"Гео" и "Процесът срещу богомилите" в Народния театър

[denidimitrova]

2 постанивки от новия сезон, които няма да оставят безразлични хората, които се вълнуват от историята ни. В "Гео" ще разберете неща, които не са достатъчно известни на обществото за Гео Милев и неговата смърт. Подобно историческо разкостване има и в "Процесът срещу богомилите"

Може ли да препоръчате други постановки с подобна тематика? Признавам тя не е за всеки. Понякога е нужно и повече от едно гледане на пиесата.

[gollum]

Извинявам се, но не можах да се сдържа: мога да препоръчам само едно нещо - историята да не се учи в театъра. Пиесите могат да бъдат много неща, но не и това.

[Guy de Mont Ferrand]

Аз обичам театъра, но не ходя толкова често, колкото би ми се искало. Между другото, защо пък да не се и "учи" историята там? Искам да кажа: пиесата на историческа тематика би ни представила един поглед към историята, който би бил полезен и за бъдещото й научаване, защо не? Разбира се, обикновено само тя, пиесата (или пък филма), не стига...А гледната точка, която представя, е толкова по-ценна, колкото е по-добро самото художествено произведение.

[gollum]

От моя гледна точка в театъра се съпреживява определена история, както и в случаите с кино, книга и прочее, разбира се, има си особености, но основното е чувството, усещането. По отношение на историята (като наука) това най-много може да служи като стимул на интерес, по същият начин, по който исторически роман, историческа игра или исторически филм може да изпълнява тази роля - да стимулира интереса. Проблемът е, ако този интерес остане до там (а най-често така и става), защото целта на кое да е художествено произведение не е да донесе до нас определена историческа истина, а художествена такава - целите и методите са различни. Затова и смятам, че ако целта ти е да научиш истината за определени исторически събития, последното място, където трябва да отидеш е театър (кино и т.н.).
Ще дам пример: като ученик много се увличах да чета историческите драми на Шекспир (част от тях съм ги гледал и на телевизионен театър). Тъй-като в училище почти не се учеше английска история, то до една достатъчно зряла възраст голяма част от знанията ми за този период от историята им се дължаха на прочетеното. Едва ли има смисъл да подчертавам колко малко общо има то с реалната им история. Не ме разбирай погрешно: обичах да ходя на театър, обичам и да гледам исторически филми, да чета исторически романи, да играя исторически игри... но не го правя, за да науча нещо повече за историята, защото в повечето случаи ще науча по-малко, т.е. ще се запозная повече с митовете, отколкото с реалностите. Правя го, защото ми е приятно и интересно.

[Обикновен лаик]

Като цяло ще се съглася с gollum, с дребното уточнение, че не митовете са основният проблем. Просто в театъра се прави изкуство - понякога. Изкуството по принцип ни разказва някаква история, използвайки своите средства - слово, образ, движение, звук, цвят. Проблемът е, обаче, че няма никакво значение какво ни разказва и дали то има някаква връзка с реалността, единствено важно е как го прави. Голямото изкуство ще ни накара да съпреживеем неговият разказ, да се възхитим на майсторството на твореца - но за тази цел историческата реалност изобщо не му е необходима и общо взето е последната му грижа. В историята като наука е обратното или поне би трябвало да бъде. Затова на театър се отива за да се гледа театър, а не за да се открие историческата истина.

[gollum]

Да, написал си го по-добре и по-точно. Аз се сетих за още един пример на това:

Проблемът е, обаче, че няма никакво значение какво ни разказва и дали то има някаква връзка с реалността, единствено важно е как го прави. Голямото изкуство ще ни накара да съпреживеем неговият разказ, да се възхитим на майсторството на твореца - но за тази цел историческата реалност изобщо не му е необходима и общо взето е последната му грижа.

"враг пред портата". Вярно, не е театър, а кино, но възражението и е същото. Като филм (произведение на изкуството) е силно въздействащ (за мен), но меко казано няма почти нищо общо с реалната история. Т.е. когато гледаме кино, ходим на театър и прочее се интересуваме от друг тип истина - такава, която стига до сърцето и ума. Не търсим факти. Е, поне аз така виждам нещата.

[pehotinec]

От много време предпочитам да чета пиесите като текст. Като отида на театър , ставам пишман дето съм отишъл. Да оставим "по - големите" неща около постановка, често срещани чалга елементи и пр., но много актьори мънкат под носа си и половината не им се разбира, а и разни хора от публиката реагират неадекватно. В София, в Народния театър може да е различно, но тука е така. .......По - добре човек да контактува с произведението на автора непосредствено. С една дума да живее драмата като литература в чист вид.

[gollum]

От много време предпочитам да чета пиесите като текст. Като отида на театър , ставам пишман дето съм отишъл.

И аз съм така - затова и използвах минало време. И съм в София - не е по-различно, според мен. Макар че мен най-много ме дразни декламирането и излишното (според мен) театралничене.

[Guy de Mont Ferrand]

Голямото изкуство ще ни накара да съпреживеем неговият разказ, да се възхитим на майсторството на твореца - но за тази цел историческата реалност изобщо не му е необходима и общо взето е последната му грижа.(...) Затова на театър се отива за да се гледа театър, а не за да се открие историческата истина.

Може и да не му е необходима, но това дали му е "последна грижа" си зависи от автора на пиесата (в театъра). Аз затова винаги съм се дразнел до известна степен, че така се изкривяват исторически сюжети, а най-вече, че се експлоатират едни и същи такива, а други, които са не по-малко интересни откъм драматизъм и тн., са почти перманентно пропускани. Всъщност и "истинската" история обикновено е не по-малко интересна.

От друга страна, това, което всъщност исках да кажа, е, че понякога една имагинерна реалност, каквато напр. е пиесата, изиграна на театралната сцена, може да представи по-добре разказ за отминала реалност, отколкото някои "стандартни" исторически произведения. За отделни аспекти на тази отминала реалност или за цялостния й "дух" (zeitgeist). Защо не: чел съм напр. исторически романи, чиито автори от фактологична гледна точка са много добре "подковани" и същевременно са уловили прекрасно "духа на епохата", без да са професионални историци. Срещал съм и "обратното" (напр. добрите художествени образи на Вера Мутафчиева). Нима трябва да се отнасяме със скептицизъм към нещо само заради избраната форма?

[Обикновен лаик]

винаги съм се дразнел до известна степен, че така се изкривяват исторически сюжети

Е, ние, изглежда, говорим за различни неща. Аз се опитвах да кажа, че призванието на театъра не е да ни представи поредица от проверяеми факти - а да бъде изкуство. Друг е въпросът, че това не винаги се получава. Понеже, да перифразирам Чандлър, изкуството няма как да е добро или лошо - а само изкуство, и то винаги е доста малко. Та мисълта ми беше, че в редките случаи, когато става дума за изкуство, сюжетът всъщност е без значение. Затова Илиадата може и да изглежда като невъобразим сбор от фантасмагории - обаче кой го е грижа. Защото това е изкуство и то съвсем не ни разказва сюжетът на войната между ахейците и троянците. То ни разказва, например, за гнева, за гибелния гняв и го маскира като гнева на Ахил - но в действителност не му пука тоя Ахил имало ли го е или го е нямало. В случая е важно как ни го разказва - а именно така, че от векове го слушат в захлас. А имало ли го е наистина Ахил е напълно второстепенен въпрос и колко е "изкривен историческият сюжет" пък - хептен.

И, естествено, разказът на Илиадата ще провокира читателя/ слушателя/ зрителя. То това е призванието на изкуството - да пробуди неспокойството на човешката душа. Мене, например, така ме пробуди в пети клас, че отнесох много здрав пердах заради тая пуста Троянска война - но то е вече друга история и няма нищо общо с изкуството.