Константин Павлов

[Док Холидей]

Тъй като съм му голям почитател се сетих че мога да сложа разни негови неща тук и току виж някой станал като мен. Надявам се.

НАДПЯВАНЕ
(откъс)


Искам непосредствено преди
това
за последен път да проверя гласа си,
искам да си приповторя мимиките,
искам в ловкостта на пръстите си да се уверя.

Престаравам се от обич
и от уважение към вас.

Като оня гениален архитект,
който от симпатии към мъртвия
и от взискателност към себе .си,
бавел, бавел
предварително платеният
проект за гробница.
Мъртвецът обаче...
И така нататък.

Тема - котка.
Чувство - нежността:
(Аз ли не мога да бъда нежен!)

- Моята котка.
Бяла.
Синя от белота.
Синьо-бяла до върха на опашката.
Малък демон в бяла униформа.
Грация, изпълнена с престъпни намерения.
Мъркащо електричество.
А...

Стоп.

Нека темата остане същата.
Чувството да бъде - смелостта:
(Слушайте звук на тръба!)

- Моята котка презира смъртта,
с котешки стъпки върви към смъртта.
И смъртта като плъх се отдръпва,
като гълъб гугука,
като врабче цвърчи.
Само че, Б...

(...само че двата близнака,
на Лос Бравос копелдаците,
Лос Бравос,
назовавам още Късата ръка -
две ангелчета с къси панталонки,
два арахангела жестоки и чистосърдечни,
два миши отмъстителя -
обесиха моята котка.)

- Ох, бялата котка,
синята от белотата,
синьо-бялата до върха на опашката.

Стига де! - чудесен повод за балада:
(Аз ли не мога да правя балади.)

- Моята котка презира смъртта,
но сега като мъртва стои.
Но на мъртва се само преструва.
Ох, до самата й муцунка
кацат врабчета, подскачат плъхове.
Моята котка така си стои.
Много време така ще стои.
Но...

...но когато в нощ безлунна
(време за убийства и за угризения)
таткото излезе разкопчан
(повече навик, по-малко необходимост;
дървени налъми, нощница от лен)
на двора,
(алпинеум, олеандри, кипариси, езеро;
в алпинеума - картечница, автомати (6)
и предавател;
в езерото - двойка лебеди, бири (6) за
автоматите, гумен крокодил)
тя тогава . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Стоп.

Исках само да си проверя гласа,
исках да си преповторя мимиките,
исках в ловкостта на пръстите си да се уверя.
Добре съм.

Ето как от едно тематично разпяване
всички котки са вече безсмъртни,
равни по ранг на свещените Крави
и на Ибиса - също свещен.

- Защо възпяваш котките!
(въпрос на куче)

И:
- Защо? Защо!

Защото народът обича животните.
Затова!

И защото
една катеричка
търкаля борова шишарка
в гърлото ми.
Отдолу нагоре.
И отгоре надолу.
Затова!

Но понеже още не е моят ред,
да излезе, който му е ред
и да запее.

[Док Холидей]

ПЕТИМА СТАРЦИ

Днеска слънцето навършва сто години...

Старците са точно пет
и са точно по средата на площада.

В сухата им кожа се синеят
счупени хоботи на бълхи.

Старците си разкопчават ризите.
Стартови площадки са гърдите им -
тъмен облак от бълхи излита
и изчезва в улиците криви.
Кучетата с вой веригите прегризват,
втурват се към лятната къпалня,
презглава се мятат в най-дълбокото.
(Пет и половина метра!)

Четиримата старчоци се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

През площада бавно преминава
тридесет и две годищен мъж.
Уморено дрехите си къса,
с непохватни пръсти се опипва
и повтаря все едни и същи вопли:
"Ах, къде ми е тялото!
Ах, върнете ми тялото!"

Ах!
Красивото му тяло се извива.
Мускулите като ослепени лъвове
слачат
всеки сам за себе си.

Първият старец разказва:
"Спомням си, когато хванах жива
жълтата лисица
и когато
жива я одрах,
и тя, когато
заквича
и тръгна подир мене,
сигурно горката е квичала:
- Ах, къде ми е кожата!
Ах, втрнете ми кожата!

Кокошките на голо я кълвяха,
а кучетата виеха от ужас."

Четиримата връстници се засмиват.
Петият не трепва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сигурно е станало дванадесет,
защото
братът на милиционера крачи
върху разкривения перваз
на двуетажната им къща.

Той е дневен сомнамбул, горкият!

Иначе е крайно симпатичен -
нощно време свири на китара
и се носи, носи песента му,
от която помня само думите:
"Пепето е Кюрасо."

Крачи братът на милиционера
върху покрива на двуетажната им къща,
а отдолу крачи брат му,
брат му - милиционера,
дето го наричат още Вилхелм Тел.
(Карал брат си върху ябълка да стъпи.
Казвал, че от двеста крачки
щял да го уцели.)

Брат на брата отдолу говори:
"Братко, братко,
време ще се мине,
стоетажни сгради ще издигнем.
Пак ли ще се люшкаш по первазите
и с ненужния си тропот ще смущаваш
обедния сън на гражданите!"

И главата навежда под олука
(сто и два милиметрово дуло!),
и нагоре гледа през олука.
Вижда само слънцето
и брат си.
Примижава срещу светлината,
само с лявото око,
а в кръста
чувства гъдел, чувства сладка тръпка
именно
от тежестта на пистолета.

Вторият старец разказа:
«Спомням си, когато чичо му
беше четник в Македония,
чул, че свако му
насън
пее македонски песни.
За да се запази в тайна четата
взел, че го заклал. -
И него,
и жена му,
и децата му.
После се на турците предал от мъка
и приел мохамеданска вяра.

Четиримата отново се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Лицето му е още аскетично,
но тялото му вече се закръгля.

Копринени вериги на краката му
го карат да пристъпва грациозно.

Ялови светкавици
се стрелкат над главата му
и чертаят прости фигури
с грубо символичен смисъл.
С озарено лице
две-три стъпки направи
и прошепне:
«Върти се. . .»

Идва вторият миг,
пада той по очи
и пълзи,
и крещи:
«Не върти се!»

Засмее се -
«Върти се...»
Заплаче -
«Не върти се!»

Въртисеневъртисевъртисеневъртисе
върт. . .

Третият злорадо се обади:
«Спомням си, когато бог
бе изпаднал в творческа депресия
и когато ме попита
как
от умния човек
би могъл да сътвори трагичен шут,
спомням си,
че без да се замислям, казах:
-Дай му забранени плодове,
но не го гони от рая.»


Четиримата се смеят.
Петият защо мълчи?

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Ето ме и мене-
чист и спретнат,
млад и умен,
талантлив и честен,
гален от народната любов и
от държавното доверие,
пътят ми е ясен,
вярна е посоката,
никога не ще се отклоня...

Четвъртият старец започна:
Спомням си,
когато бяхме по далечни краища,
гонени от глад и липса на патриотизъм,
срещнах разни непознати животинки.
Имаше сред тях една безкрайно беличка.
Спомням си,
че Хермелин й беше името.
Трудно я улавяш -
много пъргава!

Само че
калчица срещне ли,
спира и не мърда по-нататъка -
ако искаш, казва, трепай ме,
но не цапам космите си аз.

Само че
веднъж все пак й пръснало
кална капка върху кожата.
Оттогава търси локвички.
Скача в тях
и се въргаля в тях.
Не че удоволствие изпитвала,
но не можела да.си прости за капката.

Правят опит четиримата да се засмеят.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Крача си по пътя
все така -
чист и спретнат,
талантлив и честен, -
а от края на площада полетя към мене
облак от стрели.
(Децата си играеха.)

Сред стрелите
имаше една особена.
Ах, една съвсем, съвсем особена -
пратена преди дванадесет столетия,
тя осъществи летежа си многовековен
сантиметър под сърцето ми.

Спомен стар събуди тя в гърдите ми
(отпреди дванадесет столетия),
спомен стар,
но цялостно запазил
свежестта на болката тогавашна.

Носеше стрелата две бележчици.

Първата бе епитафия за старците.
Втората -
пророчество за мойто появяване.


Четиримата старчоци се изправят.
Петият е вече мъртъв.

Върху устните му е застинала
ненаказана отровна мъдрост.

Може би
след хиляди години
някой млад и вдъхновен антрополог
по извивката на устните
и дължината на езика
може би
ще разгадае смисъла.

Няма вече кой да се засмива.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Слънцето залезе.
Стана хладно.
Ето ги, бълхите се завръщат.
Всяка си знае стареца.

[Док Холидей]

ПРЕКРАСНОТО В ПОЕЗИЯТА
или
ЖЕРТВА НА ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ


Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
- Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада -
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

[Док Холидей]

ДОКУМЕНТАЛЕН РАЗКАЗ ЗА ВОЕВОДКАТА БЕЦА

к а к п о б е д и л а Ч е р А р а п и н
в е д и н о б о р с т в о
и в ч е с т н а 1 3 0 0 ,
и в с ъ п р о в о д н а х а р м о н и у м

Както си беше, тъй си е...

Черен беше Арапина.
Косата му късо къдрава,
лицето му катраносано.
Първом наръга Ферко.
Ферко не мръдна повече.
Ферко, ле, либе гиздаво,
Ферко, ле, знаменосецо.
Гледам дружината -
нема я.
Тогава...
Тогава, тогава, тогава...
Сниши се ниско Арапина,
Крачка напред направи...
аз срещу него - две.
Три крачки - Арапина.
Четири крачки - аз!
И се нахвърли връз мене.
Но без нож се нахвърли.
Ножът димеше в устата му -
захапал го беше...
Ясно ми стана на мене.
Всичко ми стана ясно -
Щом се без нож нахвърля
върху жена воеводка.
Както си беше, тъй си е...
Първом
с крак ме препъна.
Аз политнах назад.
Той политна след мене.
Субори ме.
Ножът си беше в устата му.
После
вдигна ми дрехата -
чааак! -
над главата чак!
Нищо не виждах.
Усещах само.
Усетих как си смъква гащите.
Лекичко дръпнах дрехата,
махнах я от главата си -
да гледам.
Леле какви крака! -
Криви!
Като два ятагана извити!
Като два ятагана -
без косми!
Щрак ятаганите!
Ох!
Поряза ме!
Просто - поряза ме!
Извиках!
Така не съм викала!
И той извика.
Разтресе се.
Обаче и аз се разтресох.
Той се веднъж разтресе,
аз - два пъти.
Той - три пъти,
аз - четири...
Той не отстъпва,
аз - двойно повече!
Тресеше се той, както си беше -
с нож между зъбите.
Зъбите му затракаха.
Върху желязото тракаха.
Щеше да преяде ножа!
Тогава!
Тогава! Тогава! Тогава!
Ето какво направих!
Защо го направих! -
не знам защо го направих! -
Дръпнах му ножа от зъбите
и го забих в слабините му!
Не извика Арапина!
Тоя път не извика!
Само зъбите стисна по-здраво.
И тръпнеше.
Тръпнеше, тръпнеше, тръпнеше!
Тръпките двойни станаха -
едните бяха любовни,
другите бяха предсмъртни.
Еднакво бяха сладостни!
Кръвта му бликна върху мен,
мъжката сила - вътре в мен.
Ох, каква сладост, господи!
Ох, каква благост!
И когато утихнаха тръпките -
и любовните,
и предсмъртните -
почна да се смалява Арапина.
Все по-малък и малък ставаше...
Внимателно се отместих,
по гръб го кротко положих...
И ми идеше да заплача.
Ето така да заплача:
Защо го убих Арапина!
Защо го заклах, милия!
Както си беше, тъй си е...

Говори Беца и пее -
с единия крак - на Витоша,
с другия крак - на Пирина...
И пак нема вид на разкрачена.
А до гръдта си моминска
притиска рожба галена
и двойно свидна - мъжкарче!
Косичката - късо къдрава,
лицето му - катраносано.
Арапче, мило, мамино!
От двете цици подцицва -
ред по ред, ред по ред, ред по ред...
На чуждоземен език хортува...
Главището на Арапчето -
половин цица Бецина...

Е хайде, верна дружина,
налейте вино румено
и върла люта ракия -
да пием, да се веселим...
Та да ни зайде паметта.

Било, каквото било.
Наздраве!

[Док Холидей]

ГРЪДНА ЖАБА


Непозната кръчма. Непознат квартал.
А си мислех, че познавам всички кръчми.
Срещу мене - непознат старик.
Мълчание.

Чак на осмата ракия проговори.
"Жабата задрема...
Десетина чашки са й нормата...
А, не, не - отново се обади...
Ракийката е слаба.
Не обичам алкохола,
пия го заради жабата.
Аз не съм алкохолик -
алкохоличката е тя.
Ха-ха...
А сега съвсем заспа.
Питам се какво сънува -
блато или щъркел...
Може би и двете.
Аз самият вече нямам сънища.
Как да имам, като девет петилетки,
нито аз преследвам блянове,
нито мен кошмари ме преследват.
Пукнаха.
Тя ми е единствената грижа.
Ало имам още воля за живот,
причината е тя.
Обичам я.
Наздраве!
А и тя... посвоему.
Ето я, отново се обади.
Знаеш ли... А да!
Момче, една ракийка?
Не отказвай, тя те черпи!
Или се гнусиш? Какво? -
жабешка почерпка.
Не отказвай. Някога, когато...
Все едно...
Ако имаш глупави другари,
можеш винаги да ги разсмиваш,
като им разказваш
как си бил почерпен
от една пияна жаба.
А? Ха-ха!
Знаеш ли, че тя те заобича...
А това се случва много рядко.
Все пак, самотна е...
Чувствам като кладенец душата си.
Пресъхнал кладенец.
А на дъното - тя тъжно се кокори.
Даже песничка подобна съчиних...
Искаш ли да я изпея?
Тихичко.
- Кладенец пресъхнал е душата ми.
Мъката ми като оцеляла жаба
в тъмното
на дъното
клечи.
Каже "квак"
при всяко пълнолуние.
И замълчи.
"Квак" -
не натъжава никого.
"Квак" -
не разсмива дори..."
Това е.
Даже, без да се усетя,
съм улучил римите:
"клечи" и "замълчи",
от което
песничката става много благозвучна.
А?
Искаш ли да я изпеем заедно?"

И запяхме гръмко тримата -
жабата, старика, аз...
- "Квак" -
не натъжава никого
"Квак" -
не разсмива дори..."

След това ни предезвикаха
петима яки типа,
преоблечени
съвсем като близнаци
в бежови съвсем-съвсем еднакви,
току-що ушити и изгладени,
съвсем цивилни дрехи.
Мислехме в началото, че са близнаци...
И наистина така излезе -
па макар, че не от майка бяха раждани,
а от някаква държавна институция.
И не бяха кръстени като човеци,
а ги разпознаваха посредством
серията и фабричния им номер.
Все едно.
Бихме се съвсем достойно с тях -
жабата, старика, аз...
Арестуваха ни,
съдиха ни,
но преди това -
допълнително ни биха.
Старец, уви, не издържа.
Но преди смъртта си,
най-законно,
завеща ми жабата
и тъжната си гордост.