Тук ще пускам творби на този забележителен човек. Една част ще превеждам, друга ще пускам в оригинал. Въпрос на време. А и на умения, аз никога не съм бил професионален преводач, така че моля отсега да ме извинят, ако превода някъде не е както трябва. 
И така, малко хумор от времената на комунизЪма:
Какво е хумора?
"Под натиск отвън хуморът се ражда отвътре.
Случаен минувач"
Аз не за себе си. В защита на жанра. Сам станах угрижен и замисен. Сам започнах да търся друг смисъл в думите. Загубих живеца и от там - хумора. И чак когато загубих всичко това, тръгнах с износен сако, като дрипав философ, мога да ви кажа: няма нищо по-хубаво от живота. А смеха и хумора - това е главното в живота. Това е състояние. Това не е шега. Това са искри в очите. Това е влюбеност в събеседника и готовност да се смееш до сълзи.
Смехът в наше време у нас предизвика завист. "Какво каза той? Какво каза той?". Хората са готови да ходят пеш, да пълзят: "Какво каза той?". Можете да се оплаквате цяла седмица, но никой няма да попита "Какво ви казаха?". Оплакващия се в тия времена у нас и при тия качества на сложните битови прибори, увеличенията на цените и потока от новини не предизвиква интерес.
Поначало оплакващия се заема по-високо положение, отколкото смеещия се. Това обикновено е министър, директор, главен инженер. Всъщност, никой досега не е виждал и смеещ се милиционер.
Смехът и хуморът - това е живота на обикновените хора. Колкото е по-нисък поста, толкова по-висок е смехът и околните питат със завист: "Какво каза той? какво каза той?".
Господи, какво щастие е да казваш това, което мислиш и да се смееш от това. А от върховете все питат: "Какво каза той?".
- А, нищо. Ние така и не разбрахме.
- А тогава защо се смеете толкова?
- Ами от глупост и душевна простотия.
- А къде е той? Нищо няма да му направим. Но непременно ни кажете къде е. Къде е той - това е най-важното.
- Ами - ето го.
- Къде?
- Ето го, ето тука. Току-що беше тука и нещо каза. Ама толкова ли е важно кой го каза, важното е какво каза.
- Нее, другари. За нас е важно именно кой го каза и какво се готви още да каже. Творческите му планове тоест. Това е особенно важно. Ако някой го срещне, нека веднага позвъни в районното отделение по културата - денонощно, ние също обичаме да се посмеем.
И ето, пак се чува смях.
- Ама вие защо така се смеете?
А всъщност, как се съчиняват анекдотите? Не може всички да ги съчиняват, трябва да има автор. Приятели, ако някой го срещне, позвънете моля ...
А защо оплакването не предизвиква такива безпокойства. Защо най-великите трагедии на великите писатели не предизвикват чак такъв интерес? Защо "Дванадесетте стола" не се преиздаваше, не се преиздаваше и накрая така и не се преиздаде. И "Майстора и Маргарита". И Зощенко. И няма нужда от византийски спорове. "Дванадесетте стола" с нищо не е по-слаба книга за нормалния човек отколкото да речем "Ана Каренина", а "Майстора и Маргарита" - от "Война и мир".
Хумора, също като живота, е мимолетен и уникален. Така може да се каже само един път. Само един път може истината да се смали до размерите на формула, а след това формулата - до остроумие.
Хумора - това не са шегички. Даже не са просто думи. Това не е подхлъзналата се бабичка. Хуморът - това даже не е и Чаплин. Хуморът - това е особено състояние на талантливия човек и талантливото време, когато си весел и остроумен едновременно. И ти с хумор гледаш на законите, по които се водят хората. Хуморът - това е дарба само за низините.
Пълзейки нагоре, нашия съученик излиза от хумора, както от стари панталони. Че как да се смее, та той още няма специалност, а първата заповед "да се трудоустрои по професията" го поставя на границата на самоубийството. А ако се е изкачил ощюе по-нагоре, е още по-предпазлив: "Само им се усмихни и веднага ще ти поискат нещо. Усмихнеш се - дай квартира, засмееш се - уреди дъщерята.". И губейки чувството за хумор, приятелите, любимите жени, човек се придвижва нагоре по службата. По често при секретарката, по рядко при жената, и големи подозрения че тези отдолу се смеят именно на него и макар и никой да не казва името му или да го сочи с пръст, в него се развива вълча интуиция и същия мрачен, полуприкрит поглед. Това е хумора. А това е неговото отсъствие. А на нас това ни помага да оцелеем. Сближава ни с останалите. На анекдота се гледа като на угощение.
И не бива да се унижават авторите. За една фраза на Илф и Петров "Собаки карабкались с ловкостью боцманов" давам цяла страница от гръцка трагедия с всичките й тръпки в началото, вайканията накрая и морето от сълзи, в което са потънали четири старици, не струва даже и един-единствен взрив от смях в отговор на един изстрел истина.
А къде е рибата? Къде е рибата питам?
Аз от много години се опитвам да разбера, защо във всички крайморски градове по света най-красивото, най-обилното са рибните пазари, където се преливат хиляди риби, пълзят омари, лангусти, плават в аквариуми стотици скумрии. Хиляди, хиляди най-различни риби, живи или обработени.
И защо у нас в приморските градове риба няма. Защо няма риба в Одеса? Ето например на тази улица край морето, до което е разположен този нещастен град. Защо няма риба в морския град? Къде се дява тя? При наличие на специално министерство и най-големия в света риболовен фот. Къде са попчетата, скумриите, сардините, калкана - къде е рибата?
Защо човека с пет попчета на корда е така упорито преследван от милицята? Защо още през миналата, че и по-миналата година тук свободно се продаваха рибоци с изумителен вкус, домашно осолена? Защо рибарите ги ловят и преследват? Аз разбирам - главната задача е да няма. Но под какъв научен девиз, ето това ме интересува, Действително - главната цел явно е хората да не ядат, но ми се иска да узная - а под какъв предлог? Забранено е да се лови всичките месеци от годината? Рибарят трябва задължително да изяде всичко, което улови и не бива да сподели нищо?
По утрините към морето отиват някакви колхози. Те какво, въобще нищо ли не ловят? Защо ни е огромния флот? Кораби, Траулери, речни, морски, езерни? Къде отива улова? В правителството? В Кремъл? Там толкова не могат да изядат. В Москва черноморска риба просто няма. Къде я дявате? Канторите я изяждат ли? Риболовните направления? Там като че ли милицията дежури денонощно. Обаче така или иначе, не можеш да купиш от риболовците и най-малката рибка.
Последен път питам - къде отива свежата черноморска риба? Защо сме длъжни да дояждаме това замразено нещастие от Далечния Изток, което отгоре на всичкото някой вече е ял? И няма нужда да ми се доказва с цифри, как се е увеличило потреблението на риба. По фигурата на докладчика и така си личи.
Какво могат те да ми докажат? Че я има? Когато аз вече толкова години не мога да я видя. Какви са тия специалисти, дето водят вековна борба - срещу храната? Защо те така струвно ни взимат рибата от ръцете и къде носят конфискуваното? В полза на държавата? Но къде? Каква е тая държава, дето взима късчето храна от устата на гражданите си - в своя полза? Всички знаят какво е това "в полза на държавата" - това означава или че изчезва зад първия ъгъл или в близкото отделение.
Ако можеха да обяснят защо риба няма - щяха да го направят. Ако можеха - щяха да дадат. Но не са обучени! Да отглеждат и ловят - не са обучени! Да отнемат, задържат, разгонват и привличат към отговорност - обучени са, дума да няма! Може би не бива да се лови риба? А защо? Обясни, ако можеш. И ако се съгласим - дай накрая да изядем така или иначе хванатата риба, тогава защо изведнъж я взимат и носят неизвестно къде?
Спомням си видените в кината огромни, преливащи от риба чужди пазари, милиони най-ралзични риби.
И два въпроса: защо там я има и защо тук я няма?
Това го пускам както си е в оригинал
Крысюк
Он (по телефону). Девушка, девушка, в чем дело? У меня уже несколько дней молчит телефон, девушка?
Она. Как? Разве вам ничего не говорили?
Он. Нет.
Она. А вы открытку получали?
Он. Нет.
Она. Как? Вы же должны были получить.
Он. Да. А я не получил.
Она. Вы должны были получить. (Кладет трубку.)
Он (набирает). Девушка!..
Она. Пятнадцатая.
Он. Уважаемая пятнадцатая. У меня уже три дня молчит телефон.
Она. А вам ничего не говорили?..
Он. Нет, нет, ничего. И открытки не было. А что случилось?
Она. Должна была быть. А из управления вам звонили?
Он. Нет.
Она. Странно.
Он. Что случилось?
Она. Вам изменили номер.
Он. Девушка, миленькая, пятнадцатая, не бросайте. За что? Почему?
Она. Там узнаете.
Он. Может быть, вы знаете, почему нет писем, телеграмм. Уже очень долго.
Она. Как, вы еще не знаете? (Щелкнула. Отключилась.)
Он. Нет, нет. Что случилось? Пожалуйста!
Она (щелкнула, включилась). Уже месяц, как вам поменяли адрес.
Он. Ой! Ай! За что? Куда бежать? Всему дому поменяли?
Она (щелкнула). Нет. Только вам.
Он (растерянно). Что же делать? Я же так жду. А тут приходят письма, повестки на фамилию Крысюк. Куда их пересылать?
Она. Постойте, вам что, действительно ничего не говорили?
Он. Нет.
Она. Это вам.
Он. Как?.. Я же...
Она. У вас изменилась фамилия в связи с вводом новой станции. Разве вы не получали открытку?
Он. Нет... Что же теперь делать? Меня же никто не знает...
Она (щелкнула). Вас предупредили. Вот у меня список. Против вас стоит птичка: <Предупрежден>.
Он. Нет, нет. Я ничего не получал.
Она. Значит, получите. (Щелкнула, положила трубку.)
Он (набирает). Девушка...
Она. Восьмая.
Он. Мне пятнадцатую, пожалуйста.
Она. Минутку.
Он. Простите, милая пятнадцатая, как меня теперь зовут?
Она. Это Крысюк?
Он. Д-да...
Она. Сейчас, сейчас... Семен Эммануилович.
Он. Так я уже не...
Она. Нет-нет. Это все осталось. Год рождения - 1926.
Он. Мне же сорок два...
Она. Это по-старому. Вам теперь пятьдесят шесть, еврей!
Он. Опять?!
Она. Да. Родители - кулаки-землевладельцы.
Он. Откуда? Что? Какие землевладельцы? Мы из служащих...
Она. Нет, нет. Это изменено. Вам должны были послать открытку, но я вам могу зачитать, если хотите.
Он. Да. Да. Обязательно.
Она. Крысюк Семен Эммануилович, пятьдесят шесть лет, из раскулаченных, продавец.
Он. Кто?
Она. Продавец овощного отдела.
Он. Позвольте. Я врач. С высшим. Первый медицинский в пятьдесят втором году.
Она. Нет, нет. Это отменено. Вы продавец.
Он. Где, в каком магазине?
Она. Вы сейчас без работы. Вы под следствием и дали подписку.
Он. За что?
Она. Недовес, обвес. Этого в карточке нет, то ли вы скрывались. Я не поняла. Вам пришлют. Там что-то мелкое. Ну, у вас родственники там...
Он. Нет у меня там.
Она. Теперь есть.
Он. Где?
Она. В Турции.
Он. Турки?
Она. Нет... Сейчас палестинцы. Тут написано, что вы подавали какие-то документы. Что-то просили.
Он. Что просил?
Она. Тут не ясно. Вам отказано. И от соседей заявление. Просят вас изолировать.
Он. Мы же незнакомы. Я их никогда не видел.
Она. Просьба рассматривается. Скажите спасибо, что у меня время есть. Я не обязана отвечать, я завтра ухожу в декрет, так уж сегодня настроение хорошее!
Он. Спасибо вам, пятнадцатая, пусть ваш ребенок будет здоров.
Она. Так что вы сейчас из дому не выходите. Соседи могут избить вас.
Он. Ладно. Спасибо. А тут письма, повестки на имя Крысюка, что делать?
Она. Ну как? Отвечайте. Это вам все!
Он. Простите, у меня дети есть?
Она. Сейчас... Маша, посмотри у Крысюка дети... (Щелкнула.) Минуточку! (Щелкнула.) Двое. Сын восемнадцать и дочь двадцать семь.
Он. Где они?
Она. Он спрашивает, где они. (Щелчок.) Уехали в прошлом году.
Он. Они мне пишут?
Она. Минуточку. (Щелчок.) Им от вашего имени сообщили, что вы скончались.
Он. А всем, кто меня вспомнит под старой фамилией?..
Она. Лучше не стоит общаться. У вас и так хватает... Вам еще - курс лечения...
Он. От чего?
Она. Здесь сказано - туберкулез.
Он. Но я здоров.
Она. Сказано - кашель.
Он. Возможно.
Она. Вам тут что-то положено.
Он. Что?!
Она. Штраф какой-то.
Он. Спасибо.
Она. Да! Вы должны явиться.
Он. Ну и черт с ним.
Она. Нет. За деньгами. Перевод был. Но вас не нашли.
Он. Как - не нашли? Вот же находят все время.
Она. Вас не нашли и отправили обратно.
Он. Откуда перевод?
Она. Не сказано.
Он. Скажите, девушка, а внешность мне не изменили?
Она. Вот вы даете. А как же можно внешность изменить? На глупости у меня нет времени. (Щелчок.)
Он. Так что же мне делать?
Голос из трубки. Ждите, ждите, ждите...
(source encoding : WINDOWS-1251)
И така, малко хумор от времената на комунизЪма:
Какво е хумора?
"Под натиск отвън хуморът се ражда отвътре.
Случаен минувач"
Аз не за себе си. В защита на жанра. Сам станах угрижен и замисен. Сам започнах да търся друг смисъл в думите. Загубих живеца и от там - хумора. И чак когато загубих всичко това, тръгнах с износен сако, като дрипав философ, мога да ви кажа: няма нищо по-хубаво от живота. А смеха и хумора - това е главното в живота. Това е състояние. Това не е шега. Това са искри в очите. Това е влюбеност в събеседника и готовност да се смееш до сълзи.
Смехът в наше време у нас предизвика завист. "Какво каза той? Какво каза той?". Хората са готови да ходят пеш, да пълзят: "Какво каза той?". Можете да се оплаквате цяла седмица, но никой няма да попита "Какво ви казаха?". Оплакващия се в тия времена у нас и при тия качества на сложните битови прибори, увеличенията на цените и потока от новини не предизвиква интерес.
Поначало оплакващия се заема по-високо положение, отколкото смеещия се. Това обикновено е министър, директор, главен инженер. Всъщност, никой досега не е виждал и смеещ се милиционер.
Смехът и хуморът - това е живота на обикновените хора. Колкото е по-нисък поста, толкова по-висок е смехът и околните питат със завист: "Какво каза той? какво каза той?".
Господи, какво щастие е да казваш това, което мислиш и да се смееш от това. А от върховете все питат: "Какво каза той?".
- А, нищо. Ние така и не разбрахме.
- А тогава защо се смеете толкова?
- Ами от глупост и душевна простотия.
- А къде е той? Нищо няма да му направим. Но непременно ни кажете къде е. Къде е той - това е най-важното.
- Ами - ето го.
- Къде?
- Ето го, ето тука. Току-що беше тука и нещо каза. Ама толкова ли е важно кой го каза, важното е какво каза.
- Нее, другари. За нас е важно именно кой го каза и какво се готви още да каже. Творческите му планове тоест. Това е особенно важно. Ако някой го срещне, нека веднага позвъни в районното отделение по културата - денонощно, ние също обичаме да се посмеем.
И ето, пак се чува смях.
- Ама вие защо така се смеете?
А всъщност, как се съчиняват анекдотите? Не може всички да ги съчиняват, трябва да има автор. Приятели, ако някой го срещне, позвънете моля ...
А защо оплакването не предизвиква такива безпокойства. Защо най-великите трагедии на великите писатели не предизвикват чак такъв интерес? Защо "Дванадесетте стола" не се преиздаваше, не се преиздаваше и накрая така и не се преиздаде. И "Майстора и Маргарита". И Зощенко. И няма нужда от византийски спорове. "Дванадесетте стола" с нищо не е по-слаба книга за нормалния човек отколкото да речем "Ана Каренина", а "Майстора и Маргарита" - от "Война и мир".
Хумора, също като живота, е мимолетен и уникален. Така може да се каже само един път. Само един път може истината да се смали до размерите на формула, а след това формулата - до остроумие.
Хумора - това не са шегички. Даже не са просто думи. Това не е подхлъзналата се бабичка. Хуморът - това даже не е и Чаплин. Хуморът - това е особено състояние на талантливия човек и талантливото време, когато си весел и остроумен едновременно. И ти с хумор гледаш на законите, по които се водят хората. Хуморът - това е дарба само за низините.
Пълзейки нагоре, нашия съученик излиза от хумора, както от стари панталони. Че как да се смее, та той още няма специалност, а първата заповед "да се трудоустрои по професията" го поставя на границата на самоубийството. А ако се е изкачил ощюе по-нагоре, е още по-предпазлив: "Само им се усмихни и веднага ще ти поискат нещо. Усмихнеш се - дай квартира, засмееш се - уреди дъщерята.". И губейки чувството за хумор, приятелите, любимите жени, човек се придвижва нагоре по службата. По често при секретарката, по рядко при жената, и големи подозрения че тези отдолу се смеят именно на него и макар и никой да не казва името му или да го сочи с пръст, в него се развива вълча интуиция и същия мрачен, полуприкрит поглед. Това е хумора. А това е неговото отсъствие. А на нас това ни помага да оцелеем. Сближава ни с останалите. На анекдота се гледа като на угощение.
И не бива да се унижават авторите. За една фраза на Илф и Петров "Собаки карабкались с ловкостью боцманов" давам цяла страница от гръцка трагедия с всичките й тръпки в началото, вайканията накрая и морето от сълзи, в което са потънали четири старици, не струва даже и един-единствен взрив от смях в отговор на един изстрел истина.
А къде е рибата? Къде е рибата питам?
Аз от много години се опитвам да разбера, защо във всички крайморски градове по света най-красивото, най-обилното са рибните пазари, където се преливат хиляди риби, пълзят омари, лангусти, плават в аквариуми стотици скумрии. Хиляди, хиляди най-различни риби, живи или обработени.
И защо у нас в приморските градове риба няма. Защо няма риба в Одеса? Ето например на тази улица край морето, до което е разположен този нещастен град. Защо няма риба в морския град? Къде се дява тя? При наличие на специално министерство и най-големия в света риболовен фот. Къде са попчетата, скумриите, сардините, калкана - къде е рибата?
Защо човека с пет попчета на корда е така упорито преследван от милицята? Защо още през миналата, че и по-миналата година тук свободно се продаваха рибоци с изумителен вкус, домашно осолена? Защо рибарите ги ловят и преследват? Аз разбирам - главната задача е да няма. Но под какъв научен девиз, ето това ме интересува, Действително - главната цел явно е хората да не ядат, но ми се иска да узная - а под какъв предлог? Забранено е да се лови всичките месеци от годината? Рибарят трябва задължително да изяде всичко, което улови и не бива да сподели нищо?
По утрините към морето отиват някакви колхози. Те какво, въобще нищо ли не ловят? Защо ни е огромния флот? Кораби, Траулери, речни, морски, езерни? Къде отива улова? В правителството? В Кремъл? Там толкова не могат да изядат. В Москва черноморска риба просто няма. Къде я дявате? Канторите я изяждат ли? Риболовните направления? Там като че ли милицията дежури денонощно. Обаче така или иначе, не можеш да купиш от риболовците и най-малката рибка.
Последен път питам - къде отива свежата черноморска риба? Защо сме длъжни да дояждаме това замразено нещастие от Далечния Изток, което отгоре на всичкото някой вече е ял? И няма нужда да ми се доказва с цифри, как се е увеличило потреблението на риба. По фигурата на докладчика и така си личи.
Какво могат те да ми докажат? Че я има? Когато аз вече толкова години не мога да я видя. Какви са тия специалисти, дето водят вековна борба - срещу храната? Защо те така струвно ни взимат рибата от ръцете и къде носят конфискуваното? В полза на държавата? Но къде? Каква е тая държава, дето взима късчето храна от устата на гражданите си - в своя полза? Всички знаят какво е това "в полза на държавата" - това означава или че изчезва зад първия ъгъл или в близкото отделение.
Ако можеха да обяснят защо риба няма - щяха да го направят. Ако можеха - щяха да дадат. Но не са обучени! Да отглеждат и ловят - не са обучени! Да отнемат, задържат, разгонват и привличат към отговорност - обучени са, дума да няма! Може би не бива да се лови риба? А защо? Обясни, ако можеш. И ако се съгласим - дай накрая да изядем така или иначе хванатата риба, тогава защо изведнъж я взимат и носят неизвестно къде?
Спомням си видените в кината огромни, преливащи от риба чужди пазари, милиони най-ралзични риби.
И два въпроса: защо там я има и защо тук я няма?
Това го пускам както си е в оригинал
Крысюк
Он (по телефону). Девушка, девушка, в чем дело? У меня уже несколько дней молчит телефон, девушка?
Она. Как? Разве вам ничего не говорили?
Он. Нет.
Она. А вы открытку получали?
Он. Нет.
Она. Как? Вы же должны были получить.
Он. Да. А я не получил.
Она. Вы должны были получить. (Кладет трубку.)
Он (набирает). Девушка!..
Она. Пятнадцатая.
Он. Уважаемая пятнадцатая. У меня уже три дня молчит телефон.
Она. А вам ничего не говорили?..
Он. Нет, нет, ничего. И открытки не было. А что случилось?
Она. Должна была быть. А из управления вам звонили?
Он. Нет.
Она. Странно.
Он. Что случилось?
Она. Вам изменили номер.
Он. Девушка, миленькая, пятнадцатая, не бросайте. За что? Почему?
Она. Там узнаете.
Он. Может быть, вы знаете, почему нет писем, телеграмм. Уже очень долго.
Она. Как, вы еще не знаете? (Щелкнула. Отключилась.)
Он. Нет, нет. Что случилось? Пожалуйста!
Она (щелкнула, включилась). Уже месяц, как вам поменяли адрес.
Он. Ой! Ай! За что? Куда бежать? Всему дому поменяли?
Она (щелкнула). Нет. Только вам.
Он (растерянно). Что же делать? Я же так жду. А тут приходят письма, повестки на фамилию Крысюк. Куда их пересылать?
Она. Постойте, вам что, действительно ничего не говорили?
Он. Нет.
Она. Это вам.
Он. Как?.. Я же...
Она. У вас изменилась фамилия в связи с вводом новой станции. Разве вы не получали открытку?
Он. Нет... Что же теперь делать? Меня же никто не знает...
Она (щелкнула). Вас предупредили. Вот у меня список. Против вас стоит птичка: <Предупрежден>.
Он. Нет, нет. Я ничего не получал.
Она. Значит, получите. (Щелкнула, положила трубку.)
Он (набирает). Девушка...
Она. Восьмая.
Он. Мне пятнадцатую, пожалуйста.
Она. Минутку.
Он. Простите, милая пятнадцатая, как меня теперь зовут?
Она. Это Крысюк?
Он. Д-да...
Она. Сейчас, сейчас... Семен Эммануилович.
Он. Так я уже не...
Она. Нет-нет. Это все осталось. Год рождения - 1926.
Он. Мне же сорок два...
Она. Это по-старому. Вам теперь пятьдесят шесть, еврей!
Он. Опять?!
Она. Да. Родители - кулаки-землевладельцы.
Он. Откуда? Что? Какие землевладельцы? Мы из служащих...
Она. Нет, нет. Это изменено. Вам должны были послать открытку, но я вам могу зачитать, если хотите.
Он. Да. Да. Обязательно.
Она. Крысюк Семен Эммануилович, пятьдесят шесть лет, из раскулаченных, продавец.
Он. Кто?
Она. Продавец овощного отдела.
Он. Позвольте. Я врач. С высшим. Первый медицинский в пятьдесят втором году.
Она. Нет, нет. Это отменено. Вы продавец.
Он. Где, в каком магазине?
Она. Вы сейчас без работы. Вы под следствием и дали подписку.
Он. За что?
Она. Недовес, обвес. Этого в карточке нет, то ли вы скрывались. Я не поняла. Вам пришлют. Там что-то мелкое. Ну, у вас родственники там...
Он. Нет у меня там.
Она. Теперь есть.
Он. Где?
Она. В Турции.
Он. Турки?
Она. Нет... Сейчас палестинцы. Тут написано, что вы подавали какие-то документы. Что-то просили.
Он. Что просил?
Она. Тут не ясно. Вам отказано. И от соседей заявление. Просят вас изолировать.
Он. Мы же незнакомы. Я их никогда не видел.
Она. Просьба рассматривается. Скажите спасибо, что у меня время есть. Я не обязана отвечать, я завтра ухожу в декрет, так уж сегодня настроение хорошее!
Он. Спасибо вам, пятнадцатая, пусть ваш ребенок будет здоров.
Она. Так что вы сейчас из дому не выходите. Соседи могут избить вас.
Он. Ладно. Спасибо. А тут письма, повестки на имя Крысюка, что делать?
Она. Ну как? Отвечайте. Это вам все!
Он. Простите, у меня дети есть?
Она. Сейчас... Маша, посмотри у Крысюка дети... (Щелкнула.) Минуточку! (Щелкнула.) Двое. Сын восемнадцать и дочь двадцать семь.
Он. Где они?
Она. Он спрашивает, где они. (Щелчок.) Уехали в прошлом году.
Он. Они мне пишут?
Она. Минуточку. (Щелчок.) Им от вашего имени сообщили, что вы скончались.
Он. А всем, кто меня вспомнит под старой фамилией?..
Она. Лучше не стоит общаться. У вас и так хватает... Вам еще - курс лечения...
Он. От чего?
Она. Здесь сказано - туберкулез.
Он. Но я здоров.
Она. Сказано - кашель.
Он. Возможно.
Она. Вам тут что-то положено.
Он. Что?!
Она. Штраф какой-то.
Он. Спасибо.
Она. Да! Вы должны явиться.
Он. Ну и черт с ним.
Она. Нет. За деньгами. Перевод был. Но вас не нашли.
Он. Как - не нашли? Вот же находят все время.
Она. Вас не нашли и отправили обратно.
Он. Откуда перевод?
Она. Не сказано.
Он. Скажите, девушка, а внешность мне не изменили?
Она. Вот вы даете. А как же можно внешность изменить? На глупости у меня нет времени. (Щелчок.)
Он. Так что же мне делать?
Голос из трубки. Ждите, ждите, ждите...
(source encoding : WINDOWS-1251)
Comment