Цариградска България

[DelaRea]

Книги и романи, православие и панславизъм

Някъде по това време са написани и книгите на Чайковски. Романите "Кърджали" и "България". И двата са преведени на български, единият през 1874 г., другият - през 1897 г. Те са сълно повлияни от славянофилските настроения сред полската емиграция. В центъра на романа 'Кърджали" са освободителните войни в Молдова, Влахия и Сърбия. Той е публикуван като подлистник на вестник "Знаме" в превод на Стефан Ботев, (брат на поета Христо Ботев).
Причината, тази общо взето посредствена творба да привлича вниманието на бълграските революционери е, че в страниците на романа звъчат страстни призиви за борба срещу робството и подтисничеството, за бунт срещу турските поробители. Тези идеи им допадатт и това прави книгите толкова популярни - интересът към тях не спада и след Освобождението. През 1899 г. в Стара Загора е преиздадена негова преработка под заглавието :"Кърджали, трагедия в пет действия, издават Г.Б и П.К". Тази преработка е доста сполучлива и е съсредоточена само около онези моменти, които засягат историята на България и борбите и за национално освобождение.


В края на 60-те години личността на Чайковски започва да губи влияние, поради семейни трагедии и политически интриги.
През 1872 г. той подава оставка и се оттегля от активна дейност.
През 1873 г. за втори път променя религията си и става православен християнин. Получава разрешение на руските власти и на Александър Втори да се завърне на руска територия и се установява в Киев. После живее в имението си край град Чернигов . (където го заварва и събитията, описани в предните постове на темата .

[DelaRea]

Негово Превъзходителство Генерал-Губернатора и неговият секретра.

С една дума - за губернатор и негов заместник в Източна Румелия залагам на двойката
Миахаил Чайковски - д-р Георги Вълкович.

Георги Вълкович е роден през 1833 г. в Одрин. Баща му е от богатия и влиятелен копривщенски род Чалъкови.
Вълкович първоначално учи в Пловдив, а през 1857 завършва Военномедицинското училище в Цариград. След завършването си работи като хирург и преподава във Военномедицинското училище.
През 1860-1863 специализира хирургия в Париж, а през 1865 за кратко е главен лекар в Централната болница в Дамаск.
През 1870-1871 е директор на цариградската болница „Хайдар паша“.
През 1872 г. Вълкович вече има чин полковник в османската армия.
От 1875 е дописен член на Българското книжовно дружество (а от 1884 - действителен).
По време на Сръбско-турската война през 1876 ръководи военната болница, разположена в Ниш и София.
След започването на Руско-турската война през 1877 е интерниран в Дамаск, (а след нейния край напуска армията и се връща в България).


Според мен е перфектен за целта.



П.П.
Отивам да изпия едно кафе с две цигари, вие пишете

[Sula]

Е, добре нагласихме ги управляващите. После какво правим с тая Санстефанска България.

Ще има ли войска, или ще го кара на османски гарнизони?
Ще има ли Конституция или някаво органично уставче?
Ще има ли Народно събрание или ще е с някаква директория?

Как ще си браним териториите от хищните и недоволни погледи на влашорите (блокираме им пътя към излаз на Черно море) и на сърбите (край с идеята им за експанзия на юг). С гърчетата, въпреки, че няма да имаме обща граница, също отношенията ще са доста проблематични, защото редица населени места с преимуществено гръцко население ще са на наша територия. Та, ще признавеме ли и гръцкия за официален език като в Източна Румелия или не?

Дай твоята анторска версия, за да поразсъждаваме!

[DelaRea]

Е, добре нагласихме ги управляващите. После какво правим с тая Санстефанска България.

Ще има ли войска, или ще го кара на османски гарнизони?
Ще има ли Конституция или някаво органично уставче?
Ще има ли Народно събрание или ще е с някаква директория?

Как ще си браним териториите от хищните и недоволни погледи на влашорите (блокираме им пътя към излаз на Черно море) и на сърбите (край с идеята им за експанзия на юг). С гърчетата, въпреки, че няма да имаме обща граница, също отношенията ще са доста проблематични, защото редица населени места с преимуществено гръцко население ще са на наша територия. Та, ще признавеме ли и гръцкия за официален език като в Източна Румелия или не?

Дай твоята анторска версия, за да поразсъждаваме!

Даа, много въпроси изникват, наистина. Стана интересно, трябва да го помислим добре.
При всяко положение ще трябва да се придържаме към условията, подписани на Конференцията, иначе Великите сили ще ни бият прз ръцете...
Даже май малко избързахме с тези Генерал-Губернатори. Ще ги назначим малко по-късно, но преди това ще разгледаме едногодишния период на Временното (международно) управление.

[DelaRea]

Временното управление - Европейската Комисия

С договорът от Сан Стефано подписан на 3-ти март 1877 г. се създала следната конфигурация относно деленето на "отоманското наследство".

Великобритания получава Кипър.
Австро-Унгария получава правото да окупира и администрира за 30 години територията на Босна и Херцеговина.
Русия получава обратно Южна Бесарабия, отнета и по силата на Парижкия договор, става дунавска страна и получава право да има свой военен черноморски и дунавски флот.
Румъния, Сърбия и Черна Гора получават своята независимост от Османската империя и от княжества стават кралства.
Останалите Велики сили - Франция, Италия, Германия, а и Гърция, не получават нищо.

Двете зависими български области били негласно разпределени в сферите на влияние. На Русия и се дава преобладаващо, но не пълно влияние в Източна Румелия (90%, Англия 10 %). А Западната Румелия била използвана като буфер между Русия и Австро-Унгария в съотношение 60/40%.

От това разпределение най-недоволни били гърците,Те настоявали да получат компенсации в Крит и в Тесалия. Основанието им било, че по черноморското крайбрежие, което е в Източна Румелия има гръцко население. на претенциите на Атина било отговорено, че сега тя не е в центъра на вниманието и не може да получи нищо на този етап.

Веднага след подписването на Санстефанския договор, Великите сили побързали да оберат плодовете на своята победа. С цел да не допуснат безвластие в българските области, те се споразумели в най-скоро време - две седмици след подписването на договора - да се сформира една Европейска Комисия - ЕК, която в срок от една година да управлява Двете Румелии, както било договорено на Цариградската конференция. Тази комисия има следните задачи - в тримесечен срок да изработи Органически устав на областите, да направи админстративно деление по европейски образец, да оформи избирателни райони и през есента на годината да проведе избори за областни събрания.
След сформирането на областните събрания, те трябвало да одобрят написаните от комисията Органически устави на областите. След всичко това, ЕК трябвало да предаде власта на назначените от Високата Порта Генерал-Губернатори на областите и с това да приключи работа, най-късно до пролетта на следващата година.

Междувременно възникнал следният проблем - ЕК имала за една година законодателната власт в Областите, но какво се случвало с съдебната и с изпълнителната през този период? Бързо било намерено решение - Съдилищата оставали в същият вид, както и досега, работят и отсъждат по османската закони, до приеманите на нови такива. Що се отнася до изпълнителната власт, решено било да се назначат временни Комисари, които да са представители на Великите сили и те временно да изпълняват тези функции, до назначаването на титуляри от Високата Порта. Понеже била с преобладаващо влияние и в двете области, на Русия и било дадена възможност да изпрати двама свои комисари за временни администратори на Румелиите, докато ЕК свърши своята работа. Като някакъв жест на добра воля, към ощетената Гърция и било предложено да прати свои представители в Европейската комисия - по един за всяка област. Подобна покана било отправена и към другите две балкански държави, които граничат с Румелиите - Сърбия и Румъния. Те имали възможност да пратят само по един свой представител - Сърбия за Западна, а Румъния - за Източната. Междувременно, Италия обявила, че няма да се възплзва от своите 4 места и отстъпвала едно на Гърция. Съответно, Германия също заявила, че няма особени интереси в тази част на Европа и ще се ограничи с двама свои делегата, а другите две места предоставя на Австро-Унгария.

Надхитрянето на дипломатите продължило и след това.
Русия имала интерес да няма никакви различия между двете области, и е целяла те да бъдат уеднаквени, с надеждата да така да прелее своето влияние от едната област към другата и да уеднакви своите засилени позиции. Затова тя започнала да предлага вместо две комисии, да има само една, която да изработи един Органически устав, еднакъв за двете области. Също така вместо двама временни Комисари - да има само един. Това обаче били прието само наполовина. Останалите държави се съгласили да има само една комисия, която да изработи само един Орг. Устав, който да бъде прилаган и за двете Румелии, но само ако тази комисия е в удвоен състав и веднага след изработването на основният закон за областите, се раздели на своите две чассти, за да могат членовете и да работят всяка в свояята област. Що се отнася до идеята да има само един временен Комисари - тя била отхвърляна категорично.
Така се стигнало да назначението на двама руски Комисари.

[DelaRea]

Комисарите

Двама руски Комисари били:
Източна Румелия - княз Владимир Александрович Черкаски
Западна Румелия - княз Александър Додуков-Корсаков

Те побързали да се явят на 18 март в Истанбул, където се присъединили към другите международни представители. Така била сформирана двойната Евопейска Комисия, която била в следният състав:

Русия:
Изток 1. полковник Александър Шепелев, от Генералния щаб
2. княз Алексей Церетелев, бивш секретар на руското посолство в Цариград и генерален консул в Пловдив
Запад 1. Александър Сорокин, генерален секретар на генералното консулство в Цариград
2. Александър Нелидов, съветник в посолството в Цариград

Великобритания:
Изток 1. Хенри Дръмонд Уолф - член на английския парламент,
2. лорд Дънамор
Запад 1. Уйлям Уайт, посланик в Букурещ
2. Франк Ласелс, британски дипломатически агент в София

Австро-Унгария
Изток 1. барон Бениамин Калай, член на унгарския парламент и специалист по Балканите
2. барон Хенрих Каличе, дипломатически агент в Букурещ
3. Монтлог - консул в Русчук

Запад 1. Рудолф фон Кевенхюлер-Меч, дипломатически агент в София
2. граф Густав Калноки, дипломат (посланик в Дания)
3. Валтхард - консул в София

Германия
Изток 1. А. Брауншвайг, вицеконсул в Букурещ
Запад 1. М. Калиш, консул в Русчук

Франция
Изток 1. барон Максимилиан дьо Ринг, пълномощен министър
2. дьо Кутули, консул
Запад 1. Леандър Льо Ге, вицеконсул в София
2. маркиз Емануел дьо Ноай, бъдещ посланик в Цариград

Италия
Изток 1. Луиджи Корти, посланик в Цариград
2. Ш. Вернони, първи драгоман на посолството в Цариград
Запад 1. Виторио Позитано, консул в София

Гърция
Изток 1. Диметриус Климантиянос, консулски агент в Свищов
2. Лангадис, консул във Русчук
Запад 1. Харилаос Трикуполис, бивш министър-председател на Гърция

Румъния
Изток 1. Фарикиди, румънски дипломат, бъдещ външен министър

Сърбия
Запад 1. Чедомил Миятович, член на правителството

Османската империя
Изток 1. Кямил паша
2. Асим паша, сенатор.
Запад 1. Мехмед Саид паша
2. Абро ефенди, висш служител в министерството на външните работи.

[DelaRea]

Двойната комисия

Двойната комисия започнала своята работа в Цариград на 18 март 1877 г., две седмици след подписването на договора.

В първите заседания се обсъдили предварителните въпроси, свързани с работата на комисията, и нейните пълномощия. Приело се заседанията да се председателствуват от отделните представители чрез редуване, решенията да се вземат със съгласието на всички членове на комисията. Утвърдило се формулираното от княз Церетелев положение, че участието на турските делегати в заседанията и в гласуването прави Органическия устав задължителен за Високата порта и следователно тя нямала право да го преразглежда и изменя след изработването и приемането му.

Европейската комисия обсъждала и въпросът за финансите, който я занимавал през цялото време на нейната работа и бил постоянен източник на недоразумения. По предложение на барон дьо Ринг комисията влязла във връзка с Отоманската банка, на която се предложило да събира данъците в областите. След това се избрал Финансов комитет, които трябвало да вземе в свои ръце цялото управление на финансите. За такъв били определен немецът Адолф Шмит, дотогава инспектор на клоновете на Отоманската банка и англичанина Едуард Винсент, (бъдещ директор на същата банка).

От средата на април 1877 г. двойната комисия се преместила в Пловдив, където съгласно постигнатото споразумение между правителствата на Великите сили, трябвало да се провеждат заседанията за изработване на Органически устав. Западните държави и Турция се надявали, че в Пловдив комисията ще може по-лесно да вземе в свои ръце управлението на финансите и ще има възможност да контролира действията на местната администрация. Русите представители смятали пък, че в Пловдив комисията ще бъде по-малко изложена на враждебни на Русия влияния и интриги, отколкото в Цариград. Тук тя щяла да се намира сред самото население и непосредствено да опознае неговите искания относно устройството на областта. Събитията потвърдили предположенияа на руските представители.

Българското население в Източна Румелия посрещнало комисията с голямо възбуждение. На 17 април 1877 г. една 12-членна депутация, в която влизали представители на различни градове на Южна и Северна България, връчила на членовете на комисията мемоар, в който от името на цялото българско население в областта се изразявал протест срещу разпокъсването на българския народ. Авторите на мемоара посочвали мнозинството на българите в сравнение с останалите народности и изказали недоверие към обещаната автономия, която в значителна степен запазвала властта на султана над областта. Накрая се настоявало да се изведе османската войска от Областите и се посочвала опасност за мира, ако не се изпълнят справедливите желания на българите.

Комисията се видяла принудена да се занимае с мемоара. В едно от първите заседания в Пловдив се решило председателствуващият да покани членовете на депутацията и да ги успокои относно намеренията на комисията. Българите не останали доволни от отговора на комисията. В нов мемоар те заявили, че добрите намерения, от които се водела комисията, не били достатъчни. Необходими били гаранции, че това, което тя ще изработи, ще се приложи, както трябва. Страданията на българския народ от турския режим били толкова големи, че той в никакъв случай не можел да се подчини на пряката власт на султана. И отново се настоявало за извеждане на всички турски войски от Областта, защото те били заплаха за мира.

Протести и изложения отправили и отделните селища в Източна Румелия. Силно впечатление направил протестът на карловските вдовици. В началото на ноември пред комисията се явила делегация, в която от името на 864 жени, чиито съпрузи и синове били избити по време на въстанието от турците, настояла да се потърси сметка от турското правителство за извършеното злодеяние.

[DelaRea]

армия, милиция, жандармерия

В такава обстановка започнали и протичали заседанията на комисията в Пловдив. На първото заседание, проведено на 21 април 1877 г., османските делегати представили свой проект за Органически устав, който според тях трябвало да послужи за основа на разискванията в комисията. Проектът по нищо не се различавал от издадения преди това закон за вилаетите в Османската империя. Според него областите трябвало да се управляват от валия (генерал-губернатор), подпомаган от мухасебеджия (главен секретар) и седем назъри (директори), насначавани от Високата порта. Те образували така наречения администратирвен съвет, с които валията трябвало да се съвещава по всички въпроси, които не били предвидени в устава и законите на областта. Като местно законодателно право се предвижда да се учреди Главен съвет, съставен от избирани от населението и назначавани от валията членове. Повечето чиновници, съдиите, както и офицерите от милицията и жандармерията според проекта се назначавали от Високата порта по предложение на валията. Турският език се запазвал като главен език в областта. Запазвали се старото му административно деление, старата данъчна система и пр.

Предложените от османските делегати проект пренебрегвал правата, които Санстефанският договор предвиждал за областта, и затова бил отхвърлен. Работата продължила въз основа на изработената от австро-унгарския представител Калай програма за основните положения, които трябвало да залегнат в Органическите устави за двете Румелии. Съгласно тази програма уставът трябвало да се състави при строго спазване на постановленията на Санстефанския договор и в съгласие с духа на западноевропейските държавно-правни институции и нуждите на населението.

Проектите на отделните глави трябвало да се изработват от делегатите съгласно предварителен план и след това да се обсъждат и приемат от комисията. Поради различията в схващанията на руските представители и на техните противници често по отделни важни въпроси възниквали продължителни и остри дискусии, които забавяли работата на комисията. Първите по-значителни спорове възникнали по въпроса за обастната милиция (народна войска). Чл. 6 от глава първа на проекта определял военната служба като задължителна за всички граждани на областта, но съдържал и положения, които имали за цел да изменят характера на милицията като местна войска. Така например на служителите в турската армия и на следвалите в турски военни училища се давали привилегии, които трябвало да осигурят турски офицери за милицията и жандармерията. От друга страна, на султана се давало право в случай на война в европейските владения на империята или в близост до тях да вика румелийска милиция в помощ на турската армия. На практика това означавало не само румелийската войска да се подчини на турското главно командване, но и да се създадат условия в бъдеще тя да се използва в евентуална война срещу Русия, Австро-Унгария или която и да е друга страна.

Против тези предложения се обявили решително руските делегати, подкрепяни от някои от западните представители. Полковник Шепелев настоял да бъдат премахнати привилегиите, които се давали на румелийци, служили в турската армия или следвали в турски военни училища. Той се обявил и против правото на султана да използва румелийската милиция за защита на империята, тъй като включването на румелийската милиция в състава на турската армия би означавало да се приемат на турска служба и хритияни, нещо, което османските представители не искали да допуснат. Окончателното обсъждане на този член се отложило.

[DelaRea]

Оживени разисквания предизвикал и въпросът за правата на султана в областта, който се свързвал и с въпроса за децентрализацията в упрвлението. Според предложения чл. 7 трябвало да назначава не само генерал-губернаторът и офицерите на милицията и жандармерията, както постановявал Санстефанския договор, но и другите висши служители — главния секретар, главните административни директори, съдиите на върховното съдилище. По този начин султанът фактически запазвал в ръцете си непосредствения контрол над изпълнителната власт, а обещаната от договора автономия оствала само желание.

Руските представители се обявили против тези права на султана. Княз Церетелев посочил, че Цариградската конференция, на която се позовава Санстефанския договор, препоръчала по-широка административна автономия, отколкото предложеният в комисията проект. Автономията трябвало да намери израз в децентрализацията, което означавало на населението да се предостави правото да избира по-голямата част от служителите в областта.

Въпреки това в последната редакция на чл. 7 бил запазен принципът на назначаването. Главният секретар, който бил заместник на управителя на областта и директор на вътрешните работи, трябвало да се назначава от султана измежду трима кандидати, представени му от генерал-губернаторът; ако в срок от един месец султанът не направел своя избор, губернаторът имал правото сам да назначи главния секретар, като уведоми султана за направеното назначение. Главните директори на административните служби, съдиите на върховното съдилище и окръжните управители се назначавали от генерал-губернатора с одобрението на султана, но с уговорка, че ако в срок от един месец след направеното от главния управител съобщение за назначаването султанът не съобщял своето решение, то щяло да се смята за положително.

[DelaRea]

Важен бил също така въпросът за правото на султана да санкционира гласуваните от Областното събрание закони. Според чл. 10 от глава първа на проекта, за да станат задължителни и да влязат в сила, гласуваните от събранието закони трябвало да бъдат утвърдени от султана и след това да бъдат обнародвани от негово име. При известна мудност на турската администрация и при определена недоброжелателност, каквато с положителност можела да се очаква, правото на султана да санкционира законите неизбежно щяло да доведе до парализиране а обществено-икономическия и политически живот в областта.

Затова княз Церетелев предложил да се освободят от санкцията на върховната власт поне тези закони или правилници, които се отнасяли до местни въпроси, нетърпящи забавяне или отлагане. В резултат на станалите разисквания се приело допълнение, че ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел предложен за утвърждаване закон, той щял да влезе в сила. По този начин правото на султана да се намесва в законодателството на областта било ограничено, което на практика засилвало елементите на самостоятелност на областта по отношение на централната власт.

Дълги спорове станали и по чл. 20 от глава втора на проекта (станал след това чл. 22 от глава първа), който засягал въпроса за езиците в областта. Съгласно направеното от барон дьо Ринг предложение официален език трябвало да стане турският, а българския и гръцкия се допускали като факултативни в отношениията на частните лица с администрацията и съдилищата. Решенията на съдилищата, както и различните актове и съобщение на административните власти, трябвало да се съставят едновременно на турски, български и гръцки език. Предложението несъмнено било продиктувано от стремежа Румелиите да се запазят като турски области, нещо, към което упорито се домогвали не само османските, но и западните представители.

Руските делегати, които и по този въпрос поели защитата на българските интереси, възразили енергично срещу това предложение. Те настояли за официален език в областите да се приеме българският, турският да се запази като официален в отношенията на генерал-губернатора и Високата порта, а като факултативни в отношенията на частните лица с администрацията да се допускат турският и гръцкият. След продължителни дискусии при окончателното редактиране на Органическия устав се приело употребата на трите езика в Областното събрание и предимство на езика на мнозинството на населението в окръжните, околийските и общинските служби. И тъй като българите били мнозинство в областта и в събранието, българският език в действителност се наложил като единствен официален език в Източна и в Западна Румелия.

[DelaRea]

Областните Събрания

Продължителни и остри разисквания станали по въпросите за органите на законодателната власт — Областното събрание и Постоянния комитет, които се третирали в пета глава на проекта. Първоначалното предложение предвиждало Областното събрание да се състои от три вида членове — по право, избрани от населението и назначавани от главния управител. Членове по право трябвало да бъдат началниците на религиозните общини, председателите на върховните съдилища и главният финансов контрольор — всичко 10 души. Изброените членове, се избирали чрез пряко и тайно гласоподаване и за тях се изисквало имуществен ценз. Назначените трябвало да бъдат определени измежду най-видните замевладелци, търговци и индустриалци, административните служители и гражданите със свободни професии, притежаващи висше образование, и техният брой трябвало да възлиза на половината от избраните. С тези постановления се целяло да се ограничи участието на широките народни маси и на мнозинството от населението в управлението на областта и да се осигури известно влияние на другите народности, главно на турското и гръцкото малцинство.

Английският представител, който бил автор на тази част от проекта, обосновал правото на главния управител да назначава определен брой депутати в бъдещото събрание с това, че тези депутати при липсата на горна камара (сенат) щели да представляват необходимия консервативен елемент, който щял да служи за връзка между депутатите, избирани от народа, и властта. Барон дьо Ринг от своя страна, като предложил броят на назначаваните депутати да се намали на 12 души, посочил, че те щели да играят ролята на аристокрацията или буржоазията в другите страни. Разбира се, двамата имали предвид назначените депутати да се вземат предимно от турското и гръцкото малцинство и по този начин изкуствено да се засили тяхното влияние в областта.

Руските представители се обявили против назначаването на депутати от генерал-губернатора. Княз Церетелев посочил, че такова право не било предвиждано от Цариградската конференция, нито пък се съдържало в закона за вилаетите. Той изтъкнал и друг аргумент — чрез назначените и с част от депутатите по право и по избор генерал-губернаторът лесно можел да си осигури мнозинство в събранието и да го постави под свое влияние. Такова събрание щяло да бъде изцяло зависимо от администрацията и няма да изразява волята на народа. Неговата самостоятелност при такова положение ставала илюзорна и то не можело да бъде действителен законодателен и контролен орган. След дълги разисквания и спорове се взело компромисно решение, според което броят на депутатите по назначение да се намали на 10 души.

Във функциите на Областното събрание влизали не само разглеждането и приемането на законите и на бюджета на областта. То разполагало с широка законодателна инициатива, можело да прави предложения пред генерал-губернатора за изработване на отделни законопроекти, имало правото да иска и налага заменянето на отделни закони на имерията с цел да се съобразят с нуждите и интересите на областта. Събранието имало и контролни функции — с правото да отправя интерпелации към главните администратори и да изказва недоверие на отделни служители то се превърнало във върховен контролен орган на областта.

Значителни спорове предизвикал и въпросът за състава и правата на Постоянния комитет. Съгласно направеното от английския представител предложение, комитетът се излъчвал от Областното събрание и го замествал, когато то не заседавало. Той трябвало да служи като съветник и помощник на генерал-губернатора, а освен това има и редица законодателни и контролни функции. Руските представители подкрепили идеята за Постоянния комитет, но настоявали мнозинството да бъде представено в Постоянния комитет в същата пропорция, както било поставени и в Областното събрание. След упорита борба със своите противници в комисията руските представители се съгласили комитетът да се състои от 10 редовни членове и 3 заместници. За да се отнеме възможността на българите да заемат всички места, била възприета сложна система на гласуване, според която никоя бюлетина не трябвало да съдържа повече от 6 имена, а за избиране на заместници — повече от 2 имена.

[DelaRea]

По предложение на барон дьо Ринг в административно отношение Източна и Западна Румелия трябвало да бъде разделена на окръзи (департаменти) и околии (кантони). В окръзите се създавали главни (окръжни) съвети, а в околиите и общините — околийски и общински съвети. За избора на членовете им се предлагала сложна система, която целяла да осигури участието на религиозните и националните малцинства наравно с мнозинството от населението. Проектът въвеждал принципа на централизацията, като предвиждал не само окръжните, но и околийските управници, но и кметовете на общините да се назначават направо от генерал-губернатора. В резултат на настойчивите искания на руските представители били направени някои промени. За околийските началници се приело да бъдат назначавани от генерал-губернатора измежду кандидати, посочени по списък на окръжните съвети, а за градските и селските кметове — да бъдат избирани пряко от населението.

При обсъждане на финансовото устройство на Румелиите се приело, че областите като част от Османската империя ще трябва да участва в поддържането на нейния бюджет, като плаща определена годишна вноска на Високата порта. Турската държава запазвала за себе си годишната вноска от три десети от приходите на всяка област. Тук възникнали противоречия по въпроса за общия доход на Източна и Западна Румелия. Италианския представител на комисията А. Вернони, който бил автор на проекта на раздела за управлението на финансите, го изчислил по на 1 000 000 турски лири годишно. Това означавало, че всяка от областите трябвало да плаща всяка година по 300 000 турски лири данък на Високата порта.

Тази сума била твърде висока за финансовите възможности на Румелиите, но западните представители в комисията, заявили, че са готови да го приемат изцяло. Възражения направили само руските делегати. Полковник Шепелев посочил, че изчисленията на Вернони за приходите на областта били твърде високи, и настоявал годишната вноска да се намали, като се изчислява въз основа на доход от по 600 000 турски лири. Освен това той предложил поради стопанската разруха в областта след въстанието през първите финансови години тя да бъде освободева от задължението да плаща подишен данък. Другите делегати обаче не подкрепили това предложение.
В крайна сметка останало първоначалното предложение относно сумата на данъка и първата финансова година областта да не плаща данък, а за втората да плати половината от предвидения данък.

Останалите глави от Органическия устав не предизвикали особени разисквания и се приели без трудности. Твърде важно било предложението на барон дьо Ринг, според което началнците на немюсюлманските религиозни общини занапред трябвало да получават бератите си не от султана, както било дотогава, а от генерал-губернатора. То обаче срещнало съпротивата на турските делегати, които в случая защитавали не само правата на султана, но и интересите на Цариградската патриаршия. Възприело се компромисно решение — религиозните началници да получават бератите си или от Високата порта, или от главния управител, който щял да ги издава от името и по поръка на султана. В областта на народното просвещение се приел принципът на задължителното първоначално образование, като грижата за него се предоставя на религиозните общини.

[DelaRea]

Органическия устав

На 1-ви юни 1877 г. Органическия устав бил окончателно завършен и подписан от членовете на Европейската комисия. Като последен чл. 495 била прибавена заключителна декларация на комисията, според която уставът не можел да се променя без съгласието на Високата порта и на силите, подписали договора. Към Органическия устав са били включени 13 притурки (анекси), които третирали различни въпроси на административното устройство на областта и съставяли неразделна част от него.

Изработеният от комисията Органически устав установявал сложно държавно управление, но в общи линии той бил доста либерален. Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Частен съвет (Директорат), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта. Те били шест на брой: дирекция на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на земеделието, на търговията и обществените работи, на народното просвещение и управление на милицията и жандармерията. Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на Областното събрание. Постоянният комитет, които се избирал измежду членовете на събранието, изпълнявал редица съвещателни, изпълнителни и контролни функции.

Наред с това Органическият устав гарантирал основните граждански права и свободи, като свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията, равенството на всички пред закона и др. Осигурявало се правото на собственост, с което се утвърждавал буржоазният правов ред, и се създавали условия за свободно развитие на икономиката. Уставът предвиждал редица гаранции за правата на султана, но фактически областта била поставена в положение на почти самостоятелна държава.

След като подписали така направеният Органическия устав на 1-ви юни 1877 г., двойната комисия се саморазпуснала. Те си дали лятна ваканция, напълно заслужена, според тях, до 1-ви септември. На тази дата членовете и щяли да се съберат отново, но този път вече в две комисии, всяка в своята си област.

Плановете на преуморените дипломати да си отдъхнат обаче едва не се провалили, поради събитията станали на север от Стара Планина.

[DelaRea]

"младите"

Докато Европейската двойна комисия заседава, първо в Цариград а после и в Пловдив, в полуосвободените две области цари странен ред, много близък до анархията. Самата ЕК нработи по изработването на Органическите устави и не се занимава с текущите дела на провинциите.
Тази роля е поверена на двамата руски Комисари, които поемат постовете си до края на март. Дондуков резидира предимно в София, докато на Черкаски му се налага често да снове между столицата на областта Търново, Русчук, Варна и най-вече Пловдив, където е в близкък конкакт с европейската комисия. Една от първите дела на новите комисари е да започнат да назначават губернатори на различните окръзи - бивши санджаци, също така и надолу по веригата на местното самоуправление. Всички без изключение са представители на местното население - т.е. българи.

Общественият ред в селищата се осигурява от местните власти, а по повечето градове има разпръснати османски гарнизони. Присъствието на редовната турска армия било обусловено от очакваните военни действия, при една война с Русия. Сега, когато войната била избегната, повечето останали по местата си. Оснаовната част от аскера е бил разпложен в така нареченият укрепен четириъгълник - Русчук, Варна, Силистра, Шумен - също и по другите дунавски крепости - Тулча, Никопол и Видин. Турски военни части имало и по проходите на Стара планина. Мнението на османското командване било че тези низами изпълняват и жандармерийски функции, т.е. бдят за реда в областите. Съвсем друго смятали европейските пр4дставители - за тях турското военно присъствие само обезпечава външният ред и границите на импеерията, нио според тях няма право да излиза от казармите си в мисрно време, нито да използва оръжие без повод. Тази неопределена ситуация на въоръъжените сили в областта изграла важна роля в последвалите събития.

Самото българско население не гледало с добро око на турските войници и се налагало мнението, че доката има аскер в градовете, то България не е свободна страна. Северна България се напълнила с завръщащи се емигранти от Румъния - бившите хъшове искали да се приберат в освободената си татковина. Вече никой не ги преследвал за революционана им дейност в миналото. С времето кръгът на "младите" - около Стефан Стамболов и Захари Стоянов - решил че има още много неща за правене, за да се освободи напълно страната от поробителите. През април те пренесли своята борба отсам Дунава и учредили един БТЦРК в Търново. Целта им била, съобразено с деликатното международно положение, да вдигнат въстание, което да доведе до пълното освобождаване на България и да съединение на двете и части. За тази цел съзаклятниците решили да използват Опълчението.

[DelaRea]

Българското Опълчение

Опълчението било създадено от Русия с цел да се използват българите за военни действия в предстоящата война с Турция. За нейна основа послужили бойците от смесената руско-българска бригада, воювала в Сърбия, и към нея били командировани всички руски офицери, които били по произход българи. През пролетта на 1877-ма в Плоещ били разположени на лагер сформираните 6 пеши дружини, 1 конна сотня и 1 артилерийска батарея - общо около 7500 човека.

Ето и имената на български офицери:

1. Кишелски, Иван Попкиров, 1826-1880, генерал-майор - командир на Опълчението
3. Кесяков, Константин Искров, 14.06.1838 - командир на 1-ва бригада
4. Николов, Райчо, 1.06. 1840 г., капитан
5. Филов, Димитър Генков, 1846
6. Шиваров, Пенчо Димитров, 25.03.1848
7. Везенков, Константин Иванович, 1848
8. Стоянов, Петко Стоянов, 25.05.1848
9. Мазаков, Стефан Атанасов, 27.07.1848
10.Петкович, Яков Димитров, 23.10.1848
11.Кисов, Стефан Иванов, 12.12.1849
12. Мирков, Сава Марков, 15.06.1850
13. Виницки, Димитър Лазаров, 22.10.1850
14. Гуджев, Аврам Иванов, 1851
15. Панов, Олимпи (Гълъб) Спиридонов, 17.06.1852
16. Муткуров, Сава Атанасов, 04.12.1852
17. Николаев, Данаил Цонев, 18.12.1852
18. Бонев, Никола (Н. Б. Ноев, Ною Б. Ноев),1855
19. Никифоров, Константин, К.Н, 19.10.1856
20. Дуков, Атанас Илиев, 03.03.1857
21. Паница, Константин (Коста) Атанасов, 12.03.1857
22. Блъсков, Андрей Райков, 25.02.1857


След като се оказало, че няма да има военни действия, русите решили да прехвърлят българските войници в Румелия и тези части да положат основата на една бъдеща Земска войска.
В края на април цялата бригада била прехвърлила през Дунава и се разположила край Свищов, а впоследствие карй Търново.
На 6-ти май, Гергьовден, Опълчението получило своето знаме. То било приготвено от гражданите на град Самара за въстанниците през 1876 г., но тогава не могла да се изпрати, затова сега то били връчено най-тържествено на тази първа българска военна част.
По-късно, на 24 май, войниците от Опълчението взело участие и в честаванията на Денят на Светите братя Кирил и Методий. Но освен с веене на знамена, маршируване, участниците постепенно били заети и с нещо друго. Стамболов и Стоянов били в контакт с повечето офицери и постепенно ги приобщавали към своите родолюбиви замисли. Първото от тях било честването на гибелта на Ботьова на 2-ри юни.