославските части не настъпиха в западна посока, за да съдействат на 24-ти пп, последният не можа сам да се справи с тежката си задача, защото едно че разполагаше с малко сили и друго, защото той трябваше да държи сметка и за осигуряване на преправата. Изкупителна жертва на всичко това бе ротата на 29-ти пех- полк, която към 18.30 часа бе ликвидирана....
В 04.00 часа на 15 април 24-ти пп настъпи към Д. Михоляц. Когато достигна селото, оказа се слаба противникова съпротива, която бързо бе ликвидирана. Към 07.15 часа полкът окончателно зае Д. Михоляц и продължи в западна посока.
ЦВА, ф.721, оп.6, а.е. 171, л.9-10. Оригинал, машнопис
Гръм... Гръм... Гръм... Кал, студ, въшки, мръсотия, глад, гръм и нещо голямо над тях – дълг. Към кого? Нали ги няма царя/кой?/, бога/кой?/, отечеството/кое?/? Къде си, Лазаров, агнешка карантия такава, къде се завря точно сега? Защо препуска оня конник край Мадара?.. Някъде горят мършав старец в сива роба. Усещаш ли как мирише изгорялата човешка плът?.. Защо не изплаче, защо не се откаже от ереста?.. Един цар, сам, невярващ в своята победа, от зори е тръгнал на бой... Защо този разтърсващ Стоян иска бяла риза, а не прошка? Нали отива на бесилото, а след него – прах и пепел... Защо един издържаше на десет и с “камънье и дървье” ги връщаше обратно?.. Заради кой бог?.. Заради кой цар?.. Заради бъдещето, Лазаров. Не моето. Не твоето. На тия край нас. На тия след нас.
Не крия, че то за мен е мъгляво. Аз съм песимист за себе си. Тежко на победените. А аз съм от тях. Но вярвам в звездата на България.
България... Рисуват я като младо момиче или зряла, тежка жена. А аз я виждам друга – бял, породист жребец, който се носи във вихрен кариер през вековете. Тича, тича – през времето и през села, ниви, градини, хълмове. Понякога се стрелва през тъмни гори и тогава зли ръце се протягат да го хванат и обяздят. Друг път спира изнемощял и добри хора му подават коричка хляб... Ето шанс, братко мой. Да му дадем сила. Да, ние сме като стиска попътна трева, като глътка вода... Трудна е тая на жребеца, Лазаров. Трудна.
Не крия, че то за мен е мъгляво. Аз съм песимист за себе си. Тежко на победените. А аз съм от тях. Но вярвам в звездата на България.
България... Рисуват я като младо момиче или зряла, тежка жена. А аз я виждам друга – бял, породист жребец, който се носи във вихрен кариер през вековете. Тича, тича – през времето и през села, ниви, градини, хълмове. Понякога се стрелва през тъмни гори и тогава зли ръце се протягат да го хванат и обяздят. Друг път спира изнемощял и добри хора му подават коричка хляб... Ето шанс, братко мой. Да му дадем сила. Да, ние сме като стиска попътна трева, като глътка вода... Трудна е тая на жребеца, Лазаров. Трудна.
Надигнах се и видях пред себе си крехката защитна паяжина на петдесетината цеви. Лицето ми побеля, когато преместих погледа си още по-напред, откъдето ехтяха откъслечните изстрели и нестройните автоматни редове. Паяжината беше обречена – с трясък безподобен, с неистово ръмжене, обвит в синкаво-черен облак от дим към нас пълзеше танк. Един. Остарял. Но танк.
И тогава усетих напрежението на залегналата пред мен верига. И най-дебелата паяжина не може да задържи бръмбар. Просто тя е правена за мухи, както и моята отбрана за пехотинци. Кой би могъл да предположи, че тук може да се появи танк? Откъде?... Хайде, подпоручик, действай, мисли, направи нещо! Охкане, тюхкане, чудене... Дори и стихотворение да напишеш, няма да ти помогне. Нужна е противотанкова пушка или противотанково оръдие. Нещо, което нямаш. Тогава? Тогава, братко, така както правехме в Драва-Соболч – с граната.
Да. Един трябва да изпълзи напред с граната. Танкът е на около седемстотин метра, върви бавно, почвата е размекната, върти на празен ход, киха, мята кал и тиня, но сантиметър по сантиметър се плъзга към нас. Един, един... Но кой?
Скочих напред, търколих се надолу, изпълзях край някаква трънка и тупнах в траншеята на моя трети автоматен взвод. Изправих се бавно. В гнездото точно прд мен стоеше Кольо Ганчев Трайков, а отзад на колана му висеше това, което търсех – противотанкова граната.
Посегнах към рамото му. Твой бил късметът, Кольо!... Ръката ми замръзна във въздуха. Четири деца чакат тоя слаб, приличен на туберколозен, обут винаги в ботуши с два номера по-големи от краката му. Суеверие... Е, какво пък, наистина го запазиха тия лопала, щото усещам, че гледам към съседа му вдясно – Митре Стойнов от Горноджумайско. А срещу мен – едни големи, хубави очи с лумнали пламъци от въпроси към мен... Обърнах се наляво – там беше Иван Донев Мартинов от Белоградчишко. Гръб. Свит, приведен, със стърчащи лопатки гръб. Красноречив в своето мълчание – наострен, потръпващ.
Ръката ми падна като отсечена, а в мен като гигантска вълна нахлу спокойствието. Топъл въздух, съсък от гълъбови крила, далечни хлопатари и кръшен девичи смях, висящ във въздуха... “Време ти е, Тихомиров. Дойде и твоя ред...”
Сега, сега трябва, тъкмо сега. Както баща ти при Булаир, чичо ти при Демир Хисар, вуйчо ти при Одрин, дядо ти край Сливница, големият му брат край Шейново... Както оня идеалист от “Радецки”, оня железен характер пред Хвърковатата си чета, оня... оня... оня... Тоест, отпред. Отпред, Тихомиров.
Миналото – жарава, настоящето – огън, бъдещето – куп сурови дърва. Какво те задържа на тоя свят, Тихомиров? Любима, майка? Фабрики, чифлици?... Ха-ха!
Като през сън откачих противотанковата граната от колана на Трайков и се хвърлих към бруствера. Първият път се хлъзнах, беше мокро, пък и момчетата се престарали, окопът е дълбок доста повече от метър. Засилих се – този път се задържах горе. Мъдруването и мъките по катеренето всъщност бяха продължили не повече от минута. Танкът бе минал около петдесетина метра и като че ли му ставаше все по-трудно. Пехотата зад него също не бързаше, войниците подскачаха пред очите ми на зиг-заг и току припукваха с автоматите си.
И тогава усетих напрежението на залегналата пред мен верига. И най-дебелата паяжина не може да задържи бръмбар. Просто тя е правена за мухи, както и моята отбрана за пехотинци. Кой би могъл да предположи, че тук може да се появи танк? Откъде?... Хайде, подпоручик, действай, мисли, направи нещо! Охкане, тюхкане, чудене... Дори и стихотворение да напишеш, няма да ти помогне. Нужна е противотанкова пушка или противотанково оръдие. Нещо, което нямаш. Тогава? Тогава, братко, така както правехме в Драва-Соболч – с граната.
Да. Един трябва да изпълзи напред с граната. Танкът е на около седемстотин метра, върви бавно, почвата е размекната, върти на празен ход, киха, мята кал и тиня, но сантиметър по сантиметър се плъзга към нас. Един, един... Но кой?
Скочих напред, търколих се надолу, изпълзях край някаква трънка и тупнах в траншеята на моя трети автоматен взвод. Изправих се бавно. В гнездото точно прд мен стоеше Кольо Ганчев Трайков, а отзад на колана му висеше това, което търсех – противотанкова граната.
Посегнах към рамото му. Твой бил късметът, Кольо!... Ръката ми замръзна във въздуха. Четири деца чакат тоя слаб, приличен на туберколозен, обут винаги в ботуши с два номера по-големи от краката му. Суеверие... Е, какво пък, наистина го запазиха тия лопала, щото усещам, че гледам към съседа му вдясно – Митре Стойнов от Горноджумайско. А срещу мен – едни големи, хубави очи с лумнали пламъци от въпроси към мен... Обърнах се наляво – там беше Иван Донев Мартинов от Белоградчишко. Гръб. Свит, приведен, със стърчащи лопатки гръб. Красноречив в своето мълчание – наострен, потръпващ.
Ръката ми падна като отсечена, а в мен като гигантска вълна нахлу спокойствието. Топъл въздух, съсък от гълъбови крила, далечни хлопатари и кръшен девичи смях, висящ във въздуха... “Време ти е, Тихомиров. Дойде и твоя ред...”
Сега, сега трябва, тъкмо сега. Както баща ти при Булаир, чичо ти при Демир Хисар, вуйчо ти при Одрин, дядо ти край Сливница, големият му брат край Шейново... Както оня идеалист от “Радецки”, оня железен характер пред Хвърковатата си чета, оня... оня... оня... Тоест, отпред. Отпред, Тихомиров.
Миналото – жарава, настоящето – огън, бъдещето – куп сурови дърва. Какво те задържа на тоя свят, Тихомиров? Любима, майка? Фабрики, чифлици?... Ха-ха!
Като през сън откачих противотанковата граната от колана на Трайков и се хвърлих към бруствера. Първият път се хлъзнах, беше мокро, пък и момчетата се престарали, окопът е дълбок доста повече от метър. Засилих се – този път се задържах горе. Мъдруването и мъките по катеренето всъщност бяха продължили не повече от минута. Танкът бе минал около петдесетина метра и като че ли му ставаше все по-трудно. Пехотата зад него също не бързаше, войниците подскачаха пред очите ми на зиг-заг и току припукваха с автоматите си.
Патроните бяха свършили.
Тогава?
Първо се чу гайдата. После на бруствера се изправи Гайдаря. Брадясал, окъсан, той свиреше ръченица. Предизвикателна, игрива, дръзка, закачлива, безумна, българска. Последна!
Около него яростно, хищно зашариха автоматни откоси.
Гайдата изстена.
Войникът се свлече в траншеята.
Разстоянието, което ги отделяше от окопите, се стопи.
Двайсетината се счепкаха в ръкопашна схватка със стотиците.
Отдавна, отдавна, още от раждането си знаех какво ще направя по-нататък.
Тогава?
Първо се чу гайдата. После на бруствера се изправи Гайдаря. Брадясал, окъсан, той свиреше ръченица. Предизвикателна, игрива, дръзка, закачлива, безумна, българска. Последна!
Около него яростно, хищно зашариха автоматни откоси.
Гайдата изстена.
Войникът се свлече в траншеята.
Разстоянието, което ги отделяше от окопите, се стопи.
Двайсетината се счепкаха в ръкопашна схватка със стотиците.
Отдавна, отдавна, още от раждането си знаех какво ще направя по-нататък.
Comment