Сигизмунд побеждава при Никопол

[DelaRea]

Зимата е нахлула в Мизия и блокира действията и на победителите. Не може и да се мисли за придживжване към Константинопол до пролетта, затова времето от декември 96-та до март 97-ма година е посветена на устройството на завладените територия на север от балкана.
Най-общо, то е следното:
Видинското досегашно царство "поглъща" доскорошното Търновско. Престарелият Иван Срацимир е оповестен за цар на българите, а неговият син Константин - за негов наследник, като за апанаж на принца е даден Бдин. Що се отнася до другият принц, синът на Иван Шишман, Фружин, там Сигизмунд се подсигурява - ката Срацимир да "осинови" Фружин и да го обяви за свой втори син, също принц, с апанаж в Търново. Така, ако има противоречие между братовчедите, то Сигизмунд би бил арбитър в техния спор.
По интересно е какво се случва с най-източната част на Мизия - досегашното Добуджанско деспотство (какво е по-това време неговото положение в реалната история, наистина, някой знае ли?)
Територията на север от линията Силистра-Калиакра е дадена на рицарите-хоспиталиера от Ордена на Св. Йоан. Те са де юре васали на Срацимир, но де факто - при проблеми си кореспондират директно със Сигизмунд или още по директно с папата, а най-често - с никого и правят това, което сметнат за най-добре.


(Заминавам за провинцията за няколко дни и ще се появя пак в началото на следващата седмица. До тогава "

[г-н Никой]

Почитаеми, DelaRea. По горните твои бележки имам някои контрабележки, основани на широката документална основа, която ползвам и анализирам по възможно най-издържананите научни методи.
Така е, късният час на писане е виновен за това, че пропуснах второто сражение при Варна от края на 1396 г. А за тези събития например пише надълго и нашироко участвалият в него френски благородник Jacques de Croquete в неговата “Histoire des Hongrois, Serbes, Bulgares et de la l’émpire de la Romanie dès Constantine le Grand jusqu’au nos jours”, включваща и събитията на Балканите между 1395 и 1415 г. Там изрично се споменава за новия разгром на османлиите при Варна, но се казва и изрично, че Сигизмунд разделил Мизия между васалите си Константин, Фружин и добруджанския деспот Иванко както било по-рано (“et divisa Moesia еn trois parties comme il était auparavant”). Jacques de Croquete споменава мимоходом и за амбициите на хоспиталиерите да получат Добруджанското деспотство, които били категорично парирани от Сигизмунд, че войната минала без тяхно участие (“la guerre passa sans leur participation”).
Същото нещо се твърди и в арменската география “Ашхарацуйц на вардапета Вардан Пипереци”, съставена към средата на ХV век по подобие и имитация на “Ашхарацуйц” на Ананиа Ширакаци от 685 г. с актуални за ХV век данни, въпреки че в нея има и по-късни добавки на преписвача Левон Джинджифилян от ХV² век. Във въпросната география на Пипереци е дадено описание какво е политическото положение на Балканите към 1430 г.:

“Страната на тракийците се намира на изток от Далматия. И една друга област, която се нарича Верюмус (Горна Мизия – бел.м.) и Дардания с 4 града, там е и градът Самандриа, а на юг – самата Тракия. В Тракия има 5 малки области, реки, град и острови, а за столица има щастливия Костанднуполис.
А на изток от Самандриа е градът Двин (изопачение на Бдин по аналогия с арменския град Двин – бел.м.) и негов цар е Костандин (“yew nora tagaworn Kostandinn e”). И като се върви на изток от Двин е страната на Хружан (контаминация от старото партско-арменско име Мехружан и Фружин – бел.м.), който е подчинен на царя на унгурите. Там има 5 големи града – Лова (Ловеч – бел.м.), Сечов (Свищов – бел.м.), Никуболис, Дристра и Трнаув, който е царственият град (“vorn shahastan kaghakn e”). А като се върви на изток от Трнаув е страната на Йовнанник (арм. умал. форма на Иван – бел. м.), в която са градовете Варна, Правати, Шумла, Разгхат.
И като се върви на юг от планината Йемиос е страната на унгурските господари (ashkharhn ungrats tanuterats), а между нея и Костанднуполис са турките, а след тях щастливият Костанднуполис при устието на протока Понтос, който се нарича Тракийски Боспорон. От Костанднуполис до град Ераклея са 20 мили. В него има театър, който е едно от Седемте чудеса [на света]. На север до Рим са 200 мили.”

За васалното спрямо Сигизмунд положение на Константин, Фружин и Иванко Тертер към 1432 г. известни сведения дава френският пътешественик Бертрандон де ла Рокфортиер. Преди около 30 години в качеството си на служител на научно-техническото разузнаване на Народна република България се натъкнах на латинския му препис във Ватиканската библиотека, който се оказа, че се различава коренно от текста, пробутан ни във “Френски пътеписи за Балканите”. Рокфортиер изрично споменава за български феодални владетели, васални на крал Сигизмунд:
“Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той (Сигизмунд) лесно може да събере 20 000 души от Гърция, но като им дава плата, а именно: по 8 флорина на конник и по 5 – на пешак.... Войската, която напоследък видях в Гърция, в по-голямата си част бе от тамошни християни-схизматици. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща едни от синовете си с 3000 наемници-конница, а и много други от Албания и България, които също са схизматици и не смеят да откажат.”

Ще отбележа също така, че ценни, макар и епизодични сведения, са оставили и двама византийски автори от ХV век – константинополският аристократ Мануилис Рицинас и епископът на Янина Мавруди Керацудис. Друг заслужаващ доверие автор е полякът Мачей Търбуховски, написал в началото на ХV² век книгата си “Трактат за двете Сарматии”. Най-многобройни сведения обаче има в съчинението от 1625 г. “Gesta Hungarorum” (непубликувано) на Янош Гулашкьози-Токаи.

Що се отнася, почитаеми DelaRea, за това, че Баязид след боя при Никопол и Варна от 1396 г. все още хранел надежди да обърне войната, то един наскоро открит османски документ хвърля пределна яснота за душевното състояние на султана след пораженията му. Истинският автор на това съчинение е Лейля Сюргюн, лелята на Лала Шахин, която обаче поради строгите канони на исляма пишела под псевдонима Али Реза Текин. Съчинението престояло близо 200 години в личния архив на сина на Лала Шахин, докато през ХV² век не попаднало в ръцете на някой си Мехмед Фикри Гюмюшоглу, който го присвоил и представил за своя история под името “Писание за верските битки на султан Мурад II и султан Баязид ²”. Тук искам да изразя искрените си и най-сърдечни благодарности към високо ценения от всички ни съфорумец KIZIL DELI за това, че изполва връзките си с турската султанска библиотека в Одрин “Кадаифие” и оттам изпратиха факсимиле на текста, най-важните пасажи от който KIZIL DELI беше така любезен да преведе за мен от османотурски. Ето какво съобщава историята на Лейля Сюргюн/Мехмед Фикри Гюмюшоглу:

“Когато Шагман (Сигизмунд – бел.м.) сразил войнството на Баязид-султан при Никболи и Варна, султанът изпаднал в голямо отчаяние и притеснение и не знаел що да стори против усилилия се по волята на шейтана неверник. Затворил се в сарая си в Едирне в очакване на най-лошото. Тогава великият везир Ердоган Давутоглу му рекъл: “Султанъм, недей така, като малък на скута ми си седял, за син те имам, защото Аллах, преблагият и премилостивият, не ме дари с мъжки чада. Стани, прати да съберат нови войски от Селяник и от Енидже Вардар чак до Ментеше и Никсар, излез, тръгни и бий неверниците, шейтанът да ги порази!” Султанът въздъхнал тежко и рекъл: “Битти, свърши се тя, о извор на мъдростта, где ще смогна да събера нова войска, най-добрите бойци на дин-исляма паднаха безславно пред Никболи и Варна, и спахиите, и еничерите, а и за най-голям мой срам и позор на Османовия дом в ръцете на прокълнатия неверник попадна и любимата ми жена Ферхонде да му услажда дните и нощите. Вай, Аллах, вай Аллах.”
Тогава султанът от неволя и от немай-къде се видял принуден да подпечата мир с неверния Шагман и му дал да властва над земята на Сарадж (Страцимир – бел.м.), над земята на Сосманос и над земята на Иваноолглу и обещал да не заселва повече юруци и туркмени около Филибе, Ески Заара, Диамболу, Ислимла и Айитост. Отказал се да взима джизие и от земята на Лаз (Сърбия – бел.м.).”

Два други източника, макар и доста късни, също дават подобна информация. Единият е дневникът на венецианския морски капитан Антонио Пармезани, писан в промеждутъка 1450-1463 г. Другият източник е още по-късен – кастилският писател дон Мигел де Мортаделес, участвал в битката при Лепанто от 1571 г. между испано-венецианския флот от една страна и флота на Максимилиан ² Хабсбургски, свещен римски император и крал на Унгария. След 3 години плен дон Мигел де Мортаделес написва на кастилски “История на Гръцката империя и на кралство Унгария”, както и знаменития роман “Дон Бишкот”.

Що се отнася до забележката на също така почитаемия han asd за това, че Бохемия, Венеция, Полша и Австрия не биха толерирали силна Унгария, аз не съм твърдял противното, съвсем не. Просто часът напредна, сънят започна да тегне над клепачите, фитилът във светилника запращя и задимя, маслото започна да свършва и се принудих да прекратя повествованието си. Но аз самият написах в стила на края на първа серия на холивудска мегапродукция, загатваща за втората серия, следното: “Така, чак до началото на ХV² век изглеждало, че маджарският контрол между Белград, Битоля, Пловдив и Варна е непоклатим...”
В момента проучвам съчиненията от различен произход – чешки, полски, немски, австрийски, италиански, и когато приключа с работата с тях, ще опиша и събитията на Балканите и в Унгария от началото на ХV² век до края на ХV²² век. Към настоящия момент единствено мога да взема отношение по въпроса за отражението на Великите географски открития върху движението на цените на Балканите след 1520 г. Става дума за възникнал остър недостиг на благородни метали, съчетан с инфлация (не, няма грешка, нито оксиморон, говорим за Балканите!). Ценен източник в това отношение е една приписка от 1526 г. към т.нар. Врачанско евангелие, оставена от преписалия го поп Йован:

“В дните на бдинския цар Шишман и на търновския крал Александър настъпи голям мор по добитъка по наше село и страшен глад. Тогава минаваха бирници на Шишман царя да събират извънреден данък за маджарската война с Бечко и събраха всички сребърни и златни пенязи. А царят Шишман и кралят Александър пуснаха развалени сребърни и златни пенязи и много медни пари. И настъпи тогава голяма сиромашия, защото ако преди една крина жито струваше 2 медни пари, сега струваше 15. А още и хусари вилнееха по друмищата, обирници и насилници и животът стана съвсем нетърпим. А пък разправят, че по гръцко нещата били още по-зле, защото гръчкият цар взел на заем 300 000 дуката от Венеция и фрънзите и ги раздал на народа, а после не можел да ги върне и заложил срещу това целия добив на стипца за 200 години напред и започнал да продава свети икони и мощи за изплащане на дълга.
Писах аз, поп Йован от село Хуйовян* близо до Вратица, в лето господне хиляда петстотин двайсет и шесто, в дните на българския крал Шишман и на маджарския крал Янко от Заполе. Господи, помилуй нас грешните, амин.”

* ЗАБЕЛЕЖКА: Моля модераторът да не изтрива това име, защото то съдържа ценна топонимична информация. Тук съм съвсем сериозен. В османски дефтер от ХV² век днешното врачанско село Хубавяне е записано точно като Хуйовян. Кога е станало преименуването нямам никаква идея.


И накрая, за да бъде изложението ми напълно издържано научно, помествам и една карта, която нахвърлих набързо въз основа на картата от морския дневник на венецианеца Антонио Пармезано, отразяваща политическите граници на Балканите към 1430 г.

[KIZIL DELI]

* ЗАБЕЛЕЖКА: Моля модераторът да не изтрива това име, защото то съдържа ценна топонимична информация. Тук съм съвсем сериозен. В османски дефтер от ХV² век днешното врачанско село Хубавяне е записано точно като Хуйовян. Кога е станало преименуването нямам никаква идея.

О, то в османските регистри цветни имена да искаш - например плевенските села Пърдило, Плъзигъс и Жабокърт са едни от любимите ми .

[Guy de Mont Ferrand]

О, то в османските регистри цветни имена да искаш - например плевенските села Пърдило, Плъзигъс и Жабокърт са едни от любимите ми .

Ахахахаха

Г-н Никой, евалата за поста!

[г-н Никой]

Ахахахаха

Г-н Никой, евалата за поста!

Мен по оръжията и сраженията хич ме няма, ама винаги с удоволствие пиша такива простотийки.

Ще трябва да огледам и другите теми в този раздел, но Х²V век ми е най-плодотворен за подобни извращения. Щото винаги все може да се намери мегдан да се вкара в употреба и Ферхондето.

[DelaRea]

Походът през 1397 г.

След като установил своята власт над новоосвободените български земи на Мизия и разпределил властта над тях, през ранната пролет на 1397-ма година Сигизмунд се завърнал в Унгария.

Впрочем, въпреки постигнатото споразумение - Сан Стефанският мирен договор, той бил отхвърлен от християнската страна, под влиянието на папския легат. Папският представител укорил кръстоносците за прибързаниото споразумение и призовал за продължаване на войната до пълното отегляне на османците от Европа. Легатът обещал значителна подкрепа от Папската държава и Венеция, чиято флота трябвало да задържи в теснините на Босфора и Дарданелите турската армия, като не допусне прехвърлянето и на европейския бряг. Въпросният флот се състоял от осем венециански, осем папски, две дубровнишки и четири бургундски галери. По-късно към него се присъединяват и два византийски бойни кораба. Въпреки това обаче, блокадата на Проливите се проваля поради решението на враждебно настроените към Венеция генуезци от константинополския квартал Пера да предоставят своите кораби на султана, с чиято помощ армията му все пак се прехвърля на европейския бряг.

В началото на 1397 година папата издига призив за защита на християните на Изток от неверниците и въвежда събирането на кръстоносен десятък. В реализацията на кръстоносната идея се включват Венеция, Генуа, Бургундското херцогство, а в Мала Азия тя е подкрепена от караманския владетел.

Подтикнат от този натиск, а и повярвал на съдбата си, Сигизмунд решава наистина да организира и оглави втори поход срещу османците. Този път той решава да промени посоката на удара и да поеме по трдиционния път на войната по тези земи - Буда-Белград-Ниш-София-Филипополис-Адрианополис. По този начин, Сигизмунд иска да прехвърли войната на юг, в Тракия, да се вклини между сръбската и османската територии (за да отреже сърбите от османската подкрепа и по този начин да ги подчини в последствие) От друга страна, кръстоносците искат да ударят директно османската столица и да прокарат път към Константинополис.

През лятото на 1397-ма година започнал за се формира нов кръстоносен поход, който да завърши така успешно започнатото дело по "балканската реконкиста". В град Смедерево започва да се събира кръстоносна армия от 25 000 бойци - унгарци, поляци, власи, сърби и чехи (последните водени от бъдещият хусист Ян Чапка от Сан). Кралят вика за целта на похода и войска от васалните му български провинции. Иван Срацимир изпраща своя син Константин, който с конен отряд от 5 000 човека, приминава Балкана при Берковица и се присъединява към кръстоносците под знамената на Св Георги. Изворите свидетелстват за участието им в боевете при Пирот, Ниш и с конен отряд при заемането на София. Отстъплението на османските военни сили на изток е съпроводено с поредното опустошение на българските селища и опожаряването на Софийското поле.

През октомври кръстоносците навлизат в османска територия, а на 3 ноември е спечелена първата победа в сражението между Алексинац и Ниш. Там Сигизмунд разгромява в околностите града армията на румелийския бейлербей. След още няколко успешни сражения, кръстоносците заемат без бой София.

Впоследствие кръстоносците се насочват към Тракия, но, поради яростната съпротива на турците, не успяват да преминат през Траяновите врата.
Християнската армия решава да тръгнат към Пловдив през Златица и Средногорието. В Златишкия проход обаче ги очакват османски части, ръководени от бейовете Исак, Таркан и Есе, както и от вече споменатия румелийския бейлербей.
Омаломощена от изключително суровата зима, както и от липсата на достатъчно храна и паша за конете, кралят решава да прекрати похода, макар да е постигнал само половинчат успех.
По това време до него достига и известието за смъртта на престарелия български цар Иван Срацимир. Неговият наследник - синът му Константин - полага васална клетва за вярност на Сигизмунд. В отговор на това, унгарския крал великодушно му дава за управление земите, които кръстоносците са завладели по време на похода си през 1397-ма, със заръката в никакъв случай да не ги отстъпва обратно на турците. Константин се кълне, че по-скоро би умрял, заедно с цялата си войска, отколкото да позволи на османците да завладят новото му царство. Самият Константин е коронясан тържествено за български цар в църквата "Св. София", край едноименния град. Под въздействие на завладялата го емоция, новия български владетел, обявява града за своя нова столица. След това, войската на унгарския крал започва отстъпление на запад.

Смятайки отстъпление на кръстоносците за признак на слабост, османците решават да контраатакуват и предприемат опит за настъпление към София, но на 23.12.1397 г. са отблъснати от кръстоносците и претърпяват значителни загуби.

На 2 януари 1398, в планинската местност Куновица, между Ниш и Пирот, отстъпващите кръстоносци отново разгромяват турската армия, командвана от тъста на султана. Османците се разбягват, изоставяйки водача си, станал пленник на сръбския деспот.

През февруари 1398 година Сигизмунд тържествено влиза в Буда с плененити османски военачалници. Баязид отново предлага мир. След дълги преговори той е ратифициран през юли в град Сегед.

Сегедският мир слага край на така наречения „Дълъг поход”.

[Cheytac]

Татарите на Актав.

Харесва ми как сте развили алтернативката. Искам да добавя една "неизвестна".

Последната татарска "вълна" в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси "световната империя" на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на "Златната Орда", оплячкосал Крим, стигнал до Киев... Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина "Исраяка", т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а "татарите на Актав" (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. "Татарите на Актав" били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).

http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm

Интересно е как би се развила ситуацията. Дали ордата на Актав ще се бие на страната на християните или ще подпомогне единоверците си турци? Няма конкретни данни каква е била численноста им. Предполагам ,че конницата му е била 5000-10000 души. Горе - долу половин един тумен.

- първи вариант:
Бият се на страната на християните срещу земя. Всичко което си завладеят в Тракия си е за тях.Признават васална зависимост към унгарският крал.

- Втори вариант:
Съюзяват се с турците. Разоряват Добруджанското деспоство ,превземат Варна(както става в РИ)Това би била голяма глътка въздух за турците.

В момента съм ограничен в достъпа до интеренет и не могада се включав разискването. Ако тази идея ви харесва - доразвийте я .

[DelaRea]

Хм, ново 20...
Аз за тези "татари на Актав" за първи път чувам (чета, де).
Но вярвам на Пламен Павлов и най-вероятно точно така е станало в "реалната история" - татарите опустошават Северното Черноморие и забиват последния пирон в ковчега на Добруджанското деспотство. След това вече пълното покоряване от османците е било не просто играчка за поробителите, но донякъде и избавление за поробените - по-добре под постоянен османски гнет, но все пак с някакви правила и "права на рая", отколкото под опустошението на татарите, които така или иначе подлагат всичко на грабеж и заколение (или отвличане в робство).
Т..е. - можем да заключим, че "татарите на Актав" са свършили "мръсната работа" на османците и за благодарност (или пък, за всеки случай), Баязид ги е заселил в Западна Тракия - Татар Пазарджик. Казвам "мръсната работа", не защото османците не обичат или не искат да опустошат още едно кътче от България, останало неограбено от досегашните войни. Напротив, това е най-сладката работа - първото навлизане в една така "девствена територия" - тогава плячката е най-голяма и най-богата. Последвалото експлоатиране на вече завладяната земя е обичайна рутина и не е никак вълнуващо за суровите войни на исляма, които живеят, за да покоряват със силата на меча, подобни страни.
В случая, обаче, може би има нещо друго - Иванко Добротица е "старо куче" и е врял и кипял е дипломатическите отношение със свои и чужди - затова е и оцелял. Той е воювал и е преговарял с всички около себе си, та дори и с италианските републики - винаги е едни гърди напред в това отношение. При всяко положение е имало някакви установени отношение между Добруджанското деспотство и Османския бейлик в този момент. Нещо "черна на бяло", което е пазело Добруджа от завоеванието. Няма как Баязид да изпрати аскера срещу Карвуна - няма ни повод, ни причина. Този повод и причина за османското покоряване на Добруджа се явява татарското нашествие. Едва ли не, османците навлизат в приморска България, ако не като защитници или освободители, то поне като омиротворители.

Та, в този смисъл - татарите реално са явяват съюзници на османците.
Според мен, в една алтернативна история, тяхната роля би били подобна, ако не е същата - да са съюзници на османците, които - по една или друга причина, се появяват на Дунав през 1399-та година (гонени от нещо или повикани от някой - Баязид, за да му свършат "мръсната работа"). Примеме че през 1399-та, поради сключения Санстефански мир или други причини - ангажименти при Константинопол, султанът не може или не желае, да воюва директно в Мизия. Затова и татарите са му добре дошли. Или ги е повикал нарочно, обещавайки им плячка и впоследствие - закрила на османска територия, или просто се е възползвал от тяхното появяване, това дори няма особено значение.

Факт е, (реален, а и алтернативен), че татарите преминават делтата на Дунав и нападат християнски Добруджа (според мен, така биха сторили и дори Сигизмунд да бе победил при Никопол). Бихме могли да приемем, че след като са опустошили каквото са могли, с разрешението на султана, те са преминали източна Стара планина и там Баязид ги е разпределил на най-логичното място - в Татар Пазрджик - накрая на неговата територия, за да буфер между османска Тракия и християнска София. Така нещата се напасват идеално и алтернативата почти се припокрива с реалността.

[DelaRea]

Хайде да се върнем пак на стария въпрос със случилото се в Добруджа и с евентуалното (предположено от мен) желание на Орденът на Св. Йоан да се настани там.
Приемаме че, Иванко Добротица е все още жив и здрав и, както си му е редът - отказва всякакво посегателство върху неговата територия от страна на новодошлите католици. Признава се за васал на крал Сигизмунд, ако ще и на цар Иван Срацимир ("господин Иванко" тези дипломатически неща ги умее по-добре от всеки в България), но срещу обещанието никаква част от неговата територия не бива да бъде пипана. Така се и разбират и опита на "хоспиталиерите" за заемане на територия е отклонен под друг, по-благовиден предлог - за слабото им участие във похода - та те са се включили едва с 20-тина рицари и с няколко галери в последният момент, едва при Никопол, а сега искат, при това сериозен дял от плячката... "Не, няма, не сега, друг път" - мисли си Сигизмунд ...

За утеха на отците-кръстоносци, и за да не ги пък отблъсне съвсем, Сигизмунд им дарява една крепост, която той самият измолва от Мирчо Стари - като благодарноист за стореното от кръстоносците и като гаранция при ново османско нашествие. Става дума за една местност на дунавският бряг, на която Ордена да има право да изгради свое селище, крепост и пристанище. На срещуположният южен бряг - също. "Хоспиталиерите" приемат, макар и с тихо неудовлетворение, "кралската милост". Избраното им място е удобно за пристан и за връзка между двата бряга на реката. На северният бряг те първо построяват една католически храм, осветен през пролетта на 1397-ма, в дена на Свети Георги и кръстен на едноимения светец. По името на църквата и впоследствие образувалото се селище и пристанище, ведно с пазещата ги крепост, се наричат Георгиево или "Гюргево", както го наричат местните. На българският бряг е възобновена някаква древноримска крепост, наричана преди векове Приста, а сега простосъредчно наричана от населението на околните села "Русико" - защото повечето от новодошлите и жители говорели на непознат за тях език и имали "жълти коси" - били "руси"...

"Другият път", за който си мислел Сигизмунд, обаче идва учудващо бързо - на дребните коне на татарите. Срещу техния "половин-един тумен", флотата на Добротица е безполезна, армията - безсилна, а крепостите - не добре подготвени за едно нахлуване от север. По стар и изпитан метод, при подобно нашествие, болярите прибират своите хора и добитък зад стените на "крепостта на надеждата" и "снишили се", очакват бурята да отмине, както винаги досега. Нито е първото нахлуване на всякакви варвари по тази земя, едва ли ще е и последното...
Обичайните потърпевши са както винаги селяните-земеделци, оставени на произвола на съдбата. Който е успял да се спаси - чудесно, който не е - малшанс.
Приемаме, че и сериозни сражения почти не е имало, войската на деспота остава по зъберите на стените, наблюдавайки от кулите запалените села в далечината, татарите пък не се занимават с обсада или атака на укрепени градове, те вземат каквото могат по полето и изчезват с плячката си. След една кървава и огнена кампания, татарите се появяват, тъй бързо и неочаквано, сякаш не ги е имало изобщо - просто преминават Балкана, без никой да им попречи. Зад себе си оставят само разрушения и пепелища.
Случилото се обаче още веднъж поставя въпроса със сигурността на "новозавлядяната балканска територия" на Сигизмунд. Оказва се, че освен с османските турци, кръстоносците трябва да се справят и с други най-неочаквани опасностти в този див изток. За тази цел, за жалост унгарския владетъел не можел да разчита на местните си васали - Добрптоца показал невъзможност или нежелание да се справи с нашествениците, Фружин Шиман уж реагирал, събрал колкото могъл войници под знамената, (твърде малко обаче), колкото да защити собствените си владения на запад от Лудогорието, но не и да предприеме някакви активни действия по крайбрежието или да се притече на помощ на опустишеното черноморие. От своя страна, младият цар Константин, бил твърде далеч - в София и все още ангажиран с устройството на новата си столица. Той имал готова войска и хора под оръжие, но той ги събирал, не за отразяване на татарското нашествие, а заради доста отдавна планираното от него настъпление към Кюстендил. Поради ограничените си ресурси - предимно парични, малдият владетел така и не предприел нищо - нито поход на юг, както му се искало, нито на изток, както се налагало. Накрая всичко се решило от само себе си - татарите си отишли сами с всичко и всички, което можели да вземат.
За да не се допускат за в бъдеще подобни "неприятни сюрпризи", Сигизмунд, се обърнал отново към рицарите-хоспиталиери. С писмо да магистъра на Ордена, кралят го уведомява, че е склонен да удовлетвори отколешните им молби и да им дари част от новозавладяната земя, срещу обещанието да се негоиво "оръжие срещу неверниците и да не пожалят усилия да обърнат повече хора в правилната вяра. Срещу това, той ги обдарява с част земята, доскоро притежавана от деспот Иванко Добротица - тази между р. Дунав и Черно море, между устието на реката и градовете Силистра и Калиакра, като последните остават в положението, както са си били и досега.
На самият деспот, Сигизмунд също пише, но по-кратко и ядосано - че е силно неудовлтворен от начина, по който "господин Иванко" се грижи за поверената му земя и люде", че е позволил "те да станат плячка на неверните-езичници", в последствие повечето земя е останала безлюдна и неплодородна. Затова и му се отнемат тези и тези земи, които са дават за управление на Ордена на Св. Йоан.
По тзо начин, Сигизмунд, освен че балансира между "нови" и "стари" свои васали, прави и нов баланс в съотношението "православни-католици". Нещо повече - за да разберем мотивите на Сигизмунд, трябнва да сме наясно и с неговите помисли в този момент. А те са били не толковя за завладяване на Мизия или цяла България, колкото са били насочени към Константинопол. България е само средство, а не цел на кръстоносните походи. С воденете на военните кампании срещу османците, Сигизмунд се уверява че пътят към Константинопол минава по Дунава - с кораби, по реката и през морето, а не пеша или на кон, през планинските проходи по Виа Диагоналис. Затова и за него е от изключително важно значение кой и как контролира устието на реката. Понеже сам Сигизмунд той не може да го владее, от изключително важно значение е там да има силно съзюник и довереник, който хем да не го подведе, хем да е достатъчно силен за да се справи сам с опасностите. В това отношение "хоспиталиерите са несравними - имат желание и възможности, имат флот, за да контролират реката, устието и и самото море. Те са безпогрешни, силно мотивирани и в никакъв случай не биха сключили съюз с някой местне федал, за някакви временни изгоди - за тях крайната цел е по-важна, както и за Сигизмунд.
Точно тези обстоятелства карат Ордена на Св. Йоан и унгарския крал да бъдат толкова добри съюзници по тези места.
"Хоспиталиерите" приемат с радост дарението и преместват своята основна база в България от Гюргево на черноморския бряг - в една бившата елинска колония, впоследствие римско селище, наречено Томи. Сега рицарите го наричат "Град на Св. Константин" - така е и известен този град и досега като Констанца. След като се укрепват по тези места, рицарите започват да се оглеждат и за ново разширение на своята територия. Удобно за целта и напълно подходящо им се струва северното крайбрежия на Черно море, населен с варвари и езичници, които трябва да бъдат покорени и християнизирани, както и полуостров Крим, по това време владение на италианската република Генуа...

[DelaRea]

Константин II Срацимир

Междувременно, какво се случва с новото българско царство и с неговият млад цар - Константин II, син на Иван Срацимир.
Роден през 1369-та, той е почти връстник на Сигисмунд, само година по-малък. Това донякъде преопределя тяхното разбирателство и единомислие, поне що се отнася до случващото се на Балканите.
Константин получава българския престол по наследство - след смъртта на баща си иван Срацимир, но и по волята на истинския господар на България в този момент - унгарския крал и бъдещ римски император Сигизмунд.
Коснтантин е коронясан за цар на българите по Никулден в църквата "Света София", край едноименният град, когото той обявява за своя нова столица. Това решение изглежда твърде авантюристично, защото града е твърде далеч от съюзниците-маджари и твърде близо до враговете-османлии, но се оказва правилно в стратегически апект. Младият български цар иска сам да разшири своята територия, на чисто, бягайки от спомените за разногласията между Търновското и Видинското царстово, между споровете на своите баща и чичо. Противно на нравите на онова време, отношенията му с неговият царствен братовчед Фружин Шиошман са добри - наследникът на Търново се е примирил с "второстепенната си роля" в този дует, признавайки старшинството на по-възрастния Константин. За благодарност, Константин го провъзгласява за "младши цар" и за свой пръв наследник.
В този смисъл, връзката на братовчедите Константин-Фружин е по-близка до тази на братята Асен и Петър (роднини и единомишленици), отколкото на Срацимир и Шишман - братя-съперници.
Първата работа на новия цар на българите е да укрепи своята столица София. Това се и случва, с построяването на нови стени на крепоста, която е разширена на изток. За жалост на Константин, това не става нито толкова лесно, нито толкова бързо, колкото му се ще. Изградени са няколко нови вала, ровове и стени на изток от града, като тогава се изгражда и прочутият Редут, на хълма източно от София. Цялото софийско поле е личен домен на царя, което позволява малко по-лека феодална повиност на местните селяни. Предвид на факта,че на практика цялото поле е било опжарено и опустошено по време на похода на кръстоносците през есента на 97-ма, то и това само по себе си, отнема време и усилие - да се възтанови земеделието и поминъка в този края, предимно чрез заселването на нови хора от други краища на страната. Поради това стечение на обстоятелствата, с времето столицата София се оказва един по-различен град, от тези в Мизия - тук верската свобода е била по-силна имало е предимно православни християни, дори и гърци, за разлика от северните части на царството, където католиците - светски аристократи или духовници -са се мъчели да наложат вярата си за единствено правилна. Далеч от тези места и проблеми, Константин се е мъчел да устрои своето царство, така че да поеме предизвикателствата на своето време - а именно - да отвоюва земя от османлиите.
Това обаче става предимно с войска и именно тук младия цар хвърля своите усилия.
Основата на неговата армия е положена от Сигизмунд, който оставя в София една военна част от своите кръстоносци. Подбрани са 1000 кавалеристи, - по-скоро тежка конница, не и рицари, които са дарени от краля на царя като негова лична охрана или "гвардия", както точно е написано в нарочния документ. Повечето са славяни - чехи, поляци, словаци, малко немци и унгарци - но пък всички християни-католици, почти никой от тях благородник или аристократ. Целта на тези бойци е колкото да охранява новия цар, толкова и да го държи под око, дали спазва своите васални обязаности спрамо Сигизмунд.
Тази военна част се строява под знамето на "Свети Стефан" и от там идва и името на царската гвардия - полкът "Св. Стефан".
Самият Константин, който идва от Мизия със своите 5000 бойци също сформира нещо подобно, този път съставено от 1000 българи-доброволци - професионални ратници, ветерани, за които войната е начин на живот и препитание. Царят им дарява хоругвата на "Св. Георги" и под това име те стават неговия втори полк. Впоследствие, тази традиция - да се образуват полкове от професионални войници, наименовани на един или друг светия се продължа и на други места в царството, но след време. Отделно от това, при нужда се събира и пехата от селата, но там пронципът е вече друг.
Най-голямото предимство на Константин обаче е съвсем друго - той получава от Унгария два топа. Те пристигат заедно с първите бомбардири-артилеристи от Буда и тяхната цел е да обстрелват крепостните стени с огромни каменни гюлета, като се твърдяло, че това можело да срине всяка стена или поне да направи сериозен пробив в крепостта, при това от далечно разстояние. Така България става първата "барутна държава" на Балканите.
Константин е много наясно, че неговото владение на София има една-единствена цел - да се прекъсне връзката между Баязид и Стефан Лазаревич, между османлиите в Едирне и сърбите от Морава. За да успее това начинание е нужно да се отстоява пътя Пловдив-Белгард и ако може - да се разширяват владенията на Константин на юг. Понеже, младият български владетел не желае, а не може да воюва сам срещу Баязид, той решва да нанесе удара си върху близкия град Велбъжд, наричен от турците Кюстендил, на името на неговият последен християнски владетел. По това време в града господствал неговият син Стефан, който бил приел исляма за своя религия и вече се наричал Юсуф. Този османски васал и родоотспъник бил иделаната мишена за първият поход на Константин.
Приготовленията започнали още през 1398-ма година, но поради различни обстоятеклства - липса на пари, впоследствеия, нахлуването на татарите в Добруджа, начинанието все се отлагало. Накрая, през пролетта на 1400-та година, то станало факт - силите на Константин атакували Перник, първата крепост на Велбъждското деспотство. То паднало учудващо бързо - достатъчно били само "артилерията" на българите да влезе в употреба и да срине една крепостна кула. Преди да падне мрак, гражданите на Перник изпратили делегация, която да занесе ключовете на крепостта на българския цар.
Във Велбъжд нещата не станали толкова лесно - наложило се цял ден топовете да стрелят - цели 12 гюлета - но накрая все пак нещата се развили благополучно - през нощта Юсуф напуснал крепостта, оставяйки я на победителите. На утрото Константин влязъл на бял кон в бившата столица на бившето деспотство, което с това завършило своето съществование на самостоятелна държава.

След това походът на Константин продължил на юг, достигайки Мелник, после свил на запад, през Петрич и Струмица, достигнал и Вардар при Щип. След като покорил и Велес и Враня, победоносния български цар се прибрал в столицата си София.

[DelaRea]

Константин II Срацимир

Междувременно, какво се случва с новото българско царство и с неговият млад цар - Константин II, син на Иван Срацимир.
Роден през 1369-та, той е почти връстник на Сигисмунд, само година по-малък. Това донякъде преопределя тяхното разбирателство и единомислие, поне що се отнася до случващото се на Балканите.
Константин получава българския престол по наследство - след смъртта на баща си иван Срацимир, но и по волята на истинския господар на България в този момент - унгарския крал и бъдещ римски император Сигизмунд.
Коснтантин е коронясан за цар на българите по Никулден в църквата "Света София", край едноименният град, когото той обявява за своя нова столица. Това решение изглежда твърде авантюристично, защото града е твърде далеч от съюзниците-маджари и твърде близо до враговете-османлии, но се оказва правилно в стратегически апект. Младият български цар иска сам да разшири своята територия, на чисто, бягайки от спомените за разногласията между Търновското и Видинското царстово, между споровете на своите баща и чичо. Противно на нравите на онова време, отношенията му с неговият царствен братовчед Фружин Шиошман са добри - наследникът на Търново се е примирил с "второстепенната си роля" в този дует, признавайки старшинството на по-възрастния Константин. За благодарност, Константин го провъзгласява за "младши цар" и за свой пръв наследник.
В този смисъл, връзката на братовчедите Константин-Фружин е по-близка до тази на братята Асен и Петър (роднини и единомишленици), отколкото на Срацимир и Шишман - братя-съперници.
Първата работа на новия цар на българите е да укрепи своята столица София. Това се и случва, с построяването на нови стени на крепоста, която е разширена на изток. За жалост на Константин, това не става нито толкова лесно, нито толкова бързо, колкото му се ще. Изградени са няколко нови вала, ровове и стени на изток от града, като тогава се изгражда и прочутият Редут, на хълма източно от София. Цялото софийско поле е личен домен на царя, което позволява малко по-лека феодална повиност на местните селяни. Предвид на факта,че на практика цялото поле е било опжарено и опустошено по време на похода на кръстоносците през есента на 97-ма, то и това само по себе си, отнема време и усилие - да се възтанови земеделието и поминъка в този края, предимно чрез заселването на нови хора от други краища на страната. Поради това стечение на обстоятелствата, с времето столицата София се оказва един по-различен град, от тези в Мизия - тук верската свобода е била по-силна имало е предимно православни християни, дори и гърци, за разлика от северните части на царството, където католиците - светски аристократи или духовници -са се мъчели да наложат вярата си за единствено правилна. Далеч от тези места и проблеми, Константин се е мъчел да устрои своето царство, така че да поеме предизвикателствата на своето време - а именно - да отвоюва земя от османлиите.
Това обаче става предимно с войска и именно тук младия цар хвърля своите усилия.
Основата на неговата армия е положена от Сигизмунд, който оставя в София една военна част от своите кръстоносци. Подбрани са 1000 кавалеристи, - по-скоро тежка конница, не и рицари, които са дарени от краля на царя като негова лична охрана или "гвардия", както точно е написано в нарочния документ. Повечето са славяни - чехи, поляци, словаци, малко немци и унгарци - но пък всички християни-католици, почти никой от тях благородник или аристократ. Целта на тези бойци е колкото да охранява новия цар, толкова и да го държи под око, дали спазва своите васални обязаности спрамо Сигизмунд.
Тази военна част се строява под знамето на "Свети Стефан" и от там идва и името на царската гвардия - полкът "Св. Стефан".
Самият Константин, който идва от Мизия със своите 5000 бойци също сформира нещо подобно, този път съставено от 1000 българи-доброволци - професионални ратници, ветерани, за които войната е начин на живот и препитание. Царят им дарява хоругвата на "Св. Георги" и под това име те стават неговия втори полк. Впоследствие, тази традиция - да се образуват полкове от професионални войници, наименовани на един или друг светия се продължа и на други места в царството, но след време. Отделно от това, при нужда се събира и пехата от селата, но там пронципът е вече друг.
Най-голямото предимство на Константин обаче е съвсем друго - той получава от Унгария два топа. Те пристигат заедно с първите бомбардири-артилеристи от Буда и тяхната цел е да обстрелват крепостните стени с огромни каменни гюлета, като се твърдяло, че това можело да срине всяка стена или поне да направи сериозен пробив в крепостта, при това от далечно разстояние. Така България става първата "барутна държава" на Балканите.
Константин е много наясно, че неговото владение на София има една-единствена цел - да се прекъсне връзката между Баязид и Стефан Лазаревич, между османлиите в Едирне и сърбите от Морава. За да успее това начинание е нужно да се отстоява пътя Пловдив-Белгард и ако може - да се разширяват владенията на Константин на юг. Понеже, младият български владетел не желае, а не може да воюва сам срещу Баязид, той решва да нанесе удара си върху близкия град Велбъжд, наричен от турците Кюстендил, на името на неговият последен християнски владетел. По това време в града господствал неговият син Стефан, който бил приел исляма за своя религия и вече се наричал Юсуф. Този османски васал и родоотспъник бил иделаната мишена за първият поход на Константин.
Приготовленията започнали още през 1398-ма година, но поради различни обстоятеклства - липса на пари, впоследствеия, нахлуването на татарите в Добруджа, начинанието все се отлагало. Накрая, през пролетта на 1400-та година, то станало факт - силите на Константин атакували Перник, първата крепост на Велбъждското деспотство. То паднало учудващо бързо - достатъчно били само "артилерията" на българите да влезе в употреба и да срине една крепостна кула. Преди да падне мрак, гражданите на Перник изпратили делегация, която да занесе ключовете на крепостта на българския цар.
Във Велбъжд нещата не станали толкова лесно - наложило се цял ден топовете да стрелят - цели 12 гюлета - но накрая все пак нещата се развили благополучно - през нощта Юсуф напуснал крепостта, оставяйки я на победителите. На утрото Константин влязъл на бял кон в бившата столица на бившето деспотство, което с това завършило своето съществование на самостоятелна държава.

След това походът на Константин продължил на юг, достигайки Мелник, после свил на запад, през Петрич и Струмица, достигнал и Вардар при Щип. След като покорил и Велес и Враня, победоносния български цар се прибрал в столицата си София.